borislavil

Отмъщението е първична реакция, която издава липса на зрялост. Не може да се поставя знак за равенство между отмъщение и прошка... нито пък едното може да произтича от другото. Да, когато отмъстиш, е възможно да се почувстваш удовлетворен, но... твоето отмъщение ще породи съответно желание за мъст у този, на когото си отмъстил и така ще се задейства една безкрайна верига от причини и следствия, която в същността си е кармична, т.е. поражда кармични отношения. Докато прошката идва от друго измерение. Тя не поражда омраза (като отмъщението), а любов. Чрез нея не влизаш в кармичния кръг, а излизаш от него, т.е. тя не е карма, а дихарма.

Март, 1986 г. Съновидение: като странстващ отшелник, срещам майка с дете и давам ябълка на детето. Майката започва да ми благодари, но аз я възпирам, като й казвам: “Аз не заслужавам вашите благодарности, защото съм най-грешният човек на тази земя, тъй като заради една жена изоставих Бога, отрекох се от Него.” Казвайки това, знаех, че съм бил монах, но съм обикнал жена и съм нарушил монашеския обет – отрекъл
съм се от Бога заради любовта си към красива жена. По-късно съм се осъзнал и съм се покаял дълбоко, като съм станал странстващ отшелник. (Имам чувството, че това е фрагмент от мой минал живот). След това ми се внушава да прочета книгата на Анатол Франс “Таис”. Не я бях чел дотогава и изобщо не предполагах какво е съдържанието й. А то е следното: монахът Пафнутий се опитва да спаси душата на красивата Таис, но се влюбва в нея, губи душевния си мир и връзката си с Бога, а накрая, когато тя (вече станала монахиня) умира, той се отрича от Бога.
Пояснение: по това време имахме красива платоническа връзка с Милена К. Тя беше търсеща душа и се беше заинтригувала от моята духовност… А може би просто беше влюбена, но… ме случи в период на аскеза. Опитвах се да превъзмогна влечението на плътта, да бъда господар на страстите. Зимно време не отоплявах квартирата си, не си обличах връхна дреха, хранех се оскъдно, практикувах сексуално въздържание. Може би всичко това накара Милена да се отдръпне от мен. Беше казала на един наш приятел: “Не знам какво ми стана – аз направо обожавах Борислав, но една сутрин се събудих, и от това чувство не беше останало нищо – тръпката беше изчезнала!” Заболя ме, но не се отрекох от Бога, не загърбих духовните си стремежи. Възприемах я като преродената Таис, а себе си като преродения монах Пафнутий. Дори й посветих едно стихотворение:

Позволи ми


Допусни устните ми до челото си.
Позволи им да докоснат Сърцето,
пулсиращо във междувеждието.
Благослови мисията им с усмивка
и по тях ще полепнат гурелите на Съня…
Ще се пробуди твоето Безсъние.

Позволи ми да те извикам
от голямата Космическа заблуда
и с целувка земна, мъничка
със зрение да те даря.
Позволи ми!
Откъс от "Към Извора на Любовта - пътят на един мистик"

Когато на 19 ноември 2011 година представях книгата си в София, на премиерата присъства и въпросната жена (Тя е много артистична натура, прекрасна певица, умее да рисува и да пише стихове). Когато се прибрала в дома си, поискала да и се даде някакъв знак - помолила се, отгърнала произволно книгата и... попаднала (от 500 страници!) точно на това място, което съм цитирал по-горе!

Всяка сутрин давам обет, че през деня ще се опитам с всички свои мисли, чувства, думи и дела да бъда верен на Любовта, която обединява всички неща в едно хармонично Цяло и няма да нараня никое същество по никакъв начин, но… трябва да си призная, че всекидневно се улавям как нарушавам Закона на Любовта, чрез който се изграждат Божествените добродетели, най – вече поради склонността си да отправям критична мисъл и укорителни (осъдителни) думи към дадено лице. („Не съдете, за да не бъдете съдени!”) Понякога това става по инерция, по навик, когато съзнанието ми не е достатъчно будно. Обикновено се увличам от критикарството на събеседника – той ми подава тон и аз откликвам, без, разбира се, това да ме оправдава. Понякога се улавям, че негативно се изказвам по адрес на някого, за да върви разговора, за да има тема за разговор (каква „прекрасна” тема само – да нищим недъзите на другите, щото ние сме изправни и сме над тези неща!), но в такива случаи наистина „мълчанието е злато” и е за предпочитане да мълчим със събеседника си, отколкото да одумваме трето лице. Тази склонност към критикарство, произтичаща от нашето високомерие, се проявява тогава, когато нечии постъпки се разминават с нашите виждания за нещата, с нашата ценностна система. Но не си даваме сметка, че критиката, подплатена с негативно чувство, т.е. критикарството е разрушително и навреждащо както на душата на критикувания, така и на душата на критикуващия, защото ако имаме сетива, бихме видели пробойните, които зейват в аурата на критикувания (ако той няма надеждна защита) и потъмняването на аурата на критикуващия. Колкото е по – самовлюбен човек и колкото е по – голяма склонността му да идеализира себе си и да се смята за еталон, толкова по – силно изразена критикарска мисъл мисъл притежава, с която постоянно търси и жигосва недъзите на хората, опитвайки се да ги моделира според собствените си разбирания. В Школата на Учителя е препоръчително ученикът да не се занимава с отрицателното, а само с положителното. Той знае закона, че който се занимава със слабостите на хората, се свързва с отрицателните течения в природата, а който се занимава с добродетелите им, се свързва с положителното природно течение и става човек с изключително позитивна енергия и целебна мисъл – атмосфера, при която се създават благоприятни условия да възрастват всички дарби и способности естествено и непринудено, а значи и безопасно. Според Учението на Бялото Братство, с изправление на човешките слабости и недъзи имат право да се занимават само духовните Учители, които са Лечители в истинския смисъл на думата. Закон е: можеш да критикуваш един човек с Любов само при условие, че твоята критика ще го направи по – добър и ако ти самият можеш да правиш по – добре от него това, за което го критикуваш! Такава критика е като хирургическа интервенция – да, може да ти причини болка, но важното е да ти върне здравето, а понякога и живота! На място е учителят по литература да проверява, коригира, рецензира (без да спестява допуснатите слабости!) и да оценява писмената работа на своя ученик. Само по този начин той (ученикът) може да израства. Изобщо критиката е за вещи в съответната област лица, а не за лаици. Направена по всички правила на изкуството, тя прилича на работата на лозаря, който подрязва пръчките на своята лоза, за да даде след време тя изобилен плод, или пък на работата на един скулптор, който отмахва от каменния блок това, което е ненужно, за да остане накрая самата статуя. Само вещият, посветеният човек може да критикува, без да изпада от Полето на Любовта, а невежият, безсъзнателният човек, търсейки постоянно слабостите и пороците на хората с цел да ги уязви, изпада от Полето на Любовта и критикарства, мислейки си, че критикува. Но той още не е дорасъл до това и е като гъсеницата, която изяжда листата и лишава дървото от плод и живот.

