Ради Добавено Август 11, 2008 Доклад Share Добавено Август 11, 2008 Пустинен блян Когато стигнеш в храма на Озирис, запитай страннико - де е този, който търси любовта си! Там, към края има глина - виж какво е вдълбано в нея! В красотата на неземната Асет се аз погубих. Планина от камък се там издига - към Вечерницата устремена. Аз вървя сам из пясъците на пустинята - само в техния зной е жива любовта ми. Мнозина преди теб са идвали - всички огнена страст ги изпепели. В очи черни като кафе аз потънах. Когато песента на жреца заглъхне в тъмните пясъци, запитай го - кой е този, дето на жена сърцето си даде и в извора пенлив на любовта се врече! Има ли някой, посмял Асет към обятията си да притегли! Тези думи ще чуеш : “Сила нежна го надви, в бял бик го превърна – вечно нея да дири!” Ако чуеш словата на мъртвите, бягай, страннико, мнозина на въглен станаха - душите им в пепел се превърнаха. В красотата на Асет аз сладкия сок на любовта пих. Заслушай се вечер в лъвовете, ще чуеш - мойто име те хвалят. С очи знойни сърцето ми тя раздра. Когато от небосклона Зорницата се скрие, спри край храма и вслушай се… …Към тебе идвам аз, Озирис, син на Нут, господарю на вечността аз, Бог един от приближените на Тот О, Бог, ти виж! Към тебе идвам. Ръцете ми издигнати са за молитва, и ти поднасям истина и правда… От мъж не бе докосната - и тя, и племето й. Гордост и красота в снагата и се вплитаха, сок на сладост устните и напояваше. Един се осмели да я поиска - от очите и любов да пие. Заслушай се при изгрев - дали вятъра и пясъка незнайни думи шепнат. На омайните извивки на Асет аз душата си обрекох, на женски чар сърцето си предадох. Призракът ми над златни пясъци лети. С коси черни като гарван тя взора ми забули. Умрял съм, далечни страннико - отдавна умрял. На бял бик духът ми броди - душата на божествената Асет да усмири. В мъгла знойна очите ми се взират. По звездите съм се скитал, но пак тук се връщам - в пустинята любов да търся. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
+1 Reply Добавено Август 30, 2008 Доклад Share Добавено Август 30, 2008 Светът освирепя за мъст! Земята, майко, тръпне. А, утре всички ще сме пръст... Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Силвия СД Добавено Август 30, 2008 Доклад Share Добавено Август 30, 2008 Светът освирепя за мъст! Земята, майко, тръпне. А, утре всички ще сме пръст... И из пръстта, под буците скована кал и между подредените павета по паважа, съвсем нечакано и страшно нелогично надигнало глава ... едно кокиче. Латина 1 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Диана Илиева Добавено Август 31, 2008 Доклад Share Добавено Август 31, 2008 Ех, тази тема много ме радва! Продължавайте да творите - чудесно е Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Inatari Добавено Август 31, 2008 Автор Доклад Share Добавено Август 31, 2008 Още една кратка история Разказвам отново с картини ,въвлечена в собственото си аз . Трагична въвлеченост. Разказвам поредната кратка история от преживявания с езика на картината ,с образа. Колебливи приказки на жълт фон ,история на жената ,история на визията за бъдещето. Единствено тонът ми е категоричен ,добре отгледан и платежоспособен. Като ,че ли това е от голямо значение ,за да се уверят всички в истинността на историята ми . Бъдещи цветове ,бъдещи форми ,влизане в далечни представи . Рисувайки кратко с едно движение ,казвам малките синтезирани неща. И в това е цялата одисея ,да разкажеш само онова ,което има значение ,има бъдеще. Ще разкажа историята на сърцето си , постъпателно ,едно след друго ще натрупвам големите платна с истории. Важно е това да бъде историята на моето сърце . Заедно с всички трептения ,с всички приливи и отливи на цвят и форми , динамично с настроение ,с усмивка ,ще разкажа историята на собственото си сърце . Ако някой ме попита кое е най - важното и най- тъжното парченце от мен ще му посоча именно сърцето си . Отвън ,богати пейзажни повърхности . Актове на аза. А малките крачки на сърцето никой не ги брои . Затова ще разгледам сърцето си , ще го предоставя като история на другите. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
+1 Reply Добавено Ноември 1, 2008 Доклад Share Добавено Ноември 1, 2008 Седефени очи Момиченцето свири на цигулка във подлеза на стъпкани мечти, душата ми увисна на висулка уцелена от истини-стрели! Понякога разгръща нотни листи и свири не за жълтите пари, не чува никой песните му чисти и тоновете пръскат се сами. Момиченцето взема лъка, поглежда със седефени очи, събраха се мечтите във калъфа, натирени от крясъците зли. Минавам като всички през Калъфа, прескачам го забързано дори, не вярвам на мечтите за сполука, не гледам със седефени очи. И утре пак ще мина през Калъфа, да гоня бъдещите дни. Момиченцето свири за сполука на сгушените във студа мечти! Латина 1 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
