Viva Caselli

Да, сгрешил съм и неправилно съм преиначил думите ти. Обяснила си добре, но не съм те разбрал. Каквото и да е докарало нихилизмът и скептицизмът в откровенията му за мен със сигурност не е нещо непременно лошо. Усещам го близо до себе си, но не страдам от онези характеристики. Поне не от всичките. Не виждам проблем в личните истини, които е споделял с писане и смятам, че могат да бъдат от полза. Може би там е грешката в съсипаните животи. Може би хората отричат истини, които не са за отричане. Борят се с неща, които осъзнати биха донесли меланхолия, чувствена и присъща, а не изкуствено наложени стремежи...

Опитай се да повярваш, че съдържаш в себе си сила, която въобще не иска да се бори с болката. Каква е болката ти? Носталгия по отминали дни, брутална меланхолия, разяждаща душата ти и отчаяни опити да върнеш любимия човек до себе си. Уважи чувствата и спомените си и не приемай, че отчаянието е нещо непременно злощастно за теб! Защо ти е да трансформираш болката в любов? И какво ще се случи, ако болката бъде трансформирана в любов и радост? Предполагам, че рано или късно радостта ще се трансформира в тъга! Болката трябва да се почуства, изживее и съхрани. И който предлага лекове срещу болката не е наясно с болката. За нея лек няма. Тя идва и си заминава. Погледнато мащабно радостта и тъгата бледнеят пред универсалната истина, че никой нищо не може да ти отнеме или вмени, защото ти съществуваш! Така е било, така й ще бъде. Радост и тъга да се редуват. Аз днес се будя щастлив, а утре огорчен. Може би има сладка и вечна омая, но лично аз не съм я почуствал, нямам и желание да се стремя към нея. Просто съществувам! Успех!

no_self, невероятна книга! Това, което е усещал Емил не мисля, че е било вследствие на изброените от Мария-София характеристики. Нещо ме кара да вярвам, че е имал един дълбоко проницателен поглед върху живота. Сам той споделя, че е страдал от депресия, но аз знам за себе си, че проникновенията му не са били пропити от депресия, апатия, чувство за изолираност... Е, изкуствено или не все пак сигурно е, че този човек заслужаваше място в този форум.

Мария-София, за Фамагуста не мога да кажа много, тъй като съм бил само за един ден. Живеех в Кипър с един приятел. Решихме да отидем на плаж във Фамагуста. Тръгнахме с кола от Ларнака сутринта и стигнахме сутринта Фамагуста (Кипър е много малък). Преминахме през един Контролно-пропускателен пункт, но не и без неуредици, защото едно от момичетата ( бяхме 2 момчета и 3 момичета ) нямаше паспорт и митничарите казаха, че няма да я пуснат, но в крайна сметка с увещания и молби я пуснаха. Първата и най-фрапантна гледка, която възбуди сетивата ни беше едно кръгово движение, а в средата вишка, а във вишката войници с автомати. Втората покъртителна гледка е един огромен хотел на метри от плажната ивица. Хотелът си стои величав, като изключим това, че в средата му зее огромен кратер от бомба! Това, което те довършва - дрехите по просторите и разхвърляните в дворовете на изоставените къщи предмети от бита! Плажът беше много спокоен и можеше да плуваш до едно място. Имаше телена ограда. В непосредствена близост до нея се намираше вишка с войници, които следят да не се преминава въображемата водна линия. Мрежата е само на брега, но тя е знак, че не можеш да преминаваш и мислената водна линия ( мисленото продължението на телената мрежа във водата ). Често на турски войниците чрез мегафон се провикваха. Молеха ли се на Аллах или предупреждаваха да не се пресича линията така и не разбрах. -) Помня, че отидохме в един магазин да си вземем алкохол и цигари ( тогава пиех и пушех, при това доста). Магазинът беше една варосана в бяло малка къща, доста стара и порутена. Магазинерката, пухкава баба, която така се зарадва, че в магазинът й са дошли посетители, че като бонус ни почерпи по един сладолед. Ние бяхме за нея дечица. Всичките бяхме на по 18, 19 г. Не мога да пресъздам онова мистично усещане с думи, защото то не подлежи на обличане в думи. Чувство, което усещах, но не можеш да обясниш на другия. Потърсих в мрежата клипчета и видях различен град от този който блуждае в спомените ми. То си е било същото, но за единия ден престой там аз не съм видял това оживление, което се представя в клипoвете. Не знам защо, но моя спомен е за град, в който можеш само да мълчиш ( не че сме мълчали тогава, дори бяхме неприлични, но сега ако отида не бих си позволил да говоря, само ще попивам от атмосферата). Ето едно полезно клипче.

