smehy

Първите ви крачки в духовния Път

Как ги направихте и какво ви подтикна?

Споделете своята история.

И за да не излезе, че само задавам въпроси без да споделям, ще започна първи.

Първия ми спомен е от приблизително пет-шест годишен, когато вуйчо ми, който по това време се занимаваше активно с различни видове йога, ми разказа една история. Историята беше за едно село в Индия, където вилнеел разбеснял слон. Никой не можел да го укроти и той направил много пакости в селото. От някъде дошъл обаче един светец. Той излъчвал такава любов и хармония, че слонът сам се успокоил. Незнайно защо тази изтория много ме впечетли. Следващото ми “пробуждане” беше на около 12 години, когато прочетох книга по йога. За ужас на родителите и роднините ми, веднага станах вегетарианец. Не беше голямо постижение за мен, просто разбиране кое е правилно и решение от раз. От тогава започнах да водя интензивен вътрешен живот, живот в търсене на “изгубения Граал”. Последваха 5-6 години, в които проучвах различни пътища, Школи, учения, системи. Започнах с гладолечение и разделно хранене, тренирах карате и кунг-фу, минах през курсове по астрология и будизъм. Докоснах се до суфизма, херметизма, Сант Мант, Хатха Йога, Крия Йога, езотерична психология, а малко по-късно и до розенкройцерството (по линия на Макс Хайндел) и антропософията. Малко по малко стигнах до Учителя Беинса Дуно и до хора, които изследват и прилагат неговото учение. Отначало бях учуден и разочарован от беседите на Учителя. Бях свикнал да чета истории за велики йогични постижения, за други светове и т.н. В първите беседи от Учителя, които ми попаднаха, четох за орачи, копачи и други “обикновенни неща” от живота. Малко по малко обаче започнах да разбирам (естествено не твърдя, че разбирам всичко) онзи дълбок смисъл вложен в лекциите и беседите. Учителя говори на толкова много нива, за толкова различни нива на съзнание и всеки може да намери нещо за себе си - и учена и философа и орача и мистика. Точно както е описано в Библията, че е правил Учителя Христос. Такава дълбочина и широчина представена под толкова мека, уж достъпна, но в същото време закодирана форма. И толкова много информация, методи, правила, молитви, музика.... И досега се учудвам. Какъв е бил този дух, този ум, това велико сърце, което да изнесе това велико учение и да даде такъв грандиозен пример с личния си живот!

Сега се опитвам да гледам широко на нещата. Не твърдя, че моят път е най-правилен. Нека всеки да намери сам за себе си правилния път / учение / Школа / подход / практика. Затова и досега не съм спрял да проучвам, практикувам, чета, питам различни хора за тяхното мнение и опит. Можем да научим много един от друг. Важното е работа, постоянна работа! Всеки ден да правим по една малка крачка!

А какви бяха вашите първи крачки?

Аз съм риби съжителстваща с козирози, за това и темата ме привлече. Ами какво да кажа, получава се нещо такова:


изт

На вашите услуги.
Първо, в спора се ражда истината (под спор имам предвид не кавга, а разискване, дискусия с теза-антитеза, синтезът е пожелание). Иначе щяхте тук само да си пеете молитви и да надувате мехури от сапун "Тео". Да, ама не.

За тях забравих,всъщност по очите избрах бащата на децата си,с тях ме плени.Звучи шантаво ама...
Очите между другото винаги говорят истината за собственика си,те не лъжат,ако знаеш как да гледаш в тях.

Не съм съвсем съгласна.
Всъщност възможно е да се получи описаното по-горе - първият ми брак беше точно такъв и аз влезнах в него точно със същите убеждения. Когато убежденията станаха реалност, се усети, че споделянето започна да изисква все повече вода, а даваше все по-малко зеленчуци. Докато накрая поливах години наред пясък и то само заради убежденията, които Диан много точно е описал.

Има, обаче и друг вариант. Образуването на новото единство е основано на запазването на свободата - и вътрешна и външна. И пак е единство - възможно е, оказа се. Усещането е за една връзка от типа на мартеничката, не на сиамките близнаци. Дори по време на самия обмен - няма значение на какво ниво, човек пак се чувства свободен, макар и слети. който го е усетил и го живее, познава щастието, което го съпътства. Това е свободата да бъдем себе си, докато сме заедно, слети.

