Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Sign in to follow this  
  • постове
    17
  • коментар
    1
  • прегледа
    5738

За този блог

Entries in this blog

 

свободната мисъл и авторитета---няколко бележки

В настоящето се води тежка битка между разгръщането на свободната мисъл и действащия от стари времена в съвременната епоха авторитет. Налице е помрачаващата страст да се изпада в заблуди благодарение на вярата в авторитета! В съвременния свят вярата в авторитета е придобила чудовищни размери и под нейното влияние се развива определена безпомощност у хората, що се отнася до способността за преценка. В четвъртата следатлантска епоха човекът е имал здравия разсъдък като природен дар. Днес той трябва да се придобие, да се развие. Вярата в авторитета възпрепятства това. Ние сме изцяло оковани във вярата в авторитета. Помислете само, колко безпомощен изглежда човекът в сравнение с лишеното от ум животно! Животното се ръководи от толкова много инстинкти, които дори действат в него по здравословен начин, лечебно, ако е налице заболяване, докато съвременното човечество се бори срещу трезвата преценка в това отношение и се подчинява изцяло на авторитета. В областта на медицината, в областта на правото, както и във всички останали области на живота хората смятат себе си за некомпетентни и приемат само това, което им казва науката. Това е разбираемо предвид цялата сложност на съвременния живот. Хората стават все по-безпомощни под влиянието на една такава сила на авторитета. Но систематичното изграждане на този авторитет е всъщност принципът на йезуитството. А йезуитството в католическата религия представлява само частен случай, който обаче, макар и не толкова забележимо, постепенно се разпростира и върху други житейски сфери. Йезуитството води началото си с йезуитството в църковно-догматичната област, с тенденцията за утвърждаване на папската власт, която продължава да действа от четвъртата в петата следатлантска епоха, за която тя вече не е пригодна. Но същият йезуитски принцип постепенно се пренася и в други житейски сфери. Днес можем да видим в областта на медицината едно йезуитство, което едва ли се различава от това в областта на догматичната религия. Ние виждаме стремеж към разрастване на властта на медицинската професия на базата на определена медицинска догматика. И това е същественото на йезуитския стремеж също и в другите области. Този стремеж ще се засилва все повече. Хората ще бъдат все повече оковавани в това, което им налага авторитетът. И спасението в петата следатлантска епоха ще се състои в това, срещу ариманическите противопоставящи се сили – защото те са точно такива – да се отстоява правото на съзнателната душа, която иска да се развива. Това обаче може да се случи само чрез желанието на хората, които днес не притежават естествения разум като дар, какъвто е бил случаят все още в четвъртия следатлантски период, чрез желанието на хората действително да развиват способността за разбиране и силата за трезва преценка. Развитието на съзнателната душа изисква свобода на мисълта, но тази свобода на мисълта може да се развива само в определена аура, в определена атмосфера. Посочих Ви трудностите, които възникват в петата следатлатска епоха. Защото тя има определена посока на развитие: развитието на съзнателната душа. Но тази съзнателна душа, тъкмо защото следва да се развива като такава, трябва да се изправя пред препятствия, да преминава през изпитания. Така ние виждаме какво огромно противопоставяне се изправя пред социалното разбирателство и свободата на мисълта. Но не може да се разбере веднага, че такова противопоставяне е налице, защото в по-широки кръгове то се разглежда като нещо правилно, като нещо, което не трябва да се осъжда, а да се насърчава. Всяка отделна душа се изправя пред трудности в петата следатлантска епоха. Защото съзнателната душа може да се развива само когато преодолява тези трудности. Рудолф Щайнер, събрани съчинения 168. Ето и сега по посочения адрес не мога да намеря преведен материал . Само това , че написаното прилича на стила , на авторитета е причина да го препиша .

АлександърТ.А.

АлександърТ.А.

 

Духовна азбука :)

Защо има хора , които може дълго да слушаш .Да се наслаждаваш на красивите фрази , на блестящите идеи , остроумно подредени и поднесени по завладяваш начин .Но като приключат в тебе няма нищо . Като че ли нито са ти дали , нито са ти взели нещо .------------------------------------------------Цитат : Имаше един момент, когато абстрактността като жизнен принцип, достигна своя връх. Всичко е необходимо – разберете ме правилно – не искам да критикувам всичко наред, не изхождам от симпатии и антипатии когато говоря, аз характеризирам научно. Не порицавам триумфа на епохата на абстрактните мирови идеи, не ме разбирайте така. Тази епоха беше тогава, когато с изключителна абстрактност бяха провъзгласени идеите: Свобода, Равенство и Братство. Те бяха провъзгласени с чиста абстрактност. Говоря не от консерватизъм или реакционност, а характеризирам развитието на човечеството. Призивът за Свобода, Равенство и Братство, раздал се в края на 18 век, звучи не от душевното, а от мислещия мозък. И в 19 век това се разви по-нататък, така, че и днес чувстваме отзвуците му. В течение на 19 век хората се сраснаха с абстрактното мислене, то ги удовлетворява, намират се за толкова умни. Те мислят, че мисленето им открива истината и не изпитват потребност да се потопят със своите мисли в истинската действителност. Това трябва отново да се научи, иначе ще остане само декларирането на абстрактни идеи, които нямат значение за живота. Това е голямото нещастие на нашите дни: декларирането на абстрактни идеи, лишени от жизнена ценност. Когато днес се провъзгласява, че ще настъпи време, когато на способния ще му бъдат открити всички пътища, когато всеки способен ще намери своето място – какво по-прекрасно може да има от тази идея? Нима това не е идеал – да се даде път на способния! Изхождайки от днешното материалистично време, се мисли, че изричайки такъв идеал, в него може да се помести цялото бъдеще. Но какво дава такъв абстрактен идеал, ако както преди за способен се смята племенникът или зетят? Работата не е в признаването, изговарянето и провъзгласяването на абстрактния идеал, работата е в това, да умееш с душа да се потопиш в действителността, да разгледаш в нейната жизненост тази действителност, да я опознаеш, да вникнеш в нея, да я преживееш и обработиш. Да произнасяш прекрасни идеи и да се удовлетворяваш от произнасянето им – това ще бъде все по-вредно. Любовта към действителността, изучаването и вниманието към нея – ето какво трябва да навлезе в нашите души. Но това може да настъпи само когато хората отново се научат да опознават действителността в целия и обем, – тъй като действителността на сетивния свят е само външна обвивка на истинската действителност. Ако този, който види магнит във формата на подкова, каже, че най-добре е с него да се подкове копитото на коня, – вижда ли той тогава цялата действителност? Не, само ако той разбере, че там вътре в желязото са концентрирани магнитни сили, само тогава пред него ще бъде цялата действителност. Но както този, който не намира по-добро приложение за магнита, от това да подкове с него копито на коня, така разсъждава и човек, който иска да обоснове естествените науки или науката за държавата с предпоставката, че съществува само това, което е видимо за окото, и което може да бъде напълно обхванато с представите, взети от възприемаемия със зрението свят. Това принадлежи към най-важните абстракции, към най-вредните абстрактни идеи. И тази вредност не се вижда, защото макар тези идеали да са истинни, макар сами по себе си да са добри, те са неефективни. Те служат само на човешкия познавателен егоизъм, на насладата, изпитвана от живота в тези идеали. Но не тези абстрактни идеали управляват живота. От тях се управлява само света, какъвто той стана в първата половина на XX век. Ако искаме по-дълбоко да разберем своята епоха, трябва всичко това да го държим в съзнанието и чувството си. В човека трябва да оживее животът на душата. Той постепенно, както съм ви го описвал, си е отишъл от нашето обкръжение, от зримия обкръжаващ ни свят. Но идеите трябва отново да станат конкретни, да се оживят. Братството е прекрасна идея, но, абстрактно изразена, тя е лишена от смисъл. Ако се знае, първо, че човешката душа чрез тялото и в тялото живее тук на физически план, че тук тя е телесно-душевна, душевно-телесна; ако се знае, второ, че човек е не само душевно-телесно, а истинско душевно същество; ако се знае, трето, че душата е пронизана с дух, ако се знае, че душата е тричленна, че човек представлява съчленение на тяло, душа и дух, тогава сме заложили началото на разбирането на конкретното съдържание на абстрактните идеи за Свобода, Равенство и Братство. Да се каже за абстрактния човек, че той трябва да живее в Свобода, Равенство и Братство, е куха фраза. Трябва да имаме живото чувство, че, когато човек е във физическия свят, във физическо тяло, той се нуждае от социална организация, изградена на действителното братство, и че това братство може да бъде правилно разбрано, само ако разбираме човека като въплътен в тяло. Това е основата за правилното разбиране на идеята за братство. Идеята за братството е изградена върху разбирането за троичността на човешкото същество, и тя е приложима за телесното в човека. Свободата изисква знания за душевността на човешкото същество, тъй като телесното никога не може да бъде свободно. Няма никакви данни за свободата на телесното. Развитието на човечеството върви към развитие на свободата на душевното. Като всеобщ принцип на развитието, свободата е абстракция. Конкретната идея е, свободни души в братски живеещи хорски телесности. Равенството е в духа. Народната мъдрост е изразила това в думите: след смъртта всички са равни. Имали са предвид духовното в човека. Да се говори за равенство може само, имайки предвид духовното в човека, третия член на човешкото същество. Изпълнено с живот трябва да стане чувството: всяко човешко същество тук на Земята живее в тяло, душа и дух. Развитието трябва да върви така, че телата да живеят в братство, душите в свобода, а духовете – в равенство. Днес нямаме време да се спираме на това подробно, но вече ви е ясна коренната разлика между абстрактните идеи за Свобода, Равенство и Братство, и пронизаните със знание конкретни идеи, насочени към реалността. Къде е причината за тази абстрактност? Е, човечеството съвсем е изгубило представата за това, което сравнително неотдавна е било мистерийна истина: че човек се състои от тяло, душа и дух. Във времената на гърците това още е било разбиращо се от самосебе си. За първите отци на църквата това също е било разбиращо се от самосебе си. Това, което е стояло в основата на упадъка на човешкото развитие – това развитие изисква нов импулс от принципа на Христа – е намерило своя израз в Константинополския Събор в 869 година в твърдението на догмата за премахването на духа. Простете рязкостта на израза ми. Той е само външна констатация на това, което се е затвърдило в съзнанието на човечеството във връзка с описаните от мен факти. От този момент в теологията е било забранено учението за троичността на човешкото същество, за това, че човек се състои от тяло, душа и дух. Учили са: човек се състои само от тяло и душа, както и днес учат професорите по философия. И когато един Вундт или друг професор по философия от наши дни няма понятие за троичността на човека и говори през цялото време само за тяло и душа, и през ум не му минава, че той само следва указанията на Константинополския Събор от 869 година. Той не знае, че неговото учение само копира решенията на този събор. Да, така наречената „непредвзета“ наука, ако по-подробно задълбаем в нейната история, е пълна с ясно изразени предвзетости. „Свободната от предвзетости“ наука, в областта на философията не можем и да си я представим извън решенията на Константинополския Събор, само дето учените мъже не знаят това. В хода на развитието човек е изгубил знанието за своята тричленност; това знание трябва да му бъде върнато от духовната наука. Оттук беше необходимо първото, напълно съзнателно, структурно пронизано разчленяване на човека на тяло, душа и дух, именно в книгата „Теософия“, което се опитах симптоматично да направя дейно в нашата средноевропейска, антропософски ориентирана духовна наука. Върху това е изградена цялата книга. Това е необходимо решително отново и отново да се поставя пред човечеството, за да достигне то чрез развитието тричленността на човека. Виждате, как до подробности съвпада всичко, когато се стои на основата на духовната наука. То е предназначено да пробуди такива представи, такива чувства и волеви импулси, които ще ни направят истински сътрудници в развитието на новото човечество. Винаги се стремя да предизвикам във вас чувството, че духовната наука няма право да си остане грижливо отглеждана теория; тя не може да бъде подобие на наука, не трябва да бъде натрупване на знания; тя трябва да стане истински живият вътрешен живот на душата. Това ми се струва много по-значително, отколкото само обогатяването на съзнанието с понятия, което, разбира се, също е нужно, тъй като ако нещо трябва да бъде оживено, първо трябва да бъде обхванато с понятие. Понятията са ни необходими, но те не трябва да бъдат мъртви, те трябва да се изпълнят с живот. Ако духовната наука се приема реално, тя обхваща целия човек, въздейства върху целия човек. Но трябва целият човек, с чувство и воля да се отвори за духовната наука, и само тогава той правилно ще живее в нея. Ние никога не трябва да губим любов към истинското познание и към самото развиващо се човечество. В наше време тази любов е още слаб кълн. Откъс от лекция на Рудолф Щайнер, „Събрани съчинения“ – 174.