НелиТ Добавено Ноември 2, 2008 Доклад Share Добавено Ноември 2, 2008 на баща ми * * * Живота на баща ми бавно се стопява в морската мъгла. Душата се затичва, стремително се гмурка със мощен бътерфлай в море от светлина, научила от тялото как бързо да стигне до дома. м.с. 1 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Светлата Добавено Ноември 2, 2008 Доклад Share Добавено Ноември 2, 2008 Празнотата си сърцето ми изпълва със сълзи. Очите ми заместват сълзите с въздишки. А устните ми шепнат: "Не плачи ..." – Не плача ... ... просто ... тъй объркано е всичко! Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
НелиТ Добавено Ноември 4, 2008 Доклад Share Добавено Ноември 4, 2008 на баща ми * * * Живота на баща ми бавно се стопява в морската мъгла. Душата се затичва, стремително се гмурка със мощен бътерфлай в море от светлина, научила от тялото как бързо да стигне до дома. Баща ми почина в 13.30 същия ден. Благословена да е душата му! Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Диляна Колева Добавено Юли 4, 2009 Доклад Share Добавено Юли 4, 2009 Единственият дом, който ние хората имаме е Земята. За добро или зло ние сме нейните “пластични хирурзи” и увлечени в стремежа си за развитие, постоянно правим различни експерименти с нея.Дали я нараняваме?- очевадно е.Рушим безцерeмонно хилядолетната работа на природата без капчица съжаление.Дали я правим по-добро място за живеене?-очевидно е.По-добро място става, но за кого!?За мен, за теб, за него, за нас хората.Само ние ли обаче сме тук!? С типична човешка безпардонност ние се обявихме за нейни господари. Заехме мястото на владетели и решихме, че притежаваме света. Кое е по- силно от човека обаче?Ако се замислим ще видим, че природата е наш господар, а не ние неин.Безсилни сме пред всяка една природна стихия.Не можем да овладеем ураганите, падаме безпомощни при земетресения, тръпнем от тревога при наводнения.Жалки господари сме ние. Също толкова жалко сме изпаднали в самозабравата си. Налазили сме като паразити този огромен земен организъм и с цената на всичко сме готови да изсмучем всичките му жизнени сокове.Тоест правим Земята едно по -добро място за живеене разрушавайки я.Многобройни факти непрекъснато ни напомнят за злоупотребите, които си позволяваме, но уви , вървим напред в разрушаването с бързи темпове. Защо рушим?Въпрос на който много хора биха отговорили възмущавайки се: „ Не е вярно!”.Голяма част от нас си въобразяват , че ние не рушим, а градим.Само че градежът ни е твърде материален и инволюционен.Насочен е само и единствено към нас, удовлетворяването на нашите представи за добър живот, висок стандарт и удобства.Типичен пример е Българското черноморие.Огромни площи бетон,стена до стена, паркинг до паркинг и тук- там някое самотно дърво.Ако върнем лентата на времето , ще видим големи горски паркове(по Златни пясъци)с вековни дървета и типична местна растителност, които безвъзвратно сме унищожили.Или мочурливи местности с животински видове, които не присъстват вече в местния пейзаж(Слънчев Бряг и Бургаски влажни зони).С дълбоки сондажи, укрепителни устройства сме погубили завинаги ценни растителни и животински екземпляри.Какво имаме в замяна?Купища бетон.Санитарни помещения по последен „писък”на човешката суета.Парко -места, за да ходим възможно най-малко.С две думи- приспособления служещи само на нас хората.Къде е природата?Унищожена е.Това ли искаме в действителност!?Сирени от аларми вместо песента на щурците; многобройно улично осветление, вместо светлината на звездите, и многобройни кънтящи дискотеки , вместо шума на морето.Дори и да не искаме това , такова е творението ни.Повече удобства за нас, за сметка на хиляди декари унищожена природа. От друга страна ,постоянната и нарастваща човешка миграция прави абсолютно необходими всички тези материални придобивки.Без да искаме си усложнихме живота многократно.Създадохме огромни градове, в които е невъзможно да се придвижим пеша до работното си място. В следствие на което, непрестанно имаме нужда от все повече и все по- широки пътища. Организирахме живота си по начин , който прави нуждата от мобилна връзка задължителен. Пръснахме родовете си по цялото земно кълбо и авиокомпаниите станаха задължителна част от живота ни. Но сякаш това не ни прави по-щастливи.