Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Sign in to follow this  
Eva33

Тая пуста любов...

Recommended Posts

Здравейте,

намирам се в пълна душевна безизходица, обзета от апатия, и в неспособност да се радвам на нищо. За да опиша проблема и произхода му, ще трябва да дам доста факти и мои осъзнавания и за да не става безкраен и обяснителен пост, ще ги формулирам като отделни точки. Започвам по хронологичен ред:

- възпитавана съм предимно в критика, с безкрайни сравнения между мен и останалите хора, касаещи външен вид, поведение, възпитание; родителите ми смятат саможертвата за един от най-големите човешки добродетели и път към щастието; И до момента имам чест контакт с тях, но отношенията с майка ми не са добри, винаги са били изпълнени са с взаимна критика и разговори, завършващи със сълзи и драма. Да приемем, че след многобройни разговори със психотерапевти, четене на книги и дълги размишления , аз съм наясно че в детството и семейството са корените на всичко, което преживявам.

- в момента съм на 35 години. Срещнах съпруга си , когато бях на 18

- от самото начало не го харесах визуално, но той мен много и започнахме връзка, защото аз прецених, че той е подходящ и стойностен човек. Дори го оцених като хубаво момче, но някак по общовалидната скала, а не моята лична.

- по него време бях влюбена силно в друг мъж, с когото имах контакти още 4 години , но не и връзка. Той по-скоро ме отхвърляше като избор, но пък не спирахме с писмата, разговорите, имали сме и няколко срещи, но без секс

- от самото начало със моя съпруг не съм имала пълноценен секс и интимност, но въпреки че го знаех, не му отдавах никакво значение, тъй като в моя мироглед беше важно да имаш за съпруг отговорен, възпитан, умен и добър човек, а той е повече от това

- цели 10 години от връзката ни минаха в постигане на доста социални и материални цели, имаме дете, винаги сме били добри приятели, голям тандем и живеем без особени дразги и скандали

- през цялото време на връзката ни аз съм носила в себе си особена празнина, която успявах да туширам с разумни доводи от сорта на" ти си лигла, не знаеш какво искаш и ти е скучно, огледай се какво имаш и спри да хленчиш и тн"

- бях се концентрирала върху позитивните неща, които имаме като семейство и са много, и въпреки че знаех за липсата на отдаденост в сексуалено-интимен план, продължавах да омаловажавам този факт , мислих, че обичам мъжа ми , казвах му го и се имах за по-скоро щастлив човек

- когато станах на 30 в мен се отвори голяма и постоянна нужда аз да обичам мъж, да го желая истински, да имаме страст и онази особена интимност между мъж и жена. Не можех по никакъв начин да я проектирам върху моя мъж, опитвала съм безброй пъти. 

- понеже съм доста хубава жена, започнах да я запълвам с флиртове и нови запознанства, които обаче не ми помогнаха, тъй като разбрах, че нуждата ми не е просто от секс с друг мъж.

- малко по малко започнах да живея в мой собствен свят, в който се влюбвам истински и развивам какви ли не сценарии , като същевременно започнах да участвам все по- малко в семейния живот и да намирам все по-малко удоволствия в обикновените неща. Прекарвам много , много време със съпруга ми, но то е някак празно и по инерцията.

- през последните 2 години аз съм обсебена от мислите за любов и как аз съм я нямала в желания й вид. Появи се идеята за раздяла,започнах да чета езотерична литература,поддадох се на нюейдж мисленето, исках да си обясня защо стигнах до тук и защо не успях да се отворя към моя съпруг, въпреки 16 години, през които сме минали през какво ли не и той винаги се е отнасял към мен като към жената на живота си.

- наскоро седнах и му казах всичко това, което и на вас и оттогава сме в непрестанен кръговрат между развод, оставане заедно, отворен брак, пробна раздяла и какво ли не , но нямаме крайно решение, нито пък цел или посока, в която да тръгнем

Огромната ми болка е, че след всичко това, аз нямам нито хъс, нито муза за каквото и да било, едвам избутвам ежедневието. От една стана разбирам, че ако искам любов, аз трябва да се освободя, да поема отговорност и да я търся. Същевременно обаче дълбоката ми настройка е , че няма любов, че всичко се превръща в битовизми и приятелство и ако е така, аз по-добре да си стоя в моето семейство. Но и в това да останем заедно, не намирам смисъл, тъй като нямаме свързаност и обща цел, сякаш всичко е постигнато вече и оттук насетне ни остава да ходим на работа, да чистим , да гледаме детето и така докато живота мине. А сме само на 35 и двамата и мисълта за това ме отвращава.