АлександърТ.А.

АлександърТ.А.

 

За смисъла на живота

Това е малък разказ  за най важните открития . За човшката взаймопомощ  и личната себереализация , пред които , границите са вътрешните хоризонти . Той не е пример за човешката воля , а  един обикновен разумен живот на постоянно търсене . преписал от----   Хармония    Добавено 16 Mar 2013 · За всекиго от нас Бог има Свой план    

АлександърТ.А.

АлександърТ.А.

 

За Божията Воля

Quote----on 28 Mar 2007 - 12:51, said: За кой от всички Богове говорите? Звучи ми като наставление на строг баща към неговите непослушни деца. Мисля, че тая представа за Господ може да е характерна за децата или за неуките, но за вас.... Догми, религиозна словесност и какво ли още не. Хилядолетни наслоения и упорства на мисълта... Не знам. "Божията воля" каквото и да Е за другите, за мен е символ на страха или копнежа по безотговорност. Стрела на копнеж и воля за гибел. Да ме прости Ницше, че го цитирам. Нямаше начин. ----- Приятел на Портала Публикувано: 28 март 2007 - 13:22 Божията Воля изключва свободната воля, а тогава защо има и крайна цел на живота. Бог е висше проявление на егоизма, и оправдание за ленността на Духа. Да ме простят , ------- ,че цитирам техни , вече неактуални , поради давност , мнения . Правя го защото това е и сега съществуващо мнение .Във времето , когато убеждават децата ни да имплантират технологии в телата им , ние продължаваме да дъвчем едно и също .Кому е нужно това ? Защо не можем , като деца , с чисто съзнание да гледаме света непредубедено?Защо описвайки този свят се хващаме за думите като за спасителни сламки , забравяйки , че те са само опит за описание , нищо повече . И поради това , трябва да ни интересува идеята (духа) на казаното , не отделната дума . -----,,Аз не вярвам в Бог и от там за каква воля може да се говори"------ -----Много добре , значи може да мисля че вече , можеш да разсъждаваш . Поел си кормилото в свои ръце .Значи тогава ще живееш добре , нали си съзнателен . Значи можем да прескочим приказките за индивидуално построения живот . Това за нас е минало . Сетил си се , че като човек си клетка от човечеството .Че даже и царя на хората , е зависим от тях . Най малкото , да доказва величието си . Опитал си истината , че се живее добре и с малко , и с много . Разбрал си че ключа е в отношението ти ? Или не ? Ясно ли ти е че всяко нещо може да те наранява , а може и да те радва , да те довежда до екстаз ? Може би вече разсъждаваш как да работиш за другите , как да се раздадеш на нуждаещите се? -----Чакай малко . Сега имам едни проблеми за решаване .Като ги оправя , има време , ще видим. -----Даа , има още да се учи . Но докато почиваш , помисли твоите проблеми не са ли проблеми и за други хора ?Не е ли по лесно заедно да ги решите , като намерите обединяващи идеи ? Света е жив и за да сме добре трябва ние също да сме живи , будни за проявите му .Поради особеностите на човешкия ум ,за нас Бог е само една обединяваща идея , която можем разумно да употребим , за самоусъвършенствуването си . Сега Бог е единствената обединяваща човечеството идея .Но различните думи употребявани за това ни правят подозрителни . Неразбирането , направо невиждането , на общата основа на живота , ни разделя . Страха за оцеляването на ,,Аз" прави проблема .Можем да се впуснем в разглеждане на всяка житейска ситуация и търсим причината за неудачите , но това е вече направено от множество мъдреци преди нас . Време е да решим , ще защитаваме ли това ,,Аз" което смъртта ще ни отнеме и чиято защита ще погълне времето ни . Или ще се впуснем в практическото изучаване на Любовта . Научната философска мисъл отдавна третира страха не като отделен феномен . Той е просто липса на Любов . {--Мощна е човешката мисъл! Ако вярвахте в Христа, както трябва, вие можехте да изпълните Неговия закон. Обаче, повечето хора гледат на Христа, като на историческа личност, живял на земята преди 2000 години. Това е механическо разбиране. Бог живее в сърцата и в умовете на хората и до днес. Той прониква цялата вселена, във всички светове: на Слънцето, на Венера, на Сатурн, на Юпитер. Бог обръща внимание и на най-малките същества, разговаря се с тях, урежда отношенията им с по-големите същества. На човека, като на разумно същество, Той е дал повече блага и им казва: Бъдете всякога разумни и добри. Проявявайте любовта си към всички живи същества. Това е новото верую, което трябва да прилагате. Като го прилагате правилно, лицата ви ще светят. Всички ще познаят, че ние сме с Христа. – Вярваш ли в това, което проповядваш? Вярваш ли в Господа? – За мене не е важно, в какво вярвам. Важно е, че аз мога да разделя хапката си със своя брат. – А леглото си? Стаята си? – Всичко мое мога да разделя със своя брат. Важно е, че аз нямам свое легло, нямам своя стая. Ако бих имал нещо мое, всичко щях да разделя с онзи, който се нуждае. Утре ще дойдат да ми кажат: Излез вън, напусни стаята. Обаче, аз имам едно място, в което мога да приема всеки нуждаещ – то е моето сърце. Аз се моля за повдигането на всяка душа, за благото на всички живи същества, без да знаят те. Моето желание е да се молим един за друг. – Как ще се молим един за друг? – Ще се молите с любов, от дълбочината на сърцето си. Аз съм виждал, как по-голямото дете се моли за братчето си, да го прости майка му. То хваща майка си за ръцете и я моли, да не наказва братчето му. Майката обича децата си, но като види, как и те се обичат, тя е готова да прости на детето си. Мъже и жени плачат за Христа, а там някъде страдат Христови братя и сестри, ходят голи и боси, продават своята чест, без да се трогват за тях. Питам: Какъв смисъл има тогава християнството за нас? Не е въпрос, че един човек може да оправи света, но ако мисълта за Христа, за Неговата Любов проникне в душата на всички живи същества, светът в един момент ще се оправи. Днес Бог говори на всички души, които искат да живеят по нов начин, които искат да приложат любовта.} http://www.beinsadouno.com/old/lectures.php?id=624 Ако Бог е всичко , то Неговата Воля е всичко случващо се . Не е ли време да признаем че когато харесваме някого и той ни отвръща със същото .Това е , което се случва и е добре да го видим и практикуваме .Ако се мислим за съзнателни , хора със свободна воля , защо да чакаме някой да ни обича .Цветята , растенията чакат , животните търсят , съзнателния човек се учи да дава .

АлександърТ.А.

АлександърТ.А.

 

И земята ще се изпълни със знание

Ако бих говорил върху някое положение върху съвременния живот, бих го озаглавил "пробуждане на човешкото съзнание". Същата тази идея е прокарана и в Стария завет. Пророкът казва: "И земята ще бъде изпълнена със знание за Господа". В Евангелието на Йоана, Христос каза: "Аз дойдох да им дам живот и да го имат преизобилно". И в цялото човешко съзнание има такива пертурбации. Днес не може да намериш двама души, които да са в унисон. Те само привидно са в хармония, но като се срещнат, наблюдават се един друг, разглеждат се от главата до петите, единия взема обратна позиция срещу другия. Няма преливане помежду им. Какво особено има в тази сериозна позиция? Не приличат ли на онези неприятели, всеки от които взема пушката си и се изправя срещу неприятеля си? Ти виждаш дулото на пушката и казваш: господине, ако не постъпиш добре, ще знаеш - и аз съм въоръжен. Питам: при такова въоръжение, какъв живот ще имате? Че тогава и във всеки дом има такова въоръжение. Вземете, запример, когато говорим Истината, или когато проповядваме в обществото, ние нямаме желание да кажем самата Истина, а си служим с нея дотолкова, доколкото нашия свещен егоизъм позволява. Сега, не си правете илюзии, знайте, че свещеният егоизъм още царува в съвременното общество. Той е фаза, която хората трябва да преживеят, докато дойдат до онова висше съзнание - да се пробуди онова чувство, което ние наричаме "алтруизъм" - пробуждане на свръхсъзнанието, или проявление на Божественото съзнание. Човек, у когото е пробудено това съзнание, трябва да преобрази и своя ближен. Двама души могат да живеят в хармония само тогава, когато тяхното съзнание е нагласено в унисон. Туй разногласие донякъде съществува само между хората. Между животните има по-пълна хармония. Дисхармонията между животните се ражда, понякога, само от нуждата им за храна. И казва апостол Павел: "Ще бъдат грабнати във въздуха". Под "грабнати във въздуха", той подразбира - процес на пропукване на съзнанието. Тогава всички учени хора ще си подадат ръка и ще създадат условия, за проявяване на Божествения принцип. И когато Христос дойде, всички хора трябва да го видят. Ако го видят само няколко души, ще има същия спор, както и сега. Идването на Христа е вътрешно отношение, каквото е отношението на Слънцето към нас. Това е същият закон. И тогава, между Бога и нас ще се образуват правилни отношения. Та сега, великата наука, която трябва да изучавате, седи в това, как трябва да се пробуди съзнанието или, как трябва да се култивира това съзнание. Ето въпросът, който предстои за разрешение от всички. И затова, религиозните хора, като присъстват на някоя духовна проповед, като не разбират, заспиват. Станат веднъж да се молят, станат втори път и най-после, като не издържат, казват: не си струва да се моли човек! Не, вие трябва да разбирате, защо се молите. Ако човек чете Писанието и го преповтаря по няколко пъти, той трябва да намери в него методи и начини, чрез които да работи. Мозъкът, това е почвата, чрез която той трябва да работи. Какво е развил всеки от вас? Любовта развил ли е? Чувствата си развил ли е? Своята интелигентност развил ли е? Музиката развил ли е? Изкуствата развил ли е? Има много работи, които човек трябва да развие в себе си. -- . Казвам: сега е време да служим на Бога. Кога друг път можем да служим на Бога? Сега е най-благоприятното време. Задавали ли сте си въпроса, кога можем да служим на Бога? Истинската философия седи в това, като станеш сутрин, да отправиш ума си към Бога, към този Велик принцип и да си кажеш: днес ще обичам всичко, заради Бога! Бог ще бъде за теб един обект и изобилието на живота ще се разлее наоколо ти. Направете този опит и ще видите, че ако Бог живее във вас, във вашия дом, вие ще имате любов. Няма ли Бога във вашия дом, любов няма да имате. Ако Бог живее в един народ, мир ще има в него; ако Бог не живее в този народ, мир няма да има. И ако сега, в България стават размирици, какво показва това? - Че Бог не живее в този народ. Българският народ трябва да стане мек. Този народ, с тази си грубост, не може да се повдигне. Под думата "мек" не разбирам мекушав, но народ с едно благородно и отзивчиво сърце. Ако Бог поеме българския народ, това малко клонче, и го присади на една дивачка, той народ ще стане, но ако Бог не го присади, от него нищо няма да стане. А сега, че трябвало да се решават социални въпроси, че трябвало пари, това са второстепенни въпроси. Вие можете да вземете пари, откъдето искате, но парата не повдига народа. Размножението не повдига народа. Един народ може да се размножава или намалява, но, ако не дойде разширение в съзнанието на хората, ако не дойде тази висша култура в него, от този народ нищо няма да стане. Ако, обаче, дойде това разширение в съзнанието, тази висша култура, както в един народ, така и в един индивид, това е една мощна сила, която твори, която внася елементи на съзнателен, на разумен живот. Питам сега: от къде ще дойде спасението на България? Всички казват: ако се свали това правителство, България ще тръгне по-добре. Казвам: 50 години, откакто България се е освободила и през тези години са се сменявали толкова правителства, обаче, България спаси ли се досега? Положението й от ден на ден се влошава. И във Франция, и навсякъде, стават смени на управляващите. Сменяването означава снемане превръзката на един болен, но не означава още онова лекуване, което иде отвътре. Превръзката е само едно условие. Новите управляващи, които идват, трябва да имат пробудено съзнание и такава широта, че каквото предприемат за народа си, да е продиктувано от следния девиз: днес ще извършвам тази работа за Бога! Ако всички служещи, ако всички управляващи биха казвали, че всичко, което вършат днес, ще бъде за Бога, знаете ли какво щеше да бъде положението на България? - Тя щеше да бъде най-малко 99 пъти по-добре, отколкото е сега. -- Кое е хубавото сега в света? Един народ, който има любов, той ще може да се развива правилно. Той ще се увеличава. Народ ,който няма любов, той ще се смалява, такъв е законът. Къде е най-богатото растително царство? Там, където има светлина и топлина. Където има извори, там има дървета. Където няма тези условия, там няма тази растителност. Коя е причината, че в Сахара, където има толкова топлина и светлина, няма живот? Вода няма там. Било е време, когато в Сахара е царувала култура! Един ден, когато европейците започнат да изкопават Сахара, ще видят че там са заровени цели градове. Там е имало култура! Как е попаднала тази култура? Няма да разглеждам тези неща, но казвам: в миналото Египет извърши едно престъпление, с което плати с унищожението си. Онези, които създадоха египетската култура, унищожиха Сахара. Кармически божественият закон работи. С каквато мярка мериш, такава ще ти се отмери. Ние знаем , че величието на който и да е народ, величието и на която и да е култура може да се запази само тогава, когато този народ или тази култура се съобразява със законите на живата природа, когато вървят в унисон с Божиите заповеди и повеления. Само тогава религията ще бъде религия. Само тогава науката ще бъде наука. Само тогава ще има истински обществен строй. Справедливост трябва да има навсякъде! Но ако един човек седи в къщи и се страхува, не зная какъв обществен строй е този? Внесете любовта навсякъде! Още сега при сегашните условя трябва да се внесе любовта. Всеки от вас може да се свърже с невидимия свят и да стане един фактор, да внесе любовта в света, да внесе подобрения в човечеството. Все може да направи един опит и да види, че може да подобри живота си. Ако можете да проповядвате така, това е най-доброто. Ние искаме да се проучат методите за превъзпитание на всеки човек поотделно и по този начин, да се подобри положението и на народа. Аз гледам, че у мнозина има много дарби, но те се ограничават в старото. Е тъй ще си умрат от скука и от недоволство. Сега има едно изопачаване на нещата, което седи в неразбиране дълбокия смисъл на живота. Казва Христос: дойдох да им дам живот преизобилен. Това значи да ги научи как да живеят. И за бедните и за богати има условия. Благочестието е една придобивка. Онези от вас, които сте нещастни, които сте бедни, които имате малко знания, аз се обръщам към тях и според това учение ви облажавам. И тия от вас, които нямат това учение нека се съединят със своите братя, които са завършили развитието си, за да се подобри и техния живот.Те ще видят едно учение, което има най-първо физическо приложение, после духовно и най-после Божествено приложение. Най-първо ще опитам истината във физическия свят, после в духовния свят и най-после в Божествения свят. Това са три положения, в които човек може да провери истината. -- Сега всеки пита в какво вярвате. Тъй всеки ще пита и вас в какво вярвате? Аз ще ви оставя с този въпрос, вие сами да го разрешите за себе си. В какво вярвате, какво обичате, какво желаете, какво искате да учите и каква свобода искате? Тези въпроси всеки от нас трябва да ги разреши правилно. Разрешили ги правилно, той ще има вътрешен мир и ще добие Божественото. Няма нищо по-хубаво от това, човек да чувства своето положение като човек, да чувства своето достойнство като човек. Туй е състояние, което всеки човек може да има. Първото, което ще разбере, то е, че като човек той е едно мислещо същество, че има правилни схващания за живота и изпълнява Волята Божия, тъй както е писано в живата свещена книга. И земята ще се изпълни със знани
 