Връзката с природата изчезва, а ние забравяме че сме част от тази природа. Както детето не се чувства добре когато го отдалечат от майка му, така и ние ставаме все по-имащи, но все по-недоволни. Неосъзнаващи, че това недоволство е резултат от загубата на връзката ни с майката Земя. Липсата на синхрон с природата и липсващото желание да го търсим, води до все по- засилващи се, необратими процеси в земните недра, които водят до проблеми в нашето съществуване.Eкоорганизации тръбят за пагубното влияние на човешката дейност. Постянното източване на нефтените находища , например, образува в земните недра огромни кухини. Големите мазутни разливи, заемащи десетки километри около находищата, унищожават завинаги флората и фауната на тези райони. Изследователски екипи се опитват да решат създадените проблеми, но меко казано са като дъжд в пустиня. Ставаме някак натрапчиво настъпателни, не се замисляме (вероятно от незнание или от черно-бяло преекспонирания поглед за живота)за онзи важен момент от филма "Ефектът на пеперудата", в който махът на крилете на една пеперуда може да причини ураган в другия край на земята- теория на хаоса. Нежеланието да се вслушаме в природния хаос и вманиаченото желание да творим паралелен свръхмодерен човешки хаос, бавно, но категорично придвижва човечеството към неговия биологичен край. Страшното е ,че големи унищожителни операции нямат нищо общо с мисълта за градеж или ползването на удобства.Те са просто борба за надмощие ,масово унищожение на Земята и на всички нейни обитатели в името на болните амбиции за власт на настоящите и минали лидери(бомбите над Хирушима и Нагазаки).Когато разрушителна дейност с такива мащаби е самоцел и няма никакъв градивен елемент в нито един аспект на човешкия живот, тогава сме свидетели на пълна деградация. Тук няма мисъл за удобство,няма мисъл за човека,няма мисъл за света, тук има само едно голямо , унищожително, всепоглъщащо желание за удовлетворение на егото. За съжаление и мащабните проекти, в които има мисъл за развитието ни, също са необмислени и взети без мисъл за природата и фаталните последствия които предизвикват.Най-ярък пример са Джунглите на Амазония-белите дробове на планетата, които са подложени на масова сеч и палежи с цел създаването на земеделски площи. Странно е това умопомрачение на лидерите на световно ниво на тази планета.Сякаш хората с власт са решили на всяка цена да ни унищожат. Постоянно се информира как се борим с нарастващата озонова дупка (как точно не е много ясно), а в същото време се разработват свръх нови военни машини за масово унищожение. Голяма част от вредите, които нанасяме на Земята и нейната природа, нямат никаква връзка с нашето удобство.Произвели сме толкова много боклук, че дори космическото простронство около планетата вече започва да става опасно, заради остатъците в него от нашата човешка дейност.Пренаредихме фатално релефа на достъпните от нас места.Опитваме се да навлезем във все по недостъпни за нас зони -къде от любопитство,къде заради доказване на човешкия ни Аз, къде с явна цел и злонамереност.Масово избиваме животни за наше удобство,а после ,за да потулим чувството за вина спонсорираме световни организации за защита на природата и животните. Заблуждаваме се, че правим нещо голямо,като всъщност голяма е само разрушителната ни дейност.Много често вършейки работата си с ясното съзнание, че вредим,казваме "Нямам избор!". В същото време дълбоко в себе си знаем, че правото на избор е заложено в нас.То е силата, която ни движи напред.Винаги имаме избор, но рядко го използваме.Притиснати от моралните норми, от средата, от инерцията дори, ни е много по- лесно да кажем-"Нямам избор!",да не мислим, да не се борим, да се скрием!? Когато един от нас, по стечение на обстоятелствата, се качи на онзи висок пост, от който ще му се наложи да взема важни решения, той вече знае отговора на сложните въпроси- "Нямам избор!".Притиснат от собственото си малодушие и фалшив морал, вкарва вече не само себе си в графата разрушители. Крайно време е да си спомним ,че ние сме последното звено от всички природни вериги.Тоест, ние не сме си самодостатъчни и сме абсолютно свързани и зависещи от всичко заобикалящо ни в природата.За разлика от Земята и всички нейни останали обитатели,които по никакъв начин не са зависими или нуждаещи се от нас.Толкова ли е трудно да се погрижим и да бъдем добри стопани на този огромен природен потенциал ,с който разполагаме!?Не!Просто малко трябва да превъзмогнем суетата си. Хората ,в частност човешката дейност,по всички критерии се явяваме разрушители на Земята, но не е късно да променим това. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
