t.todorov

"Как става това? Изглежда, че става чрез методи и средства на психотерапията, но това са не напълно осъзнати неща и от самите терапевти."

Аз не зная как говорите от името на терапевтите, като предполагам не сте такъв. Не само на запад минават лична терапия преди да започнат да се обучават. Това се случва и тук, и то при всички научно доказани и проверени методи. Няма вариант терапевта да работи и да не знае как помага. Той много добре знае, как е помогнал на себе си, когато самият той е бил терапевтиран. Аз за божественото не мога да се изказвам, но има конккретни изследвания които са фактологичен материал и се занимават с тези въпроси - ефективност на психотерапията, ефективност на техники, контакта и т.н.
Действително терапевта не е нито лечител, нито някакъв магьосник, нито някой който прави някакви трудни и мистериозни неща за да помага. Всичко е наука и усет за психодинамика на процес, който се трупа по време на дълги години обучение. Наистина психотерапевтът работи с нагласите на клиента. Ако клиента има мотивация шанса за терапевтична промяна е по-голям. Но дори и да няма такава, терапевта изяснява този момент. Изобщо това е сериозна работа, която не може да се научи от тук от там, или да се прави по "някакъв" начин, защото видиш ли, дори само контакта между хората "помагал" и действал "терапевтично". Това е вярно, но терапията изобщо не е само това. Това е много сложен процес и обученият терапевт през цялото време умее да си дава сметка за него.
Обсъждането, дали терапевта в трудни моменти може да терапевтира себе си - не може. То е като да играе шах със себе си. Все пак терапевта си дава сметка за много аспекти от собственото си поведение тъй като е минал през сериозно самопознание. Обикновено когато терапевта "удари на камък" с някой клиент, просто е видял в него свой неразрешен проблем. Това се разбира в супервиизиите на терапевта. Все пак самопознанието на всеки терапевт не трябва да спира. В този смисъл всеки терапевт има нужда да влиза периодично в различни групови семинари, в които има елементи на лична терапия. Т.е. терапевта никога не трябва да забравя, най-важната роля в себе си - да бъде клиент.

За тези които са извън БАП не зная. Иначе в България има няколко добре развити школи - психодрама, позитивна психотерапия, когнитивно-поведенческа, неорайхианска ... Тепърва се оформя и психоаналитичната ориентация, към която за съжаление доста добри терапевти се обърнаха. Общото ниво обаче се разводнява, което е нормален процес при формирането на специалисти. Иначе аз съм се убедил, че школата не прави терапевта. Ако някак той не успее да изгради в себе си първо собствена гледна точка за терапията, като процес и после да разширява тази гледна точка благодарение на различните терапевтични възможности работата не се получава. Така аз съм работил с клиенти, които по една година са ходили редовно на КПТ, но дори не са осъзнали, какъв им е проблема дефакто и естествено са нямали кой знае какъв напредък. Работил съм и с клиенти, които са били на психодрама - същата работа. И след позитивни терапевти съм работил и забелязвам, че не школата е важна, а разбирането на терапевта що е психотерапия. За съжаление обучението в дадена модалност дава шанса терапевта да изгради някаква позиция, но понякога психотерапията е труднодостижимо развитие на един специалист. Така оставайки в някакви посредствени нива куца и самия процес.

Всеки хармонично функциониращ човек използва и четирите. Ако едната надделее става сложно, в зависимост от това коя е тя.
Шизоиден - проблем със свързването с хората/емоционално, но могат да се свържат лесно с други абстракции, например Бог. Апропо тук е аутистичният спектър в своята крайност/.
Депресивен - проблем с отделянето
Натраплив - страх от бъдещето, новото, различното, хаотичното
Хистеричен - страх от предопределеното, предначертаното, сивото

Така човек е неповторима смесица от четирите. И слава богу

Идеално психично здраве има при животните При хората няма идеални неща. Самото щастие е субективно за всеки, т.е. човек чувства, че е щастлив или нещастен, като това чувство е субективно отражение на някаква действителност, вътрешна и външна и тяхното взаимодействие.

"просто мъдър, осъзнат, балансиран, същевременно с интересна индивидуалност и постижения"

Какво значи мъдрост? Какво е балансираност, и как се постига баланса, на каква цена? Какво е интересна индивидуалност и за кого да е интересна? Кое е постижение?
Виждате, че всеки може да вложи собствен смисъл в това. Ако за мен е постижение е да си построя колибка в гората и го направя, а за вас е постижение да си построите небостъргач, но вместо това успеете само колибка кой ще е по-щастлив? Трябва за себе си да дефинирате, какво съдържание влагате в горните думи. /особено "осъзнат" ми е любопитно/

Аз в практиката си също използвам някаква класификация, по-скоро за личната ми ориентация за даден случай. Тя е по-простичка, но някак много логична и идва от аналитичната теория. Това са четирите типа личностни конституционални типа: шизоиден, депресивен, натраплив и хистеричен тип. Те са по двойки като две противоположности на едно цяло: шизоиден-депресивен и натраплив-хистеричен. Ориентацията и в четирите е много лесна, ясна и ефективна, тъй като е свързана и с основният конфликт на личността. Тези типове са всъщност хронологични с възрастовото развитие.
Шизоиден - до 1г.
Депресивен - от 1-2г.
Натраплив: 2-4г.
Хистеричен - 4-7г.
Така в зависимост от своите биографични основания всеки човек преминава през усвояването на тези четири конституции, като една от тях става водеща за него. Доколко тя е по-силно изразена от другите е предпостава и за едностранчивост, която по-късно го вкарва /понякога/ в различна проблематика. По този начин е и много лесна ориентацията в целта, или отговора на въпроса "Какво от това че разберем къде е проблема? Какво да правим след това?" Всъщност се работи по посока да се "налее" ресурс в противоположната конституция, от двойката. Това е много трудна работа, защото те са устойчиви личностни характеристики.
Така първата двойка е свързана със способностите за обич, или така наречените първични способности, а втората двойка е свързана със способностите за познание, или вторични способности. Ако още опростим първата е свързана със способността за контакт и общуване, а втората със способността за научаване, социализиране и начин на поведение. В развитието си човек винаги има едно "задържане" в един от типовете и преодоляването точно на това и възможността за развитие и на останалите има сериозен терапевтичен ефект и личностно развитие.