Всяка сутрин давам обет, че през деня ще се опитам с всички свои мисли, чувства, думи и дела да бъда верен на Любовта, която обединява всички неща в едно хармонично Цяло и няма да нараня никое същество по никакъв начин, но… трябва да си призная, че всекидневно се улавям как нарушавам Закона на Любовта, чрез който се изграждат Божествените добродетели, най – вече поради склонността си да отправям критична мисъл и укорителни (осъдителни) думи към дадено лице. („Не съдете, за да не бъдете съдени!”) Понякога това става по инерция, по навик, когато съзнанието ми не е достатъчно будно. Обикновено се увличам от критикарството на събеседника – той ми подава тон и аз откликвам, без, разбира се, това да ме оправдава. Понякога се улавям, че негативно се изказвам по адрес на някого, за да върви разговора, за да има тема за разговор (каква „прекрасна” тема само – да нищим недъзите на другите, щото ние сме изправни и сме над тези неща!), но в такива случаи наистина „мълчанието е злато” и е за предпочитане да мълчим със събеседника си, отколкото да одумваме трето лице. Тази склонност към критикарство, произтичаща от нашето високомерие, се проявява тогава, когато нечии постъпки се разминават с нашите виждания за нещата, с нашата ценностна система. Но не си даваме сметка, че критиката, подплатена с негативно чувство, т.е. критикарството е разрушително и навреждащо както на душата на критикувания, така и на душата на критикуващия, защото ако имаме сетива, бихме видели пробойните, които зейват в аурата на критикувания (ако той няма надеждна защита) и потъмняването на аурата на критикуващия. Колкото е по – самовлюбен човек и колкото е по – голяма склонността му да идеализира себе си и да се смята за еталон, толкова по – силно изразена критикарска мисъл мисъл притежава, с която постоянно търси и жигосва недъзите на хората, опитвайки се да ги моделира според собствените си разбирания. В Школата на Учителя е препоръчително ученикът да не се занимава с отрицателното, а само с положителното. Той знае закона, че който се занимава със слабостите на хората, се свързва с отрицателните течения в природата, а който се занимава с добродетелите им, се свързва с положителното природно течение и става човек с изключително позитивна енергия и целебна мисъл – атмосфера, при която се създават благоприятни условия да възрастват всички дарби и способности естествено и непринудено, а значи и безопасно. Според Учението на Бялото Братство, с изправление на човешките слабости и недъзи имат право да се занимават само духовните Учители, които са Лечители в истинския смисъл на думата. Закон е: можеш да критикуваш един човек с Любов само при условие, че твоята критика ще го направи по – добър и ако ти самият можеш да правиш по – добре от него това, за което го критикуваш! Такава критика е като хирургическа интервенция – да, може да ти причини болка, но важното е да ти върне здравето, а понякога и живота! На място е учителят по литература да проверява, коригира, рецензира (без да спестява допуснатите слабости!) и да оценява писмената работа на своя ученик. Само по този начин той (ученикът) може да израства. Изобщо критиката е за вещи в съответната област лица, а не за лаици. Направена по всички правила на изкуството, тя прилича на работата на лозаря, който подрязва пръчките на своята лоза, за да даде след време тя изобилен плод, или пък на работата на един скулптор, който отмахва от каменния блок това, което е ненужно, за да остане накрая самата статуя. Само вещият, посветеният човек може да критикува, без да изпада от Полето на Любовта, а невежият, безсъзнателният човек, търсейки постоянно слабостите и пороците на хората с цел да ги уязви, изпада от Полето на Любовта и критикарства, мислейки си, че критикува. Но той още не е дорасъл до това и е като гъсеницата, която изяжда листата и лишава дървото от плод и живот.