Войната за съзнанието и как да я спечелим

Войната за съзнанието и как да я спечелим От Тихомир Кайрямов Всички борби, войни, боеве и кавги, всички конфликти от всяко време и място (освен тези, при които двете страни отговарят на един и същи кукловод) започват и свършват като битки на ума. Нито един конфликт не се решава единствено от физическа сила. В действителност противникът с технологическо предимство е често по-уязвим от привидно по-слабия си противник. Разбира се, това е в противоречие с основите на западния модел на мислене, учещ ни да вярваме, че хората с по-голямата пушка (или безпилотен самолет) винаги печелят. За съжаление, трябваше да претърпим множество поражения и да извършим поредица неразумни окупации в Азия, за да разберем това. Една от големите неизказани истини на нашето време е, че в действителност модернизацията на военното дело няма почти никакво отношение върху печеленето на войни. Още от древни времена три фактора решават всяка борба: разум, воля и основни принципи (ценностна система). Затова най-съществената и реална битка за всеки от нас е душевната, вътрешната борба. Защото успехът в съзнанието определя успеха във всички други начинания. За съжаление, малцина отчитат значението на тази война, камо ли пък да знаят как да се защитят срещу психологически атаки. Необходими са усърдни тренировки, както при всеки метод за самозащита. За изминалото столетие, поне в САЩ, се води подривна и потайна студена война срещу хората под формата на психологическо подчиняване. Тази студена война има за цел да отслаби решителността ни, вярата ни в Бога, вярата в себе си, самочувствието и почтеността ни, като прелюдия към „топлата война“ срещу нашите почитани конституционни права. Елитът във властта знае добре, че най-ефективната стратегия за победа винаги е да убедиш противника да се предаде, преди битката дори да е започната. Днес хората са въвлечени в пасивност и вътрешна смърт, в това да капитулират от вътрешната война, така че когато „външната“ настъпи – те вече ще са победени. Основен арсенал на корумпираните правителства са психологическите операции, които са предимно пропагандни инициативи с цел деморализиране на определен обект (обикновено това са гражданите). Деспотичните режими използват в тези операции лъжи, полуистини, заплахи и насилие, стъкмени така, че да предизвикат строго определена реакция. Използвани са да провокират силни и масови емоционални реакции, които да работят в полза на олигархията. Следните насоки могат да ви предпазят от стрелите на измамата, както и да ви помогнат да запазите контрол и да предотвратите да бъдете несъзнателно повлияни да работите против себе си. Не се страхувайте от хипотетични опасности1 Страхът е оръжието, което тоталитарните поддръжници избират. Завоевателните армии и администрациите са прословути с преувеличаването на тяхната сила и численост с цел да унищожат бойния дух на тези, които искат да заробят. Чингиз-хан например използвал тактиката на преувеличена численост, заедно с геноцид, за да тероризира региони, които все още не е опитвал да покори. При пристигането си монголските орди имали вече такава репутация (част от която измислена), че много области се предавали на часа, без да се замислят за обратното. Активистите срещу престъпността често са мишени на тероризиращи кампании. Днес тези от нас в либералното движение често чуват предупреждения от „случайни“ угрижени партии, постоянно натякващи ни, че усилията ни са „напразни“, че сами „правим себе си мишени“; че системата на глобалистите е прекалено силна и напреднала, за да я победим; че те имат безпилотни самолети, бази с данни на NSA, безмилостни войници и т.н. Тяхното намерение е да ни внушат страх в хипотетични ситуации, които не могат да бъдат нито потвърдени, нито отречени. Да ни накарат да се вманиачим в „шансовете“, вместо в ценното. С други думи, те се надяват да поощрят едно състояние на малодушие. За да противодействаме, трябва да останем съсредоточени в целите си, независимо от възможните опасности. Иначе казано, силата на противника, реална или не, е без значение. Голиат не е нищо повече от пречка, а пречките се преодоляват. Устремете се към целта си и никога не обръщайте назад. Не се разсейвайте от маловажни неудобства и лични проблеми В разцвета на комунистическа власт в ГДР тайната полиция Щази използвала тактика, наречена Zersetzung2. Тактиката на Zersetzung била да се използват коварни манипулации в живота на специфична мишена, с цел да се пречи на нейните умения да участва дейно в дисидентски дейности. От Щази пращали агенти по домовете на хората да пренареждат предмети или да имитират влизане с взлом. Често прибягвали до опити за създаване на емоционални конфликти – със съпругата, семейството, приятелите, като и с бизнес партньорите. Целта е да отклониш жертвата от вниманието ? върху политическа или социална работа за сметка на маловажни неприятности. Личните неприятности – дали естествени или планирани от структури като Щази – са разрушителни само когато им осигурите твърде много легитимност и внимание. Някои хора прекалено се фокусират в личните си сапунени сериали и тази слабост е често използвана от правителствени елементи. Истината е, че нашите домашен бит и сблъсъци са второстепенни, когато става въпрос за отстояване на нашите принципи и култура срещу поробване и незачитане. Романтични проблеми, семейни спорове и навлизане в личното пространство са маловажни в сравнение с опазването на свободата, с мисията да се пробуждат хората, да се противодейства срещу индоктринацията на масите и ако е необходимо – физическо отстраняване на елита от власт 3. Не бива да ни разсейват още семейството и приятелите, стоящи на пътя ни или манипулирани да го правят. Не се съблазнявайте от подаръци Тираните обичат да предлагат подаръци на населението, особено в началото на техния възход към господство. Може да е под формата на нови работни места, по-добра инфраструктура, безплатна здравна система, повече храна, повече сигурност и дори повече мобилни телефони. Подаръците могат да са способ за доносничене или за провокиране на престъпления. Целта е да се привлекат граждани с „мекото на баницата“ (или поне с обещанието за по-лек живот). Ако държавен служител (или пък който и да е) изсипва дарове в нозете ти, е време да имаш едно на ум. Правителствата не „плащат“ за подаръците, които получавате. Ние плащаме за тях или чрез такси, или чрез инфлация. Безплатните екстри не трябва никога да влияят на мисловния воин да бъде спечелен на страната на някоя бюрократична или корпоративна единица. Не позволявайте да бъдете купувани. Единствените истински и ценни съкровища са нашите индивидуализъм и самоуважение. Никога не вярвайте на медийните машини – винаги проверявайте информацията Вече не съществува „обективна журналистика“ в масмедиите. Каквото чувате и виждате не е истината, а изкривен образ, настроен в полза единствено на върхушката. Медиите днес вече не разследват новините. Вместо това, те затулват разследването чрез едностранно представяне на събитията и чрез атаки срещу всеки, повдигащ въпроси за официалната версия. „Официалната версия“ на всяка новинарска история е почти винаги оплетена манипулация в полза на олигархията. Никой, смятащ се за интелигентна личност, не трябва да приема официалната версия на нещата безкритично и от пръв поглед. Важно е да мислим върху нещата, които ни се казват, да правим собствени проучвания или да изследваме първоизточниците. Не позволявайте да бъдете „научавани“. Винаги проучвайте сами фактите. Изисквайте от говорителите на властта да предоставят източници, вместо да се държат сякаш трябва да приемаме всичко на сляпа вяра. Не се притеснявайте от подигравки Противодействието на дезинформацията е жизненоважно, но и личната чест е от значение. Да пазим егото си обаче не е важно. Да се опитваме да угодим на всички е както невъзможно, така и без значение. Подигравките се използват не само за дискредитирането на активистите, но за да се постави решителността им под съмнение. Ако не можете да бъдете смутени или сплашвани като деца, тогава няма да сте подвластни на страха и няма да бъдете победени от някакви си думи. Изисквайте от опонентите си да отговарят на основателните ви въпроси. Парирайте отвличането на вниманието и настоявайте за конкретност. Заставете ги да влязат в реална дискусия. Когато не могат и се върнат към аргументи ad hominem (личностни нападки), така излагат на показ неустойчивостта на позицията си, а вие сте спечелили. Приемете риска, преди да се конфронтирате с опонентите Все още съм изумен от тези дисиденти и защитници на свободата, които се правят на учудени, когато яростта на системата се насочи към тях. Не са ли осъзнавали риска, когато са влизали в сблъсъка? Наистина ли са вярвали, че и облаците ще са розови? При всеки конфликт срещу по-голям, безскрупулен и безнравствен опонент, винаги разчитай, че ще трябва да изтърпиш ада, за да постигнеш нещо. Приеми, че животът ти няма да е вече мирен и удобен. Знай, че може да не видиш завършени плодовете на усилията си. Осъзнай, че може да ти се наложи да вървиш през огън и да приемеш болката. В противен случай ще бъдеш жалък и смешно неадекватен войник в психологическата война. Личният риск няма значение. Само истината и бъдещето са важни. Да си ефективен, е да си в центъра на събитията. Ако въздействаш и си реална заплаха, тогава трябва да очакваш да имаш мишена на гърдите си. Осъзнай слабостите си Преструвайки се, че нямаш слабости, е най-добрият начин да помогнеш на противника си. Гордостта и прекалената самоувереност ще се обърнат срещу теб. Озлоблението ти може да бъде експлоатирано, за да ти бъде отвлечено вниманието. Ако лесно се ядосваш, гневът ти ще бъде използван като примамка за самоунищожително поведение. Изследвай себе си задълбочено и до основи, както и противника. Дори и да звучи като клише, най-големият ти враг е не най-голямата армия, а вътре в теб. Иронично, осъзнавайки ограниченията си, ние също се специализираме да виждаме слабостите в другите. Ако не сме заслепени от собствените си предубеждения, можем да видим предубежденията на опонентите ни. Не се кланяйте на разни авторитети Може би е някакъв стаден инстинкт, но много хора, изглежда, страдат от неутолимо желание за йерархия и водачество – дори това водачество да се основава на лъжливост. Най-голямата защита срещу покварата е да станеш господар на себе си, вместо да чакаш някой приказен безгрешен надзирател (или талантлив измамник), който да ти посочва пътя. Ако разчиташ на други да избират пътя ти, създаваш условия един ден правото ти да избираш да бъде премахнато напълно. Обикновено авторитетът идва от фалшиви преструвки, а не толкова от заслужено уважение и признание. Никой, независимо от титлата си, не е над истината; и със сигурност не е по-ценен от теб. Както титлата, така и униформата е символ на някакъв идеал, но хората под униформите може да не приемат този идеал. Не се лъжи по униформата. Гледай човека и се запитай дали е достоен за униформата. Ако други искат да определят дали да вървиш наляво или надясно, те трябва да издържат най-строгите въобразими, които можем да си представим. Тези хора трябва да докажат, че твоите най-добри интереси са и техни, както и да докажат мъдростта, необходима за ръководене на бъдещето с внимание. Обърнете силата на символите и митовете в своя полза Олигарсите използват театър и блясък, за да влияят на колективното несъзнателно, защото човешкото съзнание гравитира към ритуали, захранващи вкоренената ни нужда за митове и символизъм. Карл Юнг често споменавал вродените символични процеси на душата като „архетипове“, съществуващи в изкуството, сънищата, духовното у всяко общество, независимо от време, място, религия или култура. Ако познаваме универсалните символи и как те ни влияят емоционално, това ни позволява да предотвратим да бъдем контролирани или поставени под друго тяхно влияние. Не всички удивителни случаи в историята са спонтанни. Някои са нагласени като средство за влияние върху определена характеристика от националната колективна психика. Тези операции под чужд флаг често се въртят около символ от културно значение. Издигането или разрушаването на тази символична постройка, известна личност, социален механизъм или харесвана представа за бъдещето оставя трайни и дълбоко вкоренени впечатления на хиляди, ако не и милиони хора. Те биват емоционално въвлечени в събитието – безумно, страшно или яростно – без да имат и най-слабото понятие защо. Накрая, те могат да бъдат измамени да действат по разрушителни начини само за да облекчат вътрешната си дисхармония. Могат да бъдат вкарани във войни, робство, смърт – всичко заради обещанието да се предотврати осъществяването или изчезването на даден мит. Тайната е да изследваме вътрешния си живот с повече сила, отколкото изразходваме за илюзиите около нас. Ако открием кои митове ни въздействат, и така – собствената си индивидуалност, ние се имунизираме срещу робството на чужди интереси. Емоциите ни ще бъдат под наш контрол, предубежденията ни се разтопяват, а страховете ни стават без значение. Освен това няма да сме прекалено привързани към сетивното, към разни повърхностни очаквания или към колективното. Театърът на ума губи властта си; от този момент – ние избираме съдбите си. Не забравяй индивидуализма си Колективистите постоянно поощряват идеята за човеците като празни съдове; бели листа, формирани от обкръжението, или просто биологични машини с първични животински инстинкти, които „бъркаме за душа“. Работата на Карл Юнг върху вродените психологични архетипове е едно от доказателствата, че всъщност НЕ сме празни съдове. Всеки от нас се ражда с общи качества, като съзнание и самопознание, както и с отличаващи ни качества, правещи ни уникални. Раждаме се с двойствени представи за добро и зло, правилно и погрешно. Заради тази двойственост, имаме способността да избираме. Да отхвърлим съзнателността, или да я приемем. Колективистите насърчават пропагандата за белите листа, защото искат да вярваме, че нямаме вродени качества, и в крайна сметка – съзнание. Те искат да пренебрегнем интуицията си и да приемем морален релативизъм. Защото ако всеки човек е празен съд, тогава няма правилно или погрешно, и нищо не може да бъде квалифицирано като „престъпно“. Ако всеки човек бъде убеден, че е изцяло продукт на обкръжението си, тогава хората могат да бъдат убедени да отстъпят свободната си воля на тези, които изглежда имат най-много контрол над света. А ако хората вярват, че не притежават индивидуална определеност, тогава могат да приемат ролята на роботи, чакащи да бъдат програмирани от външния свят. Това е най-голямата мечта на колективистите: да бъдат „великите повелители и създатели“ на масите. Да ни захранват с това, което искат, да ни обличат по своя воля, да ни учат съобразно, и да ни казват какво и кога да мислим. Те искат да се видят като художниците на платното-човечество. Само тогава в техните умове обществото ще достигне „съвършенство“. Ако човечеството изгуби индивидуалността си и приеме идеологията на „белия лист“, тогава ще изгуби войната за съзнанието си, вероятно дори без да го осъзнае. Съзнанието е над материята Да се изправиш срещу враг с огнестрелно оръжие или с голи ръце – това е лесно за възприемане. Да противостоиш срещу лъжа или идея, целяща да разруши психическата способност за съпротива, е изключително сложно. Когато даден противник опитва да си служи с психологически похвати, е сигурен знак, че той не може да те подчини само с физическа сила. Фактът, че държавните власти и силовите структури зад него толкова отчаяно разчитат на такива страгегии в продължение на толкова години показва, че не могат да си осигурят централизирана власт над нашата нация (и да премахнат Кантовия императив) просто чрез употребата на все повече военната мощ. Никое оръжие, без значение колко е голямо, няма да им помогне да постигнат целите си. Затова продължават играта, докато нашата решителност е пречупена и нашите способности за съпротива – отслабени. За да възтържествуваме, трябва да се имунизираме срещу тяхната игра. Трябва да ? обърнем гръб, отделяйки се от нея напълно. Трябва да оставим всеки ненужен страх, съмнение и омраза, и да правим това, което трябва да бъде направено. Трябва да отхвърлим приказките за поражение и нихилизъм. Трябва да направим голямата сериозна стъпка отвъд булото на съмнението, със знанието, че великите ни предци са водели своите битки въпреки т.нар. „сигурност на смъртта“. Ако не можем да бъдем господари на собствените си вътрешни светове, то ние сме обречени на провал във всяка друга битка. Без желязна воля, не можем да победим, и няма да намерим мир. Автор: Брандън Смит Източник: Activist Post Или страхът от самия страх [↩]
Означава „разяждам“, „подкопавам“ [↩]
Противопоставянето на морал и изгода (ефективност/необходимост трябва да се разглежда внимателно, особено когато моралът бива изоставян в съмнително дефинирани „спешни случаи“ в полза на често прибързана и необмислена рационалност – бел. прев. [↩]
 

