Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Има ли оправдана изневяра? - част 2


Guest azbuki

Recommended Posts

azbuki

Важно е чоек да е верен на себе си.

Абсолютно... :thumbsup: Точно това си мислех и аз преди малко, че просто не мога да бъда неискрена със себе да се самозалъгвам и да вървя против душата си... Просто не мога... Аз съм си аз и съм достатъчно честна пред себе си за да си го призная каквото и да означава това :):(

Линк към коментар
Share on other sites

  • Отговори 120
  • Created
  • Last Reply

Top Posters In This Topic

azbuki
Важно е чоек да е верен на себе си.

Абсолютно... :thumbsup: Точно това си мислех и аз преди малко, че просто не мога да бъда неискрена със себе да се самозалъгвам и да вървя против душата си... Просто не мога... Аз съм си аз и съм достатъчно честна пред себе си за да си го призная каквото и да означава това :):(

... и да се приема без угризения. :)

Линк към коментар
Share on other sites

"Колко любов може да понесе сърцето,докато разумът не му забрани"

Не знам на кого е ,чух я хареса ми ,не съм си доизяснила точния смисъл но мисля че е подходяща за тук.

Редактирано от didi_ts
Линк към коментар
Share on other sites

Интересно е, че тази дискусия се води под влияние на един канещ се да тръгне напред Меркурий, "кацнал" върху моя Плутон в осми дом, в много точен тригон с Венера. Мда. Трябвало е да си расъждавам.

Линк към коментар
Share on other sites

Интересно е, че тази дискусия се води под влияние на един канещ се да тръгне напред Меркурий, "кацнал" върху моя Плутон в осми дом, в много точен тригон с Венера. Мда. Трябвало е да си расъждавам.

В живота си съм се влюбвал истински и реално един-единствен път. Наскоро.

И тя си отиде - по нейните си причини.

Не само, че не съжелявам, но и съм доволен от себе си. Макар че "изгубих". Ау!

Желая щастието на тази жена и нейните близки с цялото си сърце - и не ме е страх, макар че тя 5 пари не дава за мен.

Аз зная какво искам - тя също, евала!

Просто не си говорим вече - мълчим си.

Нищо лично, разбира се.

Прост извод - една истинска любов се случва ВИНАГИ И НЕМАТЕРИАЛНО, значи.

Да обичаш някого или нещо означава да желаеш свободата му, щастието му и правато му на съществуване с цялото си същество - без уговорки. А хората - доколкото съм забелязал - са своенравни и претенциозни същества.

Желая Ви щастие.

П.П. Не обичам дългите постинги - но ТЯ си заслужава извинението. Няма по-взискателно нещо от Любовта и Благородството на Душата Сама/Само по Себе Си.

Прекрасно е да си свободен, нали?

Редактирано от aorhama
Линк към коментар
Share on other sites

Много си прав във всичко което си написал, но на мен ми стана малко тъжно и за това се сетих за една мисъл от Учителя:

"Вяра детинска трябва да имате, а не вярата на възрастните."

Дънов, Петър Мисли за всеки ден

Нека сложим малко цвят и да пропуснем Божествената Любов да се излива през нас. Приказката е безкрайна и е все по- богата и красива... Поздрави!

Цък :angel:

Линк към коментар
Share on other sites

Много си прав във всичко което си написал, но на мен ми стана малко тъжно и за това се сетих за една мисъл от Учителя:

"Вяра детинска трябва да имате, а не вярата на възрастните."

Дънов, Петър Мисли за всеки ден

Нека сложим малко цвят и да пропуснем Божествената Любов да се излива през нас. Приказката е безкрайна и е все по- богата и красива... Поздрави!

Цък :angel:

Реагираш прибързано - недей!

Животът е нещо РЕАЛНО.

Редактирано от aorhama
Линк към коментар
Share on other sites

Прост извод - една истинска любов се случва ВИНАГИ И НЕМАТЕРИАЛНО, значи.

Да, тя няма нужда да е материална, за да БЪДЕ, но може и да намери материален израз. Както й хрумне.

Да обичаш някого или нещо означава да желаеш свободата му, щастието му и правато му на съществуване с цялото си същество - без уговорки.