Това е една от най-безконфликтните теории за възрастово развитие на Ерик Ериксон - психоаналитик, който единствен е създал нещо свое без да отрича Фройд. По много опростен начин той разглежда човешкото развитие, като етапи които трябва да се преодолеят, за да се премине към следващия. Следвайки етапите на Фройд, но със различно съдържание успява по много елегантен начин обясни процеси, в които анализата задълбава прекалено много в "недоказуемото". Кавичките са, защото то по принцип се доказва винаги, но само за частният случаи, а не за общото, докато Е. Ериксон извежда теория за общото.

Детство и общество
Идентичност. Юношество и жизнени кризи.

Има ги на руски и английски мисля, но са трудни за откриване.

"Младенческа възраст /"орално-сензорен" период/ - първата година от живота.
В края на първата година човек преживява първата криза в своя живот. Социалното качество, което трябва да се изгради през този период, за да продължи нормалното развитие на психиката, е "базово доверие". Ако тази първа криза /бариера/ не бъде преодоляна от детето и не се изгради "базово доверие", най-вероятното качество на психиката, което се появява към края на първата година, е "базовото недоверие". Базовото доверие е общо чувство на доверие /увереност/ към другите хора като доброжелателно настроени и сигурни, а социалната среда като стабилно, безопасно място. Изграждането на "базовото доверие" към другите хора и света, като цяло зависи от качеството на майчината грижовност, при това не от количеството храна или нежност към детето, а от способността на майката да изгради в детето усещане за постоянство /тъждество/, "разпознаваемост" на чувствата. Базовото доверие означава доверие не само към външния свят, но и доверие към вътрешния свят, т.е. доверие в себе си, възможността на собственото тяло да се справи със собствените вътрешни /биологични/подбуди. Например такова доверие е изградено, когато детето е в състояние да остане само без майката /да се "отдели" от майката/ без прекомерна тревога или страдание. Правилното психично развитие не е резултат само от изграденото чувство на базово доверие, а е резултат по-скоро от благоприятното съотношение между доверие и недоверие. За детето е точно толкова важно да знае на какво не трябва да вярва, както и да знае на какво трябва да вярва. За успешното овладяване на околната реалност и вземането на правилни решения е необходима способността да се предвиждат опасностите и свързаното с тях чувството на не-удоволствие. Ето защо базовото доверие не се измерва с постиженията на детето. Например животните имат инстинктивна готовност за придобиване на психосоциални навици, за разлика от които придобиването им от детето на човека става чрез продължително научаване. Начинът за придобиване на базово доверие е универсален /независимо от различните култури и социални слоеве/: човекът вярва на обществото по начина, по който вярва на собствената си майка, а именно: че тя след малко ще се върне и ще го нахрани точно навреме с подходяща храна. Психичното качество, което се появява в резултат на изградено базово доверие, Ериксон нарича "надежда", т.е. доверието преминава в способност на детето да се "надява", и е сходна с вярата на възрастния човек в някаква религия. Надеждата е първото положително качество на психиката и е основата на убедеността на човека в значението и стабилността на общото културно пространство."

Детство и общество
Идентичност. Юношество и жизнени кризи.

Има ги на руски и английски мисля, но са трудни за откриване.

Това е една от най-безконфликтните теории за възрастово развитие на Ерик Ериксон - психоаналитик, който единствен е създал нещо свое без да отрича Фройд. По много опростен начин той разглежда човешкото развитие, като етапи които трябва да се преодолеят, за да се премине към следващия. Следвайки етапите на Фройд, но със различно съдържание успява по много елегантен начин обясни процеси, в които анализата задълбава прекалено много в "недоказуемото". Кавичките са, защото то по принцип се доказва винаги, но само за частният случаи, а не за общото, докато Е. Ериксон извежда теория за общото.

"Младенческа възраст /"орално-сензорен" период/ - първата година от живота.
В края на първата година човек преживява първата криза в своя живот. Социалното качество, което трябва да се изгради през този период, за да продължи нормалното развитие на психиката, е "базово доверие". Ако тази първа криза /бариера/ не бъде преодоляна от детето и не се изгради "базово доверие", най-вероятното качество на психиката, което се появява към края на първата година, е "базовото недоверие". Базовото доверие е общо чувство на доверие /увереност/ към другите хора като доброжелателно настроени и сигурни, а социалната среда като стабилно, безопасно място. Изграждането на "базовото доверие" към другите хора и света, като цяло зависи от качеството на майчината грижовност, при това не от количеството храна или нежност към детето, а от способността на майката да изгради в детето усещане за постоянство /тъждество/, "разпознаваемост" на чувствата. Базовото доверие означава доверие не само към външния свят, но и доверие към вътрешния свят, т.е. доверие в себе си, възможността на собственото тяло да се справи със собствените вътрешни /биологични/подбуди. Например такова доверие е изградено, когато детето е в състояние да остане само без майката /да се "отдели" от майката/ без прекомерна тревога или страдание. Правилното психично развитие не е резултат само от изграденото чувство на базово доверие, а е резултат по-скоро от благоприятното съотношение между доверие и недоверие. За детето е точно толкова важно да знае на какво не трябва да вярва, както и да знае на какво трябва да вярва. За успешното овладяване на околната реалност и вземането на правилни решения е необходима способността да се предвиждат опасностите и свързаното с тях чувството на не-удоволствие. Ето защо базовото доверие не се измерва с постиженията на детето. Например животните имат инстинктивна готовност за придобиване на психосоциални навици, за разлика от които придобиването им от детето на човека става чрез продължително научаване. Начинът за придобиване на базово доверие е универсален /независимо от различните култури и социални слоеве/: човекът вярва на обществото по начина, по който вярва на собствената си майка, а именно: че тя след малко ще се върне и ще го нахрани точно навреме с подходяща храна. Психичното качество, което се появява в резултат на изградено базово доверие, Ериксон нарича "надежда", т.е. доверието преминава в способност на детето да се "надява", и е сходна с вярата на възрастния човек в някаква религия. Надеждата е първото положително качество на психиката и е основата на убедеността на човека в значението и стабилността на общото културно пространство."