Ф. М. Достоевски: „Сънят на смешния човек“

ПЕТА ЧАСТ Да, да, с това се свърши – всички развратих! Не зная, не си спомням отчетливо как е могло да стане това. Сънят ми прекоси хилядолетия и остави у мен само едно усещане за цялост. Зная само, че причината на грехопадението бях аз. Като мръсна трихина, като атом на чумата, заразяващ цели държави, така и аз заразих със себе си цялата тая щастлива, безгрешна до срещата с мен земя. Те се научиха да лъжат и обикнаха лъжата, и усетиха красотата на лъжата. О, то започна може би невинно, от шегата, от кокетството, от любовната игра, наистина от един атом може би, но тоя атом на лъжата проникна в техните сърца, и им се хареса. След туй бързо се роди сладострастието, сладострастието породи ревността, тя пък – жестокостта… О, не зная, не си спомням, но твърде скоро там се проля и първата кръв – те се учудиха, ужасиха се и взеха да се разделят, да се разграничават. Появиха се съюзи, но вече един против друг. Заваляха укори, упреци. Те познаха срама, и го издигнаха в добродетел. Роди се понятието за чест, и всеки съюз развя своето знаме. Започнаха да измъчват животните, и животните избягаха от тях в гората и станаха техни врагове. Закипя борба за разединяване, за обособяване, за личността, за „мое“ и „твое“… Те заприказваха на различни езици. Познаха скръбта и я обикнаха, те жадуваха мъките и твърдяха, че Истината се постига само чрез мъката. Тогава у тях се появи науката. Когато те се озлобиха, заговориха за братство и хуманност и проумяха тия идеи. Когато станаха престъпници, изобретиха справедливостта и си наложиха цели кодекси, за да я запазят, а за осигуряването на кодексите изградиха гилотина. Те вече едва си спомняха какво именно са изгубили, не искаха дори да повярват, че някога са били невинни и щастливи… Подиграваха се дори с възможността за това някогашно щастие и го наричаха мечта. Дори не можеха да си го представят във форми и образи, но – странна и загадъчна работа – изгубили всякаква вяра в някогашното щастие, нарекли го „приказка“, те дотолкова пожелаха отново да бъдат невинни и щастливи, че паднаха на колене пред желанието на сърцата си като деца; обожествиха това желание, изпонастроиха храмове и захванаха да се молят на собствената си идея, на собственото си „желание“, напълно вярвайки в същото време в неговата неизпълнимост и неосъществимост – обаче със сълзи на очи го обожаваха и му се покланяха. И ако все пак можеше да стане така, че те да се върнат към онова невинно и щастливо състояние, което бяха изгубили, ако някой отново им го покажеше и ги попиташе – желаят ли да се върнат към него? – те сигурно щяха да откажат! Те ми отвръщаха: „Да, ние сме лъжливи, зли и несправедливи, знаем това и затова плачем и се измъчваме сами, и сами се изтезаваме и се наказваме може би дори повече от оня милосърден Съдия, който ще ни съди и чието име не знаем. Но ние имаме наука и чрез нея отново ще открием истината, но тоя път ще я приемем вече съзнателно. Знанието стои над чувствата, съзнанието за живота – над живота! Науката ще ни даде премъдрост, премъдростта ще ни открие законите, а познаването на законите на щастието стои над щастието…“ Тъй ми отвръщаха те, и след тия думи всеки от тях обикна себе си повече от другите, пък и не би могло да е иначе. Всеки стана тъй ревнив към своята личност, че с всички сили се стремеше само да я унизи и ликвидира у другите, и на това посвещаваше живота си. Появи се робството, след това и доброволното робство – слабите на драго сърце се подчиняваха на по-силните, за да могат по-силните да им помагат да потискат ония, дето са по-слаби и от тях. Появиха се и праведници, които със сълзи на очи идваха при хората и им говореха за тяхната гордост, за това, че са изгубили мярата и хармонията, чувството за срам… Присмиваха им се, и ги пребиваха с камъни. Свята кръв се проля по стъпалата на храмовете. За сметка на това се появиха хора, които взеха да мислят как да стане така, че да се съединят всички отново и да може всеки, без да престава да обича себе си най-много от всичко, да не пречи в същото време на никого, и по такъв начин да заживеят някакси в едно сплотено общество… Заради тая идея се развихриха цели войни. И през цялото време всички воюващи твърдо вярваха, че науката, премъдростта и чувството за самосъхранение ще накарат най-сетне човека да се обедини в сплотено и разумно общество – затова сега, в името на делото, „премъдрите“ се стараеха час по-скоро да изтребят всички „непремъдри“ и неразбиращи тяхната идея, за да не пречат на нейното тържество. Но чувството за самосъхранение взе бързо да изстива, появиха се горделивци и сладострастници, които открито си поискаха: „всичко или нищо“. И прибягваха към злодейство, за да се сдобият с всичко, а ако то не сполучеше – към самоубийство. Явиха се религии с култ към небитието и саморазрушението в името на вечното самоуспокоение в нищожеството… Най-сетне тия хора капнаха от непосилен труд и по лицата им се изписа страдание, и те провъзгласиха, че страданието е красота, понеже само в страданието е мисълта. Те възпяха страданието в своите песни. Аз ходех сред тях, чупейки пръсти, и плачех за тях, но ги обичах, може би дори повече отпреди, докато на лицата им нямаше страдание, докато бяха невинни и толкова прекрасни! Обикнах осквернената им земя още повече отпреди, докато беше рай, само заради това, че на нея царуваше мъката… Уви, всякога съм обичал мъката и скръбта, но за себе си, само за себе си и само своята! – а зарад тях плачех и ги съжалявах. Простирах ръце към тях, отчаян се обвинявах, проклинах и презирах. Повтарях им, че за всичко съм виновен аз, само аз, че аз съм тоя, който им донесе разврата, заразата и лъжата! Умолявах ги да ме разпънат на кръст, учех ги как да направят кръста… Не можех, нямах сили сам да се убия, исках обаче да приема мъката от тях, жадувах мъки, жадувах да пролея кръвта си до последна капка. Но те ме осмиваха и накрая ме сметнаха за луд. Те ме успокояваха, казваха, че са получили само онова, което са желаели, и че не могло да бъде тъй, както е сега… Накрая обявиха, че ставам опасен и че ще ме затворят в лудница, ако не млъкна. Тогава скръбта с такава сила нахлу в мен, че сърцето ми се сви, аз усетих, че ще умра, и в тоя момент… точно в тоя момент се събудих. * * * Беше вече утро, всъщност още не бе съмнало, но беше някъде към пет-шест сутринта. Свестих се в същото кресло, свещта ми беше догоряла, капитанът и гостите му спяха, беше много тихо, което в нашата квартира се случваше рядко. Подскочих, учуден донемайкъде – никога не бях изпитвал нищо подобно, та и до такива подробности и детайли – да речем, никога дотогава не бях заспивал така в креслото си. Изведнъж, докато стоях прав, идвайки на себе си, неочаквано пред погледа ми се мярна моят револвер – готов, зареден – но аз тутакси го отблъснах! О, сега – живот и само живот! Прострях ръце и възкликнах към вечната истина; всъщност не възкликнах, ами заплаках; възторг, неизмерим възторг ме изпълваше целия… Да, живот и проповед! Решението за проповедта взех още същата минута и, разбира се – за цял живот! Ще тръгна да проповядвам, искам да проповядвам – питате какво ли? Истината – понеже я видях – с очите си я видях, видях цялата ѝ слава! Та оттогава проповядвам! И освен това обичам всички, които ми се подиграват, повече от останалите. Защо става тъй – не зная, и не бих могъл да обясня, но нека да е тъй!… Те казват, че отсега съм се объркал, тоест щом вече съм се объркал – какво ли ще става нататък?! Това е живата истина – обърквам се, а после може би ще стане още по-зле… И, разбира се, поне няколко пъти ще се препъна, докато открия как да проповядвам, тоест – докато открия нужните думи и нужните дела, защото това е много трудно… И сега го виждам съвсем ясно, но слушайте – кой не се е препъвал?! А пък всички вървят към едно и също, най-малкото стремят се към едно и също – от най-мъдрия до последния разбойник, само дето пътищата им са различни. Това е стара истина, но ето кое е новото – аз и не мога много да се препъвам. Понеже съм видял истината, видях я и зная, че хората могат да бъдат прекрасни и щастливи и без да изгубват способността си да живеят на тази земя!… Не ща и не мога да повярвам, че злото е нормално състояние на човешкия род. А пък нали тъкмо за тая моя вяра ми се присмиват всички. Но как да не вярвам – нали видях истината, не съм я измислил с мозъка си – аз я видях, видях я и живият ѝ образ навеки е изпълнил моята душа! Видях я в най-голямата ѝ пълнота, и вече не мога да повярвам, че не може да я има у хората… Тогава защо ще се обърквам? Разбира се – ще се отклоня, дори и неведнъж, дори може би ще говоря с чужди думи, но то няма да трая дълго – живият образ на това, което видях, ще бъде винаги с мен, винаги ще ме поправи и ще ми посочи пътя! О, аз съм бодър, свеж съм, аз съм тръгнал и вървя, и ще вървя, ако трябва, хиляда години! Но истината ми пошепна, че лъжа, предпази ме и ме насочи… Само че не зная как да направим рая, понеже не мога да го предам с думи! След съня изгубих всички думи. Във всеки случай – главните думи, най-необходимите… Но нека – аз пък ще тръгна и ще говоря, неуморно, понеже аз тъй или инак съм го видял с очите си, макар и да не мога да го преразкажа с думи… Точно това не могат да разберат присмехулниците: „Абе, сън сънувал, бълнувал – халюцинации.“ Ех! Това ли ви е мъдростта? А толкова се гордеят! Сън ли? Какво е това сън? А животът ни не е ли сън? Ще кажа нещо повече – нека дори това никога да не се сбъдне и никога да не видим рая (това поне ми е ясно!) – но аз въпреки всичко ще проповядвам… Всъщност то е толкова просто – само за един ден, за час само, всичко може да стане!… Най-важното е – обичай другите, както обичаш себе си – ето кое е най-важното, повече нищичко не трябва – веднага ще разбереш какво трябва да правиш! И вижте – всичко това е само една стара истина, която е повтаряна и препрочитана билион пъти, ама нà! „Съзнанието за живот е над живота! Познаването на законите на щастието е повече от щастието…“ – с това трябва да се борим! И аз ще го направя. Всичко ще стане за миг, стига всички да го поискаме… А онова малко момиченце го открих… И ще тръгна! Ще тръгна! * * * Бел. Стопанина: Разказът е откраднат от блога на Кристина Митева, свършила тежката работа по набирането на текста в електронен вариант — за което сърдечно ѝ благодарим.
 