Дали ТЯ не ти се е случила, за да осъзнаеш точно ето това? Аз имах една такава любов, съпроводена с убийствено мълчание (по "неговите си причини"). Не знам нещо по-болезнено да ми се е случвало (макар че съм се влюбвала много пъти и все по различен начин...), но и не знам от нещо да съм научила толкова много.

П.П. Ех, тоя Меркурий...

Редактирано от azbuki
Линк към коментар
Share on other sites

И както каза късметче след тези дълбоки изводи които са направени остава само:

:angel:

...И красиво очакване. :feel happy:

Аз не разбирам от зодиаци може и на мен да ми влияе Меркурий :dancing yes::3d_047:

Редактирано от Fut
Линк към коментар
Share on other sites

Ако истински обичаш някого,трябва да му дадеш правото ,да се чувства свободен,сам да направи своя избор.Истинското приятелство,може да се превърне в истинска любов.И няма място за изневяра.Ако трябва нещо да стане,ще стане!

Ако е истинско ,ще стане,а и 'отгоре ще се намесят',просто изчакай момента.Понякога не разбираме,това,което ни се дава и показва,но после с оказва ,че е било за наше добро,за нашето израстване.

Запази си приятелството,радвай се на всичко хубаво,което ти се дава,и чакай.Нещата сами ще си дойдат на мястото.

:3d_046:

Линк към коментар
Share on other sites

Ако истински обичаш някого,трябва да му дадеш правото ,да се чувства свободен,сам да направи своя иззбор

Запази си приятелството,радвай се на всичко хубаво,което ти се дава,и чакай.Нещата сами ще си дойдат на мястото.

:3d_046:

Изневярата е начин на мислене,и е понятие ,което служи за оправдание,

а любовта е свобода

и само ти единствен трябва да прцениш дали можеш да я вкусиш ,а не да я обясняваш как изглежда без да си я изпитал!

Няма права и задължения,

страхът от загубата на приятелство е вече загубено приятелство !

Нещата никога не идват сами на мястото си,трябва да се пребориш ...

и първо със себе си!

Линк към коментар
Share on other sites

Ама че тривиална тема.

Обичам те - по-тайно и от враговете ти.

А те умеят да ти вредят. Яко! И влачат - ВЪТРЕ в теб са.

Живей и бъди щастлива.

Толкова първично и естествено е - на реалната любов се отговаря с реална любов.

Успех, пълноценност, щастие, самочувствие, Свобода - какво означава това?

Простият отговор - на любовта се отговаря с любов. Не с любовта, която очакваш да получиш, а с любовта, която си способна/способен да дариш - това е реална сила, която се усеща, а не тинтири-минтири ... и наколенки със амурчета...хм - Любовта има наивно лице, ти това видя ли го?

Но ние - хората - предпочитаме да вярваме в икони, църкви, чудеса, мноооооооооооооого як секс и т.н., а не в себе си, забележи! Бъди!

И когато любовта СТАНЕ (по твой избор, а не по нечие внушение) лично ТВОЯ овладяна сила - ментетата са off.

Ти можеш!

Ти си Every Woman, бай.

П.П. И затова си една-единствена и неповторима.

Като всички други жени, тоест.

Редактирано от aorhama
Линк към коментар
Share on other sites

Преходен период при наличие на двама души - почти бивш(а) и почти бъдещ(а) - е страх от себе си и да не се минеш. Това не може да бъде търсене на Любовта.

Под преходен период разбирам времето от момента, в който срещаме нов човек, до момента, в който осъзнаваме, че искаме да бъдем с него. Времето в което любовта се заражда, а тя почти винаги си има нужда от време. Страхът да не се минеш идва после - когато вече разбираш какво искаш, но те е страх да направиш стъпката към него. Но до този момент има доста време, поне при мен са няколко месеца.

Простият отговор - на любовта се отговаря с любов. Не с любовта, която очакваш да получиш, а с любовта, която си способна/способен да дариш - това е реална сила, която се усеща

Точно :)

Линк към коментар
Share on other sites

:)

Само да подчертая, че не съм загубила нито любов, нито приятелство. Тези неща не се "губят".