Всяка сутрин давам обет, че през деня ще се опитам с всички свои мисли, чувства, думи и дела да бъда верен на Любовта, която обединява всички неща в едно хармонично Цяло и няма да нараня никое същество по никакъв начин, но… трябва да си призная, че всекидневно се улавям как нарушавам Закона на Любовта, чрез който се изграждат Божествените добродетели, най – вече поради склонността си да отправям критична мисъл и укорителни (осъдителни) думи към дадено лице. („Не съдете, за да не бъдете съдени!”) Понякога това става по инерция, по навик, когато съзнанието ми не е достатъчно будно. Обикновено се увличам от критикарството на събеседника – той ми подава тон и аз откликвам, без, разбира се, това да ме оправдава. Понякога се улавям, че негативно се изказвам по адрес на някого, за да върви разговора, за да има тема за разговор (каква „прекрасна” тема само – да нищим недъзите на другите, щото ние сме изправни и сме над тези неща!), но в такива случаи наистина „мълчанието е злато” и е за предпочитане да мълчим със събеседника си, отколкото да одумваме трето лице. Тази склонност към критикарство, произтичаща от нашето високомерие, се проявява тогава, когато нечии постъпки се разминават с нашите виждания за нещата, с нашата ценностна система. Но не си даваме сметка, че критиката, подплатена с негативно чувство, т.е. критикарството е разрушително и навреждащо както на душата на критикувания, така и на душата на критикуващия, защото ако имаме сетива, бихме видели пробойните, които зейват в аурата на критикувания (ако той няма надеждна защита) и потъмняването на аурата на критикуващия. Колкото е по – самовлюбен човек и колкото е по – голяма склонността му да идеализира себе си и да се смята за еталон, толкова по – силно изразена критикарска мисъл мисъл притежава, с която постоянно търси и жигосва недъзите на хората, опитвайки се да ги моделира според собствените си разбирания. В Школата на Учителя е препоръчително ученикът да не се занимава с отрицателното, а само с положителното. Той знае закона, че който се занимава със слабостите на хората, се свързва с отрицателните течения в природата, а който се занимава с добродетелите им, се свързва с положителното природно течение и става човек с изключително позитивна енергия и целебна мисъл – атмосфера, при която се създават благоприятни условия да възрастват всички дарби и способности естествено и непринудено, а значи и безопасно. Според Учението на Бялото Братство, с изправление на човешките слабости и недъзи имат право да се занимават само духовните Учители, които са Лечители в истинския смисъл на думата. Закон е: можеш да критикуваш един човек с Любов само при условие, че твоята критика ще го направи по – добър и ако ти самият можеш да правиш по – добре от него това, за което го критикуваш! Такава критика е като хирургическа интервенция – да, може да ти причини болка, но важното е да ти върне здравето, а понякога и живота! На място е учителят по литература да проверява, коригира, рецензира (без да спестява допуснатите слабости!) и да оценява писмената работа на своя ученик. Само по този начин той (ученикът) може да израства. Изобщо критиката е за вещи в съответната област лица, а не за лаици. Направена по всички правила на изкуството, тя прилича на работата на лозаря, който подрязва пръчките на своята лоза, за да даде след време тя изобилен плод, или пък на работата на един скулптор, който отмахва от каменния блок това, което е ненужно, за да остане накрая самата статуя. Само вещият, посветеният човек може да критикува, без да изпада от Полето на Любовта, а невежият, безсъзнателният човек, търсейки постоянно слабостите и пороците на хората с цел да ги уязви, изпада от Полето на Любовта и критикарства, мислейки си, че критикува. Но той още не е дорасъл до това и е като гъсеницата, която изяжда листата и лишава дървото от плод и живот.

Чудотворната икона



В едно планинско селце, се случило така, че още при раждането си едно дете останало сираче и баба му, която била вдовица, поела грижи за отглеждането му. Всеки ден тя ходела в селската черквица, заедно с детенцето, и там пред иконата на Божията Майка палела свещица за него… И така в продължение на една година. Всеки ден. Без прекъсване. Но когато детето навършило една годинка, внезапно се разболяло и за няколко дни се поминало. Но и след смъртта му, противно на хорските очаквания, бабата продължила да ходи всеки ден в малката селска черквица и да пали свещичка за внучето си пред лика на Богородица. Тя просто се уповавала като дете в безкрайната милост на Божията Майка. На хората им било трудно да проумеят поведението на старицата. Отдавали го на навика и традицията. Но не било така. Тя просто имала безгранична вяра в Божията Милост. Умът й, човешката логика тук не функционирали, защото молитвата, религиозното чувство е нещо отвъд ума, отвъд логиката – сърдечен процес. Тя не била чела по книгите, не била учила за Бога, но Го чувствала в сърцето си. Била проста и невежа (от човешка гледна точка) женица, но знаела, че след нейните молитви, щом Божията Майка е взела внучето й при Себе Си, то това е било част от непостижимия Божи промисъл, пред който ние само смирено трябва да коленичим. И поради тази причина, тя продължила всеки ден да ходи в черквицата, за да измолва чрез запалената свещица милостта на Богородица за детето си. За нея, то продължавало да съществува, макар и в някакви невидими за човешките очи сфери. Тя нищо не била загубила, защото човекът на вярата никога нищо не може да загуби. И когато един ден старицата починала, я погребали до детето, което толкова много обичала. На паметната плоча изрисували техните образи, подобно на Богородица и Младенеца, с по една запалена свещица в ръка. Не след дълго хората започнали да забелязват, че на това място се случват чудеса, досущ като в житията на светците. Мълвата се разнесла и хора от близки и далечни краища започнали да се стичат на поклонение, търсейки лек за своите болки. А тези, които вярвали, получавали мигновено изцеление. Така паметната плоча се превърнала в чудотворна икона и в това нямало нищо странно, защото любовта и вярата в Бога са двете сили, които творят чудесата и създават святост. Може нищо друго да не притежаваш, може всичко друго да загубиш, но ако имаш любов и вяра, те са ти стигат… Ти си чудотворна икона. На този или на онзи свят, беден или богат, учен или прост, ти си чудотворна икона, защото притежаваш двете необходими условия, за да бъдеш помазан от Бога и да станеш проводник на Неговата воля и посредник между Него и хората.

„Сине Мой, отдай Ми сърцето си с любов и вяра!” – в тези думи е тайната.

Старицата



Старицата продаваше ябълки на пазара. От пръв поглед си личеше, че е бедна женица. Когато ме видя, че, минавайки покрай нея, се загледах в стоката й, в очите й възкръснаха две пламъчета на надеждата и някак плахо, като ме гледаше в очите с умоляващ поглед, тихо промълви, така че едва долових думите й или по – точно ги прочетох по движението на устните и по израза на лицето й: „ Вземи си ябълки, синко!” Горката тя. Стана ми жално за нея. Вероятно днес не й вървеше и може да не е изкарала пари дори и за хляб. Аз нямах намерение да си купувам ябълки, смотолевих нещо от типа на „съжалявам” и отминах, като усещах приковани върху гърба си тъжните й очи. Тогава, едва направил две – три крачки, внезапно промених решението си. Спрях, обърнах се към старицата, извадих два лева от джоба си и й ги подадох: „Вземи, бабо, а ябълки не искам – имам си вкъщи.” За миг тя ме погледна недоумяваща, а когато се съвзе от изненадата, тихо каза: „Благодаря ти, синко, но аз не съм просякиня. Нека Бог да те благослови!” И се обърна, за да не видя насълзените й очи. Смутен и засрамен, бързо пъхнах обратно парите в джоба си и си тръгнах с чувството, че стъпвам по сълзите на старицата.

