catch22

Пиши после как е, защото на мен родителското тяло ми го казва постоянно, а ще ми е забавно да го оборя.

Един от многото любими моменти в Catch 22 - Параграф 22 : "Това беше най-нелогичният Празник на благодарността, който той си спомняше да е празнувал някога, и мислите му се върнаха с копнеж към спокойната четиринадесетдневна карантина в болницата предната година, но дори и тази идилия бе завършила на трагична нота – той беше още в добро здраве, когато карантинният период изтече и му казаха, че ще го изпишат и пратят на война. Когато чу лошата новина, Йосарян седна на леглото си и изкрещя: – Виждам всичко двойно. В отделението отново избухна суматоха. Докторите изтичаха, от всички посоки към него и го обградиха в такъв тесен кръг, за да го изследват, че той усещаше как множеството носове дишат неприятно върху различните участъци на тялото му. Почнаха да навират в очите и ушите му малки снопчета светлинни лъчи, нападнаха краката и ходилата му с гумени чукчета и трептящи вилки, изтеглиха кръв от вените му, вдигаха разни предмети, които им бяха подръка, за да ги гледа в периферията на зрителното си поле. Шефът на тази група доктори беше един изпълнен с чувство за собствено достойнство внимателен господин, който вдигна един пръст право пред Йосарян и запита: – Колко пръста виждате? – Два – каза Йосарян. – Колко пръста виждате сега? – попита докторът, като вдигна два пръста. – Два – каза Йосарян. – А колко сега? – попита докторът, без да вдигне нито един пръст. – Два – каза Йосарян. Цялото лице на доктора засия от усмивка. – Дявол да го вземе, право казва – заяви той тържествуващо. – Наистина вижда всичко двойно!"

А вярно ли е това за меда, че организмът не хаби никаква енергия, а го усвоява директно, а при захарта се налага да хаби, за да я преработи до нужните му съставки?

Разбирам какво имаш предвид. Ще оставя отворена темата и за други преживявания и мнения, а през това време ще помисля над въпроса ти.

Те си говореха много задълбочено по някаква тема, гледайки се. Тя на предната седалка, той до мен на задната и се смееха. Не са видели абсолютно нищо, освен тя, което видя в погледа ми. Казаха, че просто колата е спряла. Когато аз се осъзнах, дойде първият въпрос от нея, който беше защо спряхме и какво става. Всъщност тя се е уплашила от това, което е видяла в погледа ми. Нямаха разминаване във времето, наблюдения за движението. Колата си стоеше на завоя спряла.

Хмм, интересни въпроси. Само аз и шофьорът видяхме, разбрахме какво се случва. Колата стоеше спряла на пътя след случката, сякаш нищо не се е случвало изобщо. Другите участници, извън колата, ги нямаше, когато се осъзнах. Аз нямаше да пътувам с тях по-принцип. Стана съвсем случайно, часове преди да тръгнат ми казаха и взех решението. Шофьорът, бащата на колегата почина след 1 година.

А не е ли по-добре да продължаваш да работиш над разбирането, обаче да се опиташ да намериш друг път хората да достигнат до теб и ти до тях?

Аз ще дам пример със себе си. Вече го обсъждах с участник във форума, но може да провокира и други участници да споделят преживяно, а за мен е много интересна самата тема. Аз пътувам преди години с двама мои колеги от университета. Бащата на единия ни кара и преминаваме през едно било, където от едната страна на шосето е висока планина, а от другата е стръмно надолу, без място за отбиване нито от ляво, нито от дясно. На един голям завой виждам в насрещното платно огромен тир и ние започваме да се разминаваме с него, в този момент го изпреварва кола, страшно бързо. Мозъкът ми преценя за секунди ситуацията и аз знам, че умираме, няма място нито тирът да направи място, нито ние да отбием, защото надолу е пропаст. В тези няколко секунди мозъкът ми се примири със смъртта, успокоих се напълно и като на лента ми минаха страшно много моменти от живота ми, сякаш да си ги припомня за последно. Изобщо не виждах вече какво става, но имаше много светлина. Изведнъж изключих, не знам за колко секунди. В следващия момент виждам как колата стои на пътя спряла, сякаш време е спряло. Няма тир, няма и коли. Бащата на колегата също е в подобно състояние на покой и нищо не казва, освен: "Ние не трябваше да сме живи". Колежката, която стоеше отпред и ме гледаше през цялото време, само ми обясни, че е видяла в очите ми нещо невероятно, сякаш са започнали да говорят сами. Честно казано, колкото и да мисля по въпроса, не мога да си обясня как се спасихме, защото просто изключих. Сякаш имаше преминаване през различни реалности, измерения, пространства и това състояние на покой беше невероятно.

