Орлин Баев

В любовта сме единни, част от цялото сме. Да, има Аз, има Атман, но част от целокупния организъм, от синархията на съзнателността, от великото съзнание на Бога. Целият човешки живот е свързан със загубата и обратното намиране на любовта. Няма ли любов, липсва мъдрост, губи се и свободата, Остават оковите на илюзията на крайната отделеност, страха, смъртта. Инфантът губи любовта в чист вид още в първите месеци от съществуването си, когато се сформира его структурата. Отначало бебето е единно с мама, приема я за част от себе си, тъждестено е с нея, възприемана като омнипотентна богиня. Но, това е инфантилна, нарцистична, несъзнателна, нежели свръхсъзнателна идентификация и единство. Появява се лошият, необгрижващ обект, лошата гърда. Психиката на бебето се вкопчва силно в добрата, обгрижваща, хранеща и даваща гърда и отрича, избутва в несъзнаваното си лошата, лишаващата. Разцепва се. От това разцепване възниква егото. Забележи, първоначално го няма. Всъщност его няма - то е продукт на разцепването от любовта, при което субектът се впива в добрия и отричащо дисоциира лошия обект. Впива се, тоест интроективно се идентифицира с удоволствието и се разцепва отричащо от неудоволствието. Така възниква отделянето от първичността на инфантилната любов, образуващо егото. Егото винаги представлява такава разцепеност - само при диалектичното ѝ, психотерапевтично, молитвено и медитативно преодоляване, човек се завръща към любовта. Вече обаче пораснал, вече в една осъзната, алтруистична Богочовечност, интегрираща хубавичкото и лошичкото, бидейки над тях, в синтезиращата ги трета позиция на освобождаващото Богочовека любомъдрие. Колкото по-крайно егоистичен е някой, толкова по-силно е прилепнал, интроективно се е идентифицирал с удоволствието и разцепил в самия себе си от болката, тъкмо затова параноидно виждайки я в света и другите, проективно идентифицирайки собственото си несъзнавано. Смисълът на човешкия живот е именно в премахването на разцепването и психосинтеза в надхвърлящата бинарността хубаво - вкопчвам се и лошо -, отричам, позиция. Психосинтез в третата, диалектична позиция на любовта, водеща към мъдростта, която освобождава. Колкото по-интензивно и крайно е его сцепването, толкова по-психопатизиран е човекът, виждащ собствената си несъзнавана кал в света и хората параноидно. Съответно толкова по-нарцистично дуещ се, защитно бягащ от присъстващия в самия него ужас чрез егоцентрична инфлация. Това е етиопатогенезата на цялата световна смрад, на обездушената властова характеропатия, насилието, на обезлюбяването. Отричането, разцепването, параноидната проективна идентификация, нарцистичната идеализация, са основни психотични и психопатни, архаично-примитивни психични механизми. Именно те, на едно ядрено ниво, са в основата на сформирането и поддържането на его психичната структура. В по-голямата част от човечеството, около тях се наслояват невротични и относително по-адекватни защитни механизми. В основата си обаче, его сформирането и поддържането, е подлежано именно от примитивните, психопатни и психотични механизми на разцепването, отричането, идеализацията, проективната идентификация. Зад външната условна норма на социалния човек лежи устойчиво наличен невротичен психичен слой, а на най-дълбоко, ядрено ниво, присъства психопатията и психозата на егото. Тоест, дълбоко в себе си, социалният човек и неговото его е задвижвано от...психоза. Може да се каже, че живеем в споделяна социално психоза (лудост), приемана за норма. Да, егото единствено условно и твърде относително може да бъде здраво, тъй като самият му генезис е патологичен. Социалното его може да бъде относително здраво единствено когато смирено се преклони пред величието на недуалността, на същинския Аз - Атман. Когато Буда твърди, че аз няма - анатман, е твърде прав, що се отнася до содиалния аз. Относно същинския Аз, в будизма просто не се говори, тъй като умът действително не може да го изрази, но затова пък човешката система може да го преживее практически, в медиттаивния, джнана процес. Между когнитивната наука и будизма могат да бъдат и са правени много преки аналогии. Когнитивната наука също твърди, че в когнитивния апарат, в невромозъчните структури, не се наблюдава никакво его, а само паралелна мозъчна дейност, създаваща относителното усещане за самосъзнание. Когато човек се връща към любовта, дали през съзнателен стремеж при следването на духовен път или през доброзорния тласък на неврозата или соматичната болест, житейските катаклизми и трудности, егото крещи. Струва му се, че губейки гордия нарцисизъм, ще бъде наранено, че ще умре. Всъщност губейки гордостта, се случва допир до собствената базисна, изначална параноя, а страхът представлява проективното му идентифициране в света. Когато обаче духовният устрем, благославящата невроза, болест или пертурбации са достатъчно силни и продължителни, на егото му се налага да се смири, да започне да се учи да притихва. Постепенно страданието учи на спукване на инфлирания нарцистичен его балон и смиреното осъзнаване и разтваряне на собствения, дотогава отричан и виждан наоколо в света и другите страх. Започва се процесът на смирено оцялостяване, конвергиране около зрелостта на любовта. Оказва се, че дотогава, макар и роден физиологично, човек е бил живо погребан под илюзиите на страха от смъртта, липсата, нараняването и болката, раждащ пушеците на компенсаторната, невежа страст. Защото страстта не е любов, а страх от липсата и компенсацията му с алчното желание за запълването ѝ на всяка цена. Когато егоцентричният, горд его балон се спука смирено и подлежащите страхове бъдат приети, те се стапят. Отваря се пространство, през което протича любовта. Само тогава човек действително се ражда за същностната си природа и живее през Себе си. Защото любовта освобождава и само любов, която освобождава, е любов. Съзнателният път е цялостната психотерапия, отвързваща за силния път към Бога - молитвеният и медитативен, духовен път. Автоматичният механизъм е душевното, телесно и социално страдание, сриващи гордостта, учещи на смирение и акордиране с Бога! Такъв е пътят към любовта, мъдростта и свободата на Богочовека! Източник

