Що е смелост?

[Рассвет]

Що е смелост според вас?

Смелостта са нашата воля и освободената мисъл.

Какво е освободено мислене? Това мислене е освободено от всички импулсивни и отрицателни състояния на душата.

Смелостта е просветлената природа на нашия ум, истинският “Аз” в състояние на самоизява, изливащ се навън като светлина (или излитащ като орел).

[borislavil]

Пътуването към непознатото и неизвестното изисква смелост. Да откриеш собственото си, оригинално лице, изисква смелост. Да излезеш от зоната на комфорта на своето малко и дребнаво „аз”, да се впуснеш в огъня, за да помогнеш на някого, изисква смелост. Да заемеш принципна и достойна позиция и да я защитаваш – също изисква смелост. Да си различен от другите и да не го криеш, е смелост. А смелостта е плод на упованието на вътрешната сила, на Божественото, което си открил в себе си. Ако нямаш тази основа, можеш да бъдеш безразсъден, но не и смел!

[selsal]

Основната теза в “Галатяни” е отчетливото разграничение между делата и вярата. Идеята е следната: извършвайки добри дела, човек изпълнява закона, но добродетелността не е основание за спасение. Обратно, единствено вярата спасява човек. В контекста на “Галатяни” би било погрешно да се каже, че добродетелността води до вяра. Например, притчата за блудния син показва, че съгрешилият е по-скъп от праведния. Дори най-порочният човек ще бъде спасен, ако поне миг преди да умре повярва, че Христос е разпнат, за да ни спаси; ако ли пък най-добродетелният човек има убеждението, че делата му говорят достатъчно за него, той със сигурност няма да се докосне до Божията благодат.

И нека отнеса казаното досега към настоящата тема. Волята е нещо съвсем различно от вярата. Волята създава принципи и следва принципи, затова и волята изразява закона, реда и справедливостта в най-положителния им смисъл, но – християнството счита, че вярата е нещо съвсем друго. Вярата е благодат. А да си смел е нещо отвъд волята, отвъд силата да отстояваш хармонично изградените си разбирания за живота. Смелостта е вдъхновение, тя е дар от Бога, поради вяра. Същото е и с любовта. Волята не може да създаде любов. А това е така, защото както смелостта, така и любовта са дотолкова оригинерни (първични, безоснователни), в тях има такава нередуцируема спонтанност, че те могат да са само дар от Някого, но не и мое (лично) постижение. Докато волята е рационална, вярата е ирационална.

Аз, като човек, мога с много смирение и разбиране, да вникна в природата на човек (на човеците) и да го заобичам, въпреки всичките му слабости. Но аз, като мъж, мога да се влюбя в жена, нито поради вътрешната си сила, нито поради интелигентността си, а само, щото Бог ме е дарил с нещо, което сам не бих постигнал на цената на никое усилие. Същото е и със смелостта. В един момент някой бива споходен от нещо неприсъщо му, нещо, което го въздига над обичайния му духовен ръст, и го превръща в съвсем друг човек, даже в един не-човек.

Героят е герой не защото се изграждал като такъв, а щото провидението го е избрало. Само час преди това, героят може да е бил най-жалкият човек на света.

[Станимир]

Според мене геройството може да се прояви за секунди, но (само)подготовката за него винаги трае хилядолетия. Същото е примерно и с просветлението.

Благодатта е нещо, което човека трябва да е в състояние да пропусне през себе си. За това са нужни условия от страна на приемащия, които се създават с упорита работа върху себе си.

Редактирано Май 7, 2008 от Станимир

[mvm]

Героят е герой не защото се изграждал като такъв, а щото провидението го е избрало. Само час преди това, героят може да е бил най-жалкият човек на света.

Еййй, дойдохме си на думата най-после, че смелостта си е просто геройство и се проявява в моменти и от хора, които и те самите не знаят, че могат да бъдат смели

Всичко друго казано за смелостта не е смелост, а воля, сила, самоконтрол и още каквото друго ви хрумне.

[selsal]

Просветлението като източна (и най-вече будистка) теза наистина изисква дълъг път на подготовка, но в източния контекст разбирането за смелостта и геройството нямат пълноценния характер, който те имат на Запад (в Античността, пък и в християнството).

Буда е просветлен, но не е смел; Ахил е смел, но не е просветлен.

[Донка]

Може ли да се нарече смелост да запазим мира, когато ни нападат? Или смелост се нарича да отвърнем на удара с удар?

