Багира

Самата дума "религия" като че може да се преведе като "възстановяване на връзка". Ще рече- че я няма, щом има нужда да се възстановява. Обаче религиите изглежда не могат да изпълняват тази задача, или поне не за толкова хора, за колкото се счита, че ги практикуват. Иначе как да си обясним света, в който живеем? Много неща в него са хубави, вълшебни, приказни... но дотолкова, доколкото да ни напомнят, че сме хванали черния сандък, а златният... е за златното момиче... Ако науките имаха нещо общо с тази връзка, и това щеше да си проличи. А то си личи друго... Но те могат да накарат човека да търси тази връзка, след като се спъне в тяхното ограничение. Призвание? Да. Човекът е призван да възстанови тази връзка. Остава да го направи...

В "Акордиране на човешката душа"- 1 том, Боян Боев предава думи на Учителя: "В обходата влиза и следното: когато човек е между хората, да бъде най- малко на 35 см разстояние от тях." Явно това е и по повод опазването на личното пространство. Иначе ми се струва добре да обясняваме на тези около нас, ако считаме, че нарушават личното ни пространство. Те може да не го подозират (точно поради различните представи на всеки от нас за радиуса на това лично пространство), може дори да не го искат. Ако го искат... жалко за тях. Можем да бъдем доволни, ако успеем да направим това достатъчно категорично, но и без да ги нараняваме. Но това си зависи както от умения, които може да се усвоят и развият, така и от вътрешното ни състояние (което е съвсем друго нещо) В отговор на Ян ще поясня отново мнението си (вероятно не е било разбрано) , че усещането за лично пространство няма пряка връзка с размери на аура, по- фини тела, напредналост и т.н. Не че оспорвам размерите на аурата на напредналите, или имам желание да тълкувам кой може да се нарече напреднал. Това в случая просто не ме интересува. Дори излиза от темата! Често съм установявала, че човек си има някакви представи за размер на личното пространство, но щом се качи на автомобила си, внезапно тези размери се разширяват и обхващат и някакво пространство около автомобила му. Нито аурата на човека се е увеличила, нито напредналостта му. Така че мисля, че е ясно за какво става дума. Поне ако някой иска да му е ясно, ще разбере.

Понятието напреднал ми звучи доста... особено. По света са правени експерименти, които показват, че усещане за голям радиус на личното простратство имат по- агресивните хора. Подобни наблюдения върху децата имам и аз. Правени са опити в затвори. Най- голям радиус се оказало че имат... хората, осъдени за тежки престъпления, като убийства. Иначе казано, не бих свързала това усещане за лично пространство, за което става дума, с рамери на аура, на етерно тяло. Мисля, че тези неща не са свързани... А българите сме шампиони по много неща. И по досадност- да, защото сме егоцентрици в твърде голяма степен. И по самообвинения също сме шампиони. Но така едва ли си намаляваме същата тази егоцентричност...

Напълно съм съгласна и със Станимир и със Силвия. Само че това дълбоко вътрешно и многомерно състояние, което наричаме състрадание всъщност няма нищо общо с контретните ежедневни междуличностни отношения. От нашите конкретни прояви, когато нямаме Онова състояние, остават следи, за които изобщо не подозираме, и които не биха ни радвали, когато узнаем за тях. Това са безбройните ни "добрини" и добри намерения. Които не се срещат сами, отделени от противоположните си полюси ... Така борецът срещу агресията поражда ... агресия, борецът за правда- лъжа и т.н. А този, който притежава Онова състояние, той не "оставя следи" (така смята Лао Дзъ, и аз с него). И не ни трябват прояви на състрадателност от някакъв списък, например, но ни трябва това състояние, при което каквото и да направим- даже и нищо да не направим, все ще да е от състрадателност. Е...

Абсолютно! И за това се плаща, така, както се плаща, уви, еднакво скъпо и горчиво- както при допускане и поощряване на злоупотребите, така и при извършването им! Но това са принципни положения. Срещам се, обаче, (със сигурност не само аз!) и с една особеност: представите на различните хора за лично пространство са различни. Един избухва при нещо, за което друг дори не би свил рамене. Това има дори съвсем лесно измерими параметри: различни хора при разговор спазват различни дистанции между себе си и тези, с които говорят. Така някой може да се окаже вътре в един периметър, който за него е "вън", но за другия е вече "вътре". Специално при децата това често е причина за конфликти, съвсем реални и, уви, осезаеми. При възрастните също.