Останалите 20% са тези с хистеричните вторични и първични печалби, кръшкачите, мрънкачите, психо-туристите, мързеливите, търсещите на хляба мекото и на живота лекото, квадратно мислещите груби материалисти... За тях наистина остават антидепресантите, не защото са тежки случаи, а защото с тях хронифицирано поддържат неврозата си, която всъщност им носи искани от тях несъзнавано изгоди, с които не желаят да се разделят.

"Как се прегръщат страховете?" Като се премахва бариерата между съзнание и несъзнавано, поставяна от изтласкването например. Съзнанието пребивава в неврогенно, патологично отношение, сякаш преживява нещо външно, сякаш симптоматиката е болест, така дисоциирайки се от несъзнаваното. Постепенно това патогенно отношение "аз съм злощастна, случайна жертва", се реструктурира когнитивно до "с искрена благодарност се вглеждам в дълбочината на ума си, смирено идентифицирам страховите си програми и ги преобразувам до адаптивни". Как? Очевидно прегръщането не е с физическите ръце. С любов е. Тя не може да се симулира или насила да се произведе - пропуска се през смиреното доверяване на Себе си и житейската мъдрост, в молитвена свързаност и единство с Живота, с Бога. Започва се със себеразбиране, което преминава от ментално ниво (когнитивна терапия, анализа), в емоционално отношение на сприятеляване със собственото подсъзнание. Получава се свързващо оцялостяване - механизмът на дисоциация се преобразува до психотелесно, хипнотично, медитативно и поведенческо свързване с потиснатото и трансформирането му с отношението на благодарно доверие в посланията на страха. Но, тук той вече не е страх, а приятел, вече е просто чиста енергия, вливаща се в живота от душа, сърце, обич и смирено себезаявяване. Благодаря за добрите думи, оценявам ги искрено!