"Младенческа възраст /"орално-сензорен" период/ - първата година от живота.
В края на първата година човек преживява първата криза в своя живот. Социалното качество, което трябва да се изгради през този период, за да продължи нормалното развитие на психиката, е "базово доверие". Ако тази първа криза /бариера/ не бъде преодоляна от детето и не се изгради "базово доверие", най-вероятното качество на психиката, което се появява към края на първата година, е "базовото недоверие". Базовото доверие е общо чувство на доверие /увереност/ към другите хора като доброжелателно настроени и сигурни, а социалната среда като стабилно, безопасно място. Изграждането на "базовото доверие" към другите хора и света, като цяло зависи от качеството на майчината грижовност, при това не от количеството храна или нежност към детето, а от способността на майката да изгради в детето усещане за постоянство /тъждество/, "разпознаваемост" на чувствата. Базовото доверие означава доверие не само към външния свят, но и доверие към вътрешния свят, т.е. доверие в себе си, възможността на собственото тяло да се справи със собствените вътрешни /биологични/подбуди. Например такова доверие е изградено, когато детето е в състояние да остане само без майката /да се "отдели" от майката/ без прекомерна тревога или страдание. Правилното психично развитие не е резултат само от изграденото чувство на базово доверие, а е резултат по-скоро от благоприятното съотношение между доверие и недоверие. За детето е точно толкова важно да знае на какво не трябва да вярва, както и да знае на какво трябва да вярва. За успешното овладяване на околната реалност и вземането на правилни решения е необходима способността да се предвиждат опасностите и свързаното с тях чувството на не-удоволствие. Ето защо базовото доверие не се измерва с постиженията на детето. Например животните имат инстинктивна готовност за придобиване на психосоциални навици, за разлика от които придобиването им от детето на човека става чрез продължително научаване. Начинът за придобиване на базово доверие е универсален /независимо от различните култури и социални слоеве/: човекът вярва на обществото по начина, по който вярва на собствената си майка, а именно: че тя след малко ще се върне и ще го нахрани точно навреме с подходяща храна. Психичното качество, което се появява в резултат на изградено базово доверие, Ериксон нарича "надежда", т.е. доверието преминава в способност на детето да се "надява", и е сходна с вярата на възрастния човек в някаква религия. Надеждата е първото положително качество на психиката и е основата на убедеността на човека в значението и стабилността на общото културно пространство."

"Младенческа възраст /"орално-сензорен" период/ - първата година от живота.
В края на първата година човек преживява първата криза в своя живот. Социалното качество, което трябва да се изгради през този период, за да продължи нормалното развитие на психиката, е "базово доверие". Ако тази първа криза /бариера/ не бъде преодоляна от детето и не се изгради "базово доверие", най-вероятното качество на психиката, което се появява към края на първата година, е "базовото недоверие". Базовото доверие е общо чувство на доверие /увереност/ към другите хора като доброжелателно настроени и сигурни, а социалната среда като стабилно, безопасно място. Изграждането на "базовото доверие" към другите хора и света, като цяло зависи от качеството на майчината грижовност, при това не от количеството храна или нежност към детето, а от способността на майката да изгради в детето усещане за постоянство /тъждество/, "разпознаваемост" на чувствата. Базовото доверие означава доверие не само към външния свят, но и доверие към вътрешния свят, т.е. доверие в себе си, възможността на собственото тяло да се справи със собствените вътрешни /биологични/подбуди. Например такова доверие е изградено, когато детето е в състояние да остане само без майката /да се "отдели" от майката/ без прекомерна тревога или страдание. Правилното психично развитие не е резултат само от изграденото чувство на базово доверие, а е резултат по-скоро от благоприятното съотношение между доверие и недоверие. За детето е точно толкова важно да знае на какво не трябва да вярва, както и да знае на какво трябва да вярва. За успешното овладяване на околната реалност и вземането на правилни решения е необходима способността да се предвиждат опасностите и свързаното с тях чувството на не-удоволствие. Ето защо базовото доверие не се измерва с постиженията на детето. Например животните имат инстинктивна готовност за придобиване на психосоциални навици, за разлика от които придобиването им от детето на човека става чрез продължително научаване. Начинът за придобиване на базово доверие е универсален /независимо от различните култури и социални слоеве/: човекът вярва на обществото по начина, по който вярва на собствената си майка, а именно: че тя след малко ще се върне и ще го нахрани точно навреме с подходяща храна. Психичното качество, което се появява в резултат на изградено базово доверие, Ериксон нарича "надежда", т.е. доверието преминава в способност на детето да се "надява", и е сходна с вярата на възрастния човек в някаква религия. Надеждата е първото положително качество на психиката и е основата на убедеността на човека в значението и стабилността на общото културно пространство."

"Как става това? Изглежда, че става чрез методи и средства на психотерапията, но това са не напълно осъзнати неща и от самите терапевти."

Аз не зная как говорите от името на терапевтите, като предполагам не сте такъв. Не само на запад минават лична терапия преди да започнат да се обучават. Това се случва и тук, и то при всички научно доказани и проверени методи. Няма вариант терапевта да работи и да не знае как помага. Той много добре знае, как е помогнал на себе си, когато самият той е бил терапевтиран. Аз за божественото не мога да се изказвам, но има конккретни изследвания които са фактологичен материал и се занимават с тези въпроси - ефективност на психотерапията, ефективност на техники, контакта и т.н.
Действително терапевта не е нито лечител, нито някакъв магьосник, нито някой който прави някакви трудни и мистериозни неща за да помага. Всичко е наука и усет за психодинамика на процес, който се трупа по време на дълги години обучение. Наистина психотерапевтът работи с нагласите на клиента. Ако клиента има мотивация шанса за терапевтична промяна е по-голям. Но дори и да няма такава, терапевта изяснява този момент. Изобщо това е сериозна работа, която не може да се научи от тук от там, или да се прави по "някакъв" начин, защото видиш ли, дори само контакта между хората "помагал" и действал "терапевтично". Това е вярно, но терапията изобщо не е само това. Това е много сложен процес и обученият терапевт през цялото време умее да си дава сметка за него.
Обсъждането, дали терапевта в трудни моменти може да терапевтира себе си - не може. То е като да играе шах със себе си. Все пак терапевта си дава сметка за много аспекти от собственото си поведение тъй като е минал през сериозно самопознание. Обикновено когато терапевта "удари на камък" с някой клиент, просто е видял в него свой неразрешен проблем. Това се разбира в супервиизиите на терапевта. Все пак самопознанието на всеки терапевт не трябва да спира. В този смисъл всеки терапевт има нужда да влиза периодично в различни групови семинари, в които има елементи на лична терапия. Т.е. терапевта никога не трябва да забравя, най-важната роля в себе си - да бъде клиент.

" Първоначално написах e-mail на въпросния терапевт (за кратко наричан от мен Х), при което Х много уверено, без въобще да познава случая, каза че само за няколко сесии ще съм "като нов". Това за мен е грешка номер - не може да даваш такива изявления, без да си запознат с конкретния човек, с неговите качества, с неговия строго индивидуален случай."

