Деанна

Аз обичам да наблюдавам живота си, когато навляза в нов етап. С новия поглед се връщам назад и оглеждам живота си. Наблюдавам, как забелязвам, осъзнавам неща, които не са ми правили впечатление до този момент при предишни ретроспекции. Някои събития пък са изгубили блясъка си, други внезапно са станали важни. Но до сега поне не съм забелязала нещо, което се е случило да е без причина. Наблюдавам се защо съм постъпила по даден начин, и дали е можело да го направя по друг и какви биха били последствията. Тези занимания малко ми приличат на пътуване във времето или в други измерения. За мен е и приятно и полезно. Но същото правя и с мечтите си. За тези, които не са се сбъднали ги преразглеждам на всеки нов етап. Всъщност интересното е че си имам спомени от мечти, и дори спомени от сънища. Тези не изживяни на практика от мен неща, всъщност за мен са си изживени, макар по малко странен начин и те стават част от моето минало. Имам и такива също неизживени неща то моя живот, които са чиста измислица, съвсем съзнателно измислена, но остава до тогава, докато също така съзнателно не я заменя с фактите. Всъщност хората са склонни да подменят факти от живота си със свои интерпретации съзнателни или не. Тези "заблуди", понякога са полезни, друг път не. И точно при периодичните ретроспекции човек може да погледне и да се опита да види кое е факт и кое "декорация" на случилото се. Ежедневно по-рядко го правя, но непременно си казвам: Какъв интересен ден беше, или колко успешен ден, или колко вълнуващ ден. Не се вглеждам върху детайлите, освен ако не съм си поставила нещо конкретно за постигане и не съм следвала някакви стъпки.

Мислих си напоследък и върху следното. Внимаваме какво казваме, за да общуваме добре. Но ако си представим, че живеем в свят на телепати, тогава е безсмислено да внимаваме какво казваме, след като мислите ни са открити пред всеки. Тогава бихме внимавали какво мислим. Но тук... мозъкът ми се сгърчва. Докато съм си казала, няма да мисля за това и другите вече са го чули, усетили.... Доста трудничко ми изглежда, защото в такава хипотетична ситуация на телепатия, няма възможност за грешки, в случая за грешни мисили иначе ...срам. Но предполагам, че мислите могат да се каляват, какво всичко друго. Всъщност тази хипотететична ситуация ми е много полезна за мен специално за да се приуча мислите ми да са чисти. Не мога да се похваля още с безгрешен ден, но... опитите продължават Всъщност, има си го и това, че за всеки различни неща са чисти, не чисти, грешни, порочни и т.н. Но ако аз за себе си успея според моите критерии да живея чисто, като това включва и удовлетворение от този начин на живот, това ще се отрази и на партньора ми. Защото фактически сега съм на ниво... аз смятам това за грешно, не го правя, но го мисля. Би било прекрасно да мога да споделя това с партньора си и той да ми каже... о не, това е съсем нормално, не се измъчвай мисли го и го прави даже ))). Но до колкото го познавам, това е абсурдно. Ако му споделя мислите си не само няма да ги одобри, но навярно ще го натоваря и с подозрения, че при първа възможност ще го реализирам. Споделяла съм му доста неща и знам как мисли и какво харесва. Споделеното влоши отношението му/мнението му за мен. Така, че не ми остава друго освен сама да се справям със собствените си мисли, да ги изчистя.

Благодаря ви за съветите. Като цяло тинейжърчето ми изцяло го интересува само виртуалното, наистина е притеснително, Но се надявам, че навлиза и във възрастта на любовта и някое момиче, навярно ще го изкара навън. Всъщност му харесва да играе на шах, на мен също. Ще се опитам да го изкушавам с шахматната дъска Просто се укорявам, като родител дали не съм твърде мекушава, затова ви попитах.

Нима безсилието е, когато се въздържиш? Аз мисля, че да изпаднеш в ярост е безсилие.

