Орлин Баев

Явно обичаш народът да се върти около хистеричния ти "сфинктер", засмукващ внимание към теб "горкана"... Не те познавам лично, но се надявам да си преобладаващо обсесивна и по-малко хистерична (по-лесно се работи). За това ще говорите с терапевта ти. Аз също ти благодаря за липсата на влагане на интелект и скачането към нагодени заключения. Все пак днес е ден за прошка. Прощавам, прости. 
Надявам се, все пак се опитваш да задействаш когнитивния си капацитет, за да проследиш написаното отвъд хистеричната си натрапливост. Шанс за развитие на психоза има при всеки от 8-тте милиарда земни жители. Това, че има такъв шанс обаче, няма нищо общо с натрапливото страхуване от това, а с генетични фактори, изразяващи лична съдба. 
Самосъжаляваш се... Такова самосъжаление, е горд израз на липса на доверие в живота, себе си, съдбата, Бога... В психотерапията няма да се успокоявате, задоволяващо поддържайки его гордостта, а ще се учите на разбиране, интензивно образно скачане право в ядрото на страхуваното с треперене на макс, смирено доверявайки се отвъд невротичния контрол, ще визуализирате, медитирате. Постепенно идва успокояване, но не "транквилантно" замазващо, а обучително - преобразуващо те до смел, обичащ, по-широк като душа човек! 
Пожелавам ти не гордо самосъжалителен рев, а смирено учене! Защото психотерапията е не толкова лечение, колкото преобразуващ, акордиращ с пулса на Бога, учебен процес! 
 

Явно обичаш народът да се върти около хистеричния ти "сфинктер", засмукващ внимание към теб "горкана"... Не те познавам лично, но се надявам да си преобладаващо обсесивна и по-малко хистерична (по-лесно се работи). За това ще говорите с терапевта ти. Аз също ти благодаря за липсата на влагане на интелект и скачането към нагодени заключения. Все пак днес е ден за прошка. Прощавам, прости. 
Надявам се, все пак се опитваш да задействаш когнитивния си капацитет, за да проследиш написаното отвъд хистеричната си натрапливост. Шанс за развитие на психоза има при всеки от 8-тте милиарда земни жители. Това, че има такъв шанс обаче, няма нищо общо с натрапливото страхуване от това, а с генетични фактори, изразяващи лична съдба. 
Самосъжаляваш се... Такова самосъжаление, е горд израз на липса на доверие в живота, себе си, съдбата, Бога... В психотерапията няма да се успокоявате, задоволяващо поддържайки его гордостта, а ще се учите на разбиране, интензивно образно скачане право в ядрото на страхуваното с треперене на макс, смирено доверявайки се отвъд невротичния контрол, ще визуализирате, медитирате. Постепенно идва успокояване, но не "транквилантно" замазващо, а обучително - преобразуващо те до смел, обичащ, по-широк като душа човек! 
Пожелавам ти не гордо самосъжалителен рев, а смирено учене! Защото психотерапията е не толкова лечение, колкото преобразуващ, акордиращ с пулса на Бога, учебен процес! 
 

За да не правя реклама, препоръчвам ти следното. Разгледай сайтовете с психотерапевти. Вече са хиляди. Почувствай такъв, който ти резонира. Нека има и вечерна ежеседмична група и нека прави периодични уикендни работилници. Поработи с него, разкрий асертивността си! 