Интересен въпрос. Според мен правят и има деца с много голяма воля. Аз познавам семейство, в което едното дете израства като пълно копие на родителите, а другото се различава изключително много. Ценностната система и начин на мислене на "голямото ядро" на мен не ми допадат, но "издънката" е сякаш отгледана в друго семейство и въпреки неспирните нападки, заради това, че е различна, тя отстоява все още себе си с лекота. Трудно ми е да преценя откъде идва обаче вътрешната сила.

Не мислиш ли, че в случая е възможно да си го направила, използвайки собствената си енергия?

Аз лично се запалих по корейското кино като съвсем случайно попаднах на историческия сериал Чуно, съответно го и препоръчвам

Това да не би да е "Сънища" на Куросава? Нямам достъп до този линк. Ако е "Сънища", това е втория най-известен филм на Куросава след "Седемте самураи". Големият режисьор остава ненадминат дори и 50 години по-късно при всичките екстри на сегашните продукции. Блясъкът и ефектите не могат да заменят специалното настроение и чувството за реалност което Куросава е постигнал с черно бяла лента през 1955 в "Седемте самураи". Вярно че и актьорите са точно на мястото си, но режисьора е решаващ. Интересно е че преди около 40 години в България прожектираха "Великолепната седморка", което е холивудски римейк на "Седемте самураи", с почти същата история но вече като уестърн. Беше много хубав филм, любимия ми уестърн тогава. След доста години гледах филма на Куросава и видях нещо наистина майсторско и уникално, без грим и ефекти. Куросава безспорно показва точно японския дух, но не само него, защото един от филмите му е по руски роман за ловец в тайгата, с руски актьори и пак е направил отличен филм. Не, това са 10 сънища на Сосеки. Много известен автор в Япония и предшественик на Куросава. Всъщност Куросава взема идеята за своя филм и пресъздаването на 8 свои сънища, заради тези на Сосеки.

Някак си на мен лично ми се стори, че ти се държиш неуважително към хората, изказали мнение в темата.

Страхотен филм. Остана ми малко време и успях да го изгледам. Много размисъл остави в мен, ще ми помогне да се развия, ако имам сили. Благодаря за споделянето.

Някак си още не мога да разбера, защо темата не може да се развие и по начина: " Имаш го свое, критикуваш същото в другия"

Не знам дали, заради изречението: "Не помня дали го познавах.", останах с впечатлението, че се познаваш с творци, което пък събуди в мен асоциацията, че точно заради това е било възможно да са били често посещавани последни етажи, където, по принцип, има ателиета и да са казвани последни изречения, като творчески завършеци на срещи и сякаш само заради това, лично за мен, ударението в съня идва на раковините. Тъй като нашите ушни миди ги имитират, а когато пък допрем раковина до ухото си, чуваме водата, а ти пък си я видяла чрез нюансите на синьо, сиво и бяло, бих предположила, че си видяла или усетила това, което трябва да се чуе. Може би, за да дам пример само, вчера едно глухонямо момиченце сякаш ме чу, когато му дадох да води моето куче, а аз бях зад тях и го накара да легне, което аз се опитвах да направя с кучето, използвайки звуков сигнал, но безуспешно, без да ме погледнат и двамата за миг. Момиченцето разчете безпогрешно сигнала, който кучето ми улови, но не искаше да изпълни.

Защото, може би, задаваш въпроси, на които имаш готови отговори. Едва ли някой отговор ще ти се стори правилен някога.