Напълно съм съгласна. Но ето как се получава една двойнственост. Това е една хубава и правилна теоретична основа. Някои успяват и в практика да я превърнат. Като че ли това е възможно някак "отгоре надолу"- то ест при правилно построяване на пирамидата на ценностите. Тогава всяка житейска несгода помага за движението в Едната посока. Всяка житейска сгода- също. Ако пирамидата не е построена правилно в каквато и посока да вървим- все няма там да стигнем. Обаче в конкретен критичен момент, когато човек буквално се задушава от безсилие, или от болка, тази теория хич не го топли. Дали може да се върви едновременно в два плана? Защото не можем да избягаме от контретиката, колкото и да не я харесваме, но пък вечно ще се давим в нея, ако пренебрегнем правилната основа...

Да. Това е един добър начин. Всъщност, не се сещам за друг.

Какво значи "Не може"? Ето, може? Нали хората просто изказват мнение? То се отнася до много тясна част от спектъра на мислите и настроенията им. Освен това за по- генерални изводи и за тревоги - трябва да сме сигурни, че това, което един разбира под смърт (например, де, защото тук тази е темата), е същото което и друг разбира, а според мен е ясно, че не е точно така. Освен това наистина симтоматиката я има, и не е от вчера. И не се отнася до лицето Х, или У. И какво да правим с нея?

А... И Висоцки така... И аз заедно с него... "Ищу я выход из ворот, но нет, есть только вход, и то- не тот..." Като всъщност вече сме умряли... Каква странна умрялост- замръзнала в движение!

Смъртни сме. И се вълнуваме от края на смъртната част от нас. А в Библията се говори за първа смърт и за втора смърт, но нито една от тях не е тази, за която в почти всички случаи говорим...

Eто още един поглед върху желанията (добре познат на повечето хора от форума, но така, за пълнота на картинката го напомням: От "Книга на качествата" (казват, че е богомилска) "21. Послушникът трябва да преодолее Сатан и тогава последният ще му се покори и ще му служи. Първата победа над Сатан става, като се победят Стъпките му. Те се наричат на наш език - Желание. 22. Учи се да познаваш широките пътища на човешкото страдание и ти ще разбереш, че страданията се раждат от Желанието. Страдаме, когато желаем и не постигаме желанoто. Страдаме, защото не знаем какво желаем. 23. А откажем ли се да желаем, не страдаме вече. 24. Страданието ражда нови желания, а желанията раждат връзки. Връзките отдалечават крайния миг на нашето освобождение." Което е съвсем близо до идеите на будизма.

Катарите и розенкройцерите говорят за такъв процес- смърт на егото при живо физическо тяло. Даже го считат за ключово важен. Историята показва, че катарите не само са говорели, но и са го постигали. Историята също показва, че другите хора не само че не са ги разбирали, ами са се вбесявали от тези им идеи и са възжелавали гибелта им. Това си е, според мен, косвено доказателство, че в тази теза има истина, която е болезнено неприемлива за опонентите и. Обаче не може току- така да умре егото. Ако на негово място не се появи нещо друго, нещо принципно различно, нещо ново. Йоан Кръстител казва: "Аз да се смалявам, Другият да расте." Доста странни думи, но много точно и кратко описват точно такъв процес. Не знам иначе какво може да значат. Дали в същото тяло може да се роди ново его? Не виждам смисъл. Новото его- като старото. Все си е его.

Да. Много интересна е идеята за този език е-prime. Гледах две лекции на Кришнамурти. Той изобщо не говори за себе си в първо лице. Но и не оставя впечатление за самоунижение, самонеглижиране. Оставя впечатление за обективност, за съпричастност, за безкрайно състрадание и разбиране, пълно с любов. Обаче това не се постига като усвоена техника, а като израз на вътрешно състояние. В противен случай би подразнило страшно с лицемерието си. Така че е ясно кога ще има мир в общуването ни в ежедневието и тук, във форума. Но въпросът с кодирането и декодирането на думите е много сериозен. И с кодирането и декодирането на елементите на поведението изобщо. Дори обикновение думи са кодирани съобщения. То ест зад тях се крият цели конструкции. Като етикети на чекмеджета, в които има много повече от това, което е написано на чакмеджето. И ако в моята глава конструкцията е съвсем различна от конструкцията на събеседника ми... И все пак, когато човек отчита това, може би е по- лесно да се намери общ език. Ама ако си мисли, че само неговата конструкция е верна... Още по- драматично е, когато някой критикува конструкцията на някой друг, обаче всъщност не я знае, а води критиката си според собствената си конструкция. (това е и един сериозен аргумент да се опитваме да избягваме критикуването...) Ето, не съм сигурна, дали авторът на темата е имал наум това, за което писах, но това е в моето чекмедже с етикет кодирано общуване! Ха, ето нещо, на което мен са ме учили, когато са ме учили да бъда по- добър учител и да умея да решавам безконфликтно конфликти. Струва ми се, че има нещо общо с идеята за e- prime езика, но е на български (макар че това за доста хора може да не е решаващ плюс) А може и да го знаете, и да го използвате? Ами кажете си мнението, ако ви е интересно! http://occultism.hit.bg/psychology/conflict4.htm

