Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Как насърчавате детето в трудни моменти


Донка
 Share

Recommended Posts

Днес моя приятелка и бивша ученичка сподели с мен колко проблеми има с дъщеря си - на 16 години.... и колко срам е събрала в учителската стая при бившите си учители.... Дора е много добра, всеотдайна, интелигентна майка - като повечето майки сега. Всичко, което ми споделяше, се въртеше около страха, че момичето ще опропасти младостта и живота си. Това, което очакваше от мен, бе съвет как да го предотврати... Тя не беше готова за това, което трябваше да и кажа.... Дори не можа да ми отговори за какво мечтае и как вижда света около себе си порасналото и дете....

Класически случай - и аз, и много други родители сме минали през това.

Само че, когато започне изпитанието, някак ние възрастните забелязваме преди всичко колко трудно ни е на нас. Започваме да си представяме какви ли не катастрофални сценарии и се стараем да ги предотвратим. Борим се със собствените си предположения и не разбираме как сами предизвикваме това, от което най-много се страхуваме....

Забравяме да погледнем на света през очите на порасналото си дете, да се опитаме да разберем трудностите, през които минава, да запазим вярата си в неговите сили и свобода. Забравяме, че нашето дете с болка разкъсва пашкула си и постепенно се превръща в наш приятел.

Как да насърчаваме вместо да ограничаваме?

Как да помагаме вместо да наказваме?

Как да усвояваме заедно с децата си изкуството да се учим от грешките - толкова естествени и необходими на растящия човек?

Преди всичко от опита си на отначало проваляща се, но после успяла майка, мога със сигурност да посоча като най-доброто лекарство

личния пример.

Престанах да "пазя авторитета си", демонстрирайки увереност в собствената си правота. Откровено започнах пред децата си:

да признавам грешките си,

да поемам отговорността за тях,

да помирявам своето и тяхното недоволство с инструмента на прошката Прошката - лично

да търся урока и да вземам решение за промяна.

Разбрах, че най-коварната отрова за любовта между нас беше вината.

Вместо да разпитвам и търся отговорност започнах да споделям и да се интересувам... Забравих "Как може....", страховете и мрачните прогнози - започнах да мечтая на глас.... И един ден бавно и сигурно мечтите ми започнаха да се сбъдват - една по една....

Сигурна съм, че много от вас тук могат да разкажат как са насърчавали и насърчават децата в трудна за тях възраст и моменти...Не само като родители, но и като педагози или просто близки...

Препоръчвам на всички и една чудесна книга:

Позитивно възпитание за тийнейджъри

Edited by Донка
Link to comment
Share on other sites

Темата е много интересна и мисля, че хората в този сайт ще разбрат по-лесно как да се справят с подобен "проблем". Какво точно имам предвид? Това, че темите тук ни помагат да общуваме по-добре помежду си (имам предвид възрастните), което не е съвсем същото с подрастващите деца. Може би тук е една от основните грешки на родителя- забравя, че неговото дете на 16г. вече не е дете, даже не е "негово", а божие създание. Друго важно условие е да изслушваш, защото детето не винаги иска съвет, то просто иска някой да го чуе, да му обърне внимание. Личният пример, който Донка споменава, като такъв от който детето да гледа също е много важен. Не на последно място е търпението, което родителят е хубаво да проявява. Колкото до начина на мислене, аз мисля че е най-важен. Положителното мислене ще помогне както на детето, така и на самия родител. :wub:

Link to comment
Share on other sites

:)Роси Б.,много си права ,че трябва повече да слушаме и по малко да говорим.

Това създава атмосфера на близост и доверие ,близка до приятелската аз го започнах от преди година ,когато дъщеря ми влезе в десетата си година.

Забелязах ,че когато се правя много на родител ,знаеща и можещта ,предизвиквам у нея само неувереност ,неудовлетвореност от взетите от нея решения и съответно си дадох сметка че само след 3-4 години това ще се обърне против мен под формата на непоносимост.