Наистина въпросът е чуден! Та, ако не вярвахме в чудеса, аз се съмнявам, че изобщо щяхме да се отправим на това изумително пътешествие, чиято цел е да познаем Мистерията на Живота, наречена Бог. Затова Бог става достояние само на тези, които притежават душевната простота на децата, които вярват в чудеса, а не на учените глави, на дървените философи, на ерудитите, на интелектуалците... Нещо повече - вярата ни в чудеса, откритостта на съзнанието ни по отношение на тях сякаш ги индуцира. След всичко, което съм видял и преживял през настоящия си живот, нямам основания да се съмнявам, че съществуват чудеса. Дори не просто вярвам, а знам - чудесата са реалност, която познаваме в даден момент, въпреки че не можем да си обясним законите, по които се случва това, което наричаме "чудо". Затова чудото е мистерия! Животът ни би обеднял безкрайно много, ако можехме да обясним всичко и чудесата изчезнеха от живота ни!

Опасността при интимните отношения е тази, че често двамата партньори или не са свързани с Първоизточника, или свързвайки се, загърбват връзката си с Него, в следствие на което допускаме любимия човек, а не Бог, да се превърне в наш емоционален център. По този начин нарушаваме Божествения порядък и си плащаме за това с терзания, страдания и мъки. А според Божествения порядък, Божествената Същност трябва да заема винаги първо място, да е доминанта, център. Поставим ли Бог на второ, на трето, на последно място или изобщо не Му отредим такова, ние вече сме се отклонили от правилната посока. Какво се случва обаче, когато изтласкаме Бог от престола на нашето сърце и на Неговото място поставим обикновено човешко същество, което също ни издигне в култ и ни постави на своя сърдечен престол? До какво води един такъв преврат? Когато липсва като необходима основа връзка с Първоизточника, двамата влюбени започват да черпят енергия един от друг. Получава се взаимозависимост, при която започваш да гледаш на другия и да го третираш като твоя собственост, изисквайки от него да задоволява твоите потребности, като за целта има негласно споразумение и ти да правиш необходимото, за да удовлетворяваш потребностите на любимото същество. Затова и двамата са много мили и внимателни един с друг, „гледат се като писани яйца” и по всичко изглежда, че много се обичат… до мига, когато (по една или друга причина) единият пренасочи своите любовни копнежи към друг обект и… тогава се оказва, че всъщност любовта е била само красива фасада, нещо повъхностно, което ние в заслепението си сме взели за същина. А в същината си нашите отношения са били търговски. Оказва се, че аз съм ти давал, но не от Любов, а защото ти си ми давала. И двамата взаимно сме се експлоатирали, смучейки енергия един от друг. Когато ти си спряла да ми доставяш своите любовни пратки, си ме лишила от необходимата енергия (тъй като връзката ми с Първоизточника е била прекъсната и съм черпел енергия от теб), изпитал съм енергиен глад, подобно на всяко същество, което живее с усещането, че не е обичано. Като естествено следствие от незрелостта на съзнанията в процеса на взаимотношенията се появяват чувството за собственост (смяташ, че другият ти принадлежи и имаш права над него), претенциите ( длъжен ти е), ревността (няма право да обича никого друг)… Всичко това издава нашата непълноценост, несъвършенството на нашата любов… която е много близо до себелюбовта. Затова Учителят казва, че Любовта е за съвършените – тези, които са свързани постоянно с Първоизточника и по никакъв начин и при никакви обстоятелства не губят връзката си с него, подобно на магнитната стрелка, която винаги се ориентира към полюса. Ако две такива същества се свържат на всички полета, тогава се получава нещо изключително красиво, уникално, защото чрез тези две пълноценни същества Любовта намира Своя съвършен израз, постига Своята пълнота. Това е дълбоката същност на всеки интимен копнеж – Любовта да се реализира като Любов от Бога към мъжа и жената, изграждащи интимната двойка, и от тях към Бога, т.е. като движение по вертикала, и Любов от мъжа към жената и от жената към мъжа в двойката, т.е. като движение по хоризонтала. Само така се очертава и оживява мистичният животворен кръст. Първо, по вертикала отгоре-надолу – това е Любовта на Бога към интимните партньори. След това същото движение по вертикала само че възходящо, т.е. интимните партньори обичат Бога с Любовта, с Която са обичани. Жената в двойката прави хоризонталната черта на мистичния кръст от ляво на дясно, както е при католиците, тъй като при тях водещо е женското начало, култът към Божията майка. А мъжът в двойката обратно – от дясно на ляво, както е при православните, тъй като при тях доминиращ е мъжкият аспект на Божествената същност. Така душите преливат една в друга и се въздигат нагоре към Бога. Но първо Любовта трябва да слезе като благодат Божия в тях, те да я споделят и да я върнат обратно към Първоизточника като обич. Това е съвършеният кръг на Любовта, небесният брак-свещенодействие, за който говорят мистици като Сведенборг и към който (волно или неволно, съзнателно или не) се стремят човешките души.

Без Любов - Блага Димитрова

Без любов от днес нататък ще живея.
Независима от телефон и случай.
Няма да боли. И няма да копнея.
Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.
Няма да съм бледна подир нощ безсънна -
но и няма да ми запламти лицето.
Няма вдън-земя от мъка да потъна -
но и няма да политна към небето.
Няма да съм лоша - но и няма вече
жест като безкраен хоризонт да сторя.
Няма да ми притъмнява - но далече
няма да ми се отваря цял простора.
Няма вечерта да чакам изморена -
но и утрото за мен не ще изгрява.
Няма от слова да зъзна вкочанена -
но и няма да изгарям над жарава.
Няма да заплача на жестоко рамо -
но и няма от сърце да се засмея.
Няма да умирам аз от поглед само -
но и всъщност няма вече да живея.