Явно обичаш народът да се върти около хистеричния ти "сфинктер", засмукващ внимание към теб "горкана"... Не те познавам лично, но се надявам да си преобладаващо обсесивна и по-малко хистерична (по-лесно се работи). За това ще говорите с терапевта ти. Аз също ти благодаря за липсата на влагане на интелект и скачането към нагодени заключения. Все пак днес е ден за прошка. Прощавам, прости. 
Надявам се, все пак се опитваш да задействаш когнитивния си капацитет, за да проследиш написаното отвъд хистеричната си натрапливост. Шанс за развитие на психоза има при всеки от 8-тте милиарда земни жители. Това, че има такъв шанс обаче, няма нищо общо с натрапливото страхуване от това, а с генетични фактори, изразяващи лична съдба. 
Самосъжаляваш се... Такова самосъжаление, е горд израз на липса на доверие в живота, себе си, съдбата, Бога... В психотерапията няма да се успокоявате, задоволяващо поддържайки его гордостта, а ще се учите на разбиране, интензивно образно скачане право в ядрото на страхуваното с треперене на макс, смирено доверявайки се отвъд невротичния контрол, ще визуализирате, медитирате. Постепенно идва успокояване, но не "транквилантно" замазващо, а обучително - преобразуващо те до смел, обичащ, по-широк като душа човек! 
Пожелавам ти не гордо самосъжалителен рев, а смирено учене! Защото психотерапията е не толкова лечение, колкото преобразуващ, акордиращ с пулса на Бога, учебен процес! 
 

Благодаря ти искрено за добрите думи, Донка! 

Здравейте за пореден път! Пиша ви първо,за да изкажа благодарност за многократната подкрепа.На всички,които са улашени и се терзаят -да,трудно е, чувството на обреченост и безнадеждност са доста реалистични,но това е просто тъмен облак,който минава през ума ви.Трябва време,трябва търпение и добри учители.Рано или късно урокът ще бъде усвоен.Да,стресовите моменти винаги ще ги има,ще бъдем тъжни понякога,ще се тревожим,но това е животът,приемаме го. След един такъв период на катарзис и при наличието на желание и усилия за промяна и растеж,излизаш нов променен, по-силен,помъдрял човек колкото и клиширано да звучи ! 
 
И  естествено както винаги имам въпрос.Срещнах неочаквано нов човек.Отношенията ни са съвсем млади така да го кажа...на месец и половина.Всичко е прекрасно! Той,семейството му...главата ми обаче си създаде проблем,чието решение ме затруднява.Имаме възрастова разлика - по - малък е с 3 години от мен,все още е студент,а аз вече работя.Има още 3 години докато завърши.А аз така искам вече сериозни отношения...искам дете в близките 2 год. Хич не ми се нрави идеята да си загубя още няколко год,след което да чуя -"рано ми е още,има време" и т.н. Той отваря темата брак,деца,веднъж дори подхвърли,че иска,че е готов.Не смятам обаче,че родителите му биха го приели много присърце,както и не съм сигурна доколко е осъзнато това изказване от 22- годишен мъж...Не знам как да постъпя,глупаво е да прекратя отношенията ми заради подобни опасения.Смятате ли,че е редно да споделя с него тези свои размисли?

(Забележка: по-долу коментирам върху изтритите постове на потребител, "помагащ" на авторката на темата... Изтрити поради вредността им!)
...................................
 
Майко милаааа....... 
Тази тема първоначално е била в друг подфорум и току що е преместена тук, в психотерапия онлайн. Ясен пример е за това  какво невежество и ноцебо ефект се ширят по разни "прекрасни" форуми и фейс групи и защо често тук препоръчваме силното ограничаване четенето на такива. Защото са не просто дезинформиращи, а направо пси-малформиращи. Ръсят се безумни съвети за някаква илюзорна корелация между паника, тревожност и шизофрения, задължително хоспитализиране поради видите ли, огромната опасност от лошичките натрапливи мисли и разбира се, прием на, забележете, доживот на химия. Мхххмммм, красотка... Еми, поставяйи се на мястото на човек, преживяващ тревожност, ако аз представа си нямам от нещата и получа такива отговори, сериозно би ми изпушил чайникът, протекъл покривът и прегърмял бушонът... Дори се цитират номерични обозначения от МКБ, което някакси дава тежест на безумието.
Да де, ама в тази реалност, а не в зелената, тревожните състояния нямат нищо общо с психозите, а са повик за себеразвитие. Приемът на химия е възможно временно замазване, но в стратегически план, сигурно хронифициране. Натрапливите мисли са прекрасен еволюционен механизъм, изразяващ жажда за живот, оцеляване, идват от любов и грижа, но на огледалния език на подсъзнанието. А хоспитализирането при човек с невроза тук е толкова нужно, колкото на жадния да му дадеш гъба, напоена с оцета и гнойта на неразбирането. Мдааамммм.... 
П.п: сливам двете теми на питащата. Надявам се колегите да се включат по-качествено от мен! 