Кога, обаче се загубва свободата в едно сливане? Моят личен опит показва, че ако в самото начало ние изберем да сме в единство не със свободен, развиващ се човек и не като такива ние самите, а като роли, като изградени от семейните егрегори образи за себе си, за другия и най-много!! за единството, което създаваме, ако имаме определени очаквания от сливащите се индивидуалности, и най-вече от единството, в което влизаме, превръщането на градината в пустиня, е заложено изначално.

Напълно съм съгласна с Божидар.За мен е непонятно защо толкова много внимание се обръща на сексапила,като едва ли не доминираща част от женския чар.Според мен една жена трябва да се грижи за себе,вкл.-външния си вид,дотолкова,доколкото той да не и пречи да се чувства уверена в себе си свободна.Просто целта е да се чувства добре в кожата си /което пак е много субективно,разбира се/.За някои жени,например е крайно обидно да бъдат приемани и третирани само,като желан сексуален обект,а не като личности.Все пак тя е човек,не надуваема кукла.Че жената трябва да бъде женствена,спор няма,а демонстративното пръскане на сексапил има вероятност да навреди,вместо да помогне в изграждането на женския чар.А като се има пред вид в какви времена живеем,може да се окаже и опасно,защото не се знае мераклията отсреща какво има главата си и как ще възприеме подобни сигнали.

Картофи, приготвени по всякакъв начин! Е, разбира се, с изключение на суровите и съдържащите соланин

Аз не зная какво е това място "тук"? В тема, която е "психотерапия" и "учението на г-н Дънов" смятам е от полза да се изказват, както терапевти, така и Дъновисти. Колкото повече гледни точни, още по-добре. Но проблема явно е, че моите убеждения са различни, а това различие не се приема "тук". Но аз мислех, че това е отворено пространство за дискусии. Ако се изисква от мен, или да пиша с определени убеждения, или изобщо да не пиша, нещата вече са съвсем различни, напомнящи на тоталитаризъм.
”Учителят идва, когато ученикът е готов” - много правилна източна мъдрост и аз съм съгласен с нея. Аз бях готов отдавна и благодарение на моите учители успях да развия "Учителя" в себе си, а не да го почитам извън себе си.

Картофи, приготвени по всякакъв начин! Е, разбира се, с изключение на суровите и съдържащите соланин

Картофи, приготвени по всякакъв начин! Е, разбира се, с изключение на суровите и съдържащите соланин

За да вземе човек правилно решение, трябва да има обективна информация.

Едно е идеята за Братство и Равенство, съвсем друго е да избиеш милиони абсолютно невинни човешки същества, "в името на идеята".
Така че, не бива да се смесват двете неща, така както някои ловки манипулатори водят за носа, вече 65 години "в името на идеята" стотици хиляди наивници...

За да имате обективна информация, прочетете някоя от книжките на Виктор Суворов, например "Ледоразбивачът".