Изумително! Съвсем явствено виждам спираловидния характер на човешкото търсене, и то не като проява на индивидуалното търсене, а като интерференция на вълни, при която всяка вълна се разпространява независимо от другите, но участва в общата интерферечна картина! Та преди две години Венци е писал в тази тема: Ето, отговорът на Донка на втория въпрос (като че е по- лесен) съвпада с моя отговор и с отговорите на много други преди нас, и ми прилича на достатъчно възможен и верен (игнорирам капаните на думите и тълкуването им, иначе изобщо няма нужда и да говорим) . Остава отговорът на първия въпрос. От правилния му отговор зависи дали търсещият ще съумее "да премине в това състояние" и дали ще може " да се задържи в него" . Обаче наближава Великден. Направо прилича на подсказване... От това, как и доколко сме готови да го посрещнем (направо и с какво...), зависи доколко може да доближим и до отговора на първия въпрос. Дано да сме все по- готови...

За общуването сигурно може да се каже това, което е доказал Езоп за езика: Най- хубавото нещо на света! Най- отвратителното нещо на света! Все повече, или все по- малко общува съвременния човек със себеподобните си? Все по- добре, или все по- зле? Напоследък ми се струва, че възрастните хора около мен (е, и аз, макар че участието ми в тази категория е малко особено ...) имат все по- голяма потребност да играят. Сякаш недоизживяното детсво им граби зрелостта... Когато им се удаде възможност малко да поиграят (я на тренинг, я край деца, я някак иначе) общуването им става по- пълноценно и не толкова трудно и конфликтно. Общуването е нещо много сериозно и важно, но става мъчително, и болезнено, ако почнем да го възприемаме твърде насериозно! Ах, ако съвременния човек можеше повече да играе! Ако си даваше право и ако си намираше възможност!

Можем доста да спорим по въпроса, естествена, нормална, или не, е детската агресия. Но когато някой я прояви спрямо нашите деца, всички имаме еднозначен отговор. Не съм срещала родител, който да приема агресия на ДРУГО дете към НЕГОВОТО с обяснението, че това е нормално. Родителите не се съгласяват и с идеята за приемлива степен на агресивност. КЪМ тяхното дете агресивността винаги е надхвърлила границата на приемливост. Но детската агресия просто е огледало на света, който възрастните създават за детето. Ако не ни харесва образът в огледалото... Възможно е корените на детската агресия да са и доста по- надълбоко от едно обикновено влияние -на личния пример, на медиите, на образователните системи, на мисъл форми и други. Ако дълбоко в себе си човешкото същество има една идея за предназначението си, за призванието си, за пътя си, а информацията от света на възрастните го отдалечава от този вътрешен копнеж, колкото повече мъртва фактология и наукообразие затрупва детето, толкова по- дълбок ще бъде разривът между външното и вътрешното . Реакцията на всеки пред тази пропаст вече е различна- според особеностите на детето- от депресия и болест, пристрастености, до ярост и агресия. А някои деца просто ни стават учители- да ни напомнят забравения Път, че и на тях да помогнем. От тази гледна точка битката с детската агресия чрез каквито и да било други методи- разговори, насърчаване, изявяване, наказания, насилие е обречена, дори и да дава някакви временни положителни резултати. Сттрува ми се, че проблемът е дълбоко духовен.

"Лучше гор могут быть только горы на которых еще не бывал! ..................................................... Лучще гор могут быть только горы на которых никто не бывал!" Прав е Висоцки!