Рени, имаш възможност да работиш онлайн с психотерапевт, който е българин - можеш да попиташ тук, за да ти препоръчат. 
Това, което описваш не е шизофрения, и ще ти дам елементарно обяснение - едно единствено и приключваме темата с шизофренията. Шизофрениците не се страхуват, че ще полудеят и не подлагат под съмнение халюцинациите или налудностите си - те за тях са абсолютно реални. За теб са натрапливи мисли, което е нещо различно. Различно е.
 
Това не ми прилича на мечта, а на самосъжаление. В самосъжалението и в съжалението няма любов, има страх, няма действане, има застой.
Какви са нормалните жени, Рени?
Какви са нормалните хора?
Какво означава "да си нормален"?
Аз мисля, че няма човек, който може да даде точна дефиниция, точна рамка - ако има такъв, вероятно е много наивен. От къде знаеш другите как се чувстват, как живеят, какво мислят? Не знаеш. Но е много удобно да седим защитно в тази мисъл - те другите са супер, а аз горката - луда! Другите си живеят живота, а аз - жертва! 
Не си луда, а си тревожна и наистина горещо те съветвам да работиш с терапевт онлайн или да потърсиш българин терапевт там, където си. 
Това е в основата на твоята тревожност. Та ти нямаш социален живот, нямаш контакти, не общуваш. За нас хората това е от изключителна важност! Можеш да установиш такива, Рени, изборът е твой.
Забелязвам често, че натрапливите мисли и изобщо тревожността, се увеличават при хора, които, така да се каже, скучаят. Седят сякаш в една тинясала вода, в едно блато. Умът ни си иска своята "храна" и ако нито му я даваме, нито умеем да го владеем, да го подчиняваме смирено (вместо той нас), си измисля интересни "игри". Ето, ти играеш на такава игра със своя ум:
Той ти хвърля топката, ти му я връщаш и после всичко отначало, така си го представи. 
Имаш нужда от общуване с хора, от социални контакти, от движение, от качествена храна. И от психотерапия. 
Време е да промениш нещо в живота си, затова идват тези "проблеми", Рени! Идват, за да ти дадат нови хоризонти, нова перспектива, разширяване, растеж. 

Горките страхове - яма... Промъква ли се поне на една трилионна от 0.0000000001 някакво познание, че вижданото като съдържане на яма, което трябва да бъде прогонено, е собственото несъзнавано, което е по-голямата част от целостта? То е като желанието да бъде отрязано тялото, плюс 90% от мозъка, за да останат няколкото процента лелеяно хубавичко, с което личността бягайки от реалния живот и посланията в преживяваното, най-нахално се самоидентифицира... Красота!

Чудо е защото е чудотворно - искаш или не, колкото повече не искаш, повече те тласка към осъзнаване на потенциала и тъмните страни, докато доброволно или доброзорно поискаш да осъзнаеш накъде и как те води към една по-обичаща, мъдра и цялостна индивидуалност. Няма отърваване, докато сме в мислене за отърваване...

Потвърждавам - хомеопатия при хашимото, това е с картинки на вкусни гозби, да нахраниш гладния. Няма да стане. Добро плацебо е, но в случая ако се ползва, като нещо успоредно, не повече. Нагледал съм се на случаи на хора, пренебрегвали традиционната медицина и твърде разчитащи на алтернативната, вибрационната и т.н. Нищо лошо в последните - фен съм им. Но всяко нещо на мястото си. ортодоксалната медицина е постигнала доста и си има сериозното място. Та - от изключителна важност е ендокринологът да е добър, много добър и да проявява не конвейрно, а лично и специфицирано към теб отношение. Често някои лекари работят шаблонно и предписват доза по клише - а когато е неточно регулирана за конкретния случай и момент от развоя му, при щитовидните синдроми ефектът е именно тревожост, депресиране, наддаване на тегло и т.н. Та, първото което можеш да направиш, е да се срещаш редовно с ендокринолога си, за да регулирате лечението оптимално именно за теб, в момента! Ако действа шаблонно, потърси мнението на друг такъв! Оттам насетне, методите за стрес и тревожност мениджмънт вършат работа - спорт, дишане, медитация, психотерапия. На фона на много добре правеното и постоянно и лично регулирано хормонално лечение обаче! 

