Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Изкуството да водим диалог


selsal

  

40 гласа

  1. 1. Кой е пътят - да споделяме ли или да спорим?

    • да споделяме
      24
    • да спорим
      3
    • и двете
      13


Recommended Posts

Интересно е как един форум ни дава възможността да обмислим мненията си, да конструираме отговорите си така че да ни представят в най-добра светлина.Имаме време да обмислим въпроса и подхода за отговор.Липсва динамиката(понякога) и най-вече личностния контакт, лице в лице.

Дали в един жив дебат ще я има стегнатата и ясна мисъл и най-вече, медитативното спокойствие, ще има ли диалог или само изразяване на позиции?

Редактирано от Вендор
Линк към коментар
Share on other sites

  • Отговори 285
  • Created
  • Last Reply

Top Posters In This Topic

Дааааааааа, затова и казах в началото. Очи в очи! Това е истинският диалог. Отдавна не вярвам на думи. Отдавна. Което не означава, че не мога да видя и тук, макар и в думите, искреността. И виждам на всекиго болката. Защо я криете? Боли ви, много ви боли, от липса на любов. И мен ме боли!!! Ах, как ме боли!

Ето ви сега един монолог:

Обичам Ви! Обичам душите Ви! Обичам ги затова, защото още са живи, още ги има! Затова сте тук! Затова. И аз съм тук затова. Обичам всичките на куб затова! Обичам Вендор, защото има огромно сърце. Обичам Мона, защото е умна и истинска. Много я обичам Мона! Обичам Инатари, защото е искрена и борбена. Обичам полета на Орлин. Обичам Милкана, защото е дете. Обичам Силвето, адашчето, защото има красива душа. Обичам и Ян със страховете му заедно, защото е добър човек. Обичам Донка заедно с упорството. Обичам Изгрев, защото е директен. Обичам Ася, защото не се предаде и знае цената на живота. А тя е огромна!!! Обичам Валентин Петров с волята му да бъде добър към хората. Обичам Добромир с улегналата му многостранност. Обичам Максим, защото е честен. Обичам Люблена, защото умее да обича. Обичам Дина, защото е благородна. Обичам Виктор, защото е чувствителен. Обичам Багира, защото се държи. Обичам Кристиян, защото се раздава. Обичам Благост, защото още се търси. Обичам Станимир, защото е много добър и вижда само доброто. Обичам Юлка, защото е честна. Обичам Синева, защото беше себе си. Къде, ей, къде, къде си Синева безкрайна?????? Обичам всички, които, които пишете тук, точно затова ви обичам! Обичам и модераторите, ах, колко смешно, обичам ги за това, че още ни издържат. Велико търпение е това! И сила и лудост дори!

Е, какво, по-леко ли ви стана или по-добре, когато някой непознат ви казва, че ви обича. А трябва ли да ви се казва, за да го разберете?!

Ами това е - просто ви обичам!

Но знайте, че selsal ви обича повече от мен, точно защото не ви го казва!!!

Линк към коментар
Share on other sites

Обичам, защото... Явно е лишено от светлината на безусловността. То идва да каже, че не е Любов, а психични връзки.

Друго исках да кажа:

Аз знам, че нищо не знам, но има и такива, които и това не знаят.

Ако Аристотел го е казал, то определено е било поне половин век след Сократ. Дори когато се защитава сам в съда(атинското му съответствие, да не се напрягам сега) не го казва за първи път според мен.

Защо воденето на диалог е наречено изкуство?

Защото не е свързано с някаква култивация, която в случая ще вземе формата на безброй маски.

Изкуствена толерантност тук проявяват всички - такава, която изтънява щом е пряко афектирана емоционалността.

Но ако няма афект и няма изкуственост? Кога би могло да се случи това? Много хора знаят за връзката си с Логоса и с всичко, притежаващо живот, но колко я живеят? И тогава, познатата ни форма на диалог дали ни трябва?

И си мисля, че Любовта не би се и манифестирала, понеже тогава, в най-добрия случай ще видим само формата и. А тя не е форма, а същност.

