Melly To

Не, няма да е проблем. Действието им е доста меко. Пак може да има лечебна криза, но се понася леко.
 
Ако случайно се появи лечебна криза и те притеснява, пиши да ти кажа какво да направиш.

Здравейте отново
Мина днес... доста добре. Имам много да уча в тая работа. Бях напрегната - нормално. Много адреналин... Но колегите се държаха страхотно, което много ми помага.
hpjon май си прав с това: "Това, което сега ми идва наум е, че ти или съзнателно, но най-вероятно несъзнателно, започваш да играеш роля - опитваш да бъдеш нещо различно от себе си стремейки се да бъдеш точно себе си. Поставяш се в една парадоксална ситуация, която, поради това, че е парадоксална спрямо теб самата ти докарва стрес. Искаш да си себе си, но в същото време искаш да контролираш изявата на това себе си, а когато се контролираш не си себе си."
Днес си спомних как ме укоражавахте и насърчавахте. Искрено ви благодаря.
Разбира се, още се притеснявам, но и това е нормално. Имам да запомням много неща и то за кратък период от време. Трябва да дам всичко от себе си. "Който иска - може"

Това, което сега ми идва наум е, че ти или съзнателно, но най-вероятно несъзнателно, започваш да играеш роля - опитваш да бъдеш нещо различно от себе си стремейки се да бъдеш точно себе си. Поставяш се в една парадоксална ситуация, която, поради това, че е парадоксална спрямо теб самата ти докарва стрес. Искаш да си себе си, но в същото време искаш да контролираш изявата на това себе си, а когато се контролираш не си себе си.
Дали ме разбираш?

Ти сама си го обясняваш, но може би не го осъзнаваш - работодателите са те харесали на интервюто, защото там си била себе си. Явно обаче тъй като не искаш да загубиш доброто впечатление, което си създала, започваш да искаш да играеш ролята на себе си - тази себе си, която е спечелила. Тогава обаче, тъй като да вмъкнеш себе си в себе си е направо почти безмислено (нали все пак си си ти), оставаш нащрек за нещо, което реално не съществува като проблем. Този "щрек" е именно нервата, кризата, стреса и ти искаш да го сметеш под гардероба, разбирай да го тушираш пиейки хапчета.

Та, представи си следното - имаш сладолед в ръката си, на клечка. Купувайки го, взимаш продукта с ясното съзнание, че това е сладолед и ще изпиташ удоволствие от него в тегавата жега насред деня. Излизайки пред магазина обаче решаваш, че ти трябва да си напълно наясно, че си си купила точно сладолед и то точно всред най-голямата жега. Докато се опитваш да обемеш съзнателно факта, че държиш именно сладолед, то той бавно, но сигурно изтича на тротоара. В един момент се оказваш само с клечката в ръката. Даа, ти си си купила сладолед - така пише и на касовата бележка, но в крайна сметка си само с клечката в ръката. Какво изпитваш - разочарование. Е, то е вид стрес - дала си си парите за гола клечка.

Пожеланието ми за утрешния ти ден е следното: грабвай сладоледа и го изяж, дорде не е изтекъл между пръстите ти! Ако ще мислиш за сладолед, то мисли след това - колко вкусен и студен е бил той. Няма какво повече да покажеш от себе си от това, което си показала на интервюто! Със стреса е същото - колкото и да го мислиш преди това най много да останеш с една нищонезначеща клечка в ръката. Можеш да си мислиш за стреса на края на работния ден - кажи си даже - егати стреса беше! Ама нали ще е минал тогава и ще си се справила - какво значение има повече след това. ХМ?

Мога да спра да обръщам внимание на реакциите, тъй-като, да речем, те са неизбежни и да се съсредоточа върху доказването на себе си в новата работа, защото знам, че успея ли да им покажа каква съм истинската "аз", те определено ще са много доволни и ще го оценят. От там и аз ще се почувствам полезна и това ще ме направи още по-щастлива.



