Диан Георгиев

Те знаели ли са това? За тях ситуацията е била обратна: те са имали най-добрите условия за живот спрямо всички други същества в природния свят около тях и са се стремели още да ги подобрят. Постепенно при развитието на човешкото общество обаче социалното влияние става много по-силен фактор при избирането на начина на живот отколкото живата природа. Всяко влияние, дошло от социума или природата, в крайна сметка рефлектира до избора на доминиращи желания и оттам до начина на живот. Затова докато по-голямата част българите живееха на село и близо до природата, не намаляваха. Откакто по-голямата част от тях се потопи в градска среда и попадна под доминиращо влияние на социум собствено и глобално производство, те намаляват, но това е само един от страничните ефекти, тях всеки лесно може да ги види. Според мен живота в сегашната епоха е голямо предизвикателство и труден изпит особено за българите, всеки трябва да намери за себе си "правилните желания", които го водят до щастието и съотвестващия "правилен" начин на живот. Учителят набляга на изучаването и следването на законите на живата природа, преди 60-80 години това е било много по-разбираемо. Сега това обаче е вървене срещу налагания модерен начин на живот на мнозинството хора, а за това трябва индивидуална вътрешна сила и решимост, защото българите са индивидуалисти и трудно ще се организират. Знакът на Козирога се вписва с бъгарската поговорка "Всяка коза на свой крак". Други нации, които не са толкова индивидуализирани, са направили подобен преход много по-лесно и успешно. Например Япония през епохата Мейджи също е търсела правилния баланс между външното влияние и вътрешните си ценности. Като островна нация японците са били предпазени от насилствено наложени външни влияния и доминиращо за оцеляването е било хармонизирането с вътрешния ред вместо индивидуализиране. Оригиналното име на Япония е "страна на хармонията", "страна на изгряващото слънце" е дошло по-късно - така е била наречена от китайците. Затова е било много по-лесно да намерят баланса, дълбоко насаденото, включително и от будизма, чувство за хармонизиране и с природата, и със социума, включило учене и вписване на външното влияние в съществуващата хармония. Японците не намаляват и сега, макар и да са много развити, минаха 120 милиона, а територията им е само три пъти повече от българската. Всяка епоха идва с нови задачи и отново трябва да се избира между хармонизиране и индивидуализиране спрямо природата и обществото.

Кои минуси? Аз не видях минуси.

Отново бъркане на понятията. Без желание за нещо, изява на нещото не става и за желанието съвсем не са необходими само лични мотивации, а единствено обект който го задейства и ум/съзнание което го изпитва. Разбира се съзнанието трябва да познава обекта и да може да изпитва съответното желание, то меже да е чисто сетивно или производно на сетивата (вкл. менталното), например резултат на обучение. Например кучето може да се опита да помогне на хора защото ги познава и/или желае да им помогне, или защото желае да следва командата на треньора си, без да има развити лични мотивации. Личните мотивации са изкуствена надстройка на съзнанието, която е резултат на обществено влияние и възпитание и така те може да влияят на желанията за някои хора. Ако ги няма, то нещата са прости, виждаш страдащ и желаеш да помогнеш, тялото се възприема само като инструмент на желанието на ума и ти не си социална единица, която трябва да бъде почетена подобяващо за помощта. Така че даже и някой да е избрал да служи, той служи само когато има обект на служене и вътрешно желание да му служи. Когато няма обект или вътрешно желание, той не служи, а си почива и прави други работи. Когато някой друг е служил вместо него и обект за служене вече няма, няма и служене. В случая говорим за служене, но всъщност се отнася за всяка дейност. Желанията са разковничето за всички съзнания, това Буда е разбрал и обяснил.

