Ивета

Ще ти споделя преживяване от последните си дни. Водих уъркшоп с хора, които поставям в изолирана среда за три денонощия. В това време те имат интензивни игри и случвания, противопоставяния и общуване само по между си. За три денонощия те обменят много, много личен опит и информация, с което помагат много на себе си и на групата. Аз самата се уча много от тях. Сега случването беше уникално за мен, от една страна успях да видя уникалното завъртане, което може да направи психиката с възприятията на човек и той да не вижда всичко онова, което другите виждат и да страда, от друга страна простотата, с която може да се реши един иначе труден за решение проблем.
Едно от споделянията много ми се иска да го споделя с теб, защото то ще ти даде нова насока.
Една жена сподели, че след първата нощ, е решила след излизането да спре цигарите. Но беше скептична към това, че ще успее да се пребори с мислите си за пушенето и с навика да търси цигари. Тогава, друга жена от групата сподели нейният начин, който е уникален в простотата си, но супер ефективен. Тя каза така.
"Една сутрин станах и си казах, че от днес не искам да пуша. Представих си, че цигарите са изчезнали от света. Просто ги няма вече. Така аз нямаше, с какво да се боря и на какво да се противопоставям. Просто приех, че от този ден цигарите са изчезнали. Влизах в магазините и когато видех цигари си представях, че това са някакви картинки и нямат нищо общо с цигарите. Видех, ли някой да пуши си представях, че това е фалшив образ и не го мислех. Просто приех за вярно, че цигарите не съществуват вече. И така успях да ги откажа."
Без да знае, тя е използвала една от уникалните техники на Франкъл, да вкараме в ход изборът какво да си представим и как да се чувстваме.
Ако в историята на жената на мястото на пушенето и мисленето за цигарите, сложиш страхът и мисленето за него, как би продължил фантазията?
Искам да обърнеш внимание, че тук няма борба с желанието за пушенето и СПРАВЯНЕ с проблема. Тук просто е отрязан Проблемът.
 

Прочети отново това, което ти написах. След това прочети примерите, които даваш от последния си пост. Дори и с реални физически симптоми, ти стоиш в адреналиновия страх /с което съответно усилваш симптома/
Ето ти го като алгоритъм:
1. реален симптом /хрема/ - отношение към симптома /имам хрема/ - реакция /слагам капки, чакам да ми мине/ - следствие /оздравявам/
2. реален симптом /хрема/ - отношение към симптома / "това дали е наистина хрема???? - пускаш код "опастност" - адреналинчето  и съпътстващия страх ДО ТУК СИ С РЕАЛНИЯ СИМПТОМ, започва тревожния процес, който отключваш / - реакция /мисловно предъвкване, ровене за информация, фантазиране/ - следствие / повишена тревожност , между другото хремата си минава/
Това е разликата между твоите реални примери и примерите на другите хора, които даваш. Те са в точка едно, стоят в реалния симптом и не фантазират. Ти си в точка две,  взимаш реалния симптом като база за тревожност/самият симптом изобщо не те интересува, твърде бързо се влиза във фантазии/, няма как след като дадеш такава насока на мозъка, реакцията на тялото да е друга, а чувството страх е активната емоция съпътстваща този процес. 
Проблемът не е чувството за страх, а неумението ти да контролираш фантазиите, с което изчезваш от реалната действителност. После идва страха. Умението да стоиш Тук и Сега е уникално за тези случаи, поинтересувай се.
Не случайно тук не обръщаме внимание на чувството за страх, а на мислите, които го предшестват и умението или неумението за контрол над тях. Затова насоките са да погледнеш на страхът като на приятел, да преминеш през него, да го игнорираш или да постоиш в него, защото реално не това ти е проблема.
 
 

Ще "бутна" малко в следната насока:
Световъртежите, които описваш в изброените примери са следствие на реални физиологични проблеми. Те имат отношение с тялото и Умът знае това. Следователно липсва важният елемент - чувството на страх.
Когато става въпрос за световъртеж, предизвикан от адреналиновите изпълнения той отключва целия процес на първичният ни мозък за оцеляване. Т.е. физиологичната реакция на адреналина върви здраво подплатена с психологичното преживяване на абнормален страх. Природата се е погрижила те да не се разделят. В противен случай, ще видиш динозавъра, мозъка е задал код " опастност" , тялото ще отдели адреналина, но ако не се появи чувството за страх, няма да се съхраниш, няма да го има импулса. 
Това е основната разлика в двата вида преживяване. Страхът е "химично" проявена подкрепяща част в адреналиновото преживяване.

Да де, ама, ако събереш смелост и излезеш без клонарекса, ще се убедиш, че нито ще припаднеш , нито ще умреш.Тогава, бавно и с много усилия, ще се мобилизираш и отървеш от страховете си.
Иначе.... извинявай, ама коя жена ще се ожени за страхлив мъж. Тук не отбелязвам факта, че либидото ти постепенно ще угасне / това може вече и да е станало/ и за да имате деца, ще трябва да прибегнете към асиситирани методи.
Наистина, не може да си представиш, какъв живот те очаква с тези лекарства.
ПП и не ми разправяй, какво са паник атаки. Бил съм като теб 10 месеца и въпреки,че знаех, че умирам, никакви лекарства не съм пил.Не съм ходил и на психотерапия, тогава такава нямаше. Това, което ме спаси, бе усилен 12 часов труд на полето./ студентска бригада, от която нямаше как да се измъкна /

Искам да отбележа някои съществени разлики между ПР и социалната фобия. Разлики, които обуславят и различните подходи към тяхното лечение. Тук ще поясня защо въпросът за социална фобия, зададен от едно момиче, остана без отговор

http://www.beinsadouno.com/board/index.php?showtopic=10852
Ще отговоря и на Студент за каква диагнза се касае при него. Започвам с няколко уточнения: 1.В поста си ще използвам цитати от Международната класификация на болестите 10 ревизия/ МКБ-10/ За тези, които не знаят, това е класификация изработена от СЗО, в която са описани всички критерии за поставянето на която и да е медицинска диагноза. МКБ позволява лекарите от цял свят да ,,говорят ‘’на един език. Така, когато аз поставя диагнозата социална фобия и напиша кода и, всеки лекар, независимо каква специалност е и в коя страна е, може да си направи справка в МКБ-то и разбере за какво точно става дума.

2. Написаното ще важи само за социална фобия и Паническо разстройство. В практиката те се съчетават с други психични разстройства, например депресия и агорафобия - тези случаи не са обект на поста ми.