+1 Reply Добавено Октомври 18, 2009 Доклад Share Добавено Октомври 18, 2009 Нощ на август Вечерта настипва тихо и бавно, като неусетна и стаена любов. И ако вечерта е действително любов, то тя налага да е споделена! . Смрачава се. Започва началото на нощта. Месецът се плъзва нагоре неусетно и кротко. . Той чака! Търсещ, искащ и дори нетърпелив в своя блясък. Външно тик и спокоен, лъжливо безчувствен, но вътрешно изгарящ. Вятърът подухва нежен, нощен въздух. . Ето я. Вечерницата! Изгравя неусетно, но бързо в нощния здрач. Поспира се сякаш за миг. Търсеща, жадуваща и дори нетърпелива в свойта лъчезарност. . Нощта е вече цялата в блясък. Блясък ... като от искрени и влюбени очи. Блясък от преплитащи се лъчи, които са като ръце, които се докосват и сплитат здраво. . Вятърът стихва пресечено... И ако блясъкът е действително сплав от очи и ръце, то тогава наистина съществува любов. Лъчите се преплитат нежно и безспир, заиграват се, заплитат се, забравят се... Очите се срещат плахо, търсещи, питащи и отговарящи си сами. Жертвени и всеотдайни. Искащи и получаващи. Търсещи истината, стремящи се в смисъла на цялостта, единството, живота. Питащи за всичко и вече знаещи всичко... И думи няма... Думи не се изричат... . Очите си дават весел знак. Не съжаляват... . Вятърът се сепва унесено. Задухва лениво утринен хлад. Започва края на нощта и началото на раздялата. Очите се срещат за сетен път. Щастливи са! Зората се сипва като усмивка! Латина 1 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
borislavil Добавено Май 31, 2010 Доклад Share Добавено Май 31, 2010 Старицата Старицата продаваше ябълки на пазара. От пръв поглед си личеше, че е бедна женица. Когато ме видя, че, минавайки покрай нея, се загледах в стоката й, в очите й възкръснаха две пламъчета на надеждата и някак плахо, като ме гледаше в очите с умоляващ поглед, тихо промълви, така че едва долових думите й или по – точно ги прочетох по движението на устните и по израза на лицето й: „ Вземи си ябълки, синко!” Горката тя. Стана ми жално за нея. Вероятно днес не й вървеше и може да не е изкарала пари дори и за хляб. Аз нямах намерение да си купувам ябълки, смотолевих нещо от типа на „съжалявам” и отминах, като усещах приковани върху гърба си тъжните й очи. Тогава, едва направил две – три крачки, внезапно промених решението си. Спрях, обърнах се към старицата, извадих два лева от джоба си и й ги подадох: „Вземи, бабо, а ябълки не искам – имам си вкъщи.” За миг тя ме погледна недоумяваща, а когато се съвзе от изненадата, тихо каза: „Благодаря ти, синко, но аз не съм просякиня. Нека Бог да те благослови!” И се обърна, за да не видя насълзените й очи. Смутен и засрамен, бързо пъхнах обратно парите в джоба си и си тръгнах с чувството, че стъпвам по сълзите на старицата. Латина, Розалина, Диана Илиева и 1 other 4 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Eлф Добавено Май 31, 2010 Доклад Share Добавено Май 31, 2010 (edited) А можеше просто да си купиш ябълки нали? Понякога е толкова простичко... P.S. Борислав, благодаря за поучителната история! Редактирано Май 31, 2010 от Eлф Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Emanyella Добавено Май 31, 2010 Доклад Share Добавено Май 31, 2010 Душата ти се рее, за миг отлита. Стоиш бездиханен сякаш, но още топъл, жив . А душата ти се рее и отново полита - идва право при мен. Чувствам я като полъх топъл, лъч надежда, търсещ нежност и любов. Понякога това ми стига, стига ми една мечта, че теб отново те има, а с теб и любовта. Но душата ти се рее, отново полита, волна птица е тя. И всеки път се чудя дали с нея да не полетя. Ще видя нови хоризонти, ще се рея в просторна светлина. А какво не ми достига? Може би една мечта.. Диана Илиева 1 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