Колкото и да са банални сънищата, те определят начина по който живеем. Често сънуваме сънища, които "нищо не значат", просто подреждане на мислите. Но щом определяш чувството, като тягостно, значи нещо в живота ти не те удовлетворява. Преразгледай внимателно отношенията си с тези и сходни хора и промени отношението си към тях. Подреди емоциите си, където трябва прости, сподели, благодари или забрави. И сънищата ще се оправят, но по-важно е, че като цяло ще се почувстваш по-добре. И в твоя сън присъстват много хора, значи са свързани с отношенията ти с хората и предизвикващите от това емоции. Усещам малко хаос в тези отношения. Сцената с тората за рождения ти ден, ми изглежда, като огорчение, чувстваш се ощетена по някакъв начин. Помисли си какво може да е то и се опитай да се справиш с него. Често доста дребни неща ни създават такива чувства и можем да ги превъзмогнем. Трябва да знаеш, че хората често изобщо нямат намерение да ни ощетят, просто не съзнават, че навлизат в личното ни пространство. В твоят сън има доста символика и може би иска да ти каже нещо. Но само ти можеш да си го разтълкуваш, защото само ти знаеш какво означават тези символи за теб, но мога да те насоча. Какво е тази къща за теб - някакво събитие, навярно отминало или касаещо миналото или буквално е сграда. Може да е и емоция, породена от нещо отминало. Водата по принцип е динамика. Има значение дали е бистра или мътна. Но имам чувството, че говориш за чиста вода. Аз лично виждам тази стуйка избила вода във ролята на пречистване. Иска да даде живот и да пречисти, това което символизира тази стара къща. Това, че исзточникът на водата е някакава завихрена водна стихия, означава сила, започнал процес. Много важно за тълкуването е усещането, какво ти носи: успокояване или страх или нещо друго, но ако смехът ти е искрен, навярно е радостно чувство. Мъжът от сънят, може да е човек, който ще разреши твой проблем, или да се появи вследствие, че си го разрешила. Това, че е клекнал до теб, значи че сте равни. Навярно гледате в една посока. Въпросът ти може да означава и че търсиш такъв човек. Надявам се да съм ви помогнала

За мен спомените са част от живота ми. Твърде много са, сигурно подсъзнателно се опитвам да ги подредя, но навярно са си подредени, макар и да нямам усещането за тяхната точна, хронологическа подреденост. Имам любими спомени, които държа на видно място и често ги посещавам. Сякаш отварям врата и влизам и ги изживявам отново и отново. Други също са на видно място, но от тях се уча. Тези, които не искам и да си ги спомням им отделям специално внимание. Влизам в тях и се опитвам да ги възприема по нов начин. Да приема случилото се, като факт, но който какъвто и да е ще влиае само положително на живота ми. Повечето неща сякаш потъват в забравата, но се появява "ключ", и ... нещо толкова отдавна, и толкова незначително на вид си го спомням с подробности - усещането е невероятно. И като знам, че всичко ще бъде запомнено, гледам да живея така, че да събирам хубави спомени. Някои казват... останаха ми само спомени. Само? Това никак не е малко.

Хм, при мен " предупрежденията ", или знаците, както аз им казвам са част от моя живот. Но определено усещам промяна. Разбира се не мога да я определя доколко не е плод на въображението ми. Понякога имам чувството, че реалността ми се губи. Но аз по принцип имам усещането, че живея между два или повече свята/измерения. В мисленето ми също има някаква промяна. От една страна интуицията ми се засили, просто ставам правя нещо, и се оказва, че е точно това. От друга страна имам проблеми с паметта, някои неща ми се губят, но понякога дори не мога да определя какво е, просто се чувствам с празна глава. Забелязвам и промяна в хората които срещам, срещам, общувам с хора на моето ниво, а когато се движа в публични места, имам чувството, че съм във филм, повечето хора ги чувствам като статисти, сякаш не сме на една планета. Незнам какво предстои, незивестното плаши, но аз имам хубаво усещане. Мисля си, че освен истерията навярно няма да има други събития, е освен ако не ги предизвикат някои хора. Мисля, че ако има преход той вече се осъществява, и това разделяне на пластове на хората с различно мислене е част от този преход. Реалноста се разпада, но някак си се намества и преподрежда. И когато дойде оня момент за който всички говорят, за едно и също събитие, хората ще имат различно възприятие. За едните може да е ад, за други рай, за трети нищо да не се е случило. Но промяна има, усещам я, само привидно нищо не се случва.

За мен България е невероятно място и хората, които се смятат за българи за уникални хора. За мен има разлика дали някой живее в дадена страна или се чувства неин гражданин. Има много българи, които просто съществуват в България, но не се чувстват българи, защото не харесват факта, че живеят тук. Тези хора презират факта, че са българи. Силни страни... за тях няма такива, взели са се само в слабостите и то, предимно в слабостите на другите, защото кой ще си признае слабостите. Аз на първо място бих поставила търпението. Мисля, че сме търпеливи хора. Като народ сме живели трудно, често мизерно, това е развило качеството изобретателност. Това пък ни прави и гъвкави, приспособяваме се и не зависим много от ситуацията. Че сме умни, е ясно, където и да се погледне по света все българи направили или изобретили това или онова. Но сме и силни и артистични. Имаме чудесни творци и спортисти. За родолюбиви незнам дали е българско качество. Мисля, че родолюбци са хората, които оценяват на какво хубаво място живеят и каква история имаме. Не виждам кой и защо би презирал тези силни страни на българите. На мен ми рахерсва Родината ни, чувствам се щастлива, че съм българка. За слаби страни не ми се мисли, гледам своите слабости, защото с тях мога да се преборя. Ако всеки си гледа своите и се развива, самочувствието ни като народ ще се повиши.