Присъединявам се към мнението на Георги. Заземяване (граундинг), да. Но, замайването е пораждано от поддържана подсъзнателно тревожност. Когато е преобразувана, замайването също се стапя. Тази трансформация започва с отношение на смирено и благодарно учене, продължава през такова отношение и преминава в цялостна промяна на визията за живота, целите, ценностите. Акцентирам върху промяната на отношението към ставащото, защото е ключов елемент - докато човекът се приема за жертва и се отнася към невротичното състояние като към болест, всичко правено "изтича в канала"... Конвенционалната психотерапия помага при около 50% от случаите. При останалите около 30%, опитът ми говори, че работи холистичната психотерапия. Тя включва ординарната, но я надхвърля в една цялостна картина на Живота. Та, да - психотерапевтично себепознание и оцялостяване, водещи до живот по Бога!

"...слаба..." Просто си влязла в борба със...собственото си подсъзнание. Породили са се страхове, почувствала си се слаба, безпомощна и автоматично и несъзнавано и за теб самата, си се един вид, стегнала. Телесно, това са т,н. в психотерапията мускулни брони - тази в стомаха е свързана с контрола на всяка цена... Преведено, "искам да контролирам живота си, но ми се струва, че не мога, че съм слаба и безпомощна..." - съответно когнитивната ти система още повече невротично се контрахира в опита си да потисне, да изтласка страха от слабост, при което психосоматизира спастичния колит. Относно телесната "слабост" - единствено изместване и "хващане" на същия изтласкван от психчната ти система страх за външно видимото е. Не е до телесна слабост, нищо общо с анорексия или обратното ѝ - обясних ти какво е. Д-р Първанов ти даде прекрасни насоки - партньорството, общуването, спортът. Ако сама се справяш, чудесно, ако ли не, свържи се с психотерапевт.

Бил е обичаен характеров страх -един от най-масовите. Не си го решила овреме и е прераснал в натрапливо състояние. Работата с натрапливостите връща процеса назад. При преодоляването им, вече се учиш на цялост и смелост, вече се започва работа по характеровата ти интегрираност и извличане на добрите потенциали, по стабилността ти. В такъв психотерапевтичен процес, натрапливостите ще се нормализират. Добра идея е въпреки това да продължиш психотерапията - по-разредени лични и редовни групови сесии в психотерапевтичната група на терапевта си. Такава характерово насочена работа ти дава стратегическа житейска хармония, ясни цели, мотивация, радост от живота. Научаваш се да се доверяваш на житейската мъдрост, да обичаш вече при разтворен страх, превърнат в сърдечна харизма. Силно ти препоръчвам успоредно с психотерапевтичния процес, от който имаш нужда и към който те насочвам, да придобиеш вкус и към духовността. Да прочетеш добри книги по въпроса за по-големия Живот, за липсата на т.н. смърт, за преходността и нерушимостта, за същността и смисъла на човешкия живот. Примерно през бялото братство или тибетския будизъм. Като книги, виж този списък. Имаш да се учиш на обичане, на доверие в себе си и присъствието си в този свят, да разширяваш кръгозора и мирогледа си, да мъдрееш. Четене, познание, да. Но ключово важно е себепознанието, което имаш да градиш в психотерапия - тази среща със собственото несъзнавано, което сега се опитваш да изолираш, за да живееш от позицията на едно съзнание, като малък сал мятано в широките води на несъзнаваното. Та, имаш да се учиш да плуваш...в себе си. Да минаваш през страховете си, да се гмуркаш в тях презглава, за да си вземеш от тях силата, свободата, мъдростта и радостта си.

Преди тези две години как са били нещата?