Ф. М. Достоевски: „Сънят на смешния човек“

Аз съм смешен човек. Сега ме наричат луд. Това би било нещо като издигане на служба, ако не оставах за тях все тъй смешен, както и преди. Но аз вече не им се сърдя, сега всички те са ми симпатични дори когато ми се присмиват – и тогава са ми някак особено мили. Дори и аз бих се посмял заедно с тях – не толкова на себе си, колкото от обич към тях, ако не ми беше толкова тъжно. А ми е тъжно, понеже те не знаят истината, а аз зная тая истина. Ох, колко тежко е само ти единствен да знаеш истината! Но те не могат да го разберат. Не, не могат. По-рано много страдах, че изглеждам смешен. Не изглеждам всъщност, а съм. Винаги съм бил смешен, това го зная може би още от самото си раждане. Може би още от седемгодишна възраст съм знаел, че съм смешен. После учех в училище, после в университета, и какво си мислите – колкото по-дълго учех, толкова повече научавах, че съм смешен. Тъй че за мен цялата ми университетска наука накрая съществуваше, сякаш само за да ми доказва и обяснява, колкото повече се задълбочавах в нея, че съм смешен. Подобно на науката вървяха и нещата ми в живота. От година на година в мен растеше и крепнеше съзнанието за моя смешен във всяко отношение вид. Фьодор Михайлович Достоевски Присмиваха ми се всички и винаги. Но никой не знаеше, че ако на земята има човек, който най-добре знае, че съм смешен, това съм аз самият, и точно от това ми беше най-обидно – че те не знаят именно това, но тук си бях виновен сам – винаги съм бил прекалено горд и за нищо на света не исках да признавам пред никого тоя факт. С годините тая гордост растеше в мен, и ако се беше случило, че си бях позволил да призная пред когото и да е, че съм смешен, струва ми се, че веднага – още същата вечер – бих си пръснал черепа с револвера. О, колко страдах в детството си, че няма да издържа и някой път сам ще го призная пред другарите си… Но когато възмъжах малко, аз, макар с всяка следваща година да научавах все повече и повече за това мое ужасно качество, станах – не знам защо – малко по-спокоен. Да, именно „не знам защо“, понеже и до днес не мога да определя защо всъщност? Може би защото в душата ми растеше страхотна тъга по едно обстоятелство, което безкрайно надхвърляше моите разбирания – това беше сполетялото ме убеждение, че на тоя свят всичко навсякъде е все едно. Предчувствах го много отдавна, но със сигурност го установих през последната година и някак изведнъж. Изведнъж почувствах, че би ми било все едно дали тоя свят би съществувал, или никъде нищо няма. Започнах с цялото си същество да чувам и да чувствам, че в мен нищо няма. Отначало все ми се струваше, че затова пък по-рано съм имал съм имал много неща, но после се сетих, че и преди нищо не съм имал – само неизвестно защо така ми се е струвало. Постепенно се уверих, че никога нищо няма и да има. Тогава изведнъж престанах да се сърдя на хората и почти престанах да ги забелязвам. Интересна работа – това си личеше дори в най-незначителното – случваше ми се например да вървя из улиците и да се блъскам в хората. Дори не от занесеност – нямах за какво да мисля, тогава изобщо бях престанал да мисля – беше ми все едно. Поне да бях решил своите въпроси – о, не, не реших нито един от тях, а пък не бяха малко. Обаче ми стана все едно и въпросите отпаднаха. И ето че след всичко това разбрах една истина. Разбрах тая истина през миналия ноември, по-точно на трети ноември, и от тоя ден нататък помня всеки свой миг. Беше мрачна вечер, най-мрачната от всички възможни. Прибирах се вкъщи към единайсет часа и много добре си спомням как си помислих именно, че надали би могло да има по-мрачно време. Дори и във физическо отношение. Цял ден валя дъжд, студен и мрачен дъжд, ужасен дори, добре го помня, някак дори враждебен на хората, и изведнъж точно тогава, в единайсет часа вечерта, спря и стана ужасно влажно – по-влажно и студено, отколкото по време на самия дъжд, и всичко вдигаше някаква пара, всеки камък по паважа и всяка странична уличка – ако човек надникнеше от ъгъла нататък, в дълбочината ѝ. Изведнъж ми се стори, че ако изгаснеха газените фенери, щеше да стане по-приятно, а така – когато светят – на сърцето ти става още по-тъжно, понеже те осветяват всичко това. Почти не бях ял този ден и още от ранния следобед седях при един инженер – при него имаше още двама приятели. През цялото време мълчах и май им поомръзнах. Приказваха за нещо интригуващо и неочаквано дори се разпалиха. Но им беше все едно – виждах го – и те се горещяха просто ей така. И аз изведнъж им го казах: „Господа, казвам, та на вас ви е все едно.“ Не ми се разсърдиха, всички ми се изсмяха. Понеже им го казах без всякакъв укор и просто защото ми беше все едно. И те видяха, че ми е все едно, и им стана весело. Когато на улицата си помислих за газените фенери, погледнах към небето. Беше страшно тъмно, но много явно се виждаха разкъсаните облаци, а помежду им бездънни черни петна. Изведнъж забелязах в едно от тия петна звездичка и я загледах втренчено. Защото тая звездичка ми внуши една мисъл – тая нощ щях да се убия. Бях го решил твърдо още преди два месеца и колкото и да бях беден, си купих един прекрасен револвер и още същия ден го заредих. Но минаха вече два месеца, а той все си стоеше в чекмеджето – беше ми толкоз все едно, че ми се дощя да сваря миг, в който няма да ми е толкова все едно – защо – и аз не зная. И така през тия два месеца всяка нощ, връщайки се към къщи, си мислех как ще се застрелям. Все чаках мига. И ето сега звездичката ме подтикна към тая мисъл и аз реших, че това ще стане непременно още същата нощ. А защо звездичката ме подтикна към тая мисъл – не зная. И ето – докато гледах към небето, това момиченце ме хвана за ръката. Улицата вече се бе опразнила, нямаше почти никого. В далечината един файтонджия дремеше на капрата. Момиченцето беше на около осем години, само със забрадка и по рокличка, но особено ме впечатлиха мокрите ѝ дрипави обувки – още ги помня. Те ми се набиха в очите. То изведнъж ме задърпа за лакътя и ме завика. Не плачеше, но надаваше някакви откъслечни викове – не можеше добре да произнася думите, понеже цялото се тресеше от ситна треска. Беше ужасено от нещо и отчаяно крещеше: „Маминка! Маминка!“ Извърнах поглед към него, но не казах нито дума, и не се спрях, обаче то тичаше и все ме дърпаше и в гласа му звънеше оня звук, който у много наплашените деца изразява отчаяние. Познавам тоя звук. Макар и да не доизговаряше думите, разбрах, че майка му умира някъде или се е случило нещо друго и то е хукнало да повика някого, да намери нещо, което да помогне на майка му. Но аз не тръгнах след него – напротив – роди ми се мисълта да го пропъдя. Отначало му казах да потърси полицай. Но то изведнъж вдигна ръце като за молитва и хленчещо, запъхтяно, все подтичваше отстрани и не ме оставяше на мира. И тогава му тропнах с крак и го нахоках. То извика само: „Господине, господине!…“ – но изведнъж ме заряза и стремглаво се втурна през улицата – там се зададе някакъв минувач и то, изглежда, се беше затичало към него. Качих се на своя пети етаж. Бях наемател, имах си една стаичка. Беше бедна и мръсна, таванска, с полукръгла капандура. Имах едно канапе, тапицирано с мушама, бюро с книги, два стола и кресло за отдих, твърде старо, затова пък волтеровско, с висока облегалка. Седнах, запалих свещ и се умислих. До мен, в съседната стая, зад преградата не преставаше данданията. Караха така вече трети ден. Там живееше един капитан в оставка, бяха му дошли гости – шестима мизерници – пиеха водка и играеха на карти с едно старо тесте. Миналата нощ бяха стигнали до бой, доколкото зная – двама от тях дълго си скубали косите. Хазайката искаше да се оплаква, но ужасно я е страх от капитана. Освен нас двамата тук живееше само една дребна и слаба дама от провинцията с три малки деца, които вече успяха да се разболеят в нашия пансион. И тя, и децата ѝ безумно се страхуват от капитана и по цели нощи треперят и се кръстят, най-малкото от децата веднъж направо припадна от страх. Тоя капитан, знам много добре, понякога спира минувачите по Невски проспект и проси подаяние. Никой не го взема на служба, но колкото и да е странно (заради което всъщност разказвам всичко това), през целия месец откакто живее тук, капитанът нито веднъж не ме е подразнил. Разбира се, веднага се постарах да избегна сближаването между нас, пък и на него му доскуча с мен още от първия път, само че колкото и да викат те там, зад преградата, колкото и да са се събрали – винаги ми е все едно. Мога да седя цяла нощ и изобщо да не ги чуя – дотолкова успявам да забравя за тях. Има вече година, откакто седя буден чак до съмване. Цяла нощ седя в креслото до масата и не правя нищо. Книги чета само денем. Седя си и дори не мисля, просто ей тъй някакви мисли се мяркат, но аз ги оставям да се реят на свобода. Свещта изгаря докрай през нощта. Бавно се отпуснах пред бюрото, извадих револвера и го сложих пред себе си. И като го сложих, си спомням, че се попитах – „Е?“, и с пълна сигурност си отвърнах: „Да.“ Тоест – ще се застрелям. Знаех със сигурност, че през тая нощ ще се застрелям, но колко ли още ще седя пред бюрото – не знаех. И без съмнение щях да се застрелям, ако не беше онова момиче. ВТОРА ЧАСТ Разбирате ли – макар и да ми беше все едно, все пак чувствах болка. Например ако някой ме удареше, щях да усетя. Същото беше и в морално отношение – ако се случеше нещо много тъжно, щях да почувствам тъга, както и тогава, когато животът все още не ми беше безразличен. Че дори я и почувствах – поне на дете бих помогнал винаги. Защо тогава не помогнах на момичето? Заради една идея, която ме споходи тогава – докато тя ме дърпаше и викаше, пред мен неочаквано изникна един въпрос и не можах да го реша. Беше безсмислен въпрос, но се ядосах. Ядосах се поради извода, че щом вече съм решил да свърша със себе си тая нощ, то всичко на тоя свят би трябвало да ми стане още по-безразлично отвсякога. Тогава защо изведнъж почувствах, че не ми е все едно, и че съжалявам момичето? Спомням си, че много го съжалих, буквално до болка – до някаква странна болка, просто немислима в моето положение. За жалост не мога да предам по-добре тогавашното си мимолетно усещане, но то продължи и у дома, когато седнах пред бюрото, и аз бях много напрегнат, което не ми се беше случвало отдавна. Разсъжденията се сменяха едно след друго. Струваше ми се ясно, че щом съм човек и все още не съм нула, и не съм се превърнал в нула – значи живея и значи мога да страдам, да се ядосвам и да изпитвам срам от моите постъпки. Добре де. Но след като се самоубия, да речем – след два часа – какво ме интересува момичето и какво ме засяга срамът, и въобще всичко на света? Ще се превърна в нула, в абсолютна нула. И нима съзнанието за това, че след малко изобщо няма да съществувам, а следователно – нищо няма да съществува, не можа да окаже и най-малко внимание нито на чувството на жалост към момичето, нито на срама от извършената подлост? Та нали затуй се разтропах и се разкрещях на нещастното дете, че сиреч „не само жалост не изпитвам, но мога и да сторя нечовешка подлост – сега вече мога, понеже след два часа всичко ще угасне.