Здравейте, нов съм във форума, но смятам, че повдигнатата тема и мненията в нея са подвеждащи. Когато бях студент по психолигия 1-ва година аз, както и моите колеги живо се интересувахме каква е разликата между психология и психотерапия, защото разбрахме, че няма да сме психотерапевти, когато завършим. Тогава един професор, който и до днес много уважавам каза следното: "Да си психолог означава все едно да знаеш всички части на един автомобил, как работят, как си взаимодействат .... Да си психотерапевт означава да можеш да шофираш този автомобил".
Първо искам да направя едно строго разграничение между научна психотерапия и псохотерапия оповаваща се на някакви вярвания. Съществува само научна психотерапия. Другата е просто в устите на хората. Такова чудо няма.
Какво означава един човек да е психотерапевт?
Това не е 1,2,3,4,5 ... и няма как да е. Психотерапевт е просто дума, която се използва за човек, който е завършил психология, започнал е обучение по психотерапия, успял е да се конфронтира със себе си, със своите конфликти, страхове ....След това надълго и нашироко през научният метод, който е избрал да учи /което не е случайно/ е успял да интерпретира своята лична психотерапия, след което е започнал да опитва да пренесе този опит и върху други хора. Психотерапевта е един напреднал пациент в своята лична терапия и нищо повече. Ако това е факт /което доста ме съмнява по принцип за повечето терапевти/ няма да има нужда да изброяваме 1,2,3,4 .... и т.н. Психотерапевт е този който е защитил тази титла, звание, призвание, т.е. когато други психотерапевти са решили, че той може да бъде такъв. Никога човек не може да реши сам за себе си дали е станал психотерапевт или не. Запомнете го това.
Един терапевт, никога на всеослушание не трябва да обявява, че видиш ли за 1-2-3 .... срещи ще ви оправи. Това е реклама. Тази реклама говори много за целите на терапевта. За да е в помощ, дори в подобни форуми психотерапевта трябва просто да дава възможност за свободни избори, а не да прави кръчмарски сметки, коя терапия излиза по-евтино. Щастието не се купува с пари, господа "терапевти".
Когато клиента влезе в кабинета след година две с "изместен" нов симптом пак ли да го "разтриваме" където го боли? И не е ли ясно че мястото виновно за тази болка е диаметрално различно?
Аз не случайно съм регистриран, със собственото си име, защото заставам зад всичко което казвам. Много сте прав за различните разновидности по време терапии. Но те са такива, защото си поставят различни цели. И ако вашата цел е човек, като изпадне в ПА да диша правилно, или да изпада повече, ако може и нарочно в ПА, моята цел е да му "преведа" симптомите за да може да работи върху действителният си проблем. Ето защо, дългосрочната терапия е дългосрочна, защото тя не обръща внимание на "фойерверките", с чието потушаване се хвалите така настойчиво. И децата знаят че за да има "заря" трябва да се запали фитила.
Добре е да се знае също, че когнитивно-поведенческата терапия не е само поведенческа. И когато се доближи до когнитивното, тя става терапия в динамика. Проблема е, че има много малко когнитивно-поведенчески терапевти и повече поведенчески. Това не е случайно, просто е по-лесно. Това е така, защото всеки изпитва страх да разкрие истинската си същност в един психотерапевтичен процес. И колкото по-голям е страха, толкова той, кандидат-терапевта нищо не научава и става психотерапевт, колкото аз съм пилот.
И така, критериите за психотерапевт са ясни, точни и четливо написани в страницата на единствената, подчертавам - единствена, легитимна психотерапевтична организация в България - БАП. Далеч съм да опитвам да дам по-точни определения.
В България има четири добре развити школи: психодрама, позитивна психотерапия, когнитивно-поведенческа и неорайхиянска. В БАП има и други школи, които може би тепърва ще се развиват, но фактите са такива. Орлин е прав за едно нещо: психотерапевтите не са повече от 15. Аз мога да ги назова почти наизуст.
Та, за психотерапевта най-важното нещо е до къде е стигнал в личната си терапия. Ако е стигнал до никъде ще води и своите клиенти до същото място: до своите съпротиви от психотерапия. Защото психотерапията не е лесно нещо, а много трудно. И клиента ще изпада в различни състояния по време на психотерапия. Защото тя е процес. За да има процес, трябва да има развитие. За да има развитие обаче трябва време, защото така е устроена човешката психика. Тя преработва, осмисля и синтезира бавно. И колкото по в целта работи психотерапията, толкова повече време за осмисляне е нужно. Просто защото личността не е компютър, колкото и хора да разчитат на това. Единственото важно условие за психотерапевта е да е бил по-дълго пациент, отколкото своите пациенти. Ако е така той ще знае и какво е емпатия и какво е психотерапия. Как самите пациенти, или клиенти да разпознаят това..... Това не е тяхна работа, а на държавата. Но докато това не стане, ще има дискусии по темата, която не подлежи на дискусия. Защото е известно кой и кога става психотерапевт.
Дано не съм зсегнал някой с поста си. Дори и да съм нападателен, това е срещу професионални роли, а не срещу личности.
Не забравяй, че най-трудният клиент си ти самия драги терапевте.

Чета ви и нищо не мога да разбера. Ако не можете да помогнете на тази жена (гост-3), то поне не я блъскайте надолу.