Екстраверт няма да станеш, не е и нужно. Именно интровертите живеят през дълбочина, която обогатява света с идеи, посоки, вдъхновения. От известно "вадене навън" обаче имаш нужда и го знаеш. "Вадене", при което постепенно ясно да видиш и попреработиш сега несъзнаваните си вярвания относно себе си, света, другите. Процесът на психотерапия би ти спестил десетки години лутане. Ще съм реалистичен - нужни са ти минимум две години психотерапевтична работа, в която се преобразуват характеровите ти акцентуации в адаптивни и още 1-2 поддържащи и контролни, вече по-нарядко сесии, за стабилизиране на постигнатото. Няколко месеца много плавен, предимно трансферно ориентиран, основно аналитичен процес, в който подходът е мек и неинвазивен, главно разговорен и преносен (прочети за преноса в нета). Още година когнитивна, фокусирана в решения, майндфулнес, психотелесна и т.н. терапия, при вече включване в групи и уъркшопи. Такава плавност подсигурява стратегическа устойчивост за последващата поведенческа терапия. В нея активно се предизвикваш, но вече имаш готовността за това. Пиша горното при положение, че съм привърженик на по-предизвикващата и инвазивна работа. При характеровите акцентуации обаче, тя е стратегически ефективна след един по-плавен, подготвителен процец, който трансферно и когнитивно подготвя психичния терен.

Има много групи - потърси в нета. Към натфиз има групи за театър. Една клиентка ходи на група за импровизации - импро...нещо си. НЛП групите са чудесни. Психологичните групи на колегите, когато са холистични, също. Танците като хора са друго място, където хората общуват и по време на тях самите и след тях, в близкото заведение. Връзка - когато имаш доверие, нямаш симптоми. Крайностите навън и навътре, са нежелателни, а хармоничната личност съчетава интроверсията и екстраверсията балансирано.

На повечето сме ти отговорили - виж в началото на темата си. Първи признаци на подобрение има и след няколко дни, но за стабилно пренастройване на мозъчните вериги, се изискват от 6 месеца до няколко години. Не, зависимостта ти не е директна причина, но е силен спомагателен фактор. Aбстиненцията тук е основно психична, много по-слаба от при други зависимости. Не тя е проблемът, а самото закачане, подриващо всички житейски аспекти като воля, мотивация, настроение, решителност, търпеливост при следване на посока, пробивност, харизма, социална смелост... Говориш ли английски? Виж видеата на този дюд, добри са.

Времето е функция на осъзнатото разбиране и мотивираното желание... Чудесно е, че мама е прочела. Бидейки интелигентна жена, която те обича, съм сигурен, че вече проявява любовта си към теб в стратегически качественото решение по насочването ти към лична и групова психотерапия при силен в работата си психотерапевт. Защото, тъй като е умна жена, вече разбира важността на такова решение!

Не искаш повече така, а пиеш химия, потискаща част от теб. Не си болна, а поддържаш разбиране и отношение спрямо ставащото, сякаш си болна и трябва механично нещо да махнеш, да изрежеш. Да, но тревожността е в собственото ти подсъзнание и когато психичното отношение е такова, хапчетата само добавят химически еквивалент на това изтласкване, "набутване" на нерешените уроци обратно в сянката. Ето мама - от няколко десетилетия пие химия, която всъщност я поддържа в състояние на хронифицирана невротичка. Можеш като нея, подобно на слаб ученик, да бягаш от час и повтаряш годината с невзетите изпити до края на живота си, в безкрайно буксуване и живот на малък процент от пълния потенциал. А можеш и да погледнеш в себе си, да видиш съдържимото, да проследиш наличното, да инвентаризираш страховете, опознаеш собствения си характер. Опознавайки се, виждаш че тревожността и симптомите ѝ само сочат като услужливи глашатаи към работата по доверяване, себезаявяване, връзка с реалността, спокойна смелост, която има да бъде вършена. Когато не е вършена, глашатаите усилват натиска си, превръщат се в надзиратели с камшици. Упоявайки ги химически, все едно ги наливаш с евтино царевично уиски, но характеровата нива си стои буренясала, неизорана, незасята и неполята. А времето си минава, а на мястото на очакваното от теб (от Живота, от потенциала ти) зърно на сърцатия живот, виреят плевелите и шубраците на неразбраните и неогрени от слънцето на любовта ти страхове. Страховите бурени не са лоши сами по себе си. Когато отношението ти се промени в смирено учещо се, те биват усвоени от дисковата брана на решителността ти, за да наторят почвата на целостта ти. Неприятни са не те - те съдържат чудесна енергия и имат мястото си като тор. Неприятно е отношението ти към ставащото като към болест, бягането от страха, вместо с доверие поглеждането му и сприятеляването с него, което вече го преобразува в смела сила, хранеща една обичаща, дълбоко сърцата жена - теб. А има и друг вариант - като мама...

