Jump to content
Порталът към съзнателен живот
  • entries
    15
  • comments
    52
  • views
    25,254

About this blog

Лично творчество

Entries in this blog

Теспих

Усмихната подтичва дъщеря ми и цялата земя блести в смеха и. А тежкото небе примигва нямо и се разделя, за да стори път за ехото от малките крачета надиплящо багажа ми, за спомен. Дали ще ме пропуснат след мечето без копчено оченце... Но виновно ще схлипам пред вратите два куплета и после ще запея по детински, дори ще потанцуваме с дайрето на вечността, с духа ми бедуински. Ако е нужно - маски ще наденем, ще зазвъним със ангелски звънчета. Каквото трябва. Само, за последно да чуя

infinity1305

infinity1305

Червено канапе

Притихвам ли... в следобедния сън на още недочетената книга, когато, босонога за света танцувам с аромата на игликата, в зеленото безмълвие навън. И тихичко, съвсем като на пръсти пристъпвам към словата ти, където дъхти на мокър мъх и на липа. Прочитам се в лазура на небето ти и пълна с речни пръски се завръщам.

infinity1305

infinity1305

Войнишки плитки

На бойното поле заспаха сенките и вечерта поседна, да поплаче като момиче, закъсняло с менците да напои живота, за петаче. А той броеше хилядите трънчета в небето на небесната градина проболо козирката му изтънчено, като решето, през което виното божествено преливаше душите престорили сърцата си на чаши. И галеше вечерно по косите момичето със стомните за плач. Над бойното поле заспаха птиците и се завърна тихо пустотата ми с целувката на утринна девица, отмила спомена за самотат

infinity1305

infinity1305

Сянка

И ако пак си приютиш мечтата. По Донкихотовски. И по момчешки. И даже мелници да не блестят нататък. И да е само врявата човешка. И слънчевите пориви да сеят не зърно за Жътваря, а безумие. И ако в нея още само тлеят останките от хвърлените думи. И ако пак докоснеш мрака в нея. И ако с дъх я възкресиш до песен. /навярно да те срича не умее... когато музиката е ранимо лесна.../ И ако пак в студените и пръсти перото затанцува в нежен ритъм и мислите

infinity1305

infinity1305

Път

Те докоснаха нещо, за което не знаех, те дори се строиха вътре в мен във редичка, и запяха без глас, с онзи порив омаен който сякаш помита, а погали ме, тихичко. Те са хиляди сенки в онзи свят на разруха и са малки светулки в тъмнината на злака, те са живия звук, който някога чухме и забравили как, по човешки оплакахме. И към тях ме зове нещо тъй непознато. /А оставам в прахта, по очи, на колене./ С отмалели нозе как да тръгна след вятъра... как да стигне до тях нещо тежко от мене

infinity1305

infinity1305

Ден, Велик

Само онзи ще бъде Велик, след космичната нощ. С призори покосените гроздове в земното лозе. С аромата на чистото вино, с жътварския кош, след последната яростна жътва, с големи залози. Аз ще бъда до облака, хвърлил блестящия сърп, и от огъня късен със Него ще сричам душите. Заколените гарвани аз ще подема, на гръб към земята на сенките, стегнала здраво юздите ми. И ще рея нагоре очи, след безбройни пера, полетели с крилете на новите, слънчеви дрехи. Ще копнея земя, от която и мен да

infinity1305

infinity1305

Pas a pas...