Тя наистина не задава конкретни въпроси - просто се жалва. В началото и на мен не ми харесаха жалбите й, особено тези свързани с работническата среда в която живее. Казах си - ами ако се е родила в Судан, Хаити, Индия... където наистина има нещастие и ужас, но никой не иска да се самоубива. Не ми харесаха и затова и не взех отношение по темата.

Обаче от вашите коментари нещо започна да се надига в мен. Трудно е да го обясня. С много от писалите по тази темата често съм говорила по скайпа, писала съм си на ЛС.

Но май се оказва, че не съм ви познавала добре. Или не ви разбирам.

Та ние живеем сред хора. Може и да ни додяват понякога. Но трябва ли да сме като ледени блокове? Да виждаме във всеки оплакващ се агресор към безценната ни личност?

Вчера случайно имах три разговора - съседи и познати (по скайпа). Три нещастия, които ми е трудно да приема като досада... Не мога да ги категоризирам към мрънкащите. Чудех се как да им помогна с думи. Те не искаха нещо конкретно. Просто споделяха - загуба на близък човек, при съседите и тежка болест при познатите по скайпа. Трябваше ли да ги пратя да четат Толе, Руис или Ошо (цитатът на hip май е от него)? Или на едната съседка - 78г., чиято дъщеря почина преди година и която ходи като сянка, и често споменава за самоубийство - да й кажа -" мисълта за самоубийство никак не е случайна и наистина човек трябва да я реализира и много сериозно да осъзнае и изреже от себе си САМ това, което е гангренясало. " - думите на Донка. ???

Не знам. Не разбирам от психология. Но просто си мисля, че бездушието настъпва с пълна сила в човешките души.

Ето в такива моменти разбирам защо само Бог може да съди.
Не се габаркайте с жената, не знаете каква част от историята ви казва. И не знаете дали един ден няма да ви сполети и как бихте реагирали. Не знаете дали отговорността няма да ви смачка.

Интересно ми е как ей така от няколко мнения се правят генерални заключения. Някой търсил помощ, не търсил помощ – то си е негов проблем. Винаги съм готов да дам съвет на някого и никога не съжалявам за усилията, които съм изразходил, ако този съвет бъде отхвърлен. Щом такъв е избора на човека отсреща, оставям го да си го следва. Шоковата терапия възприемам като нарушаване правото на избор. Ако някой търси единствено съжаление, просто няма да му го предоставя, но не бих настоявал да го събуждам с викове и плесници.

Мона, това е гадно... Когато ти задаваш някакви въпроси и се опитваш да насочиш вниманието на хората към нещата, които теб те вълнуват – значи това е в реда на нещата. А когато друг търси внимание и разбиране – трябва да му се подиграваме, така ли?
От думите ти излиза, че едва ли не мотивът, за да изказваме мнение трябва да е не е за да помогнем, а за да получим благодарност!?
Съмнявам се, че наистина ги мислиш така нещата и пак си реагирала прибързано емоционално. Поне аз имах други впечатления за теб – като за състрадателен човек, .. който сега разбирам и че е на настроения.

Няма начин всеки един да не е изпадал в някаква такава ситуация, когато да не са му минавали мисли за безсмислие и безнадеждност. При всеки причината може да е била различна – материална, емоционална и така нататък.
И е съвсем човешко в такъв момент да се опитаме да изразим самотата и отчаянието си, търсейки малко топлинка навън у хората. Всички сме имали такива периоди, но явно като ги надживеем и забравяме колко сме били смачкани, а помним само, че сме излезли от тях и после когато срещнем такъв човек в подобна ситуация – го изкарваме какъв ли не („мазохист, ревльо, слабак, досадник и т.н.”), въпреки, че и ние сме били някога такива.

Това, че някой търси съвет и помощ - разбира се, не задължава никого да дава оценка, мнение или съчувствие. Но е меко казано жестоко да вадим нож на умряло куче. Ако не можем или не искаме да помогнем – по-добре да замълчим, отколкото да обвиняваме отсрещния и да наливаме отрова в раните му като го акълосваме и охарактеризираме с психопрофили (най-често грешни).
Защото като гледам доста мнения са се изписали, изразяващи критика и обвинения, отколкото за сметка на малкото, изразяващи разбиране и помощ.
В такива теми е по-добре да се изказват психолозите упълномощени от сайта, които да подхождат сериозно и професионално.