Много вероятно е просто човекът да не е бил психотерапевт. Именно заради това като човек който се интересува какъв е специалиста срещу него, трябва първо да се информирате що за специалист стои срещу вас. Това най-лесно може да стане, като изисквате диплом, който удостоверява, че има право да извършва психотерапия. Това не е нито лекарска диплома, нито такава за психолог. В България, такива дипломи могат да се издават по следните терапевтични модалности:


Българско дружество по психодрама и групова терапия Дружество по позитивна психотерапия в България Българска асоциация по когнитивно-поведенческа психотерапия Българска асоциация по фамилна терапия Българско неорайхианско дружество
Българско общество по аналитична психология К. Г. Юнг Група за развитие на психоаналитичната практика в България
Българска асоциация по музикотерапия Дружество на краткосрочните терапевти в България Въпросните специалисти, които ви представят диплом от някоя от гореизброените терапевтични модалности подлежат на контрола на съответните школи които са им го издали . Така може да се търси отговорност от тези специалисти. Всякакви останали дипломи, от други различни от горните направления, обучения тренинги и други са с нелигитимен произход и не се считат за удостоверяващи психотерапевтична правоспособност. От там нататък вече кой е добър или по-слаб терапевт можете само от обратната връзка на други хора да разберете, макар че терапевта може с един човек да работи добре, а с друг не.

Все още се попълва регистъра на психотерапевтите в България, който ще бъде основния легитимен информационен ресурс. Тъй като процедурата е бавна и изисква време това е трудна задача. След това добре селектираната информация за специалисти ще бъде разгласена по подобаващ начин.

П.С: Ако вие сте усетил непрофесионално отношение към себе си от страна на въпросният терапевт /ако предположим че е наистина такъв/ първо не е нужно да криете името му и второ можете да посетите страницата на БАП /Българска асоциация по психотерапия/ за да се информирате какъв е етичният кодекс и да определите дали вашият терапевтичен процес го е нарушавал.
http://www.psychotherapy-bg.org/?page_id=23

" Първоначално написах e-mail на въпросния терапевт (за кратко наричан от мен Х), при което Х много уверено, без въобще да познава случая, каза че само за няколко сесии ще съм "като нов". Това за мен е грешка номер - не може да даваш такива изявления, без да си запознат с конкретния човек, с неговите качества, с неговия строго индивидуален случай."

Много вероятно е просто човекът да не е бил психотерапевт. Именно заради това като човек който се интересува какъв е специалиста срещу него, трябва първо да се информирате що за специалист стои срещу вас. Това най-лесно може да стане, като изисквате диплом, който удостоверява, че има право да извършва психотерапия. Това не е нито лекарска диплома, нито такава за психолог. В България, такива дипломи могат да се издават по следните терапевтични модалности:


Българско дружество по психодрама и групова терапия Дружество по позитивна психотерапия в България Българска асоциация по когнитивно-поведенческа психотерапия Българска асоциация по фамилна терапия Българско неорайхианско дружество
Българско общество по аналитична психология К. Г. Юнг Група за развитие на психоаналитичната практика в България
Българска асоциация по музикотерапия Дружество на краткосрочните терапевти в България Въпросните специалисти, които ви представят диплом от някоя от гореизброените терапевтични модалности подлежат на контрола на съответните школи които са им го издали . Така може да се търси отговорност от тези специалисти. Всякакви останали дипломи, от други различни от горните направления, обучения тренинги и други са с нелигитимен произход и не се считат за удостоверяващи психотерапевтична правоспособност. От там нататък вече кой е добър или по-слаб терапевт можете само от обратната връзка на други хора да разберете, макар че терапевта може с един човек да работи добре, а с друг не.

Все още се попълва регистъра на психотерапевтите в България, който ще бъде основния легитимен информационен ресурс. Тъй като процедурата е бавна и изисква време това е трудна задача. След това добре селектираната информация за специалисти ще бъде разгласена по подобаващ начин.

П.С: Ако вие сте усетил непрофесионално отношение към себе си от страна на въпросният терапевт /ако предположим че е наистина такъв/ първо не е нужно да криете името му и второ можете да посетите страницата на БАП /Българска асоциация по психотерапия/ за да се информирате какъв е етичният кодекс и да определите дали вашият терапевтичен процес го е нарушавал.
http://www.psychotherapy-bg.org/?page_id=23

Аз не зная какво е това място "тук"? В тема, която е "психотерапия" и "учението на г-н Дънов" смятам е от полза да се изказват, както терапевти, така и Дъновисти. Колкото повече гледни точни, още по-добре. Но проблема явно е, че моите убеждения са различни, а това различие не се приема "тук". Но аз мислех, че това е отворено пространство за дискусии. Ако се изисква от мен, или да пиша с определени убеждения, или изобщо да не пиша, нещата вече са съвсем различни, напомнящи на тоталитаризъм.
”Учителят идва, когато ученикът е готов” - много правилна източна мъдрост и аз съм съгласен с нея. Аз бях готов отдавна и благодарение на моите учители успях да развия "Учителя" в себе си, а не да го почитам извън себе си.

Аз не зная какво е това място "тук"? В тема, която е "психотерапия" и "учението на г-н Дънов" смятам е от полза да се изказват, както терапевти, така и Дъновисти. Колкото повече гледни точни, още по-добре. Но проблема явно е, че моите убеждения са различни, а това различие не се приема "тук". Но аз мислех, че това е отворено пространство за дискусии. Ако се изисква от мен, или да пиша с определени убеждения, или изобщо да не пиша, нещата вече са съвсем различни, напомнящи на тоталитаризъм.
”Учителят идва, когато ученикът е готов” - много правилна източна мъдрост и аз съм съгласен с нея. Аз бях готов отдавна и благодарение на моите учители успях да развия "Учителя" в себе си, а не да го почитам извън себе си.

Аз не зная какво е това място "тук"? В тема, която е "психотерапия" и "учението на г-н Дънов" смятам е от полза да се изказват, както терапевти, така и Дъновисти. Колкото повече гледни точни, още по-добре. Но проблема явно е, че моите убеждения са различни, а това различие не се приема "тук". Но аз мислех, че това е отворено пространство за дискусии. Ако се изисква от мен, или да пиша с определени убеждения, или изобщо да не пиша, нещата вече са съвсем различни, напомнящи на тоталитаризъм.
”Учителят идва, когато ученикът е готов” - много правилна източна мъдрост и аз съм съгласен с нея. Аз бях готов отдавна и благодарение на моите учители успях да развия "Учителя" в себе си, а не да го почитам извън себе си.