borislavil Добавено Юни 4, 2010 Доклад Share Добавено Юни 4, 2010 Чудотворната икона В едно планинско селце, се случило така, че още при раждането си едно дете останало сираче и баба му, която била вдовица, поела грижи за отглеждането му. Всеки ден тя ходела в селската черквица, заедно с детенцето, и там пред иконата на Божията Майка палела свещица за него… И така в продължение на една година. Всеки ден. Без прекъсване. Но когато детето навършило една годинка, внезапно се разболяло и за няколко дни се поминало. Но и след смъртта му, противно на хорските очаквания, бабата продължила да ходи всеки ден в малката селска черквица и да пали свещичка за внучето си пред лика на Богородица. Тя просто се уповавала като дете в безкрайната милост на Божията Майка. На хората им било трудно да проумеят поведението на старицата. Отдавали го на навика и традицията. Но не било така. Тя просто имала безгранична вяра в Божията Милост. Умът й, човешката логика тук не функционирали, защото молитвата, религиозното чувство е нещо отвъд ума, отвъд логиката – сърдечен процес. Тя не била чела по книгите, не била учила за Бога, но Го чувствала в сърцето си. Била проста и невежа (от човешка гледна точка) женица, но знаела, че след нейните молитви, щом Божията Майка е взела внучето й при Себе Си, то това е било част от непостижимия Божи промисъл, пред който ние само смирено трябва да коленичим. И поради тази причина, тя продължила всеки ден да ходи в черквицата, за да измолва чрез запалената свещица милостта на Богородица за детето си. За нея, то продължавало да съществува, макар и в някакви невидими за човешките очи сфери. Тя нищо не била загубила, защото човекът на вярата никога нищо не може да загуби. И когато един ден старицата починала, я погребали до детето, което толкова много обичала. На паметната плоча изрисували техните образи, подобно на Богородица и Младенеца, с по една запалена свещица в ръка. Не след дълго хората започнали да забелязват, че на това място се случват чудеса, досущ като в житията на светците. Мълвата се разнесла и хора от близки и далечни краища започнали да се стичат на поклонение, търсейки лек за своите болки. А тези, които вярвали, получавали мигновено изцеление. Така паметната плоча се превърнала в чудотворна икона и в това нямало нищо странно, защото любовта и вярата в Бога са двете сили, които творят чудесата и създават святост. Може нищо друго да не притежаваш, може всичко друго да загубиш, но ако имаш любов и вяра, те са ти стигат… Ти си чудотворна икона. На този или на онзи свят, беден или богат, учен или прост, ти си чудотворна икона, защото притежаваш двете необходими условия, за да бъдеш помазан от Бога и да станеш проводник на Неговата воля и посредник между Него и хората. „Сине Мой, отдай Ми сърцето си с любов и вяра!” – в тези думи е тайната. Латина и Розалина 2 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
_edno_momi4e_ Добавено Юли 20, 2010 Доклад Share Добавено Юли 20, 2010 Сън или...нещо повече... Какво си ти? Сън или реалност? Или просто моето въображение…Не знам какво да мисля….Дали си реалност…или просто сън..Вече всяка вечер заспивам с надеждата,че ще те видя,че там където отивам ще си и ти.Но ако се превърне в нещо повече,ако аз почна да изпитвам чувства към теб.Не не е възможно,ти не си реален.Ти си просто част от въображението.Но същевременно всичко е толкова реално..докосванията,думите,усмивките…всичко сякаш е истинско.Но уви настъпва момент,в който всичко се разваля.Аз се събуждам и се връщам в жестоката действителност..и пак чакам вечерта за да заспя и да бъда с теб.Понякога си мисля ,че може да си някакъв знак,но въпросът- „Сън ли си или нещо повече ? ”-винаги ще остава в мен! Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest pavletA Добавено Юли 21, 2010 Доклад Share Добавено Юли 21, 2010 Бих искала да споделя една история, която е писана от автора Т.Х.Уайт в творбата "Меч в камъка" Някога в стари времена, когато всички земни същества били още в зародишно състояние, един ден Бог събрал всички малки зародишчета и казал: -- На всеки от вас ще изпълня три желания.Елате при мен един по един, поискайте три неща и каквито ида са ще ги получите. Пристъпил напред първият зародиш и казал: -- Господи, искам да имам ръцеи крака с форма на лопата, за да мога да си изкопая сигурен дом под земята.Искам и дебела козина, за да ми топли през зимата, и два остри предни зъба, за да гриза трева. И Бог казал: -- Добре върви, ти ще бъдеш мармот. Приближил се следващият малък зародиш и казал: -- Господи, аз обичам водата, затова искам да имам гъвкаво тяло, за да мога да плувам.Искам също да мога да дишам под водата с някакви хриле и някаква система, да ми е топло, каквато и да е температурата на водата. И Бог казал: -- Добре върви, ти ще бъдеш риба. Така се изредили всички малки зародиши, докато останал един най-стеснителният-може би поради същите библейски причини, за които вече станало дума.Толкова бил толкова срамежлив,че трябвало Бог да го повика при себе си ида го попита: -- Е, добре последно зародишче, ти какви три неща ще си пожелаеш? А зародишчето отвърнало: -- Ами, не искам да изглеждам нахален или нещо такова.