Съгласна съм, че съчувствието или съжалението в такова състояние е ужасно! Но човек понякога има нужда да изкаже нещата, а за това също е нужна смелост, особено ако намеренията ти са истински и осъзнавайки стигмата на обществото. И понякога човек се нуждае от разбиране и слушател. Нищо повече. Разубеждаването наистина има обратен ефект, но и плесницата понякога не притежава лечебната сила. Поне при мен беше така (когато само намекнах с поведението си за намеренията си, без да говоря директно за това)- шамара не свърши работа, а даже влоши положението. Съжалението ме отвращаваше, а разубеждаването - не го чувах, минаваше покрай ушите ми.
Човек трябва сам да се осъзнае, но понякога се нуждае и от приятел (слушател, разбиращ човек). Умение е не само да говорим (вербално и невербално), а и да слушаме.

Съгласна съм, че съчувствието или съжалението в такова състояние е ужасно! Но човек понякога има нужда да изкаже нещата, а за това също е нужна смелост, особено ако намеренията ти са истински и осъзнавайки стигмата на обществото. И понякога човек се нуждае от разбиране и слушател. Нищо повече. Разубеждаването наистина има обратен ефект, но и плесницата понякога не притежава лечебната сила. Поне при мен беше така (когато само намекнах с поведението си за намеренията си, без да говоря директно за това)- шамара не свърши работа, а даже влоши положението. Съжалението ме отвращаваше, а разубеждаването - не го чувах, минаваше покрай ушите ми.
Човек трябва сам да се осъзнае, но понякога се нуждае и от приятел (слушател, разбиращ човек). Умение е не само да говорим (вербално и невербално), а и да слушаме.

Съгласна съм, че съчувствието или съжалението в такова състояние е ужасно! Но човек понякога има нужда да изкаже нещата, а за това също е нужна смелост, особено ако намеренията ти са истински и осъзнавайки стигмата на обществото. И понякога човек се нуждае от разбиране и слушател. Нищо повече. Разубеждаването наистина има обратен ефект, но и плесницата понякога не притежава лечебната сила. Поне при мен беше така (когато само намекнах с поведението си за намеренията си, без да говоря директно за това)- шамара не свърши работа, а даже влоши положението. Съжалението ме отвращаваше, а разубеждаването - не го чувах, минаваше покрай ушите ми.
Човек трябва сам да се осъзнае, но понякога се нуждае и от приятел (слушател, разбиращ човек). Умение е не само да говорим (вербално и невербално), а и да слушаме.

Нека не подценяваме емоционалното състояние на хората стигнали до решението за самоубийство. Това е особено капсуловано емоционално състояние. Статистиката показва, че най- много са самоубийствата при хора над 55-60 годишна възраст с най- голям процент успеваемост. на тази възраст съвсем не става въпрос за каприз, търсене на внимание или каквото и да е друго. Другата възрастова група подвластна на това състояние е 20-23 год.
Значи при влизането и излизането от този живот има кризи, които човек често трудно преодолява. И ако на младия 23 годишен човек има какво да му се каже на 65 годишния е много трудно да му се помогне. И те обикновено просто го правят, в повечето случаи успешно. Реалната статистика е страшна, така че това е реален проблем, казвам това въз основа на реални данни.
Причините са най- различни, всички обратими разбира се, защото неразрешими проблеми няма. Трудният момент е да се излезе от капсулата на апатията и депресията, която обикновено обхваща тези съзнания.
И ако човек го изговори и не успее да убеди себе си вече е крачка напред. Дори и по този начин.
Защото живота е прекрасен и единственото нещо, което наистина притежаваме. Каквото и да изгубим той ни остава и ако се научим да го харесваме и да го употребяваме цветовете му ще са все по- ярки.