Да разбира се. Аз не определям тези феномени, като добри, или лоши. Това дебело подчертавам няколко пъти. И да, към психотерапевта също има пренесени такива очаквания. И точно по това той може да открие липсите на клиента си. Дори терапевта трябва да създаде предпоставки за това клиента да пренесе върху него или майка си или баща си грубо казано. Но терапевта не става "Баща" или "Майка" на клиента си, а работи с неговата проекция, за да достигне до тази негова проблематика. Къде е съществената разлика? В процеса на психотерапия клиента се "връща" там, където тези липси са създадени и от ролята си на вече възрастен човек първо придобива яснота за тези липси и второ ги запълва по нов начин, но запълва първоначалната липса, т.е. опитва да интегрира липсващият образ, дали на Бащата или Майката няма значение. Ние използваме неговият личен опит и преживявания в този процес. Така той няма нужда в последствие да проектира тези образи и да зависи от тази проекция за да се чувства пълноценен. В ученията се случва точно обратното - човек не се връща към първоизточника на своята липса, а просто я замества, със своята проекция, която прави. Но само първия вариант може да се нарече психотерапия, защото клиента преработва проблематиката си, докато при втория, той я измества, макар и това изместване да му помага да функционира. Искам да кажа, че аз не виждам нищо лошо, някой да вярва в Бог, или учението на г-н Дънов, както и каквото и да е учение, което проповядва социални добродетели. Но това е компенсация на проблематиката, а психотерапията се стреми към разрешаване на проблематиката. Това е разликата според мен между психотерапия и учение. Именно за това, колкото и обширно да е понятието психотерапия, то трябва да изпълни определени изисквания, за да се нарече такова.

Ето ...това е прекрасен форум. Свалям шапка. Той сигурно е създаден от хора, които вярват в учителя си. Похвално. Това ми прилича на религия, нова религия, с нови вярващи в "Бащата".
Аз съм атеист. Тази дума има много значения. Аз много сериозно съм изучавал религиите по света. Защото вярата в Бог, е явление на всички народи, на всички континенти. Дори на такива острови, които няма как да са заразени с Бог-а от цивилизацията, но и там има Бог. Това явление ще рече е масово за хората, без значение, къде се намират те, и как се казва богът им.
Както казах съм атеист и винаги търсех смъсъла на това, защо всички раси, всички поколения и всички хора по принцип имат нужда от Бог. Никъде нямаше потвърждение че Богът, този в който вярват го има. Обърнах се към християнското вярване за Бог. Говорих с много историци, някои от които вече не са на този свят поради старост, но какво се оказва. Всички писания, които са в библията, исторически доказано са плагиатствани. Голям шок, но има наистина исторически данни, които предлагат притчи, ситуации и други събития, които са описани в библията, но за зла участ са описани и в много други документи, които са стотици години по-стари от нея. В разговорите с тези историци аз стигнах до идеята че библията е една добре структурирана и плагиатствана книга. Все пак нормално е да се запитам, ако библията не е началото на началата какво тогава? Интересното е, че историческите фафти за това се губят много, много назад във времето. Което ще рече че оригинала е отдавна и безвъзвратно изгубен, макар самия оригинал да не е само един. Това обаче не е важно. Факта, че на всеки остров с напълно изолирано от цивилизацията племе имаше бог, на който то да се кланя беше факт. Зададох си въпроса, как може да няма Бог, но същевременно да присъства като образ навсякъде? Това е сериозен въпрос между другото. Така спряганият Юнг от всички кръгове, е стигнал до същият въпрос, макар и много по-тежко.
Аз съм напълно наясно, че този форум, тази страница е направена специално по една причина и нямам нищо против нея. Това е вашият учител Петър Дънов.
Тъй като моята работа е свързана с вярата и душевността на хората по принцип, а аз съм атеист, не мога да подмина тази страница, това пространство, което е завзето от вашето вярване и вашата вяра. У мен обаче изниква въпроса, как ли живеят индийците правилно, без тази ваша истина? Колко чини тя ако е само за вас? Как ли хората преживяват там, където Петър Дънов е просто неразбираемо словосъчетание? Изобщо ме вълнуват тези неща. Аз ще бъда честен и ще си призная, че учението на този учител не ми е до основи известно. Искам да кажа, че аз не съм наясно какво точно повелява. Може би след време ще си направя този труд и ще се информирам чисто за да се запозная. Но, аз винаги, когато има идолопоклонничество съм си задавал един единствен въпрос: какво става с вярата на личността, ако тя последва някой друг, т.е. какво става ако не вярвам в себе си, а в някой друг? Какво тази личност преглъща у себе си, за да вложи своята сила, способности и енергия в някой друг и неговата философия за света. Винаги ми е хрумвало, че тази личност зарязва себе си, защото е намерила по-правилен път в лицето на своя идол. Аз не зная дали е по-правилно да го наричам у-чител с главно у. Все пак аз не съм един от вас, така че може би имам правото да го наричам просто г-н Дънов.
Какво обаче все пак възбуди моето желание да пиша тук , след като не съм последовател и след като съм атеист по принцип. Както знаете атеист не означава човек, който отхвърля всички тези неща. а човек който не се въвлича във тях. Сигурно имам много повече познаниие за религията от вас, но за г-на .... мълча. За мен обаче е важен факта, че много хора на "науката" някак са намерили своя оазис тук сред вас. Аз в това не виждам нищо неестествено. Човек намира своя оазис според това, каква жажда има нужда да утоли.
Това е втората тема, която привлича вниманието ми, защото в нея присъстват думите "психотерапия" и "Учителя". Това от моя гледна точка, на човек атеист, е много сложно, да не казвам конфликтно словосъчетание. Със сигурност тук ще се изправя срещу цялото ваше съсловие, а и че срещу полу-научното терапевтично съсловие на така наречената от тях си трансперсонална "психотерапия". Ще се учудите, защо слагам кавички на толкова "хубав" метод" за психотерапия. Ще ви кажа. Просто такъв метод няма. Има вярване, че това е метод, но метода липсва. Има само вярвания за него. По този пункт темата наистина започва да се връзва според мен, защото да вярваш в Бог, който и какъвто и да е той, както и този който временно изпълнява тази длъжност, и този вид "психотерапия" е едно и също.
Ще забележите, че аз нито опровергавам истините на вашият учител, нито ги подкрепям. Само мога да кажа нещо от малкото неща, които знам и това е, че революция няма. Г-н Дънов е събрал много известни мъдрости, исвестни на историята много много отдавна и просто ги е опаковал. У мен обаче изниква един въпрос: защо някои хора вярват в това а други не? Ще кажете всеки определя до къде да извиси неговото съзнание .....Да де, ама все пак защо това е факт.
Както всички окултисти цитират Юнг за идеята да се свържат с психологията, така и аз. Те всъщност не го цитират, защото ако беше така, ако се използваха негови цитати, без значение от къде, щеше да е ясно, че Юнг не е окултист. Той просто е изследвал феномена всички хора да са склонни да вярват в сила извън тях. Ако тази сила е въплатена в някой човек още по-добре. Ако не здраве да е .... все нещо може да се измисли по въпроса, че да е.
Та четейки разните мнения из този форум аз сиу задавам един въпрос: Какво ли му липсва на човек, та да се преклони пред друг човек? Защо този другия да е нещо повече и да трябва да му се кланя? Извинете моето невежество ако има такава сериозна причина, която да не знам. Проблема обаче е, че повечето причини са ми ясни. Само ще задам един въпрос, който е простичък и същевременно много труден за отговор: Какви са вашите отношения с бащите ви, тези които са ви създали, или отгледали? И без да ми отговаряте аз се досещам.
От всички над 500 школи по психотерапия, няма школа която да е насочена към някакъв учител, т.е. учителя да каже едни общоверни истини и хората да го последват, затваряйки си едното, или двете "очи". Ще рече, че това е така защото всяка школа не е създадена за да благославя някой, /който апропо е липсващ, да речем бащата/, а да помага реално на хората. И се чудех как успявате да заобиколите тези факти и да говорите за психотерапия редом до вярванията, които г-н Дънов е събрал от кол и въже. Чудех се също защо учителите във всяка от тези школи се пишат с малка буква а вашият с голяма, като Бог? Това наистина е сериозен въпрос пред вас. Аз съм виждал и други букви които пишете с главна буква, а те се пишат с малка. Така си е прието просто. Но едва ли това е грешка по незнание на правописа. Тогава се чудех каква ли грешка е това? Чудех се защо ли и думата психотерапевт не се пише Психотерапевт ... Странна работа, но не съвсем. Във всяка една писменост богът се пише с главна. Ще рече че г-н Дънов е вашият Бог.
Това е нещото, което и сега ме шокира. Ако всеки един приеме и следва философията на друг човек, къде остава неговата собствена? Ще рече тя е поробена за целите на "Учителя". Може би той за вас е светец, не зная. Но аз си задавам прости въпроси.... какво е обичал да яде, с какви жени е обичал да прави секс, какво е обичал в секса, имал ли е внуци или не ....или просто се е посветил да ви показва философия, която сляпо да следвате? Не зная, но съм искрен във въпросите си.
Да се върнем на темата психотерапия и г-н Дънов. Както казах и по-горе сложно словосъчетания. Защо е така. Аз също съм имал клиенти наркомани, които след като са се отказали от наркотика и живота си свързан с това, не са се врекли в мен. Това е малко неприятно. Хем му помагаш да се откачи, и хем даже не те оповестява в сутрешната си молитва като негов Бог. Усещането е много неприятно. Това естествено е метафора. Как може наркотика да бъде заместен с нечия чужда вяра, чужда философия и чужд път. Това в психотерапията е недопустимо терапевта да стане идол. Просто защото той е надживял нуждата да има последователи. Вие чии последователи сте? Не ми казвайте. Вашата зависимост се е преместила от едно място на друго. Това е мое мнение, което е твърде неангажиращо имайки предвид къде сте вий, къде съм аз. В крайна сметка психотерапията е много сложен процес, в който терапевта трябва да е израстнал дори над позицията си в която да има власт и да създава предпоставки за последователи. Ако не успее повлича след себе си хора със слаб характер, които виждат в него това, което им липсва и просто започват да го следват. Това за г-н Дънов въждам че е практика, но за един терапевт никога. Това е разликата. И ако кажете че вие сами го следвате, той не е виновен за цялата работа .... излъгани сте