Често се награждавам, дори да нямам причина за това. Но сега, някакси, съм забравила за наградите. Пределно ми е ясно какво ще спечеля от тази работа, освен че ще ми е приятна.
Имам един горчив спомен от преди няколко месеца, когато си търсих работа (но преди това известно време не работих). Представих се добре на интервюто, но когато решиха да ме "пробват", блокирах. Може би защото до мен стоеше управителят. Сега съм доста по-уверена. Въобразила съм си, че хапчетата ми помагат и наистина е така. Защото сега съм себе си. Не ми пука от нищо. Просто, от време на време се сещам за предишните неуспехи и се страхувам да не се повторят.

Но пък може би не съм успяла в предишните си опити с работата, точно защото ще ме приемат на тази - сегашната. След всеки залез изгрява сълънце, нали? И така - големият ден е утре. Стискайте ми палци

Мисля, че ако спреш да мислиш за това, дали дадена ситуация ще ти докара стрес или - да, по-добре е да мислиш за нещо по-приятно.

Каква е двигателната ти активност?

Наред с психотерапията можеш да посещаваш някой клуб по танци, йога и/или бойно изкуство. Слушай приятна музика... Разхождай се... Чети някакви книги, започни да учиш чужд език...

С други думи, запълни ежедневието си с неща, които са ти приятни и полезни, вместо да седиш и да мислиш дали в следващия момент ще се стресираш, дали ще се панираш...

Вместо да взимаш лекарства, мини на витамини (Витарал, например). Може да си самовнушиш, че Витаралът ти действа успокояващо (също като успокоително лекасрство, дори - и по-силно от него).

Здравей Мелли, прочитайки поста ти ми направи впечатление една голяма липса. Не знам дали е липса, може да си решила да не пишеш за това, но все пак ще обърна вниманието към това.
Първото за което се сетих когато четях, беше една много стара и основна теория, на базата на която са направени доста експерименти и изследвания. Това е принципа за стимул - реакция, вследствие на което се правят многобройните опити върху реакцията с награждение и наказание.
Ще нахвърля основната идея на един опит, като не гарантирам за точна терминология, защото го правя по памет.

Животно затворено в помещение, на което се дава храна на определено място в определено време, се научава да ходи на мястото във времето за храна. Стимулът е даването на храна, реакцията е научаването на животното да ходи там. Към стимулът обаче се включва заплаха, има електричество, което предизвиква бягство на животното от мястото за храна, за много кратко време, то спира да търси храната, започва да предпочита глада, В последствие, дори и премахнато електричеството , животното вече не ходи там.

Защо ти разказвам това, виждам твоята реакция на събитията по същия начин.
Независимо дали има или няма реална заплаха, ти реагираш с отдръпване.
В тези експерименти има един основен момент промяната на реакцията, чрез награждение и наказание.
Ако се замислим, това е основата на човешкото щастие, като цяло.
Малкото дете е много щастливо, когато го наградят, и тъгува, когато е наказано. Два от най- щастливите ни моменти в годината са Коледа и Рождения ни ден, защото тогава всички ни награждават, за това че ни има, затова че ни обичат, затова че сме част от тяхното щастие и ние сме щастливи. Но, не казвам, че не сме стресирани, това обаче не ни пречи да бъдем щастливи.
Стресът може да бъде манипулиран и вкаран в рамки, в които е продуктивен.
Ако предположим, че стресът е стимул, а паниката или напрежението или вземането на хапчетата или всичките подобни действия са реакции, какво можеш да направиш по въпроса?
Тук се връщам на опита с животното, то забравя как да се върне при храната. но тя е там и то няма как да знае дали има електричество, ако не провери.
За разлика от животните ние сме разумни същества и притежаваме силата да манипулираме себе си.

Та, Мелли , защо изписах всичко това, от поста ти ми стана ясно, каква е твоята система на наказание. А каква е системата ти на награждаване?

Т.е. ако съзнанието ти е едно изплашено животно, което бивайки наказвано с паника , напрежение и страх е забравило пътя до удоволствието, как би го наградила, за да събере сила да се върне обратно там?

