borislavil

Христос го е казал: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.” Това е (за мен) истинското ясновидство – да имаш необходимата светлина, виделина и яснина, за да виждаш Божествената същност навсякъде и във всичко. Другите неща са дрънкулки, залъгалки, с които (ако сме зрели в духовно отношение) не би трябвало да се задоволяваме. И няма никакви техники, методологии, чрез които по насилствен начин да можеш да развиеш ясновидска дарба! Техниките и методологиите, желанието да станеш ясновидец, са плод на егото, на личността, която е сянка на Божествената същност – индивидуалността, т.е. проявление на личното усилие, подхранвано от човешката гордост или мания за значимост, за величие. А ясновидството е Божа дарба, която се дава не поради ревностната практика и амбиция за себедоказване на даден човек, а по благодат. Но благодатта Божия оживява само в съкрушеното, смирено и пречистено в пламъка на Божествената любов сърце, което по този начин се е освободило от себелюбие, себичност, користолюбие. Тогава нещо се случва, но не защото си го търсил и желал! И то се случва не като някакво изключително, свръхестествено събитие, каращо те да се надуеш вътрешно и да се пукнеш от гордост, подобно на жабата от баснята, която искала да стане вол, а като естествена последица, като спонтанно просветление на чистотата – на сърцето, което откликва на чуждите нужди, без да иска или да задържа нещо за себе си, защото всичко е Божие, но и без да допуска някой да го обсеби, защото то принадлежи единствено на Бога, Който нашепва на човека: „Сине Мой, дай ми сърцето си!”

Христос го е казал: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.” Това е (за мен) истинското ясновидство – да имаш необходимата светлина, виделина и яснина, за да виждаш Божествената същност навсякъде и във всичко. Другите неща са дрънкулки, залъгалки, с които (ако сме зрели в духовно отношение) не би трябвало да се задоволяваме. И няма никакви техники, методологии, чрез които по насилствен начин да можеш да развиеш ясновидска дарба! Техниките и методологиите, желанието да станеш ясновидец, са плод на егото, на личността, която е сянка на Божествената същност – индивидуалността, т.е. проявление на личното усилие, подхранвано от човешката гордост или мания за значимост, за величие. А ясновидството е Божа дарба, която се дава не поради ревностната практика и амбиция за себедоказване на даден човек, а по благодат. Но благодатта Божия оживява само в съкрушеното, смирено и пречистено в пламъка на Божествената любов сърце, което по този начин се е освободило от себелюбие, себичност, користолюбие. Тогава нещо се случва, но не защото си го търсил и желал! И то се случва не като някакво изключително, свръхестествено събитие, каращо те да се надуеш вътрешно и да се пукнеш от гордост, подобно на жабата от баснята, която искала да стане вол, а като естествена последица, като спонтанно просветление на чистотата – на сърцето, което откликва на чуждите нужди, без да иска или да задържа нещо за себе си, защото всичко е Божие, но и без да допуска някой да го обсеби, защото то принадлежи единствено на Бога, Който нашепва на човека: „Сине Мой, дай ми сърцето си!”

Диди, благодаря – възхитителен в своята истинност пост си написала!



Приятелю luciddreamm, сега ми се иска да съм при теб, да те прегърна топло и да те оставя да поплачеш на рамото ми, споделяйки всичко, което ти тежи. Уверявам те – това е най – доброто терапевтично средство в подобни случаи. Сълзите не са срамно нещо. Не са и само за жени. Дай им воля! Те чистят, дават израз на мъката, помагат й да излезе навън, защото ако остане в теб, ще те задуши, ще се превърне в бомба със закъснител. Красивите философии за безсмъртието на душата не помагат в такъв момент, защото смъртта, очевидността на смъртта, с нейната неизбежност и невъзвратимост, е тук и сега, а твоят любим човек го няма – чисто физически той ти липсва. И колкото повече си го обичал, толкова по - дълбоко си му позволил да проникне в теб. С неговата смърт, сякаш умира и нещо в теб. Затова е трудна всяка раздяла. (А смъртта е раздяла). Затова толкова много боли! Но болката е като мътна вода, която просто трябва да оставим да изтече. Необходимо е време, търпение и мъдрост. Когато тъгата отмине, ще откриеш, че от изплаканите сълзи са се родили бисери: очите ти са станали по – чисти и по – проникновени, а сърцето ти – по – състрадателно и милостиво, отколкото е било преди това. Защото цената на това сърце е смиреното и мъдро приемане на личната болка и страдание. Тук няма място за страх. Необходимо ти е мъжество, достойнство. И тогава ще разбереш дълбокия смисъл на думите на Учителя: „Без страх и без тъмнина в Любовта безгранична!” А Тя наистина е безгранична. Уверявам те! Но до тази истина не може да достигне този, който отхвърля кръстта, отреден му от Съдбата, изпадайки в самосъжаление или ропот срещу Бога, хленчейки малодушно, че този кръст е непосилен за него. Но всичко в тази Вселена е целесъобразно и точно определено (дори и косъм не пада напразно от главите ни, камо ли пък да умре човек!) и на никого от нас не се дава по – тежък кръст от този, който можем да носим. Нека Бог да те подкрепя в скръбтта!

Диди, благодаря – възхитителен в своята истинност пост си написала!