И аз да споделя нещо, защото явно съм страдала от такова нещо. От дете съм срамежлива, несигурна, притеснителна и с усещането, че другите са винаги прави. Това не е нещо ново, много хора са такива. Но се случи така, че на 22 години нещо се случи с мен, започнах да изпитвам страх от хората. Страхувах се особено много от " важните хора " - хората със самочувствие, хората зад бюро, кабинети, магазини и други. Ако някой се смееше, автоматично премислях за какво може да ми се подиграва. Близо десет години някак оцелях, като излизах от вкъщи само в краен случай. Нещата стигнаха до там, че изчезнах. Губи ми се един съзнателен период от живота ми. Предполагам съм съществувала, имам някакви откъслечни кадри от тогава. Може би след срива три месеца по късно се усетих, че съществувам. От антидепресантите дори се чувствах жива и енергична. Бяха ми сложили диагноза "Паническо разстройство". Казаха ми да си пия хапчетата и това е Аз инстинктивно усещах, че не е това, че мога да направя нещо повече. Добре, че по това време измислиха Интернета. От безопасното растояние в къщи на сигурно, анонимна аз започнах да общувам. Избрах си роля, маска, почувствах се свободна. Но...съвсем случайно попаднах на един човек, човек който съвсем спокойно може да е бил от този форум. Говореше толкова спокойно, уравновесено, странно, че се срещнахме. Говорехме си, по точно говореше той. Чувствах, че в съзнанието ми се случва нещо. Това ме притесни. Реших да съм откровена и му казах:Имам чувството, че ми бъркаш в мозъка. Той се усмихна и каза да му се доверя. Доверих му се защото се чувствах спокойна с него. Занимаваше се с рейки, направи ми няколко сеанса, след което получих силно главоболие и каза, че трябва да спре. Друг път ме заведе в една езотерична книжарница. Обстановката там беше доста медитативна. Седях пред някаква стъклена масичка, под стъклото имаше спирала от пясък. Имаше музика и за пръв път изпаднах в странно състояние, което може би е било медитация. Имах видение. Когато се светстих от него, се опитах да му кажа, но той каза да го запазя за себе си. Даде ми и книгата "До кога ще спиш Буда", ако я цитирам правилно. След това замина за чужбина. Но аз четях книгата иредовете и ме караха да осмислям нещата да се успокоя, да започна да мисля различно. Ако изпаднех в панически пристъп, вместо хапче, притисках книгата към себе си и се успокоявах. Бах открила нещо което ми дава сигурност и сили. От там започна пътя за моето оздравяване. Започнах да чета такава литература, да се срещам с такива хора, да работя върху съзнанието си. Г-да психолози, правите изключение, но колегите ви които ме лекуваха, изобщо не ми помогнаха и дори ме разочароваха. Помогнаха ми хора, като тези които сте в този форум. Помогна ми вярата ми в Бог, и силното ми желание да се излекувам и живея по друг начин. Днес мисля, че човек може да постигне неща, които смята за непосилни, ако реши да опита и намери човек който да го подкрепя като вярва в него. Имам чувството, че десетте години, които прекарах в страх не са били напразни - сякаш изучих анатомията на страха, защото аз нямах фобии, една две три... от всичко се страхувах. Един по един се изправих пред всичките си привидно глупави страхове - затворени врати, телефони, различни видове хора и т. н. Едно от водещите мисли в живота ми е: Няма смели хора, само такива, които се престрашават. Страхът е плевел, който се храни с нашето съзнание,и трябва да се смали до състоянието на бдителност от което се нуждаем. Споделих това, за пример ...че човек който е живял в адските бездни на страха, е успял да излезе от него. Щом аз съм успяла, и друг ще може.

Прегледах темите за отношенията между мъжът и жената не видях тема за лъжата в отношеинята им. Може би всички тук никога не са се сблъсквали с нея и за това. Ще споделя нещо, което ми тежи и с което се опитвам да се справя. Обикновено почти всеки човек, когато го попитат какво мрази най-много отговаря, че това е лъжата. Никой не харесва да го лъжат. И аз дълго живеех с илюзията, че не лъжа. Като ме попитат нещо се изчервявам и просто не мога да не кажа каквото мисля. Всъщност за мен беше не толкова важно другите да не ме лъжат, а аз да не лъжа. Харесваше ми усещането да съм честна в отношенията си. Но един ден осъзнах, че живея сред лъжи, които правя или изричам ежедневно. Не някакви кой знае какви, но все пак неистини. Щом го открих се шокирах. Представих си всяка една ситуация от тях, да постъпвам или да казвам истината, но резултата нямаше да е добър - каранираници, огорчения и т.н И в името на мира, премълчавам или казвам нещо невярно. Разбира се не тези малки невинни, бели лъжи ме тревожат имам далеч по-големи грехове. Колко било лесно, държа на истината, казвам на партньора и готово - би трябвало да съм постъпила правилно и всичко да е наред. Но няма да е наред, ще е началото на нещо ужасно, не толкова за мен, отколкото за него. Дали се оправдавам пред себе си, че си мълча за негово добро? Няма как да знам какво е добро за него. Но с какво моята честност, за нещо минало ще е добра постъпка - има право да знае, но дали трябва, само в името на честността. Ако реши, че моята постъпка е нещо, което не може да понесе и прости и трябва да се разделим, не е ли по добре просто да си тръгна, вместо да му казвам нещо, което ще го нарани?