“ Вярвайте ми – затова се развиках. И сега, пред бюрото, бях почти уверен в това. Изглеждаше ми несъмнено, че животът и светът сега сякаш зависят от мене. Може дори да се каже, че светът сега е измислен само заради мен – щом се застрелям и света няма да го има, поне за мен. Да не говорим пък за това, че може и наистина да няма нищо след мен и щом угасне моето съзнание, целият свят може да угасне начаса като призрак, като атрибут само на моето съзнание, и ще свърши, тъй като може би целият този свят и всички тия хора – това съм само аз. Спомням си, че както си седях и разсъждавах, аз обръщах тия все нови и нови въпроси направо наопаки и измислях съвсем трети неща. Мярна ми се например следното странно разсъждение – че ако бях живял преди на Луната, или на Марс, и бях извършил там възможно най-срамната и най-нечестна постъпка, каквато изобщо може да съществува, и бях поруган и опозорен така, както човек би могъл да си представи само понякога в кошмарен сън, и ако по-късно съм се озовал на Земята, и продължавам да запазвам спомена за това, което съм извършил на другата планета, и освен това знам, че никога и по никакъв начин няма да се завърна там – то дали би ми било все едно, ако гледах Луната от Земята? Дали щях да изпитвам срам за оная постъпка или не? Въпросите бяха празни и излишни, след като револверът вече лежеше до мен и аз разбирах с всичките си клетки, че това ще стане, и все пак тия въпроси ме тормозеха и аз побеснях. Вече не можех да умра, преди да изясня нещо. С една дума момичето ме спаси, понеже въпросите предотвратиха изстрела. Междувременно у капитана също стана тихо – бяха си доиграли картите, готвеха се да лягат, а засега кавгата гаснеше в мърморене. И точно в тоя миг изведнъж заспах, което никога преди не ми се беше случвало в креслото пред бюрото. Заспах съвсем незабелязано. Сънищата, както се знае, са извънредно странна работа – едни неща ти се явяват с ужасяваща яснота, с изпъкващи сякаш под микроскоп подробности, а други се прескачат, сякаш изобщо не ги забелязваш – пространството и времето например. Сънищата май ги ражда не разсъдъкът, а желанието, не главата, а сърцето. Та разсъдъкът ми е правил такива дяволии насън!… А в същото време насън с него се случват просто непостижими неща. Брат ми например почина преди пет години. Понякога го сънувам – той взема дейно участие в моите работи, и двамата сме много запалени, а в същото време аз през цялото време на съня напълно съзнавам и помня, че брат ми е умрял и е погребан. Защо тогава не ме учудва фактът, че макар и мъртъв, той е тук до мен и заедно с мен ми бере грижите. Защо моят разум допуска всичко това?… Но стига толкова по въпроса. Да минем към моя сън. Да, тогава го сънувах тоя сън – съня на трети ноември! Сега ми се подиграват, че било само сън. Но не е ли все едно дали е било сън или не, щом като тоя сън ми оповести Истината? Щом веднъж си узнал истината, видял си я – знаеш, че това е истината и друга няма, и не може да има – нито насън, нито наяве. Нека да е сън, добре, нека, но тоя живот, който вие превъзнасяте, аз исках да зачеркна със самоубийството, а моят сън, о, моят сън ми възвести един нов, велик, обновен, силен живот! Слушайте. ТРЕТА ЧАСТ Вече споменах, че съм заспал неусетно, сякаш дори продължавайки да разсъждавам за всички тия материи. Изведнъж сънувам, че вземам револвера и както си седя, го насочвам в сърцето си – именно в сърцето, а не в главата; а пък преди това бях решил да се застрелям в главата и непременно в дясното слепоочие. Насочих дулото в гърдите, изчаках секунда – две и изведнъж моята свещ, бюрото и стената пред мен се раздвижиха и разлюляха. Побързах да натисна спусъка. Насън понякога падате отвисоко или ви забиват нож, или ви удрят – никога обаче не чувствате болка, освен ако наистина не се ударите, въртейки се в леглото – тогава вече ще изпитате болка и почти винаги се събуждате от болката. Така беше и с моя изстрел – не почувствах болка, но ми се стори, че след моя изстрел всичко в мен се разтърсва и изведнъж всичко изгасва и наоколо става ужасно черно. Сякаш ослепявам и онемявам, и ето, че лежа на нещо твърдо, по гръб, изпънат, не виждам нищо и не мога да се помръдна дори. Наоколо стъпки и викове, хазайката пищи, капитанът басово дудне нещо – изведнъж нова пауза, а сега вече ме носят нанякъде в затворен ковчег. Чувствам как се клати ковчегът и си мисля за това, и изведнъж неочаквано за пръв път ме поразява идеята – та аз съм мъртъв, съвсем мъртъв, зная го без съмнение, не виждам нищо и не помръдвам, а пък в същото време чувствам и разсъждавам. Но бързо се примирявам с това и както обикновено насън приемам реалността без претенции. Ето че ме заравят в земята. Всички си тръгват, оставам сам, напълно сам. Неподвижен. Винаги преди, когато си представях как ме погребват, съм свързвал гроба със студ и влага. Така и сега усещам, че ми е много студено, особено ми мръзнат пръстите на краката, но нищо друго не чувствам. Лежа и – странна работа – не очаквам нищо, приемайки без спор обстоятелството, че мъртвият няма какво да очаква. Само дето е влажно. Не зная колко време се е минало – един час или няколко дни, или много дни… Но ето че изневиделица на левия ми клепач капва просмукала се през капака на ковчега вода, след минута – още една, след още минута – трета и тъй нататък, и тъй нататък, все през минута. В сърцето ми се разпалва отведнъж дълбоко негодувание и изведнъж изпитвам в него физическа болка: „Това е раната – мисля си – изстрелът, там е куршумът…“ А капките все тъй си капят през минута върху затвореното ми око. И аз възкликвам – не с глас, тъй като съм мъртъв, а с цялата си същност – към властелина на всичко онова, което става с мен: – Който и да си, ако те има и ако съществува нещо по-разумно от това, дето става сега, позволи му да огрее и тук. Ако ли пък това безобразие и нелепост на битието е възмездие за моето неразумно самоубийство, знай, че нито едно мъчение, което би ме сполетяло, никога не би могло да се сравни с презрението, което мълчаливо ще изпитвам, ако ще и през милионите години мъченичество!… Така възкликнах и млъкнах. Почти цяла минута продължи дълбокото мълчание и дори капна още една капка, но аз знаех, безпределно и непоклатимо знаех и вярвах, че сега нещо непременно щеше да се промени. И ето, не щеш ли, гробът ми се отваря. Всъщност не зная дали е бил разкопан, или земята се е разтворила, но някакво тъмно и неизвестно ми същество ме поема и се озоваваме в пространството. Проглеждам – цари дълбока нощ – такава тъма още никога, никога не е имало! Носим се в пространството далеч от Земята. Не разпитвах тоя, който ме носеше за нищо, гордо очаквах какво ще стане. Уверявах себе си, че не се страхувам, и замирах от възхита при мисълта, че не се страхувам. Не си спомням колко време сме летели и не мога да си го представя – всичко ставаше така, както насън прескачаш и времето, и пространството, и всички закони на битието и разума и спираш само на ония точки, за които копнее сърцето ти. Спомням си, че съгледах в мрака една звездичка. „Сириус ли е това?“ – не можах да се сдържа, макар че не исках да питам за нищо. „Не, това е оная звезда, която видя между облаците на път към къщи“ – отвърна ми съществото, което ме носеше. Знаех, че то сякаш има вид на човек. Странна работа – не обичах това същество, изпитвах дори дълбоко отвращение. Очаквах едно абсолютно небитие, затова стрелях в сърцето си. И ето ме сега в ръцете на това същество – не човек, разбира се, но го има, то съществува. „Значи и отвъд имало живот!“ – помислих си аз с непонятното лекомислие на съня, но дълбоко в мен оставаше цялата същина на сърцето ми: „И ако трябва отново да бъда – рекох си – и отново да заживея според нечия неотвратима воля, аз не искам да бъда победен и унизен!“ – „Ти знаеш, че ме е страх от теб, и затова ме презираш“ – неочаквано казах на спътника си. Не се сдържах да не задам унизителния въпрос, в който се съдържаше признанието, и усетих унижението в сърцето си, като убождане с игла. Той не ми отвърна на въпроса, но аз изведнъж разбрах, че не ме презира и не ми се присмива, и дори не ме съжалява, и че нашият път има някаква цел, неизвестна и тайнствена, свързана само с мен. В сърцето ми растеше страх. Нещо нямо, но мъчително усещах от мълчаливия ми спътник и то сякаш ме изпълваше. Отдавна вече не виждах познатите на окото ми съзвездия. Знаех, че в небесните простори има звезди, чиито лъчи достигат до земята чак след хиляди и милиони години. Може би пресичахме сега тия пространства. Очаквах нещо, обхванат от страшна, мъчителна за сърцето ми тъга. Ненадейно някакво познато и властно чувство ме разтърси – видях изведнъж нашето слънце! Съзнавах, че това не може да бъде нашето слънце, породило нашата земя, и че сме безкрайно отдалечени от него, но не зная защо цялото ми сърце ми подсказа, че това е абсолютно същото слънце, каквото е и нашето – негово повторение и двойник. Сладко призивно чувство зазвуча като възторг в душата ми – родната сила на светлината, същата като оная, която ме е родила, отекна в сърцето ми, и го възкреси и аз усетих живота – предишния живот – за пръв път след гроба. – Но щом това е слънцето, ако то е същото, както и нашето слънце – викнах аз, – къде е тогава земята? – И моят спътник ми посочи една звездичка, искряща в тъмата с изумруден блясък. Летяхме право към нея. – Но нима са възможни подобни повторения във вселената, такъв ли е природният закон? И ако това е земята – нима и тя е такава като нашата… същата нещастна, бедна, но скъпа и вечно любима, и пораждаща същата мъчителна любов към нея дори у най-неблагодарните нейни синове, както и нашата?… – възклицавах аз, разтърсван от неудържима, възторжена любов към оная предишна земя, която бях напуснал. Пред мен се мярна образът на бедното момиче, което бях обидил. – Ще видиш сам – отвърна моят спътник и в думите му прозвуча някаква печал. Но ние бързо наближавахме планетата. Тя растеше пред очите ми – вече различавах океана, очертанията на Европа и неочаквано едно странно чувство на велика, свещена ревност се разгоря в сърцето ми: „Как е възможно подобно повторение и за какво?