Грешното разбиране на понятията прави следващите разсъждения бесмислени. Понятието "изява" е по-общо от понятието "служене" и го включва, защото служенето е изява на желание да се служи. Може ли някой да служи без да се изяви като служещ? Мотивацията на това желание може да е любов към обекта на служене, чувство за дълг, парично или материално възнаграждение и т.н., а често е комбинация от мотиви. Същевременно качествата и способностите на човека (или добродетелите в духовни термини) определят как ще се изяви той/тя, включително и как ще служи. Примери много, и наши от по-близка епоха като "добра служба", "служител", "министър"(буквално слуга), и чужди, например "самурай" (буквално значи служител), поздрава "сервус" в Бавария/Австрия значи роб/слуга на латински, т.е. съкращение на "Аз съм ваш слуга" и т.н. Няма да коментирам качествата на българските "служители", защото ще се загуби общия и безпристрастен поглед върху нещата, а той е най-ценен в духовен смисъл. Толкова могат, толкова правят и съответно така живеят, тяхна работа т.е съдба, карма. Това че някой е избрал да бъде индивидуалист, служещ, философ, егоист, материалист, идеалист, алтруист и т.н. е само роля, чрез която е пожелал да се изяви по определени лични и външни причини. Обаче как ще се изяви в нея зависи доста от качествата и способностите му, а те могат да бъдат впечатляващи и да респектират, независимо от ролята и сцената. Те съвсем "не падат от небето" само защото мотивацията му е относно общото благо или "небесните работи", защото "лозето иска мотика" и то не само на материален план.

И кое е общото между индивидуалиста, егоцентрика и "дървения философ"? Според мен това е желанието за изява, което може да е основано на развити способности при индивидуалиста, може и да е подвластно на желанието за налагане при егоцентрика, а при философа е само желание за "произнасяне" по всяка възможна тема. Важен е резултата от тези желания, ако ги задоволява, всеки ще продължи с избраната си роля и трудно би могъл да бъде убеден да се откаже от нея. Ако обаче не могат да бъдат задоволени, има шанс за промяна, затова трудните условия са нужни в крайна сметка, те дават възможност за излизане от удобни модели на поведение и навлизане в нови. Ако резултатите са по-добри от преди, то това е крачка напред. Тогава е по-лесно да се осъзнае че всичко се свежда до избора на ръководни мисли и идеи, под влияние на средата, обществото, обстоятелствата и т.н. Например идеята за индивидуализирането може да се балансира с идеята за хармонизирането и ако станат ясни предимствата които хармонизирането би донесло в дадена ситуация, то желанието да се постигнат тези предимства ще се пребори с желанието за лична изява. В западния начин на мислене това е по-лесно, защото там насоката е по-прагматична и рационална, при емоционалните народи като българския тя не е толкова ясна и постоянна, често следва текущи импулси. В крайна сметка най-важна е способността за оценка на ситуацията и възможните модели на поведение с предимствата и недостатъците им, тогава произнасянето, индивидуализирането и хармонизирането са резултат на избор, не на съдба.

Началото на медитацията е само наблюдение на ума скачащ от мисъл на мисъл според поводите предложени от възприятията, т.нар "маймунски ум", който овладян става Хануман служещ на Рама в индуизма.

Бог не може да бъде "нещо" спрямо други "неща", защото всяко отношение е ограничение, например "над", "под", "извън", "вътре", "в центъра", "в периферията" и т.н. положения в геометрично или друго умствено пространство. Другите "неща" обаче могат да бъдат "нещо" спрямо Бог, това отношение не ограничава защото Бог е отправната точка, единицата мярка за измерване, истината като понятие, което не може да се изведе или обясни (т.е. не може да се отговори на въпроса на Пилат "Що е истина?"). Така че формата се измерва точно спрямо Бога, не и спрямо другите форми, също и индивидуалността, монадата, местните закони спрямо Божествените и т.н. Този процес на взаимно съпоставяне, на измерване, на оценка, на метрика е в основата на отделното съществуване в ментално пространство, което в повечето случаи е функционално, освен обичайното геометрично. Това съществуване обаче е извън Бога, или както се нарича в индуизма, в мая, тази дума има значение и на илюзия и на мярка. В мая не може да има нищо абсолютно, всичко е преходно и няма значение с какви думи и на какво ниво на съществуване в мая, всички форми, възприятия, индивидуалности, монади, взаимни отношения и т.н. В мая най-много може да се постигне доближаване то точността, т.е. до Бога, но не и да се излезе от нея ако съпоставянето е в ход за ума и продължава. Затова и Буда въобще не говори за Бога, само за излизането от илюзията и страданието. Според мен Божията воля е тази на освобождение от ума от мая, не е изявата на потенциалността на илюзията. Първия ученик на Буда постигнал просветление, го е резюмирал с изречението "Всяко нещо в чиято природа е да има начало, има и край".