Механичен съвет? Наистина не знам какво да ти кажа - писахме ти за спорт, йога, релаксация - не казваш нищо в ответ. За храната - питай Георги Балджиев - той е и диетолог. Възможно е докато с родителите ти осъзнавате нуждата от добра психотерапия, дотогава да посетиш гастроентеролог за повлияващи стомаха вещества. Но, знай - не е добре дълго време да разчиташ на такива. Стратегическото решение е в свалянето на тревожността, която поддържаш. А тя със сигурност е пораждана от характеровите ти сценарии, които ти предстои да осъзнаваш, преобразуваш и хармонизираш до спокойни и смели. Механични способи, за каквито питаш, вероятно в някой тийн форум могат и да ти дадат - това не е сериозно обаче... Говори с родителите си за ставащото, дай им да прочетат мненията ни тук. Наложително е да поработиш по преобразуването на тревожността в смела самоувереност. А това става в систематична психотерапия при добър терапевт.

Да, личната и групова психотерапия и хипнотерапия са фонът, на който самостоятелната практика на комбинация от спорт, йога и медитация ще дадат търсения резултат. Психотерапията продължава колкото е нужно - в случая вероятно между 6 месеца и година. А медитацията се практикува цял живот, като постепенно се превръща в допир до същината, до любовта и вибрантния смисъл.

Тоест, една временна раздяла (засега), към каквато сте се насочила, би могла да го мотивира да осъзнае и положи усилия. Ако и тогава не се осъзнае...

Ако не помагат, значи има нужда да се промени нещо - доза, самите лекарства или комбинацията им. Непременно се посъветвай с лекуващия те психиатър. Има много видове медикаменти и комбинации от тях - трябва да помагат!

Докато приоритизираш на най-високо място важността на психотерапията при силен в работата си психотерапевт и иинтелигентно и упорито осъзнаваш природата на ставащото и променяш отношението си, възприятието си, интерпретацията си... Това се прави успоредно на работа по характера! Лирично (или не) отклонение: Неприятното е, че в България засега масата колеги работят само по характера, очаквайки окр да се повлияе. То е все едно да учиш някого как да пали камина, докато той самият гори. Добре е да бъде научен на това, но ако през това време гори човекът... Не, първо е нужно да се позагаси, да се понамаже изгореното с мехлема на доверието, известно освобождаване на болния контрол и смирено прегръщане на подлежащите страхове, заливането им с водата на любовта. Същата грешка се прави от масата колеги и при работата със зависимости. Работи се предимно по характера.Добре, чудесно - важен терапевтичен вектор. Но ако успоредно с тази по-цялостна и принципно добра работа, не се работи директно по механизмите на зависимостта, най-често всичките усилия изтичат "в канала" на обсебената зависимост, чисто невромозъчно и биохимично повличаща психична деградация... Има цялостна, успоредна по много линии психотерапевтичн аработа: по характера, системата, тялото, общата култура, мотивацията, дисциплината... Има и директна такава, насочена пряко към спецификите на даденото състояние. Специално при разстройствата, при които психотерапията е решаващият фактор за стратегическата, добра промяна, тази директна посока е от ключово значение. Някои успяват и сами, но при окр са наистина силно наднормено интелигентни, решителни и ползващи упоритостта си в правилна посока, за което отново високият интелект им помага, дори само въз основа прочитането на подходящите материали. При 95+ % от хората обаче нуждата от психотерапевт е въпиюща (при другите тревожни р-ва вероятността за по-успешна самостоятелна работа без терапевт е по-голяма). При това не при кого да е, а при майстор в механизмите на тревожните разстройства и по-специално натрапливостите. Намери такъв, важно ти е! ... Гледам, че докато коригирам отговора си, пишеш ли пишеш, питаш ли питаш: Луда ли съм? Ето, ние казваме: Не! Ти пак, ние пак, ти пак, ние пак... Понякога се чувствам като в комикс - сякаш почваме заедно да правим стереотипии... Ако ти отговаряме така до безкрай, ставаме част от съмнението на окр-то ти. Не е това пътят. Както казах, по-цялостен е. Описал съм някои общи параметри в статиите си за окр. Ако си ги прочела и не успяваш сама, това означава, че не си от тези по-малко от 5%, които успяват сами. Потърси вещ в работата с тревожни състояния и окр психотерапевт и бъди упорита, интелигентна и сърцата в процеса на психотерапия!