Човек е противоречиво същество. Мъдрец е този, който успява да приеме своята вътрешна противоречивост с разбиране, да примири противоречията, да постигне вътрешна хармония и баланс, да съумее да изгради необходимата основа, наречена „душевен мир”, от която възрастват Божествените добродетели, необходими в процеса на Богопознание. Но трябва да се има предвид, че тази основа е производна – тя възниква от смирението. Ако не си смирен, не е възможно да имаш този мир, за който апостолът казва, че превъзхожда всяко знание. Поради тази причина смирението е основополагащ камък във всяка една религиозна система и духовна традиция. Ако липсва смирението, можем да говорим за интелектуалност, но не и за Мъдрост. Ако липсва смирението, достъпът до Божествената съкровищница ще ни бъде отказан, колкото и да упорстваме… ако ще и денонощно да се молим, защото закон е: „Бог на горделивия се противи, а на смирения дава благодат”, тъй като горделивостта е като планински връх, на който нищо не цъфти и зрее, а смирениенито – плодоносна долина. То поставя човека в състояние на възприемчивост, което позволява на Божественото да прелее в човешкото и така да се роди Богочовекът. Докато горделивостта, грубата или рафинираната самомнителност са като похлупак, който ни затваря за Благодатта и възпрепятства Тя да се излее в нас и да се превърнем в свещен съсъд Божий. В такъв похлупак се превръщат обикновено и личните връзки и отношения, когато липсва достатъчно осъзнатост. Тогава партньорите се захласват един по друг, вторачват се един в друг, и във взаимното желание да се притежават, да си принадлежат един на друг, се обсебват, отдавайки сърцето си на любимия човек, превръщайки го в свой емоционален център, изтласквайки по този начин Бог някъде в периферията и забравайки в опиянението си Словото: „Сине мой, дай Ми сърцето си!” И така, вместо да получим „хляба наш насущний”, получаваме само трошици от Божествената трапеза, които не могат да утолят глада ни. Ето защо не случайно Учителят казва: „Пази свободата на душата си!” Изкуството на живота се състои в това да обичаш хората, но да останеш верен на Бога, отдавайки сърцето си единствено Нему! И тогава ще ти се даде преизобилно според закона на Благодатта, наречен „Опуленс”, и ще видиш как от житеното зрънце на твоята монада израства класа на твоята множественост – полиада. Ето защо за този, който е предопределен да се превърне в мост между Небето и Земята, не е желателно да се обвързва, да встъпва в брак, защото закон е: „Този, който е слезнал, за да служи на Цялото, не може да намери щастие и удовлетворение в личните си взаимоотношения.” Опита ли се да го направи, ще се изпълни с усещането, че пие солена морска вода, за да утоли жаждата си - че не може да разгърне потенциала си и да изпълни предназначението си. Самото понятие „лично щастие” е абсурдно, защото по своето естество щастието е безпределно, а личността – пределна. Така че, ако една личност срещне действително щастието, тогава тя се разтваря в него, изчезва… защото Океанът Божественост не може да бъде побран в кафяна чашка… А когато личността по този начин е надмогната, унищожена (това, което в суфи традицията се нарича „фана”) се появява усещането за безпределност, за блаженство, за вечност. И единствено такъв човек не само може да се нарече „блажен”, но е блажен и в действителност!

Премиерата на новата ми книга "Към Извора на Любовта - пътят на един мистик", в която разказвам за своя духовен път, ще се състои в София, в залата на Фондация "Хепи Сайънс" - ул. "Сан Стефано" 24, ет.1, ап 2, в събота, 19 ноември, от 16 часа. Така че, който от Приятелите съфорумци (познати и непознати) има интерес, желание и възможност да дойде да се видим и поразговорим и на живо, е добре дошъл! Ще се радвам да се видим!

Премиерата на новата ми книга "Към Извора на Любовта - пътят на един мистик", в която разказвам за своя духовен път, ще се състои в София, в залата на Фондация "Хепи Сайънс" - ул. "Сан Стефано" 24, ет.1, ап 2, в събота, 19 ноември, от 16 часа. Така че, който от Приятелите съфорумци (познати и непознати) има интерес, желание и възможност да дойде да се видим и поразговорим и на живо, е добре дошъл! Ще се радвам да се видим!

Премиерата на новата ми книга "Към Извора на Любовта - пътят на един мистик", в която разказвам за своя духовен път, ще се състои в София, в залата на Фондация "Хепи Сайънс" - ул. "Сан Стефано" 24, ет.1, ап 2, в събота, 19 ноември, от 16 часа. Така че, който от Приятелите съфорумци (познати и непознати) има интерес, желание и възможност да дойде да се видим и поразговорим и на живо, е добре дошъл! Ще се радвам да се видим!

Обичаш някого, но един ден той те обиди. Веднага любовта ти се прекъсва. Казваш: „Едно време имах любов, обичах всички хора, но сега никого не обичам“. За да разбереш каква е твоята любов, иди при извора, да видиш как постъпва той. Колкото и да го ругаеш, както и да постъпваш с него, той си тече и непрекъснато дава. Той носи любовта и казва: „На никого не се сърдя, от никого нищо не искам“. Колкото и да го калят, той сам се чисти. Направете същото на един човек и вижте как ще постъпи.

Аз проповядвам следното: Само Бог е Любов.

Често питате какво представлява Божията Любов, как се изявява тя на земята. – Много просто. Божията Любов се предава чрез тръби, както се предава водата от едно място на друго… Всъщност, водата е определена за разумните същества, те да пият, а тръбите служат само за проводници. Такова нещо представляват хората по отношение на Божията Любов. Те са проводници на Любовта, а самата Любов е определена за други. Тя отива на друго място. Ако канализацията е негодна, ще ви изхвърлят навън и ще ви заместят с нови тръби, по-хубави и по-здрави… Всеки човек е важен и необходим дотолкова, доколкото минава през него Любовта, както водата през тръбите. Щом го заместят с нова тръба, той е вече негоден за живота. Божията Любов слиза от Божествения свят в ангелския, но първо слиза в човешкия свят и оттам се качва в ангелския. Такъв е пътят за проява на Божията Любов. В човешкия свят любовта е неустойчива и преходна, а в ангелския – тя е постоянна и устойчива. Това, което наричате на земята любов, не е никаква Любов.

Следователно, ако отида при един извор с Любов, и той ще ми даде с Любов да пия от него. Дето и да съм на планината, ако имам Любов в себе си, веднага ще намеря извор на пътя си и ще уталожа жаждата си. Божията Любов върши чудеса. Дето е Любовта, там жадни няма. Нейната вода тече изобилно навсякъде. На всеки ше се даде толкова вода, колкото му е нужно.