На мен непрекъснато ми се случват съвпадения от рода, като се сетя за някой и той да ми се обади. Всъщност съвпаденията са толкова много, че може да се каже, че са ми начин на живот. Въпреки, че се случва, логиката ми отказва да приеме, че телепатия съществува. Но все пак съм убедена, че ако някой някъде мисли за човек, който е отворил сърцето и съзнанието си за него, е нещо като канал, по който мисли и чувства достигат до другия. Също така установих, че ако някой ми досажда, по същия начин мога да затворя канала и той по магически начин престава да ме притеснява. Представяте ли си в какви сложни плетеници сме омотани, чрез мислите си за другите. Всеки гняв, обида, горчивина впримчват хората и не искат да ги пуснат на свобода, и по не затворения канал тече болка. Прошката е много ефективно средство да се спре тази болка - прощаваш и престава да те боли, и някъде там другия се освобождава от твоя гняв. А представяте ли си колко много хора мислят със симпатия за нас... Ако по тези невидими канали им изпратим благодарност и любов, те без да знаят ясно причината ще получат енергиен порив и сили за хубави неща. Ние сме свързани помежду си с невидими нишки, нека по тях тече любов.

Не знам. Мисля, че по-добре без партньор отколкото с неправилен. Но всъщност това не, че е по-добре, а по-лесно сигурно. Ако някой човек е на пътя ни, значи има защо да сме го срещнали. Дали ще продължим с него обаче е въпрос на труден избор. Сложни са човешките взаимоотношения. Дълги години живях с партньор, които никога не ми каза, че ме обича. Мислех, че е достатъчно моята любов. Обаче...Се разболях. Силите ми просто свършиха. Трябваше да избера, да избягам или да продължа, а бях твърде слаба. Просто останах - но физически. Мислите и чувствата ми бяха далеч. Започнах да лекувам душата си. Не знаех, че е болна от липса на любов. Не мислех, че ми е нужна. Но ми е била нужна. Но когато се разболееш, няма кой да те обича и тогава търсиш единствения, човек на когото си мил - на себе си. Беше трудно да обичам човек, който никой не обича. Но малко по-малко с помощ на приятели - които днес виждам, че са ме обичали, душата ми започна да се възстановява. Днес знам, че имам нужда от любов, това беше моят урок, за други урока може да е друг, примерно че и другите имат нужда от любов. Но какво е любовта? Какво е любовта на партньора? Всъщност разбрах, че партньорът ми ме е обичал, просто не го е казвал, защото не може да изразява чувствата си. Аз пък го задушавах с моите любовни обяснения. И така, аз се научих, че човек трябва да обича другия, не както той иска да обича, а както другия иска да бъде обичан. Затова сега изразявам любовта си повече с действия, и тълкувам действията на партньора си като любовни думи. Не е толкова лесно, като да ги чувам, но важно е да усещам любовта.

По-странните сексуални желания са израз на развито въображение или емоционална липса или излишък. Ако един човеки има фантазии да страда, е възможно това да е метафора, на силното му желание да се отдава в любовта до край. Всеки случай е индивидуален. Тези сексуални желания не са болест, но и се отдалечават от естественото състояние на интимност. Но ако партньорите взаимно се наслаждават, кой може да ги съди и окачествява?

В представите ни за духовен учител изниква един съвършен човек, почти светец, много живял, много мъдър. Ако беше така в действителност, ние не бихме имали голям шанс да срещнем през живота си учител, който да ни води в духовното ни израстване. Духовен учител може да бъде дори дете, ако ученика е готов, той ще учи от всеки и от всичко. През моя живот съм имала много хора, които са ми помагали в моето развитие. Всеки един от тях, независимо какъв е аз наричам свой Учител и усещането ми е светло, защото е донесъл светлина в живота ми. По това аз познавам, че съм срещнала Учител - по светлината. Но малко от тях съзнателно са ме учили, а само на един съм каза Учителю. Не знам дали бях готова, когато го срещнах, дори не предполагах, че съм в беда. Бях на едно тъмно място на душата си макар да си мислех, че съм на най-невероятният купон. Не предполагах и днес още се учудвам, че точно на такова тъмно място ще срещна човек, който ще донесе много светлина в живота ми. В първия момент изпитах нещо съдбовно, проблясък, но веднага след това го забравих. Може би година по късно озъснах, че се е случило нещо невероятно в живота ми. Започнах да забелязвам промените и да се питам какво става. Той само се усмихваше мълчаливо. И тогава го познах. И започнах да се уча. Бях толкова щастлива на всички невероятни неща, които се случваха, че исках да кажа на целия свят: Хей, вижте имам най-добрия учител. Но никой не би ми повярвал, това беше най-обикновен човек, и другите не бяха негови ученици, той беше моят Учител. Разбирам, че е мой духовен учител по светлината която носи в живота ми, по това как се променям, как действията ми стават плодотворни. Има още какво да уча. Благодарна съм, че срещнах своя духовен учител.