Психолог-психотерапевт по-късно. Спешната нужда засега е от лекар-психиатър. Не се бавете - лекарят ще ви помогне. Гласовете изчезват, когато лекарят ви предпише подходящ медикамент и го приемате редовно, по схемата.която ви е дал. Тогава ще бъдете далеч по-спокойна, ще можете да живеете живота си много по-стабилно и качествено. Има изход - казваме ви го. От вас остава да ни послушате! Консултирайте се редовно с психиатъра си за уточняване действието на медикаментите и дозата!

"Вече всяка среща с важен/непознат човек ме води до паническо разтройство." Паниката е пароксизмална, тоест неочаквана, а ти преживяваш ситуативно тревожно ескалиране в социални ситуации, свързано с характеровото ти отношение към авторитети, несъзнавани страхове и компенсацията им. Нямаш паническо р-во, нито си социофобик - просто в характеровата ти структура прозират някои засега несъзнавани страхове, които са се активирали, а силовият контрол, който досега ти е вършел работа, сега само засилва активирания (но присъствал и преди това) страх. Предстои ти да го преработиш и станеш много по-щастлив човек - не че досега не си бил. Просто има други нива на възприямене на света през сърцата мъдрост, накъдето житейският ти път вече те води! Звучиш като доста интелигентен млад мъж - това е добра предпоставка за слизане от виенското колело, на което си се качил. Виж го: мислене със страх за страха--> страхуване при усилено "стягане", потискане на страхуваното с физиологична напрегнатост и психичното му изтласкване --> поведение на бягство или засега желание за такова --.> още повече вегетативна симптоматика. В основата, зад негативните автоматизчни мисли, стои страх от провала, при вкопчване в успеха. Този страх е нужно да бъде преодолян. Когнитивната терапия ще ти предложи рационална работа с автоматичните мисли в дневник, с вярванията за провал зад тях, които сега са несъзнавани. Някакво начало е. В това начало се виждаш и целия като характерова структура, при един структуриран разговор за живота ти и преживяното. Така се създава осъзната база, подготвяща за нлп/ хипнотерапевтичната работа, насочваща те към "слизане от въртележката". А това, което реално те кара да го направиш вътрешно, освен психотелесните опити по смирено доверие в личната и групова терапия на психотерапевта ти, са поведенческо-социалните експерименти, в които активно посрещаш, прегръщаш и неутрализираш страха си от провал. Виж тук, тук и тук. Споко, изходът е сигурен, но не чрез наливаща още масло в огъня на страха борба, а чрез осъзнаването, посрещането му с преработващото го отношение на смирено, любящо приемане. Така се преобразува в дълбока смелост. Не че сега не си смел, но част от мотивацията ти е сопо-мкорковена - мотивиране чрез бягство от несъзнаван страх, при гонене на външни цели, постигането на които дава неустойчиво чувство на сигурност. Неустойчиво, защото мотивът тук е страхът, без значение колко социално желателно и приемливо се рационализира (извинява, при "извръщане на глава" от реалната, страхова мотивация) такъв модел или колко мащабни цели се постигат. Сега, преживяването на това готино страхче и симптоматиката му ти дават шанса да станеш истински, дълбинно смел и цялостен, като мотивацията ти вече идва от творческо въодушевление, любящ смисъл и радост. На пътя си, имаш потенциала!

Когато започне човек при един терапевт, добре е да се ползва максимално. Все пак, ако някога почувстваш, че имаш нужда от консултации tete a tete, насочвам на л.с. към колега от Лом (сега научавам, че си от там). Успехи!