Кое да наричаме смелост и геройство - да сразим врага или да го превърнем в приятел?

[selsal]

Според мен смелостта не се отнася до двете предложени хипотези.

----

Да се пребори за мира е по силите на разумния и добродетелен човек; да срази врага (Агнеца ще срази Звяра, ако се допитаме до Йоановото откровение) може проницателния човек, или пророка, който съзира далечното добро, което изисква настоящото, безапелационно зло.

Иначе - доколкото е видим подтекстът в думите на Донка - то аз не съм съгласен с избора на мира пред войната. Подобен избор е враждебен и то изцяло отрицателния смисъл на думата.

[Диана Илиева]

A, много интересна игра на думи се е получила :"Изборът на мира пред войната е враждебен."!

Срещала съм подобно твърдение в някои философски разработки и доста съм мислила върху него. Но за съжаление повечето аргументи "за" бяха в стила "целта оправдава средствата". Selsal, би ли изложил твоите аргументи?

П.П. Май излизаме от темата, ако модераторът прецени, нека ги прехвърли в подходяща такава или да отворим нова, започваща с последния абзац от постинга на selsal, ако и той е съгласен.

[Станимир]

Приятелите са тези с които човек споделя общи цели. Така и "враговете" могат да станат приятели, но това не трябва да става чрез манипулации и заблуда.

Редактирано Май 7, 2008 от Станимир

[selsal]

A, много интересна игра на думи се е получила :"Изборът на мира пред войната е враждебен."! – Диана

Кой човек е толерантен? Този, който е способен да прояви търпимост във всяка ситуация, даже в ситуация, проникната от особен дух на нетолерантност. И тук иде един въпрос: способен ли е толерантният човек да бъде дотолкова толерантен, че да прояви търпимост към възможността самият той да бъде нетолерантен? Този въпрос е основополагащ действителната толерантност в един човек.

Казано по още един начин: мога ли, поради щото съм наистина толерантен, да разбера, да допусна, да провидя себе си като нетолерантен и това да не възмути базовия ми толерантен дух?

Идеята не е “ще воювам, за да постигна мир”. Тука няма философия, има опит за практичност, която иска да оправдае желанието за война. Аз не застъпвам подобно виждане. Ето как звучи моето разбиране – “да не би да съм склонен в името на мира (в името на това да не воювам с никого) да начена (жестока) война със самата идея за войната”. Психологически при една трактовка, която дава на мира особено предимство, се стига дотам, че човек спира да разбира (толерира) войната и в душата му настава вечна война с войната. А това е много лошо състояние. Не се разбира, че ако – примерно аз – съм неспособен да се придам смисъл на войнстването, то без да разбирам и напълно несъзнателно, произвеждам в поведението и мисленето си именно ония лоши характеристики, които виждам във войната.

Нали има Един, дето е заплашил, че ще унищожи храма. Постави се на мястото на Синедриона, със сигурност те (свещениците) са провидели в това заплаха, грубо войнстване. Но… ново вино в нови мехове, а старите мехове, е, старите мехове… Да си воин е да облечеш доспехите, да вземеш меча и да се усмихнеш на старите мехове.

[Донка]

Не във всеки въпрос има заложен готов отговор - понякога е стимул за разсъждение....

Ако отговорим на удара с удар и се опитаме да отстраним във всеки смисъл на думата силата, която оценяме като враждебна, дали това не е проява на опасение (т.е. страх), че тази сила може да отстрани нас?

Дали понякога външно смелата постъпка не е получила тласък именно от друг вид страх?

Например - един вид страх заставя човека да отстъпи, да избяга, да направи компромис със себе си, да се подчини на правото на по-силния, за да оцелее.

Друг вид страх тласка човека да влезе в битка и да рискува живота си - страхът от позора, от осъждането, от загубата на слава и изграден вече образ, на уважението и одобрението - своето лично към себе си и на своята общност.

Същото може да се каже и за една простичка усмивка - възможно е човек да се усмихне, защото се страхува, че ако не го направи, ще има неприятности. Възможно е да се усмихва, защото е смел и не се страхува от това, което би предизвикала усмивката му...

Може би смелостта не се измерва с външното поведение, а с това, което стои зад него?

[mvm]

Ето как звучи моето разбиране – “да не би да съм склонен в името на мира (в името на това да не воювам с никого) да начена (жестока) война със самата идея за войната”. Психологически при една трактовка, която дава на мира особено предимство, се стига дотам, че човек спира да разбира (толерира) войната и в душата му настава вечна война с войната. А това е много лошо състояние.