Моята водеща мисъл е: Най-невероятните и невъзможни неща са направени, от хора които не са ги смятали за невъзможни. -Зравей, какъв хубав ден! -Че какво му е хубавото...? - ми отговарят -Че какво му е лошото? Всеки нов ден е нов шанс за хубави неща,вярата ми в хубавото в чудесата ги кара да се случват в живота ми. Предполагам, че като всички хора си имам проблеми, но за тях аз мисля, че сигурно има причина да ги има, за да се радвам на чудесата. Това е моята философия и ако някой каже: лесно ти е като всичко ти е наред...Е наред ми е всичко, каквото е нужно - начина ми на мислене, с другите неща нещата не са чак толкова наред, но ще се оправят. )))

Аз съм голяма ревла, плача за какво ли не. Плакала съм заради много глупави неща, те са се слели в един плач. Но си спомням сълзите си от радост. Не само страданието, когато е трудно за понясяне ни кара да плачем, но и радостта може да е непосилна и да накара да бликнат сълзи. Плача и когато режа лук )))

Може би в тази тема е мястото да задам един въпрос над който разсъждавам. Когато се чете и умува над Библията, хората изваждат извън контекста цитати и си изграждат своя теза и могат да докажат почти всичко Наскоро, четох една книга, в която имаше разсъждения върху Библията. Не мога да цитирам, но ще преразкажа. Там се казваше, че Бог не бива да го сравняваме с човек и да му придаваме човешки емоции. Бог е спокоен и няма човешки емоции. Аз обаче се сетих, пак не цитирам, може да греша, че някъде в Библията се казваше. Бог се гневи на... и бяха споменати някакви човешки пороци. От една страна аз съм убедена, че Бог не се гневи, по човешки начин, по скоро с тези думи се каза, че е непримирим към тези пороци, а не че размахва гневно юмруци. И все пак Библията е писана от хора за хора на човешки език, няма как да ни се предаде нещо неземно, така, че да го разберем, ако не е написан по начин който ни е разбираем. Но в книгата нямаше с кого да споделя тези размисли, затова ги споделям тук с вас. И още нещо за гнева и юмруците. Юмруците са станали синоним на гнева. Наскоро гледах някакви схеми на активни точки за регулиране на различни неща. Беше много удувващо да видя и осъзная, че точката за подтискане на гнева е на дланта и трябва да се притисне с пръстите на същата ръка, при което се получава точно юмрук Поразяваща мисъл, никъде не съм го виждала формулинано по този начин. Юмруците са символ на агресия, че ще се нанесе удар, но може би инстинктивно ние знаем как да овладеем гнева, и свивайки ръка в юмрук, просто притискаме тези точки. Повечето хора не стигат до нападение след свиване на юмруци.

Аз не обичам споровете и гледам да не участвам в спорове. Има неща в които вярвам и ми се иска да съм уверена, че никой никога няма да ме принуди да се отрека от тях в момент на слабост. Вътрешно сигурно няма да ме убеди, но все пак реално не ми се иска да предам вярата си. И дали вярата ми наистина е толкова силна, щом ме е страх, че може някой някога да я прекърши? От друга страна в случай без принуда дали е редно да кажа нещо против вярата си само за да има мир, ситуация като в притчата Няма БогРазбирам притчата, но ми е трудно да изрека тези думи.

Моят 13 годишен син играе на игри с насилие. Разбира се като родител не съм съгласна, виждам проблем в това, не мога да му забраня. Ще спра компютъра, той ще излезе на вън и кой знае на какво ще попадне. опитвам се да разговаряме: - Защо убиваш тези невинни хора. -Такава е мисията -Защо вземаш, такава мисия в която се нараняват хора? -Играта е такава -Но защо играеш на нея? -Интересна е -Не ти ли е жал да убиваш тези хора -Това е само игра Игра, но той не разбира, че очите свикват да виждат кръв, ръцете да държат оръжие, стойността на живота, било то на игра се омаломажава, съчувствието се притъпява. Пръдължавам да опитвам, знам че битката ми с компютърните игри е неравностойна, моля ако знаете някой действащ номер, споделете.