Чудо е защото е чудотворно - искаш или не, колкото повече не искаш, повече те тласка към осъзнаване на потенциала и тъмните страни, докато доброволно или доброзорно поискаш да осъзнаеш накъде и как те води към една по-обичаща, мъдра и цялостна индивидуалност. Няма отърваване, докато сме в мислене за отърваване...

Горките страхове - яма... Промъква ли се поне на една трилионна от 0.0000000001 някакво познание, че вижданото като съдържане на яма, което трябва да бъде прогонено, е собственото несъзнавано, което е по-голямата част от целостта? То е като желанието да бъде отрязано тялото, плюс 90% от мозъка, за да останат няколкото процента лелеяно хубавичко, с което личността бягайки от реалния живот и посланията в преживяваното, най-нахално се самоидентифицира... Красота!

Чудо е защото е чудотворно - искаш или не, колкото повече не искаш, повече те тласка към осъзнаване на потенциала и тъмните страни, докато доброволно или доброзорно поискаш да осъзнаеш накъде и как те води към една по-обичаща, мъдра и цялостна индивидуалност. Няма отърваване, докато сме в мислене за отърваване...

България е чудесна страна. Има някаква различна енергия - като територия. Хората са нелоши, но някакси по-груби като цяло. Имаме си специфична психика, знаем - тя има и положителни страни - н не ми се спира на това, пиша като човек, а не като психолог. Голяма школа е тук ако си от по-фино тесто. Когато обаче си бил в страна с наистина красива и богата фауна и флора, България ти се струва пустош. А е пустош, защото бракониерството е норма. В социалните държави хората са по-позитивни, уредено им е, широко им е около врата. Спокойно е, престъпността е далеч по-малка от България. В Канада, в която съм живял, хората наистина масово не си заключват къщите дори когато са на почивка, да не говорим, че колите си стоят с ключовете на таблото отключени. В Канада да имаш джип, трак или нормална кола за 50 и повече хиляди долара е нормално, защото при добро образование заплащането започва от 30$ и стига до 150, 200$ на час и нагоре. Не преувеличавам, просто аршинът е друг, макар че много цени са по-малки от тук... Но да, парите единствено ти дават възможност за мобилност, за почивка на интересно и желано от теб място, за туризъм по света. Това не е главното, разбира се. Някой беше писал за Лао Дзъ и негова мисъл, че можеш да не излезеш от селото си и да си по-щастлив от друг. Така е! Обичам България! Става обаче все по-различна от тази, която помни родолюбното ми чувство. Нискокултурните маси стават повече, емиграцията на знаещите и можещите е като мозъчно изтичане, предаванията по телевизията бълват вулгарщина... Имаме Рила, планини, братство. Имаме красиви хора, имаме и умни хора, въпреки цялото им изтичане. Имаме и добри хора! Всичко имаме! Мнения има всякакви. Аз обичам България и знам защо сега съм тук. Имам какво да уча тук и осъзнавам, че сега и засега тук мога да уча уроците, които имам да уча в живота си! Ясно го осъзнавам - и външно учене, но и вътрешно! Не конкретизирам, но си знам! Понякога обаче ми натежава. Когато си "летял" емоционално в друга спокойна и широка, културна и уредена, мека и блага социалност, тукашната грубост и дивост понякога натежават. Съзнавам, че преигравам понякога в отношението си към България, в отричането си. Не е нарочно, просто ми натежава - като си яздил кон, мащабите на крачката на магаренцето ти се струват по-...различни. Когато съм бил извън Б-я, без никакви българи наоколо си, България не ми е липсвала въобще. Но съм българин, каквото и да говоря. Когато чуех българска музика и се разревавах като бебе, нещо резонираше в мен... Мисля, че ако мога да прекарвам повечко време извън България или може би дори само извън София, да си почивам от атмосферата и, бих виждал по-адекватно и светло страната ни! Тайничко се надявам някога отново да бъд ав онази страна на широта и простор. Засега обаче имам да уча тук! Ако е рекъл Господ, ще бъда тук до края на живота си! Както е рекъл, така да стане! И колкото е рекъл да живея, толкова - да е волята му! Където мога да я изпълнявам, там да бъде!