Линк към коментар
Share on other sites

Все пак със selsal имаме нещо общо - и двамата търсим колкото е възможно повече гледни точки. Само че аз не споря за да подлагам на изпитание всяка една гледна точка, която ми се поднася и не приемам само тези от тях, които са преминали през субективния ми тест за аргументираност. Това което правя е, че се опитвам да намеря общото в предложените ми позиции, да открия конструктивния елемент във всяка една от тях и после да се опитам да ги развия чрез разсъждение и медитация.

:thumbsup: :thumbsup: Станимир! Изкуството на диалога:

търсим колкото е възможно повече гледни точки и се опитваме да намерим общото в предложените позиции, да открием конструктивния елемент във всяка една от тях и после да се опитаме да ги развием чрез разсъждение и медитация.

Линк към коментар
Share on other sites

Обичам, защото... Явно е лишено от светлината на безусловността. То идва да каже, че не е Любов, а психични връзки.

Друго исках да кажа:

Аз знам, че нищо не знам, но има и такива, които и това не знаят.

Ако Аристотел го е казал, то определено е било поне половин век след Сократ.

И си мисля, че Любовта не би се и манифестирала, понеже тогава, в най-добрия случай ще видим само формата и. А тя не е форма, а същност.

Но не обичам определенията - закопаващо ограничаващи са. Не обичам и формално - логичните умозаключения. Аристотел е писал доста за тях. Някак суховати и съвсем лишени от любов ми стоят. Зад хладната логика не се крие много любов, нито с форми, нито същностно.

А Сократ и на мен може да ми бъде приятел, макар и много повече след 2000г.

Линк към коментар
Share on other sites

Все пак не получих отговор на въпроса си - конкретна житейска ситуация от опита на автора, която е показала, че спорът е по-добър от споделянето. - Донка

Между четиринадесетата и шестнадесетата ми година моето семейство често си гостуваше с едно друго семейство, в което съпругът беше учител по история и бе твърде тачен от всички като ерудирана личност (впрочем той ме научи на това какво означава тая дума). Този човек по една или друга причина беше решил “да ми обръща внимание”. Постоянно търсеше мнението ми за всичко, което животът разкрива, като веднага след това ме засипваше с куп уточняващи въпроси. Все питаше какво чета и не спираше да ми цитира автори, за които не бях чувал нищо. По едно време – някак – започнахме да играем шах; ако бяхме у дома аз играех с белите, гостувахме ли у тях с белите беше той. Ерудитът ме побеждаваше бързо, безпощадно и струва ми се с някакво негово си, възрастно удовлетворение. Един ден го чух да казва на баща ми, че моето призвание била математиката, а литературата просто не ми понасяла. А след едно от поредните шахматни поражения ми разкри, че умея “да смятам” ходовете, но в стратегически план “съм пълен хаос”. Аз не се притесних толкова от неласкавото мнение за мен (такова ми се стори то), а се уплаших, че битките помежду ни – поради моята недостатъчна годност – ще бъдат прекратени. Е, това се случи, но по-късно и поради съвсем друга причина.

С времето ние все по-често влизахме в спорове; спорове, в които той даваше примери от историята, от философията, психологията и дори говорехме за религия. Имах чувството, че този човек беше чел всичко. Веднъж, в емоционален изблик, направих говорна грешка. Той спомена психоанализата и разтълкува значението на грешката ми. Разбира се, аз също имах мнение по въпроса и дадох свое тълкуване; подробно ми бе обяснено къде греша. В контекста на дългото ни противоборство, ерудитът се нае да ме поучава как трябва да държа на мнението си, но и да се вслушвам в това какво ми се казва; все ми говореше за Кант, а аз почти нищо не разбирах; обясняваше ми за дълга, за обществото, за уважението и за “моите права”. Имах чувството, че когато искаше да ме откаже от онова, в което съм уверен, казваше – “твое право е да мислиш и да формираш отношение, никога не се отказвай от него. А сега ме чуй…”