И по-полека днес, че Меркурий тръгва напред :D

Редактирано от azbuki
Линк към коментар
Share on other sites

Вижте сега незнам какво става с Меркурий, но аз се сещам за едно стихотворение на бяса:

"...Не, ... не зная какво е любов,

ако някой попита, кажи му го "песенно".

Аз при него, ще ида готов

своята сила да дам, за обичане."

Източник

„100-те най- романтични български песни” са песните, с които казваме „обичам те”!

Източник

Поздрави!

Редактирано от Станимир
Линк към коментар
Share on other sites

Знаете ли, на мен тази тема ми припомни една вече отдавна сдъвкана история, но за пореден път открих, че някакви аспекти от нея ми влияят на мисленето дори днес. Историята е адски оплетена и сложна, но се опитвам тук да я предам в обобщен вариант. Мислех си, че на някой може да е полезна, иначе общо взето си я държах за себе си (и най-близките си приятели, които знаят за нея).

Имала съм едно и само едно покосяващо влюбване в мъж, за който впрочем не знаех, че е женен. Това е единственият човек в живота ми, когото сънувах преди да срещна и познах в мига, в който го срещнах (не само като човека от съня ми, но и като това, което е изобщо). Бях доста по-неопитна тогава (минали са поне 4 години), така че не можехд а си обясня всичките си усещания във връзка с този човек. Не мога да разкажа и всичките си сънища - с наситена символика, свързани с него. Когато за първи път го видях, видях в полето му смърт. После я сънувах - с косата. Започвах да рева без повод и да се моля за него. В сърцето ми се отвори едно.... пространство, което допреди не познавах. Едно огромно, светещо, щастливо топло нещо. Май му викат любов. Нещото беше по-голямо от мен, впрочем нямаше размери и си мислех понякога, че гърдите ми ще се спукат по шевовете. Толкова беше силно, че ми се налагаше след като го видя да се скрия някъде - в тоалетната примерно, и да се нарева. Такива неща започнаха да излизат от мен, които не бях и подозирала, че има.

В началото, по мое усещане, контактът за него означаваше същото - огромна, чак неконтролируема радост и щастие. "Познахме се" от пръв поглед. После дойде болката. В такива отношения сме (работни), че не можех по никакъв начин да дам излаз на тези чувства. Не можех дори да общувам нормално с него. Още по-лошо - това, което усещах и виждах емоционално и духовно, не съответстваше изобщо на реалността. След първоначалното опинение, изведнъж той започна да се държи с мен язвително, агресивно, хапливо, грубо. Без значение повода, просто бях аз. В мое присъствие (само присъствието стигаше) губеше контрол над себе си, губеше ума и дума, започваше да заеква чак и мразеше това, което се случва с него, и мен като поводът за всичко това... Търсеше да сложи някаква тотална преграда пред това "чувство", дори по-силна от формализираните работни отношения. В същото време, тайно, например един ден докато си мислех нещо или си пишех в библиотеката, случайно открих, че се е вгледал в мен с един поглед... един разпознаващ и спомнящ си поглед. Когато вдигнах глава, той погледна встрани, като събуден от някакъв сън, но, което беше най-странно - гледаше някак виновно. Все едно е грешно да ме гледа, например.

В един момент не можех повече да издържам това положение и това мълчание. Чувството търсеше израз. Не можех и да си обясня много от усещанията и реакциите си - например, че веднъж, когато той мина покрай мен просто ей така се разплаках и не можех да спра. Такива ситуации имах сто. Прекратих много близки контакти с приятели. Никой не ме беше изоставил, но предполагам, че това, което ставаше с мен, за тях беше трудно за разбиране - а аз имах нужда да съм сама. Съквартирантката ми ми каза, че сърцето й се къса да ме слуша как плача нощем, че много й се иска да ми помогне някак, но не знае как. И затова просто правеше по нещо мило и ме поддържаше, доколкото можеше. Един мой приятел немец ме изслуша и ми каза, че трябва да говоря с този човек. Че трябва да му кажа какво изпитвам - за да прекратя мълчанието. Че в най-лошия случай просто ще ми каже, че нищо не изпитва към мен и с това ще се приключи всичко... е, постепенно с времето ще се оправя.