3. За отговора на Студент ще използвам написаното от него, но до датата на моята задача (нямам възможност да следя всичките му постове).

4.Някои от пациентите, с които съм работил, преди да се видят с мен, са писали в различни форуми, посветени на тревожните разстройства. С тяхно разрешение, за да няма спекулации относно истинността на думите ми, нарочно ще ползвам техни постовете. Ще използвам и цитат от форума на човек, който не познавам, но изразява добре същността на ПР.



Започвам с дифиницията, дадена в МКБ-10 за соц.фобия и ПР.

Соц.фобия е – страх от критично отношение от страна на други хора, водещо до избягване на социални контакти. По – тежките соц. фобии обикновено се съпровождат с понижена самооценка и страх от критика. Те могат да се изразяват в страх от изчервяване, треперене на ръцете, гадене или позиви на уриниране. / тук може да влезе всеки симптом, предизвикан от симпатиковата нервна система, подчинена на адреналина - за по кратко ще пиша само адреналин – мое уточнение/. Пациентът понякога е убеден, че една от тези вторични прояви на тревожност, е основният му проблем. Симптомите могат да се задълбочат до пристъпи на паника / но въпреки това в случая няма да се пише диагноза Паническо разстройство, ще се разбере по долу защо-мое уточнение/

Паническо разстройство (епизодична пароксизмална тревожност) –

Основна характеристика са повтарящи се пристъпи на тревожност/паника/, които не се ограничават до определена ситуация или обстоятелства, поради което са непредвидими.

……….Често се среща вторичен страх от смъртта, от полудяване и загуба на контрол.

И така вече става ясно защо соц.фобия не е ПР и защо ПР не е соц. фобия.

Първо - пристъпите на паника трябва да са непредвидими и внезапни.

Второ - те трябва да са епизодични, като между кризите поне в началото имаме нормално функциониране.

Трето – мисълта, която е в съзнанието на човека с ПР е ,,АЗ УМИРАМ’, а на човека с соц фобия – „ИЗЛОЖИХ СЕ… ЩЕ МЕ ПОМИСЛЯТ ЗА ЛУД ИЛИ ГЛУПАК”

Четвърто - в езика ни има различни нюанси за изразяване степента на страх- опасение, уплаха, страх-лек или силен, паника /ужас. Думата фобия означава страх, т.е. соц. фобия означава, че човекът изпитва само страх /подчертано е, че рядко може симптомите да са толкова силни, че да се говори за паника/ Докато при ПР те са винаги силно изразени до степен на паника.

Защо от постовете на Студент диагнозата Паническо разстройство се изключва?

Цитат- „Няма час от деня, в която да нямам никакви симптоми. Те са толкова много....»

----МКБ_10 - казва обаче за ПР – повтарящи се пристъпи, даже се подчертава, че става дума за Епизодична пароксизмална тревожност

При Студент нещата не са на пристъпи. Само това е достатъчно да изключи диагнозата ПР.

Нека видим как са нещата при ПР – цитат от форума/не познавам потребителя/

,,,,за определено време всичко е идеално и изведнъж пак се появяват паническите атаки.при мен те са свързани със сърцебиене и започвам да си мисля че ще получа сърдечен пристъп.инфаркт или нещо подобно.вече мисля че няма да изляза никога от това състояние.когато премине па си казвам че нищо няма да ми се случи ,но по време на самата атака просто изпадам в ужас’’’’

Както виждате човекът има пристъпи, но има и периоди, в които няма никакви оплаквания. Обърнете внимание и какво си мисли по време на паниката - инфаркт, естествено това е свързано и с представата за умиране.

Да се върнем на Студент - преглеждайки постовете му ще видите, основно пита за възможността да падне или припадне пред хора. Ето какво казва:

,,,,,,Но на следващият ден отидох на лекции, там имаше много нови и непознати хора, пред които ме е страх да не е изложа.. и симптомите и страхът се появиха с пълна сила, защото се появиха и мислите, които ги провокират. Симптомите се появиха отново, а запомних и мислите, които залагах в момента - Ще се изложа, какво ще ме правят другите като падна, ще ме видят слаб, ще си направят заключение че съм болнав, защото съм паднал и мн други такива.. Много ми е трудно да съумея да не е страхувам от мнението на другите, много. А знам, че спре ли да ми пука за него, ще изчезнат всичките ми симптоми и тревоги’’’’’’’

И ето нещо изключително важно, изключващо ПР-

,,,,,,Толкова ми беше писнало, че отидох на кафене и си казах: "този път вече наистина не ме интересува дали ще припадна, дали ще падна, дали ще се олюлея и дали ще се изложа пред някой". Даже исках точно това да се случи - най-после да взема и да падна. И познай - за пръв път престоят в кафенето мина без никаква симптоматика.’’’’



Вече разбрахме, че за ПР говорим когато паниката се стовари абсолютно неочаквано и непредвидимо върху човека. Тя не само е неочаквана но и неконтролируема на разсъдъчно ниво. Всеки с ПР се е опитвал да си казва каквото и да е – това там не работи или поне не до степен да спре пристъпите на паника.

И за да приключим със Студент давам следният цитат:


Отивам в кафене и замайването в началото е точно толкова силно, колкото и вкъщи (т.е поносимо и съвмем необезпокояващо). След малко обаче, ако леко се засили за секунди, веднага минават мислите, които го насищат със страх и те са: ще падна, ще се изложа, ще изглеждам слаб и други познати механизми

Така че категорично може да кажем - в случая се касае за социална фобия. Паническото разстройство като диагноза се изключва.

Това разграничение е важно за лечението.

Нека да кажа няколко думи и защо никой не отговори на въпроса, зададен от момичето.

В България диагнозата „социална фобия” рядко се поставя. Ако някой я постави, то е или психолог, или самият потърпевш /За Бога хора, престанете да четете форуми и си поставяте разни несъществуващи диагнози. Внушаемостта варира от 35 до 90 %. След като си внушите нещо, после кой и как ще ви помага?/ .

Защо психиатрите не поставят тази диагноза? Нима те не могат да я диагностицират? Могат, разбира се. Всеки начинаещ психиатър знае кога пациентът има социална фобия, ПР или друго невротично р-во. За него това обаче няма никакво практическо значение. Всички невротични разстройства се лекуват с комбинация от главно две групи лекарства – антидепресанти и транквилизатори. Много рядко се използват и невролептици в ниски дози. Поради това няма да ги споменавам. Ако някой смята, че за всяко невротично разстройство има специфична комбинация от лекарства, греши. Няма такaва. Всеки психиатър има 2-3 схеми с медикаменти и започва с едната. Ако тя не проработи, я сменя с втората и т. н. Затова и човек с монофобия, ПР, соц. фобия и т.н. попаднал при един психиатър, ще се лекува с едни и същи медикаменти и това ще бъде правилно.