Приятелю luciddreamm, сега ми се иска да съм при теб, да те прегърна топло и да те оставя да поплачеш на рамото ми, споделяйки всичко, което ти тежи. Уверявам те – това е най – доброто терапевтично средство в подобни случаи. Сълзите не са срамно нещо. Не са и само за жени. Дай им воля! Те чистят, дават израз на мъката, помагат й да излезе навън, защото ако остане в теб, ще те задуши, ще се превърне в бомба със закъснител. Красивите философии за безсмъртието на душата не помагат в такъв момент, защото смъртта, очевидността на смъртта, с нейната неизбежност и невъзвратимост, е тук и сега, а твоят любим човек го няма – чисто физически той ти липсва. И колкото повече си го обичал, толкова по - дълбоко си му позволил да проникне в теб. С неговата смърт, сякаш умира и нещо в теб. Затова е трудна всяка раздяла. (А смъртта е раздяла). Затова толкова много боли! Но болката е като мътна вода, която просто трябва да оставим да изтече. Необходимо е време, търпение и мъдрост. Когато тъгата отмине, ще откриеш, че от изплаканите сълзи са се родили бисери: очите ти са станали по – чисти и по – проникновени, а сърцето ти – по – състрадателно и милостиво, отколкото е било преди това. Защото цената на това сърце е смиреното и мъдро приемане на личната болка и страдание. Тук няма място за страх. Необходимо ти е мъжество, достойнство. И тогава ще разбереш дълбокия смисъл на думите на Учителя: „Без страх и без тъмнина в Любовта безгранична!” А Тя наистина е безгранична. Уверявам те! Но до тази истина не може да достигне този, който отхвърля кръстта, отреден му от Съдбата, изпадайки в самосъжаление или ропот срещу Бога, хленчейки малодушно, че този кръст е непосилен за него. Но всичко в тази Вселена е целесъобразно и точно определено (дори и косъм не пада напразно от главите ни, камо ли пък да умре човек!) и на никого от нас не се дава по – тежък кръст от този, който можем да носим. Нека Бог да те подкрепя в скръбтта!

Диди, благодаря – възхитителен в своята истинност пост си написала!



Приятелю luciddreamm, сега ми се иска да съм при теб, да те прегърна топло и да те оставя да поплачеш на рамото ми, споделяйки всичко, което ти тежи. Уверявам те – това е най – доброто терапевтично средство в подобни случаи. Сълзите не са срамно нещо. Не са и само за жени. Дай им воля! Те чистят, дават израз на мъката, помагат й да излезе навън, защото ако остане в теб, ще те задуши, ще се превърне в бомба със закъснител. Красивите философии за безсмъртието на душата не помагат в такъв момент, защото смъртта, очевидността на смъртта, с нейната неизбежност и невъзвратимост, е тук и сега, а твоят любим човек го няма – чисто физически той ти липсва. И колкото повече си го обичал, толкова по - дълбоко си му позволил да проникне в теб. С неговата смърт, сякаш умира и нещо в теб. Затова е трудна всяка раздяла. (А смъртта е раздяла). Затова толкова много боли! Но болката е като мътна вода, която просто трябва да оставим да изтече. Необходимо е време, търпение и мъдрост. Когато тъгата отмине, ще откриеш, че от изплаканите сълзи са се родили бисери: очите ти са станали по – чисти и по – проникновени, а сърцето ти – по – състрадателно и милостиво, отколкото е било преди това. Защото цената на това сърце е смиреното и мъдро приемане на личната болка и страдание. Тук няма място за страх. Необходимо ти е мъжество, достойнство. И тогава ще разбереш дълбокия смисъл на думите на Учителя: „Без страх и без тъмнина в Любовта безгранична!” А Тя наистина е безгранична. Уверявам те! Но до тази истина не може да достигне този, който отхвърля кръстта, отреден му от Съдбата, изпадайки в самосъжаление или ропот срещу Бога, хленчейки малодушно, че този кръст е непосилен за него. Но всичко в тази Вселена е целесъобразно и точно определено (дори и косъм не пада напразно от главите ни, камо ли пък да умре човек!) и на никого от нас не се дава по – тежък кръст от този, който можем да носим. Нека Бог да те подкрепя в скръбтта!

отговор на това мнение

helen , добре са дошли не само пишещите, но и четящите. Важното е да носят в сърцата и душите си Словото на Учителя и Неговата любов! Защото ходенето на Езерата по това време на годината, не е просто туристическа екскурзия и атракция. Събират се около 1000 човека със сходни идеи и разбирания, със сродни души. С любовта и хармонията, които царят между тях, те привличат множество светли същества. Енергиите стават изключително силни. При тези, които не са достатъчно чисти, започва процес на чистене - болест или нещо от този род. При тези пък, които са чисти и абсолютно настроени в унисон с тази Божествена вълна, се откриват нови измерения и те могат да видят неща, които остават скрити за очите на другите нищо неподозиращи присъстващи. И още нещо се забелязва - присъставащите на Събора внимателно трябва да следят нещата, които им се случват (най - добре е да си водят дневник), защото много често под символична форма ни се дава това, което ще се случи през следващата година, и ни се откриват изпитанията, през които ще трябва да преминем.

