peperuda

Преди 10 години Силвия (Шехина) предложи да направим рубрика за насочващи отговори, отправяни към хора с тревожни и др. душевни трудности. Админите оформиха визията и започнахме да отговаряме. В самото начало се включи психиатърът-психотерапевт Тодор Първанов, а Силвия изчезна нанякъде. Ние двамата продължихме. В течение на годините колеги психолози се включваха за малко и се оттегляха, но ние продължавахме. След време се ангажираха колежката от Варна Диляна Колева, а по-късно и Георги Балджиев. В момента пишат и Андрей Филипов, Лина Коцева, Василена Христова - надявам се да продължат в дългосрочен план! 
Десет години - не са малко... Почнахме като на шега, но постепенно да проверим "Психотерапия онлайн" и отговорим, се превърна в част от ежедневието ни. Защо го правим? Очевидно не за пари, нито за слава. Защото да помагаме, е част от призванието ни на тази земя - затова. Защото любовта, проявяваща се през нас и искаща да се влее в хората в нужда, го изисква. За Бога го правим - изцяло благосърдечно и алтруистично. Понякога да се отговори на питане, отнема по час или повече да се прочете и осмисли казусът и още два пъти по толкова, за да се даде качествен отговор... Рубриката е наречена от админите "Психотерапия онлайн" не изцяло точно - отговорите ни са в консултативна и психотерапевтична посока, но реалната психотерапия далеч надхвърля тези ни трасиращи, словесни щрихи. 
В българското нет пространство вероятно са се появявали и други подобни форумни платформи, но единствено тази се задържа устойчиво и продължава да се развива и помага качествено и неуморно. Вероятно защото сме искрени и го правим от сърце и душа, изцяло доброволно и непринудено. Без в "Психотерапия онлайн" да правим актуална психотерапия, спазваме етичните принципи в духа на едно качествено психотерапевтично консултиране, като се стараем да бъдем максимално полезни и обективни, доколкото форматът на обмен на писма го позволява. 
На снимките: Тодор Първанов, моя милост, Георги Балджиев, Диляна Колева, Василена Христова, Лина Коцева. Празнуваме десет годишнината на "Психотерапия онлайн" в италианския ресторант в Софарма бизнес кулите, София. 
Желая на всеки един от нас лични и професионални успехи, а рубриката :Психотерапия онлайн" - възнамеряваме да я има и върши чудесната си функция още дълго. Времето (с наша помощ), ще покаже!
Орлин

Здравей Полина, изпитвам нужда да взема отношение не само по този пост, но и присъствието ти като цяло във форума. Но моят акцент е на друго място, през женското, през дома, през приемането. Като жена, за мен домът е важно място. Този форум е мой духовен, приятелски дом. Хората, които създадоха и подържат Портала, са духовни хора, много знаещи и мислещи личности, които се радвам, че станаха част от моя живот, благодарение на тях, аз съм тук и пиша това. Подфорума "Психотерапия онлайн" е идеен проект на Орлин, заедно с д-р Първанов, те създадоха и изграждат всеки ден това пространство. Д-р Първанов беше човекът, който го съхрани в най- трудния момент, когато изчезването на форума беше много вероятно. Тогава бях включена и аз в този екип за което ще съм благодарна през целия си живот, това за мен беше голямото начало. Тези хора са важни и ценни за мен, знам какво са направили и постигнали, познаваме се добре по най- нестандартния начин за познаване и приятелство между хората. 
Имам силно развито чувство за принадлежност, от хората с дебели корени съм, моят дом е моята най- голяма ценност и когато в него се нахлуе без покана и се прояви неуважение към пространството, съм безкомпромисна. 
Полина, ти си гост в един дом, в който си приета добронамерено. От къде идва твоята потребност да разбиеш този дом? Да ни подчиниш, нараниш и обидиш. Помисли, какво в теб провокира агресията, която насочваш към хора, които са създали нещо, което работи, което е хубаво и полезно. Кого защитаваш, всъщност? Виртуални клиенти или себе си? 
Това е в твоята сфера, анализата. Но моля, не ми отговаряй тук, това са въпроси към теб.
С уважение към всички пишещи и четящи. 
 