Когато човек със соц фобия посети психиатър, в почти всички случаи той му поставя диагноза ПР, а не соц.фобия. Защо? Защото ПР или страховата невроза( името му преди години) е много по-популярно сред хората. А и форумите са пълни с хора, които са се самодиагностицирали като болни с тази диагноза. Така лекарят избягва многото обяснения, а казва просто:”имаш ПР, пий тези лекарства и ще ти мине.”

Ако пациента попита – на какво се дължи ПР –отговорът е кратък -серотонина ти е малко./Мнението на повечето психиатри е, че лекарствата трябва да се приемат цял живот, както при диабет. Това разбира се е абсурд, защото твърдението, че ПР се дължи на ниски нива на серотонин няма потвърждение./

Ако обаче психиатърът каже: „Вие имате соц. фобия” ще трябва да влезе в много и противоречиви обяснения, които в никакъв случай няма да обосноват приема на медикаменти. Един диалог би протекъл примерно така:


Лекар - вие имате соц. фобия


Пациент – какво е това?

Лекар – имате страх от критично отношение от страна на други хора(цитатът е отМКБ-10/

Пациент – на какво се дължи това, от къде идва този страх?

Лекар – от ниската ви самооценка. Понеже оценката ви е ниска, вие се самооценявате чрез мнението, което изказват другите за вас. Ако самооценката ви бе стабилна, нямаше да се интересувате какво мислят другите за вас и всичко щеше да е наред.

Пациент – вярно, ако самооценката ми беше висока, нямаше да ми пука за това, което другите ще си кажат, когато ми стане лошо и понеже нямаше да ме е страх от мнението им, страхът щеше да бъде невъзможен. Каква е причината за моето ниско самочувствие?

Лекар-всеки студент знае, че това, детето да има стабилна самооценка, е фукция на бащата. Вашият баща е този, който не си е бил на мястото, не ви е научил да бъдете смел /ако е момче/, че сте страхотно момиче/ако се касае за жена/.

Пациент-питам се обаче, как лекарствата ще променят моята самооценка? Как практически ще я повдигнат? И тук лекарят няма какво да отговори. Никой няма да се хване на въдицата да твърди, че някакво хапче ще може да вдигне самооценката на пациента (изключвам наркотиците но и там е за няколко часа, а и кой лекар би искал да влезе в затвора, давайки наркотик, за да повиши самочувствието на пациента си)

Мисля, че вече е ясно защо няма много поставени диагнози „соц. фобия” и всички те се дагностицират като ПР.

От гледна точка на психиатрията това не е грешка и няма значение точността на диагнозата. Друг е въпросът, че те, лекарствата, не помагат за повишаване самооценката на пациента и проблемът не може да бъде решен по този начин. Това може да бъде постигнато единствено с психотерапия.

Защо болшинството от психотерапевтите също не говорят за соц. фобия и не я различават от ПР?

Според мен причините са следните:

1. Голяма част от школите твърдят, че причината човек да има невротични оплаквания е залегнала някъде далеч в миналото. Това са някакви нерешени конфликти с родители или други хора и когато те се разрешат, невротичните оплаквания ще изчезнат заедно със симптомите. От тази гледна точка тях не ги интересува това фобия ли е, ПР, или соц. фобия. Принципът е – реши проблемите в миналото и всичко се нарежда.

Тук не мога да се стърпя да не разкажа нещо. Декември месец приключих работа с една пациентка от сайта за ПР на Розали. Тя от 8 години бе на АД. На края на терапията момичето ми каза следното:” След първата си среща с Вас през целия път до дома си мислех „този човек изобщо знае ли какво прави? Та той нищо не ме пита за миналото”

Развеселих се от признанието и. За какво ми е да се връщам в миналото? ПР се формира или от едно рязко стресово събитие, или на принципа „капка по капка”. В писмото си тя не ми беше казала да е имала рязък стрес и по тази причина знаех, че ПР при нея е от множество малки стресови ситуации. Това ми беше достатъчно. Разбира се, понеже работя на час, можех да отделя 4-5 часа, ровейки се ненужно в миналото и. Но смятам, че след 8 години страх и лекарства, човек заслужава максимално бързо да се чувства свободен. (отплеснах се малко)

2. Други психотерапевтични школи твърдят, че невротичните симптоми се дължат на някакъв подсъзнантелен конфликт. (това ми е много сложно и не мога да го разбера) Казват, че всеки симптом си има тълкование и т.н. По тази причина те не говорят за диагноза, а за симптом – стягането било израз на нещо, сърцебиенето на друго нещо и т. н. При мен са идвали такива клиенти, на които предишните им психотерапевти са им направили подобни внушения. .....Въпросът опира до това – въпреки, че знаеха тълкуванието на симптома, страхът не ги напускаше.Няма и как да се повиши самоценкта ти ако мислиш,че стомаха ти се свива защото имаш скрита агресия към баща си или майка си.

Ето накратко и моето мнение.


Психотерапията е средство, което трайно и завинаги може да реши проблема с ПР и със социалната фобия. Но за да е ефективна, тя трябва да раздели едното от другото, защото се използват различни подходи.

Лекарствата няма как да доведат до трайно овладяване на страха.За да се обоснова, ще цитирам отново МКБ 10.

ПР е :Основна характеристика са повтарящите се пристъпи на силна тревожност (паника), които не се ограничават до определена ситуация или обстоятелства, поради което са непредсказуеми.

От опита ми- отделните пристъпи продължават няколко минути или по-дълго. От медицинска гледна точка пристъпът се прави от внезапното изръсване на адреналин и активиране на симпатиковата нервна система и колкото по-силна е кризата, толкова е по-кратка тя. Това е просто за обяснение – адреналинът е крайно количество. Бързото отделяне води до бързо разграждане и успокояване. В този смисъл стремежът да се избегне кризата я прави по – слаба, но по- продължителна по време. Характерно е, че след силна криза идва период, чист от кризи.(причината е – няма адреналин) Разбира се, с времето синтезата се увеличава и се стига до няколко кризи дневно. Има още един феномен. Тъй като основния страх при ПР е от смъртта, то след кризата често настъпва известно облекчение – дължи се на ендорфините. Mисълта ”все пак и сега оцелях” води до отделянето им. (предствяте ли си какви катаклизми претърпява човешкото тяло, каква каша е понякога в него?)