Освен това разбирам, че голяма част на проблема се дължина факта, че сме заедно от малки , нямали сме други връзки и нямам изградена система от ценности във една връзка, нито база за сравнение, един вид незрели сме в това отношение. Друга моя особеност е, че не се приемам и обичам напълно, което рефлектира и върху любовта ми към другите. Усещам, че за да обичам даден мъж, той трябва да е перфектен в моите очи, а зная че това е невъзможно и ненужно. В този ред на мисли откривам причината за нелюбовта ми съпруга  в мен и раздялата безсмислена.

Както виждате съм осъзнала много неща, но съм и безкрайно объркана и в безпътица. Чета отдавна този форум и зная, че хората тук са мъдри и ще ви помоля да се включите с мнение, съвет или просто каквото ви дойде наум. Аз трябва да направя някаква същинска крачка напред, и трябва да е сега, докато все още съм адекватна, защото още няколко месеца в тези размисли и гледане в една точка ще ми костват психическото ми здраве и цялост.

Много ви благодаря!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Житейска криза. Разбираема и предвидима - на 35 години.

Когато сте взели решение да живеете заедно, сте били на по 18-19 години. Тогава сте били съвсем различни хора. След 16 години брак вие сте се променяли и надграждали основата от която сте тръгнали. Като всички съжителства в градежа на партньорството има силини и слаби тухли, има плътни и здрави мазилки и места с пукнатини. Така градят хората, които се учат да го правят, като всички нас тръгнали по пътя на партньорството, особено, когато е започнало в юношеските години.

Когато настъпи земетресение, една такава постройка може напълно да рухне и да се изгради наново, вече със знания и опит; може да не се разруши напълно и да остане да се крепи на здравите си страни, от които да се вземе опита за дадения момент и да се достроят вече качествено слабите места; може и просто да се срути и да остави в градилите я, чувство на облекчение и нежелание да се подновява градежа и.

Първо и най - важно е да се помисли, "как виждам постройката, конструкта на моето партньорство?" А как го вижда другия? Едва след това, започва да се работи по пътя който двамата изберат. Ще градите наново ли, ще поправите слабите места ли, или ще погледнете с носталгия към времето наречено брак и ще тръгните в различни посоки, да градите наново с вече получената опитност. 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Това което описваш е банална истина в която е затънал всеки т.н. "успешен" брак. Защото неуспешният е, да си изживееш тая "голяма" "любов", и след това едно "голямо" нищо... И ти ясно си осъзнавала това чрез изборът който си направила навремето. Но едно е да знаеш, друго е да можеш, а трето и четвърто да го направиш дето има една българска приказка. С това не казвам, че има нещо лошо в начинът по който се чувстваш и трябва да се упрекваш за това. Но илюзията, че любовта се "търси" идва от холивудските филми и женските списания, не от реална психология. Любовта която се "търси" рядко е тази която си се надявал да "намериш". Мое лично наблюдение е, че жените като цяло не познават мъжете с които са. Опознават само някакъв битов, външен образ, който бързо се изтърква, какъвто и да е. Ако не познаваш някого в дълбочина, не можеш и наистина да го обичаш в дълбочина. Генерален проблем и на мъжете от край време е, че те не са склонни да говорят за себе си и да споделят, тъй като това се възприема като слабост (дори и от жени които на съзнателно ниво не си го представят така). На повърхностно ниво си оценила някакви качества у мъжът си, но никога не си оценила самият него, никога не си видяла в него нещо което искаш да обичаш. Не си видяла какво стои под тези качества на повърхността, защото не си и гледала. Но мога да те уверя, че ако не си успяла с него, още по-малко ще успееш с друг. Напротив, ще "търсиш" други повърхностни "качества", които ще се "изтъркат" дори още по-бързо... Може да си получиш "дозата" "любов", но знаеш какво следва след като наркотикът свърши - той си взема наобратно всичко което уж ти е дал... 