 
 
 
 

Прочетох написаното няколко пъти. Няма спор, много добре стилистично е оформено. Аз не бих могъл така добре да го напиша. Но, съдържанието на написаното ме озадачи. Не, че не е правилно. Напротив, абсолютно съм сигурен, че за този, който го е писал, то е  самата истина. Формата на поднасяне обаче ме  учуди. Не знам, поради каква причина,/ предполагам поради незнание/, но авторката, не е отбелязала, че във света съществуват няколкостотин психотерапевтични школи и направления. Пропуснала е, и  да отбележи, че различията в тях са толкова големи, че това, което за едната школа е задължително, в другата се смята за абсолютна грешка и обратното. Ще си позволя, да отбележа, че в случая, по-подходящо би било, тя да напише, че нейната психотерапевтична школа и тя самата спазват и  работят по изброените правила, без да си позволява критика към колегите , работещи в съвсем други психотерапевтини направления. Защото,  след като сравних написаното от нея, за работата на ,,добрият терапевт ,,  , с моят стил на работа, съобразена с направленията в които работя , се получи следното.
Аз съм …. зает повече със себе си, отколкото с клиентите си , ,,, за мен  маркетингът е по-важен от експертизата.,,аз  крия  неразбирането си зад думи, така че клиентите ми  да изглеждате неразбиращи, вместо мен….аз  бъркам психотерапията с проповед или с лекция по психоанализа for dummies….. аз  никога  не съм  преминал през собствена терапия - иначе щях  да зная, че това, което лекува, е търсенето, а не намирането./точно така е, никога не съм ходил на психотерапевт и за мен са пълна глупост твърденията , че ако търсиш и намериш причината    за проблема, ще намериш и решението му, изцяло работя, за да намерим решението на проблема, знаейки, че  с неговото решение и причината обусловила го ще отпадне/.. аз се  съмнявам  в ефективността на метода си и неизбежно ще  припиша вината при неуспех на терапията на клиента. …. аз не се интересувам какво клиента  има да ми каже (освен ако не четя мисли, но дори и тогава ще трябва да млъкна, докато ги чета… аз   завиждам , че клиентите ми печелят повече от мен.
Работя като психиатър от 88 година, от 94 година работя като психотерапевт, това  са тридесет години работа с хора / няколко хиляди човека – тук включвам и груповата работа в армията, все пак бях психотерапевт на всички военнослужещи от Русе до Видин/ ,  но по-интересно нещо за себе си, не бях нито чувал, нито чел.
Не мога да споря с дамата написала го. Щом пише, че съм такъв, значи за нея съм си такъв.
Но аз  не мисля да се променям. Защо да го правя?
Всъщност, оценката на моята работа не се дава от нея или някой друг колега. Ние, психотерапевтите,  имаме само един оценяващ ни, това е Негово Величество Клиента .Един психотерапевт, може е преминал Вселенски обучения,  да има Всемирска диплома, гарантираща уменията му, но, ако пациента не получи очакваното подобрение и не е доволен от него, гладен ще си умре/ както и става с 99 процента от колегите/ .