Не, че не съм ти...такова...благодарен, напротив.Но...но мислех си дали...ако бих могъл...ако нямаш нищо напротив да си остана такъв, какъвто съм-зародиш...Може би по- нататък ще поумнея достатъчно, за да знам какви три неща искам истински, и тогава ще ги поискам от теб...Или може би... ако Ти искаш да направиш нещо от мен, тогава да ми дадеш онези три неща, които според теб ми трябват А Бог се усмихнал и казал: -- А ти си човек.И понеже избра завинаги да останеш зародиш, ще те оставя господар на всички останали същества. Донка 1 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest pavletA Добавено Август 29, 2010 Доклад Share Добавено Август 29, 2010 Бих искала да опиша едно много загадъчно за мен място и много специално.Изпълнено е с мистика и до днес, в него здравия ми разум търси някакъв смисъл.Намира се в парк край моя град, язовир е.Но защо пък точно това ме вълнува?Малко предистория за нещата.През месец май 1981г., в училищния двор по време на спортен полуден едно момиче, едричко искам да кажа пълно бе решило да ни премята през рамо.Бяхме три слаби и дребни момичета, моите приятелки.Д. да наречем едрото момиче, реши да преметне двете ми приятелки, а аз бях за накрая.Дърпах се преметна ме през рамо, след това при изхвърлянето ме остави да стъпя на крака.Опитът с мен беше фатален.Опитах се да поема въздух един, два пъти причерня ми и се строполих на цемента по гръб и ударих главата си на теменната чакра.От там на сетне всичко бе сън, черепномозъчна травма, теглене жива ли съм, заливане с вода...в съзнанието ми изплува едно място хубава поляна, на която съм ходила, този язовир за който ще ви опиша.Пълна мистика са тия места, които ми се явиха в безсъзнание. Язовира си го посещавам и е много хубав.Това лято се появи тази творба за мястото. За Тотлебеновия вал! Летен горещ ден.Юнска жега е .Зноя напряга сетивата.Въздухът се е нагорещил.Само лятното небе синее над взора ти, тук-там бяло облаче се мярка.Билки и треви нежно са подали цвят, но ухание не се усеща.Скали и карстови форми с изваяни профили са се надвесили и гротескният им изглед навява тих ужас смесен с изказ на величие.Времето е спряло.Дърветата вплели корени в скалите, съюзили се с непреходността на камъка виреят и върху него.Протягат нежни стъбла до небето.Восъчно- зелени листа придават приказност на панорамата пред взора ти.Пътят се вие като бяло платно, изпуснато от някого, гониш го и пред теб се редят нови и нови пейзажи. Изведнъж пред погледа ти излиза язовирът.Шумът от бента е като песен, бучене, свистене, пръски с вода.Сякаш някаква стара история нахлува в душата.Събуждат се спомени от други измерения.Слънчеви петна се гонят в зелено- кафявата вода.Слънцето си играе с тебе.Очите ти се пълнят със секундни отблясъци-бели, зелени, кафени, небесно- сини, сребърни.А хвани ми цвета, опиши го наречи го с име и така до безкрай.Трудна игра със себе си.Стар дънер плува в дълбочината до брега- любима къща или място за сценична изява на зелени жаби.Вековни върби тъжно протягат клони надолу и пият вода.Сребърните им листа докосват нежно повърхността на водата.Риби бързогонки се стрелват мигновено уплашени от слънчеви зайчета.Стара черница е извисила клони, оформила чудна корона, проточила жадни корени до язовира и дава ли дава ситен, многоброен плод. Сядам унесена на брега, без да мисля и се сливам с тишината, мига, безвремието.Шуми ли шуми водата, плискането на пръските те унася, омайва и ставаш част от тази неземна картина.Взора ти се пълни със зелена прохлада.Отсрещната планинска част е като картина на художник, килим от зеленина, гоблен от нюанси, слънчево сияние или Бог знае каква мозайка.Всяко дърво е кръгче- малко, зелено, погалено и стоплено от от лъчите на слънцето, духовно извисило се от соковете на Земята, мънисто или просто сферичка.Плясъка на водата допълва това неземно осезание, чувстваш се като космическа прашинка, като душа обичана от Бога и дете на Вселената.Изведнъж пред взора ти няколко големи внушително изправени войни- стари четиридесет метрови тополи.Подредили в строга форма клони и те протягат ръце към небето- рая, Бога или те си знаят най- добре. Бента пак напомня своята легенда, предание, мистична история.Язовирът давал сила на мелниците на местното турско население преди хилядолетия.