Ти вървиш ли до мен, още стъпваш ли близо до мен, а очите ти търсят ли в мрака докосване живо... Лангедок ослепя ли, сломен от човешкия ден, в руините от камък живота за миг си отива ли... А боли ли когато росата с лъчи поразяваш, с виолетово копие - новата сила в ръцете... Ще сълзи ли последната стигма, с която белязваш своя отказ от себе, и своето "ние", в сърцето си... Колко стъпки остават до златния кръг на небето, или хиляди мигове... в този живот, непотребен... Колко храмови песн

infinity1305

infinity1305

В самота

Между нас се простира една необятна земя и притиска в сърцата ни още невръстния извор. Аз протягам ръка, и достигам небето сама под безкрайния купол на стегнат в съмнения избор. Търся теб... но следите ти зеят с дълбоки дула и след всяка молитва дочувам разкъсана песен. И от своята малка, покрита с прозрачни була неоткъсната обич, питам още, и още... Къде си... И мълчат небесата. А трябваше някъде там да приготвят за нас малка къщичка, в розово - бяло. И да бъдем изваяни стълбове в

infinity1305

infinity1305

Ние с теб

Ние с теб се стремим към еднаква на вид Светлина и утъпкваме близки по своята трънност пътеки. Ние с теб разораваме рано, по изгрев деня и засяваме в топлата прах зрънце против-човека. Ние с тебе копнеем да бъде последна нощта, приютила в сърцето си лунна корона и жезъл. И отдаваме себе си в дар на света и пръстта, за да бъдем пречисти за огъня, Него понесъл. Ние с теб... Но посреща ни с двойна целувка смъртта. Ти летиш... в одаяние бяло, от златни пътечки. Аз събирам криле, потъмнели

infinity1305

infinity1305

Верижна реакция

Защото аз не искам да си тъжен. И с думичките си разливам слънце в безименния бродник на дъгата /до тихичко покълналия цвят/ където седем огнени изгряха за да смълчат иконите в душата ми. И пръстите ти потопени в нея да оживеят сивото валяло. Като усмивка. Или слънцелеене. Като да пипнеш коминочистач във бялото.

infinity1305

infinity1305

Неочакван силует

Рисувам как пътува времето в зениците на вятъра - в купето прашно сенки се топят под слънчев дъждобран откъснат миг наднича зад коминчето на гара под керемидките - откъснат вик преглъща дъх затрупан в тишина и слиза силуетно в акварела ми от капчиците песенна тъга едно момче с разплакана китара...

infinity1305

infinity1305

Фантазия

Зад ресниците в сиво-зелена тъга плува малък оазис надежда. И прокарва в сърцето дълбока река, синьо-пулсно към мен я повежда. А вълните помитат по пътя си всяко неразумно проболо доверие. И кънтящите стъпки на някога някой. Ще доплувам сама до преддверието. Ще поседна на второто стръмно стъпало, над което посока вали. Ще послушам в сърцето си зрънцето бяло. То е верния път, Амели... То е малкото тайнствено златно ковчеже - непотребното вчерашно зрънце. И е цял океан

infinity1305

infinity1305

Прошки

Какво да им прощавам. Аз съм простичка. Устроена съм само да обичам. Да ми прощават ленената рокличка, и розите, с които ще се кича. Да си прощават друг на друг усмивките. Че ги прераждат като покаяния. Небе напал, и лешояд в копривата. Простени нека са им подаянията. Простени нека тръгнат да убиват. Простена е душевната им смърт. А всеки ден без прошка си отива момиченце, в бърлогата на кърт. Новородена още, Палечка на дните, в просията на бедните ни същности. Без прошка ще се зал

infinity1305

infinity1305

Приказчица за вятърка

Вятърка се засмя звънливо и приседна на крайчеца на едно пухкаво облаче. Малките бели семенца, които грижливо беше посяла и дни наред топлеше и закриляше, вече бяха големи красиви растения и сипеха снежните си цветове над земята. Размята коси и духна силно към тях за да ги разпръсне навсякъде. Трябваше да покрият всяка полянка, всяка горичка, да застелят пухкав килим по пътечките, че много хора щяха да минат по тях. Беше надникнала в писъмцата им, които пишеха всяка година и беше видяла, че ще

infinity1305

infinity1305

Нима заблуда е...

... как утрото на белите мечти разтваря устни подобно жаден цвят за стихнали крилца на пеперуда...

infinity1305

infinity1305

×
×
  • Create New...