Като говоря за Любовта, ще кажете, че не обичам всички еднакво. – Как познавате това? – „Вътрешно.“ Мислите ли, че Любовта на Бога към вълка и към овцата е еднаква? Ами към камъка и човека еднаква ли е? Под „еднаква Любов“ разбираме едно и също отношение към всички. Прави ли сте в разсъжденията си? Не сте прави. Ето, взимам чук и отчупвам няколко парченца от един голям камък. Турям парченцата в джоба си за спомен. Камъкът се радва, че съм го уважил, че го обичам. Ако със същия чук ударя ръката на човека, той ще се радва ли? Ще бъде ли доволен от моята любов? Значи отношението към камъка е едно, а към човека – друго. Дървото и растението поливаш, разкопаваш, а човека не можеш да поливаш по същия начин. На човека купуваш дрехи и обувки, а на вола даваш ечемик да се нахрани. Ако и на него дадеш дрехи и обувки, той ще те погледне и ще си обърне главата настрана. Той няма нужда от тези неща. Значи към камъка ще се отнасяш по един начин, към растенията – по друг начин, към животните – по трети начин, а към хората – по съвършено различен начин. Ще ви кажа една велика истина: Бог обича всички души. – Как? По начин, който отговаря на всяка душа. Към всяка душа Бог проявява Любовта си по специален начин. Следователно Любовта на Бог към едного не отговаря на Любовта Му към другиго. Ако мислите, че Любовта на Бога към едного е по-голяма, а към другиго – по-малка, вие се лъжете.

Знаете ли през колко среди и пречупвания е минала слънчевата енергия, докато дойде до Земята? Благодарение на това хората се нагодили към слънчевата енергия и правилно я използват. И Любовта като сила излиза от своя първоизточник и минава през различни среди, докато се хармонизира с всички същества. Който може да я използва правилно, той се свързва с Бога. За да се ползваш правилно от Любовта, застани на мястото, определено за тебе от природата и чакай. Всеки сам ще намери мястото си. Не заемете ли мястото си, Любовта ще мине и замине, без да я възприемете. – „Как ще позная кое е моето място?“ – Като застанеш на своето място, ти ще почувстваш, че си примирен с целия свят. Готов си да простиш на всички. Казваш: „Простих на своите длъжници, но виждам, че не заслужават“. Кажеш ли така, ти си променил мястото си. Всяка дисхармония в тебе показва, че не си на мястото си. Щом се хармонизираш, ти отново заемаш мястото си, свързваш се с Бога и се радваш на живота.



"Новата азбука" СС, Беседа от Учителя, държана на Мусала, 13 юли 1924 г.

Любовта - това е най - висшата музика, най - висшата поезия, най - висшата молитва! Тя е единение с Бога и следователно, когато ние любим някого, всичките негови действия са за нас красиви. А щом не го обичаме, колкото и да е съвършен, не ни харесва. Питам: коя е онази сила, която прави хората пред нас красиви, добри? - Любовта, Любовта изглажда нещата. Ако вие дружите с човек, който ви обича, Любовта му ще преобрази вашия характер, вашият поглед ще стане по - мек... Ако законът на Любовта работи, всичко може да се постигне. Ако е без Любов, нищо не може да се постигне!

ООК, година втора, "Окултна музика"

Не можеш да обичаш един човек вън от Цялото. Това е немислимо. Как ще обичаш пръста на ръката си, вън от цялата ръка? Ако се отдели от ръката ти, той губи своята стойност. Ако ти се отделиш от Бога, никой не може да те обича. Ние обичаме човека дотолкова, доколкото той съставя част от Цялото, т.е. от Божественото. Щом се отдели от Цялото, никаква сила не е в състояние да ме накара да го обичам. Двама души могат да се обичат, ако имат общи идеи, общ център. Могат да се обичат две клончета, два листа, но ако са на един общ корен. Докато си в областта на Любовта, ти ще бъдеш радостен и весел. Вън от Любовта никаква радост не съществува.



Казваш: „Обичам този човек, а не обичам онзи“. Защо обичаш единия, а не обичаш другия? – „Защото единият ми помага, услужва ми.“ Значи ти обичаш само онези хора, които ти помагат, услужват и които ти са полезни. Това е користолюбие, а не любов. Истинската любов не търпи никаква користолюбива мисъл, никакво користолюбиво чувство. Да любиш за самата любов – това е истината.



Щом Любовта се прояви, човек става здрав. Затова се казва, че тя не се проявява при болезнените състояния на човека. Където е Любовта, там няма противоречия, мъчнотии, болести. Любовта усилва волята. Ако си слабоволен, това показва, че Любовта не действа в тебе. Това е диагноза. Където е Любовта, там има смелост и решителност. Когато всички хора са отчаяни, любещият е радостен. Той излъчва от себе си сила, както изворът, който напоява всички цветя и растения около себе си. Затова той може да помага на всички.



Ако във вашия ум не влезе една светла мисъл, в сърцето ви – едно топло чувство и във волята ви – едно добро действие, никога няма да намерите Господа. Този е пътят за приемане на Божественото. Радвайте се, когато то влезе във вас.



Основната идея, която трябва да занимава вашия ум, е да се свържете с Бога и да възстановите хармонията си с Него. От това гледище казвам: Една любов съществува в света – Любов към Бога. Който не може да люби Бога, нито себе си може да люби, нито своя ближен. Вън от Божията Любов никаква друга любов не съществува. Всяка друга любов е лъч от Бога, от Неговата Любов. Ако дадеш път на Божията Любов – изворът на живота в себе си, и твоята любов ще бъде нормална. Без този извор във вас човешката любов е анормална.



Тази мисъл трябва да остане в ума ви. Само топлината може да противодейства на студа. Щом дойдеш до лошите условия на живота, разрешавай ги с Любов. Под „Любов“ разбирам онази пълнота, която разрешава всички противоречия. И след като разрешите въпроса за Любовта, тогава ще започнете истинската работа. Докато не си приел Любовта, ти си в затвор: краката ти са оковани, ръцете – също. Трябва да махнеш оковите и да излезеш от затвора. – „Какво ще правя след това?“ – Ще бъдеш свободен да работиш за Бога – без вериги, без белези на ръцете.



Когато проповядвам истината, аз трябва да бъда свободен от всякакво користолюбие и егоизъм, да нямам предвид своите лични интереси. За мене е важно доброто на всички, не само моето добро. Ако искате да се повдигнете, дайте път на Божественото. То обединява частите в едно стройно цяло, както дървото обединява всички листа и клончета в стройна, хармонична система.