Аз не зная в кои научни среди точно, психодинамиката се приравнява с хвърлянето на боб. Няма такова нещо. Аз не говоря за психодинамичният модел който е създал Фройд. Много неща от неговата теория са отречени по простата причина, че са доказуеми само в конкретният случай и не могат да бъдат изведени общовалидни постулати за общото. Аз се уповавам само на доказаните явления в психодинамиката на личността. Няма да влизам в подробности, но за пример ще дам един добър теоритик и практик - Ерик Ериксон. Има и много други, които валидизират психодинамичната теория, така че да не се заблуждаваме - това е наука. Но работата на терапевта с даден клиент не е само наука а и изкуство, защото всеки път се случва нещо различно. Точно това изкуство е пречката точно да се измери ползата от терапията или по-скоро да се разбере дали помага техниката или самият терапевт и връзката му с клиента. Това е крайъгълният камък за психотерапията относно точната сметка кое как действа. Но както казах науката е в психологията. От там се черпят техники, модели, разбиране за проблематиката и т.н. Психотерапията е изкуство.
Относно когнитивните терапевти - има много добри, аз никога не съм казвал, че ги няма. Но са малко. За справка в психодинамичните школи в България терапевтите също са много малко. Има много консултанти. Но те не умеят да провеждат терапия.

"Когнитивните терапии, които сами по себе си вече съставляват поне една дузина школи, предлагат различни начини за достигане до дълбинното несъзнавано - не един и два."

Именно ако под лупа разгледаме сериозните теории изследващи човешката психика, няма да открием особена разлика. Разликата е в термините и в това, че всяка школа използва различен материал от общото познание за човека, за да си свърши работата. За това и казвам, че когнитивната терапия в никакъв случай не е нещо повърхностно - напротив. Тя може да е мнгоо мощен инструмент в ръцете на терапевта, особено ако се използва психодинамично.

Аз съм съгласен, че преживелищния опит на терапевта е особено важен за неговото израстване. Но е много важно този опит да бъде обследван психотерапевтично. Мисля че тук няма разминаване в мненията ни с Орлин Баев.

Относно БАП, закона и т.н. Ти някъде беше казал че пациентите определят работата на терапевта, както и нещо много ценно: ако терапевта не е способен, той не може да задържи клиента си, не може да създаде процес, а процеса е всъщност самата терапия. Така че със и без закон, тези терапевти ще се откажат от тази работа, или ще успеят да запълнят своите липси за да успеят да провеждат психотерапия. Но законът ще защити клиентите от хора, които нямат правата да са психотерапевти, а се обявяват като такива. От там нататък пазарният принцип ще си каже своето. Да не забравяме че има много пациенти, които нямат сетивата да разпознаят истинският терапевт например. Така те проектират своите очаквания към "Бащата", "Учителя", "Вълшебника" и други, с които терапевта никога не може, и не трябва да се ангажира.