По едно време аз отчаяно търсех поприще, на което да победя своя ерудиран противник. Играехме игри, говорехме на теми, аз бях надделяван все с лекота. Веднъж ми хрумна, че мога да го победя на канадска борба. Разбира се, това не стана. Но за разлика от всеки друг път по време на канадската борба долових, че семейният познат ми се оставя; поне малко. Тогава си направих грешно заключение. Реших, че тоталната ми слабост е излязла наяве. В действителност истината стоеше малко по-различно: физически ерудитът ме превъзхождаше многократно, и това му даваше възможност да се отпусне, да ми се остави за малко; пример показателен с това, че когато разговаря и играе шах с мен, въпреки наличието на всичките ми поражения, ерудитът явно винаги беше напрегнат.

Още на следващата седмица двете семейства отидохме на хижа в близост до града, в който живея, а там имаше стадион. Аз и ерудитът се уговорихме да си бием по пет дузпи, загубилият щеше да черпи кутия цигари (аз току що си бях взел първата средношколска стипендия, а този човек все се съмняваше, че пуша). Особено разгневен от “подигравката” с канадската борба и след един ужасен политически спор за студентските протести в страната по онова време, аз бях решен да спечеля на всяка цена. И въобще не се досетих, че ерудитът не обича футбола, а в същото време аз не се разделям с футболната топка. Той не можа да отбележи нито една от дузпите си, ударите му се оказаха вяли и някак уплашени. Аз пък отбелязах четири поредни дузпи; противникът ми дори не опита да опази вратата си. На петата си дузпа аз бях бесен от лесната победа. Нанесох най-силния си удар – а който не знае, нека знае, футболът не е канадска борба – топката се насочи право към лицето на ерудита. Той непохватно вдигна ръце, за да се предпази, но неумението му в футбола стори това, че топката го удари в китките, а те го удариха в лицето. С рикошет в горната греда аз отбелязах и петата си дузпа. Изревах като лъв, вдигнах ръце и ликувах. Трябваше ми повече от минута, за да видя, че от лицето на моя противник твърде обилно тече кръв. Часовникът му го беше одрал близо до носа и една дълга и тънка резка се спускаше до устата му.

В следващите няколко гостувания семейният познат не изяви желание нито да говори с мен, нито да играе шах. Само месец по-късно срещите между двете ни семейства прекъснаха. Майка ми каза, че ерудитът пишел книга и бил все по-зает. А аз си обещах, че ако някога седна да пиша книга, няма да го правя, щото честолюбието ми е накърнено.

От сегашната ми позиция аз виждам онзи период съвсем по-нов начин. Да, аз бях взел противоборството, което имаше между нас с ерудита, дълбоко в себе си. Но съм сигурен, че тогава не толкова мечтаех за победата. Всъщност аз така и не страдах от загубите си. Аз исках да знам. Да знам! Да мога да провидя предмета на разговора в същината му, да се спусна в най-мъчните му места и да го осветя. Исках да осъзная дилемите, които въпросите пораждаха, исках спорът така да се разгори, че да не остане никаква тъмнина, никакъв намек за тъмнина, а само пълния апотеоз на катарзисната му сила. Не ме интересуваше как се отнасят с мен, какво мислят за мен; аз самия не се интересувах какъв човек е тоя ерудит, не, мен ме интересуваше какво казва, къде водят думите му, търсех не човешкия профил, а човешката дълбочина. Да изгубя спора, да изгубя партията, за мен не беше тежест, аз не го приемах лично. Мен ме глождеше оная потиснатост на изследователя, която го спохожда, когато вижда, че експериментът пропада по негова вина. Аз не исках да губя, не защото исках да спечеля, а защото исках да играем, да говорим, да се ровим. Затова и когато ерудитът позволи да му отбележа четири дузпи без да влага всичките си усилия, аз изпълних последния си удар по топката с все сила право в него. Разбрах, че за него загубата е страшна, че той не се интересува от същината, от играта, а от собствената представа, която създава в своите очи и в очите на другите.

Дори не ми е любопитно как би протекъл един разговор за литература, философия, психология и религия между мен и ерудита днес (към днешна дата аз съм десетина години по-млад, отколкото беше ерудитът тогава). Струва ми се, че този път ще се наложи с петия си удар да го убия.

