Станимир

Мат затвори очи. Искаше му се да успее поне за кратко да се откъсне от реалността. Имаше нужда от убежище – от укритие, където да остане сам със себе си. Искаше му се някак да успее да събере разпилените от сполетялата го изненада свои мисли, и като че ли спомените бяха най-подходящото място за целта. Завърна се към детството си – към безгрижието в което бяха разцъфтели първите му светли блянове. Припомни си и младостта, и зрелостта, и всичко останало. Целият му живот бе изпълнен с мечти. В радост и в болка, в самота и сред приятели, той неуморно рисуваше във въображението си картина след картина, влагайки във всяка една от тях цялата красота и любов на които бе способен. Всяка негова мечта представляваше един малък свят, изпълнен със светлина и надежда; свят, където душата му можеше да се рее свободно, необезпокоявана от лепкавите пипала на ширещата се сивота. Във фантазиите му хората бяха топли, искрени и винаги изпълнени с доброта и загриженост. Там всички живееха в хармония, сътрудничество и взаимно разбиране. Красив бе животът в мечтите на Мат! Но той не просто мечтаеше, а твърдо вярваше, че един ден хората наистина ще заживеят по този начин. Знаеше, че всичко може да бъде постигнато, стига човек истински да го пожелае. Мат в никакъв случай не бе от наивниците, опитващи се чрез фантазиите си да избягат от бремето на действителността. Не, за него мечтите бяха един идеал, към който винаги неотклонно се бе придържал през живота си.

Разходката в спомените, като че ли се оказа ползотворна, тъй като бурята в съзнанието му бе поутихнала. Мат отвори очите си бавно и предпазливо. Наоколо, разбира се, нищо не се бе променило, но за сметка на това, самият той вече беше малко по-спокоен. Вълнението обаче не си бе отишло съвсем и по всичко личеше, че то задълго щеше да остане негов спътник. И нямаше как да бъде по друг начин, защото пред погледа му се простираше неговият свят – от неговите мечти! И даже, още по-хубав! Мат пристъпи неуверено, с туптящо от вълнение сърце, или поне чувството бе такова, защото нямаше как това да е сърцето му: прекрасно помнеше смъртта си. Тя обаче в момента изобщо не го интересуваше. По-важен бе животът, който чувстваше в себе си, а също и около себе си. Усещаше се сякаш в огромен океан, свързващ го с всичко останало. Целият свят беше жив! Небето, планините и полята бяха обагрени в цветове, неописуемо по-богати от познатите му досега. Навсякъде изобилстваше от светлина, защото всичко наоколо я излъчваше. Птиците и цветята бяха неповторими по своята пъстрота, а разнообразието им бе смайващо. Хората бяха облечени с най-различни дрехи, отразяващи всевъзможни вкусове и предпочитания, но винаги в светли и ободряващи тонове. Наоколо се виждаха и постройки. Някои от тях приличаха до голяма степен на познатите му, докато други бяха съвсем причудливи и необичайни. По-късно Мат щеше да разбере, че много от нещата, които вижда, въобще не бяха необходими, но преобладаващата част от хората, все още под влиянието на своите привички, ги сътворяваха. Да, именно „сътворяваха“, защото тук всяко едно желание мигом придобиваше видима и осезаема форма. Личната собственост бе съвсем излишна, но не всички осъзнаваха това. Те не можеха да допуснат до себе си всички възможности, които този свят им предоставяше. Много хора например държаха да имат врати на своите къщи, въпреки че с малко усилие на мисълта си можеха да преминат и през стената. Да оставим настрана, че и самите къщи, всъщност, бяха излишни. Не бяха малко и тези, които продължаваха да се придвижват пеша или чрез превозни средства, просто защото нямаха достатъчно вяра и въображение за да полетят. Но като цяло всичко наоколо можеше да се опише с две думи: красота и разнообразие. Това беше свят, който дори и да имаше своите несъвършенства, бе напълно недостъпен за грубите и поробващи желания и стремежи, характерни за живота на Земята.