Привет, Силвия! Странно някак настояваш! Не търсиш нищо? Но влизаш в портал към съзнателен живот? Често? Убедена съм, че знаеш за какво говоря. Най- много терминологично да нямаме особено съгласие. Но това не е съществено, тъй като терминологичните битки отвеждат по- далеч от истината, отколкото участниците в тях биха искали. С две думи? Защо? И защо аз? В молитвата "Отче наш" не е ли казано достатъчно? Или тя си е за молитвеното време, а за останалото- нещо друго? Та Добромир толкова добре го е казал! Битието всъщност е парадоксално! Християнският път- също. Който загуби живота си ще го спечели? Да живееш в света, но не от него? Който няма- ще му се даде, а който има- ще му се отнеме? Който иска да бъде неговата воля, а не Божията, знайно е какво се случва с него. Който копнее да изпълнява Божията воля, не копнее да няма воля, а да разбира и изпълнява Божията воля! Можем ли да кажем, че няма воля? На принципа- можем да кажем всичко- да. Иначе...

Хм, голямо наукообразие. Така става, когато към вътрешните неща се подхожда външно. На външно ориентирания човек това носи удовлетворение. Временно, защото външните неща никога не носят удовлетворение. Но съвременният човек има нужда от по- дългичко пътешествие, докато стигне до тази констатация. Значи, хващаме едно животинче, разрязваме го на най- малки късчета, до молекули стигаме и се опитваме да разберем къде е бил животът в него. И ще разберем ли?

Добромир, много ми харесва постинга ти! Силвия, какво повече от Добромир да кажа? От тези думи нататък е само правенето! Лошото е, че много хора имат искрен стремеж наистина да изпълняват Божията воля, да Правят това, и все опитват, и все друго става... Тук вече търсещите стигат до една наистина страховита граница. Кураж пожелавам на всички търсещи да я прекрачат!

Може така да се гледа на нещата. Може всякак. И се появяват всякакви резултати. Когато търсим Бога вън от себе си "Неговата" воля е външна и неразбираема за нас. Насилствено натрапена. Ясно е "кой" е по- силен... Или пък не е? А когато пък изобщо не го търсим, нещата са съвсем насилствени... Защото искаме да бъде нашата воля. Ама пък ако знаем какво да искаме... Ако започваме търсенето на Бога вътре в нас, има шанс Волята Божия да не ни гнети. Дотолкова, доколкото се пускаме от "нашата" воля. Не значи да нямаме воля. Хермес Трисмегист говори за успоредно и противоположно движение. В противоположното движение резулттите от усилията ни са... противоположни. Добре е да сме в успоредното.

Хубава е твоята картинка! Но картината на Ешер колкото е череп, толкова е и очарователна двойка. Защо акцентираш само върху едното? А преходът към тази, която ти харесва (и на мен ми харесва!) е ... Еликсирът на Живота! Обаче изборът ти на картинка показва, че знаеш за какво става дума! Което ще ми спести излишни обяснения!

Морис Ешер е направил много чудесни неща, но това особено ми харесва като илюстрация на идеята за еликсира на смъртта. И няма нужда от коментар.

Както е разгледано подробно в темата за думите, това, че употребяваме едни и същи думи никак не значи, че разбираме едно и също нещо. Дори и собствените ни думи не звучат винаги еднозначно, дори в собствените ни уши. (Нищо, де! Пак си общуваме, ама с проблеми... ) Не вярвям някой да ни е дал инструмент за смърт, както повечето четящи и пишещи тук знаят, ние сме си избрали състояние на съществуване, в което смъртта е необходима закономерност. И животинският начин за създаване на тела е неизбежно следствие от този смъртен избор и това смъртно състояние. Инструмент ли е? Еликсир ли е? Няма значение, защото така или иначе, все със смъртта е свързан. В смисъл- на едно Безсмъртно същество няма да му трябва нито като еликсир, нито като инструмент, или като каквото и да е друго. А една друга интересна тема пък разглежда проблемите с правилния отговор, който може да се получи, обаче, вследствие на правилния въпрос. А този въпрос има белези на неправилен. Откъде знаем, че Христос точно това е направил? Че да питаме защо го е направил? Има ясни указания в Библията, че смъртното тяло не е необходимо на Безсмъртното същество. Друг е въпросът, ако решим да се правим, че ги няма. И да не забравяме, че на смъртното същество пък това тяло си е много необходимо. Но не решава, само по себе си, автоматично, въпросът за безсмъртието. Нещо друго трябва да се случи.

Важни са. Цялото тяло е важно. Но не е свързано с еликсира на живота, а по-скоро ... с еликсира на смъртта. Не можем да изпълним предназначението си без това тяло, но нека не забравяме, че то е всичко на всичко инструмент. И няма нищо общо с Безсмъртието. И няма как да има.