Например: Имаш новата работа, тя е много добра, ти я искаш, имаме положителни стимули, реакцията, която описваш е страх, подготовка за паника и бягство от удоволствието - наказание. Т.е. на положителен стимул, реагираш отрицателно.
Обратното - събираш се с приятели да го отпразниваш, купуваш си нов аксесоар или нещо за първия ден, правиш си дълга разходка в парка, от която изпитваш удоволствие, мислейки си че нещата се подреждат и т.н. - награждаване.

Когато съзнанието е научено да очаква награда, то реагира с усещане за удоволствие и обратното.

Имаш ли навик да се награждаваш?

Здравей, Melly To,
Първо защо разгранчаваш паническа атака и нервна криза? В следствие на какво са и двете? - на стрес нали? Какви са симптомите и на двете? - еднакви! Треперене, скованост...Аз не виждам нищо по-различно от една обикновена реакция на стрес. Аз съм се тресла все едно на съм на северния полюс и устата ми се е сковавала така, че и гък да не мога да кажа. Присъщо на стресирания човек е да "се вкарва във филми". Този път кризата ми е малко по-различна от предната (по-дълга или повече треперя отколкото преди или каквото и да било друго) и край - това вече е нещо сериозно и различно от това, скоето съм свикнала досега и нямам надежда. Просто приеми всяка една реакция на тялото ти колкото и различна да е тя от преди като нормална реакция на стреса. Могат да се появят още 5 нови симптома, които досега не си изпитвала. Тялото ти вече е свикнало със старите, ти знаеш как да ги преодоляваш и страха те предизвиква с нови и нови. Реагирай на тях както сте правили с психотерапвета. Продължавай да правиш всичко какво си правила досега. И няма значение какво е провокирало стреса ти. Ако е нова работа сега, след няколко месеца ще е друго. Всяка промяна в живота ни е стрес. Не можем да циклим на едно място и да не се променяме. Не можем постоянно да мислим дали ще ни стане нещо ако направим еди какво си...Това е един НЕПРЕКЪСНАТ стрес, разбираш ли? Ти вече знаеш, че трябва да промениш мисленето си, нали? Знаеш го, но не си го направила или си започнала да го правиш, но бързо си се отказала. Страха е надделял. Спокойно. В началото е така, но трябва да си постоянна. Не бива да се предаваш. Знаеш ли каква късметлийка си, че знаеш правилиния път и вярваш в него. Много хора се лутат години и не могат да се осъзнаят, че с хапчета няма как да стане. Ти знаеш как, просто страха е надделял и трябва пак да натиснеш бутона "смелост". И знаеш, че докато пиеш хапчета няма как да се получи. Спри ги СЕГА - знаеш, че не ти трябват схеми. Въоръжи се с много търпение и обещай на себе си, че ще бъдеш щастлива. Повярвай ми ще бъдеш. На мен ми отне 1 година да натискам бутона "смелост" - не няколко месеца - 1 година.
Разбира се, далеч съм от мисълта, че са безвредни. Но не мога да си позволя точно сега това "чудо" да ми попречи на работата. Може би отдавам прекалено голямо значение на работата, но как иначе, след като знам колко ще ми е приятно да я работя, а и няма как да си позволя да оставам без работа точно сега.
Не - не отделяш прекалено голямо значение на работата си, а на СТРЕСА. Колкото и губо да звучи (не ми се сърди) търсиш лесния изход (който знаеш, че е временен и не води до никъде). Ако правиш всичко, което се говорили с терапевта, ще се справиш в работата без хапчета. Знаеш ли колко хора са се справили? Ти да не си по "зле" от тях? Не просто си загубила кураж. Премисли хубаво всичко и реши искаш ли да бъдеш щастлива!