Хората с мания за величие, или са изгубили вътрешния си глас, или го чуват по погрешен начин. Във всеки от нас има едно гласче, което наричат съвест. Съвестта ни гризе, когато кривнем нанякъде. Казват, че има и хора без съвест. Те просто не я чуват, заглушават я или я игнорират. Аз също съм имала моменти в които съм се чувствала велика - Ах, колко съм умна. Ах, колко съм добра. Ах, колко съм възвишена. Ах, ... И малко след като се посамозабравя и се спъвам. И си казвам: Това е знак, че съм се се главозамайвам. Мисля, че и хората с мания за величие се спъват. Но те си казват: Ето, аз съм на прав път и се опитват да ме спрат. Някъде в тях има грешка в програмата, грешка във възприемане на вътрешния глас. Причините мисля, че може да са различни и физиологични, и психологични, и обстоятелствени. За комплексите - всеки си има комплекси. Но при всеки комплексите водят до различен резултат, при някои хората се затварят и униват, други развиват мания за величие. Мисла, че първите са интровертни личности, а вторите екстровертни. Всъщност тези, които на думи имат мания, не са толкова опасни, защото предупреждават. Опасни са скритите маняци. Те искат да властват, да наказват, да подчиняват, но жертвите го разбират, едва когато вече са в капана им. Но това са крайните патологични форми на мании за величие. В ежедневието си непрекъснато се срещаме с някаква степен на самозабравили се хора. Жадните за власт се опианяват, че контролират, само не могат да контролират най-важният човек в живота си - себе си.

Какъв е според вас механизмът на осмислянето? Осмисляне - на мен ми звучи, като намиране на смисъл, което е доста близко до осъзнаването, но пък е различно. Намиране на смисъл е на по-ниско ниво според мен от осъзнаването. Осмислянето, намирането на смисъл е краен продукт на мисловен процес, който наистина по пътя на логиката, личния опит и ценности се намира смисъл. Този открит смисъл се добавя към опитността и служи като мотивираща опора за действие. Докато осъзнаването е усещане. Когато човек осъзнае нещо, той може да не е в състояние да го формулира, просто усеща някаква яснота. Осъзнаването, може да се стимулира, чрез поредица предпоставки, но кога ще се случи е непредвидимо. Осъзнаването се получава в някакъв отключващ момент, предизвикано от някакво събитие, без значение дали е незначително или съдбовно. За мен мисленето е много важно. С мисълта си аз мога да отида навсякъде, да бъда такава, каквато поискам. Години наред съм прекарвала да фантазирам. Често не се нуждая от нищо друго освен да си фантазирам - във фантазиите всичко е възможно. Затова да остана без мисли е плашещо за мен. Нямам мисли - не съществувам. В момента съм на етап на разсъждения, философстване, осмисляне, дали бих могла да съществувам без мисли. Самата мисъл за това вече е абсурдна, и е на ръба да ме доведе до лудост. Но, аз продължавам да го правя, защото за мен е важно да се освободя, да стана независима от мислите си, да знам, че мога да съществувам пълноценно и без тях. Да да имам сили да навляза в толкова абсурдно за мен предизвикателство ми дават малкото състояния в които съм била, без мисли. Всъщност под състояние " без мисли ", имам в предвид без думи. Човек може да мисли, чрез картини, звуци, аромати, усещания... успях да осъзная това най-накрая, но трябваше да го изпитам веднъж, два пъти, няколко пъти... Но не го разбирах и не го разбирах. Не исках да се откажа от думите. Да осъзная, че мога да бъда щастлива без думи ми помогна...моя котарак. /Бях шокирана, че мога да се уча от котка, но това е друга тема/ Наскоро спорих с един човек, че животните имат само инстинкти. За мен моят котарак е много интелигентно същество. Той е първият ми домашен любимец и първият ми директен контакт с животните. След него в домът ми приюти още около осем котки, но в момента съм си само с него. Другите котки сякаш дойдоха в живота ми само за да потвърдят, че подобно на хората, животните също са различни и уникални всяка на различно ниво на интелигентност. Наблюдавам моя котарак вече четвърта година. През годините не веднъж ми доказа, че не е просто живнотно с инстинкти. Той има емоции, спомени, мечти, мисли. Имало е ситуации в които просто го наблюдавам как разсъждава върху дадено събитие, не за да вземе решение, а просто се опитва да осъзнае какво става, защо и как дадена промяна се е случила, най-вече усетих, че пита: ЗАЩО? Та така, моят котарак не знае думи/е не съм съвсем сигурна, че на котешки няма думи/, но това не му пречи да мисли, чувства, спомня и мечтае. Да се чувства щастлив или нещастен. И така, аз получих осъзнаване, в момент на съзерцание на моя котарак, че мога да съществувам без да мисля с думи. Все още не мога да се откажа от думите, но самата мисъл, че допускам, че е възможно е някакво освобождаване за мен, премахване на един голям страх. А това само по себе си е отваряне на нова врата към нови хоризонти. Сега съм се заела да мисля върху въпроса, че е възможен и друг начин на пълноценно съществуване - без образи, звуци и познати усещания. Опитвам се да си представя, да изключа едно след друго сетивата. Бих ли могла да съм щастлива, ако не вижам? Толкова обичам цветове и форми, аз съм художник, за мен те са много важни. Какво бих правила без тях? Какво бих правила, ако никога не чуя хубава музика, ромон на вода, песен на птици? Ако не мога да усещам най-приятния допир? Нямам сетива - не съществувам. Друг страх, друго ограничение. Надежда тук ми даде любовта. Имах шанс да изпитам неземна любов, любов отвъд сетивата, любов която ме отведе отвъд всичко познато - нещо което не може да се сравни и опише с нищо. За това усещане копнея. И този копнеж, може би ще ми помогне да преодолея и ограничението на сетивата. Незнам дали това, което споделих ви е интересно. Но по тези начини аз осмислям и осъзнавам нещата. Колкото и да твърдя, че съм с голямо въображение, широкоскроена и т.н - се оказва, че имам нужда от " доказателство ", за да приема. Дори когато твърдя, че вярвам. Аз мислено и инстинктивно проверявам, сверявам пасва ли дадената информация на моя калъп. Има още много да се уча. Подозренията ми, че ключът към всичко е това, което усещам цял живот - любовта. Едва ли тук някой ще каже на друг нещо ново, всички сме чували, знаем, опитва ли сме, осъзнавали сме едно или друго за което си споделяме в този форум. Обаче знанието, познанието, осъзнаването, сливането с дадено нещо е на толкова много нива. За нещо може да си чувал, да го знаеш, да си го опитвал, да го познаваш, и всеки път отново с възхищение да го осмислиш на по-дълбоко ниво, да го усетиш и осъзнаеш още на по-фино ниво. Незнам доколко е безкраен този процес, но е невероятен. Ако взема за пример най-обикновена ягода. Всеки е виждал ягода, знае че е ароматна и вкусна./е сигурно за тези които са алергични тя е ужасна/. Човек може да си купи ягоди и да си ги хапне с най-голямо удоволствие. Но може да вземе една ягода и да се взре в нея. Да забележи всяка семчица и всяко мъхче по нея, да вдъхне аромата и да предвкуси вкусът й. Може обаче да бъде с любимия си и той да му поднесе ягода. Тогава ягодата става необикновено различна. След време когато е сам взема една ягода - тя вече не е ягода, тя носи спомен за любимия. В следващ път отново може да съзерцава ягодата, да се възхищава на дизайна и структурата й, като феноменално Божествено творение, творение като всяко друго дори като картофа, който няма ярък и изкусителен цвят, няма съвършена форма и аромат, но кой не обича пържени картофки ))). Не е ли възхитително как от едно коренище, миришещо на пръст се получават хрупкави картофки? Сресвам се малко шокирана, от принизяването на мислите си - от къде тръгнах, къде стигнах... А и пържените картофки не са здравословни, но колкото и неприветлив да изглежда картофа, в сравнение с ягодата и колкото и нездравословни да са пържените картофки/а те може и да са задушени/, и картофа е Божие творение. Ние хората сме, които избираме дали картофките са да варени или пържени, кое е здравословно или не, кое е красиво или не. На трапезата има място и за красивата ягода и за картофи. Човек не може да яде само пасти, ако живота е безкраен празник, ще стане скучен.Хармонията е да има по малко от всичко, по толкова, колкото е нужно. Та така е с осмислянето на нещо: Аз-светът-Аз-Вселената-Любовта