отговор на това мнение

helen , добре са дошли не само пишещите, но и четящите. Важното е да носят в сърцата и душите си Словото на Учителя и Неговата любов! Защото ходенето на Езерата по това време на годината, не е просто туристическа екскурзия и атракция. Събират се около 1000 човека със сходни идеи и разбирания, със сродни души. С любовта и хармонията, които царят между тях, те привличат множество светли същества. Енергиите стават изключително силни. При тези, които не са достатъчно чисти, започва процес на чистене - болест или нещо от този род. При тези пък, които са чисти и абсолютно настроени в унисон с тази Божествена вълна, се откриват нови измерения и те могат да видят неща, които остават скрити за очите на другите нищо неподозиращи присъстващи. И още нещо се забелязва - присъставащите на Събора внимателно трябва да следят нещата, които им се случват (най - добре е да си водят дневник), защото много често под символична форма ни се дава това, което ще се случи през следващата година, и ни се откриват изпитанията, през които ще трябва да преминем.

Аз пък имам идея - ако има желаещи съфорумци, да си организираме едно мини - лагерче в рамките на големия братски лагер в периода между 15 и 21 август, за да се опознаем още по - добре, да споделим красотата на българската природа и да съпреживеем заедно мистериите на лятната духовна школа. Има ли "навити" за подобно нещо?

Аз пък имам идея - ако има желаещи съфорумци, да си организираме едно мини - лагерче в рамките на големия братски лагер в периода между 15 и 21 август, за да се опознаем още по - добре, да споделим красотата на българската природа и да съпреживеем заедно мистериите на лятната духовна школа. Има ли "навити" за подобно нещо?

отговор на това мнение

helen , добре са дошли не само пишещите, но и четящите. Важното е да носят в сърцата и душите си Словото на Учителя и Неговата любов! Защото ходенето на Езерата по това време на годината, не е просто туристическа екскурзия и атракция. Събират се около 1000 човека със сходни идеи и разбирания, със сродни души. С любовта и хармонията, които царят между тях, те привличат множество светли същества. Енергиите стават изключително силни. При тези, които не са достатъчно чисти, започва процес на чистене - болест или нещо от този род. При тези пък, които са чисти и абсолютно настроени в унисон с тази Божествена вълна, се откриват нови измерения и те могат да видят неща, които остават скрити за очите на другите нищо неподозиращи присъстващи. И още нещо се забелязва - присъставащите на Събора внимателно трябва да следят нещата, които им се случват (най - добре е да си водят дневник), защото много често под символична форма ни се дава това, което ще се случи през следващата година, и ни се откриват изпитанията, през които ще трябва да преминем.

отговор на това мнение

helen , добре са дошли не само пишещите, но и четящите. Важното е да носят в сърцата и душите си Словото на Учителя и Неговата любов! Защото ходенето на Езерата по това време на годината, не е просто туристическа екскурзия и атракция. Събират се около 1000 човека със сходни идеи и разбирания, със сродни души. С любовта и хармонията, които царят между тях, те привличат множество светли същества. Енергиите стават изключително силни. При тези, които не са достатъчно чисти, започва процес на чистене - болест или нещо от този род. При тези пък, които са чисти и абсолютно настроени в унисон с тази Божествена вълна, се откриват нови измерения и те могат да видят неща, които остават скрити за очите на другите нищо неподозиращи присъстващи. И още нещо се забелязва - присъставащите на Събора внимателно трябва да следят нещата, които им се случват (най - добре е да си водят дневник), защото много често под символична форма ни се дава това, което ще се случи през следващата година, и ни се откриват изпитанията, през които ще трябва да преминем.

Аз пък имам идея - ако има желаещи съфорумци, да си организираме едно мини - лагерче в рамките на големия братски лагер в периода между 15 и 21 август, за да се опознаем още по - добре, да споделим красотата на българската природа и да съпреживеем заедно мистериите на лятната духовна школа. Има ли "навити" за подобно нещо?

Аз пък имам идея - ако има желаещи съфорумци, да си организираме едно мини - лагерче в рамките на големия братски лагер в периода между 15 и 21 август, за да се опознаем още по - добре, да споделим красотата на българската природа и да съпреживеем заедно мистериите на лятната духовна школа. Има ли "навити" за подобно нещо?

Ето и един конкретен (без да изпадам в подробности) и нагледен пример за опасностите, които ни дебнат по Пътя. Преди време, поради проявено непослушание и своеволие от моя страна спрямо повелите на Духа, който ме ръководи, от мен си тръгна (нещо, което до този момент просто изглеждаше невероятно) мое много близко и сродно, любимо и обично същество. Заболя ме много, защото зад нас останаха много прекрасни мигове, които бяхме споделили заедно. Но сравнително бързо, без никакви укори, обвинения, недоволство от Съдбата и ропот срещу Бога, успях да се съвзема от тежкия удар, да надмогна личната болка и да се справя с остатъчните егоистични тенденции. Когато това се случи, познах най – чистия образ на Любовта, в която няма никаква корист, която не иска нищо за себе си, освен щастието на любимия човек, никакви претенции, никакви изисквания, условия, никакво желание да властваш и да манипулираш, никакво собственическо или обсебващо чувство, защото в Любовта важен си не ти – важен е другият, важно е не твоето щастие, а щастието на другия. Всъщност, неговото щастие е и твое щастие. Затова, когато истински обичаш някого, ти му даваш свобода, а не се опитваш, воден от ревност и желание за обсебване (т.е. той да е твой и само твой и да е щастлив, но само с теб и чрез теб), да ограничаваш щастието и любовта му, опитвайки се да го моделираш, според калъпа, който на теб ти е угоден, вкарвайки го в удобно за теб русло, но чуждо, некомфортно и ограничаващо за него.