" Интересно, как може да се докаже нещо експериментално и недвусмислено, след като няма две еднакви личности?"

Да наистина е интересно Но аз никъде не съм споменал, че психотерапията е доказване на факти. Психотерапията е една неповторима смесица между общото, фактите, до които психологията е стигнала, които важат и са доказани за всички хора от нея, и индивидуалното, което е единствено по рода си. Аз зная от науката, през какви етапи минава човек в своето развитие, с какви трудности се сблъсква, когато преминава през тях, какви са последствията ако някъде "удари" на камък и т.н. Но аз не зная за отделния човек, как се е случило това, защото то се случва всеки път по различен уникален начин. Всеки има уникален преживелищен опит, уникално детство, родители, обкръжение ... Има и уникално настояще. Психотерапията е нищо друго освен едно задълбочено изследване на това и търсенето на връзки, динамиката на личността. Няма как един човек да може да работи така, без да е наясно със собствените си връзки от преди и сега, без да знае собствената си динамика. Именно за това казвам, че дори и да "наизустим" някакви техники, това няма да е от полза ако същите тези техники, някога в нашето обучение, в личната ни терапия не са минали през нас и не са предизвикали нашата терапевтична промяна. Така че психотерапията е първо куража да си пациент, да рискуваш, да посмееш да разбереш себе си. Това е трвожно събитие, изпилнено с много мъка, страх, гняв... Затова когато една обучителна група по психотерапия страртира само 10% от хората успяват да завършат. За това има и други школи, които опитват да помагат, без да конфронтират личността. Така и много терапевти, които учат в тези школи избягват конфронтацията със себе си. Естествено и такива школи имат своята полезност. Но истинският смисъл на думата психотерапия е винаги работа с динамиката на конфликта. А в динамиката на конфликта не може да се работи на калъп.
Именно по тази причина психотерапията е много много трудно нещо. Човек може да се оповава на опита си но в много малка част. Защото всяка една терапия с нов клиент му е като за първи път. И това е онази емпатия за която се говореше по-горе. Емпатия е способността да погледнеш реалността през очите на своя клиент. Този поглед е различен за всички. Но за да можеш да се отделиш от собствения си поглед, ти трябва да си изучил, преживял и синтезирал до съвършенство. Именно по тази причина сериозните школи наблягат на самопознанието на терапевта. Това са най-малко 600 терапевтични часа. Техниките се научават, но без самопознание терапевта ще работи за себе си в терапията, а не за клиента.
Та ако се върнем на горния въпрос недвусмисления експеримент започва от нас. Ние това можем да докажем само. А всяка една психотерапия търси експеримента и доказателствата в динамиката на клиента, търси променливата, за да я направи константа и да може да се реши уравнението.

Здравейте, нов съм във форума, но смятам, че повдигнатата тема и мненията в нея са подвеждащи. Когато бях студент по психолигия 1-ва година аз, както и моите колеги живо се интересувахме каква е разликата между психология и психотерапия, защото разбрахме, че няма да сме психотерапевти, когато завършим. Тогава един професор, който и до днес много уважавам каза следното: "Да си психолог означава все едно да знаеш всички части на един автомобил, как работят, как си взаимодействат .... Да си психотерапевт означава да можеш да шофираш този автомобил".
Първо искам да направя едно строго разграничение между научна психотерапия и псохотерапия оповаваща се на някакви вярвания. Съществува само научна психотерапия. Другата е просто в устите на хората. Такова чудо няма.
Какво означава един човек да е психотерапевт?
Това не е 1,2,3,4,5 ... и няма как да е. Психотерапевт е просто дума, която се използва за човек, който е завършил психология, започнал е обучение по психотерапия, успял е да се конфронтира със себе си, със своите конфликти, страхове ....След това надълго и нашироко през научният метод, който е избрал да учи /което не е случайно/ е успял да интерпретира своята лична психотерапия, след което е започнал да опитва да пренесе този опит и върху други хора. Психотерапевта е един напреднал пациент в своята лична терапия и нищо повече. Ако това е факт /което доста ме съмнява по принцип за повечето терапевти/ няма да има нужда да изброяваме 1,2,3,4 .... и т.н. Психотерапевт е този който е защитил тази титла, звание, призвание, т.е. когато други психотерапевти са решили, че той може да бъде такъв. Никога човек не може да реши сам за себе си дали е станал психотерапевт или не. Запомнете го това.
Един терапевт, никога на всеослушание не трябва да обявява, че видиш ли за 1-2-3 .... срещи ще ви оправи. Това е реклама. Тази реклама говори много за целите на терапевта. За да е в помощ, дори в подобни форуми психотерапевта трябва просто да дава възможност за свободни избори, а не да прави кръчмарски сметки, коя терапия излиза по-евтино. Щастието не се купува с пари, господа "терапевти".
Когато клиента влезе в кабинета след година две с "изместен" нов симптом пак ли да го "разтриваме" където го боли? И не е ли ясно че мястото виновно за тази болка е диаметрално различно?
Аз не случайно съм регистриран, със собственото си име, защото заставам зад всичко което казвам. Много сте прав за различните разновидности по време терапии. Но те са такива, защото си поставят различни цели. И ако вашата цел е човек, като изпадне в ПА да диша правилно, или да изпада повече, ако може и нарочно в ПА, моята цел е да му "преведа" симптомите за да може да работи върху действителният си проблем. Ето защо, дългосрочната терапия е дългосрочна, защото тя не обръща внимание на "фойерверките", с чието потушаване се хвалите така настойчиво. И децата знаят че за да има "заря" трябва да се запали фитила.
Добре е да се знае също, че когнитивно-поведенческата терапия не е само поведенческа. И когато се доближи до когнитивното, тя става терапия в динамика. Проблема е, че има много малко когнитивно-поведенчески терапевти и повече поведенчески. Това не е случайно, просто е по-лесно. Това е така, защото всеки изпитва страх да разкрие истинската си същност в един психотерапевтичен процес. И колкото по-голям е страха, толкова той, кандидат-терапевта нищо не научава и става психотерапевт, колкото аз съм пилот.
И така, критериите за психотерапевт са ясни, точни и четливо написани в страницата на единствената, подчертавам - единствена, легитимна психотерапевтична организация в България - БАП. Далеч съм да опитвам да дам по-точни определения.
В България има четири добре развити школи: психодрама, позитивна психотерапия, когнитивно-поведенческа и неорайхиянска. В БАП има и други школи, които може би тепърва ще се развиват, но фактите са такива. Орлин е прав за едно нещо: психотерапевтите не са повече от 15. Аз мога да ги назова почти наизуст.
Та, за психотерапевта най-важното нещо е до къде е стигнал в личната си терапия. Ако е стигнал до никъде ще води и своите клиенти до същото място: до своите съпротиви от психотерапия. Защото психотерапията не е лесно нещо, а много трудно. И клиента ще изпада в различни състояния по време на психотерапия. Защото тя е процес. За да има процес, трябва да има развитие. За да има развитие обаче трябва време, защото така е устроена човешката психика. Тя преработва, осмисля и синтезира бавно. И колкото по в целта работи психотерапията, толкова повече време за осмисляне е нужно. Просто защото личността не е компютър, колкото и хора да разчитат на това. Единственото важно условие за психотерапевта е да е бил по-дълго пациент, отколкото своите пациенти. Ако е така той ще знае и какво е емпатия и какво е психотерапия. Как самите пациенти, или клиенти да разпознаят това..... Това не е тяхна работа, а на държавата. Но докато това не стане, ще има дискусии по темата, която не подлежи на дискусия. Защото е известно кой и кога става психотерапевт.
Дано не съм зсегнал някой с поста си. Дори и да съм нападателен, това е срещу професионални роли, а не срещу личности.
Не забравяй, че най-трудният клиент си ти самия драги терапевте.