Искам да подчертая, че истинската паническа криза няма нищо общо със страхa при соц. тревожност. То затова и едното е ПР(паника), а другото фобия (страх).

Защо адреналинът при хора с ПР се отделя толкова силно и рязко, а при хора със соц. фобия не? Причината е проста: основната мисъл при ПР е „аз умирам”. Този човек има страх, че ще умре по време на криза. Нещо повече - в началото той е уверен в това и трябва да минат години понякога, докато се убеди, че няма да умре. Тогава и паниката става по-лека, но зад нея пак стои мисъл за някакво неоткрито тежко заболяване.

Каква е основната мисъл при соц. фобия? „Да не се изложа, да не ме помислят за луд или глупав.” Ясно е колко по-малко адреналин ще се отдели при такава мисъл. Да, но затова и тревожността е почти постоянна, с усилване в ситуация с много хора. Обърнете внимание на тези думи на студента- ,,,Вечер пък преди заспиване получавам някакъв огромен прилив на енергия и едвам заспивам.’’’’

Прилива идва от успокоението, че вече няма да излиза –е ндорфините и тук са се вдигнали, както и при паниката, но там е веднага след кризата, а тук - едва вечерта.

Накарах Студента да чете постовете на Донка. Те са много наистина, но дори 4-5 да беше прочел, той щеше да разбере, че тази жена има стабилна самооценка и много добре знае коя е. По тази причина тя никога не може да започне да се страхува до такава степен от мнението на другите, че да се говори за соц. фобия. Стабилната самооценка е ваксината и и тя е доживотна по отношение на възможността – соц. фобия. /Четейки постовете на Максим, Божидар-Зим, Иво и още доста хора, мога да кажа същото./

Каква е самооценката на хората с ПР и играе ли тя роля във формирането на проблема?

Наблюденията ми са, че в повечето случаи тя е стабилна. От тази гледна точка въпреки добрата си самооценка, Донка може да има ПР, както го може и всеки, сблъскал се със силен, остър стрес, продължителен стрес с ниска интензивност, или човек с малко по-хипохондрична основа (разбирай хипохондрични родители, а не на последно място и лекарските внушения

Още една подробност: по определение паниката при ПР е пароксизмална (непредвидима). Всъщност това я прави още по-страшна. Докато соц. фобия е конкретна – Студент говори за кафето, улицата, аудиторията. Страхът при нея е предвидим и може да се избегне като човек започва да бяга от тези ситуации.

Така че вече е ясно: задължително условие за формиране на соц. фобия е ниската самооценка. Само нейното наличие кара човек да почне да се страхува от мнението, което може да има човек/хора за него в определена ситуация. И то толкова да се страхува от това мнение, че страхът да ограничи свободата му. Затова дадох задачата с постовете на Донка. Има един, в който тя споделя как не се притеснява какво ще си кажат хората, гледайки ги как играят паневритмия.

От тази позиция мога да кажа, че поне 50% от студентите по медицина са имали панически кризи или хипохондрия. Откъде бихме могли да знаем толкова добре симптомите на кризата? И това е нормално. Когато след втори курс влязохме в болниците(до тогава нямахме достъп до пациент), никой не ни беше предупредил какво ще видим и как хората могат и да умират в ръцете ни.

Разбира се, че има и малка част от хората с ПР, които са с нестабилна самооценка. Малка са, но това трябва да бъде разграничено диагностично добре, защото развитието на проблема при тях е различно от тези, със стабилна самооценка и ПР.

Така като обобщим, се получава, че има следните възможности:

- социална фобия със задължително ниска самооценка.

-ПР - много голяма група със стабилна самооценка( след няколко години кризи самооценката се повлиява и в тази група в значителна степен, защото започват дасе губят социални функции)

-ПР - малка група с ниска самооценка

Подходът при първата група: психотерапията трябва да бъде насочена към повишаване на самооценката. Няма как да се овладеят трайно симптомите без тя да стане стабилна. За да се ускори процеса, аз бих работил успоредно и за овладяване на симптомите, но никога само за овладяването им. Това не е възможно да стане в разумни срокове. А и да стане, животът може да му предложи нови, непознати срещи и тогава нещата да се върнат в изходно положение.

Подходът при втората група: когато самооценката е добра, по нея няма какво да се работи. Остават симптомите. Те карат човека да мисли, че ще умре и поддържат страха. Какво ще стане ако го науча да контролира 2-3 симптома от тях, по възможност най-плашещите го? Когато добие контрол, дори частичен върху симптомите, то митът, че ще умре, рухва. Край. Човекът се успокоява, разбира че не е болен и паниката изчезва. Няма да се появи отново.



Подходът при третата група: контрол върху симптомите и паниката се овладява. При малка част остават елементи на соц. фобия, но се работи за повишаване на самочувствието и нещата се решават. В тази група има един много неприятен вариант. Паниката е овладяна, човекът знае, че няма да умре, но самочувствието му е ниско. То отново генерира адреналин, той дава повишена тревожност и идват натрапливостите. (ОКР) Такива хора се молят паниката да се върне, защото натрапливостите са нещо много по-неприятно. Но паниката няма как да се върне- човекът знае, че няма да умре.

Има и значителна разлика в мотивацията за справяне с проблема. При хората с ПР, особено ако са били в състоянието 8-10 години, тя е много голяма. При соц. фобия мотивацията е доста по ниска.

Затова когато дадох задачата на Студента да прочете постовете, той ми отговори следното: «Д-р Първанов, потребителят към който ме насочвате до момента има 4100 поста. Не бих си направил труда да прочета тези постове дори да съм на смъртно легло и от това да зависи живота ми.»

А това е пост от друг сайт на една моя бивша клиентка с ПР:

„От осем години страдам от паническо разтройство.Опитала съм всички лекарства, които са известни: Ривотрил, серопрам, пароксат, анафранил...сигурно съм пропуснала нещо.От 10 дни съм седнала пред компютъра и търся някакво разрешение на проблема - мисля, че намерих.”



Сами виждате – макар и 4000 поста, студентът би прочел постовете на Донка за не повече от 2-3 дни. Само че той знае, че няма да умре. И не го прави. Докато Илиана/ така се казва жената/ беше уверена, че ще умре по време на кризата. Затова е седяла десет дни да чете и търси решение.

Мисля, че отговорих изчерпателно и, надявам се, разбираемо и на двата въпроса.