Съгласих се. Нямах друга възможност за контакт, поради това реших да му пиша. Направих го, и се оказа, че има по-лошо от това да ти кажат "не". Мълчанието. Не получих отговор. Продължавах да срещам този човек в работата си и си мислех, че полудявам. През това време се бях опитала да разбера нещо за семейното му положение (той е доста необщителна и асоциална личност и това беше трудно). Никой нищо не можа да ми каже - на мен или на мои приятели, които се опитваха да ми помогнат. Никъде, по никакъв повод, в никоя от книгите му не е спомената жена. Вътрешното ми усещане също ми показваше, че този човек "не обича", че няма човек в живота си, който да обича. Това обикновено се усеща.

И така, не издържах тази ситуация и реших да го помоля просто да седнем и да говорим. Исках просто да си изясня нещата за себе си, защото междувременно течаха в главата ми спомени за ужасни неща. Както съм споменавала в този форум, имала съм прераждане по време на Холокоста и съм умряла в него. Този човек познавам оттам, но е бил нацист от доста висш ранг (Хитлер и с-ие), който тогава се влюбил точно така, по същия начин, неконтролируемо, но ме отхвърлил като "расово неуместна", дори се погрижил за това да изчезна. Донякъде този спомен, който ми се даде, ми помогна поне да разбера защо имам тези противоречиви чувства към този човек и защо са долкова дълбоки и всепомитащи. От една страна след срещата с него си спомних от колко хиляди години се прераждам на Земята, все едно си видях целия Път на лента, докоснах се до дълбините на самата себе си и си дадох сметка, че с този човек от толкова отдавна се познавам (той е моя душа-близнак) и сме толкова близки. От друга страна беше травмата и кошмарния спомен от този минал живот, който описах. От една страна беше моят спомен за това колко съм обичала този човек, моето сърце и цялото ми желание и искрен импулс да му помогна да се отвори за това забравено нещо, от друга беше неговата заключеност в логиката и принципите, в затвора на мислите и убежденията му - категоризиращи и разделящи, мразещи и убиващи, в бронята, покриваща сърцето и пазеща го от досега на... любов, светлина, Бог... Луцифер? Никой не разбира Луцифер по-добре от мен.

Та в средата на този ад аз реших, че трябва да направя прорез през тази "реалност". През завесата на този ад. Че ще си причиня болката, но искам да стрелям срещу илюзията. Даже го сънувах. Как в съня си правя онзи жест, познат в източните бойни изкуства - показалеца и средния пръст насочени напред, другите пръсти свити. Насън обаче не ми стигна силата, за да разбия илюзията. Срещу мен излезе една жена, облечена в черно. Така и стана. Вдигнах телефона и набрах телефонния номер. Първо ми вдигна той. В момента, в който чу името ми затвори. Дори не пожела да чуе какво имам да кажа. После вдигна жена му и ми обясни, че той не искал да говори с мен, че било събота и т.н... Извиних се, уверих я, че няма да се повтори, и затворих. Тогава разбрах, че я има тази жена. Странно, но и до днес не съм я срещнала.

Това беше началото на ада. Отказано ми беше дори да говоря, да кажа. Нещото, което изпитвах, бе пратено в изолатора и заключено в още повече мълчание. За него НЕ ТРЯБВАШЕ да се говори. Присъствието на този човек до мен от този момент нататък беше убийствено. Ако можеше да се убива с мисли, щях да съм умряла. Тъй като сме много силно свързани енергийно, усещах всичко, което той излъчваше към мен с огромна сила - нямам неговата броня и усещам както любовта, така и болката. Извиних се, разбира се, и повече не потърсих контакт с него - дори и формален. Не съм искала да притеснявам жена му. Дори не съм подозирала, че я има (от приятели чувах: ама може ли такъв човек да има жена?!). И все пак, жена му говори с мен, дори и ако става дума за две думи и извинения по телефона. Той не.