Станимир, смислени отговори и не виждам какво мога да питам повече или добавя. Тоест мога, но рискувам да навлезна в света на догадките.

Toва е ясно и на малките деца, но ясно ли е, че то няма изчезне? Могат ли възприятията да съществуват, без наличието на обекти? И може ли да има предмет, без наличието на възприятие, което да го идентифицира като такива? Казва се, че светът съществува заради взаимодейстивието между сетивата и заобикалящата ни действителност. Че съществуванието не би било възможно, ако няма спойка между нас и обектите, но това основание ли е да приемем, че света няма да го има, ако нас ни няма? Ходил съм в Кипър. Посещавал съм призрачния град - Фамагуста. Гледката е невероятна, а чувството, което те обзема неописуемо. Град забравен от света и от Бога. Град-призрак, където по просторите висят дрехи, които са били прилежно изпрани, но не са били събрани! Дрехи, изоставени дрехи, които висят по въжета от 1974г, та до днес! Избуяли, прокъсани, но чисти! Град, където времето е спряло. Но той е там, съществуващ и реален независимо, че е отдавна "изчезнал".

Из " Съзли и Светци " " И аз погледнах към небето, но не успях да видя нищо там... Откак започнах да търся корена на Безсмъртието, започнах да не виждам Живота... " ----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- " Отдалечаването от света, без да се приближиш да Бог, може да те направи само циник.Всеки, който не е поет е осъден да будува. Без Бог всичко е нощ, но и с Него светлината невинаги е полезна. Животът губи смисъл и когато е с нас, и когато го няма..." ----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- " Философите могат да се спасят от посредствеността единствено чрез скептицизма или мистиката - двете изпитани форми на отчаянието чрез познанието.Мистиката е бягство от познанието, а скептицизма е познание без надежда. Но и в двата случая няма изход..." ----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- " От десет до четиринадесетгодишна възраст живеех в пансион. Всяка сутрин, когато отивах на училище, минавах покрай една книжарница и поглеждах книгите от витрината, които сменяха доста често, дори тук, в това малко румънско провинциално градче. Само една от тях, някъде в левия горен ъгъл, забравяха да сменят: "Човекът звяр" от Емил Зола. От тези четири години единственият спомен, който ме преследва и досега е това заглавие. " ---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- " Моралистът не е човек, който се занимава с морала. Той по-скоро размишлява върху съдбата и е обзет единствено от мисълта за нас, хората. " ---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- Не християнството донесе на този свят любовта и греха. Всичко беше известно доста преди това - хората живееха и умираха, обичаха и грешаха. Но все пак те не живееха и не умираха с желанието да умират. Християнството се заби като трън в сърцата им.... ---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- Ако трябва да съм честен би следвало да копирам цялата книга ( не че съм я прочел цялата, но по начина по който започна мисля, че няма да ме разочарова, може само да ме плени ). Счетох за невъзможно да преценя кой цитат е по-по-най, затова просто действах на произволен принцип. Но безпорно това е човек, чието творчество не бива да бъде подминавано! no_self, а това е за теб: " Всичко извън Бог е бездна, а Бог е велика бездна! "

no_self, благодаря за поучението отново, но не ми се впуска отново в дебат какво е просветлението? Имам друга идея. Нали се разбрахме, че ще прочетем " Сълзи и светци ". Пусни цитатите, които са те докоснали и аз ще направя същото. Ей, така за идеята. Аз я започнах и направо изтръпвам при прочита на споделеното от Емил. Представи си, ако пуснем едни и същи цитати. Ще сме малко еднакви с теб. Шегувам се.