От ролята ми на поучаващ ме извади детето ми ,когато след дълга лекция как трябва да пази живота на насекомите ,въпреки са насекоми(защото тя искаше да си опитомява речни жаби :) които съответно до края на плажа се сваряваха във чашка с вода),тя се обърна и ми каза:"Стига си ми говорила с тоз поучителен тон ,дразниш ме". :P и това на 10 год ,какво да очаквам на 13 например.

Та научих се да слушам и да търся мотива ,да връщам лентата и да се сещам за себе си.

Като това в никакъв случай не изключва спазването на правилата на поведение и социалната рамка.

Link to comment
Share on other sites

Днес моя приятелка и бивша ученичка сподели с мен колко проблеми има с дъщеря си - на 16 години.... и колко срам е събрала в учителската стая при бившите си учители.... Дора е много добра, всеотдайна, интелигентна майка - като повечето майки сега. Всичко, което ми споделяше се въртеше около страха, че момичето ще опропасти младостта и живота си. Това, което очакваше от мен бе съвет как да го предотврати...

За Дора и всички майки като нея съм подбрала тези думи от Учителя с много любов.

Ако вашето дете не иска да се учи, то бащата и майката не могат да го направят учен.

..................

Искам да остане във вас тази мисъл: да живеете с любов към Бога. Без любов към Бога не може да се служи, но не тази любов, която сега имате. Сегашната любов е неузряла. Сега и майчината любов е изродена. Трябва всичко да дадеш и да забравиш.

.....................

Всички, които искат да поправят другите хора, аз ги наричам, че те са непоправими. Не си правете самоизмама да мислите, че друг може да ви даде добрини, щастие и благо. Вие сами може да се повдигнете.

....................

Онова дете, което е родено от благородна майка, то се отличава. Онзи ученик, който е възпитаван от добър учител, и той се отличава.

Оставете всекиго да опита всичко в света, че тогава му помогнете.

Две лепти

Edited by Роси Б.
Link to comment
Share on other sites

:thumbsup2: Нима мога да остана безразлична към такава тема!?

Книгата"Позитивно възпитание за тинейджъри"е действително много ценна и бих казала,че тя преобърна наследените ми,консервативни представи за възпитание,както ми помогна в трудни моменти да взема правилната посока в отношенията с 15-годишната ми дъщеря.Хубавото е,че книгата не разглежда проблемите само теоретично,а може да служи направо като практическо ръководство за родителите,защото се базира на примери от практиката на двамата автори - психо-терапевти,езикът е диалогичен и това я прави много реална и близка до конкретните житейски ситуации,в които сме поставени.Определено мисля,че тази книга ми "вдъхна"смелостта да казвам по-лесно "да" на дъщеря ми и много по-рядко(да не кажа,че почти не ми се налага)да слагам забрани.Научи ме да говоря тихо,защото децата "чуват повече шепота,отколкото крясъците",да се вслушвам и следвам желанията и,а постепенно се стигна до там,че тя сама започна да си слага спирачки.Не казвам,че трудните моменти и предизвикателствата са изчезнали,би било твърде утопично. :) А и отсъствието ми от дома за дълго също си казва думата,но покрай "самообразованието" си,като родител,започнах да образовам и майка ми,и резултати има,но и постоянно сме нащрек!

Ето например,днес беше Тодоров ден.Всички знаем,че това е тъй нареченият Конски празник у нас.Дъщеря ми обича конете от самото си раждане.Наскоро,като разчиствах стаята и,намерих една бележка,писана от нея:"Конете са ми в душата.Музиката ми е в кръвта.И двете са ми в сърцето".Ние нямаме условия да отглеждаме коне,а и това си е едно скъпо удоволствие.Опитвам се да не секвам порива и и правя всичко възможно да я подкрепям.И така,от ден на ден,се стигна до днешния,когато беше първото и състезание.За целта тя предварително ми каза,че ще се наложи да не ходи на училище една седмица.Първо изроптах,разбира се.Как може - цяла седмица!? :3d_007: Без уроците по пияно(тя е в музикално училище),без английски...!?Възмущението ми беше пълно и нескрито,за което сега съжалявам! :3d_130: После и се извиних за реакцията си и и казах,че понеже и имам доверие и знам,че тя е отговорна към нещата,с които се занимава,съм съгласна да направи така,както тя сметне за най-добре и я подкрепям.(определено имам основания за това - в училище се справя отлично,а учителката и по пияно също е доволна от нея)Тя побърза да ме успокои,че ще си взима уроците по пияно,а също и английския,но в крайна сметка не го направи.И двете с майка ми решихме,че няма да го повдигаме на въпрос,докато мине състезанието,понеже беше много напрегната и притеснена.Е,днес то вече е минало,а сега(не веднага,разбира се)предстои да поговоря с нея за "казаната дума".Искам да "стигна"до нея и да я накарам да разбере сериозността на това да изпълнява обещанията,които дава...Как бихте постъпили на мое място? :3d_134:

Edited by Моника13
Link to comment
Share on other sites

Знаете ли, моят син също е на 16г. И ако кажа, че всичко е така, както бих искала, ще излъжа. Но съм се отказала отдавна от родителските амбиции и зная, че Бог има план за всекиго...

Но, най-важното в подхода и контактите с него е взаимното доверие. Ето, преди няколко дни се успа /и аз/ и не отиде на училище. Разбрах го, защото му е трудно-учи, работи на 4ч. след училище. В събота и неделя е на театрален курс. Освен това и гадже се появи... :whistling: Изобщо , емоции... Но и в книгата на К. Хеенкамп-Децата на новото хилядолетие има доста добри насоки и подходи, които вмъквам.

На тази възраст вече стават мъже/жени и се формират като личности, които искат да се зачита мнението им. А когато някой се опита да ги унижи или потисне реагират доста различно и това е нормално.

Разговаряме и споделя много с мен. Анализираме ситуации като се старая само да го насочвам и той сам да стига до изводите.

Link to comment
Share on other sites

  • 1 month later...

Хваленето на детето може ли да се смята за насърчаване, но в момент на постигнати успехи и преодолени трудности?

Или обратното - това е начинът децата да бъдат поставени в зависимост от оценката и реакциите на възрастните и после на връстниците си - авторитети?

Ако насърчаването помага на детето да се учи от грешките си, то хваленето дали не го заставя да избягва ситуации, в които може да сгреши? Или още по-зле, да ги прикрива и създава "измислена реалност", за да заслужи поредната доза любов, опакована в лъскава похвала и награда?

Как да спазим невидимата граница между признанието на успехите и развращаващите похвали?

Link to comment
Share on other sites

Някой хора обичат да ги хвалят, други точно обратното (но те също имат нужда да се чувстват разбрани). Хубаво е да знаем детето от кои е. В зависимост от това можем да изберем подходящ начин по който да му кажем например, че е постъпило добре и в какво мислим, че се състои тази добра постъпка. Въобще като оценяваме действията на някого трябва да започнем от положителното в тях (дори и такива да са единствено намеренията). Това е необходимо ако действително искаме да го разберем, а не само да го оценим. Най-важно е детето да има правилна мотивация. Едва след това идва въпросът за реализирането на намеренията. Но обикновено ние хората оценяваме първо действията, а на мотивацията не обръщаме внимание. А когато става въпрос за деца често забравяме, че при тях водещи са желанията и емоциите, а умът все още не е ярко проявен.

Link to comment
Share on other sites

Да, Станимир е прав - оценяваме действията, а не мотивацията. Дори не и действията, ами направо само резултатите :(

Донче, виждла съм и виждам деца, които получават любов и внимание от родителите си само при постигнати успехи и обратно. При такова положение на нещата, важи с пълна сила това, което си казала.

Ако детето се чувства прието и обичано, независимо от постигнатите резултати, едва ли похвалата би изиграла някаква изкривяваща действителността роля. Напротив, ако детето се опитва да действа градивно и ползотворно, за себе си и за другите, а не получава подкрепа от най-близките си хора, това би довело до съмнения, демотивация (все пак при него в момента се изгражда ценностната система, мирогледа, вярата...)

Link to comment
Share on other sites

Как насърчвам децата си ли? Ами никак, по-скоро те ме насърчават.

Ако трябва и искат нещо да направят, те го правят без да се налага допълнителна мотивация от моя страна. Те сами са си мотивирани. И го правят добре.