Извинявай, обаче това не е верно за всички случаи. За един дълбоко миролюбив човек, отворен към хората, за един добър човек, няма да настъпи никаква война с войната дълбоко в себе си, защото това няма да му е проблем. Той не мисли така.

Война с войната в себе си, може да се получи при човек, опитващ се да бъде миролюбив, но същевременно не съгласен със себе си, човек, който няма вътрешното убеждение, че войната не е необходима.

[infinity1305]

Може ли да се нарече смелост да запазим мира, когато ни нападат? Или смелост се нарича да отвърнем на удара с удар?

Кое да наричаме смелост и геройство - да сразим врага или да го превърнем в приятел?

Смелостта не се ли изразява в себеприемането... в която и да е от двете ситуации...

[Guest aorhama]

Може ли да се нарече смелост да запазим мира, когато ни нападат? Или смелост се нарича да отвърнем на удара с удар?

Кое да наричаме смелост и геройство - да сразим врага или да го превърнем в приятел?

Смелостта не се ли изразява в себеприемането... в която и да е от двете ситуации...

Силата на омиротворението (Блажени миротворците) извира от дълбочината на човешкия дух и осъзнаването на единството му с всички неща - това, което са осъзнавали мистиците и посветените. А мощта на този дух съхранява най-беззащитната на глед сила, която свети в човешкото сърце - ...ако любов нямам, нищо не съм. Това състояние на съзнанието някои наричат единство и хармония на индивидуалността в Цялото - Царството Божие вътре във вас е.

Ни най-малко не твърдя, че съм постигнал горното/това.

[Диана Илиева]

Кой човек е толерантен? Този, който е способен да прояви търпимост във всяка ситуация, даже в ситуация, проникната от особен дух на нетолерантност. И тук иде един въпрос: способен ли е толерантният човек да бъде дотолкова толерантен, че да прояви търпимост към възможността самият той да бъде нетолерантен? Този въпрос е основополагащ действителната толерантност в един човек.

Казано по още един начин: мога ли, поради щото съм наистина толерантен, да разбера, да допусна, да провидя себе си като нетолерантен и това да не възмути базовия ми толерантен дух?

Тук може би е уместно да направим разграничение:

- при един действително 100% толерантен човек няма никаква възможност той да е нетолерантен, просто 0% вероятност;

- при един реално толерантен човек, който в никакъв случай не е идеален, разбира се, ще възникват ситуации, при които, въпреки дотатъчно високото ниво на неговата толерантност, той все пак ще проявява нетолерантност и тогава (без да се възмущава ) е нужно да си даде сметка за своето поведение.

Идеята не е “ще воювам, за да постигна мир”. Тука няма философия, има опит за практичност, която иска да оправдае желанието за война. Аз не застъпвам подобно виждане. Ето как звучи моето разбиране – “да не би да съм склонен в името на мира (в името на това да не воювам с никого) да начена (жестока) война със самата идея за войната”. Психологически при една трактовка, която дава на мира особено предимство, се стига дотам, че човек спира да разбира (толерира) войната и в душата му настава вечна война с войната. А това е много лошо състояние. Не се разбира, че ако – примерно аз – съм неспособен да се придам смисъл на войнстването, то без да разбирам и напълно несъзнателно, произвеждам в поведението и мисленето си именно ония лоши характеристики, които виждам във войната.

Да, съгласна съм - война със самата идея за войната действително е много лошо състояние.

Не съм съгласна само с последното изречение. То по принцип като конструкция е вярно, единствено недоуточнено остава що е то "смисъл на войнстването". Именно тук е въпросът - има ли смисъл войнстването и в какво се състои той. Точно това беше заложено и в моя предишен пост, че съм неудовлетворена от различните философски трактовки на смисъла на войнстването.

[Guest Fut]

Пашата обича смелите а иначе който както я разбира така...

[selsal]

…при един действително 100% толерантен човек няма никаква възможност той да е нетолерантен, просто 0% вероятност – Диана

С досегашните си постове аз исках да покажа несъстоятелността именно на разбирането, изразено в тая теза. Идеалът за толерантния човек не може да се вмества в черно-бялото виждане, което толкова кардинално противопоставя толерантност и нетолерантност. Всъщност с тия думи, Диана, ти казваш: “аз съм напълно нетолерантна към това да виждам в идеала за толерантния човек някаква, макар минимална, нетолерантност”.