Ето колко силен е копнежът по нещо отдавна изгубено, но така познато. Ето каква песен може да донесе откъсване от живота и пребиването в друго измерение: "Ще изрекa, кaквото другите мълвят нaум - aз Споменът съм, Мъкaтa, aз съм Грaдът и всичко друго, свързaно с вечерния костюм!" Джек Лондон

Емил е бил човек с дълбоки прозрения, но и с дълбока раздвоеност. Аз случайно попаднах на него, но със сигурност ще го чета занапред, защото има нещо в изрязаването му, което ме докосва. Радвам се, че темата ще предизвика гласност. Благодаря и за цитатите и нещото, което ще направя със сигурност е да прочета " Сълзи и светци ". no_self, много ясно те разбирам, но и двамата не можем да отречем, че състоянието, което прилича на просветление не може да е постоянно и неизменно. Не може да пребиваваме в свят, където няма въпроси, копнежи и търсене. Това е илюзията, за която говориш. Да, всичко е безмислено и глупаво, но защо за Бога има в нас жажда за живот? Защо след оная фундаментална досада неизбежно идва екзалтираност и убеждение, че трябва нещо да твориш? Въртим са като хамстери в колело! Всичките душевни терзания може би са напълно безмислени. Привързаността към живота, и тя, и тя е фарс, но така сме обречени, че излизането от живота означава само едно; да съществуваш просто...

Има зависимост и предопределеност относно това какво те влече. Тоест ще потърсиш книгата даваща отговори на въпросите, които те касаят. И защо аз се интересувам от (?)... Въобще защо се стигна дотук, да търся това, а не онова? Това може ли да е предопределено? Въобще въпросите със свободата на волята са много интересни и може би наистина тя е доста ограничена. Това е хубаво да се осъзнае, но същевременно може да послужи и за оправдание, че видиш ли аз обречен да съм (?) и че не мога да променям нищо, едва ли не, че все едно извършвам престъпление спрямо себе си мъчейки се да променям, избирам. Ако има нещо предначертано, планувано от Сила над нас, то нека да допуснем, че идва момент, когато предначертаното спира да съществува и Силата, която по-рано ни е ограничила и докарала това състояние ни дава пълното право на свобода. Вече няма зависимост, а една "безгранична" свобода!

Мен ме порази лекотата и точността в изразяването на този философ. В този текст има истина, така ясно отразена, сякаш няма какво повече да се добави. Истина, която може да бъде осмислена от всеки. Аз все съм се чудил на онези хора или не, по-точно на себе си съм се чудил. В условия на градска среда винаги съм бил енергичен и винаги нещо с някого съм делил, но всичко се е променяло когато съм отивал на село или някъде сред природата. Всички казват как са се върнали от планината заредени, изпълнени с живец и как с амбиция започват новата седмица. Как с настървение продължават каузите си. Всички описват някаква сила в планината, която ги карала да се чувстват по-близо до Бог. Усмихнати и изпълнени с любов. Радостни и обични. При мен пък е било точно обратното. Както се изразява Емил, че дори пред най-красия пейзаж е усещал празнина и чувство за недействителност. Сякаш нещо отдавна е сбъркано отвътре. Екзалтираност и жажда за живот и себеотстояване в града и безмислието на всичко в планината, което от своя страна ме е принуждавало да мисля колко жалка е планината или аз или живота като цяло! Желания ад ни връхлита ненадейно и ни привързва към живота, за да си отиде ненадейно и да ни покаже, че живота е нищо, но и всичко, което имаме! Но забележи, че може би сме обречени да се въртим в този кръг. Един път да си жаден за живот, а друг път - обречен на безмислие...