Не измина много време и Мат разбра, че дните му нямаше да преминават безцелно и напразно, подобно на разбиранията, които хората често имаха за Рая, Валхала, Нирвана и всякакви други светове и състояния на безгрижно блаженство. Тук за всеки се намираше някакво подходящо и полезно занимание и, що се отнася до Мат, първата възможност, която му беше предложена и която, разбира се, той не отказа, бе – да мечтае! И, ако трябва да бъдем още по-точни: Мат щеше да помага на хората да мечтаят – да им изпраща светли идеи и да ги вдъхновява! Едва ли някой може да опише с думи чувствата, които един мечтател може да изпита в подобен момент. Цялото му същество бе преизпълнено с радост, възхита, любов, благодарност и едно непознато чувство, породено от съприкосновението му с Великата Мъдрост управляваща Вселената, частица от която Мат удивено докосваше. Усещаше себе си изправен пред Безкрайността и сякаш неразривно свързан с нея. Беше толкова мъничък и толкова щастлив!

Няколко мига по-късно след като вълната от чувства поотмина, той се реши да опита и да види как ще се справи с новата си работа. Вглъби се дълбоко в себе си и... сякаш не мечтаеше, а сътворяваше приказни живи същества. Толкова чисти, толкова светли бяха образите, които Мат създаваше, а любовта и загрижеността с която ги изпращаше към Земята, можеха да накарат човек да си помисли, че с всеки образ той подаряваше на хората и частичка от собствената си душа.

А там долу, хората дори и не знаеха, че живеят в океан от всевъзможни образи и идеи. Някои бяха отблъскващи и груби, други – заблуждаващо красиви и привлекателни, а трети – направо магически. Последните бяха дотолкова мощни и вдъхновяващи, че дори понякога успяваха да променят изцяло живота на успелите да се докоснат до тях. Това обаче ставаше изключително рядко, защото със своите желания и мисли хората създаваха около себе си толкова мрачна и плътна обвивка, че тези светли вестители от небесата не можеха да достигнат до умовете им. Но понякога и това се случваше, и в тези изключителни мигове, там някъде, в един приказен и непонятен за хората свят, сърцата на техните създатели, запламтяваха в щастие и надежда, като неуморно продължаваха да изливат над Земята своите възхитително-красиви лъчи от светлина.

Беше слънчев пролетен ден. Всъщност, първия след дългата зима. Улиците на малкото градче се радваха както на позабравените топли лъчи, така и на повече хора от обикновено. Навсякъде се усещаше приповдигнатост – в бодрата песен на птичките, в полюшващите се, сякаш танцуващи клонки на дърветата, в закачливо играещият си с тях ветрец… Дори сред хората – дори и сред тези, които бяха изцяло погълнати от ежедневните си дейности и тревоги, се усещаше някаква необяснима тържественост и лекота.

Но освен неочакваното пролетно празненство, което топлото слънце бе предизвикало, през този ден се случи и нещо друго – необичайно и до голяма степен загадъчно. По една от градските улички крачеше старец. Не беше само източния му, невиждан по тези места вид, който привличаше хорското любопитство. За странника от няколко дена се носеха най-интересни слухове. В цялата околност се ширеше мълвата за чуждоземеца дошъл далеч от изток и разпитващ хората за пътя към Шамбала.

„Не знае ли този чужденец, че Шамбала се намира именно там откъдето идва – на изток?“, „Защо я търси тук?“, „Какъв глупак, намерил къде да търси!“, „Няма ли си друга работа, че е тръгнал да се занимава с глупости?“, „Колко много неща могат да се видят по света, а той преследва някаква си химера!“ – тези и други подобни въпроси и възклицания възникваха в недоумяващите хорски умове.

А старецът вървеше бавно, без да обръща особено внимание на любопитните, често съдържащи и нотка на подигравателност погледи. Осанката му беше висока и стройна, излъчваща увереност; походката – плавна, устремена, изпълнена със сила; погледът – пронизителен, но в същото време даряващ топлина и спокойствие. Хората обаче избягваха да гледат странника в очите.

Повечето хора всъщност и за Шамбала не бяха чували. За други пък това беше просто една станала модерна напоследък дума. Наистина, малцина бяха тези, които осъзнаваха дълбоката й ценност! Последните не знаеха кой е този така загадъчен чужденец, нито дали наистина търси пътя за Шамбала или питанията му бяха провокативни и подбуждащи. Но това нямаше никакво значение. Въпросите на странника по някакъв начин бяха докоснали сърцата им. Нещо дълбоко в тях бе затрептяло, … пламнало. Може би късче от Шамбала?! Шамбала!!! – колко близка бе станала и колко силно я усещаха!