…при един реално толерантен човек, който в никакъв случай не е идеален, разбира се, ще възникват ситуации, при които, въпреки достатъчно високото ниво на неговата толерантност, той все пак ще проявява нетолерантност и тогава (без да се възмущава) е нужно да си даде сметка за своето поведение – Диана

Когато – един пост по-рано – казах, че нетолерантността ми не бива да възмущава моя базов толерантен дух, имах предвид, че моята толерантност толерира това да бъда нетолерантен. А това е така, защото има разлика между нетолерантен човек и нетолерантността на толерантния човек. Първият проявява агресия, поради емоционална невъзможност да стори друго, вторият е агресивен в случаите, когато счете, че агресията би дала възможност на агресирания да се еманципира. А и що за толерантен човек бих бил, ако не се отнасям благосклонно към това в определени случаи да бъда агресивен (или някой друг да бъде агресивен). Затова, имайки предвид горния цитат от думите на Диана, ще кажа, че разбирането й за емпирично толерантния човек иде от грешно (черно-бяло) положеното виждане за идеално толерантния човек. Високото ниво на толерантност има едно истинско изискване – понякога да бъдеш нетолерантен. Разбира се, не бива да извличаш от произвола своята нетолерантност.

Именно тук е въпросът - има ли смисъл войнстването и в какво се състои той. – Диана

Да не виждаш смисъл в каквото и да е, означава едно-единствено нещо: да си нетолерантен към него и то нетолерантен далеч не в контекста на един толерантен дух. Например, всеки смел човек е войнствен; а всеки опит да се вмени на смелостта миролюбивост, на практика измества въпроса за смелостта някъде другаде (мненията на Станимир и някои мнения на Донка са пример в това отношение). И за да е по-ясно какво имам предвид, ще направя няколко паралела:

Престъпникът е нетолерантен човек – в акта на престъплението, той разкрива тази своя нетолерантност.

Добродетелният човек е толерантен – но само частично, доколкото разбира нуждите на другите.

Смелият човек е нетолерантен спрямо обекта, към когото проявява смелостта си (Георги спрямо змея, Исус спрямо Синедриона, Левски спрямо Отоманската империя). Но тая нетолерантност е специфична, тя не е нетолерантността на престъпника. Това е нетолерантност, която е част от една цялостна толерантна идея, и то най-важната част, която завършва толерантността и я превръща в съвършена.

Например, какъв е основният християнски отговор на въпроса защо има зло по света: злото съществува, за да се изяви доброто. В един диалектически смисъл (а християнската мисъл е точно такава), злото по света е най-доброто от доброто. Но това е страхотно тежка мисъл, човешката душа по начало не може да я побере, иска се много дух за нея. И много вяра. За такова осъзнаване се иска да си Йов.

[Донка]

Днес проявих смелостта да оставя децата да кажат какво и как и колко.

Днес разбрах, че смелост означава също да вярваш в доброто, което не виждаш и не очакваш и още не разбираш добре.

Водата е смелост.

Тревата е смелост.

Къде в природата сте забелязали смелостта?

[Станимир]

Не знам защо, когато става въпрос за смелост, първата асоциация, която ми идва наум в съзнанието е "пионер". Всъщност знам.

[mvm]

Във вашия портал има един разказ "Сърцето на Данко" от Максим Горки. Може да сте го чели. .....

[Диана Илиева]

…при един действително 100% толерантен човек няма никаква възможност той да е нетолерантен, просто 0% вероятност – Диана

С досегашните си постове аз исках да покажа несъстоятелността именно на разбирането, изразено в тая теза. Идеалът за толерантния човек не може да се вмества в черно-бялото виждане, което толкова кардинално противопоставя толерантност и нетолерантност. Всъщност с тия думи, Диана, ти казваш: “аз съм напълно нетолерантна към това да виждам в идеала за толерантния човек някаква, макар минимална, нетолерантност”.