Трябва да се има и предвид следното, ако някой е доволен от услугата ни  , може с никой да не го сподели, но ако е недоволен, споделя поне с няколко  свои познати колко сме некадърни.Така че, един терапевт, за да има успешна практика,  има само един вариант- трябва да е добър, адски добър. / чудя се, защо се казва ,,адски добър,,, а не ,,райски добър,, но това е друга тема/. Е, аз съм я имал тази практика. Защо тогава да се променям? Познавам лично Орлин, Диди и Георги, по критериите на дамата, те са горе долу като мен/ с две думи , нищо не става и от тях /,знам обаче и оценката на клиентите за тях, а тя е положителна, защо тогава и те да се променят? Ще е престъпление.
Бих искал с това да завърша, но не мога. Не мога да не обърна внимание на темата за Бог,  повдигната от дамата по -горе. Този сайт е посветен на Петър Дънов. Той не е обикновен човек, той е Учител.  Дошъл  е на тази земя, за да ни запознае с Бог и неговите послания към нас. Предполагам, пишещата дама, изобщо не си е дала сметка за този факт. Не мога да я съдя. Преди двадесетина години и аз бях като нея, надут като пуяк, див като петел, готов да споря със всеки, за да  докажа колко съм велик. После, разбрах, че има Бог. Смирих с е и се успокоих .Вече знам, че не аз правя нещата, а Бог,  и  ми е спокойно. Вече не споря, не доказвам правотата си, съгласявам се с опонентите си, както го правя и в момента и съм в мир със себе си.И, когато се представям пред хората с които ще работя, не пропускам да кажа, че знам че има Бог,  /тъй както знам, че  две и две е четири/  и обикновено, когато ме възхваляват за свършената работа, не пропускам да отбележа, че ако не бе Бог, успеха не би бил възможен.
В случая, напълно се присъединявам към великия учен Луи Пастьор.  Разказва се, че веднъж, един млад лекар, след като завършил в Париж, бил приет да работи в неговият институт в Нанси. Качил се младежа  във влака и седнал в купе, в което вече се бил настанил с един достолепен, възрастен господин. Когато влакът потеглил, възрастният мъж  го питал, къде отива. Младежа отговорил-
-          Отивам в Нанси. Ще работя в института на велият Луи Пстьор, където се твори наука и се разбиват всички стари схващания за религия и бог.
Младежа говорил доста в този дух. Когато свършил, стария човек го попитал.
-Вие наистина ли мислите ,че без помощта на бог, Луи Пстьор би направи всички свои открития / справка за откритията тук . https://bg.wikipedia.org/wiki/Луи_Пастьор/
Младежа пренебрежително замълчал, явно не му се влизало в спор с възрастният господин.
На  другия ден, когато пристигнал в института, го представили на Луи Пастьор и младежа бил много смутен, защото, това бил  спътника му от купета във влака.
ПП Беше ми доста интересно и забавно, след 30 години практика, да разбера  кой съм и какво правя като психотерапевт. И то от човек , който никога не ме е познавал и виждал. Уверен съм, че дамата е страхотен психолог и психотерапевт, та нали без да  ме познава, само по постовете ми тук,  разкри  моята истинска същност – един вълк, наметнат с агнешка кожа .
Благодарен съм и, и вече се помолих на Господ, да и даде смирение и спокойствие.
 