Едно решение е, да отделиш лично време през което наистина да си с този мъж, да махнете битовите роли, и да говорите и споделяте наистина като приятели. Да постигнете истинска близост. Не подценявай приятелството, има множество градации и там. Има приятелство и приятелство... Едно може да е основано на взаимна полза и интереси (каквото е бил по същество бракът ти), друго може да се гради на истинско познаване на другия и усещане на силна връзка с него. Кое от двете ще е, зависи от твоето собствено отношение към хората. Според мен, повечето хора имат нещо заради което да бъдат обичани. Не е ли така? Особено след 15 години съвместен живот и дете... Но ето ти парадоксът на човешката "любов"...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Според мен твоя мъж не е отговарял на твоите представи за мъж и любов!С годините също се стига до едно еднообразие,ежедневие във връзката,скука.Но,това,което искаш го няма за цял живот,не можеш да очакваш страстта в любовта да е  постоянна,това да си влюбен и да обичаш е различно.Казваш '' че сме заедно от малки , нямали сме други връзки и нямам изградена система от ценности във една връзка, нито база за сравнение, един вид незрели сме в това отношение. Друга моя особеност е, че не се приемам и обичам напълно, което рефлектира и върху любовта ми към другите. Усещам, че за да обичам даден мъж, той трябва да е перфектен в моите очи, а зная че това е невъзможно и ненужно.  '' Базата за сравнение не е задъллжителна за да оцениш някого.Както каза психоложката хората се променят с времето,това,че си мислиш,че си била незряла не е точно така,мн двойки се взимат на тази възраст и са щастливи заедно.Идеята за перфектния мъж знаеш,че е химера,но въпреки това вътрешно се надяваш да имаш такъв,това те подвежда!Това,което си казала на мъжа си мн ще му повлияе,може да промени отношението си към теб,помисли и си отговори на въпроса,ако можеш какво ще стане ако един ден мъжът ти ти каже,че вече не те обича по същия начин и мисли дали да се разделите,помисли си готова ли си да загубиш мъж,който те обича,подкрепя и е бил през всичкото време с теб и до теб,бил ти е приятел.Помисли си дали споделянето и приятелството,това да можеш да кажеш на някого всичко ,да знаеш,че този някой те приема такава каквато си и винаги е зад теб е по-маловажно от това да чувстваш страстта,емоцията,душевната химия,която в един момент няма да бъде това,което е била първоначално.Близък ли го чувстваш или по скоро чужд?При вас липсва разнообразието,изненадите,новите изживявания,а сивото ежедневие убива.Не знам кое е правилно за теб,но само гледай да не съжаляваш после,пък и имате дете.

Моето мнение не е компетентно,но аз преживявам нещо подобно,при теб може да не се получи така,не зная,може и да е различно.Но моите представи за мъж също бяха различни,аз също търсих това,което ти описваш,голямата любов и прочее,оценявах качествата на приятеля ми,но както се изразиха в предния коментар-повърхностно,не оцених самия него,въпреки ,че през цялото време мислех,че оценявам това,което е.Липсваше ми тръпката,разнообразието и т.н,също някои неща ме дразнеха много в него,но това което имах с него беше повече от това,защото споделях с него най-големите си тайни,беше най-добрия ми приятел и сега го  оценявам и разбирам,сега ,когато е късно.Защото аз го отблъсквах мн пъти ,а той ме обичаше,така както никой преди,докато един ден той ми сподели,че вече не чувства същото и промени отношението си към мен ,вследствие на постоянното отблъскване от моя страна,за което много съжалявам!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Много ви благодаря за отговорите. Всичко, което прочетох е нещо, което аз знам, но не мога да приема като пътеводна светлина и на което не успявам да се уповавам и да ме води към душевен мир и покой.

Сърцевината на всичко е фактът, че аз не харесвам физически моя съпруг ( колкото и да е хубав, строен и поддържан) или по-скоро не го приемам на някакво първично ниво , тъй като го оценявам като симпатичен и харесван мъж, но моментите на физическа близост винаги ме сковават и в миналото даже често са ме разплаквали. Докато в главата ми е пълно с образи на други мъже, които ме привличат, тоест аз нямам проблеми на сексуално равнище.

Нося и огромна вина, че не го обичам, така както се обичат мъж и жена , а той продължава да е с мен, да ме обгрижва и да ми дава внимание и любов. Напоследък го наранявам особено много и жестоко с думи и дела, за което после изпитвам отново вина и болка. 

Сюжетът в моята глава е, че той е всичко, което една жена би искала, но аз не съм способна да го оценя и аз съм дефектната, страхувам се да го загубя и да търся несъществуващото другаде, но същевременно не мога да се преборя със себе си и да се отворя безрезервно към него, а осъзнавам че това трябва да направя. 