Последва едно прибиране в България, в което аз имах нужда да реша дали ми се живее. Не знам къде пропаднах. Да чувстваш, че някой смята любовта ти за грешна, за толкова грешна, че да има нужда да бъде екстерминирана, депортирана, окована във вериги, затворена зад железни врати и бетон от мълчание - за да не бъде обезпокояван той< че някой желае теб да те няма, да не съществуваш, защото събуждаш нещо в него, което не съответства на картината за света, която си е създал - контролируема, логична и (расово) "чиста". Това ме убиваше. Помогна ми кръстницата ми. Рекох й: Нямам самоубийствени мисли, просто май не ми се живее. Незнам дали това е самоубийство. Тя ми каза: А ти как мислиш? Нужно ли е да си посягаш, за да умреш? И това ли искаш наистина?

Имах след това една нощ, която не мога да забравя, макар че съм имала и други такива. Говорех с духовните си водачи. Всички бяха много обезпокоени. Казвах им, че не искам повече и се отказвам. Че не мога да понеса болката от това нещо. Не можех да приема отричането на любовта в себе си, това, че съм мразена заради нея. Че някой, когото обичам, иска аз да не съществувам. Че не разбирам това и се отказвам да го приема. Доста дълго трая борбата. Накрая чух: Добре. Само се иска да го поискаш официално - ясно и точно. Изведнъж настъпи успокоение в мен. Осъзнах, че мога да си отида, няма пречка, няма нужда и от борба. И то без никакви посегателства - просто щях да угасна, само да го поисках наистина. Беше ми горе-долу все едно, но в този миг в главата ми изникнаха лицата на родителите ми, на близките ми... Видях как ще им се отрази това аз да си отида толкова рано. И това ме спря. Лицата на майка ми и баща ми, които видях.

Известно време живях в едно пространство "помежду". Ни жива, ни умряла. Заради отричането и самообвиненията, които контакта с този човек ми донесе, си докарах депресия, кисти на яйчниците и операция. С приятелите известно време продължаваше да е тежко - бягах от хората, исках да съм само сама. На една приятелка, дори на приятеля й, с когото не сме близки, им направи впечатление, че си тръгвам рязко и изведнъж, беа да ги прегърна и да кажа чао. Приятелката ми ме заговори за това и аз едва на нея признах. Че не живея много... Че не съм точно умряла, но и не знам за какво точно съм тук. И споделих, че съм искала и да си ходя. Не мога да забравя това лице, нейното, в този момент: Ама ако ти си отидеш, аз какво ще правя?! След което ми се дари най-мечешката прегръдка под слънцето. Спомням си ярко този момент, но при мен тогава положението беше толкова зле, че дори едва усетих тази прегръдка. Видях се после в един лед, легнала като мъртвец, замръзнала. В мен не проникваше нищо.

Тази и други случки ме наведоха на мисълта, че трябва бавно да зпаочна да се завръщам - на тоя свят. Опитите бяха трудни. Междувременно мълчанието между мен и този човек продължаваше да си цари. Въпреки, че аз всячески го отбягвах, за да не срещам този упрекващ ме че съществувам поглед, имаше някои срещи и понякога беше... ами, като бях поизлязла от вцепенението малко вече, дори смешно ми ставаше. Че го срещам на вратата случайно, поздравявам го, а той отскача назад и казва уплашено "О!" все едно е видял призрак - моя или един от тези в главата си? Една моя приятелка сподели, че и с нея се държал така странно и "дали не откачал тоя човек". Как ли да не откачиш като се барикадираш срещу любовта дори и когато тя каже, добре, ще стоя далеч от теб, за да не те притеснявам много (и дори с глвани букви: АЗ НЕ СЪМ ТУК, ЗА ДА РУША БРАКА ТИ, ЗА ДРУГО СЪМ!). Но какво значи далеч за любовта? Можеш ли я заключи? Можеш ли да я преградиш? Тя все ще ти погоди някой номер, смешен, както в случая, за да ти покаже абсурдността на поведението ти.

Много, много работих, молих се, изчиствах на фино ниво тези отношения. На друго не можеше - блокажът беше пълен. Страданието огромно. Намерих една жена в един момент, еврейка, лчеителка, с подобни като моите спомени - и тя ми помогна малко. Най-вече можа да разбере целия ми ад. Е, това беше на финала. Отдавна вече съм изплувала. Не чувствам вече и тази болезненост, защото темата Холокост цялостно май я... приключих. Намерих нова светлина в себе си, намерих пътя си, захвърлих много страхове. Много вода изтече. Сега съм много добре. "Върнах се."