"На света няма по-голяма ненавист от ненавистта на невежия към знанието." Г.Галилей.

Никога не ми е хрумвало да броя колко и кой се е сетил за мен на някакъв мой празник. Това съвсем не е признак колко и какви приятели има човек - можете да сте сигурни в това. Съгласна съм, че празникът си е вътре в човека и колкото и мили неща да правят нашите близки и приятели, благодарност на всички разбира се, ако вътре в себе си човек не празнува нещо съвсем лично и съкровено, празникът се превръща само в една шумотевица, колкото по-лъскава и претенциозна, толкова по-куха. Пак го говоря от личен богат опит. 
Как се чувствам в празнични дни? Ако сме с много хора - с приповдигнато настроение, но се уморявам от него. Ако сме тесен кръг приятели и съмишленици или роднини - тиха радост и унес, просто споделяме и пеем заедно - незабравими моменти! Ако съм сама - МНОГО  обичам да съм заедно само със себе си в празнични дни. 

Празнувам ги като се приготвям вътрешно доста време преди тях, постепенно. Например преди Коледа поне месец преди това започвам да чета Евангелията, да отделям малко време всеки ден, в което се съсредоточавамв  себе си върху това събитие.Около самия празник, няколко дни преиди и след това изобщо не гледам телевизия или слушам радио,а вътрешно съпреживявам и очаквам Рождеството.
За рожедния си ден мога да кажа че когато бях на 25-26 години не го ценях и даже ми се струваше излишен докато една моя приятелка около 27 си рожден ден не изпадна в депресия че остарява и че на всичкто отгоре много хора не се сетили да и честитят. Тогава се замислих сериозно,понеже бях с 1 година по-малка от нея. И дълго мислих и стигнат до това, че не бих се върнала назад и че през годините съм се променяла и това е много ценно и важно. Видях как се променям, а след 30тата година се променям още повече, по-бързо стават промените вече след това и с удоволствие ги наблюдавам когато текат или са станали факт вече. Е да, физически не съм толкова добре като на 18, имам бръчки вече, особено околоноса от двете страни са ми много дълбоки и се натрапват силно, казвали са ми, но това ме индивидуализира повече. В крайна сметка физически умираме, духовно се издигаме.
Рождения ден е личен празник и той е най-вече за самия човек. Важно е той да си го отбележи, защото е изминал още 365 дни от този живот и нещо е натрупал. 

Ти си го написала- ставам сутрин с напрежение дали отново ще съм тревожна,просто си мисля че ме е страх от тази постоянна тревожност .
 
Както казват старите психиатри- страх от страха.
С две думи, ти си страхлива.Често се среща.Това,че си страхлива, не е болка за умиране, но е мъчително.
Трябва да се научиш да си смела, а за това наистина хапчета няма.

Оставях ги да минат с простото „Това е от онези мисли. Не им обръщай внимание!”
 
Не си спомням точно кога това изречение се оказа неприложимо. Може би в момент на по-силен стрес, на мисъл, която не съм успяла да игнорирам, която ме е разтревожила прекалено силно или е била нова, с която още не съм имала никакъв опит.
 
 
Не знам, чела ли си предните ми постове по темата ОКР, но аз непрекъснато подчертавам, че то е резултат на стрес, с който човека не може да се справи.С две думи, натрапливите мисли са винаги вторични и просто показват, че човека е стресонеустойчив .Всеки, който има натрапливости, може да ти каже - в период на по-голям стрес те са повече, когато стрес няма, те може да изчезнат дори напълно.
Когато натрапливостите са от детство,  като при теб, те създават един стресов фон, който е почти непрекъснат и пълно изчезване няма.За това, за справянето с тях, се повежда война на два фронта.Единият, на който ти воюваш в момента е, да се научиш  да разпознаваш и игнорираш натрапливите мисли.Но, от думите ми вече разбираш, че този фронт  е, маловажният, защото е вторичен.Ако ти спечелиш голямата война, той  ще изчезне.А, голямата война е, да се промениш, така,че добиеш вяра в себе си и света.Това ще редуцираш стреса и няма да имаш натрапливости.Но, ти не може да, добиеш вяра в себе си, без чужда помощ, защото страхът те обзел и убива и самочувствието ти и вярата в добрият изход.За това, ти трябва психотерапев. С негова помощ,  може да заглушите гласа на страха и   да ти  се помогне, да направиш промените в себе си.
 
Искам да се справя с ОКР. Да го разбера и преодолея.
 
Голямата, ужасната  заблуда е, че при ОКР-то, страхът трябва да се разбере.
Точно, това разбиране, държи човека с години в натрапливостите.Защото, отговора е толкова прост, че всеки отказва да го приеме – аз съм човек с ниско самочувствие и не вярвам че светът е добър.
Тези две неща пораждат натрапливостите и върху тяхната промяна човека трябва да се съсредоточи.Само че, страхът знае това и всячески  го ,, лъже ,,,  да се съсредоточи и разбере съдържанието  му и така се  преминава от един страх в друг, до безкрай.