,,Всъщност ум, който винаги се стреми към обяснения, е един уплашен ум. Заради големия си страх той иска всичко да бъде обяснено. Той не може да навлезе в нищо, преди то да му бъде обяснено. Когато му се обясни, той се чувства на позната територия, познава географията, вече може да се движи с карта, ръководство и програма. Той никога не е готов да навлезе в непозната, неизследвана територия, без карта, без ръководство. Но животът е такъв и никаква карта не е възможна, защото животът непрестанно се променя. Той е сега във всеки един момент. Той е огромен динамизъм, абсолютно движение. Само промяната е постоянна, само промяната никога не се променя.“

Един известен психотерапевт казва, че мозъка е една машина за обяснения, защото всеки човек се стреми да си дава обяснения за всяко едно събитие в живота му. Това го прави сигурен.
И колкото по тревожен е, толкова повече обяснения търси и така се успокоява. Така обясненията започват да играят една огромна роля в живота ни, давайки ни спокойствието, от което се нуждаем. Дали обаче обясненията за нещата, ставащи в природата или живота ни, са истински? Разбира че не. Това, което ние знаем за природата, в частност медицината и психологията, е само частица и то много малка частица от цялото. По тази причина и картината, която си съставяме като обяснение може да бъде само част от истината. До колко е вярна тя, никой не знае. Във всеки случай всички знаят за парадокса с двата часовника, единият, който е спрял на 6 часа и този, който винаги изостава с 5 минути. Отговора кой показва по –вярно времето е, че първият е по точен, защото поне два пъти в денонощието е напълно верен. Докато другият, уж е по близо, но никога не е напълно точен. Детерминизма в науката - тоест, че от събитие А непременно произхожда събитие Б, отдавна е изоставен. Такива случаи наистина са много малко. От много десетилетия в науката и в частност в психологията, се прилага системният подход - тоест признава се, че за получаването на Б са нужни много фактори, а не само А. За да ме разбереш давам следният пример: ние казваме, че вируса на ХИВ предизвиква спин. Това твърдение не отговаря напълно на истината. Повечето от жените, заразени с вируса не развиват заболяването. Тоест ние имаме фактор или група от фактори, които определят кой от носителите ще се разболее и кой не. И ако открием тези фактори и се научим да ги използваме, може да направим така, че никой от носителите на вируса да не развият спин. Абсолютно същото е с туберкулозата, рака и почти всички заболявания. Няма един единствен фактор който да ги обуславя. Подобно е и положението в психологията. Десет, до двадесет процента от жените, които раждат, имат следродилна депресия. Но може ли да се каже, че раждането само по себе си води до депресия? Не може, защото 80 % от жените след раждане не изпадат в нея. Скоро имах случай на момче, развило диабет след като приятелката му го е изоставила. Може ли да се каже, че раздялата с приятелките предизвиква диабет? Ако това беше така, почти всеки мъж би бил диабетик. Явно е, че при следродилната депресия и диабета има други фактори, които обуслaвят развитието или не на заболяването. Сблъсквайки се с нуждата да избяга от детерминизма и го замени със системното мислене-тоест всички ние сме в една система и всяко събитие е мултифакторно, науката отдавна се е отказала от задаването на въпроса ,,защо,,, заменяйки го с въпроса ,,как,,., Въпросът „как?“ игнорира причината. Както разбираш в сложни ситуации тя е трудно откриваема и се съсредоточава в решаването на проблема. Едва след като се реши проблема, може да се изследва как той е възникнал и какво да се направи за да не се повтори. Още един пример за яснота-
Ако влезеш в апартамента си и видиш, че той гори, ти няма да се спреш и питаш защо е възникнал пожара/ предполагам/, ами ще започнеш да го гасиш. Едва след като го угасиш ще изследваш как е станало всичко и ще откриеш, например, че съседа от горния етаж си е хвърлил неугасената цигара през терасата.Това обаче не е причината за пожара, защото ако не беше вятъра, който е духал, тя не би попаднала на нея, а на земята. Но и вятъра не е основният виновник, защото ако майка ти не беше оставила онези вестници на терасата, фаса просто да си е угаснал. Обаче и майка ти не може да се нарече виновна, защото ако ти не беше оставил шишето с разредителя до тях, те просто биха изгорели и огъня не би се разгорял. Но и ти не може да се наречеш причина, защото баща ти е можел да купи не пластмасово шише, а метално и разредителя не би се запалил. И така нещата могат да се продължат до безкрай, като нито едно от тях не би довело до пожара, ако не бяха на лице другите.
Така че ако искаш наистина да те боли главата и да не се чувстваш добре, продължавай да се питаш защо се чувстваш така.
А ако искаш да не се чувстваш така, просто си задай въпроса-Какво да направя за да се чувствам добре? Когато си отговориш, започни да го правиш и скоро всичко ще бъде зад гърба ти. Тогава сам ще разбереш, че няма защо да си задаваш въпроса ,,защо се чувствах така?“Ти имаш вече решението.