И напоследък, странно, този човек започна пак да ми се явява в сънищата - странно, но някак смирен, търси контакт. Говорих с кръстницата си и други хора - и получих предупреждение, че това е само на фино ниво, не бива да очаквам човекът да започне да се държи добре към мен и реално, че той не е стигнал дотам, да нямам очаквания. Преди на мястото на любовта към него в гърдите ми първо се появи лед, бетон. После гняв, ярост, обвинения. После...едно такова нищо. Точно нищо е думата. Напоследък обаче май в себе си намирам нещо друго. Май отново изпитвам нещо сърдечно към този човек, но е доста сдържано, някак си по-мъдро. Нямам очаквания, нямам претенции. И колкото повече място заема тази нова светлина у мен, толкова повече сънувам и получавам други знаци, че душата му, неговата, иска помирение. Последно дори сънувах, че той ми пише, че иска да говори с мен. Искаше да се оправдае пред мен за нещо, че неправилно съм го оценила като ... такъв и такъв човек. Че той всъщност бил добър с хората. Разкаяние? Съвсем друго нещо е пък онзи сън, който разказах във форума - със сърцата и черепите. Мисля си, че, предвид кармичното му наследство, това ще си остане начина на този човек да ми признае, че ме обича. В този живот. Мисля, че за този живот ще е велико постижение, както казах, ако поне се научим да работим отново заедно. Не съм нито оптимист, нито песимист.

След всичкия боклук и помия, които една война и неразумността на много хора умножена по числото n е хвърлила върху тези (и други) благословени от Бога отношения, и най-малката крачка напред е велико постижения. Преди време попитах (не че се надявам да получа всички отговори) какви са тези отношения, какво е това между нас. Какъв е смисълът му, защо ми се случва. Видях едно дърво, до храма на Аполон в Делфи. Приличаше на пиния. Духаше вятър, ураган направо, и валеше дъжд. Дървото се огъваше, но корените бяха здрави. Беше старо дърво, преминало през какво ли не, издържало на бурите - само-самичко на стръмния склон до храма. Зад него - простор.

Неведоми са пътищата Божии.

Линк към коментар
Share on other sites

azbuki през цялото време докато четях си мислех за

МАЛКАТА ДУША И СЛЪНЦЕТО

Мислех си за това как човек непременно трябва да премине през едно такова велико изпитание и страдание т.е. да премине през фаталната любов, за да бъде напълно подготвен за истинската среща с Любовта. С разказа си ти дори не предполагаш колко много ми каза + ми даде всъщност. Благодарна съм на душата ти . Поздрави! :3d_043:

п.п. Все си мисля че истинските вълшебства за теб те първа предстоят :3d_133::3d_047:

п.п.п. И не очаквай някога да свършат :thumbsup::angel:

Линк към коментар
Share on other sites

Защо трябва да търсим оправдание в изневярата?

В Любовта оправдание търсим ли?

Линк към коментар
Share on other sites

азбуки,

аз вярвам, че няма непоправими неща и че всеки конфликт може да бъде разрешен - някога, при някакви обстоятелства. Също вярвам, че ако наистина го искаш и си готова да го приемеш при всякакви обстоятелства (дори много тежки), може да стане и в този живот, защото срещата ви не е случайна. Права си - неведоми са пътищата Божии.

Линк към коментар
Share on other sites

Азбуки, много ме развълнува твоята история! Донякъде и аз се чувствам така. Мъча се да си дам кураж, но много не ми помага! Но няма да се откажа да продължа напред. ;)

Линк към коментар
Share on other sites

азбуки,

може да стане и в този живот, защото срещата ви не е случайна. Права си - неведоми са пътищата Божии.