Трябва да се приложи Любовта, но по свобода.

Когато Бог дойде да живее в тебе, всичко, което те мъчи, което те обезсърчава, което те прави недоволен, ще изчезне. Тогава ще дойде истинското щастие и ще кажеш: „Сега вече разбирам всичко. Разбирам, че Бог живее и в мене“.



Живейте в пределите на Любовта, за да бъдете свободни от ненужните страдания



“Външна и вътрешна вяра”- Утринно Слово от Учителя, държано на 8 януари 1933 г., София, Изгрев.

Точно преди месец имах рожден ден и получих безценен подарък от едно много любимо същество – потребителка на този форум, която интуитивно беше доловила моето желание или аз интуитивно бях доловил нейното желание, без предварително да сме отваряли дума изобщо за това. Подаръкът беше прекрасната, изпълнена с Мъдрост книга на Елиф Шафак, с многозначителното заглавие „Любов”. Съмнявам се, че ако сам си бях купил книгата, щях да разгръщам страниците й с такъв трепет и щях да я чета с такъв огромен интерес, и да изпитвам такава наслада от прочита, както го правя сега, защото (според моето усещане) този подарък е направен с много Любов. А точно Любовта превръща и най-обикновените неща в необикновени и специални. И винаги когато погледна книгата и разтворя страниците й, се сещам с благодарност и Любов за това обично същество, което наистина ме накара да се почувствам така, сякаш съм получил не обикновен подарък, а Божествен дар, който ми напомня една любима история от същата книга, която ще си позволя да преразкажа:



Шамс седял пред духовното училище, където Руми изнасял своите беседи, и спирал всеки, който искал да влезе вътре, като го питал защо отива при великия Маулана и какъв подарък Му носи. Обикновено хората се стъписвали и почвали да мънкат – не знаели какво да отговорят. Някои от тях се връщали след няколко дни и носели различни дарове – плодове, сребърни дирхами, копринени килими или току-що родени агнета. Но щом виждал това, Шамс се ядосвал още повече.

Веднъж един от посетителите не се стърпял и се развикал на Шамс:

- Кой ти дава право да препречваш вратата на Маулана? Все питаш хората какво са Му донесли. Ами ти? Ти какво Му донесе?

А Шамс отговорил съвсем тихо, едва доловимо:

- Донесох Му себе си… Жертвах за Него главата си!



Приятели мои, ако искате да бъдете обичани, да почувствате своя живот като Божествен дар, обичайте – обичайте колкото е възможно повече, по-истински, по-всеотдайно, без да съобразявате, без да мислите какво ще стане след това и колко и дали ще получите нещо в замяна! Защото Любовта е безценен дар сама по себе си! И е важно не колко ни обичат (защото това е следствие), а ние колко обичаме! Любовта е нашият единствен надежден капитал!

Закон е: Който не иска нищо за себе си, е достоен да получи и получава всичко, от което действително се нуждае!



Посвещавам с обич това мое писание на всички, които по един или друг начин ми съдействат, като стават повод и основание, да разгръщам все повече и повече Любовта си!

Точно преди месец имах рожден ден и получих безценен подарък от едно много любимо същество – потребителка на този форум, която интуитивно беше доловила моето желание или аз интуитивно бях доловил нейното желание, без предварително да сме отваряли дума изобщо за това. Подаръкът беше прекрасната, изпълнена с Мъдрост книга на Елиф Шафак, с многозначителното заглавие „Любов”. Съмнявам се, че ако сам си бях купил книгата, щях да разгръщам страниците й с такъв трепет и щях да я чета с такъв огромен интерес, и да изпитвам такава наслада от прочита, както го правя сега, защото (според моето усещане) този подарък е направен с много Любов. А точно Любовта превръща и най-обикновените неща в необикновени и специални. И винаги когато погледна книгата и разтворя страниците й, се сещам с благодарност и Любов за това обично същество, което наистина ме накара да се почувствам така, сякаш съм получил не обикновен подарък, а Божествен дар, който ми напомня една любима история от същата книга, която ще си позволя да преразкажа:



Шамс седял пред духовното училище, където Руми изнасял своите беседи, и спирал всеки, който искал да влезе вътре, като го питал защо отива при великия Маулана и какъв подарък Му носи. Обикновено хората се стъписвали и почвали да мънкат – не знаели какво да отговорят. Някои от тях се връщали след няколко дни и носели различни дарове – плодове, сребърни дирхами, копринени килими или току-що родени агнета. Но щом виждал това, Шамс се ядосвал още повече.

Веднъж един от посетителите не се стърпял и се развикал на Шамс:

- Кой ти дава право да препречваш вратата на Маулана? Все питаш хората какво са Му донесли. Ами ти? Ти какво Му донесе?

А Шамс отговорил съвсем тихо, едва доловимо:

- Донесох Му себе си… Жертвах за Него главата си!



Приятели мои, ако искате да бъдете обичани, да почувствате своя живот като Божествен дар, обичайте – обичайте колкото е възможно повече, по-истински, по-всеотдайно, без да съобразявате, без да мислите какво ще стане след това и колко и дали ще получите нещо в замяна! Защото Любовта е безценен дар сама по себе си! И е важно не колко ни обичат (защото това е следствие), а ние колко обичаме! Любовта е нашият единствен надежден капитал!

Закон е: Който не иска нищо за себе си, е достоен да получи и получава всичко, от което действително се нуждае!



Посвещавам с обич това мое писание на всички, които по един или друг начин ми съдействат, като стават повод и основание, да разгръщам все повече и повече Любовта си!