Ако нещо не им харесва, казват "не" и тва е. Колкото и да се мъча да ги мотивирам, думите ми увисват, ония клатят глава и пак казват "не"................твърдоглава работа.

Скоро беше....... наложи се да се обадя на учителката да и обяснявам и да се извинявам, че сина ми няма да участва в някакво мероприятие, за което го беше избрала . Върна се човекът от училище, каза ми за какво са го избрали, каза ми, че няма да отиде.......да съм се обадела на учителката да и кажа, да избере друго дете. Ако не съм се обадела, той пак нямало да отиде. Отне ми половин ден да го убеждавам......и накрая все пак се обадих на учителката.

:hmmmmm: то май темата беше за друго, но и това става, нали за насърчваване се говори

Link to comment
Share on other sites

Отдавна се изкушавах да пледирам за другата гледна точка и постинга на mvm съвсем ме провокира. Ще перефразирам Екзюпери :

Живяла съм много при възрастните. Виждала съм ги съвсем отблизо. Това не подобри особено мнението ми за тях. :harhar:

(от Блога на Трихоцефалус)

През живота си имах голям брой срещи с голям брой сериозни хора. Живял съм много при възрастните. Виждал съм ги съвсем отблизо. Това не подобри особено мнението ми за тях.

Срещнех ли възрастен, който ми се струваше малко по-прозорлив, го проверявах с моята рисунка номер 1, която бях запазил. Исках да видя дали наистина разбира. Но винаги ми отговаряше: "Това е шапка." Тогава не му приказвах нито за змии боа, нито за девствени гори, нито за звезди. Приспособявах се към него. Говорех му за бридж, за голф, за политика и за вратовръзки. И възрастният оставаше много доволен, че се е запознал със също така разумен човек.

Така че възрастните не разбират не само, че боа е погълнала слон, но и много други неща. Ако поне понякога си го признават може би комуникацията с децата ще се подобри.

Във връзка с тинейджърите е може би най-трудно да се запази добрата комуникация (на мен ми е много трудно с моя син).Смятам, че би било много лошо ако взаимното доверие напълно се загуби и той напълно се откаже да споделя за "неговите" важни неща - защото не очаква някой да го разбере.

Edited by Атлантида
Link to comment
Share on other sites

Не бих генерализирала - познавам покрай професията си много родители, които са запазили детето в себе си и много добре се разбират с рожбите си.

Естествено, че децата насърчават възрастните в трудни моменти - те го правят със самото си присъствие в живота ни.

За случая на мвм -

Ако обаждането на учителката в полза на решението на детето е станало след откровен разговор за истинските причини - родителят е насърчил

умението на детето да преценя своите предпочитания, сили, поведение;

умението да споделя искрено какви са чувствата, мнението и вътрешното му решение, може би колебанията и опасенията си... ;

умението да отстоява своята (обмислена) позиция въпреки натиска на възрастен авторитет...

Ако подобен разговор е отсъствал и родителят е отстъпил пред ината на детето без да се опита да разбере какви са истинскитъе мотиви и причини за отказа - вместо това напразно е излагал своите мотиви и дори е оказвал натиск, след което е отстъпил - пак е насърчил определени качества на детето, но за тх никак не ми се говори. Вие сигурно се досещате за какво иде реч....

Edited by Донка
Link to comment
Share on other sites

Eх, Донка. Естествено, че съм провела разговор и съм се опитала да разбера причините за отказа за участие. Аз ви казах, че половин ден обсъждахме този случай, как, защо, ама защо не и така нататък. Когато детето ви каже "това мероприятие е тъпо, аз не намирам смисъл в него и не искам да участвам"

вие какво бихте направили. Опитвах се да обясня, че не е тъпо, че щом училището е решило да го проведе, значи е необходимо , говорих за лична отговорност, за обществена отговорност, за съвест, за това, че понякога се налага да вършим неща, които не са ни приятни, но щом другите го изискват от нас, значи трябва да ги свършим и още и още..............за това, че ние не сме център на Вселаната, а живеем в общество с някакви порядки...уф, говорих какво ли не

и накрая...не можах да го убедя.