И аз така го мисля/усещам :thumbsup:

~~~

Сингониум

Не е случайно, че това е стигнало до теб. Нищо случайно няма :):3d_064:

Редактирано от Fut
Линк към коментар
Share on other sites

:)

Благодаря за отговорите и се радвам, ако на някого съм помогнала. На мен нямаш кой, през повечето време, като се изключи Ребека, която ми хвана ръката на финала - едва тогава я срещнах.

От много страни съм чувала, но и аз засега така го усещам, че не ми се дава да имам близки отношения с този човек в този живот. Впрочем в момента мисля и че не го искам, доста съм изморена от това, което беше. Но кой знае, животът е пълен с изненади. Може пък и той, мъжът де, да ме изненада и да направи някакъв гигантски скок напред, който да му/ни позволи да бъдем заедно. Но се вслушвам във всички предупреждения да не влагам очаквания - така не помагам на никого. На този етап се радвам, че намерих себе си и се помирих с Германия. Това не е малко.

Животът сам ще ми покаже накъде.

П.П. Но към темата изневяра... странен пръст на съдбата, нали? Това, че преди онзи фатален разговор по телефона месеци наред не можах да разбера дали е женен. А след разговора, когато вече беше ясно, сума ти народ ми се яви, който ни в клин, ни в ръкав и по всякакви поводи споменаваше жена му. Защо ли не срещнах този народ преди това? Ако бях разбрала предварително, обаждане нямаше да има (прекалено съм коректна, за да направя такова нещо), нямаше да "умирам" после, нямаше да се случат много неща, но нямаше и да... съм аз, такава, каквато съм сега. Някои неща са просто съдба.

Редактирано от azbuki
Линк към коментар
Share on other sites

azbuki през цялото време докато четях си мислех за

МАЛКАТА ДУША И СЛЪНЦЕТО

Много хубава история. Бях я позабравила. Особено тази част:

Добре,- казала Дружелюбната Душа,- защото виждаш ли каква е тука работата: Аз много силно ще се опитвам да се преструвам, и най-вероятно ще забравя коя съм аз наистина. И ако ти не помниш Коя Съм Аз Наистина, и аз за много дълго време може да го забравя. И ако аз забравя Коя съм Аз , ти също можеш да забравиш Коя Си Ти и ние двете ще се загубим. И тогава ще ни трябва още една душа, която да дойде и да ни напомни за това Кои Сме ние Всъщност.

Все едно цитирам себе си от преди години, когато казах, че съм пратена на този човек, защото съм единствената, която толкова добре го познава, че ще си спомни кой е той дори когато той е забравил. Бях казала и нещо, че най-падналите понякога стават най-големите учители. И че аз трябва да му помогна за това. Да, ако се разровя из пощата си от преди няколко години, ще намеря точно тези думи в едно писмо до кръстницата си... Струва ми се нереално далеч това време, както и тогавашният ми оптимизъм.

Не съм забравила, ама... той не дава да му се каже. И аз пък реших да го оставя на мира.

Редактирано от azbuki
Линк към коментар
Share on other sites

Това, че преди онзи фатален разговор по телефона месеци наред не можах да разбера дали е женен. А след разговора, когато вече беше ясно, сума ти народ ми се яви, който ни в клин, ни в ръкав и по всякакви поводи споменаваше жена му. Защо ли не срещнах този народ преди това? Ако бях разбрала предварително, обаждане нямаше да има (прекалено съм коректна, за да направя такова нещо), нямаше да "умирам" после, нямаше да се случат много неща, но нямаше и да... съм аз, такава, каквато съм сега. Някои неща са просто съдба.

Не мисля, че щеше да е много по-различно за теб, ако знаеше, че е женен. Нямаше да го потърсиш по телефона, но обаждането ти не е било проблем, по-скоро цялата ситуация е особена - и дори и да си знаела още в началото за жена му, чувствата ти, цялостното ти изживяване едва ли щяха да бъдат по-различни.

Била съм в подобна ситуация и също бях сама. Може би така и трябва - да останем насаме със себе си, за да разберем кои сме и защо сме тук. Съветите на другите хора в такива моменти повече могат да навредят, отколкото да помогнат - единственото спасение е погледът навътре и разбирането. Може би това е и смисълът на желанието за усамотение. И аз като теб докоснах смъртта, но някак успях да премина. И нещо се пречупи в мен тогава - от този момент вече нямам нужда от хора - приятели, любовници, роднини, а преди това не можех да остана сама със себе си. Големите промени явно настъпват по този начин - с голяма болка. Кой може да ни причини такава болка, освен душа, която много обичаме и много ни обича? :)

Линк към коментар
Share on other sites

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.

Гост
Отговори в тази тема...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.


×
×
  • Добави...