И мисля, че това ще е добре.

----

(духовният свят е много по-различен от социално-професионалния – духът е една друга реалност).

Редактирано от selsal
Линк към коментар
Share on other sites

Зад хладната логика не се крие много любов, нито с форми, нито същностно.

и тогава много близко ми звучат двете: диалог и диализа.

Силви, на шега! Шега, шега ама филтърът някой път не пропуска даже и същностите! Не иска или не може!-все се питам...

Линк към коментар
Share on other sites

Като се затлаче филтъра и да иска не може нищо да пропусне. И си остава с искането само.

А този филтър всъщност не е за същности. Погрешно от там се мъчим да ги прекараме.

Линк към коментар
Share on other sites

Хубав, поучителен пример. Благодаря на селсал. Според мен много добре очертава кога, при какви условия и в какви граници спорът е полезен за хората и от кое място започва да "натиска спирачките вместо газта" на развитието ни.

Приблизително в същата възраст за мен ролята на ерудита изигра баща ми - съзнателно ме учеше на изкуството на спора, което опъваше нервите на майка ми...

Благодаря му, че се научих да "нося от девет морета вода" - т.е. да мисля задълбочено и да търся добри аргументи, за да доказвам състоятелността на тезата си. Да се стремя да събера и подредя тези аргументи, а не да "убия" тезата на опонента си.

Благодаря му, че ме научи да не приемам лично опитите на опонента си да обори моята теза, дори и когато се опитва да ме "убива" или "стреля в лицето ми" - т.е. вместо да оборва тезата, се опитва да мачка личността ми. Научи ме и никога да не прекрачвам тази граница, защото това било признак на слабост на аргументите...

Благодаря му, че ме научи - да се съглася с нещо от мнението на опонента си съвсем не означава, че съм се "предала" или "пречупила" - напротив - това означава, че умея да слушам, разбирам и да уважавам опонента си - истинското изкуство на спора.

По-късно сама се научих да:

- подбирам аргументи само в полза на моята теза и да не подлагам на критика чуждата.

- да приемам чуждата теза и да започна да я развивам със своята логика като поискам помощта на опонента си за това.

- да променям своята теза или да се съглася на проверка на чуждата без да се смятам за победена.

И така спорът за мен вече наистина беше диа-лог - в нещо като "сравняване и проверка на позиците" на двамата и това ми даде много повече свобода, дълбочина, любов, разбиране, знания.

Ето и от мен един пример за такъв спор - диалог:

Беше бурната зима на 1989-99 - в града ни се инсценираше националистка вълна. Вече доста време бях работила с деца и семейства от малцинствата и имах прекрасни впечатления. Много от тях споделяха с мен болката си от всичко, на което бяха подложени от режима и любовта си към България и домовете си, уважението си към нас - българските си съседи. Съпругът ми тогава зае твърда националистична позиция и започна да ме преследва с намерението да ме убеди в спор в нейната чистота и патриотизъм. Отначало се опитвах да представям моите аргументи, но това предизвикваше само яростни лични нападки. Когато разбрах, че спор не може да се води, казах,че той си има правото на своята позиция, аз на моята, но и това доведе до дни наред "заклеймяване на предателската ми душица", което срещаше само мълчание и "имаш своето основание да си мислиш така - аз имам своето да не съм националист".

Това продължи до деня, в който той тържествено, облечен официално се запъти към мястото на националистическия митинг. Казах,ч е не мога да го придружа, защото не мисля като него. Той каза, че е готов да ме изхвърли от дома ни,защото съм предала България. Един час по-късно се върна - скри се в спалнята и не проговори до другия ден. Не го заговорих, чаках да му мине и сам да каже какво се е случило. На другия ден "изплю камъчето" - оказа се,ч е там е видял само стари комунистически номенклатурни кадри и хора, които бяха известни на всички в града ни като момчета за всичко на силните и такива, които си умираха да се появят пред публика...