Първите години в чужбина са най-интересни, но и впечатленията са повърхностни, това е в рода на нещата защото винаги се върви от повърхността към същността. Ако все пак се стигне до търсене на същността, започваш да търсиш отговар на въпроси не от типа "как е тук и там?", а на въпроси "защо е така?". Отговорите на последните изискват повече усилия и време за да се намерят, а и да се разберат.

Едва ли става дума за честолюбие, колкото за чувствителност в случая на съпруга ви. На чувствителните хора никъде не им е леко, в България обаче наистина е много трудно, защото българите са известни със слабото си чувство за справедливост едни към други. Освен това при чувствителните хора възрастта е по-сериозен проблем, защото се намаля отделянето на някои хормони които съдействат за справянето със стреса, при младите хора те са достатъчно и затова са непукисти и оптимисти. За да намалят външните фактори за стрес, чувствителните се изолират социално, а това още повече задълбочава проблема на намирането на работа. Контакта и работата сред природата е начин за излизане от ситуацията, в големия град за съжаление това не е опция. Остава да се гледа на социалните отношения и работата по-повърхностно и да не се допуска зацикляне в негативни констатации, да се поддърждат колкото се може повече социални връзки и да се развие наблюдателност към околните. Работата извън природата е всъщност участие в една социална система, тя трябва да се разбере и използва, тогава тя се отплаща. В сегашната епоха тя се променя бързо и е необходима гъвкавост и приспособяване, професионалния опит често се оказва ненужен.

Прераждането не може да се разбере в светлината на европейската духовност защото тя е центрирана около изявата на аза, така създателя му (ума) остава надеждно скрит зад творението си. Затова се въвеждат ред абстрактни термини като "дух", "душа" и т.н. които уж са създатели на аза и свързани с него, но пребивават на по-висш план. Като стане дума обаче за други живи същества, като животните например, тази схема престава да работи и затова се въвеждат "гупови духове, души" и т.н. Когато обаче се зададе въпроса "Кой създава духовете, душите, индивидуални или групови?" трябва да се въведат нови понятия - вече за същества от по-висш порядък, като ангелски йерархии. Това отговор обаче поражда на свой ред нови въпроси, защото всяко ново понятие трябва да се впише в познание на нова разширена система. Тя обаче няма откъде да дойде и се стига до догма. Догми обаче има предостатъчно, наследени от предишни половинчати отговори през историческите епохи. Затова се бяга в абстрактни и проповдигнати термини, които са предназначени да значат всичко, а всъщност не означават нищо, но нищо което дава храна на въображението. В съвременната епоха това бе започнато от Блаватска и достойно продължено. Проблемите в тази схема идват от поставянето на йерархичността на съзнанията в света над законите на същия този свят. Например понятието "господари на кармата" е явно недоносче. Може ли някое съзнание да е господар на кармата, под чието влияние това съзнание се намира на текущата си степен? Например хората могат да изглеждат "господари на живота" на животните, но така ли е в действителност? Това че хората могат да правят много с живите форми под тях не означава че тяхната жива форма не е продукт на живота и не е преходна като всички други. Интересното е че хората живеят в свят в който явно има йерархия на съзнанията, но когато стана дума за по-висши йерархии от тях самите, там се приема че нещата са съвсем различни, макар и да е казано "Каквото е долу, това е и горе". На социален план подобни илюзии битуваха през социализма за живота отвъд желязната завеса. Цезар е формулирал "Човекът е склонен да вярва в това, което му се иска да бъде истина", политиците и писачите добре използват тази максима, тя работи добре при емоционални и наивни хора и народи, те са съгласни да има "господари на законите" им. Такива истини никого не са освободили, нито на физически, нито на социален, нито на духовен план, а е казано че "Истината ще ви направи свободни".