Когато човек успее да постигне най – чистия образ на Любовта, тогава възниква ново изпитание, нова опасност, която изисква бдителност – в резултат на постижението, да не го сметне за нещо изключително и да започне да превъзнася себе си, упоен от отровата на самовъзхищението – нещо, което е пагубно за душата. Допусне ли да се случи подобно нещо, това означава, че се е провалил на поредния изпит, и благодатта, с която е бил дарен, се оттегля от него. Резултатът е ново страдание.

Всъщност, за да имат стойност и сила думите, човек трябва да е платил цената на всяка от тях. Както се казва в „Птиците умират сами”: „Всичко прекрасно се ражда с цената на огромна болка.” Според моето виждане, произтичащо от личната ми опитност, само човек, преминал през неимоверни страдания, успели да съкрушат сърцето му, но не и да сломят духа му, не и да го озлобят, може да обича истински с Любов, в която няма приливи и отливи, влюбване и разлюбване, и да стане не мним, а действителен Проводник на Любовта, която оживява пулса на целокупното Битие.

Законът е такъв: Този, който е готов и може да се откаже от всичко – получава Всичко!

Ето и един конкретен (без да изпадам в подробности) и нагледен пример за опасностите, които ни дебнат по Пътя. Преди време, поради проявено непослушание и своеволие от моя страна спрямо повелите на Духа, който ме ръководи, от мен си тръгна (нещо, което до този момент просто изглеждаше невероятно) мое много близко и сродно, любимо и обично същество. Заболя ме много, защото зад нас останаха много прекрасни мигове, които бяхме споделили заедно. Но сравнително бързо, без никакви укори, обвинения, недоволство от Съдбата и ропот срещу Бога, успях да се съвзема от тежкия удар, да надмогна личната болка и да се справя с остатъчните егоистични тенденции. Когато това се случи, познах най – чистия образ на Любовта, в която няма никаква корист, която не иска нищо за себе си, освен щастието на любимия човек, никакви претенции, никакви изисквания, условия, никакво желание да властваш и да манипулираш, никакво собственическо или обсебващо чувство, защото в Любовта важен си не ти – важен е другият, важно е не твоето щастие, а щастието на другия. Всъщност, неговото щастие е и твое щастие. Затова, когато истински обичаш някого, ти му даваш свобода, а не се опитваш, воден от ревност и желание за обсебване (т.е. той да е твой и само твой и да е щастлив, но само с теб и чрез теб), да ограничаваш щастието и любовта му, опитвайки се да го моделираш, според калъпа, който на теб ти е угоден, вкарвайки го в удобно за теб русло, но чуждо, некомфортно и ограничаващо за него.

Когато човек успее да постигне най – чистия образ на Любовта, тогава възниква ново изпитание, нова опасност, която изисква бдителност – в резултат на постижението, да не го сметне за нещо изключително и да започне да превъзнася себе си, упоен от отровата на самовъзхищението – нещо, което е пагубно за душата. Допусне ли да се случи подобно нещо, това означава, че се е провалил на поредния изпит, и благодатта, с която е бил дарен, се оттегля от него. Резултатът е ново страдание.

Всъщност, за да имат стойност и сила думите, човек трябва да е платил цената на всяка от тях. Както се казва в „Птиците умират сами”: „Всичко прекрасно се ражда с цената на огромна болка.” Според моето виждане, произтичащо от личната ми опитност, само човек, преминал през неимоверни страдания, успели да съкрушат сърцето му, но не и да сломят духа му, не и да го озлобят, може да обича истински с Любов, в която няма приливи и отливи, влюбване и разлюбване, и да стане не мним, а действителен Проводник на Любовта, която оживява пулса на целокупното Битие.

Законът е такъв: Този, който е готов и може да се откаже от всичко – получава Всичко!

Ето и един конкретен (без да изпадам в подробности) и нагледен пример за опасностите, които ни дебнат по Пътя. Преди време, поради проявено непослушание и своеволие от моя страна спрямо повелите на Духа, който ме ръководи, от мен си тръгна (нещо, което до този момент просто изглеждаше невероятно) мое много близко и сродно, любимо и обично същество. Заболя ме много, защото зад нас останаха много прекрасни мигове, които бяхме споделили заедно. Но сравнително бързо, без никакви укори, обвинения, недоволство от Съдбата и ропот срещу Бога, успях да се съвзема от тежкия удар, да надмогна личната болка и да се справя с остатъчните егоистични тенденции. Когато това се случи, познах най – чистия образ на Любовта, в която няма никаква корист, която не иска нищо за себе си, освен щастието на любимия човек, никакви претенции, никакви изисквания, условия, никакво желание да властваш и да манипулираш, никакво собственическо или обсебващо чувство, защото в Любовта важен си не ти – важен е другият, важно е не твоето щастие, а щастието на другия. Всъщност, неговото щастие е и твое щастие. Затова, когато истински обичаш някого, ти му даваш свобода, а не се опитваш, воден от ревност и желание за обсебване (т.е. той да е твой и само твой и да е щастлив, но само с теб и чрез теб), да ограничаваш щастието и любовта му, опитвайки се да го моделираш, според калъпа, който на теб ти е угоден, вкарвайки го в удобно за теб русло, но чуждо, некомфортно и ограничаващо за него.