Сега си мисля, че ако тогава бях спорила с него открито, може би щях да предизвикам гордостта и ината му да ми докаже правотата си, а те нямаше да му позволят да види сам с очите си реалността. Ако се бях съгласила "овчедушно" с него заради мира в дома ни, също щеше да му е трудно да направи рязък завой. Аз и в двата случая щях да тържествувам. Сега не се чувствах победител, дори му съчувствах, защото знаех колко е било болезнено разочарованието и проглеждането след твърдата убеденост в личната си правота и критиката към опонента му.

Линк към коментар
Share on other sites

... Благодаря на скалпел... :3d_146: много добре очертава кога, при какви условия и в какви граници спорът е полезен за хората и от кое място започва да "натиска спирачките вместо газта" на развитието...

:feel happy: :feel happy: :thumbsup2:

...никога да не прекрачвам тази граница ... умея да слушам, разбирам и да уважавам опонента си - истинското изкуство

:sorcerer::feel happy:

спортът ... вече наистина беше диа-лог - ... много повече свобода, дълбочина, любов, разбиране, знания

:thumbsup:

тържествено, облечен официално се запъти към мястото на националистическия митинг. Казах,че не мога да го придружа

:3d_146:

Той каза, че е готов да ме изхвърли от дома ни,защото съм предала България.

:thumbsup1:

ако тогава бях спорила с него открито, може би щях да предизвикам гордостта и ината му... не се чувствах победител, дори му съчувствах ... знаех колко е ... болезнено разочарованието ...след твърдата убеденост в личната си правота :3d_112::3d_118::3d_052:

:)

Да знам! icon12.gificon12.gif Да мога да провидя предмета на разговора в същината му, да се спусна в най-мъчните му места и да го осветя. Исках да осъзная дилемите, които въпросите пораждаха, исках спорът така да се разгори, че да не остане никаква тъмнина, никакъв намек за тъмнина, а само пълния апотеоз на катарзисната му сила. Не ме интересуваше как се отнасят с мен, какво мислят за мен; аз самия не се интересувах какъв човек е тоя ерудит, не, мен ме интересуваше какво казва, къде водят думите му, търсех не човешкия профил, а човешката дълбочина. Да изгубя спора, да изгубя партията, за мен не беше тежест, аз не го приемах лично. Мен ме глождеше оная потиснатост на изследователя, която го спохожда, когато вижда, че експериментът пропада по негова вина.

няма пропаднали експерименти и твоят текст го показва по-скоро добре

много изследователи на изток използват втората по големина сила в човека, половата сила, като динамо за гориво на самоусъвършенстването. Ти представяш тук убедително усещането как може да се използва и първата сила, волята за съществуване, но там е необходимо според мен много по-голямо майсторство.

Аз не исках да губя, не защото исках да спечеля, а защото исках да играем, да говорим, да се ровим. Затова и когато ерудитът позволи да му отбележа четири дузпи без да влага всичките си усилия, аз изпълних последния си удар по топката с все сила право в него. Разбрах, че за него загубата е страшна, че той не се интересува от същината, от играта, а от собствената представа, която създава в своите очи и в очите на другите. :whistling:

:)

Дори не ми е любопитно как би протекъл един разговор за литература, философия, психология и религия между мен и ерудита днес (към днешна дата аз съм десетина години по-млад, отколкото беше ерудитът тогава). Струва ми се, че този път ще се наложи с петия си удар да го убия.

или да се разкаеш за своя недостатъчен финес? :D:lol:

Редактирано от Валентин Петров
Линк към коментар
Share on other sites

:hmmmmm: Ако финесът е истински, той не може да се скрие и затова няма нужда да се показва.

Ако съзнателно крием финеса и "ритаме и убиваме" за шоу, то тогава дали показваме истинското си аз? И ако и тогава го показваме, то как се съвместяват убийствата с финеса? :hmmmmm:

Линк към коментар
Share on other sites

А, защо да се извиняваш. Прави си ги определенията. И си стой в тях, като си искаш. Но си напъхал нещо, на което му е тясно там. А обичам и простора. Него най-много го обичам.