И накрая ще завърша с изказването по въпроса за разликата между ПР и соц. фобия, която ми даде една клиентка: „Какво ми пука какво ще кажат за мен хората, след като аз умирам? ”



ПП.От думите ми може да се помисли, че Орлин води Студента в грешна посока. Това не е така. Както казах, в случая трябва да се работи за да се изгради в момчето една стабила самооценка. За съжаление с консултация по нета това няма как да стане. Така че и аз да бях, щях да работя само за овладяване на симптомите, разбира се по свой начин.

След като ги овладееше, бих му пояснил, че за да бъде трайно състоянието се нуждае от поне малко реална терапия с цел повишаване на самооценката. Студента би ме изслушал, но понеже е добре, не би го направил. Резултатът ми е ясен, след няколко години отново щеше да пише в този или друг форум по повод на същият проблем. По тази причина се опитах да насоча мисленето му в друга посока. Не успях и сега плащам неуспеха си с този дълъг пост.

Разбира се, че не.Трябва още инфекционист-може да е някаква инфекция, проктолог-може да имаш скрити хемороиди, непременно диетолог-може да е хранителна алергия или неправилно хранене, кожен лекар-някои венерологични заболявания дават такива оплаквания.
И накрая, ако всичко е наред, отиваш при гинеколог, може пък пола да ти е сбъркан-тогава също има подобни оплаквания.

Случката е била сама по себе си травмираща, както и е събудила вече съществуващи характерови наличности и ги е нахранила. Поради липсата на адекватен подход за справяне, а именно психотерапия, страховете са продължили да се самозахранват, да нагаждат възприятието ви, да се капсулират зад невротични механизми. 
Влюбването е потушила ставащото. Когато е намаляло, се е върнало, тъй като никога не е било решено, а само изместено. 
 
В депресия сте влязла, поради това че тревожните подсъзнателни схеми не са били решени. Писали сме много пъти за това как, когато с тревожността не се работи чрез промяна на възприятието, мисленето, чувстването, в даден момент тя автоматично депресира, за да свали частично поне тревожното напрежение. Това е чисто неврален, защитен механизъм. Където има тъга, няма толкова голяма тревожност, поне е притъпена донякъде. 
Адекватният в стратегически план е психотерапевтичният подход. Хапчетата, както сама виждате, замазват докато са пити, а докато така замазват нерешените психични наличности и невротични механизми, последните не само че не изчезват, а дори се хронифицират. Но, вие нямате пръст в случилото се. Хората, от които сте потърсила помощ, кой знае защо, са решили да се отнесат с вас подобно на механизъм, на който трябва да му се сипе нещо в системата, вместо да се отнесат с вас като с човек, на когото е нужно да се помогне сърдечно, психически и цялостно. 
Именно. Трябва ви психотерапевтична помощ. Тук и да разкажете всичко, можем да сглобим много от пъзела ви, но активната работа по справяне няма как да свършим. Можем да видим и назовем точно характеровите програми, с които имате да работите, но за да се справите с тях, е нужно да поработите с колега. 
 
Отчасти от депресирането, отчасти поради химията, И двете имат такъв ефект. В психотерапията със силно работещ терапевт е нужно да намалите и спрете химията. Един от признаците на това, че психотерапията е ефективна, ще бъде временно връщане към тревожността - защото е предходното, предизвикало депресията ниво. Тогава се работи с причиняващите тази тревожност програми - директно върху възприятието ви по станалото с тази жена, но и с характера ви зад него. Защото такива неща се случват постоянно и на много хора, но тревожно-депресивно състояние се развива само когато вече са били налични маладпативни характерови програми и слаби механизми за справяне със стреса.В психотерапията, след началното опознаване на въпросните програми, се работи активно по преодоляването им, както и се създават ефективни механизми за стрес мениджмънт. Работи се лично, а не след дълго и в групата на терапевта ви. Всичко се преодолява за колкото е нужно време (6-12 или малко повече сесии, зависи доколко и докъде искате да стигнете), като от вас се изисква активна работа по себе си. Още от сега започнете почти ежедневен натоварващ спорт, като го комбинирате с практика на йога, дишане и доколкото и както можете, медитация, най-добре с водени сесии. Резултатите от такъв подход обаче са стратегически устойчиви - терапевтът не ви дундурка до безкрай, а ви научава сама да си бъдете психотерапевт. 
Успехи!
 
 

Някой, на когото да се довериш, който същевременно да те предизвика по-силно, за да се научиш да губиш, да пускаш невротичния контрол, за който се държиш като удавник за сламка. Едновременно знаеш, че е сламка и че държането за нея поддържа давенето ти в неврозата, но и не го пускаш, несъзнавано уверена, че ако го пуснеш, ще се удавиш напълно, за разлика от гърчавото сега наполовина давене в страховете и живеене също наполовина. Истината обаче е, че когато се довериш на някого в това пускане на невротичния контрол, това доверяващо взаимоотношение се пренася в теб като доверие в самата себе си. А се оказва, че загубата на контрола, е намирането на самообладанието, вече от позицията на смелостта ти! 
Помогни малко на терапевтката си и ти с горното разбиране и преживяването му! 

Бяха ми зададени въпроси на лични, но смятам да отговоря тук, без да цитирам от кой е въпросът. Може да се стори полезно за някой.
 
1 Как мина терапията?
Беше много интересен процес в който постепенно се промених. На първо място е нужно да попаднеш на точния психотерапевт. Такъв, който би открил причината за проблема ти дори без да му го обясняваш, а в непринуден разговор дори.
После се доверяваш и почвате заедно работа. Раздаваш се на 100 процента и си изпълняваш поставените задачи.
Има възходи има и падения, но постепенно възходите взимат превес. Конкретни примери няма да прилагам, понеже ще са изкарани от контекста и нищо не биха говорили на никой. Пак казвам, когато психотерапевта е добър той те води и успехът е гарантиран.
Има едно съжаление в мен относно терапията. И то е, че не се реших по-рано на такава...Сега виждам колко много време можех да спестя от живота си, както и страдание, ако бях почнал по-рано...Времето е голям враг за човек. Но и това се приема J
2 Въпрос за техниките.
Както писах и в предния пост - в форума има много техники. Също и в книгата „Обсебен мозък” на др. Джефри Шуорц. Както и на много други места. Въпросът е в друго.
Нужно е професионален психотерапевт да назначи конкретни техники за конкретния случай и индивид. Тогава те проявяват благотворния си ефект в пълна степен.
Има и нещо друго свързано с техниките. Ако човек с окр разчита на тях като на панацея (така бях аз), то с времето ще се разочарова. Някак си окр като истински вирус се закача за техниката и видоизменя използването и в своя полза. Тогава макар да е действала в началото, идва момент когато дори пречи.
Освен това в ситуация на силен стрес мозъкът трябва да избира между две програми на реагиране. Програма окр и програмата на новата чудотворна техника (призвана да замести негодната програма - окр). Става така, че мозъкът автоматично включва добре изпитаната и прилагана с години програма – тази на окр.
За това използването на техники е нож с две остриета. Не може да се разчита само на тях, има и още нещо...
Това не значи да се предаваме и да не ги ползваме, когато примерно нямаме възможност за психотерапия. Напротив, нужно е да сме мотивирани за промяната.
И все пак нека да оставим впросът с прилагането им на обучените доктори.
 