Когато човек успее да постигне най – чистия образ на Любовта, тогава възниква ново изпитание, нова опасност, която изисква бдителност – в резултат на постижението, да не го сметне за нещо изключително и да започне да превъзнася себе си, упоен от отровата на самовъзхищението – нещо, което е пагубно за душата. Допусне ли да се случи подобно нещо, това означава, че се е провалил на поредния изпит, и благодатта, с която е бил дарен, се оттегля от него. Резултатът е ново страдание.

Всъщност, за да имат стойност и сила думите, човек трябва да е платил цената на всяка от тях. Както се казва в „Птиците умират сами”: „Всичко прекрасно се ражда с цената на огромна болка.” Според моето виждане, произтичащо от личната ми опитност, само човек, преминал през неимоверни страдания, успели да съкрушат сърцето му, но не и да сломят духа му, не и да го озлобят, може да обича истински с Любов, в която няма приливи и отливи, влюбване и разлюбване, и да стане не мним, а действителен Проводник на Любовта, която оживява пулса на целокупното Битие.

Законът е такъв: Този, който е готов и може да се откаже от всичко – получава Всичко!

Impuls,Казваш, че в предния ти пост няма лични нападки нито към мен, нито към когото и да било. Тогава ти препоръчвам да го прочетеш пак и да ми кажеш дали си достатъчно искрена, когато твърдиш това. Според мен, човек трябва да вижда нещата такива, каквито са, независимо дали са егоугодни или не са. Това е единственият стабилен фундамет за познаване на реалността! Иначе заблуждаваме себе си и никого друг. А самозаблудата, в която живеем, е съобразна с големината на сянката, която хвърля нашето его. Един основен проблем на духовното развитие (абсолютно си права в това отношение, а и аз не веднъж съм подчертавал това в моите постове, тъй като ми е до болка познато!) е, че колкото по – надарен е един човек, колкото повече добродетели, дарби, способности, слава, известност, добро име и т.н. притежава, толкова в по – голяма степен е изложен на опасността да изпадне в самозаблуда – плод на раздуто его и тщеславие. Докато човек е в плът ( който и да е той, а още по – малко аз!), той е изложен на тази опасност и може във всеки един миг да изпадне в духовна прелест – дори и след написването на един хубав пост, след който получава аплодисменти. Във връзка с казаното, ще споделя нещо от студентските си години. Една наша приятелка, след духовно кръщение в евангелистка църква, получи пророческа дарба. Беше наистина много впечатляваща. По време на молитва Духът, който се проявяваше чрез нея, ни отговаряше на мислените въпроси, които задавахме. Веднъж ни каза, за да ни обясни основния ни духовен проблем, така че да го разберем – да си представим, че сме подобни на таванско помещение. През процеп в него прониква слънчева светлина. На процепа обаче един паяк е изплел паяжина, която пречупва светлината и хвърля сянка и колкото е по - груба паяжината, толкова сянката е по - видима. Обяснявайки това, се обърна към мен и каза, че при мен е по – сложно, защото нишките на паяжината са прозрачни, невидими, и паякът, който ги е изплел – също. Помня много ясно тези думи, изказани преди 20 години, и се опитвам да не ги забравям и за миг, за да не заблуждавам нито себе си, нито тези, които ме обичат и ми вярват. Благодаря ти, Цвета, за напомнянето!

Impulsa, Това, което съм написал, и ти цитираш, се отнася само за ученици или кандидат – ученици от Школата на Учителя. Само те могат да разберат какво имам предвид. Иначе това, което казваш, е хубаво и вярно, но касае един предварителен, подготвителен етап, преди човек да намери своя Учител, да прекрачи прага на Школата и да приеме предизвикателствата на Пътя на Окултното ученичество.

Що се отнася до личните нападки, които си си позволила да отправиш… Знаеш ли – през 2006 година, когато беше издадена книгата „Мистерията Лим”, преминах през страхотна школа на обучение и извървях пътя от „разпни го” до „осанна”. Никак, ама никак не ми беше лесно, но въпреки че тогава ми се плачеше, защото ме болеше много от всички гнусни нападки, сега, от позицията на изминалото време, съм изключително благодарен на случилото се и на моите обвинители, защото те шкартираха излишните и нечисти натрупвания у мен. Тази напрегната ситуация ми помогна, не само интелектуално, но и екзистенциално, да разбера препоръката на Учителя към един брат, когото накарал да отиде на гробищата и да започне да възхвалява мъртъвците, а на следващия ден да отиде пак, но този път да започне да ги хули. И в двата случая мъртъвците останали безмълвни и нищо не казали на този, който ги хулел или възхвалявал. Така трябва да постъпваме и ние – и когато ни хулят, и когато ни възхваляват, защото нито хулите могат да отнемат нещо от нашата действителна стойност, нито похвалите могат да прибавят нещо към нея. Нека да е ясно - тук, в този форум, в книгите си и в живота си, аз споделям своето сърце. Затова думите ми не са просто думи, а живот, и се надявам и че за други, сродни на мен по дух, са такива и им принасят някаква полза.

Не е лесен пътят! Окултният ученик трябва да превъзмогне и да се освободи от всичко лично – лична воля, лично мнение, лични предпочитания и привързаности, за да стане съсъд Божий, в който да се излее благодатта на Безличното, Вечното и Необятното Съзнание. Това е Христовият път – пътят, по който ни води Учителят и който е път на кървава жертва, на чистота и безкористност. В този смисъл, няма по – голямо благословение от страданието, защото то ни помага да се освободим от всичко користно, за да просияе в своята изначална чистота Христовият образ в душата ни – Божият образ, по който сме създадени.

