Здравейте г-н Баев,
Казвам се Катя и съм на 29 години. Проблемите ми датират от 25-годишна възраст.
Всичко започна една вечер и продължи около 1,5 часа. Множество ужасяващи симптоми, които ме караха да мисля, че това е моят край, в тялото и мислите ми беше пълен хаос. Родителите ми закараха до Спешното, където нищо не се установи. Същата история се повтори още 3 пъти, по едно и също време, веднъж седмично. Между тези кризи се чувствах добре, нямах симптоми, нямах лоши мисли, нямах страхове.
Тъй като не знаех какво се случва с мен и най-вече с тялото ми, се започна лудо препускане от кабинет на кабинет, изследвания, направления, частни прегледи, баячи, екстрасенси и т.н., но от никъде нищо. Преди всеки преглед се молех да ми намерят болестта, да ми назначат лечение и да се оправя, но уви .... болест няма! И благодаря на Бога за това!
Постопенно се появиха и постоянните симптоми - ускорен пулс, усещане за топлина, потене, треперене, трудно дишане, червенина по лицето и шията, стягане в главата, замъглено зрение, разсеяност. Така времето си течеше, аз си ходех по доктори и изследвания, и търсех обяснение за състоянието си. Точно в този труден момент, съдбата ми се усмихна и си намерих приятел, сега вече мой съпруг. Той много ме караше да ходим навън на разходки и така покрай него, постепенно тези симптоми изчезнаха. С всеки ден започнах да се чувствам все по-добре, по-смела. Дори се реших да ходя на планина и море.
Но това щастие бе закратко. Майка ми се обяви твърдо против нашата връзка, пиша майка ми, защото не познавам баща си, отдавна са разведени и тя не е давала той да ме вижда. Тя не пожела да каже защо е против, но настояваше. Казах си, че този път няма да бъда послушната Катя, както досега и ще се доверя на избора си и интуицията си, която ми подсказваше да следвам сърцето си и че това е моят човек, и наистина не сбърках. Започна много да ме тормози, майка ми, у дома, по телефона, на работното ми място, пращаше ми предсмъртни писма, пълни със заплахи и обвинения към мен, че братчето ми ще остане без майка заради мен. Рухнах. Реших, че ще спра да се виждам с нея и вторият й съпруг и ще заживея на квартира с приятеля си. Така и направих.
След тези случки започна внезапно да ми прималява и причернява, навсякъде - на работа, по улицата, у дома, сред хора, сама. Получих постоянна замаяност на главата, стегнатост във врата, издуване и стягане в сплита, задъхване и адска умора. Живеем на вторият етаж и едва се качвам по стълбите - задух, сърцебиене, тежест в краката. Отново ходене по лекари, за да си търся скритата болест, която според моите мисле работи бавно, но сигурно и ще бъде открита, едва когато е твърде късно.
Заради тези симптоми бавно, но сигурно започнах да ограничавам излизанията, само на работа и обратно. И това, което най-много ме тормози, като паразит е в моите мисли - ужасяващият, непрекъснат страх от припадане!!! Особено сега лятото е кошмар, симптомите и страха от припадане са още по-силни. Вече и на глад не мога да издържам, започва да ми прималява и треперя, ако не хапна. Сега си мисля, че имам скрит диабет, въпреки, че ме изследваха и няма нищо. И слава Богу!
Бяха ми изписвани лекарства - Ксанакс, Деанксит и Вертигохил. Купих ги, но благодаря на Бога, че ми е запазил, може да е малко, но здрав разум, не ги пих, а ги хвърлих в коша за боклук. Искам сама да се преборя, съзнателно, а не с хапове. Въпреки, че всички ме убеждават, че трябва да попия нещо.
Започнах психотерапия - вече загубих броят на сесиите, но мисля, че няма голям ефект. Все пак искам да говорим за симптомите, те ме плашат много, а ние постоянно се ровим в миналото ми. Като, че ли и по-зле станах.
Г-н Баев, към днешна дата се чувствам физически и психически много зле и изтощена.
Физически - постоянната замаяност на главата, силната умора, задъхването, плиткото дишане и стягането в стомаха.
Психически - Фобия от припадане, множество страхове, всички видове ситуации, за които можете да се сетите, които според болното ми мислене биха ме довели до загуба на съзнание. Не излизане навън, не искам да виждам никой, не мога да се покажа от вратата навън от страх. Не издържам вече така. Не ми се живее този живот. А, толкова силно искам да ходя навън, на кафе, на разходка и аз като другите нормални хора, явно страхът е по-силен от мен.
Чувствам, че при мен нещата вече са автоматизирани - сутрин се събуждам, ставам от леглото и вече си представям как припадам до него. Започва се - замаяност, при каквото и да е движение, дори домакинската работа не мога да върша от замаяност и потене. Единствено що-годе се чувствам добре само като лежа и то защото съм си втълпила, че щом лежа и да припадна, никой няма да забележи това.
Преди 3 дни колежки с 300 зора ме изведоха на кафе, раното по хладното, по мое настояване, защото слънцето ще ми причини припадък. Е, получих адска силна замаяност, която направо ме теглеше към земята, страх, че ей сега вече ще припадна, няма на къде и всички ще ме видят. Повече не искам и да си помисля да ходя навънка, защото пак ще ми се случи това нещо. Постоянно мозъкът ми прави сцени, как припадам - няма значение вън или у дома, как се строполясвам на земята, удрям си главата, как става суетня около мен и вкарвам невинни хора в паника, заради мен. Не мога да се преборя с тези мисли, те са постоянни плюс симптомите. И, така ден след ден, та до днес.
Моля Ви, г-н Баев, ако имате възможност да ми отговорите, наистина ли е възможно всички тези гадории да са само от нерви? Какво е това чудо, вече толкова време?
Сърдечно благодаря за отделеното време и внимание!
Извинете за фермана, който написах.
Бъдете здрав и благословен и дай Боже повече хора като Вас, така отзивчиви и всеотдайни!
Благодаря и лека вечер!