Здравей, Melly To

Провокира ме ситуацията, в която се намираш в момента - смяна на работата, затова реших да ти пиша. Нещо подобно се случи и с мен преди вече повече от година и се надявам да ти бъде от полза мнението ми.

Ще започна оттам, че също като теб дълги години се мъчих със страхове и паника, които проблеми благодарение на психотерапия разреших успешно. Всичко, което описваш - и меренето на кръвното, и аптечката в чантата са ми добре познати. Даже миналия уикенд стегнах една стара раница за един поход в планината и какво да видя - заредена от преди години с ксанакс и валидол.Като се замислих на какво съм приличал преди и виждайки как съм сега направо се изненадах - в един момент наистина нещо друго беше взело контрола - представяш ли си - дори на екскурзия не съм ходил спокойно. Лекарствата вече отдавна бяха с изтекъл срок на годност и с такъв кеф ги захвърлих в кофата! Но и да не бяха, пак са такъв кеф бих ги запокитил

Както и да е, това е минало - да се върна на проблема с работата.

По времето, когато спечелих конкурса за настоящата си работа вече бях приключил психотерапията. Уверен, смел и спокоен минах през дълга процедура за отсяване на кандидатите, но когато спечелих длъжността и предстоеше да дойде първия ми работен ден нещо като че ли увереността за мъничко, някъде за ден, два си взе отпуска. Може би защото не я бях тренирал достатъчно, но тогава не си дадох сметка за това. Прокраднаха се мисли, които ти точно описваш - нови хора, ново място... трябваше да се разделя с удобното старо леговище, където бях свикнал всичко да ми е подредено, предсказуемо, но и сиво, монотонно и лошо платено.
Дойде първия работен ден - очаквано беше труден. Ти вече предполагам знаеш, че няма как, нито е необходимо стреса да бъде елиминиран - той трябва да бъде управляван. Освен всичко, което вече бях научил в терапията се зачудих какво мога още да направя, за да си облекча положението в първите дни.

Може и да ти се стори странно, но нагласата, с която нещата потръгнаха още от 3-ия (да, още от третия!) ден беше следната: аз нямаше какво да губя - дори и да му се дам на стреса и да не успея, то нали новите ми колеги едва ме познават - ако се издъня и примерно напусна ще забравят за мен, след време и името ми и физиономията ми ще са забравили.
Ако обаче положа усилия да успея - то ще си изградя име в една служба, която съм (както теб) мечтал отдавна. И то ще го изградя от нищото - точно от там, където е пресечната точка със забвението, ако ще приемам първия вариант.
Нямаше как да реша, че няма да успея.
Така че взех си списъка със задачите - преписах си първата на едно листче, останалото скрих в шкафа, да не ми е пред очите. Започнах по малко, стъпка по стъпка - не мислех за цялото, мислех за конкретния си ангажимент - как мога да го направя най-добре.
След известно време взех от листа с ангажиментите да работя по 2 от тях, след това по 3... Накрая на 3-ия месец бях единствения служител в службата, който работеше едновременно по 6 задачи при това с прекрасни отзиви. Еуфорията ми беше такава, че може би щях да мога и по 16 направления да работя.
Имаше бонуси по нова година и имаше предварително разработена схема за раздаването им - началниците се учудиха как успях да взема толкова, даже повече от единия от тях.
За да стигна до тази развръзка обаче ключовото беше какъв избор ще направя или още по-точно - какво желая да направя. Една ключова фраза от терапевта ми, на пръв поглед невзрачна, тривиална беше се загнездила в съзнанието ми и беше движещата сила - "Който иска - може!"