Линк към коментар
Share on other sites

Което не означава, че не мога да видя и тук, макар и в думите, искреността. И виждам на всекиго болката. Защо я криете? Боли ви, много ви боли, от липса на любов. И мен ме боли!!! Ах, как ме боли!...

Е, какво, по-леко ли ви стана или по-добре, когато някой непознат ви казва, че ви обича. А трябва ли да ви се казва, за да го разберете?!

Ами това е - просто ви обичам!

Но знайте, че selsal ви обича повече от мен, точно защото не ви го казва!!!

Силве, ти не си ни съвсем непозната! :dancing yes:

Не знам дали всички, но повечето от нас ти симпатизират по своему! :feel happy:

Специално за мен например, ти си един човек с много идеализъм и жертвоготовност, който още не е намерил истинската си среда, която да му е адекватна - и от това именно най-много се терзае... Защото усещането за застой не е по-малко изтормозващо, отколкото усещането за разруха, това също го знам от собствени перипетии... :3d_149:

Болката от липсата на любов я познаваме също така повечето - и то далеч не само поради неудовлетворения в онлайн общуването... :3d_157:

А доколко общуването он- и офлайн би ни помогнало за трансформиране на тази "любовна недостатъчност" в едно здраво и жизнерадостно сърце? Това е според мен твърде относително и зависи най-вече от начина, по който възприемаме уроците от всяко едно общуване, защото тях ги има независимо от неговия вид, продължителност, конкретна форма и даже от това считаме ли го ние за "успешно" или за "провалило се". :yinyang:

Да ги възприемем като уроцие първото, но недостатъчно условие. Другото е да не крием, както казваш, раните си, но това също е недостатъчно. Много хора споделят за тях, но чакат само подкрепа отвън... Третото е да сме готови по какъвто и да е начин - чрез болезнената хирургия на Селсал или чрез благото мехлемче на Донка - наистина да се променим. Вътрешната самоотверженост по отношение на нас самите е по-рядко удовлетворявано, но наистина изрично условие, за да се случи промяната. (Лично при мен това се е случвало сравнително рядко, но с трайни последствия в съответните отношения). Иначе, какво правим? Ами чакаме външно условията да се променят или развиваме като компенсация избирателна самоотверженост по отношение на нуждите само на другите... :3d_007:

И все пак, аз виждам, че има усвоени уроци - и при това от всекиго. На нас ни се иска да са повече или по-бързо да се усвояват, ама Космосът си има свое мнение по въпроса... Нека да го приемем като по-меродавно! :3d_073::3d_086::angel:

Редактирано от Добромир
Линк към коментар
Share on other sites

...мога да видя и тук, макар и в думите, искреността.

...

Обичам Ви! Обичам душите Ви! ... И аз съм тук затова. ... Обичам Вендор, защото има огромно сърце. Обичам Мона, защото е умна и истинска. :3d_041:

....

Обичам Синева, защото беше себе си. Къде, ей, къде, къде си Синева безкрайна??????

... просто ви обичам! :sorcerer:

... selsal ви обича повече

:thumbsup1:

http://www.vbox7.com/play:8bced275

Bryan Adams - Heaven

icon12.gif

Oh - thinkin' about all our younger years

There was only you and me

We were young and wild and free

Now nothin' can take you away from me

We bin down that road before

...

We're in heaven

And love is all that I need

And I found it there in your heart

It isn't too hard to see

We're in heaven....

Ya - nothin' could change what you mean to me

Oh there's lots that I could say

But just hold me now

Cause our love will light the way

...

We're in heaven

And love is all that I need

And I found it there in your heart

It isn't too hard to see

We're in heaven

I've bin waitin' for so long

For something to arrive

For love to come along

Now our dreams are comin' true

Through the good times and the bad

Ya - I'll be standin' there by you

:whistling:icon12.gif

Линк към коментар
Share on other sites

Все пак със selsal имаме нещо общо - и двамата търсим колкото е възможно повече гледни точки. Само че аз не споря за да подлагам на изпитание всяка една гледна точка, която ми се поднася и не приемам само тези от тях, които са преминали през субективния ми тест за аргументираност. Това което правя е, че се опитвам да намеря общото в предложените ми позиции, да открия конструктивния елемент във всяка една от тях и после да се опитам да ги развия чрез разсъждение и медитация.