Едгар Алън По, Ръкопис, намерен в бутилка "... Общо взето, едва ли има човек, по-малко склонен от мен, да остави блуждаещите огньове на суеверието, да го подмамят извън пределите на строгата истина. Сметнах, че трябва да започна с този увод, за да не би невероятният разказ, който следва, да се сметне по-скоро за халюцинация на необуздано въображение, а не действителна преживелица на човек, за когото виденията на фантазията никога не са съществували... " Прочети този разказ. Дано ти даде вдъхновение!

Емил Чоран „Животът ми бе доминиран от преживяването на скуката. Познавам това чувство още от детинство. Не става въпрос за скуката, която може да се пребори с помощта на забавления, разговори и наслади, а за една бих казал фундаментална досада, която се състои в следното: повече или по-малко ненадейно, у дома или на гости или пред най-прекрасния пейзаж, всичко се изпразва от съдържание и смисъл. Чувстваш празнина в себе си и извън теб. Цялата Вселена е засегната от усещането за недействителност. В този миг всичко престава да ни интересува, нищо не заслужава привързаност. Скуката е главозамайване, но спокойно, монотонно замайване.Тя е откровение за световното безмислие, отведено до потрес или до върховна проницателност убеждение за факта, че не можеш, че не бива да правиш нищо нито на тоя, нито на оня свят, че не съществува свят, който да ни допада и задоволява. Благодарение на този опит – не постоянен, а възвратно, тъй като скуката идва на пристъпи, но трае по-дълго от треска, – не успях да направя нищо сериозно в живота си. Ако трябва да съм честен, живях наситено, без обаче да мога да се впиша в битието. Маргиналността ми е не случайна, а същностна. Ако се отегчаваше, Бог щеше да продължи да бъде Бог, но един маргинализиран Бог. Но да оставим Бога намира. Винаги съм мечтал да бъда безполезен и неизползваем. Е добре, именно благодарение на скуката сбъднах мечтата си. Тук се налага едно уточнение: преживяването, което описах току що, не е непременно депремиращо, защото често установявам, че е последвано от екзалтираност, която превръща празнината в пожар, в един желан ад...“ no_self, да допълниш нещо? С подчертаното показвам защо съм се сетил за теб.

Те излизат с номера, че ако няма възприятие, което да отчете събитие, такова не съществува! Въпросът е как значи да не съществува нещо? Да предположим, че смъртта е край. Няма никакъв живот след нея. Астероид се разбива в Земята и хората загиват! Как въобще е възможно да си представим, че след нашия край ще изчезне и Земята? И това, че няма да има възприятие, върху което обектите да оказват натиск, значи ли, че обектите са съществували само за нас, ако-да, какво ще се случи с тях? Какво ще се случи с дървото, ако няма кой да го оцени като такова?

В тези, твърдящите, че светът е илюзия, сън... явно съществува известна доза нихилизъм. Да носят в себе си безопасна игла, та да се боцкат наложи ли се, да се сещат за лошото и доброто, че иначе рискуват да загубят качества, които използвани адекватно, биха само допринесли.