Привет и от мен. Не самочувствието прави хората забележителни личности и най-вече стойностни. Има много хора с грандоманско самочувствие, които нямат особенни качества. Самият факт, че си тук, търсиш да се усъвършенстваш и развиеш вече говори добре за теб. Аз съм човек, който също няма особено самочувствие и самоувереност сред хората. Това дълго време ми създаваше непълноценно общуване с околните и дори се изолирах, защото беше мъчително да живея така. Все мислех, че другите са нещо повече, защото наистина имаха голямо самочувствие и се самоизтъкваха. Години по-късно осъзнах, че мнозинството от тези хора също са имали комплекси и страхове и са най-обикновени хора, като мен. Също са изпитвали несигурност, но като защитна обвивка се правят на голяма работа, хвалят се и така си качват рейтинга. Опитах се и аз изкуствено да се правя на самоуверена, но не се получи. Тогава просто престана да ме интересува какво мислят другите за мен и за себе си. Състредоточих се върху това да се развивам, поставих си цели - важни за мен неща, а не за другите, цели съобразени с моите способности. И се получи. И днес не съм човек с особено самочувствие, но имам вътрешна увереност. Защо ми е да се чувствам велика и преуспяла?- така няма да има към какво да се стремя, ще се главозамая и ще спра да се развивам. Ако някой се похвали, го поздравявам за успеха, без да се чувствам зле от това. Дори да няма аз с какво да се похваля, а то има просто няма да е интересно за всеки, аз вътрешно си знам, че го има. От друга страна пък се стремя да общувам с хора, които биха ме разбрали. И ако се " похваля ", но не за да се гордея от малкото си постижение, те ще ме разберат. Аз съм нова тук, но смятам, че всичко което ще споделя в този форум, ще е на понятен за останалите език. Няма да се хваля, че имам нова къща, нова кола, успех в бизнеса, но ще споделям, че съм успяла да видя, да усетя, да осъзная... Затова, непознати млади приятелю хубаво е че си се замислил и търсиш отговора и въпросът ти е правилно зададен - навярно ще откриеш отговора. Имаш приятелка с която се чувстваш щастлив, но това не ти е достатъчно? Сам осъзнаваш, че приятелите ти не са истински - наистина щом не се чувстваш уютно, това е просто компания, но не и приятели. Пред приятелите си не е нужно да се защитаваш, да отстояваш, да търсиш уважението им - приятелите просто те уважават такъв какъвто си. Тръгнал си по пътя на себеопознаването, на прав път си. Възхищавам ти се, че толкова от рано си застанал на този път, това ти дава шанс много скоро да осъзнаеш важните за теб неща. Аз доста късно започнах този процес, но резултатите не закъсняха. Вярвам в теб. Вярвам, че ще скоро ще се "похвалиш": Приятелите ми постоянно говорят за себе си, как те са направили нещо и искрено се радвам на успехите им.