“ Аз обичам и мога да обичам само оная земя, която оставих, на която останаха капки от моята кръв, когато аз – неблагодарникът – угасих с изстрел в сърцето своя живот. Но никога, никога не съм преставал да обичам оная земя и дори в нощта, когато се разделях с нея, съм я обичал може би по-мъчително от всякога. Има ли мъка на тая нова земя? На нашата ние можем да обичаме истински само с мъка, и само чрез мъката! Не умеем да обичаме другояче и не познаваме друга любов. Искам да се мъча, за да обичам. Искам, жадувам в тая минута, облян в сълзи, да целувам само оная земя, която напуснах, и не искам, не приемам да живея на никаква друга земя!…“ Но моят спътник вече ме бе изоставил. Тутакси, сякаш съвсем неусетно, стъпих на тая друга планета, облян от ярката светлина на слънчевия, прелестен като рая ден. Намирах се, струва ми се, на един от ония острови, които на нашата земя са в Гръцкия архипелаг или някъде по крайбрежието на континента, близо до тоя архипелаг. О, всичко беше досущ като у нас, но изглеждаше сякаш навсякъде сияе някакъв празник, някакво велико, свято, достигнато най-сетне тържество. Ласкавото изумрудено море тихо се плискаше в бреговете, и ги прегръщаше с явна, видима, почти съзнателна любов. Стройни прекрасни дървета се извисяваха в целия разкош на цветовете си, а безбройните им листенца – сигурен съм в това – ме приветстваха със своето тихо, нежно шумолене и сякаш нашепваха думи на обич. По моравата пламтяха ярки, ароматни цветя. Птичките на ята прелитаха във въздуха и без да се страхуват от мен, кацаха по раменете и ръцете ми и радостно ме пляскаха със своите мили, трепетни крилца. И накрая съзрях и срещнах хората на тая щастлива земя. Те сами дойдоха при мен, наобиколиха ме, прегръщаха ме. Деца на слънцето, на тяхното слънце – о, колко прекрасни бяха те! Никога на нашата земя не бях виждал такава красота сред хората. Може би само в нашите деца, и то в най-първите години от живота им, би могъл да се открие далечен, макар и слаб отблясък от тая красота. Очите на тия щастливи хора сияеха с ясен блясък. Лицата им светеха от разум и някакво спокойно съзнание, но това бяха весели лица; в думите и гласовете на тия хора звучеше детска радост. О, аз веднага, още от първия поглед към лицата им, разбрах всичко, всичко!… Това беше земя, неосквернена от грехопадението, на нея живееха несъгрешили хора, живееха в оня рай, в който според преданията на цялото човечество са живели и нашите съгрешили прародители, само с тая разлика, че тук цялата земя навсякъде беше рай. Тия хора, радостно засмени, се тълпяха около мен, и ме милваха; те ме поведоха със себе си и всеки искаше да ме утеши. О, те нищо не питаха, те сякаш вече знаеха всичко – така ми се стори, и всички искаха страданието да изчезне час по-скоро от лицето ми. ЧЕТВЪРТА ЧАСТ Все пак видите ли – добре де, нека това е било само сън!… Но усещането за обичта на тия невинни и прекрасни хора завинаги остана у мен и аз чувствам, че тяхната любов и сега се излива върху ми оттам. Аз сам ги видях, опознах ги и се убедих, обичах ги и по-късно страдах заради тях. О, начаса, още тогава разбрах, че много неща никога няма да ми станат ясни; като гнусен петербуржец и съвременен руски прогресист, смятах неразрешимо например, че те, знаейки толкова много неща, не притежават наука като нашата. Но бързо разбрах, че тяхното познание се изпълва и подхранва от друго вдъхновение, различно от нашето на земята, и че техните стремежи също са съвсем различни. Те не желаеха нищо и бяха спокойни, не се стремяха да опознават живота, както правим ние, понеже техният живот беше пълнокръвен. Но знанието им беше по-дълбоко и по-висше от нашата наука, защото науката търси да обясни какво представлява животът, стреми се сама да го осъзнае, за да научи другите да живеят, докато те и без наука знаеха как трябва да живеят – и това разбрах, но не можах да разбера тяхното знание. Те ми показаха своите дървета и аз не можех да си обясня оная степен на обич, с която те ги гледаха – те сякаш приказваха със себеподобни същества. И знаете ли – може би няма да сбъркам, ако кажа, че те разговаряха с тях! Да – бяха открили техния език, и съм сигурен, че дърветата ги разбираха. По тоя начин те гледаха на цялата природа, на животните, които мирно живееха с тях, не ги нападаха и ги обичаха, победени от тяхната любов. Те ми сочеха звездите и нещо ми приказваха за тях, което аз не можех да разбера, но съм убеден, че те сякаш се докосваха някак до небесните светила не само с мисълта си, но и на живо. О, тия хора не се домогваха да ги разбера – те ме обичаха бездруго, затова пък аз знаех, че те никога не ще ме разберат, затова и не говорих с тях никога за нашата земя. Само целувах пред тях оная земя, на която живееха те, и без думи обожавах самите тях, и те го виждаха и позволяваха да ги обожавам, защото самите те бяха изпълнени с обич. Те не страдаха заради мен, когато понякога им целувах нозете, тъй като в сърцата си радостно усещаха с каква силна любов могат да ми отвърнат. Понякога учудено се питах как съумяха те през цялото време да не оскърбят такъв човек като мен, и да не възбудят у такъв като мен чувство на ревност и завист? Много пъти се питах как така аз – лъжец и самохвалко – можах да не им разкажа за моите познания, за които те, разбира се, не са имали никакво понятие, как не пожелах да ги смая с тях или от любов към тях? Те бяха пъргави и весели като децата. Скитаха из своите прекрасни гори и дъбрави, пееха своите прекрасни песни, ядяха лека храна, плодове от техните дървета, мед от техните гори, мляко от животните, които ги обичаха. За храната и дрехите си те се трудеха твърде малко и от време на време. Те познаваха любовта и раждаха деца, но нито веднъж не забелязах у тях онова жестоко сладострастие, което на нашата планета спохожда почти всекиго, да, всекиго и всички и служи като единствен извор за почти всички грехове на нашето човечество. Те се радваха на появяващите се сред тях деца като на нови участници в тяхното блаженство. Сред тях нямаше кавги и нямаше ревност – те не разбираха дори какво значи това. Децата им бяха деца на всички, понеже всички представляваха едно голямо семейство. Там почти нямаше болести, макар и да имаше смърт, но старците умираха леко, заобиколени от хора, дошли да ги изпратят, сякаш заспиваха, благославяйки, усмихвайки се и сами напътствани от светли усмивки. При това нямаше скръб и сълзи – виждах само една любов, израсла сякаш до възторг, до един спокоен, пълен, съзерцателен възторг. Човек можеше да помисли, че те не скъсваха със своите мъртви дори и след смъртта им, и че земното единство между тях не се прекъсваше от смъртта… Те почти не ме разбираха, когато ги питах за вечния живот – изглежда бяха интуитивно убедени в неговото съществуване дотолкова, че то не представляваше въпрос за тях. Нямаха храмове, но пък имаха някакво насъщно, живо и неразривно взаимопроникване с целостта на Вселената; нямаха религия, но затова пък твърдо знаеха, че когато земната им радост израсне до пределите на земната природа, тогава те – и живите, и мъртвите – ще се слеят още повече с целостта на вселената. Очакваха тоя миг с радост, но без да бързат, без да страдат за него, сякаш имаха вече някакво предчувствие за него в сърцето си и си споделяха тия предчувствия. Обичаха вечер, преди да легнат, да пеят в стройни и съгласувани хорове. В тия песни те предаваха всички усещания, които им беше предоставил отминаващият ден, славеха го и се прощаваха с него. Прославяха природата, земята, морето, горите. Обичаха да съчиняват песни за други и се хвалеха един другиго като децата; песните им бяха най-обикновени, но се изливаха от сърце и се вливаха в сърцата. Пък и не само в песните – сякаш целият си живот те прекарваха да се любуват един на друг. Това беше една влюбеност в другия – всеобща, всецяла… Другите песни – тържествени и възторжени – не можех да разбера изобщо. Разбирайки думите им, така и не можах да вникна напълно в тяхното значение. То си оставаше все тъй недостъпно за моето съзнание, но сърцето ми сякаш инстинктивно се изпълваше все повече и повече от тях. Често споделях, че отдавна съм предчувствал всичко това, че цялата тая радост и слава съм изпитвал още на нашата земя като зов на някаква тъга, достигаща понякога до непоносима скръб; че съм предусещал всички тях и тяхната слава в същината на сърцето си, и в мечтите на своя разум, че честичко на нашата земя не съм могъл да съзерцавам без сълзи залеза на слънцето… Че омразата ми към хората на нашата земя винаги е съдържала тъга – защо не мога да ги обичам, без да ги мразя? Те ме слушаха и личеше, че не могат да си представят онова, за което говорех, но аз не съжалявах, че съм им казал всичко това – знаех, че те разбират цялата ми мъка по ония, които съм оставил. Да, когато върху ми спираше техният мил, обичлив поглед, когато чувствах, че сред тях и моето сърце става също тъй невинно и правдиво, както и техните сърца, аз не съжалявах, че не ги разбирам. Дъхът ми секваше от усета за пълнокръвен живот и аз мълчаливо се молех за тях. О, сега всички ми се присмиват в очите и настояват, че дори и насън не могат да се видят такива подробности, каквито аз предавам сега, че в съня си съм видял или усетил само едно чувство, породено от бълнуването на сърцето ми, а подробностите съм си досъчинил, когато съм се събудил. И когато им открих, че може и наистина така да е станало – господи, как ми се смяха в очите и какво веселие им доставих! О, да, разбира се, бил съм победен от впечатлението на тоя сън, и само то е оцеляло в кървящото ми сърце – затова пък същинските образи и форми на моя сън, тоест това, което наистина видях в самия час на моето съновидение, бяха тъй хармонични, толкова обаятелни и прекрасни и дотолкова истински, че след като се събудих, аз, разбира се, не бях в състояние да ги въплътя в нашите безсилни думи, тъй че те нямаше как да не угаснат в съзнанието ми, та може би наистина несъзнателно съм бил принуден да съчиня впоследствие подробностите и, разбира се, съм ги изопачил – особено предвид страстното ми желание колкото може по-бързо някак си да ги пресъздам. Но как бих могъл да не вярвам, че всичко това е било наистина? Че е било и може би хиляди пъти по-хубаво, по-светло, по-радостно, отколкото го разказвам? Нека да е сън, но всичко това не може да не е съществувало. И знаете ли, ще споделя една тайна – всичко това може би изобщо не е било сън!… Понеже се случи нещо такова, нещо толкова ужасяващо истинско, че не е възможно да съм го сънувал само. Дори и единствено сърцето ми да е породило моя сън, но нима сърцето ми само е смогнало да роди и оная страшна истина, която ми се случи после? Би ли могла тя да бъде измислена, или да се предвиди от сърцето ми? Нима моето жалко сърце и моят капризен, нищожен ум биха могли да се извисят до такова откровение на истината?! Съдете сами впрочем – досега го криех, но днес ще доизкажа и тая истина. Работата е там, че аз… ги развратих! (продължава)
 