Малко съм изненадан, че при положение мисленето ти е в плоскостта стрес, то ти си решила да го тушираш с хапчета. Но това е твой избор. Според мен това "възлагане" на хапчетата на работа, която сама можеш да свършиш е доста скъпа инвестиция, с почти никаква възвращаемост, напротив - ако продължиш да разчиташ на тях може дори в "дългова криза" да изпаднеш. Разбираш метафората ми, надявам се - още повече, че вече си ходила на терапия и според мен тя е била полезна за теб.

В този смисъл - защо мислиш, че кризите, които споменаваш, че не можеш да овладееш са по-различни от паническите атаки, с които вече си се научила да се справяш?
Пробвай да импровизираш - няма как да сбъркаш, можеш само да намериш начин да се справиш със стреса по неочаквано добър за теб начин.



Те се появяват, защото не ги искаш. Парадоксално, но факт. Пробвай, в рамките на 10-ина минути в никакъв случай да не мислиш за розови слончета - но бъди сериозна - не допускай и една мисъл за тях, за нито едно розово слонче дори. Едно само ако се промъкне в мислите ти започвай нов 10 минутен период без мисли за розови слончета.
Пробвай и сподели резултата - мисля, че сама ще направиш извода в светлината на твърдото ти нежелание за появата на симптомите.

Другото, което можеш да направиш е просто да изпиеш отрицателната енергия на стреса - как, вече може би знаеш. Най-малкото, което можеш да направиш е да спортуваш - ежедневно, поне по 45 минути някаква кардио дейност - тичане, бързо ходене, каране на колело, плуване. Ааа, разбирам, притесняваш се за кръвното - ами ще се повиши, докато тичаш, после ще спадне. Ако не се случи повишаването ще се гътнеш, вярвай ми Разбира се, ти няма да се занимаваш да си го мериш, нали - отнема време, докарва допълнително неоснователен стрес, а и това гадно изтръпване на ръката като напомпаш маншета...



Тук картината е повече от ясна - в стрес си, при това малко повече от обичайното.
Стреса обаче е закономерен, не е изненадващ, нали - знаеш от къде идва, а това е достатъчно, за да си в състояние да се справиш с него.
Като го неутрализираш, апетита ще се върне. Пък и от опит знам, че тялото няма да се остави да гладува, само защото някакъв си страх е решил да тропне по масата (в буквалния и преносния смисъл). Пък и на плодове и ядки хич не е лошо да изкараш известно време - действа очистващо, зарежда с витамини, ще ти се отрази супер.

Желая ти бързо справяне и успех в новата работа и въобще!

Относно съпротивата, в частност на тревожността ще цитирам Нийл Д.Уолш


- Каза, че „онова, на което се съпротивляваш, става по-упорито и онова, към което погледнеш, изчезва". Можеш ли да го обясниш?
- Няма как да се съпротивляваш срещу нещо, на което не си дал възможност да бъде действителност. Са­мият акт на съпротивление срещу нещо значи да му вдъх­неш живот. Когато се съпротивляваш на някаква енергия, ти всъщност я изправяш пред себе си. Колкото повече се съпротивляваш на нещо, каквото и да било то, толкова по-реално го правиш.
Към каквото погледнеш, щом отвориш очи, то изчез­ва.
- Ами ако не искаш това, което гледаш, да изчезне?
- Би трябвало винаги да искаш то да изчезне! В тво­ята действителност няма нищо, в което е нужно да се вкопчваш. Но никога не се съпротивлявай на нещо. Ако мис­лиш, че ще го отстраниш със съпротивата си, помисли отново. Само ще го посадиш по-здраво на мястото му. Не ти ли казах, че всяка мисъл е творческа?
- Даже мисъл, която гласи: „Не искам нещо"?
- Ако не го искаш, защо да мислиш за него? Без коле­бание - повече нито мисъл за него! Ако все пак трябва да мислиш за него (т.е. ако не можеш да не мислиш за него), тогава не се съпротивлявай. По-скоро погледни право в него, приеми действителността за свое творение и избери дали да го задържиш или не - както пожелаеш.