Имайте предвид, че форума помага но не замества психотерапията. Възползвайте се от специалистите, дайте си нужната промяна. Самата терапия не е чак толкова скъпа – всичко е индивидуално все пак. Аз имах възможност да си плащам и съм благодарен за това.
За тези които казват, че нямат такава, моля замислете се. Дали не може да намалите (а защо не и спрете) примерно цигарите, алкохола, кафето, както и други пободни харчове, които сме свикнали да правим просто „защото другите ги правят” и „сега ми се живее”. Идеята ми е, че българина не е свикнал да плати за нещо, което не вижда да получава на среща. Къде по добре е „око да види и ръка да пипне”. Примерно взимаш кредит , ама получаваш на среща нещо солидно – нов лаптоп, кола, хлебопекарна и тн. и тн.
Не искам да обидя никой, или да му прикачам горното като оценка. Просто давам някакви насоки и идеи за размисъл.
Промяната е възможна, но сега...

Подходът да се фокусираш в правенето на нещо моноидеистично (майндфулнес), при много хора води до дхияна, медитация. При теб не. При мен да, но заобиколно и по нелюбим начин. Защо при теб не се получава? Както сам пишеш, пробваш от позицията на егото да контролираш вниманието. Получава се напрегнато усилие и още усилие и още усилие, но от позицията на егото - и толкова. А това усилие е само стъпка при усвояването на медитацията - дхарана, фокусиране. Ако останеш там, ако се фиксираш в напрягането на фокусирането, медитацията не се случва. То е като при телесното отпускане. Ако преди него си ходил на фитнес, се получава по-добре. Или ако стегнеш и отпуснеш тялото няколко пъти, релаксацията се получава по-естествено. Но, забележи, ако след стягането, си позволиш да отпуснеш. На изток за този процес привеждат метафората за стрелбата с лък. Ако продължаваш да натягаш тетивата (фокусиране) на лъка (ума), няма как стрелата (възнамеряването) да полети и осъществи качествения скок от концентрация към медитация. Ако не пускаш, просто би продължил да си в alertness и толкова. В йога, зен, випасана, махамудра и другите разновидности на процеса, за който говорим, не обясняват как точно прехвърлянето от съсредоточаване в дхияна да се случи, а разчитат на личната емпирия на садхака (практикуващия). Когато човек прави майндфул фокусиране, обикновено съсредоточаването само се уморява, минимизира се и незабележимо преминава в разтвореното, но изцяло съзнателно състояние на медитация (дхияна), при което самосъзнателният център се прехвърля от его вниманието, в цялостната личност, в духа. Осъществява се качествен скок. Дотогава егото се концентрира, пъне се, опитва, фантазира си, но реална, от позицията на целостта (буда природата, същността, Душата и т.н.) самосъзнателност липсва. При много от практикуващите това прехвърляне се случва естествено. При някои, склонни към невротичен свръхконтрол обаче, не. Ето те теб... 
Какво да се прави тогава? Ще споделя опит, точно подходящ за разискваната тема и случване. Както казах, пънещото фокусиране никог ане ми е било любимо. Както и съсредоточаването в дишането, походката, тялото, външни обекти или звуци и т.н. Ползвал съм ги и понякога и досега също, но като страничен метод. Вместо това преди време, си поставих за цел да се фокусирам ... между мислите, отвъд мислите и мисленето, в самата природа на ума, отвъд всяко разсъждение. В будизма наричат това фокусиране в нищото, шунята (санскр.) Когато самият ум (между мислите) е обектът на осъзнаване, усилието е минимално. Защото парадоксалността на липсата на нещо за захващането му бързо обезсилва невротичното свръхусилие. Поставил си бях това наблюдение като постоянен фокус не само при седящите сесии, а през цялото ежедневие. Умът си е там, действията също, но съсредоточието на умствения вектор е в помненето на шунята между и над мислите. Отначало е просто едно помнене. Постепенно обаче и все по-често, въпросното качествено прехвърляне на самосъзнателния център в Аза (Селф), започва да се случва все по-постоянно. Тогава можеш да наблюдаваш (кой наблюдава тогава?) как вниманието на ума се съсредоточава между мислите, но знаеш, че ти не си вниманието, не си ума, не си тялото и емоциите под наблюдението. Себе си си. От тази позиция започва да се ражда едно обемащо, широко литване в пространство на любяща мъдрост, протича свободата на творческия потенциал активно. Появява се ясно осъзнаване за свързаност с всичко, за неслучайност/ синхроничност, за защита и доверие в законите и мъдростта на Битието/ Дхарма/ Бога. 
Въпросното фокусиране в шунята не е просто техника - цялостно преживяване е. Постави си за цел да бъдеш между и над мислите, докато в същото време живееш живота си, осъзнаваш протичащите когниции, нужни в ежедневието,в работата и общуването, но знаеш и преживяваш, че не си тях. Нищо, съдържащо всичко! 

В момента, ОКР-то те е хванало яко и целият ти мисловен процес е блокиран.Ти чуваш само гласът на собственият си страх и няма как да се измъкне6 от ситуацията сам.Спри да си задаваш каквито и да е въпроси, потърси веднага помощ от специалист и работете, за да овладеете стреса и натрапливите мисли.ВЕДНАГА!

,,Възможно ли е да съм в някаква депресия?
Депресия???
Каква депресия те гони, когато си в КОМПРЕСИЯ.
Сам казваш,че имаш усещане, че ще гръмнеш.Това е от компресията.Колкото повече мислиш за болести, толкова повече се компресираш.Радостното е,че  няма да се пръснеш или гръмнеш, защото ще отлетиш като балон в небето.Но, това все пак е рядко явление, трябва много мислене за да стане.Пък ако стане, такова селфи ще си направиш,че всички които ги видят, ще се пръснат от завист. С две думи продължавай да мислиш за психични болести,може накрая и да литнеш, което си е голямо приключение.
,,Освен това често усещам нещо като лазене по тялото. ,,
Това е от страхът, здраво те полазил.Няма страшно, стига да не те  е гъдел, тогава е кофти, особено, ако е на  място, до което не може да стигнеш.
,, Наистина не знам какво го предизвиква , но не искам да живея така .. ,,
 
Как така не знаеш, посочил си три причини, всяка от които, дори и сама води до силна компресия. Това, хем да знаеш причината, хем да я отхвърляш, наистина ми е малко шизофренично, но само малко.Здрав си си.
Единственото разумно нещо в поста е това,че си решил да посетиш няколко колеги,това е израз на твоята несигурност, но все пак го подкрепям.
 