Именно субективизмът е това, което при спор се подлага на изпитание. Така се изчистват нещата около истинността. При изпитанието се отваряш достатъчно и излизат навън замърсяванията от личностен характер. И се доближаваме до истината, но не за да я пречупим отново, а за да се докоснем поне до нея. А тя тъмноти не търпи. Всичко излиза на светло при един спор. А участниците в него - по-чисти. Спорът е своеобразен катарзис. Много нужен ни.

Линк към коментар
Share on other sites

А отсрещната страна в спора? Излиза, че тя е просто инструмент за да задоволим егоистичния си интерес към истината (и то само в интелектуалната и част). Целта на споделящия винаги е насочена към другия. Той вече е постигнал истината, която споделя.

Споделянето дава възможност на всеки да развие истината сам за себе си, да го направи по начина по който желае и когато е готов за това. При това няма изкуствена намеса в процеса на развиване на истината протичащ при отсрещната страна, както е при спора. Споделянето развива способността за различаване, за съизмеримост и за синтез. Спорът никога не може да надхвърли конкретния ум.

Когато става въпрос за духовни истини това което може да се направи е да се даде определен намек, насока или идея - това е и истински ценното в едно споделяне. Останалото зависи от търсещия и никой няма да се опитва да спори с него за да подложи на изпитание позицията му. Това търсещия трябва да направи сам.

Линк към коментар
Share on other sites

Понеже чета така наречения спор от самото начало и се намесвам смеховито и "несвоевременно" ми хрумва мисълта на Лудвиг Витгенщайн, а именно - "Границите на моя език са граници на моя свят".

И хоризонтите ми на очакване са почти неуловими.

Редактирано от Мона
Линк към коментар
Share on other sites

Споделянето развива способността за различаване, за съизмеримост и за синтез. Спорът никога не може да надхвърли конкретния ум.

Ето това е самата истина и за мен . Основната причина , поради , която избирам споделянето . Спорът ми пречи да синтезирам , толкова се забива човек в конкретното , в коридорчето на мисъл на противника си ,че диапазона му от видимост е стеснен до сетивността и обхвата само на анализирането , и то бавното анализиране , защото времето за отговор , защитаване на позицията си и въобще воденето на самия спор , просто е като забавен каданс за мисълта .

Бавно , охлювско разсъждаване .

Свободата на мисълта , бързината и творческите решения на мисълта са мощни генератори за съзнаване , разбиране и синтезиране в крайна сметка .

А синтезът като процес е плодоносна почва за всички открития , било то за вътрешния ни свят или космоса , за човека -единица или вселената с безброй нули .Синтезът е изходната точка на мисълта , стартовата позиция за полет . Дестинация е анализирането . Предпочитам да преминавам с бързината на мисълта цели измерения от информация , отколкото да се движа с бързината на времето . Кръглото време , илюзорната действителност на видимото .

Знаете ли ,че кръгът -време, действа като граница на възприемане на съзнанието .

А ние сме толкова съвършени . Изчезне ли времето със своите рамки на обработване на информацията , ни очаква съвсем друга действителност .

Редактирано от Инатари
Линк към коментар
Share on other sites

... усещането за застой не е по-малко изтормозващо, отколкото усещането за разруха...

наистина да се променим.

... има усвоени уроци - и при това от всекиго. На нас ни се иска да са повече или по-бързо да се усвояват, ама Космосът си има свое мнение по въпроса...

:3d_146:

When I despair, I remember that all through history the way of truth and love has always won. There have been tyrants and murderers and for a time they seem invincible but in the end, they always fall -- think of it, always.

As soon as we lose the moral basis, we cease to be religious. There is no such thing as religion over-riding morality. Man, for instance, cannot be untruthful, cruel or incontinent and claim to have God on his side.