Много ми е трудно...съсипвам го с отношение, безразличие и отблъскване и съм на прага да се разделим, ако ще да страдам после, но това чувство за вина ме убива и яде непрестанно!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Цитат

От една стана разбирам, че ако искам любов, аз трябва да се освободя, да поема отговорност и да я търся. Същевременно обаче дълбоката ми настройка е , че няма любов, че всичко се превръща в битовизми и приятелство и ако е така, аз по-добре да си стоя в моето семейство. Но и в това да останем заедно, не намирам смисъл, тъй като нямаме свързаност и обща цел, сякаш всичко е постигнато вече и оттук насетне ни остава да ходим на работа, да чистим , да гледаме детето и така докато живота мине. А сме само на 35 и двамата и мисълта за това ме отвращава.

Бих казал нормална човешка криза .Един етап е свършил . Следва време за преосмисляне , както казва Диди .Преосмисляне основата на мирогледа .Сама виждаш ,,Суета , всичко е суета" . Има един прост метод :) Постави мишена пред себе си , харесай я и започни да я гониш .Една далечна цел ще осигури години занимание ,където да влагаш излишната енергия .Ако успееш да ѝ се зарадваш , ще ти е много приятно . И в никакъв случай няма са депресираш заради вътрешна празнота .

Най ползотворно , е разглеждането на проблемите в медитация ... И аз съм се чудел за човешките отношения . Уж е просто , Искаш хармония , стараеш се , а не се получава .Или пък за малко става и после пак ти е неприятен .Понякога старанието трябва да е постоянно .То касае характера ,  опираме до душата .Тогава едно просто действие или обикновенно разбиране имат временен резултат .Трябва с повече внимание да се разглеждат проявите на душата .Вината която усещаш е сблъсъка на две отделни твой части .Задачата ти е да ги разбереш ,Да им дадеш правото за което настояват .Не да ги послушаш , а разбереш .Това са две отделни истини , които не знаеш как да подредиш .

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
В 2/14/2017 at 11:19, Eva33 каза:

Сюжетът в моята глава е, че той е всичко, което една жена би искала, но аз не съм способна да го оценя и аз съм дефектната, страхувам се да го загубя и да търся несъществуващото другаде, но същевременно не мога да се преборя със себе си и да се отворя безрезервно към него, а осъзнавам че това трябва да направя. 

Някои могат да се обидят но за съжаление, според мен описваш като цяло женската природа... "Дефектното" е физиката ти, а ти се описваш като силно материален човек, чийто емоционално привличане се базира изцяло на физическото. Физически, такова нещо като любов реално няма. Има привличане, "влюбване", чийто идея е правене на бебе с определен генетичен материал (макар че често дори това си остава само с идеята). Чисто физически погледнато, това не е "дефектно", нарича се естествен подбор, и вие, жените, играете основната роля в него. След като целта е постигната, т.е. бебето е направено, това привличане изчезва, защото няма нужда от него. Следва разочарование за повечето които са очаквали нещо повече, но и "начесване на крастава". При теб това не се е получило, крастата си стои, а вече бебе има... Сложно положение, те затова хората също са казали - хем боли, хем сърби. Но и затова, като мъж който прилича на твоя, предпочетох да остана сам. Защото осъзнах, че шансът да се окажа в тава положение което описваш е много голям. В крайна сметка това е конфликт между физика и психика, и едното трябва да победи, за да живееш спрямо него... По-средата за съжаление не се живее, не си случила на мъж който може да бъде "всичко" за теб, т.е. и физика и всичко останало в един пакет. Което пак щеше да се изтърка до сегашното положение естествено, но поне крастата нямаше да е толкова силна... С физиката директно няма как да се пребориш, трябва да се появи нещо друго чрез което тя естествено се "изтласква". 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Женска природа + мъжка природа = съвършена човешка природа . Щом прибавим термин като ,,дефектното" , описваме собствения си страх от липсата на любов .Онзи съвършен образ на Божията Любов , който всеки носи , като идеал дълбоко в себе си . КОйто , като не можем да видим в обкръжението се плашим и боледуваме .А самото виждане е въпрос , на работа с ума .

Iti   ,,, не съм съгласен , че по-средата не се живее .Гледните точки се обединяват и живееш в двете едновременно .Те взаимно се подхранват и живееш , люлеейки се между крайностите . За себе си съм открил силата на саможертвата . Само чрез нея може да се живее в любовта . Това за сега е принцип който учим . :)  ...Нали не си мислиш че съм привърженик да се жертвам да живеят ,,прасетата ".Казвам последното , заради въпроса : ,, какъв е смисъла" . Като хора търсим смисъла . Но го търсим като връзка между нещо външно и нещо вътрешно .Но така поставен въпроса е неправилен и виждаме съответния неправилен отговор .По точно не виждаме логичен смисъл .Това е така защото саможертвата е духовен жест , Вътрешно действие . Дори и да дам заплатата си на някого , това е само отзвук на вътрешни действия .Нищо повече от сянка . Не казвам че като сянка е нереално . Несъществено е .