То е , както 3 годишния ми син се повлиява от моето поведение и обяснения  . Не е точно същото , щото възрастните са по задръстени .По трудно е .
 

За обратна връзка:
От 30.03 не съм получавала паническа атака. Имах вегетативни смущения, които успявах да овладявам. Записала съм, както д-р Първанов посъветва, всичко "в този живот аз съм..." и си го чета всеки ден. Все повече се убеждавам, че телесните усещания са плод на мислите ми и нищо повече. Продължавам и психотерапията. Последният път психотерапевтката ми показа упражнение за квантова синхронизация- концентрираш мислите си в три телесни точки и умът "увисва". Също ми даде задача да опиша какво в себе си не харесвам или от какво се срамувам, в отпуснато състояние да си се представя- примерно на 10, 12, 16 години и да поговоря с това момиче и да му простя. Второ, да си направя списък какво харесвам в себе си. 
По повод квантовата синхроизация, попаднах на книга на Кинслоу, който обяснява за нея. Интересно четиво наистина. За мен това си е медиатция с отворени очи. Практикувам и упражненията от нея. Също така правя и водените медитации на Орлин Баев от youtube.
С две думи, съм много по- добре. Благодаря на всички за подкрепата. Благодаря на Орлин, г-н Първанов и Георги. 
Ще пиша отново, каквото и да се случва.

Още една проява на твоята ниска самооценка и несигурност.
Вчера бе едно, днес е друго, утре трето.
Реши проблема кардинално.Започни психотерапия и се променяй, иначе оставаш абонат на форума за години.

Специалистите във форума са на много високо ниво и наистина са дали много добри съвети. Даже си мисля, че е голямо благословение да се страхуваме като сме млади, почваме да ценим живота повече. Обаче в страх не се живее пълноценно, трябва да сме безпощадни към него и да не се даваме. Само смелите си имат всичко.

Миличка , Щом обичаш писането , предполагам и четеш разнообразни неща . Попадала ли си на обяснението на това чудо страха .Че в същност чувство на страх няма .Това е етикет на сбор от усещания предизвикани от липса .Липса на разбиране , липса на любов .  Навела си се и си почувствала нещо различно ,непознато .Това е стрес и тялото започва светкавична подготовка за непознатото .Кръвното скача , мускулния тонус също , пулса забързва .Сетивата се изострят .Започваш да помирисваш ,чуваш ,усещаш с кожата си неща , който в нормално състояние никога няма да забележиш ...И следващия момент е интересния , пренасянето на възбудата в ума .Интересен е , защото това пренасяне вече не е автоматично .Става автоматично когато човек създаде  навик . И ако е неудачен ,попада в дупка . .Вместо да притихне и следи усещанията си , за да разбере какво става . Необучения човек включва търсачката в главата си и първото хрумнало му , правдоподобно обяснение го приема като спасение и изход от необичайната ситуация .Няма значение дали е истина .Вече има диагноза  , значи положението е под контрол . Всички казват --страх те е .Но в същност това е незнание .Защото несъзнателно , без да разбираш защо , си избрала на какво да отделяш внимание , въобразявайки си че това е важното . А тук , вече ти казаха ,Нужен ти е жив човек , някой който да те напътства как да излезеш от дупката .Като те чета няма да е трудно , но трябва да е специалист на който да му гласуваш доверие .И тогава ще се получи .

Не, не се припада. Но подсъзнанието ти крещи като колено прасе друго... Или хайде да кажем по-меко, като папагал повтаря старата си песен. Затова ти препоръчахме действие, което стига до него - умишленото "припадане", тоест преструването, че се случва, като театър. За съзнанието е театър, но подсъзнанието не знае, че е такъв и когато го направиш няколко пъти, то се убеждава, че всичко е наред, че не умираш... Сега, идва ред пак да питаш и пак да кажем и така 990890000 пъти... Както казах, помага високият интелект - съкращава нещата. Прояви го и вместо да пълниш темата с празно бучене, действай. 

Здравейте. Искам малко да се включа и аз. Това,  което написа д-р Първанов осъзнах и аз след време, може би година след първата ми ПА. В момента, когато получих ПА, аз се напрегнах да се задържа сякаш да не падна. Тогава противоречието остана в мен. Има ли ми нещо, няма ли ми. Болна ли съм здрава ли съм. След време, когато поосъзнах случилото се си спомням, че точно това си казах... По-добре да се бях оставила да припадна. ..с други думи да се отпусна и да приема, че ми е позволено  да бъда слаба и крехка и страхлива отколкото да остана заклещена в недоумението има ли ми нещо или не и да се треса от нерви. И всъщност тогава осъзнах, колко тревожна натура съм.  
Късмет. Здрава си. Просто се отпусни и опитай да следваш себе си. 

Здравейте. Искам малко да се включа и аз. Това,  което написа д-р Първанов осъзнах и аз след време, може би година след първата ми ПА. В момента, когато получих ПА, аз се напрегнах да се задържа сякаш да не падна. Тогава противоречието остана в мен. Има ли ми нещо, няма ли ми. Болна ли съм здрава ли съм. След време, когато поосъзнах случилото се си спомням, че точно това си казах... По-добре да се бях оставила да припадна. ..с други думи да се отпусна и да приема, че ми е позволено  да бъда слаба и крехка и страхлива отколкото да остана заклещена в недоумението има ли ми нещо или не и да се треса от нерви. И всъщност тогава осъзнах, колко тревожна натура съм.  
Късмет. Здрава си. Просто се отпусни и опитай да следваш себе си. 

Припадни. Просто припадни, само така ще се справи6 с този си страх.