Благодаря ти искрено за добрите думи, Донка! 

Виж тази тема, свържи се с автора ѝ - ще помогне със собствен опит!

Човек .... споделям това мнение тук във връзка с въпроса за лекарствата ...или медикаменти, както се изразяват някои хора:
https://breggin.com/antidepressant-drugs-resource-center/
 

Първо искам да благодаря на Орлин, щото ми показа един аспект, който ми беше мъгляв - за съжалението и самосъжалението! По същия начин ми се разшири кръгозора и като "ми подсказаха" за puer aeternusa. Към момента дори работя по  "преработка на невротичните "жертва" програми, е себезаявяваща, истински любяща отговорност за собствения живот."
Човек_88, първият път, когато ми излезна пост от сайта беше преди 3 г., когато се интересувах за херметическите принципи. А вторият - дискусията за употребата на психофармаци преди около няколко седмици. От тогава доста твои постове съм изчел. Да ти върна уважението, че четеш, пък и да ти благодаря за искреността и разбирането, че просто се опитвам до помогна!
Вероятно предположението ти за сегашното ми състояние "до което съм се докарал" е от поста ми до Bigapple, но това отразява живота ми преди 4 години. Вече не отричам, че имам проблем, за това и пиша, защото без да запиша мнението си, възможността да се погледна "отстрани" е доста по-малка. А без да имам представа къде ми е проблемът, как да го реша?!
Наистина не бих искал да те нараня в деликатната ситуация, в която описваш, че си, защото знам от личен опит колко лесно се "преобръща корабът без котва" и приемам критиката ти!
Само искам да разширя смисъла зад самосъжалението, което явно не използвах коректно, извън следващият контекст.
Замислял ли си се дали коренът на състоянието ти не е по-дълбок? И по-широк!
Защото освен индивидуалности, ние сме и социални индивиди, които трудно се учат "да обичат", както съм стигал до изводи като съм чел Ерих Фром. В тази връзка, не знам дали ми е достоверна хипотезата, но ми е направило впечатление, че си има и регионални колективни мисловни модели. А когато колективната анима, опосредства "натиска" откъм обществото за придържането към обществени идеали, които са доста "трудни" за постигане, с оглед на неофеодалната система в нашия югозападен край, то "програмираната" ни самокритичност е доста вероятно да "избие" в автоагресия и самосъжаление, че не можеш да промениш статуквото. Трудно се "прегръща" отблъскващата безпомощност на "македонското" ни общество към промяна, при положение, че "конците се дърпат" от определени велможи, които се обграждат с послушници, прикрити неблагодарници.
Предвид интелекта ти и вътрешното желание да изследваш, няма как още отдавна тази обществена особеност да не ти е направила впечатление, а как е "навлезнала" в съзнанието ти, да е "кокошия трън", който постоянно се "появява".
Човек_88, пак ти се извинявам, а зад проекциите се надявам да видиш споделен опит, а не желание да те променям!
 