Здравейте, нов съм във форума, но смятам, че повдигнатата тема и мненията в нея са подвеждащи. Когато бях студент по психолигия 1-ва година аз, както и моите колеги живо се интересувахме каква е разликата между психология и психотерапия, защото разбрахме, че няма да сме психотерапевти, когато завършим. Тогава един професор, който и до днес много уважавам каза следното: "Да си психолог означава все едно да знаеш всички части на един автомобил, как работят, как си взаимодействат .... Да си психотерапевт означава да можеш да шофираш този автомобил".
Първо искам да направя едно строго разграничение между научна психотерапия и псохотерапия оповаваща се на някакви вярвания. Съществува само научна психотерапия. Другата е просто в устите на хората. Такова чудо няма.
Какво означава един човек да е психотерапевт?
Това не е 1,2,3,4,5 ... и няма как да е. Психотерапевт е просто дума, която се използва за човек, който е завършил психология, започнал е обучение по психотерапия, успял е да се конфронтира със себе си, със своите конфликти, страхове ....След това надълго и нашироко през научният метод, който е избрал да учи /което не е случайно/ е успял да интерпретира своята лична психотерапия, след което е започнал да опитва да пренесе този опит и върху други хора. Психотерапевта е един напреднал пациент в своята лична терапия и нищо повече. Ако това е факт /което доста ме съмнява по принцип за повечето терапевти/ няма да има нужда да изброяваме 1,2,3,4 .... и т.н. Психотерапевт е този който е защитил тази титла, звание, призвание, т.е. когато други психотерапевти са решили, че той може да бъде такъв. Никога човек не може да реши сам за себе си дали е станал психотерапевт или не. Запомнете го това.
Един терапевт, никога на всеослушание не трябва да обявява, че видиш ли за 1-2-3 .... срещи ще ви оправи. Това е реклама. Тази реклама говори много за целите на терапевта. За да е в помощ, дори в подобни форуми психотерапевта трябва просто да дава възможност за свободни избори, а не да прави кръчмарски сметки, коя терапия излиза по-евтино. Щастието не се купува с пари, господа "терапевти".
Когато клиента влезе в кабинета след година две с "изместен" нов симптом пак ли да го "разтриваме" където го боли? И не е ли ясно че мястото виновно за тази болка е диаметрално различно?
Аз не случайно съм регистриран, със собственото си име, защото заставам зад всичко което казвам. Много сте прав за различните разновидности по време терапии. Но те са такива, защото си поставят различни цели. И ако вашата цел е човек, като изпадне в ПА да диша правилно, или да изпада повече, ако може и нарочно в ПА, моята цел е да му "преведа" симптомите за да може да работи върху действителният си проблем. Ето защо, дългосрочната терапия е дългосрочна, защото тя не обръща внимание на "фойерверките", с чието потушаване се хвалите така настойчиво. И децата знаят че за да има "заря" трябва да се запали фитила.
Добре е да се знае също, че когнитивно-поведенческата терапия не е само поведенческа. И когато се доближи до когнитивното, тя става терапия в динамика. Проблема е, че има много малко когнитивно-поведенчески терапевти и повече поведенчески. Това не е случайно, просто е по-лесно. Това е така, защото всеки изпитва страх да разкрие истинската си същност в един психотерапевтичен процес. И колкото по-голям е страха, толкова той, кандидат-терапевта нищо не научава и става психотерапевт, колкото аз съм пилот.
И така, критериите за психотерапевт са ясни, точни и четливо написани в страницата на единствената, подчертавам - единствена, легитимна психотерапевтична организация в България - БАП. Далеч съм да опитвам да дам по-точни определения.
В България има четири добре развити школи: психодрама, позитивна психотерапия, когнитивно-поведенческа и неорайхиянска. В БАП има и други школи, които може би тепърва ще се развиват, но фактите са такива. Орлин е прав за едно нещо: психотерапевтите не са повече от 15. Аз мога да ги назова почти наизуст.
Та, за психотерапевта най-важното нещо е до къде е стигнал в личната си терапия. Ако е стигнал до никъде ще води и своите клиенти до същото място: до своите съпротиви от психотерапия. Защото психотерапията не е лесно нещо, а много трудно. И клиента ще изпада в различни състояния по време на психотерапия. Защото тя е процес. За да има процес, трябва да има развитие. За да има развитие обаче трябва време, защото така е устроена човешката психика. Тя преработва, осмисля и синтезира бавно. И колкото по в целта работи психотерапията, толкова повече време за осмисляне е нужно. Просто защото личността не е компютър, колкото и хора да разчитат на това. Единственото важно условие за психотерапевта е да е бил по-дълго пациент, отколкото своите пациенти. Ако е така той ще знае и какво е емпатия и какво е психотерапия. Как самите пациенти, или клиенти да разпознаят това..... Това не е тяхна работа, а на държавата. Но докато това не стане, ще има дискусии по темата, която не подлежи на дискусия. Защото е известно кой и кога става психотерапевт.
Дано не съм зсегнал някой с поста си. Дори и да съм нападателен, това е срещу професионални роли, а не срещу личности.
Не забравяй, че най-трудният клиент си ти самия драги терапевте.