Иисус Христос казва: Син Человечески не дойде да Му послужат, но да послужи. Не дойдох да изпълня своята воля, а волята на Отца си.” Ако той беше проявил своеволие и не беше подчинил изцяло своята воля на Божията, тогава нямаше да бъде възможно да се случи Великото преображение, което превърна Иисус в Христос. Човешките пътища са си човешки пътища и те следват лесно късащата се нишка на личните удоволствия, но Божият път е един и по него върви само този, който носи кръста на себеотречението, живеейки вече не за себе си, а за Цялото, от Което е частица.

По Пътя съм допускал много грешки – падал съм не веднъж и с разкървавени ръце и колене, а понякога и сърце, съм продължавал да пълзя нагоре. Най – много съм страдал и съм си навличал неприятности тогава, когато съм проявявал своеволие, непослушание, престъпвайки Висшата воля и затваряйки си очите за знаците, които ми е давало Небето, защото не са били его-угодни. А причина за непослушанието и своеволието е липсата на достатъчно вяра, упование, любов и отдаденост.

Impulsa, Това, което съм написал, и ти цитираш, се отнася само за ученици или кандидат – ученици от Школата на Учителя. Само те могат да разберат какво имам предвид. Иначе това, което казваш, е хубаво и вярно, но касае един предварителен, подготвителен етап, преди човек да намери своя Учител, да прекрачи прага на Школата и да приеме предизвикателствата на Пътя на Окултното ученичество.

Що се отнася до личните нападки, които си си позволила да отправиш… Знаеш ли – през 2006 година, когато беше издадена книгата „Мистерията Лим”, преминах през страхотна школа на обучение и извървях пътя от „разпни го” до „осанна”. Никак, ама никак не ми беше лесно, но въпреки че тогава ми се плачеше, защото ме болеше много от всички гнусни нападки, сега, от позицията на изминалото време, съм изключително благодарен на случилото се и на моите обвинители, защото те шкартираха излишните и нечисти натрупвания у мен. Тази напрегната ситуация ми помогна, не само интелектуално, но и екзистенциално, да разбера препоръката на Учителя към един брат, когото накарал да отиде на гробищата и да започне да възхвалява мъртъвците, а на следващия ден да отиде пак, но този път да започне да ги хули. И в двата случая мъртъвците останали безмълвни и нищо не казали на този, който ги хулел или възхвалявал. Така трябва да постъпваме и ние – и когато ни хулят, и когато ни възхваляват, защото нито хулите могат да отнемат нещо от нашата действителна стойност, нито похвалите могат да прибавят нещо към нея. Нека да е ясно - тук, в този форум, в книгите си и в живота си, аз споделям своето сърце. Затова думите ми не са просто думи, а живот, и се надявам и че за други, сродни на мен по дух, са такива и им принасят някаква полза.

Не е лесен пътят! Окултният ученик трябва да превъзмогне и да се освободи от всичко лично – лична воля, лично мнение, лични предпочитания и привързаности, за да стане съсъд Божий, в който да се излее благодатта на Безличното, Вечното и Необятното Съзнание. Това е Христовият път – пътят, по който ни води Учителят и който е път на кървава жертва, на чистота и безкористност. В този смисъл, няма по – голямо благословение от страданието, защото то ни помага да се освободим от всичко користно, за да просияе в своята изначална чистота Христовият образ в душата ни – Божият образ, по който сме създадени.

Иисус Христос казва: Син Человечески не дойде да Му послужат, но да послужи. Не дойдох да изпълня своята воля, а волята на Отца си.” Ако той беше проявил своеволие и не беше подчинил изцяло своята воля на Божията, тогава нямаше да бъде възможно да се случи Великото преображение, което превърна Иисус в Христос. Човешките пътища са си човешки пътища и те следват лесно късащата се нишка на личните удоволствия, но Божият път е един и по него върви само този, който носи кръста на себеотречението, живеейки вече не за себе си, а за Цялото, от Което е частица.

По Пътя съм допускал много грешки – падал съм не веднъж и с разкървавени ръце и колене, а понякога и сърце, съм продължавал да пълзя нагоре. Най – много съм страдал и съм си навличал неприятности тогава, когато съм проявявал своеволие, непослушание, престъпвайки Висшата воля и затваряйки си очите за знаците, които ми е давало Небето, защото не са били его-угодни. А причина за непослушанието и своеволието е липсата на достатъчно вяра, упование, любов и отдаденост.

За да живееш в изобилие, трябва да си абсолютно безкористен. Този, който е безкористен, получава всичко. Този закон бе демонстриран от Христос с петте хляба и двете риби. Но Христос не желаеше нищо за себе си, затова получаваше всичко преизобилно. Човек може да живее и без пари, и без материално подсигуряване, но само ако в него са оживели Божествените добродетели. Законът на опуленс е закон на благодатта. Вярно е, че благодатта се дава свише, от Бога, но само нашето безкористие е силата, която я привлича. Ако знаеш езика на безкористието, знаеш езика на богатството. Да не желаеш нищо за себе си – това е тайната. В мига, в който пожелаеш нещо за себе си, губиш свободата си, а заедно със свободата, губиш всичко: на мястото на безгрижието идва грижата, на мястото на доволството – недоволството, страданието заменя радостта, плачът – усмивката, а конфликтът прогонва мира и хармонията. Няма по – жестоко нещо от робството. То безпощадно ни отнема всичко, защото ни поставя при условия на зависимост – зависимост от нашите егоистични наклонности. Но тази зависимост е зависима от самите нас, защото ние сме я създали и само ние можем да я премахнем.