 

Психолог съм, не телесен доктор. Самосъжалението е активна съставка в динамиката, да. То е да изнасяш рационализирано обвинително неразбирането на нежеланите собствени психични съдържания във вярванията за "лошата болест" или лошия друг, причиняващ ми еди си какво си. Действията - както писах, най-често хората с невротични преживявания живеят активно. Относно психотерапевтичните поведения - да, нужно е постоянно себепредизвикващо поведение, абсолютно безжалостно (както писах току що), но обичащо, разбиращо, прегръщащо експлицираните детски ирационални страхове. Защото са собствени, а не нещо външно. Това осъзнаване е ключово! 
Ето няколко мои реда по темата:
Да се обичаш, е да си безжалостен към себе си (клик за статията)
Съжаление и самосъжаление? Не, благодаря! 

Да съжаляваш някого, е да те е страх, че можеш да бъдеш на неговото място. Отвратително чувство, което няма нищо общо със съчувствието и състраданието. Да проектираш несъзнавано страха си, че можеш да бъдеш като съжалявания, докато съзнателно фарисейски се поставяш по-високо от него!

Да се самосъжаляваш е да проектираш в света и другите невротичното си вярване, че си онеправдана жертва, чрез което инфантилно отказваш да поемеш зряла отговорност за живота си. Вярване, идващо от непознаване както на себе си, така и на синхроничната неслучайност и житейска мъдрост, предоставящи най-подходящите уроци във всеки един миг в училището на живота. Да си безжалостен към себе си, означава да живееш в любовта, мъдростта и свободата на Себе си!
"Оплакването на "жертвата" съдържа всъщност доста враждебност и е маскирано желание за превъзходство." Алекс Заркова   Прозорливо видяна и допълваща пъзела динамика! Съжалението към някого, както знаем, няма общо с любовта. То е страх да не бъдеш на мястото на човека, когото съжаляваш. Дотук динамиката на сянката. Сенчестият страх обаче се маскира като поведение на съжалителна грижа, докато всъщност прикрива фарисейската радост от преживяваното превъзходство: "Добре, че не съм на твоето място!". Отвратителна е емоционалната слуз на съжалението.   Самосъжалението споделя същата динамика, с тази разлика, че обектът му е самият човек. Съжалявайки и приемайки се за жертва, обвиняваш света, хората, тялото си, съдбата, Бог и какво ли не, поставяйки себе си в нарцистичната позиция на садистично превъзходство над обвиняваното. Ако обвинява човек и той приеме манипулативно натрапваната вина, самосъжаляващият е постигнал целта си.   Смърди психодинамиката на съжалението и самосъжалението. Липсва познание, липсва мъдрост в тях.
Безжалостността, при такова разбиране, се оказва, че няма нищо общо с невротичното клише за жестокост, а при преработка на невротичните "жертва" програми, е себезаявяваща, истински любяща отговорност за собствения живот! 