Разберем ли сянката , ще ни стане ясно какво се случва не само в Украйна

Главното постижение на Юнг не е обозначаването на сянката като такава , нито теорията му за архетипите. Основния му принос е утвърждаването на идеята че , човешките същества споделят един аз . ,,Кой съм аз " зависи от ,,Кои сме ние"- единствено ние можем да сътворим свой ,,аз" .Фройд предизвиква огромно вълнение , когато заявява че азът има скрито измерение , изпълнено с импулси и желания за които не си даваме сметка. Юнг , наи изтъкнатия му ученик, осъзнава че учителя му малко бърка .Несъзнаваното не се отнася до ,,мен" , а до ,,нас" . Несъзнаваните импулси и желания идват от историята на човечеството . Според Юнг всеки от нас е свързан с ,,колективното несъзнавано". Представата че вие и аз сме създали свои отделно , изолирани азове е илюзия. Всъщност ние черпим от огромния резервоар на човешките желания, стремежи и митове .Именно в това споделено несъзнавано живее сянката . Едни хора са социални, други -асоциални но никой не може да излезе от колективния ,,аз" . ,,Ние" винаги ни напомня , че никой не е изолиран от останалите .Азът който вие и аз споделяме е от основно значение за оцеляването ни. Помислете върху начините ,по които се опирате на колективния -,,аз" . Ето примери: Когато се нуждаете от подкрепата на семейството и приятелите. Когато ставате член на някоя партия Когато се включвате като доброволец в благотворителна кампания или социална деиност Когато вземате решение да се биете за страната си или да я защитавате по друг начин Когато се идентифицирате със своята националност Когато мислите в духа на ,, ние , срещу тях " Когато случилото се някъде бедствие окаже лично въздействие върху вас Когато сме завладени от колективен страх. Илюзия е да си мислите че можете да не участвате в това ,,ние" , въпреки че всички се опитваме .Обществото е забило невидимите си куки във всеки от нас , и изтисква полагаемото се.Във време на война ви се разрешава да бъдете пацифист , но това ви праща на първата линия . Не ви измъква автоматично от колективната сянка , където войната се ражда от яростта, предразсъдъците ,, натрупаната обида , недоволството и тъмния уязвим аспект на национализма .Може би дискредитирания термин ,,расова памет" е приложим , въпреки че ни кара да се чувстваме неловко . В същото време милиони хора нямат проблем да правят изказвания от рода на :типично мъжка реакция ; жени шофьори . Афиширайки лоялност , ние сме във мрежата на колективното несъзнавано .Изборът да участваме или не , се превръща в централен момент . И ние ежедневно решаваме възникващите въпроси : Какви са моите социални задължения? Какъв е моят патриотичен дълг ? В кои случаи съм длъжен да се съобразявам с обществото и в кои не съм ? Доколко съм свързан с другите ? Какво дължа на хората в неравностойно положение? Мога ли да променя света? На тези въпроси съзнателния ум не може да даде цялостен отговор или пък най верния . Под повърхността , в света на несъзнаваното ,съществуват импулси ,предразсъдъци , неудовлетворени желания ,страхове и спомени , които са част от всеки човек , защото ,,ние" формира нашата идентичност в същата степен , както и ,,аз" . Несъзнаваното има цел и тя е да ни държи несъзнателни .Намираме се в състояние на дуалност . Сянката ни е обгърнала в мъгла от илюзии. Нашият раздвоен аз е първата и най вредна илюзия .Както всичко в живота, създаването на сянката е процес . Никой не се опитва съзнателно да укрепва сянката , въпреки това го правим постоянно .Тя получава сила когато : Пазим тайни от себе си и от другите .потайния живот дава на сянката материал , върху който да гради . Форми на потайност са отричането; умишлената измама ;страхът да се разкрием такива кавито сме ; съобразяване с условията в дисфункционално семейство. Храним чувство за вина и срам.Всички грешим , никой не е съвършен . Но ако чувстваме срам заради грешките си , сянката добива все повече власт Осъждаме себе си и другите,. Ако не можете да намерите начин да се освободите от вината и срама , най лесния изход е да решите , че вие или другите ги заслужавате.Осъждането е вината , сложила морална маска ,за да прикрие болката . Изпитвате нужда да обвините някого. Когато решите , че вътрешната ви болка е морален въпрос, без проблеми ще обвините някого , когото чувствате по слаб от себе си по някакъв начин Пренебрегвате собствените си слабости, като същевременно критикувате околните . Това е процесът на проекция , който мнозина не виждат или не разбират напълно .Но винаги когато се опитате да обясните дадена ситуация с намесата на Бога или дявола , вие проектирате . Същото се отнася и до идентифицирането на ,,тях", лошите , който причиняват всички проблеми . Ако вярвате че проблема е в тях сте проектирали собствения си страх , вместо да поемете отговорност за него Отделяте се от другите.Ако започнете да чувствате , че светът е разделен на ,,тях" и ,,нас" , естествено ще определите вашата страна като добрата и ще я изберете Това отделяне усилва страха и подозрението , върху които сянката вирее много добре Мъчите се да държите злото на разстояние . Хората са убедени че злото се спотайва на всякъде . Истината е че , създателите на илюзията са заблудени от собственото си творение . Нещата са се подредили така че сянката е получила огромна сила. по написаното от Дийпак Чопра ,,Колективната сянка"
 

КОГАТО ВСЕКИ ДОЙДЕ НА МЯСТОТО СИ

Акордиране на човешката душа - том 3 ЕЛЕКТРОННА БИБЛИОТЕКА Книги със спомени за Учителя КОГАТО ВСЕКИ ДОЙДЕ НА МЯСТОТО СИ Един брат от провинцията посети Учителя и пожела Той да му каже някои методи, по които да работи върху себе си. Проучете за девет месеца Светото евангелие от Йоана. През първия месец всеки ден прочитайте по една глава и отбелязвайте кои стихове са ви направили голямо впечатление. После, след като привършите последната, двадесет и първа глава, през останалите дни на първия месец и до края на третия месец всеки ден размишлявайте върху прочетеното – върху една глава или върху част от нея, специално подбрана за размишление. През второто и третото тримесечие направете същото. При проучването на това Евангелие ставайте в 4 ч. сутринта и размишлявайте. За размишление употребете от половин до един час. При размишлението освободете мисълта си, като че сте поставен в някое обширно място, а не да се чувствате като човек, когото притесняват да си изплати дълга, или като човек, който мисли, че има да взема от някого. Не, свободен ще бъдете. Темпераментът ви е активен, но вашата активност е придружена със сътресения. Такава нервност хората наричат „нервен човек“. Въдворете най-първо хармония във Вас самия. Само по закона на хармонията можете да влезете в съгласие с Божественото и да възприемате мислите, които идат от Божествения свят. В противен случай атмосферата бива размътена и тогава не може да се възприема. Очаквайте резултати, но не непременно велики, защото в Природата всякога великото започва с нещо микроскопическо и ако имаме една малка придобивка, тя ще се увеличи. При четенето на Йоановото евангелие мислете и върху седемте добродетели. Разпределете ги така: първите два месеца ще размишлявате върху Любовта, вторите два месеца – върху Мъдростта, третите два месеца – върху Истината, Правдата и Добродетелта, а последните три месеца ще бъдат предназначени за размишление върху кротостта и въздържанието. Печалбата си ще намерите в кротостта и въздържанието. Усилването на Любовта си ще констатирате при кротостта и въздържанието. Кроткият човек е силен и издръжлив. Само силният може да бъде кротък, слабият – никога. Кротостта винаги е свързана със силата. Сила, която няма кротост, няма база, върху която да се опре, и е непостоянна. Въздържанието е разумното в човека. Човек, който се въздържа, разсъждава разумно – не бърза, но и не забавя, извършва нещата така, както са в Природата. Да ограничаваш злото в себе си и да поощряваш доброто в себе си – това е въздържание. При въздържанието човек е пасивен към злото и активен към доброто. Човек, който може да бъде активен към злото, у него няма въздържание. В кротостта си човек трябва да бъде активен; някои не разбират тази постановка и са пасивни при кротостта. Прочетете и томчето „Силите на Живата Природа“. Намерете духовния смисъл на казаното в книгата, направете превод – там има много съпоставяния, които ще ви помогнат. Постът правете в последния петък преди новолуние и така всеки месец по веднъж. Хубаво е да се прави постът, когато се разсипва Месечината, в нейната последна четвъртина. При първия месец постът ще трае 24 часа, във втория месец – 36 часа, а в третия месец – 40 часа, докато през четвъртия месец сам ще си определите дълготраенето на поста. През второто и третото четиримесечие постът да се направи по същия ред. Дръжте и следното правило: каквото и да ви се случи, казвайте си, че е за добро. Каквито и други разсъждения да дойдат, оставете ги настрана. Ние не сме единствените фактори в света. Това, което един не може да направи, друг ще го направи след него. Светът ще се оправи, когато всеки заеме мястото си. Така както едно паве, като излезе извън мястото си, ще спъва хората, но щом го поставят на определеното му място, отново ще върши службата си. Като вървите по тази духовна пътека, ще ви дадат съдействие отгоре, ще имате едно ръководство. Човек, като се качи на един параход, не трябва да мисли дали параходът ще пристигне в пристанището. Нека се занимава със своята работа, а да остави капитана да управлява. Може да разгледа машините, но да остави механика да работи с тях. По някой път ние се безпокоим какво ще стане с целия свят. Всяка вечер можеш да си даваш отчет за това, което си правил през деня. Човешкият живот зависи от сутринта – ако започне добре, то през целия ден всичко ще бъде добре. След изкарването на този курс вие ще имате една придобивка, едно прояснение на съзнанието си. Да, с прояснено съзнание ще можете да използвате придобивките, които ще дойдат. Защото, ако недовиждате работите, няма какво да ви ползват. Както докато не прочетем една книга, тя нищо не може да ни ползва. Източните методи са били подходящи за друга епоха. Европейците трябва да намерят нови начини. Старото не може да се приложи. Сега има една безпътица и трябва да се намери нов път. Пътят си съществува, но хората искат да внесат в новия живот старите методи, а те са несъвместими. Онези, които се държат за старото, все съжаляват и плачат, обаче ако не растат, няма никакъв смисъл. Някой казва: „Какво бяхме едно време!“ Старото не трябва да се възвърне – нито празните, нито пълните бъчви ще оправят човека, но при изворите има благословение и те ще оправят света. Дръжте извора постоянно в ума си. Дойде ли противоречие, кажете си: „Пълните и празните бъчви не разрешават въпроса, а изворите.“ Изворът е благословение – Божественото, което иде отгоре. Веднъж в една държава, където хората били много религиозни, настъпила суша, налегнали ги бедствия и страдания. Свещениците добре пеели, добре вършили службата си, но нищо не се променило, докато не слязъл един човек от планината. Той се помолил и дошъл дъжд, след това, пак чрез молитва, премахнал епидемията. Поповете казали: „Този човек дъжд докара, цери, но в църква не влиза.“ Вие ревниво пазите миналото, а това, което сега ви дава Бог, отхвърляте. Тогава какво почитание може да имате към Бога! Вие, като влезете в този път, ще срещнете съпротивление. Ще дойдат при вас хиляди прадеди, най-малко от сто поколения, и ще ви дават ум. Те имат разни начини да ви спрат – чрез насилие и чрез меки наставления. Ще ви кажат да не се пресилвате, че има доста време занапред. Един млад момък отишъл на църква, а дяволът му се изпречил напред и казал: „Сега си млад, като остарееш, ще имаш повече опитност, тогава ела.“ Младият момък го послушал и тръгнал на стари години на църква, но тогава дяволът пак го посрещнал и му казал: „Това едно време на млади години трябваше да правиш, а сега на стари години си почивай.“ Източната философия казва: „Убий всяко желание!“ Това не е добър превод, истинският превод на тези думи е: „Тури всяко желание на мястото му.“ Няма какво да се бориш със своите желания, важното е да се издигнеш над тях и те сами по себе си ще се урегулират. Напредналите души интуитивно схващат нещата. Бъдете спокойни, имайте вдъхновение и вътрешно ръководство. Кладенец с игла не се копае. При медитация първо се спирайте на горната част на главата. Трябва да се укрепят моралните чувства у човека, които са поставени под лъчите на Божественото слънце и растат. Човек е здрав, когато от дясната му страна има студени електрически течения, а от лявата страна – топли магнетични течения. При здрав човек от дясната му страна има приятна хладина, а от лявата му страна – приятна топлина. В хилядолистника са всички най-възвишени чувства на човека. Като мислите за Бога, се развива хилядолистникът. Когато мислите за Бога, трябва да знаете къде да ви е съсредоточена мисълта и къде да я чувствате. Сега Астралният свят се преустройва. В миналото всичкото зло е било там и той е бил бойно поле, а Земята е била тил на злото. Сега Астралният свят се очиства, Земята става бойно поле, а долу, под Земята, става тил.
Sign in to follow this  
×