Хората използват четири начина, за да се справят с отрицателните последици от стреса. Тези четири модела са наречени от В.Сатир – омиротворяване, обвиняване, пресмятане и отвличане на вниманието. Това според нея са четири „осакатяващи” модела на общуване, при които има разминаване на вербалната (диалогова) и невербалната (аналогова) комуникация, което от своя страна създава двойни послания. Хората използват някои от четирите универсални модела, за да заобиколят заплахата от неодобрение :
1. Омиротворителят – мълчи си , за да не ядоса другия.
2. Обвинителят – обвинява, за да го смята другия за силна личност (така, ако другия си тръгне, това да е по негова вина, а не по вина на обвиняващия).
3. Пресмятащият – пресмята, така че да подходи към заплахата като към нещо безопасно, а оценката, която дава на себе си, да се скрие зад големи думи и интелектуални концепции.
4. Отклоняващият вниманието – отклонява вниманието, за да пренебрегне заплахата и се държи така, сякаш няма никаква заплаха (възможно е, ако човек прави това достатъчно дълго, заплахата наистина да изчезне).
Тук трябва да подчертаем силното влияние и стрес на тези реакции, които оказват върху другите хора. Омиротворителната реакция може да предизвика чувство за вина. Обвиняването може да предизвика страх. Пресмятането може да предизвика завист, а отвличането на вниманието може да предизвика копнеж по приятно прекарване на времето.
Има твърде много хора, които никога не споделят открито вътрешните си преживявания – или защото не знаят как да го направят, или защото се боят да го направят, прикриват своите чувства, за да не бъдат наранявани. Според В. Сатир: „хората, които не изразяват или не могат да изразят чувствата си, са много самотни, макар че това не винаги си личи от поведението им. Повечето такива хора са били ужасно наранявани и пренебрегвани в течение на дълги периоди от своето детство. За тях прикриването на чувствата е начин да се предпазят от ново нараняване.”
В. Сатир описва още един модел на общуване, който нарича „изравняване”. При този начин на общуване човек е откровен, говори с лекота и рядко усеща самочувствието си застрашено. „От петте изброени реакции само изравняването има някакъв шанс да заздравява рани, да извежда от задънени улици или да строи мостове между хората.” (Satir V., 1988) Резултатът от изравняването е съгласие. Реагирането с изравняване също така представя истината за човека в дадения момент. Ролята на изравняващ дава възможност на човек да изпита интегритет, ангажираност, честност, близост, компетентност, съзидателност и способност да се справя с реални проблеми по реален начин.
В. Сатир описва много добре разликите между тези пет начина за изразяване на чувствата си. Тя представя пет начина по които човек се извинява. Да си представим, че някой ви е ударил с лакът.
Омиротворяване /гледате надолу и чупите ръце/: "Моля те прости ми. Тромав съм като мечка."
Обвиняване: "За Бога, току-що ударих ръката ти! Друг път гледай да не я размахваш, та да не те удрям!"
Пресмятане: "Искам да поднеса извиненята си, неволно ударих ръката ти, докато минавах. Ако съм ти нанесъл някаква телесна повреда, моляте да се свържеш с адвоката ми."
Отвличане на вниманието /взирате се в някой друг човек/: "Я гледай, на някого му стана нещо май го ударих."
Изравняване /гледате право в човека/: " Ударих те. Извинявай. Заболя ли те?"
            За да бъдем изравняващи се изисква да се изправим срещу страховете си. Един от пътищата да си помогнем за тази цел е да си изясним някои от нашите страхове, които ни пречат да реагираме с изравняване. За да предотвратим неодобрението от което толкова се боим, трявва да се заплашим по някои от следните начини:
Може да допусна грешка
Накой няма да хареса това
Някой ще ми направи забележка
Може да се натрапя
Тя ще реши, че не съм симпатичен
Хората ще ми кажат, че не съм съвършен
Тя може да си отиде
 
Когато дойде моментът да си дадете изброените по-долу отговори на горе посочените изявления, Вие ще сте отбелязали истинско развитие.
 
Неизбежно е да не допусна грешка, ако предприема някакво действие, особено ако правя това за първи път
Няма никакво съмнение, че все някой няма да хареса, онова което ще направя.
            Хората харесват различни неща.
Да някой ще ми направи забележка. Аз наистина не съм съвършен. Понякога забележките помагат.
Естествено! Винаги, когато казвам нещо и прекъсвам друг човек, аз се натрапвам
Е, добре, тя ще си каже, че не съм симпатичен. Няма ли да го преживея? Може пък понякога да не правя особено впечатление. Понякога другия човек ме поставя на изпитание. Мога ли да определия за кое от двете става дума сега?
Ако мислия за себе си като за човек, който не е достигнал съвършенство, по всяка вероятност винаги ще си намирам недостатъци.
Добре тя ще си отиде. Може би така трябва. Във всеки случай ще го преживе.
 
Изравняването позволява на човек да живее като цялостна личност: реална във връзка с главата, сърцето, чувствата и тялото си. Ролята на изравняващ дава възможност на човек да изпита интегритет, ангажираност, честност, близост, компетентност, съзидателност и способност да се справя със стресовите събитя в личен и професионален план.
 

Мерси за пожеланията!
Права си за терапевтката, това не е пътя за справяне с проблема. Терапията, в случая трябва да е насочена не към миналото, а към бъдещето.
Трябва да работи и за подобряване на семейната атмосфера-противоречива е.В един пост баща ти е цербер, в друг, носи всичко на гърба си.

Много благодаря за съветите и подкрепата!
По лесно се живее,като усетиш вниманието и подкрепата на добри хора като вас!
По лесно е,когато знаеш че има кой да те разбере и подкрепи в трудният път на себеопознаването и промяната!
Голямо БЛАГОДАРЯ,че ми връщате доверието в хората,което бях изгубила!
Аз не вярвах,че някой ще ми обърне внимание камо ли толкова бързо.
Направихте днешният ми ден по добър и бих се радвала ако мога да отвърна със същото!
Бъдете здрави!
Наскоро научих едно много смислено пожелание,което отправям към вас:Пожелавам ви достатъчно!

Благодаря ти Орлин. Чета и осмислям всяка твоя дума и изречение. Не са ми чужди, защото преди доста време това пускане на контрола ме освободи, но за съжаление не успях да стигна до края и пак се затворих в кашон. Знам, че се иска доста смелост, а ако нямам то ще се случи нещо, което наистина ще ме изкара навън. Ще се постарая да махам малко по малко бариерите, но знам, че няма да е лесно. Разбирам те прекрасно. Зная го на теория, виждам го и го усещам, само ми трябва смелост да го направя. А докато не повярвам в собствената си сила ще продължавам да търся силата от вън. Моля се душата ми да ме срещне с подходящия човек, който здраво да ме разтърси и предизвика.
Искрено благодаря за отговора!  Бъди здрав и весели празници!