Човекът (като такъв) не помни защото няма какво да помни, неговия аз се формира според новите условия в които е поставен ума (съзнанието) и този аз е само едно поредно създание на ума (което е също временно). Последното предишно създание е вече неактуално и няма база за съществуване в новата информационна обстановка. Единствено в преходния период на превключване на ума от един аз в друг е възможно да се задейства спомена за предишните създания. Това е възможно не само в ранните детски години преди обособяването на новия аз, но при други преходи на ума от една роля в друга. Тези преходи могат да бъдат естествени (например различни сънни състояния) или изкуствено предизвикани с външни средства, които не са препоръчителни. Така че прераждане на постоянна същност няма, има качване и игра на различни сцени според качествата на актьора и ситуацията на изява, които могат да имат различна степен на съответствие, тя прави ефекта от играта силен или слаб, макар илюзорността й не се променя от това. След слизането на сцената (т. нар. физическа смърт) се влиза в друга сцена, колкото по-добър е актьора то на повече сцени може да играе той/тя, това става често и по време на антрактите (т.е по време на сън). Двигател е желанието на ума за изява според наклонностите си и според условията на средата, на физически план те минават през шестте възприятия (идващи от петте физически сетива + едно ментално). Ако умът се фокусира върху тях той не би могъл да играе, защото ще изчезне магията на сцената и илюзията ще бъде разбрана. Тогава Сизиф ще остава скалата да се изтъркули и ще си отиде в къщи.

Не всеки обмен е любов и при връзка се губи не цялата свобода, мисля че това е ясно. Същевременно любов без обмен е невъзможна и свързване без загуба на свобода също е невъзможно. Умът избира обмена си според наклонностите си изградени отпреди и се води от желанието за постигане на щастие, това важи не само за хората, но за всички същества. Когато това щастие е постигнато и любовта е намерена, ума не се нуждае от повече свобода, защото тя не му е нужна, стига му щастието. Това не е лесно във физическия свят, но все пак е възможно, в духовните светове е по-лесно постижимо и дхармата се изразходва по-бавно. И все пак дори и това щастие да е постигнато в неговия пълен размер, то е преходно поради преходността на формите, това важи на всички планове, не само на физическия, но на физически план това става по-бързо. Тогава идва страданието и евентуално задейства търсенето на свобода от преходно щастие чрез навлизане в природата на ума, вместо чрез външен обмен. Така че страданието дава подтик на ума за търсене на свободата, не любовта, такъв е дизайна на света. После любовта идва, но като състрадание.

Любовта е изява на обмена, така че тя е необходима и неизбежна при всяка форма на обособеност, и съответно интензивността на любовта е пропорционална на степента на обособеност, на индивидуализирането. Световната литература е пълна с описания на подобни бурни изяви на любов базирани на уникални индивидуалности, ако не сме ги наблюдавали сами в реалния живот или чели във вестниците. Когато в резултат на любовта между индивидуалностите се образува нова обособена форма (двойка, семейство, група и т.н.), обмена става вътрешен и външен, любовта го следва и става вътрешна и външна. Това разделение на любовта и спецификата на обмена (телесен, психичен, социален, финансов и т.н.) налага ограничения на изявите и оттам загуба на свобода. Вътрешната любов си отива когато свободата стане по-нужна от обмена, външната любов когато и групата вече не съществува, макар че обособеността й на други планове на съществуване може да продължи поради опростения обмен там. Групата може да включва и цял народ, цялото човечество и т.н. Получената свобода е временна защото без обмен индивидуалността не може да се изяви и така цикъла се затваря. Излизането от него е възможно само ако индивидуалността се осъзнае като илюзорно създание на ума, това е обяснено от Буда. Все пак дори и тогава ангажираността на ума може да продължи на ниво външна любов с цел помагане на другите умове, това са т.нар. Бодхисатви, учители и т.н.