Какви ли тайни крие тук това място? За накрая пак добавям, че това място е като времеви портал за мен, с нищо не може да си обясня, да чувам, плач и стенание на жена или дете от водата!? Розалина 1 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest tiara77 Добавено Септември 3, 2010 Доклад Share Добавено Септември 3, 2010 И тъй като усмивката е нещо много съзидателно ви дарявам моята с този текст. http://www.art-stela.com/?p=455 Розалина 1 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest pavletA Добавено Септември 17, 2010 Доклад Share Добавено Септември 17, 2010 Следващата история е посветена на едно райско кътче, където прекарваме през лятото.Благодаря на хората, които бяха "виновни" или ми помогнаха да видя природната красота и да я предам по този начин. Жарък августовски ден, слънцето сипе жупел над планината.Тревите са пожълтели и само тук- там зелени млади стръкчета разнообразяват поляните и склоновете наоколо.Стари дървета по пътя със застинали силуети красят пейзажа.Суша и мараня, а тесния асфалтиран път се вие като змия.Някой храст пробягва пред погледа ти като част от тази застинала и пуста селска идилия.Планинските била пред нас навяват хлад на душата, но са далече, далече.Борови дървета изправили стройно снаги са се подредили, а сред тях се мярка корона на някое широколистно.Преплели са се кокетно, като планински букет.Цветя в различни нюанси на зеленото, гениален природен декоратор ги е накитил по този приказен начин.Игра на светлосенки гали погледа ти.Движейки се по пътя хребета се завърта приветливо, разкрива се нова красота за взора ти и хоп-нов до него.Вече наближаваме селото, минаваме по моста над реката.А тя пресъхнала и маловодна е протегнала лъскава снага върху каменни лески и се вие като змия.Зелено-кафява, сребърно- огледална водата блести и тихо бълбука.Напечените камъни красят планинската панорама, нажежена от слънцето като миг от Марсиански пейзаж.Мяркат се летовници, които се крият на хлад под високите дървета и дълголетните върби край реката.Най много обичат водата малките деца, не крия че и ние родителите не се отказваме от това удоволствие.Откриваме най- дълбоките вирове между леските и всеки си харесва място.Застоялата вода се раздвижва, а размътена тя засиява с кафяви отенъци подобни на космичен прах.Малките риби се стряскат, някои от тях се крият в подмолите от ужас.Но детските ръце са много бързи и уловените в шепите им същества се мятат на тясно. Крясък и викове на радост огласят планинската тишина. По-безстрашните риби харесват да се гмуркат около телата ни, хапейки ни като стръв.Монотонната песен на реката те унася, но едва ли в този миг ти е до това, потапяш се до уши в речното вирче, гледаш светлосенките на облаците.Слънцето ту се скрие, ту се появи в цялото си величие.Пред очите ти сиво, бяло и синьо в нежни цветове,динамични кълбовидни форми или топки памук създават красота.Само някоя птица се рее горе високо.Шу-шу пее реката, уплашена жаба крякя наблизо, а скока и те стресне.Космическа хармония, топлината от водата те омайва, а като се отръскаш от водата се втрисаш от ласката на въздуха и полъха на вятъра. Вървиш бавно сред водата с почит към тая природно-божествена благост, а краката ти стъпват върху остри, назъбени форми на леските.Неземен майстор е изваял тези каменни плочи, плод на времето, вятъра, водата, сгрети от слънцето, недокоснати от човешка ръка, а от Божественото. Поляната е най- приветливия килим, върху който сядаш-жълт, сух, малко бодлив, но природно уханен.Тревите шептят, шумят под нас.Къщата е недалеч от реката и продължаваме пеша.Стигаме дъсчената врата.Тя проскърцва глухо, напечена от слънцето, каменния плочник кънти тихо под стъпките ни.Качваме се по дървените стълби и тропота на детски крака оглася тишината.Нашето любимо място е терасата на старата къща, цялата е от дървени греди..Обичаме да гледаме съседните върхове изпъстрени със зеленина, внушаващи красота и величие.Лястовичките по жицата са се разговорили и нанизали чуден черен гердан от телата си.Какво ли весели техните души, обсъждат или дискутират нещо.Колко име радостно, чуден е езикът им.Слънцето залязва и гали с последните лъчи хребетите, дърветата, птиците.Повява хлад и студенена.Спуска се бавно вечерта, щурците пригатвят своите цигулки и засилват своите песнопения.Край на горещият летен ден.Време е за отмора. Розалина 1 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Стилиян Добавено Ноември 7, 2010 Доклад Share Добавено Ноември 7, 2010 Пея Пе Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