Обичам животните, а направо обожавам котките, а след тях и кучетата. Живея в къща и имам три котки и две кучета
Израснала съм сред котки и със котки. Любовта ни е взаимна. Гушкам ги, прегръщам ги, целувам ги. Дори когато правят бели не мога да им се сърдя.
Котките са мои добри приятели
Когато съм тъжна те се стремят да ме развеселят, като правят смешни муцунки.
Когато съм изнервена - те успокояващо ми мъркат (предат).
Когато съм умислена - стоят до мен - и те мислят
Когато съм нещастна - те гальовно се търкат в мен.
Когато съм болна - те застават на болното място и лекуват.
Когато плача - търкат носле в лицето ми и ме ближат.
Когато се чувствам самотна - те са плътно до мен и ме подканят за игра.
Когато сутрин се успивам, те ме закачат с лапички за да се събудя.
Те ме научиха да бъда търпелива - да не се ядосвам за дребни неща.
Те ме научиха да не падам по гръб, да пазя равновесие и да бъда гъвкава и адаптивна.
Те ме научиха на много неща и продължават да ме учат

Драги съфорумци,
аз наистина съм изумена от страстите, които бушуват по тази тема. И се опитвам да намеря разумно обяснение, а може би трябва да се отдам на емоциите?
Признавам си, че аз също в неформални разговори съм наричала "бялото братство" - "дъновисти". Но никога не съм влагала отрицателен привкус в това понятие! Винаги съм свързвала "дъновистите" с бялото, чистотата, природата, Рила планина, паневритмията, обичта, състраданието и пр.



И никога не ми е минавала асоциацията с "дъно"! Наистина съм изумена!
Мисля, че разделянето на срички на дадена дума, тъсенето на нейният корен и пр. не винаги е правилно. Например думата "чудовище", ще си позволя да цитирам един познат - той твърди, че "чудовището" е "чудо" (чудо-вище). Аз свързвам чудото с нещо хубаво, а чудовището - не. Така е и с думата "дъновисти" - явно за вас е обида, а мен понятието е уважително.
А относно вибрациите и усещанията, може да съм лаик, но считам, че всичко е строго индивидуално. Спомням си във средното училище в часа по Музика ни пуснаха симфония на Шостакович (не си спомням точно коя). Учителката ни помоли да се насладим на музиката и после да разкажем какво сме почувствали. Аз през цялото време си представях възраждането на нов живот, цветя, които цъфтят, пролет, слънце и т.н. А после се оказа, че всъщност музиката изразявала настъпването на войската..... Може би аз съм сбърканата....
И наистина считам, че е важно каква емоция влагаш в дадено понятие. Мога да използвам "бяло братство" и да го изричам с ирония или сарказъм, а може и "дъновисти" и да изпитвам уважение!
Вече знам, че "дъновисти" е обида, а обръщението, на което държите е "бяло братство", но всичко това, тези бурни емоции и тази защитна реакция ме хвърля в дълбок размисъл....

Тук ще си позволя да не се съглася с Беинса Дуно.

Последователите на Христа наричат християни, последователите на Буда - будисти, последователите на Мохамед - мохамедани, последователите на Анастасия - анастасиевци.
Жителите на Швеция наричат шведи, на Германия - германци, на Франция - французи.

Какво лошо има в това, че последователите на Петър Дънов в обществото са познати като "дъновисти"?
Това никога не съм го разбирал.

Одъртяхме

Наздраве

Когато намерих Портала и се включих в него, той беше току що навършил годинка, но вече си личеше, че от това любопитно и пъргаво и умно хлапе, ще порасне един истински Сайт.

Благодаря на татковците и на Добрата фея Иви - добре са му замесили "тестото"!
Благодаря на всички "каки" и "лели", "баби" и на "чичо" Стан,заедно с които се грижихме за умника. Ама и на него не му беше лесно с нас....

Благодаря на всички, които са чели и писали и с това са дали частица от себе си на сайта.
Благодаря и на тези, които не го харесаха и си отидоха - те също много ни помогнаха да оформи детето ни своя характер.

Миналата година нашето дете започна училище (направиха му ъпгрейд) и сега е вече един уверен в себе си мъдър второкласник, от който може да се очаква всичко, но и който е най-добрият учител; който от време на време хитрува, но после протяга ръце за прегръдка и мечтае за Дядо Коледа...

За Портала!