Голяма ябълка, интересен никнейм! Само от тук, ако тръгнеш да задълбаваш в себе си ще идеш далеч! Искам да споделя и аз нещо!
Символиката в събитията, през което преминаваме ни носи доста полезна информация за неосъзнатите ни нужди и за потиснатите ни страхове.
Принципно в темата пишат специалисти, но си позволявам да пиша конкретно на теб, защото съм минал през много лека форма на твоето преживяване и бих искал да ти споделя как и защо според мен не се докарах до твоето положение.
За първи път имах замайване преди 8-9 години. Непредизвиканият от реални външни събития прилив на ирационален страх ми беше необясним. Получи се леко замайване - сякаш ми се подкосиха колената. Все едно бях на четири големи ракии, но без гаденето. А бях с горските ми стражари в една кръчма и имаше само един човек извън екипа ми - един работник по добива, който определено винаги ме е респектирал с поведението си, главно с импулсивността си и непризнаването на авторитети. Това доста контрастираше, да не кажа беше пълна противоположност на моето поведение.
Когато паник атаката ми се повтори след няколко месеца, в идентична компания и обстановка, вече започнах да разсъждавам защо се случва това. Единственият обект, към който да отправя "обвиненията" за случващото се (освен мен, разбира се) беше този работник. Определено силата на характера му, ме вкара във филма за личния магнетизъм и невербалното въздействие, некви пси обмени за подчиняване и още куп други сценарии, от които поне ми се прояви желание да чета специфична литература. Страхът и бягството от болката са ни доста добри мотиватори  , но и ни забиват в "трета глуха" често.
Въпреки тези първи "сигнали", процесът на себеизследване не продължи в дълбочина към мен, ами в посока на оценка на външната среда и взаимодействието ми с нея.
Няма и 2-3 години след това служебната обстановка, както всичко в живота се промени. Замайването все още не се появяваше толкова. Успявах да одържам в разумни граници емоционалните сривове, но събитията вече започваха да "загрубяват". Особено след като и колегата, с който бях доста близък го смениха като Директор и най-накрая бившата секретарка, която взе задочно магистърска степен по горско стопанство се докопа с интриги до поста му и започнаха индивидуални атаки по моя линия като първата беше да ме премести в друг ГСУчастък, с други горски стражари, с доста по-силни характери, с други селища, с друга съвсем "разхайтена" обстановка. Целият ми 10 годишен труд внезапно се изпари.
Наместо да се замисля за преходността на нещата, напрежението неусетно го прехвърлих вкъщи. Не споделях, защото не е "мачовско", затворих се в себе си. Пропуснах, така да се каже, първата година на дъщеря ми, карах се с жена ми, щото ми "досаждаше" с ежедневни въпроси и желание за комуникация. Играех по цели нощи на компютъра, за да не мисля за служебните ми проблеми, които противно на мнението ми за самия мен, се дължаха на мои си грешки, допуснати от недоглеждане на бумащината.
Да, вероятно от концентрацията в играта, която беше стратегия в реално време, замайването спря и премина в ярост към противниците в играта, както и често към съотборниците. Изпадал съм в мисли, че мога да убия човека, ако ми е реално отсреща. Приятели и близки познати ми "подхвърляха" леки намеци, че не са ми у ред бакиите, но чак когато се усетих колко злоба, агресия и нетърпимост изпитвам от играта се замислих.
По същото време, в работата ми започваха да излизат всички дори и най-леките грешки, а целият колектив странеше от мен, като основен неприятел на "новата шефка". Дори женският "управителен съвет" около директорката често умуваха как да ми досъсипят авторитетът, чрез хиперболизирането на грешките ми и подвеждащо поднасяните въпроси, на които ми се изискваха писмени отговори. Да не добявям подробности пък за променилото се отношение на другите двама колеги-началници, които съм обучавал.
Всичко като напрежение и чести, но кратки моменти на замайване, беше докато не "изщраках".
Беше нещо като вътрешно пречупване. Просто не можех да побера в ума си, как толкова неуки хора успяват да установят пропуските ми, пък и да формират такива интелигентни последващи действия. Пречупването дойде, когато през тимбата ми мина асоциацията между техните действия и евентуалните мои действия, ако бях на тяхно място. Беше толкова ясна представа! Просто се борех със себе си. По някакъв странен начин зареждах действията им с моят интелектуален потенциал! Все едно гледах себе си, зад техните действия и планове.
Едва тогава разбрах, какво значи его. На този процес му казват дисоциация. А същия се случва, когато прекалено дълго време задържаме непроменлива себепредставата си. Моята в онзи момент беше прекалено позитивна и несъобразена с проявените ми способности, които се изискваха за заеманата длъжност. Всъщност, започвайки да се гледам отстрани, започнах да виждам реални недостатъци, които тогавашната ми его-идентификация "изтласкваше" като неприсъщи за мен.
Това е в общи линии. Доста дълго, но така самият процес на трансформация е по-проследим, а това беше нещото, което исках да ти споделя.
 
Между другото има и един ефект, за който първо четях с насмешка, но след като загледах приложената в статията графика се усетих, че в някои области съм експерт, но в други съм пълен лаик и това е естествено, а не "женско" -   Ефектът на Дънинг-Крюгер

Ама ти, още ли не разбра и прие,че ще си така, до края на живота си?
УЖАС!