А приемането идва от онова себесъзнаване, което се постига в медитация. Изразяването в дадена източна или западна философия, е вторично. Медитацията е и основен инструмент, стигащ до дълбочина на преработка, до която никой друг психотерапервтичен метод не стига. Също като теб съм заеквал и знам, че промяната на мисленето и приемането става най-силно по два начина. Единият, медитация и вторият, действия. Всички други психотерапевтични прийоми са някъде по средата и са ценни, но най-силните са именно тези двата: медитативният и поведенческият подходи! Та, осъзнавай, променяй мисленето, поискай обратна връзка за себе си (както ти се препоръча), научи се на медитативно фокусиране и съзерцание, пускащо в теб любовта и мъдростта, приемащо прегръщащи вече вижданите страхове, действай заради самото действие, вместо заради резултата. Това е пътят!

Книжарница Виделина може да има още някоя бройка от Психология на смелостта. Другата, Трансперсонална психология, я има в spiralata.net .

Клиповете са силни - те подготвят и насочват към поведенческата работа, която тук истински променя! За социалната тревожност, която преживяваш, е нужна работа с мисленето, много поведенческо предизвикване, групи, пик ап тренинги. Без психотерапевт, и споменатата градация, отнема с пъти повече, поради неустойчивата вътрешна мотивация, бъркането, липсата на адекватна обратна връзка при промяната на мисленето... Може и сам. Аз съм се справял със социофобията сам. За около две години свърших основната работа... Но, изисква се зверска мотивация, желязна дисциплина в продължаването на себепредизвикването, въпреки неизбежните тук грешки и потиснатост след експозициите на страхуваното, които е нужно ежедневно да правиш. Тоест, ако наистина си решен да станеш смел, ставаш! Какво да правиш? - Продължавай ежедневно да слушаш сесиите, насочени към социална самоувереност - скоро ще ги систематизирам в отделен плейлист - много са. - Работи с автоматичните мисли и коригирай когнитивните им грешки - имам описание на такава работа в статиите си за социофобията, както и в други книги. - Научи се да се свързваш с базисните си вярвания зад автоматичните си мисли, да ги осъзнаваш, да правиш разлика между внушенията им и реалността и ги променяш с логика, възнамеряване, с обич и решимост, с помощта на аудиосесиите и пр. - Предизвиквай се социално - общувай, запознавай се, говори, направи си дизайни на поведенчески експерименти и ги прави - нека са такива, че да можеш да ги правиш ежедневно, постъпателно. Препоръчва се градирането им по трудност, като постепенно се повишава. По-предизвикващите поведенчески експерименти се правят в големите градове, където не те познават, внимателно, с мярка, без ексцесии. Виж за подобни опити в блога ми. - Участвай в максимално много социални активности - група за театър, за публична реч, танци... Преди и след експериментите и участията в групите, се работи с мисленето, с очакванията, допусканията. ....... Горната последователност е условна градация от стъпки, които следвани мотивирано и дисциплинирано, те превеждат от социална тревожност, към социална самоувереност. Тук работата не е лесна, но когато е правена решително и упорито, сигурно резултатна. Повече - с психотерапевта ти и групите му!

Психоанализата - добра основа. Нужна основа. Не повече от основа обаче. Имам някои записани разсъждения по темата - можем да обсъждаме, но ако го правим, нека е в отделна тема. Примерно "Мястото на психоаналитичния подход в психотерапията"... или от сорта. С добро сърце бих се включил.

Отнасят се към нас, както ние със себе си. Уважаваме ли се, обичаме ли Бога отвътре, уважават ни и другите. Не е до страбизма, заекването, физическия недъг или еди си какво си... До психика е. Казваш, искаш, но не се получава. Ако за научаването на един нищо и никакъв език, се искат няколко години учене по няколко часа на ден, а за усвояване на свирене на инструмент, също толкова, колко ли систематични, упорити и предизвикващо целенасочени усилия са нужни за научаване свиренето на инструмента на психиката, звучаща като социална смелост?! При социофобията нещата са ясни - упорити усилия в качествена психотерапевтична посока!