И другите, за които идването на стареца бе просто едно забавно събитие, разведрило иначе сивото им ежедневие – дори и те, ако не друго, поне чуха името на това свещено място . Какво значение щяха да му предадат: дали все пак в някой далечен ден на свой ред нямаше да се решат да го потърсят; дали в търсенето си щяха да открият нещо истинско зад многобройните, често противоречащи си твърдения, писания, слухове и разкази на „очевидци“ – едва ли някой би могъл да каже. Едно обаче бе сигурно: Дълго щяха да помнят хората в малкото градче чудатия старец. А някои – някои със сигурност никога нямаше да го забравят.

„Кой бе той?“, „Откъде бе дошъл?“, „Колко земи бе пребродил?“, „Накъде отиваше?“, „Пратен ли бе от някого или пътуваше самоволно?“, „Наистина ли търсеше пътя за Шамбала или всъщност го посочваше?“ … – много въпроси остави след себе си странникът, но отговорите е най-добре да останат неизказани.

Когато погледа Ти не желая
и търся да се скрия като мъничко дете,
дори когато тъй отдалечавам се, аз зная,
към мен протегнати са Твоите ръце.

И търпеливо чакат бурята в мен да утихне,
мъглата от илюзии да се стопи,
В сърцето ми Ликът Ти пак да засияе
и Твоята усмивка да ме озари.

Единствена опора нерушима,
е мисълта за Твоята Любов –
безбрежна, вдъхновяваща и... недостижима,
завинаги пленила ме със своя зов.

Далечна, и все пак колко близка,
даряваща надежда и крила,
и колко лека, извисяваща е Любовта ти,
всеосвещаваща със своята светлина!

Когато погледа Ти не желая
и търся да се скрия като мъничко дете,
дори когато тъй отдалечавам се, аз зная,
към мен протегнати са Твоите ръце.

И търпеливо чакат бурята в мен да утихне,
мъглата от илюзии да се стопи,
В сърцето ми Ликът Ти пак да засияе
и Твоята усмивка да ме озари.

Единствена опора нерушима,
е мисълта за Твоята Любов –
безбрежна, вдъхновяваща и... недостижима,
завинаги пленила ме със своя зов.

Далечна, и все пак колко близка,
даряваща надежда и крила,
и колко лека, извисяваща е Любовта ти,
всеосвещаваща със своята светлина!

Когато погледа Ти не желая
и търся да се скрия като мъничко дете,
дори когато тъй отдалечавам се, аз зная,
към мен протегнати са Твоите ръце.

И търпеливо чакат бурята в мен да утихне,
мъглата от илюзии да се стопи,
В сърцето ми Ликът Ти пак да засияе
и Твоята усмивка да ме озари.

Единствена опора нерушима,
е мисълта за Твоята Любов –
безбрежна, вдъхновяваща и... недостижима,
завинаги пленила ме със своя зов.

Далечна, и все пак колко близка,
даряваща надежда и крила,
и колко лека, извисяваща е Любовта ти,
всеосвещаваща със своята светлина!

Когато погледа Ти не желая
и търся да се скрия като мъничко дете,
дори когато тъй отдалечавам се, аз зная,
към мен протегнати са Твоите ръце.

И търпеливо чакат бурята в мен да утихне,
мъглата от илюзии да се стопи,
В сърцето ми Ликът Ти пак да засияе
и Твоята усмивка да ме озари.

Единствена опора нерушима,
е мисълта за Твоята Любов –
безбрежна, вдъхновяваща и... недостижима,
завинаги пленила ме със своя зов.

Далечна, и все пак колко близка,
даряваща надежда и крила,
и колко лека, извисяваща е Любовта ти,
всеосвещаваща със своята светлина!

Когато погледа Ти не желая
и търся да се скрия като мъничко дете,
дори когато тъй отдалечавам се, аз зная,
към мен протегнати са Твоите ръце.

И търпеливо чакат бурята в мен да утихне,
мъглата от илюзии да се стопи,
В сърцето ми Ликът Ти пак да засияе
и Твоята усмивка да ме озари.