Потвърждавам - хомеопатия при хашимото, това е с картинки на вкусни гозби, да нахраниш гладния. Няма да стане. Добро плацебо е, но в случая ако се ползва, като нещо успоредно, не повече. Нагледал съм се на случаи на хора, пренебрегвали традиционната медицина и твърде разчитащи на алтернативната, вибрационната и т.н. Нищо лошо в последните - фен съм им. Но всяко нещо на мястото си. ортодоксалната медицина е постигнала доста и си има сериозното място. Та - от изключителна важност е ендокринологът да е добър, много добър и да проявява не конвейрно, а лично и специфицирано към теб отношение. Често някои лекари работят шаблонно и предписват доза по клише - а когато е неточно регулирана за конкретния случай и момент от развоя му, при щитовидните синдроми ефектът е именно тревожост, депресиране, наддаване на тегло и т.н. Та, първото което можеш да направиш, е да се срещаш редовно с ендокринолога си, за да регулирате лечението оптимално именно за теб, в момента! Ако действа шаблонно, потърси мнението на друг такъв! Оттам насетне, методите за стрес и тревожност мениджмънт вършат работа - спорт, дишане, медитация, психотерапия. На фона на много добре правеното и постоянно и лично регулирано хормонално лечение обаче! 

Виждали сме се на кръчма и не съм те анализирал, а пихме бира.  И досега в постовете си дадох доста податки - ако се съберат внимателно... Виждам, че без да искаш, като защита от дълбок страх, че си никой, понякога надуваш нарцистично балонче от "аз съм различен и повече", както и се хващаш за скрупульозно интелектуализиране и критика в стремежа да си прав, за да се защитиш отново от този страх от малкост, нараняване, злоупотреба, отхвърляне, унижение и т.н. Както писах и по-горе, виждам че стоиш упорито захванал се за социалното си его, като много силно отвръщаш глава от интензивното "скачане" при амалгамата от характеровите си страхове - че разбирането за любов към тях като към малко дете, ти е познато само на интелектуално ниво, а всъщност ненавиждаш собственото си подсъзнание. Виждам, че възприемаш страховете като нещо външно и дори се гордееш с упоритата си битка с тях, която обаче ги поддържа. Виждам, че не умееш да се смиряваш, разтваряш и пускаш потока на любовта. Такива ми ти работи...
Работите в централна и много точна за теб посока - към целостта ти. В нея самооценката не е висока или ниска, а любящо смислена. Вероятно ще поработите и по симптомите - не като отделна работа, а поради факта, че са неслучайни и задействането им умишлено води до въпросните потиснати характерови вярвания, което дава възможност за промяна на отношението, сприятеляване, успокояване, доверяваща преработка. Предполагам, че терапевтът ти ползва и транс и през тялото преживелищност, което много ускорява процеса. 
Много пъти тук са ти писали да приемеш, че така ще бъдеш цял живот! Знаеш ли защо? Не защото ще бъдеш, не. Такова казване е просто техника - парадоксално намерение, помагащо ти да се смириш, да приемеш, да бъдеш в процеса, в малките стъпки, водещи до големи резултати.  Не работи престорено това смирено приемане обаче - нужно е да е истинско, "размазано преживелищно"...  Иначе, вперени в целта, не виждаме нито пътя, нито красотата му, нито уроците и поученията, а се самоспъваме слагайки каруцата на пси съдържанията си пред коня на егото си... Приемайки, че е възможно да бъдеш така доживот, се отпускаш, приемаш, смиряваш се, каруцата идва на мястото си, както и се появява кочияшът на цялостната личност, от чиято позиция спокойно учиш. Съответно, в рамките на подходящото за собствения ти процес време, извличаш брилянтите от ставащото, живееш красиво и смислено. Симптомите изчезват, да - но това отдавна не ти е важно! Любовта, мъдростта, смисълът на споменатия "кочияш" стават водещи! 

Докато е битка, кауза пердута е... Осъзнаване, свързване на пси точки, разбиране, целенасочена работа по оцялостяване, осмеляване, смирено обичане е...