Пеперуда, радвам се, че си решила да пробваш . Еднократно обаче, не е достатъчно, повторението е това, което ще доведе до ефекта.
mvm въпросите ти са в логическото мислене (изключваме иронията), когато човек започне да задава такива въпроси, тези техники не му се дават, по простата причина, че те са над логиката. Не, че не може да се даде логично обяснение, но в случая то не е нужно. Който ги е правил знае ефекта им. Има цяло терапевтично направление - арт терапия. Чрез рисуване откриваш себе си, работиш с гнева, агресията, със страха Работиш..... всъщност не човека, а неговото подсъзнание работи.
Каква е силата на рисуването? Голяма и в различни направления. Едно от тях е визуализирането.
Да видиш, това от което се страхуваш. Да имаш възможност да го разгледаш, да го пипнеш, а след това да го промениш, например. Да поговориш за него, да му дадеш форма,облик. 
Няма нищо по - страшно от страха от невидимия страх, от онова нещо, което ме тормози, от онези неща, които ми пречат да мисля. 
Логиката е прекрасна, но понякога е недостатъчна за справяне с определен проблем. Необходима е фантазия, когато тя е блокирана по някаква причина и не може да бъде възстановена на помощ идва рисуването. 
И да, действието му е много силно. И да, не е препоръчително за всеки.
В случая Пеперуда, няма да направи нещо ново. До сега тя е обръщала мислите, заменяла е тревожните с положителни, очевидно, това не и носи освобождение, въпреки че това е добра техника. В случая и двата вида мисли са в главата и, тя ги противопоставя. Но няма как да спре да мисли за нещо, за което мисли постоянно. Ето защо , едно от двете трябва да излезе, в случая на лист. Така виждайки го, тя вече няма да го противопоставя на самото себе си,, а ще има възможност да го разгледа. Ще си помогне да се отдели от мисълта и да я погледне отстрани. От тук нататък, започва работата. В случая техниката сама по себе си, не е решение на проблема, но носи успокоение, смъква важността и променя фокуса (както Пеперуда казва - настроението ми се повиши), а то и е нужно, за да може да работи. Понякога, съвсем несъзнателно, човек, на рисунката изобразява решението на проблема или показва основните зони над които трябва да се работи. С помощта на терапията стъпка по стъпка, тя ще върви напред.

Здравей Пеперуда.
Казваш, че работиш с терапевт, което означава, че ти е известно над какво работиш.
На мен ми направи впечатление ника ти - пеперуда. Както пеперудата пърха с крила, вероятно и твоите мисли пърхат в главата ти.
Сама определяш проблема като "смахнат", позволи ми да ти дам един също толкова "шантав" вариант за облекчаване на мисълта.
Опитай се да нарисуваш тези мисли, изкарай ги от главата си, придай им форма, виж ги. Изпращай ги на листа всеки път, когато можеш, изкарвай ги от главата си. Те са просто едни мисли, да речем - пеперуди.
Над какво трябва да работиш!? Над обичането. 
Страхувайки се от себе си, забравяш да се обичаш. От там идва влошената самооценка, несигурността в общуването, играта в различни роли, подтискането на истинската ти уникална същност, чувството на безпокойство, търсенето на одобрение, сравненията, чувството за вина и всички други екстри познати като психологични дефицити. Те предизвикват блокирането на мисълта. Тази постоянна борба която водиш е не с добрите и лошите мисли, а с това което искаш и това, което действително правиш. Две основни линии, които противопоставени една срещу друга предизвикват проблем.
Справянето с дефицитите е една ретроспекция, на онова, което не е наред в живота, докато стигнем до момента, в който - правим това което искаме, Сме това което искаме, обичаме се. 

Прочетох статията, хареса ми и поисках да я споделя с всички :
Животът не се мери с броя вдишвания, а с моментите, които спират дъха ни!