…при един реално толерантен човек, който в никакъв случай не е идеален, разбира се, ще възникват ситуации, при които, въпреки достатъчно високото ниво на неговата толерантност, той все пак ще проявява нетолерантност и тогава (без да се възмущава) е нужно да си даде сметка за своето поведение – Диана

Когато – един пост по-рано – казах, че нетолерантността ми не бива да възмущава моя базов толерантен дух, имах предвид, че моята толерантност толерира това да бъда нетолерантен. А това е така, защото има разлика между нетолерантен човек и нетолерантността на толерантния човек. Първият проявява агресия, поради емоционална невъзможност да стори друго, вторият е агресивен в случаите, когато счете, че агресията би дала възможност на агресирания да се еманципира. А и що за толерантен човек бих бил, ако не се отнасям благосклонно към това в определени случаи да бъда агресивен (или някой друг да бъде агресивен). Затова, имайки предвид горния цитат от думите на Диана, ще кажа, че разбирането й за емпирично толерантния човек иде от грешно (черно-бяло) положеното виждане за идеално толерантния човек. Високото ниво на толерантност има едно истинско изискване – понякога да бъдеш нетолерантен. Разбира се, не бива да извличаш от произвола своята нетолерантност.

Да, точно и само за идеалите мога да кажа, че се вместват в черно/бялото виждане. Идеалите - те са толкова високо, че ние само се стремим към тях и все не можем да ги постигнем на 100%. Ако идеалът не е истински, искрящо бял, то какъв идеал е това?!

Иначе във всеки реално толерантен човек, разбира се, че има определена нетолерантност. А това, понякога да бъдеш нетолерантен, не бих определила като "истинско изискване" към високото ниво на толерантност, а като неизбежност в нашето несъвършено съществуване.

Именно тук е въпросът - има ли смисъл войнстването и в какво се състои той. – Диана

Да не виждаш смисъл в каквото и да е, означава едно-единствено нещо: да си нетолерантен към него и то нетолерантен далеч не в контекста на един толерантен дух. Например, всеки смел човек е войнствен; а всеки опит да се вмени на смелостта миролюбивост, на практика измества въпроса за смелостта някъде другаде (мненията на Станимир и някои мнения на Донка са пример в това отношение).

В такъв случай, аз съм не просто нетолерантен човек, ами доста нетолерантен , защото наистина не виждам смисъл в доста неща, които май-май са все човешки творения - едно от тях, вече казах, е войната (нито съм съгласна, че всеки смел човек е войнствен), друго е например суетата ...

Станимире, какво искаше да кажеш с този пост?

Не знам защо, когато става въпрос за смелост, първата асоциация, която ми идва наум в съзнанието е "пионер". Всъщност знам.

Редактирано Май 11, 2008 от Диана Илиева

[Станимир]

Ами пионерите поставят началото на нещо. Те са тези които прокарват пътя за останалите. Съпротивлението на средата срещу тях е най-голямо. Те до голяма степен се борят с неизвестността, с непознатото; всъщност те го правят познато за всички които идват след тях.

[selsal]

Ако идеалът не е истински, искрящо бял, то какъв идеал е това?! – Диана

Фантазъм.

Еднозначният, вътрешно безусловен и несъдържащ своята противоположност идеал е всъщност фантазъм (бялото е толкова бяло, не поради белотата си, а щото се опитваме да се дистанцираме от нещо много черно у нас).

Когато човек изгражда идеалите си, той формира сложно (а по-скоро дълбоко) емоционално и мисловно отношение по въпроса, което изпълва съзнанието и поведението му. Дълбочината на един идеал включва широка гама от природата на човешката душа. Но щом човек няма готовност и заряд да стори това, той просто скицира (симулира) идеал. Симулираният идеал идва да замести (да изтика) анти-идеала, който е завзел несъзнаваното. Фантазмът просто цели да компенсира неудовлетворенията ни.

Смелостта е непонятна. Нейните мотиви се изплъзват на обичайното съзнание. Степента, в която смелостта е необичайна и ирационална, маржинът, с който пионерът пионерства, е не друго, а именно войнствеността. Тая войнственост не се толерира и се разпознава като нещо лошо от хората, които идеализират фантазмите си.

[Донка]

Смелостта на пионера....

Пионерът опознава новото, непознатото и намира в него красивото и доброто такива, каквито не е срещал и оценял преди. Той има смелостта да разшири представите си за тях и да приеме с благосклонност нещо, което не е присъствало дотогава в модела му на света. Смелостта да се промени, за да се впише и приспособи към новата среда и да започне да дава плодове в нея.

Може би е нужно разграничение между пионер и завоевател. Завоевателят покорява новото и непознатото с желанието да го подчини на старите си модели за добро и зло и на правилата на света, от който идва (с меч или слово - няма съществена разлика). Той проявява страх - страха да приеме и остави новото по-различно от това, с което е свикнал. Страха да промени себе си така, че да заживее в хармония с новото.