Фатализъм " Природата е безжалостна към живите същества. Тя не се интересува от отделната личност. Нейният интерес е насочен към видовете, към рода. Природата поставя една задача на всеки жив организъм. Не я ли изпълни той умира. Изпълни ли я, все едно - пак умира. Природата е безучастна; много са тези, които й се подчиняват, но вечността е отсъдена само на подчинението, а не на тези, които се подчиняват. Природата бе поставила на живота една задача, беше му изковала един закон. Задачата бе продължението на живота, а законът - смъртта. " Джек Лондон, Законът на живота

Здравей! Питала ли си се защо хората са нещастни? Отговорът е прост. Хората изпитват потребност да се сравняват с другите хора. Тривиалното е, че винаги правят сравненията си с щастливите хора. Да се научиш да не се сравняваш си е вид изкуство. Проблема идва от там, че ти се сравняваш с усмихнатите лица. И когато видиш уреден живот заключаваш, че твоя е пропаднал, което не е вярно. Препатила си, вижда се ясно. Подлагана си на унижения, явно безпричинно, само защото някой е решил, че си идеалната жертва. Ще се връща с лихвите! Разбирам безизходицата, в която си се намирала. Всеки ще ти каже, че живота е пред теб... То си е така. Но как да ти се помогне? С празнословия, че животът е прекрасен... Аз ще ти кажа, че не съм сигурен дали наистина животът може да бъде наречен прекрасен, но и ще кажа, че твоя не е никак страшен! Съществуват човешки драми, пред които твоята е псевдо. Опитвала ли си да сравниш нещастието си с нечие по-голямо? Май не си, иначе не би нарекла живота си погубен. Онези момичета примамени с работа в чужбина сега искат да се върнат в бедното градче, но нямат този шанс! Твоя случай е от онези, които с времето изчезват. Аз съм сигурен, че ще намериш работа, забавления, смисъл... Ще излезеш от малкото селце и ще вкусиш от светлините на града. Това не е илюзия, въпреки че може да ти прозвучи илюзорно. Била си затворена, подтисната, уплашена. Пробвала ли си някога да изругаеш системата, сложила маската за пред хората? Явно не си, иначе щеше да знаеш, че няма нищо страшно в това да покажеш личността си пред другите. Със всичките й недъзи. Като за начало защо не се опиташ да се сближиш с човек с подобен проблем? Интернет е препълнен от хора намиращи се в твоята позиция. По този начин може би ще намериш сродна душица и заедно ще ви бъде по-лесно да преодолеете мъчещите ви симптоми. Може да си гостувате и да се опознавате. Кой знае? Ако е момче може и нещо по така да излезе. Горе главата, дете!

Основният и най-важен въпрос е действието наше ли е? Аз-ът, с неговите характерни черти и може ли да се откъсне от тях? Мога ли аз да бъда друг и може ли другия да бъде като мен? Дадеността на характера може би обрича до известна степен свободната воля. Това, че аз съм такъв, а не друг прави ли ме свободен? Аз робувам на себе си и съм обречен! Aз съм така устроен - да действам винаги еднакво, според разбиранията си. Моя разум е везна, която премерва винаги точно, но и винаги за себе си. Това прави ли ме свободен? Всяко мое действие е последвано от морални отговорности, сътворени от моя Аз. Ако Аз-ът ми е обречен да бъде такъв, какъвто Е, то тогава как е възможно да съм свободен?

Ако хората изчезнат до един, кой ще помни делата им? Без разума си сме загубени. За това не можем да се разделим с него. Мислим си, че той е всичко, което имаме и е точно така. "Имаме си рааазум. Той си е наааааааааш. Имаме си гоооо." Много важно! Абсолютно самоубийство е, затова се чувствам тук така, все едно говоря от другата страна като някакъв призрак. Призрак, за който всичко, на което хората придават значение и стойност няма смисъл, няма морал. Няма необходимост от такъв, няма съдник, защото го няма разума. За това никога някой, който не е преминал отвъд няма да разбере за какво иде реч, защото разума му никога няма да може да приеме и проумее това. no_self, ти не си призрак, но ми е трудно да се вмъкна в разбиранията ти. Ако хората изчезнат... това, че никой няма да помни делата им означава ли, че те са били илюзорни? Може ли нещо, което се е случило да бъде илюзорно? Ти пак ще ми кажеш, че се е случило само за мен, заради проклетия разум. Аз те разбирам донякъде, но просто не мога да си представя какво ще съм аз без мисъл и чувства? Толкова силно са ме обладали, че дори смъртта не може да прекъсне вътрешното ми усещане, че аз пак ще съм аз, дори след смъртта. Сложно е и трудно разбираемо. Поне за мен. Ти явно успяваш по някакъв начин да се вписваш в това, което пишеш, но аз не мога.