Още по темата от друг автор-




НЕПРАВЕНЕ ЧРЕЗ ПРАВЕНЕ

Ако ти кажа: „Просто се отпусни", това е невъзможно, защото не знаеш какво трябва да се направи. Толкова много псевдоучители по релаксация продължават да повтарят: „Просто се отпусни. Недей да правиш нищо; просто релаксирай." И какво правиш тогава? Можеш да легнеш на пода, но това не е релаксация. Вътрешната бъркотия остава... и се поя­вява нов сблъсък: да релаксираш. Прибавено е още нещо, нещо повече. Цялата глупост продължава да съществува, бъркотията остава, но е добавено и още нещо - да релакси­раш. Към всички стари напрежения е добавено и едно ново.
Затова този, който се опитва да живее релаксиран живот, е възможно най-напрегнатият човек. Трябва да бъде, за­щото не е разбрал диалектичния поток на живота. Мисли си, че животът е праволинеен поток: можеш просто да си кажеш да релаксираш и ще релаксираш.
Това е невъзможно! Най-напред бъди напрег­нат, толкова напрегнат, колкото ти е възможно. Бъди тотално напрегнат! Най-напред нека целият ти организъм се изпълни с напрежение и остани напрегнат до своя максимум, колкото възможностите ти го позволяват. И след това, внезапно, ще се почувстваш релаксиран. Направил си това, което е по силите ти; сега енергията на живота ще създаде противоположното.
Довел си напрежението до неговия връх. Не съществува нищо повече: не можеш да продължиш нататък. Цялата енер­гия е заета с напрежението Но не можеш да продължаваш с това напрежение до безкрайност. То трябва да изчезне; скоро ще започне да изчезва. Сега се превърни в свидетел на това.
С това, че беше напрегнат, се доближаваш до ръба, до точката за отскок. Затова не можеш да продължиш нататък. Ако продължиш още, можеш просто да се пръснеш - да ум­реш. Оптималната точка е достигната. Сега жизнената енер­гия ще релаксира от само себе си.

Melly To,

Благодаря ти, че сподели опита си

Да, права си - свободното време наистина доста доста помага за връщането назад и дълбаенето в миналото. Засега се справям. Успях някак си да изляза от омагьосания кръг и то след като прочетох една книга - "Хората на лъжата". Най-общо - там се казваше, че лошите хора (аз го разбрах като "тези, които ни вредят") умишлено ни объркват. Не става въпрос за съзидателна провокация, ако мога така да се изразя, чрез която израстваш и откриваш нови неща, развиваш се, а за оплитането, съмнението и въобще, нездравият интерес, който здраво те тегли назад и надолу. Накратко, разпознах някои недотам добри черти у хората, към които се връщах и намирайки отговор, загубих интерес. Човек, който бяга от диалога и умишлено отказва да изясни ситуацията с една дума, просто не си заслужава...

Колко познато... все едно аз съм писала горното.

"Самочувствието ми е доста ниско точно по тази причина. "
Не. Точно защото самочувствието ти е ниско имаш този проблем според мен. А не от там да ти е ниско самочувствието. И сигурно имаш и достатъчно свободно време, което още повече допринася за това твое състояние

Аз бях или все още съм същата. Не мога да си представя, че човек, с който съм имала някакви по-сериозни взаимоотношения или някаква връзка така лесно ме игнорира и дистанцира. Мисля си: "Толкова лесно ли може да ме забрави и не му ли е било приятно, че да не иска да поддържаме някакви приятелски отношения след това?" Това много ме обижда... И колкото по-зле се държи с мен, аз съм по-амбицирана ДА СИ ДОКАЖА, че въпреки всичко, не му е лесно да не поддържаме връзка.
Това е ниско самочувствие. Ако се обичах достатъчно, щях ли да позволя такова отношение? Щях ли да продължавам да си доставям болка по този начин? Ами не. Нямаше въобще да ми пука. Щях да си помисля, че щом така е решил, най-много той губи. И край.