Единствена опора нерушима,
е мисълта за Твоята Любов –
безбрежна, вдъхновяваща и... недостижима,
завинаги пленила ме със своя зов.

Далечна, и все пак колко близка,
даряваща надежда и крила,
и колко лека, извисяваща е Любовта ти,
всеосвещаваща със своята светлина!

Когато погледа Ти не желая
и търся да се скрия като мъничко дете,
дори когато тъй отдалечавам се, аз зная,
към мен протегнати са Твоите ръце.

И търпеливо чакат бурята в мен да утихне,
мъглата от илюзии да се стопи,
В сърцето ми Ликът Ти пак да засияе
и Твоята усмивка да ме озари.

Единствена опора нерушима,
е мисълта за Твоята Любов –
безбрежна, вдъхновяваща и... недостижима,
завинаги пленила ме със своя зов.

Далечна, и все пак колко близка,
даряваща надежда и крила,
и колко лека, извисяваща е Любовта ти,
всеосвещаваща със своята светлина!

Ръка, протегната
към утрото усмихнато.
Искрица, неудавена
във времето.
Дочут глас в самотата
от стонове и викове.
И глътка въздух
потушаваща съмнението.

За миг поспри и погледни
простора от лъчи,
над руслото водовъртежно
криволичещо.
Ръка подай
и смело полети
с вятъра
в пътуване магическо.

Повярвай
и с пръсти докосни
ликът на слънцето в небето –
сред звездите.
Към царството космическо
се устреми
в което неизменно
сбъдват се мечтите.

Дари ми сила да съм неотклонно с Теб –
да пазя Твоя образ в мислите си всеки път,
когато от илюзии коварни аз съм обграден;
когато мрак прегражда пътя ми напред
и бури яростни бушуват срещу мен;
когато сякаш свършил е светът.

С Теб единствено ще устоя!

Учителю, с Теб ще победя! –
нали Духът е вечен победител,
а Твоята сила е в Духа –
неугасим и огнен предводител?!

С Теб единствено ще устоя!

Опора, щит, посока, светлина,
съветник и приятел всеотдаен...
Нима заслужил съм това,
с което ти даряваш ме – не зная.
Какво без Теб, Учителю ще е света,
защото твоят Свят е Свят безкраен?!

С Теб единствено ще устоя!

Как искам да съм птица в небесата –
без пътища да следвам своята посока
и да усещам вятъра в крилата –
свободен да се рея нависоко.

Как искам насред въздуха край мене
да се пробудят хиляди цветя засмени
и да се сипят над света
в дъжд ароматна топлина.

Как искам във човешките сърца
да посея светли семенца
и с утринните слънчеви лъчи
да разцъфнат техните души.

Как искам заедно да полетим –
като безчет звезди да заблестим
в ширта безкрайна над Земята,
искрящи в Царството на Светлината.

Като стрела свистяща в бъдещето устремена,
в летеж изпълнен с красота,
зовяща, непреклонна, всепобедна –
най-мощното оръжие е ,да'!

Като елмаз блестящ с на знанието красотата
и пътя осветляващ във нощта –
надеждата неугасима във душата,
на вярата щита е ,да'!

Като грижовната прегръдка на Земята
над семенцето бдяща с топлина –
разперени на птицата крилата
и бронята сърдечна – пак е ,да'!

И като ручея извиращ от недрата
във порив за живот на свобода –
и Слънцето възхождащо във небесата,
и на вечността короната е ,да'!

Стъпки във снега по пътя към олтара,
всред белоснежна тишина.
Изгарящи следи сърцето ми оставя,
но ще достигна въпреки това
и там смирено ще положа
букет от огнени цветя.

Стъпки във снега бележат пътя ми
към Тебе –
поникнали сълзи в поле от чистота.
Дали цветята ми достойни са –
не зная,
но те са част от моята душа.

Прости стремежа ми да Те докосна
във тишината на нощта,
но ако цветята ми приемеш само,
за мене ще настъпи утринта
и ще излекува слънцето следите
останали от стъпките в снега.

Когато погледа Ти не желая
и търся да се скрия като мъничко дете,
дори когато тъй отдалечавам се, аз зная,
към мен протегнати са Твоите ръце.