За да живееш в изобилие, трябва да си абсолютно безкористен. Този, който е безкористен, получава всичко. Този закон бе демонстриран от Христос с петте хляба и двете риби. Но Христос не желаеше нищо за себе си, затова получаваше всичко преизобилно. Човек може да живее и без пари, и без материално подсигуряване, но само ако в него са оживели Божествените добродетели. Законът на опуленс е закон на благодатта. Вярно е, че благодатта се дава свише, от Бога, но само нашето безкористие е силата, която я привлича. Ако знаеш езика на безкористието, знаеш езика на богатството. Да не желаеш нищо за себе си – това е тайната. В мига, в който пожелаеш нещо за себе си, губиш свободата си, а заедно със свободата, губиш всичко: на мястото на безгрижието идва грижата, на мястото на доволството – недоволството, страданието заменя радостта, плачът – усмивката, а конфликтът прогонва мира и хармонията. Няма по – жестоко нещо от робството. То безпощадно ни отнема всичко, защото ни поставя при условия на зависимост – зависимост от нашите егоистични наклонности. Но тази зависимост е зависима от самите нас, защото ние сме я създали и само ние можем да я премахнем.

За да живееш в изобилие, трябва да си абсолютно безкористен. Този, който е безкористен, получава всичко. Този закон бе демонстриран от Христос с петте хляба и двете риби. Но Христос не желаеше нищо за себе си, затова получаваше всичко преизобилно. Човек може да живее и без пари, и без материално подсигуряване, но само ако в него са оживели Божествените добродетели. Законът на опуленс е закон на благодатта. Вярно е, че благодатта се дава свише, от Бога, но само нашето безкористие е силата, която я привлича. Ако знаеш езика на безкористието, знаеш езика на богатството. Да не желаеш нищо за себе си – това е тайната. В мига, в който пожелаеш нещо за себе си, губиш свободата си, а заедно със свободата, губиш всичко: на мястото на безгрижието идва грижата, на мястото на доволството – недоволството, страданието заменя радостта, плачът – усмивката, а конфликтът прогонва мира и хармонията. Няма по – жестоко нещо от робството. То безпощадно ни отнема всичко, защото ни поставя при условия на зависимост – зависимост от нашите егоистични наклонности. Но тази зависимост е зависима от самите нас, защото ние сме я създали и само ние можем да я премахнем.

Опасностите в духовния път са много, но "който се страхува от мечки, да не ходи в гората"! В началото има един период на трупане на информация (нормален е!)- прескачаш от тази на онази книга, от този на онзи Гуру. Практикуваш по нещо оттук - оттам. Това се нарича "духовен буламач". За жалост, някои остават в него до края на живота си. Те са като семенца без корени - засяти са на камениста почва. Да, могат да развият ума си, паметта си, но им липсва духовна глъбина и действително духовно развитие. Не могат да различат теоретично знание от действително познание. Друга опасност (изключителна опасност!) - т. нар. "духовна гордост". Тази усойница много фино се промъква и умело отравя душата ти. Малко е трудно да намериш по - горди и самомнителни хора от т. нар. "духовни". В повечето случаи те са достатъчно интелигентни да прикриват добре това, но... не могат да излъжат никого, освен себе си. Успехите са друга опасност - похвалите, славослова по твой адрес... Толкова е приятно и упойващо, че всичко това успива душата ти, макар и сънят да е прекрасен, и раздува егото ти до безкраност. Тайно в теб се промъква мисълта: "Аз съм най - великият, най - знаещият, най - можещият! Аз съм над всички!" Тя е толкова фина, че ако не си достатъчно бдителен, дори не я и забелязваш, а понякога не ти и отърва да я забележиш. Има и друго не по - малко изкушение. Работиш, работиш в духовно отношение и някъде по Пътя започват да избуяват дарби, способности, сидхи... придобиваш голяма вътрешна сила... с която можеш да злоупотребиш, ако не си достатъчно чист. "Духовната прелест" също не бива да се пренебрегва - тя е, когато заблуждаваш себе си, че си постигнал нещо, което в действителност не си... когато си се сблъскал с фалшив феномен, който си приел за действителен, защото той наподобява такъв. За да идентифицираш от кой тип е феноменът, трябва да се пробуди духовният ти разум. Но той не се пробужда, ако ти липсва смирение. А то е най - трудно постижимото качество, защото изисква да достигнеш до дъното на своето същество - там, където е най - чистият Образ на Бога - Образът, по Който сме създадени!