Каквото и да кажем, Приятели, фактът си е факт (и то невъзвратим!) - младо момиче си е отишло от този свят. Жалко! Жалко, когато се прекърши млад живот - това е някак против естествените закони... много жестоко! И може би затова нещо в нас се бунтува... освен болката и съчувствието към родителите... а и към учителите, защото в подобни ситуации те го отнасят (с право или без)... И даже и никой да не ги обвинява (което е изключено!), у тях до края на живота им ще остане чувството за вина и ще ги мъчи съвестта... защото, каквото и да говорим... както и да хулим българските учители, смея да твърдя, че в преобладаващата си част те са отговорни хора. (Казвам го като действащ учител с 21 години стаж, познаващ добре учителското съсловие!) Няколко пъти досега ми се е случвало да водя ученици на екскурзия... Знам каква отговорност е и... какво изпитание, защото няма начин да съществува 100% гаранция, че всички деца ще се върнат живи и здрави. Разбира се, ние като човеци и учители трябва да направим всичко, което е по силите ни... и обикновено го правим, но... повярвайте ми, има и съдба, предопределение, карма, които обикновено наричаме "нещастно стечение на обстоятелствата" - като има да се случва, просто се случва и не пита никого! Затова дълбоко съчувствам на колеги, които се озовават в подобни ситуации - знам, че бих могъл да бъда на тяхното място и няма гаранция, че ще отреагирам по-добре от тях. На такива екскурзии, осъзнавайки собственото си безсилие, защото е невъзможно във всеки момент до всеки ученик да има учител, съм бил, общо-взето, в постоянна молитва... особено след случая с децата, които загинаха в река Лим! Но... това е една тема, която ме връща към един горчив и много болезнен спомен...

За да живееш в изобилие, трябва да си абсолютно безкористен. Този, който е безкористен, получава всичко. Този закон бе демонстриран от Христос с петте хляба и двете риби. Но Христос не желаеше нищо за себе си, затова получаваше всичко преизобилно. Човек може да живее и без пари, и без материално подсигуряване, но само ако в него са оживели Божествените добродетели. Законът на опуленс е закон на благодатта. Вярно е, че благодатта се дава свише, от Бога, но само нашето безкористие е силата, която я привлича. Ако знаеш езика на безкористието, знаеш езика на богатството. Да не желаеш нищо за себе си – това е тайната. В мига, в който пожелаеш нещо за себе си, губиш свободата си, а заедно със свободата, губиш всичко: на мястото на безгрижието идва грижата, на мястото на доволството – недоволството, страданието заменя радостта, плачът – усмивката, а конфликтът прогонва мира и хармонията. Няма по – жестоко нещо от робството. То безпощадно ни отнема всичко, защото ни поставя при условия на зависимост – зависимост от нашите егоистични наклонности. Но тази зависимост е зависима от самите нас, защото ние сме я създали и само ние можем да я премахнем.

За да живееш в изобилие, трябва да си абсолютно безкористен. Този, който е безкористен, получава всичко. Този закон бе демонстриран от Христос с петте хляба и двете риби. Но Христос не желаеше нищо за себе си, затова получаваше всичко преизобилно. Човек може да живее и без пари, и без материално подсигуряване, но само ако в него са оживели Божествените добродетели. Законът на опуленс е закон на благодатта. Вярно е, че благодатта се дава свише, от Бога, но само нашето безкористие е силата, която я привлича. Ако знаеш езика на безкористието, знаеш езика на богатството. Да не желаеш нищо за себе си – това е тайната. В мига, в който пожелаеш нещо за себе си, губиш свободата си, а заедно със свободата, губиш всичко: на мястото на безгрижието идва грижата, на мястото на доволството – недоволството, страданието заменя радостта, плачът – усмивката, а конфликтът прогонва мира и хармонията. Няма по – жестоко нещо от робството. То безпощадно ни отнема всичко, защото ни поставя при условия на зависимост – зависимост от нашите егоистични наклонности. Но тази зависимост е зависима от самите нас, защото ние сме я създали и само ние можем да я премахнем.

За да живееш в изобилие, трябва да си абсолютно безкористен. Този, който е безкористен, получава всичко. Този закон бе демонстриран от Христос с петте хляба и двете риби. Но Христос не желаеше нищо за себе си, затова получаваше всичко преизобилно. Човек може да живее и без пари, и без материално подсигуряване, но само ако в него са оживели Божествените добродетели. Законът на опуленс е закон на благодатта. Вярно е, че благодатта се дава свише, от Бога, но само нашето безкористие е силата, която я привлича. Ако знаеш езика на безкористието, знаеш езика на богатството. Да не желаеш нищо за себе си – това е тайната. В мига, в който пожелаеш нещо за себе си, губиш свободата си, а заедно със свободата, губиш всичко: на мястото на безгрижието идва грижата, на мястото на доволството – недоволството, страданието заменя радостта, плачът – усмивката, а конфликтът прогонва мира и хармонията. Няма по – жестоко нещо от робството. То безпощадно ни отнема всичко, защото ни поставя при условия на зависимост – зависимост от нашите егоистични наклонности. Но тази зависимост е зависима от самите нас, защото ние сме я създали и само ние можем да я премахнем.

За да живееш в изобилие, трябва да си абсолютно безкористен. Този, който е безкористен, получава всичко. Този закон бе демонстриран от Христос с петте хляба и двете риби. Но Христос не желаеше нищо за себе си, затова получаваше всичко преизобилно. Човек може да живее и без пари, и без материално подсигуряване, но само ако в него са оживели Божествените добродетели. Законът на опуленс е закон на благодатта. Вярно е, че благодатта се дава свише, от Бога, но само нашето безкористие е силата, която я привлича. Ако знаеш езика на безкористието, знаеш езика на богатството. Да не желаеш нищо за себе си – това е тайната. В мига, в който пожелаеш нещо за себе си, губиш свободата си, а заедно със свободата, губиш всичко: на мястото на безгрижието идва грижата, на мястото на доволството – недоволството, страданието заменя радостта, плачът – усмивката, а конфликтът прогонва мира и хармонията. Няма по – жестоко нещо от робството. То безпощадно ни отнема всичко, защото ни поставя при условия на зависимост – зависимост от нашите егоистични наклонности. Но тази зависимост е зависима от самите нас, защото ние сме я създали и само ние можем да я премахнем.

Аз определено си имам любим православен светец - Свети Серафим Саровски, който си струва да бъде отбелязан, а и църквата го почита днес. Преди години прочетох биографична книга за него и бях поразен - изключителен е! Както е изключителна и беседата, която той провежда, за целта на християнския живот и която ви предлагам да прочетете ето оттук:
http://pravoslavie.domainbg.com/05/motovilov.html