Джордж ГАРЛИН

Когато съпругата на Джордж Гарлин починала, Гарлин -известният груб и устат комик от 70-те и 80-те години - написал тази невероятно изразителна статия — толкова уместна и днес, в епохата след 11 септември.

Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим повече, но имаме по-малко, купуваме повече, но се радваме на по-малко. Имаме по-големи къщи и по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но по-малко здраве.

Пием твърде много, пушим твърде много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събуждаме се твърде уморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим твърде рядко. Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.

Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. Отидохме на луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед. Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим по-големи неща. но не и по-добри неща.

Пречистихме въздуха, но замърсихме душата. Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си. Пишем повече, но научаваме по-малко. Планираме повече, но постигаме по-малко. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Правим нови компютри, които складират повече информация и бълват повече копия от когато и да било, но общуваме все по-малко.

Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане, големите мъже и дребните души, лесните печалби и трудните връзки. Времето на по-големи семейни доходи и повече разводи, по-красиви къщи и разбити домове. Времето на кратките пътувания, еднократните памперси и еднократния морал, връзките за една нощ и наднорменото тегло и на хапчетата, които правят всичко - възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни. Време, в което има много на витрината, но малко в склада. Време, когато технологията позволява това писмо да стигне до вас, но също ви позволява да го споделите или просто да натиснете „изтриване".

Запомнете, отделете повече време на тези, които обичате, защото те не са с вас завинаги. Запомнете, кажете блага дума на този, който ви гледа отдолу нагоре с възхищение, защото това малко същество скоро ще порасне и няма да е вече до вас. Запомнете и горещо прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което можете да дадете от сърцето си и не струва нито стотинка.

Запомнете и казвайте „обичам те" на любимите си, но най-вече наистина го мислете. Целувка и прегръдка могат да поправят всяка злина, когато идват от сърцето. Запомнете и се дръжте за ръце, и ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас. Отделете време да се обичате, намерете време да си говорите, и намерете време да споделяте всичко, което имате да си кажете.

Защото животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.


--------------------
Проблемът не изчезва в момента, в който си изтървете нервите

В подкрепа на поста

Имало едно време един остров, на който живеели всички чувства:
Щастието, Тъгата, Познанието и всички други, включително и Любовта.
Един ден на чувствата било съобщено, че островът ще потъне, затова всички
приготвили лодките си и отплавали. Единствено Любовта упорствала да остане до
последния възможен момент. Когато островът бил почти потънал, Любовта решила да помоли за помощ. Богатството преминало покрай Любовта...
Любовта казала: "Богатство, вземи ме със себе си!" ,
Богатството отговорило: "Не мога, имам много злато на кораба си и няма място
за теб."
Любовта решила да помоли Суетата, която също преминавала в красив кораб.
"Суета, моля те, помогни ми!"
"Не мога да ти помогна Любов, ти си цялата мокра, може да повредиш кораба ми"
- отговорила Суетата.
Тъгата била наблизо, затова Любовта я помолила:
"Тъга, позволи ми да избягам с теб!"
"Не мога, Любов... Толкова съм тъжна, че имам нужда да остана сама..."
Щастието също преминало покрай Любовта, но то било толкова щастливо, че дори
не чуло, когато Любовта го повикала...
Внезапно се чул глас:
"Ела, Любов, аз ще те взема със себе си."
Гласът бил на непознат възрастен...
Любовта била толкова развълнувана и щастлива, че забравила да попита за името
му.
Когато пристигнали на брега, напознатият продължил по пътя си.
Любовта, осъзнавайки колко много му дължи, попитала Познанието:
"Кой ми помогна"
"Помогна ти Времето." - отговорило Познанието.
"Времето ли?" - учудила се Любовта. - "Но защо Времето ми е помогнало?"
Познанието се усмихнало и с дълбока мъдрост отговорило:
"Защото само Времето е способно да разбере колко Велика е Любовта!"