Link to comment
Share on other sites

Ами щом не му допада и ако не става въпрос за нещо без което наистина не може... Но компромиси трябва да се правят и от двете страни. Щом ти си влязла в положението му и си го отървала от "неприятности" и той трябва да отвърне по някакъв начин. Дори и да е нещо дребно. И с това трябва да е наясно предварително, в случая преди да си говорила с учителката.

Link to comment
Share on other sites

Когато детето ви каже "това мероприятие е тъпо, аз не намирам смисъл в него и не искам да участвам"

вие какво бихте направили.

:) Мненията, които споделям тук не са насочени към конкретните хора - взети са само казусите. :)

В случай, че детето каже "това..... е тъпо, не намирам смисъл в него и не искам да участвам" - няма да го разубеждавам или убеждавам в каквото и да било - то си има право на мнението и решението си. (С това ще започна разговора)

1. Ще го помоля да ми разкаже какво конкретно представлява това нещо (така ще разбера дали разбира смисъла и дали си представя какво точно ще се случи; също ще мога да си изградя по-подробна представа за подготвяното събитие и за поведението на децата и на учителя и за мотивите им.)

2. После ще го попитам как си представя едно интересно "нещо", което бихме могли да направим заедно у дома или нещо интересно, което биха могли да направят с децата в училище. Ще го помоля да си представи своята роля в това - така ще разбера дали детето има идея за интересно общуване с другите деца и каква е тя.

3. После ще решим заедно дали може да се "поправи" нещо в тъпото мероприятие - което можем да направим двамата - или ще поемем инициативата ние да предложим на децата и учителката другото-интересното (с мое активно съдействие).

После ще се обадя на учителката с молба да се видим и разговаряме....

Ако детето не може или не иска да води този разговор с мен, значи просто се опитва да наложи своята воля и да провери дали е достатъчно силен... Обикновено така постъпват деца, върху мнението на които се оказва преса - така те демонстрират самостоятелност дори с цената на отказ от нещо интересно и привлекателно за тях. Твърдя това от много случаи с такива деца, докато съм била класен ръководител и организатор на инициативи... Пътят към тях е по-стръмен, но сърцата им се отключват с внимание, уважение и любов - показани пред всички.

Link to comment
Share on other sites

  • 2 weeks later...

Всеки родител иска детето му да постигне 'повече' от него. Какво е точно това 'повече' е много трудно да се каже. Аз имам една представа за живота и най-важните неща в него, децата ми, може, а и имат - друга. Нормално. Отдавна се научих да ги оставям сами да преценяват и решават какво да правят - така се чувстват по-отговорни, а и са много по-самостоятелни от болшинството деца на тази възраст. Не казвам, че сме слободия и безконтролна работа :).

Наскоро на една родителска среща, след като половината майка обясниха на какви безумно скъпи курсове ходят децата им, в кое велико училище ще кандидатстват и изразиха недоумение защо децата им не показват очаквания висок успех, а напротив - около четворките са, изказах мнение, че може би тези курсове не са цел на децата, а на родителите - затова и резултатите са такива. Ние без да ходим на курсове имаме по-висок успех. Погледнаха ме сякаш съм зелено човече :). После хвърлих втората бомба - че детето ми само ще избере къде да учи, защото тази истерия с кандидатстването след 7 клас ми се струва пълно безумие. Аз само ще си дам мнението. Във всяко училище има добри и не дотам добри преподаватели, малко са тези с идеална база (обикновено частни). За мен е по-важно училището да е наблизо и детето да се чувства добре там. Ако иска да учи - може навсякъде да го направи. Ако не иска да учи - и най-елитното училище няма да помогне. Не знам доколко съм права, ама я караме по-спокойно така. И детето е амбицирано да се представи добре - защото това е неговия избор, а не защото мама така е казала.