- Mahatma Gandhi

Линк към коментар
Share on other sites

Ами, извинявам се, задето ти се извиних, тогава!

Както наскоро ми вметнаха: "Така че, венци, много жалко за теб братле, много жалко"

Не ти приемам извиненията, защото не са ми нужни. Ако някой трябва да се извини, това съм аз! Не ти! Ти не!!!

Извинявай!

Линк към коментар
Share on other sites

За пионерчетата - селсал може да заблуди само тези, които никога не са били и не знаят какво означава това… – Донка

Има един анекдот, където се разказва как един партиен функционер отишъл в провинциален завод и организирал едно от месечните работническо-партийни събрания. Изнесъл реч за единството на партията, за вътрешното й разбирателство, за уважението между членовете й, както и за значимостта на всяка една отделна работническа позиция. Вдигнал високо ръка и казал: “Всеки един от вас има право да не е съгласен с всяко предложение или решение, което го засяга. И вие трябва добре да знаете, че ние, в партийното ръководство, желаем да споделяте несъгласията си с нас. Защото отделното човешко мнение е най-голямата ценност в нашата развита социалистическа страна.” Последвали аплодисменти. Тогава партийният функционер призовал множеството работници – “Сега искам да чуя едно от вашите мнения. Хайде!” Залата била смълчана. Функционерът се намръщил. “Но как – рекъл той, – нима никой от вас няма мнение. Ето, вие, другарят, на първия ред! Станете и кажете, какво е вашето мнение? Имате ли такова въобще?” Дребен човечец, на ръст почти пионерски, се изправил и отвърнал: “О, аз имам мое мнение, но да Ви кажа, не съм съгласен с него”.

Пионерщината е такова училищно и обществено живеене, при което на всяко отделно пионерче се вменява, че моята и твоята истина са равнопоставени, докато доминиращата партийно-учителска истина не се промъкне изпод конкретната индивидуална истина и не я зарази с това да “приемаме и разбираме позицията на възрастния (партийния функционер), а не да се борим с нея.” И така, детето пораства и става пъзелче в едно общество-пъзел, където човек не е съгласен със своето мнение. А в един момент се изражда дотам, че дори не разбира това свое зомбирано състояние. Ето това е любовта и взаимното разбирателство на тезата за моята и твоята истина!

"Немислимо и непочтено е за мен да имам моя-истина." (селсал) ... както и за всеки друг да има своя истина. Има само една истина - и това е истината на комунистическата идея.Донка

Тезата за моята-истина е вирусът, който привидният демократизъм, се опитва да инжектира в неукрепналите умове. Създава се илюзия за свобода, тъй както се хвърля стръв. Това е духовна педофилия. Собствената-истина е бонбончето, което се предлага на детето, за да може то да приеме без ропот чуждата истина, но вече като собствена истина.

Споделянето, което тъй се цени и добре личи в анкетата към тая тема, може да се уподоби на взаимно опитомяване. Това споделяне има анестезиологично действие. Бодват те със заблудата, че имаш право на свое-мнение, а това успокоява централната нервна система, която драпа за това “и аз да съм индивидуалност”. И така се получава скупчване на множество привидни индивидуалности, над които тегне конформисткото “ама пази другия, че и той е индивидуалност”. Лозунгът е: нека всеки получи дозата си обезболяващи, на чийто етикет пише “о, приятели, и вие сте прави, да, да, признавам…”.

Спорът изважда резигниралите от упоението им. Но не ме разбирайте погрешно, спорът не е лекарство. Напротив! Със спорът времето на лекарствата свършва. Спорът е отрезвяване!

“Да, ама на някой това може и да не му понесе” – се проплака тук. Не бършете тия сълзи, оставете ги да изтекат. Със тях ще си иде и пристрастието към фалшивата честолюбива индивидуалност.

----

Нашата-истина е фронтът на спора! Там където моята и твоята истина се изрязват и се хвърлят на кучетата. Няма по-велика любов от тая да разтвориш гръдта си и да я предложиш за удар.

Линк към коментар
Share on other sites

Гост
Тази тема е затворена за писане.

×
×
  • Добави...