Здравей Симеон,

Спомням си един филм, в който едно момче каза на един свещеник, че не вярва в Бог. Свещениика го попита: А вяврваш ли в Любовта?. Той отговори: - Да разбира се. Това е достатъчно - отговори свещеника.

Наистина стои въпроса на какво в себе си да вярва човек? Ако вярваш на Доброто в теб, на Любовта в теб, на Разумното в теб, на Божественото, на Вечното в теб - има смисъл такава вяра.

Мистиците казват, че в съзнанието на човека има една опорна точка, която ако човек намери винаги, при всички обстоятелства, може да разчита на нея. Едно състояние, при което както казват "слънцето на живота никога не залязва". Ако можем да намерим тази опорна точка в себе си, която е вечна, неизменна, постоянна, вярата ще идва от само себе си. В процеса на търсенето на тази опорна точка в съзнанието на търсещия започва онзи процес, който наричат "пробуждане на съзнанието".

"Търсете и ще намерите" - се казваше в една свещенна книга. Но да търсим как? Ето какво казва мъдрецът:

"В първата глава на Битието е дадена една символична картина на онзи процес на творчество, който започва у ученика след пробуждане на неговото съзнание. Ала преди да настъпи то, ученикът ще влезе във великото безмълвие - там няма ни звук, ни светлина. И тогава от глъбините на своята душа, ще призове той Невидимия, Незнайния Бог на вечността, Създателят на всичко. Ще го призове с всичката си душа, с всичкия си дух, с всичкия си ум и с всичкото си сърце и ще каже: "Господи, искам да Те опитам. Един си Ти, Създателят на всичко и освен Тебе няма други Бог!" И ако ученикът може да призове Бога с тази пълнота, нейде в пространството ще блесне една малка, микроскопическа светлина, която ще му причини такава радост, че той изведнъж ще забрави всички скърби и страдания. Отдалеч някъде той ще чуе гласа на Бога, на своя Учител, който ще му каже: "Ти искаш да Ме познаеш и опиташ? Приготви се тогава за работа! Настана първият ден на твоя живот. Твоята земя е неустроена и пуста, тъмнина е върху бездната. Отдели тъмнината от светлината и пристъпи да устроиш своята земя. Изречи: "Да бъде виделина!"

И ако ученикът е от избраните ученици, той ще произнесе "Да бъде виделина!" - и в него ще настане виделина.

"Да бъде виделина!" - това е великият стремеж в душата на ученика да учи.

И тогава ще се заредят в битието на ученика великите дни на творението, и той ще започне да строи своята вселена под вещото ръководство на своя Учител.

"Да бъде виделина!"" (из Ученик)

Кой е Учителят, който ръководи ученикът. Това е Вечното, Безграничното, Божественето, което работи и се проявява вътре в човека и вън от човека. Има ли значение терминологията? За жадния важното е да намери изворът, за гладния - хлябът, за търсещия - Истината. Понякога изворът изглежда като море, друг път като бистър поток, а понякога той се отразява в капка вода или в очите на любим човек.

Поздрави,
Иво

Аз също мисля, че имаме вярата по рождение, но с течение на времето я губим. Самият процес на обучение е основан на вярата. Вярата е най-краткия път до Истината, съмнението - най-дългия.

За да повярва в себе си, човек трябва да се обича. Ако човек започне да обича всяка клетчица от тялото си, ако се радва и обича носа, очите, челото си, ако обича сърцето си, значи този човек вярва в себе си. Едва ли съществува човек, който да се обича и да не вярва в себе си. Ако вярваш в Бог, ще можеш да обичаш себе си. А ако се обичаш, ще повярваш в себе си.

В моментите когато слушам сърцето си,а разумът,обстоятелствата,близките ми крещят обратното.В моментите когато няма на какво да се опра освен на силния вътрешен порив....
Когато нямам и частица сигурност и въпреки това.Чувството е невероятно,все едно си върху крилете на птица,няма как да се сбърка.