Но това, което най-много ме порази тези дни е как точно някои родители 'възпитават' или 'насърчават' децата си. Големият ми син има едно причтелче, което най-редовно го гонят от вкъщи. В истинския смисъл на думата - няма право да се прибира определен брой дни. Така се 'насърчава' послушанието му. Първият път го 'насърчиха' през месец февруари. Няма значение, че е зима, че детето няма пари. Попитах, ако не го подслоним или някой друг приятел не му помогне какво ще стане - "ами ще спи по пейките, да не му е за първи път?". Сега ще ни гостува за трети път. И не знам аз ли съм се сбъркала, или някои хора не са наред с централния процесор :o . Най-интересното е, че е много слънчево и възпитано дете.

И за завършек да кажа как моите хубавци ме възпитават. Когато видят, че съм се напушила (разбирайте 'яхнала метлата') ми се усмихват широко и ми казват: И аз те обичам, маме :feel happy: . Определено лекува.

Edited by Ася_И
Link to comment
Share on other sites

  • 4 weeks later...

Една великолепна статия на Курт Левин за

"Психологическая ситуация награды и наказания"

За тези, които имат затруднения с езика или с терминологията, ще се опитам да обобщя основната идея.

Явленията, които попадат в психичното поле на човека, могат да му влияят с привличащ или отблъскващ вектор на силата на взаимодействие.

Това, което предизвиква интерес и удоволствие, привлича вниманието и активността по естествен начин. Другото му действа отблъскващо - човекът се старае да се отдалечи и избегне контакта с него.

Когато родителят се опитва да "насърчи" детето си посредством наказания или заплаха от наказание (от всякакъв характер), той го поставя между две полета, които му действат отблъскващо. Целта на наказанието, очевидно, е отблъскващата сила на наказанието да преодолее отблъскващата сила на поставената задача и да го "мотивира" да се движи в посока на по-малкото зло. Всъщност детето се оказва притиснато между две негативни сили.

Резултатът:

- Наказанията постепенно губят предимството си над отблъскващата сила на дейността, защото след като постигнат целта си, тяхната негативна сила се наслагва върху отблъскващата сила на задачата. Налага се всеки следващ път силата на наказанието да се увеличава и от заплаха да се преминава към действие.

- Засилващата се преса върху психиката на детето довежда до депресивно състояние - детето е смазано между негативните сили, които го притискат от значимите за него посоки, от които то очаква любов, сигурност и одобрение. Остава с впечатлението, че това е проявата на любовта...

- В детето заработва инстинктът за самосъхранение, и то се старае да напусне полето, в което действат силите - от "бягство под масата" или тайно занимание с нещо друго или безкрайно отлагане.... Възрастният започва да слага бариери, за да не позволи бягството - ограничава свободата на детето по различен начин - от физически до морално етични. Колкото по-голяма е силата на наказанието и отблъскването, толкова по плътни и здрави се налага да бъдат бариерите. Това често довежда до бягство от училище, от дома, от живота... наркотици, самоубийства...

Има и още един резултат:

- Детето се учи от родителите - то също започва да прилага механизма на наказанието и ограничаването по свой начин - към родителите си, към приятелите, към всички и всичко...

Link to comment
Share on other sites

  • 2 years later...
Guest pavletA

Самата учителка трябва да работи с децата и да преподава с лекота, с моменти на хумор, на насърчение, на позитивност.Това усещам в работата на преподавателя с децата.На нас като родители ни се осветли факта, да не стряскаме детската психика с това "Що е самостоятелна работа".Просто както обичайно да работи детето, но показва какво може без учебник и помощ на Учител.Да сгрешиш не е нещо фатално, а просто момент да осъзнаеш къде са слабостите ти, пропуските ти.

Нищо не е фиксирано и непоправимо, а начин да усетиш възможностите си, нивото на знания.Това съвсем не означава, че няма да има положителна промяна.Уважението към детето няма да се промени, то е ценно само по себе си.Вдъхвам увереност в неговите възможности и умения, поощрявам и казвам, че нещата ще се случат.Много е важно да даряваме позитивност в мисленето и хубави оценки за това, какви хубави качества има самото то.По друг начин не става.Подкрепата и единомислието на родителите е много важна в такива моменти:3d_053::3d_146:

Link to comment
Share on other sites

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.

Guest
Reply to this topic...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

 Share

×
×
  • Create New...