Не знам какъв съвет да ти дам, тъй-като все още и аз не съм се променила достатъчно. Но ако имаш възможност потърси помощ от специалист. Аз ходя на терапия и се чувствам много по-добре. Специалистите знаят как да подходят.
Намери си и някакво сериозно занимание, което да ти доставя удоволствие, но не да е просто хоби. Аз наскоро започнах нова работа, която ми доставя удоволствие и се чувствам добре. Изморявам се нормалко както останалите хора и нямам време да мисля за тези проблеми.
Започни да се грижиш повече за теб самата, за тялото си. Спортувай.
Запомни - ти си най-важна, после са другите. Ако ти не се погрижиш за себе си, няма кой друг.

Последно терапевтът ми ме накара да се замисля върху следното:
"Какво толкова силно не харесваш у себе си, та имаш нужда - като ком­пенсация - да накараш другите да те харесват?"

Колко познато... все едно аз съм писала горното.

"Самочувствието ми е доста ниско точно по тази причина. "
Не. Точно защото самочувствието ти е ниско имаш този проблем според мен. А не от там да ти е ниско самочувствието. И сигурно имаш и достатъчно свободно време, което още повече допринася за това твое състояние

Аз бях или все още съм същата. Не мога да си представя, че човек, с който съм имала някакви по-сериозни взаимоотношения или някаква връзка така лесно ме игнорира и дистанцира. Мисля си: "Толкова лесно ли може да ме забрави и не му ли е било приятно, че да не иска да поддържаме някакви приятелски отношения след това?" Това много ме обижда... И колкото по-зле се държи с мен, аз съм по-амбицирана ДА СИ ДОКАЖА, че въпреки всичко, не му е лесно да не поддържаме връзка.
Това е ниско самочувствие. Ако се обичах достатъчно, щях ли да позволя такова отношение? Щях ли да продължавам да си доставям болка по този начин? Ами не. Нямаше въобще да ми пука. Щях да си помисля, че щом така е решил, най-много той губи. И край.

Не знам какъв съвет да ти дам, тъй-като все още и аз не съм се променила достатъчно. Но ако имаш възможност потърси помощ от специалист. Аз ходя на терапия и се чувствам много по-добре. Специалистите знаят как да подходят.
Намери си и някакво сериозно занимание, което да ти доставя удоволствие, но не да е просто хоби. Аз наскоро започнах нова работа, която ми доставя удоволствие и се чувствам добре. Изморявам се нормалко както останалите хора и нямам време да мисля за тези проблеми.
Започни да се грижиш повече за теб самата, за тялото си. Спортувай.
Запомни - ти си най-важна, после са другите. Ако ти не се погрижиш за себе си, няма кой друг.

Последно терапевтът ми ме накара да се замисля върху следното:
"Какво толкова силно не харесваш у себе си, та имаш нужда - като ком­пенсация - да накараш другите да те харесват?"

Учителката пита Иванчо:
-Иванчо,в кое време е "аз съм хубава"???
-В невъзможно, госпожо.

Имам един приятел от друг сайт, такава забава е с него че.... истински гъдел хихих.
Заканих му се веднъж, че ще отворя някъде тема и ще я озаглавя "Смешките на ...", а той каза - няма проблем, само името не ми казвай )))
Пускам част от неговите смехорийки въпреки, че няма как в действителност да ви предам мохабета с него-












Хахахахааааааааааа на такъв човек нито мога да се разсърдя нито пък ме оставя да скучая, голям гъдел