Душата е съзнателното у човека.
Съзнателен живот означава Животът на човешката душа.

Познаваме ли своето съзнание - своята душа? Слушаме ли я, когато живеем с ума и принципите на личността си?
Животът на душата определя ли се от някакви правила, има ли морал? Животът на душата зависи ли от живота на човешкото общество?
Ако човешката личност живее според понятията за съзнателен живот на своята обществена група , то тя живее ли съзнателно?
В какви моменти сте имали усещането, че вашият живот е животът на вашата душа?

Тази сутрин се събудих със следните думи в главата си-Господ Бог и Исус Христос и Светия Дух Амин.
От там ме връхлетя вълна от мисли поредните осъзнати неща ,най- често сутрин.
Когато мисълта тръгне поема най-различни посоки,та мисълта ми за Христос е била винаги спасителния оазис на който съм се връщала след много ходене встрани.
Какво е съзнателен живот ?незнам.
Може би осъзнаването на обичането или така наречената любов колко банално и изтъркано вече звучи това ама е така.
Мислех си за това как се преплитат нещата и как най -голямото ограничение което всъщност ни е поставено е точно любовта.
Осъзнаването на това е крачката към съзнателния живот.
С поемането и разбирането на това ограничение всъщност започва съзнателния ни живот.
"Любовта е най-важният въпрос на живота. Разрешите ли него, ще разрешите всички останали въпроси, от какъвто и характер да са те - личен"П.Дънов


"Любовта е сила, която преобразява всичко и спасява човека. Тя идва в реална, жива форма и премахва всички прегради. Който се домогне до нея, влиза в областта на разумността."

"Божествената любов върши чудеса. Където мине, твори и пресъздава. Тази любов трябва да се изучава. Но ако не сте приложили човешката любов, която е с най-малки жертви, как ще приложите Божествената, за която се изискват големи жертви?"

Когато обаче това се постави в рамка и се каже "Трябва ,защото иначе......" означава че човек е зациклил,загубил се е.
Когато има заповед,няма любов.
Когато нещо се върши ,защото така трябва ,няма любов.
Когато страха от наказание води до добро поведение няма любов.
Когато се каже "така трябва"без да има чувство,няма любов.
Обратното на това е осъзнаването.
За да има семейство трябва да се обича един човек ,повече от всички останали ,ако не повече то поне по по специален начин.
За да има семейство трябва да преобладава думата "ние" и доста по рядко "аз".
За да има семейство трябва да има поне трима.
Това е тренировката за към Божествената любов с което започва осъзнаването.

Да нямаш други кумири освен мен...
Не случайно може би Исус се е родил в семейство,а не от самотна майка,с това идва и посланието към нас.

Любовта е най- голямото ограничение влезем ли в него ,излизаме от себе си какво идва след това ?Може би осъзнаването.
Като осъзнаване в никакъв случай не е равносилно на знание,а по скоро на усещане.
Ние хората трябва да се научим да усещаме нещата и тогава ще ги у-знаем.Останалото е в доста голям процент самозаблуждение.

Съзнателния живот е висока степен на чувствителност ,да усещаш нещата без да ти се налага да ги научаваш,както усещаш топлината на слънцето без да се налага да отвориш очи за да го видиш и не ти е нужно да знаеш всички физични и химични процеси които протичат в този момент.

Усещането е осъзнаването на нещата ,осъзнаването е разбирането на любовта ,разбирането на любовта е началото на края.

mvm, ето как става най-лесно:
1. Взимаш лист хартия.
2. Взимаш син химикал. 
3. Сещаш се за нещо.
4. Рисуваш го.
5. Става синьо-бяло, ако листа ти е бял.
Надявам се е ясно вече.
 
Благодаря за подкрепата, Диди!