Човек понякога среща някого, който оставя дълбок отпечатък в съзнанието му. Аз се запознах преди години с една японка, будистка на 70 години. Изглеждаше на 40. Срещахме се всяка сутрин на кафе в продължение на 1 месец. Аз изказвах негодуването си от всичко около мен първите няколко дена, което беше нормално за човек на 24 години, а следващите започнах да я слушам, защото един ден ми каза благо, усмихвайки се, не гледай на света, като оцветен само в черно или бяло, ами виж сивия цвят и следвай него. После ми разказа своята история, която ще си позволя да преразкажа, защото е успяла да вникне в будизма и да го разбере за себе си, едва след много години, в които е смятала, че го е разбирала. На 20 години тя се омъжва за много добър човек и двамата като студенти заминават за Германия да учат и специализират. Това са били едни от най-хубавите години за нея, защото се е запознала с нова култура, а едновременно е била с най-любимия си човек. После се прибират и започват работа в университет в Токио, като мъжът й става професор на възрастта от 28, защото е страшно интелигентен човек. Животът им е прекрасен, те са изключително щастливи и когато решават да създадат дете, изведнъж той умира на 32. Животът й станал ад. Тя се затворила в себе си и години наред се скрила от света, като всяка вечер ходила на храм и говорила с него, защото за нея вече нямало смисъл абсолютно нищо. Една вечер, след дълги години на мъка, сънувала как той й казва, че трябва да отиде на брега на океана и да запали ароматна пръчка и това да е последната такава за него. На другия ден тя отива рано сутринта, запалва пръчицата и започва пак да му говори. В този момент слънцето започва да изгрява, бавно осветява всичко около нея в невероятни нюанси и я стопля и тя усеща как сърцето й започва да бие учестено и да се изпълва с топлина. Оглежда се и вижда колко е красиво всичко и изведнъж идва просветлението за нея, че тя ще е щастлива там, където е била най-щастлива със съпруга си - в Германия и че не е нужно да скърби повече, когато може да се радва. Завръща се в Германия и започва работа в университета, в който са учили заедно, среща се със стари приятели и започва да създава нови. Животът и става прекрасен, но в една вече нова светлина. Изводът й беше: Животът ми беше бял, животът ми беше черен, но успях да го направя сив.Сега имам и от бялото, но не толкова крайно и от черното, но не толкова крайно. Има и един много интересен сън на Сосеки в 10 нощи сънища (филмът го има в тема Японско кино), става дума за деветия сън, в който една жена е толкова вглъбена в проблема, че мъжът й е на война, че забравя детето си. Сосеки сънува това сякаш детето е вързано за храма, в който тя се моли всеки ден и просто го забравя там и не го вижда вече, дори когато идва да се моли. Пробуждането й идва изведнъж, когато мъжът й умира. Сънят свършва с думите : " Дойде време и сега мога да ти кажа. Не е необходимо да се бърза. Пак ще се срещнем на друго място и в друго време"

Не мога да си го представя. Това е фантастика, а аз не умея да витая в облаците. Идеята на общуването е да извлечеш наслада от проявите на активност на други индивиди от твоя вид. Весела усмивка успя да сложиш на лицето ми Все ми се струва, че много сме избягали от природата, но досега не бях чувала общуването с природата да се нарича фантастика, а предполагам тя е най-големият ни критик, защото сме забравили да я слушаме и разбираме.

Храната беше много.Точно за това майка ми ме разубеждаваше да не правя баница,че имаше достатъчно храна. И аз имах подобен сън, само че при мен храната стоеше по масите и не можеше да бъде изядена, а аз имах само салата. В твоя сън мъжът ти започва пък да повръща, преди да сте седнали на масата. Твоят сън, според мен, олицетворява лакомията, ненужното хабене на блага, а мъжът ти с повръщането си е знакът, който ти показва, че това трябва да се спре. Това, разбира се, е само едно мое предположение и не искам да го натрапвам по никакъв начин. Допълвам, ако ти е интересно да изгледаш на Сосеки десетия сън от филма с неговите сънища - 10 нощи сънища. Пак е за лакомията. Линк към филма има в тема Японско кино.

vorfax, чудно, силно, цветно изказване. Представи си сега, твоето съзнание да се докосне до невероятната природа, коята съществува в България. Да докосне всяко едно стръкче нежна трева, да побутне хилядите разцъфнали цветя, да се потопи в невероятно красивите бързеи на реките и да надскочи потоците. Да набере диви ягоди, които в момента даряват с ухание многобройни поляни. Представи си сега ти да се слееш с това изобилие от миризми, звуци и вкусове. Сега се попитай каква е идеята на общуването.

А ти вярваш или не в тези случайности, съвпадения и поличби, защото ми се струва, четейки подписа ти, че някак си се заключил?

А човек не започва ли всъщност да критикува някого или нещо, когато иска да превъзмогне себе си или нещо около себе си? Дразнения, с които не е успял сам да се справи?

Сиджей, храната, която е била вече на масата, точно ли е щяла да стигне за хората, които са поканени, или щеше да остане в повече?