На 17 март 1996 година приех телепатично от Учителя следната мисъл: „Първата задача на ученика е да запуши лявото си ухо!” Това беше предупреждение, че когато даден човек е приет в Школата на Бялото Братство, стане ученик и тръгне по Пътя на Светлината, неминуемо ще се появят същества – паднали духове или техни проводници, чиято единствена цел ще бъде да го отклонят, да спрат развитието му, да загасят лумналата светлинка на съзнанието му, да го хипнотизират (зомбират) и да го вкарат в път без изход. Това е своеобразен изпит за ученика от Божествената школа. Изпитва се умението му да различава нещата, чистотата на неговата интуиция, силата на неговия стремеж, отдадеността му на Божественото и неговата вярност, устойчивост, постоянство и твърдост, непоколебимост. Алегорично казано, това е все едно ученикът да е тръгнал по път, който трябва да го изведе до съкровище, без неговият Учител да му е казал какво точно ще представлява съкровището. И така, ученикът тръгва по пътя, знаейки, че трябва да бъде буден и да се оглежда за въпросното съкровище. Но някъде по пътя има отклонение вляво. Там нейде, недалеч, ученикът забелязва, че нещо примамливо блести, огряно от слънчевите лъчи. Досеща се, че това може да е търсеното съкровище и отива да провери. Намира една монета, която му се струва златна, но тя е само позлатена. Доволен и щастлив, ученикът се връща при своя Учител, за да му покаже, че е намерил съкровището и е изпълнил поставената задача. Но… се оказва, че съвсем не е така, защото търсеното съкровище било в края на главния път и не било една позлатена монета, а цяло гърне пълно със златни жълтици.

Когато намерим своя Учител и влезем в Божествената школа, ще бъдем поставени на множество изпити. Още в началото на Пътя (това е закон!) се явява в ролята на съблазнител адепт от противниковата школа, за да изпита твърдостта на убежденията ни (Странен знак! Пишейки това, съвсем ясно чух как някой почука на вратата на стаята, в която съм. Отворих вратата, но… нямаше никого или поне не видях никого – б.а.), верността , предаността, любовта ни и нашата различителна способност, която ни позволява да разграничаваме истинското от фалшивото. А тя е в пряка зависимост от нашата собствена истинност – истинността вътре в нас! Не е лесно да се ориентира ученикът, поставен в подобна ситуация – врагът е много хитър, лукав! И той познава нашите слаби места, където евентуално може да пробие. Но има един фундаментален критерий за различаване, за да имаш яснота дали този, когото срещаш по пътя си, е благословение за теб (както ти се иска!), т.е. Божи пратеник, или изкушение, т.е. пратеник на сатаната. Ако той е гласен или негласен, явен или скит противник на Учителя, в Когото е Христовият Дух, и на Неговата школа, от която (може би неусетно за теб) те отдалечава, отчуждава – тогава няма място за съмнение по въпроса, пък дори и да ти се представя и преобразява като светъл ангел, с примамливи обещания, оплитайки те в мрежите на своите ласкателства.

На 17 март 1996 година приех телепатично от Учителя следната мисъл: „Първата задача на ученика е да запуши лявото си ухо!” Това беше предупреждение, че когато даден човек е приет в Школата на Бялото Братство, стане ученик и тръгне по Пътя на Светлината, неминуемо ще се появят същества – паднали духове или техни проводници, чиято единствена цел ще бъде да го отклонят, да спрат развитието му, да загасят лумналата светлинка на съзнанието му, да го хипнотизират (зомбират) и да го вкарат в път без изход. Това е своеобразен изпит за ученика от Божествената школа. Изпитва се умението му да различава нещата, чистотата на неговата интуиция, силата на неговия стремеж, отдадеността му на Божественото и неговата вярност, устойчивост, постоянство и твърдост, непоколебимост. Алегорично казано, това е все едно ученикът да е тръгнал по път, който трябва да го изведе до съкровище, без неговият Учител да му е казал какво точно ще представлява съкровището. И така, ученикът тръгва по пътя, знаейки, че трябва да бъде буден и да се оглежда за въпросното съкровище. Но някъде по пътя има отклонение вляво. Там нейде, недалеч, ученикът забелязва, че нещо примамливо блести, огряно от слънчевите лъчи. Досеща се, че това може да е търсеното съкровище и отива да провери. Намира една монета, която му се струва златна, но тя е само позлатена. Доволен и щастлив, ученикът се връща при своя Учител, за да му покаже, че е намерил съкровището и е изпълнил поставената задача. Но… се оказва, че съвсем не е така, защото търсеното съкровище било в края на главния път и не било една позлатена монета, а цяло гърне пълно със златни жълтици.

Когато намерим своя Учител и влезем в Божествената школа, ще бъдем поставени на множество изпити. Още в началото на Пътя (това е закон!) се явява в ролята на съблазнител адепт от противниковата школа, за да изпита твърдостта на убежденията ни (Странен знак! Пишейки това, съвсем ясно чух как някой почука на вратата на стаята, в която съм. Отворих вратата, но… нямаше никого или поне не видях никого – б.а.), верността , предаността, любовта ни и нашата различителна способност, която ни позволява да разграничаваме истинското от фалшивото. А тя е в пряка зависимост от нашата собствена истинност – истинността вътре в нас! Не е лесно да се ориентира ученикът, поставен в подобна ситуация – врагът е много хитър, лукав! И той познава нашите слаби места, където евентуално може да пробие. Но има един фундаментален критерий за различаване, за да имаш яснота дали този, когото срещаш по пътя си, е благословение за теб (както ти се иска!), т.е. Божи пратеник, или изкушение, т.е. пратеник на сатаната. Ако той е гласен или негласен, явен или скит противник на Учителя, в Когото е Христовият Дух, и на Неговата школа, от която (може би неусетно за теб) те отдалечава, отчуждава – тогава няма място за съмнение по въпроса, пък дори и да ти се представя и преобразява като светъл ангел, с примамливи обещания, оплитайки те в мрежите на своите ласкателства.