Наистина любовта по това се различава от влюбването. когато си просто влюбен светът изчезва. Но когато обичаш, светът става по красивив. Не любовта е сляпа, а страстта. Любовта те кара не само да прогледнеш, но развива всичките ти сетива, дори ти дарява такива, които не си предполагал, че имаш. А магията на привличането? Ако можехме да я разкрием нямаше да е магия. Има универсални хора, които с излъчването си привличат почти всички. Всеки носи в себе си невидим заряд от енергия. Част от нея може да се определи по външните качества, друга по черти на характера, но част от нея си остава съвсем скрита за сетивата. Когато един човек се срещне с друг, който има точно такъв заряд, какъвто търси, той е привлечен от този човек. Може да казва, че харесва очите, косите или някоя черта на характера, но истината е че се е вгледал в тях след като е усетил тази енергия. И понеже се опитваме да сме практични и за повече логичност си обясняваме привличането с външни белези. Разбира се хора с по беден енергиен заряд изобщо може да не се усещат по този начин, затова при тях физическото е наистина първостепенно. Дори най-прекрасния човек да застане пред човек, който няма потребност и сетивност за по-богата и силна енергия, той няма да я оцени - няма с какво и не му е и нужна. Затова в този случай противоположностите не се привличат - по-физическите хора, търсят и се привличат от себеподобни и обратно. В другите аспекти на привличането противоположностите се търсят за да се балансират: Мъжът търси Жена и Жената търси Мъж. Доминантната личност търси следваща и следващата търси някой да я води. Всичко в общуването се стреми към баланс. Защото баланса е стабилност. Магията на привличането може и да се моделира. Човек може да отблъсква или да привлича към себе си. Може да се научи да привлича и точно определен тип хора. Това става, като настройва своята енергия по определен начин. Разбира се това не е много лесно и не на всеки може да го направи. Но всеки може да се опита да е позитивен, учтив, толерантен, търпелив, внимателен, отзивчив и т.н и така да подобри общуването си с хората. Със всяка една стъпка в развитието си, човек става и по-привлекателен и увеличава шанса да привлече човека, който търси.

Вяра в себе си - за мен просто е вяра. Имам ли вяра имам сили. Вярвам в себе си, но то е защото вярвам в Бог. Аз може да съм в момент на слабост, но ако имам нещо постоянно, неотменно, и в моментите на слабост ще намирам сили. Затова за мен не е важно да вярвам в себе си, а да имам ориентир, нещо което няма да се промени. Мисля, че и при другите е така. Важно е да се Вярва. Но ако някой избере да вярва в нещо преходно - пари, власт, приятел - ако тези неща се сринат, ще се срине и той. Затова вярата трябва да е извън земните измерения, в нещо недосегаемо от света - така ще може да черпи сили независимо как се променят нещата.

-Хайде да си поговорим. - и започнали двама да си говорят, всеки говорел и двамата говорели едновременнно. Не, това не е виц, обикновено така правим - искаме да си говорим и само говорим. Какво ли ще е двама да си кажат: -Хайде да се слушаме. Всъщност най-много се разбирам с човека, с който най-много си мълчим. Дори с него когато говорим правим недоразумения, но когато мълчим се разбираме. Аз съм много бъбрива, все има какво да кажа и често водя монолози. И ми беше трудно в началото да общувам с него. Дори когато говорех и той мълчеше, се чувствах малко неудобно, не като друг път. И малко по-малко започнах да говоря по-малко, да мълча, дори да не мисля. От него научих много неща. Научи ме да се вглеждам, да се вслушвам, да усещам. Станах по-внимателна и с другите хора, но.... все още има да се уча в тази област.