smehy Добавено Ноември 24, 2010 Доклад Share Добавено Ноември 24, 2010 Ще напиша нещо малко и обикновено. Много се притеснявам, но ще го напиша. То е обикновено нещо, но истинско за мен. хххххххххх Аз първата любов видях. Не истинската. Първата. Вървеше с друга и я целуваше. Във мен отдавна бе угасла вярата, че заедно ще бъдем в бъдеще. Той запозна ни - мен и Другата. Дали нарочно или така се случи, кръстосаха се лъкатушещите друми и изигран бе фарса помежду ни: Аз бях усмихната, вежлива - както Другата, представи ме пред нея сякаш бе длъжен да покаже и прислугата, лишена от изящество и блясък. Дълбоко във душата рана стара се отвори. Почувствах едновременно и страст, и облекчение - вратичката към миналото плътно се затвори - сега се чувствам по-добре и възродена. stanislava63 и Vespertine 2 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
sawme Добавено Януари 7, 2012 Доклад Share Добавено Януари 7, 2012 (edited) Love, so sweet and tender feeling We create the flame that warms our soul Love, when's coming from on high It stays with us forever Редактирано Януари 7, 2012 от sawme Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Христо Добавено Януари 9, 2012 Доклад Share Добавено Януари 9, 2012 "Как станах езотерик" (разказ на Иво Сиромахов). http://www.ivosiromahov.com/2_article/a37.html Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
jul Добавено Януари 26, 2012 Доклад Share Добавено Януари 26, 2012 (edited) За вярата на един учен Университетски професор задал следния въпрос на своите студенти: -Всичко ли което съществува е създадено от Бога? Един студент се изправил и смело отвърнал: -Да, създадено е от Бога. -Значи Бог е създал всичко? -Да, сър - потвърдил отново студента. Професорът продължил: -Ако Бог е създал всичко, значи Той е създал и злото, тъй като то така или иначе съществува, така че съгласно принципа, че нашите дела определят нашата същност, Бог е зло. Студентът притихнал след този отговор. Професорът бил много доволен от себе си и се похвалил пред студентите как още веднъж доказал, че вярата в Бога е абсолютен мит. Още един студент вдигнал ръка с молба да зададе въпрос. -Разбира се - самодоволно отвърнал професора. Студентът се изправил и попитал -Професоре, а студът съществува ли? -Що за въпрос, разбира се, че съществува! На теб никога ли не е било студено? Студентите се засмели на въпроса на младежа, а той продължил: -Всъщност, в съотвествие със законите на физиката, студ не съществува. Това, което ние възприемаме за студ, е всъщност отсъствие на топлина. Човек или предмет могат да бъдат изучени в съответствие на това дали притежават или предават енергия. Абсолютната нула (-460 градуса по Фаренхайт) е аболютно отсъствие на топлина. Цялата материя става инертна и не може да реагира при тази температура. Студ не съществува, ние сме създали тази дума, за да обозначим това, което чувстваме при отсъствието на топлина. Студентът продължил: -Професоре, а тъмнина съществува ли? -Да, съществува. Студента отвърнал: -Отново не сте прав, сър. Тъмнината също не съществува. В действителност това е отсъствието на светлина. Можем да изучим светлината, но не и тъмнината. Можем чрез призмата на Нютон да разложим бялата светлина на отделните и цветове и да изучим дължината на вълната на всеки цвят. Вие не можете да измерите тъмнината. Обикновен лъч светлина може да се промъкне в тъмнината и да я просветли. Как може да се измери колко е тъмно дадено пространство? Измерва се количеството светлина, нали така? Тъмнината е понятие измислено от хората, за да се опише отсъствието на светлина. Накрая студента попитал отново професора: -Сър, злото съществува ли? Този път професора отговорил доста по-неуверено: -Разбира се, както вече казах, виждаме го всеки ден - жестокостта между хората, множеството престъпления и насилие по света. Това са примери за съществуването на злото. На което студентът отвърнал: -Злото не съществува, сър, само по себе си това е отсъствието на Бога. Прилича на студа и тъмнината - дума създадена от човека да обозначи отсъствието на Бог. Той не е създал злото. Злото - това не е вяра или любов, които съществуват както толпината и светлината. Злото - това е резултата от отсъствието на Божествената Любов у човека. Прилича на студа, който се появява тогава когато няма топлина или тъмнината, настъпваща при отсъствието на светлина. Професорът мълчаливо седнал на мястото си. Името на младия студент било Алберт Айнщайн. Редактирано Януари 26, 2012 от jul Латина и sawme 2 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Recommended Posts
Join the conversation
You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.