И търпеливо чакат бурята в мен да утихне,
мъглата от илюзии да се стопи,
В сърцето ми Ликът Ти пак да засияе
и Твоята усмивка да ме озари.

Единствена опора нерушима,
е мисълта за Твоята Любов –
безбрежна, вдъхновяваща и... недостижима,
завинаги пленила ме със своя зов.

Далечна, и все пак колко близка,
даряваща надежда и крила,
и колко лека, извисяваща е Любовта ти,
всеосвещаваща със своята светлина!

Стъпки във снега по пътя към олтара,
всред белоснежна тишина.
Изгарящи следи сърцето ми оставя,
но ще достигна въпреки това
и там смирено ще положа
букет от огнени цветя.

Стъпки във снега бележат пътя ми
към Тебе –
поникнали сълзи в поле от чистота.
Дали цветята ми достойни са –
не зная,
но те са част от моята душа.

Прости стремежа ми да Те докосна
във тишината на нощта,
но ако цветята ми приемеш само,
за мене ще настъпи утринта
и ще излекува слънцето следите
останали от стъпките в снега.

Какви ли пътища аз не пребродих по земята –
къде ли не се скитах, къде не търсих?
Преследвах и достигах, после – губех,
и все оставах с празнота в душата.
---
Сега не искам нищо от света...
Единствено желая сили –
да мога дирята Ти огнена да следвам!
Не ще сломят ме ни вълни, ни бури!
Не ща живот във слепота –
ръката Ти подадена не ще изпусна! Зная:
сърцето ми не ще помръкне в Твоята Светлина
и с Тебе заедно ще прекося Безкрая!

Като стрела свистяща в бъдещето устремена,
в летеж изпълнен с красота,
зовяща, непреклонна, всепобедна –
най-мощното оръжие е ,да'!

Като елмаз блестящ с на знанието красотата
и пътя осветляващ във нощта –
надеждата неугасима във душата,
на вярата щита е ,да'!

Като грижовната прегръдка на Земята
над семенцето бдяща с топлина –
разперени на птицата крилата
и бронята сърдечна – пак е ,да'!

И като ручея извиращ от недрата
във порив за живот на свобода –
и Слънцето възхождащо във небесата,
и на вечността короната е ,да'!

Здравей, приятелю! – убежище последно –
единствено във теб аз мога себе си да бъда,
свободен, цялостен, единен,
всред всепоглъщащото ти спокойствие неземно,
дълбоко като бездната на океана,
и необятно като пясъка пустинен!

Какво от туй, че другите те ненавиждат,
уплашени от самотата, всред пронизващата тишина,
в която страховете им задвижват
фантомни образи лъжа?!
Лице в лице изправена пред светлината
топи се вътрешната нищета,
защото тишината ти е огън
изгарящ всяка суета.

Във тебе хората се губят,
но аз намирам своята душа,
свободна в твойта безпределност,
обагрена в безмълвна красота!
И как без тебе бих намерил сили,
да бродя в този свят от грим,
и пътя как бих знал без тебе... ?!
... но стига думи – нека замълчим!

Изнемощял от търсения и провали,
амбициите си предадох в плен
и позволих безмълвието да ме обладае.

Дочух аз шепота на тишината,
зовящ: „Ела, ела, ела!“
„Но как? Къде си? Кой си?“
„Аз съм тук и, по-важното: сега.

Повярвай и ще ме намериш,
в сърцето на безименния океан,
пулсиращ в огнено спокойствие, ...
но за да успееш, трябва да си сам.

Далеч отвъд вълните от въпроси,
аз винаги съм с теб – ела!
Но първо всичко трябва да оставиш,
за да пристъпиш в моята свобода.

Ръката си ти дръзко протегни –
отдай се на безкрая мой.
Повярвай смело и ме докосни,
и аз завинаги ще бъда твой.“

Пред Теб стоя аз онемял,
смирено коленичещ, окрилен,
изпълнен с обич, възхитен, пламтящ,
копнеещ, благодарен и обнадежден.

Пред Теб единствено намирам сили да застана
без маски, дрехи, гримове и суета.
На Теб сърцето си аз посвещавам,
защото друго ценно нямам на света.