Казват, че човек се ражда по силата на друга сила, тоест с раждането човек губи свободната си воля. Това е ограничението. Даден ни е разум явяващ се като един морален регулатор. Оттам нататък решенията са лични и всяко действие или недействие е израз на свободната ни воля. Не ми изглежда удачна идеята човешкия разсъдък да се принизява до степен, че е нещо едва ли не зло, нещо ненужно, илюзорно, глупаво. Има велики човешки дела, които се помнят. Светлинки в тъмницата. Тези дела нищо ли са? Тези дела илюзорни и ненужни ли са? Да се отричат човешките качества, да се предава човек в прегръдките на някаква Божествена същност и да се прави, че разбира Божията намеса, да мълчи и да се прекланя. Това наричам самоубийство!

"Какво е жената, когато мъжа не е нейна опора? Какво е жената, когато мъжа има тайни за криене? Какво е жената, когато мъжа не играе по правилата? Какво е мъжа без жена?" ...

no-self, какво знам за Бог...Ами, до преди време се бях поувлякъл в Бог-личност. Но напоследък все повече склонявам да вярвам, че няма такъв Бог. Има божествена същност, но религиите са човешки опити да се обезсмърти човека. Не казвам, че са непотребни, полезни са и носят силен морал в себе си, заслужаващ да се следва, а понякога и да се отхвърля. Пак опираме до личните разбирания и схващания: правилно/грешно, но Бог не е Исус, нито Алах ... Богохулство е да лъжеш, мамиш, лицемерничиш пред себе си. Но да ми кажеш, че съмнението е против Бог ми се струва неприемливо. Кого съдя? Ако думите ми са против Бога себе си съдя, не него, така че съм спокоен. Стига с това съдене! Ти самата преди време ме посъветва да питам себе си и да търся отговорите в себе си. Ми това правя. Ако го познавах, както се изрази, нямаше да си пишем " глупости " в този форум.

Ах, no_self, това мое "май" в по-горния показва колко съм наясно. За какви принципи говориш? Вселенски ли? За какво да благодаря, когато не чувствам потребност? Нима е грешно да се разбунтуваш? Дали чувам Бог? Бях на погребение преди няколко дни на мой първи братовчед, който си замина на 44 годишна възраст. Пет години се бореше с рака, а последните му няколко седмици от живота бяха съпроводени от адски болки. Болестта го беше обезобразила. От силен мъж го бе превърнала в 30-сет килограмово страшилище! Остави жена и дете, майка и баща! Живееше в едно село ( 1500 души ), на пет минути от Пловдив. На погребението му присъстваше цялата ми рода, която е многобройна. И безброй съселяни. Знаеш как е по селата. Атмосферата беше мрачна и всички, особено най-близките ридаеха яростно, оплакваха сякаш е настъпил край. Аз чувствах вътрешно спокойствие и знаех, че неговата смърт е просто ново начало. Очите ми се пълнеха със сълзи, но бях уравновесен. Бях наясно с това, което се случва. Докато в очите на другите се четеше неописуем ужас и страх. При мен липсваше и беше наложено от вътре. Непринудено. Това е показателен пример ( лично за мен ), че Бог ми " говори ". Но и друго. Бил съм на няколко погребения, в които се изпращаха деца. Които бяха убити по-особено жесток начин. На тези погребения не изпитвах разбиране, а чувство, че нещо е взето и че е нужно нещо да се направи, за да бъде върнато взетото. Измамен и употребен бях и вярвах, че само истината можеше да върне спокойствието.