Редактирано от АлександърТ.А.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Привет, би ли могла да разкажеш малко повече за съпругът ти? Какви хобита има, до колко се ангажира с домашините задължения, излиза ли с приятели, пие ли, пуши ли, играе ли карти, в този ред на мисли - каквото се сетиш? Променяли ли са се интересите му през годините, какви са били някога, какви са сега?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Много внимателно препрочитам всички мнения и осъзнавам, ще не искам някак да работя вече със силата на мисълта и упражнявайки любов под формата на даване и саможертва, защото аз това правих цели 10 години. Не твърдя, че съм се задълбочила в душевното,  защото както някой каза по-горе, аз съм материално-физически човек и даването ми е на време, жестове, ласки, секс и тн, тоест на всичко , на което съм способна. Тогава не успях да сътворя някаква любов, не вярвам и сега да успея. Но пък има сливане и привързаност, която до голяма степен не ми харесва, тъй като се чувствам в капан.

По-скоро трябва да си пренаредя живота, без да слагам в центъра тая пуста любов във формата, в която ми липсва! Но мога да го правя само временно, винаги идва денят, в който всичко започва отначало.

А на въпросите относно съпруга ми : няма промяна в отношението му и поведението му, бих го определила като един добър мъж, много семеен тип, помага ми много във всичко, без ярка индивидуалност, не пуши, пие в компания, няма много приятели, спортува. След трудните разговори напоследък, той осъзна, че в този живот няма нищо свое и уж ще работи в тази посока. Да имам такъв кротък и "безопасен" мъж ми беше много важно преди, тъй като бях силно лабилна, то и сега съм явно, но под друга форма. 

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ако сметнеш за нужно ? Какво значи няма нищо свое ? Но това не е много важно , щом знаеш какво ти трябва . И горе долу си ориентирана как да го намериш .

Редактирано от АлександърТ.А.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
В 2/17/2017 at 18:22, АлександърТ.А. каза:

Женска природа + мъжка природа = съвършена човешка природа

Да, но само когато са обединени в един индивид, чрез което той няма нужда вече да участва в това безумие наречено "човешка любов". Ако имаш предвид, жена и мъж, прекалено много си противоречиш дори спрямо самите темите в които пишеш, какво остава за опит за генерализация... Ева тук се развива по абсолютно типичният начин който бих очаквал, особено с последното... Успех на мъжът и, аз какво исках казах, който не се е съгласил, няма да рева, обещавам...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Само един поглед :)

Дефектно може да бъде само наше , човешко творение .И то само в нашите умове .

Спомних си оплакванията на една  -госпожа-  миналата година , От женското и тяло .Че и по вестниците някой беше умувал

Цитат

Да, но само когато са обединени в един индивид, чрез което той няма нужда вече да участва в това безумие наречено "човешка любов"

Че точно тази човешката любов ни дава шанса да станем истински човеци .Тя си работи и облагородява който се постарае повечко .

Редактирано от АлександърТ.А.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
В 17.02.2017 г. at 14:32, iti каза:

 Но и затова, като мъж който прилича на твоя, предпочетох да остана сам. Защото осъзнах, че шансът да се окажа в тава положение което описваш е много голям. 

Много те моля да ми разясниш защо се припознаваш в типажа на моя мъж и какво означава това за теб, какви са изводите?

Ще ми е много полезно, ако отговориш. Мерси!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Иска ти се да разбереш мъжа си  ли ? От начало виж това : https://www.edna.bg/pod-zavivkite/brak/10-neobichajni-znaka-che-brakyt-mozhe-da-zavyrshi-s-razvod-4639304

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Еva33, бихте ли споделили как се развиват нещата при Вас, до какви изводи и конкретна визия за животът Ви оттук нататък стигнахте? Съжалявам, ако ви натоварвам с молбата си да споделите, но се чувствам по абсолютно същия начин. Докато четях поста ви, имах чувството, че аз съм го писала с тази разлика, че ние сме заедно от 7, а не от 17 години.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега
Sign in to follow this  

×