Това става често в началните етапи на емигрантството, емоциите наподобяват тези след развод. Истината обаче е, че независимо дали сме привлечени или отблъснати от някакъв умствен обект, ние не сме свободни от него, това Буда е изяснил пределно ясно. Какво значение има как е в България, щом това е една малка и незначителна страна на другия край на света? Щом има за нас, значи има част от нас която е свързана с нея, като спомени, близки, приятели и т.н. Още по-важни са обаче желанията ни по отношение на тази част от нас, напрример да се оправи България, да са добре близките ни и т.н. Невъзможността да се задоволят тези желания води до страданието, то се изразява точно в разочарование и отхвърляне. Пътят за освобождение е описан от Буда.

Не си спомням откъде се познаваме, това явно остава за бъдещи срещи, във Варна или другаде.

Да, дъжда е бил силен във Варна. Ще има ли нова среща на отпускарите и постоянно пребиваващите във Варна?

И аз съм близо до Варна този месец. 18 часа ми е късно, за съжаление.

Способностите на човека са в неговото сърце (емоционалност) и ум (мислене), така че поставяйки си цел да достигне нещо той/тя избира на коя способност да се облегне. Тук неминуемо идва и количеството, защото живеем в количествено ограничен свят: колко емоционалност и колко мислене ще вложи в стремежа си и как ще ги балансира. Емоционалността е много по-бърза и служи за двигател в началния етап на постигането на целта, мисленето е по-бавно и отчита ограничеността и нуждата от балансираност. Така е и в стремежа към Бога. Предимно емоционалния стремеж ангажира в пътя на вярата, предимно интелектуалния стремеж ангажира в пътя на знанието, странични продукти на тези пътища са религията и науката. И двата пътя имат силни и слаби страни, те изпъкват на определени етапи на вървенето по тях. Историята на обществото дава много примери за такива етапи, но за всеки от нас е по-близка и по-важна историята на личните емоционални преживявания и интелектуални търсения. Книгите не са елементи на тази персонална история защото те съдържат описания на чужди преживявания и на резултати от чужди търсения, ако поне частично не резонират с нашите собствени опитности, ползата от тях е само да ни задържи на пътя, вървене напред обаче няма. За да има напредък е нужна чистота на сърцето и яснота на ума, те идват чрез целенасочени усилия, например по отношение на ума такива са задаването на въпроси и търсенето на отговорите им. Тези усилия ангажират човека в емоционални и ментални светове (или аспекти на съществуването), които са големи и имат своята специфика. Например в емоционалния свят може да се изпадне във въображаемост, в менталния свят може да се изпадне в илюзорност. Въпроса за отделянето на съществата от Бога е пример за такава илюзорност, тя е дала храна на много теологични спорове без особен резултат. Причината е в частичността на подхода: разделението не може да обясни реалността на съществуването на единството, или както се казва двойката е трудно число. Това е станала ясно още на гръцките философи чрез парадоксите на Зенон. За да стигне стрелата до целта, трябва да мине половината път, но преди това трябва да мине половината на половината и т.н., следователно минавайки логически не може да стигне до целта, което обаче става реално. Ако се окаже че стигаме до неделим участък на пътя (т.е. до единицата), парадокса не съществува зашото този краен път ще бъде минат за крайно време, иначе (с двойката) съществува. По тази причина и теологията на отделянето е безплодна, тя има нужда от теологията на единството, която е от емоционален характер. Буда е разбрал това директно, наблюдавайки световете с духовни сетива той е видял че и материалните и духовните светове са безкрайно делими, че те вибрират с невероятна честота (която е доста близо до сегашните наблюдения на събатомните частици), т.е. че те появяват се и изчезват всяка секунда, че те са преходни и илюзорни, (включително и съществата в тях, т.е. и Буда) те са празни от съдържанието което съзнанието (ума) им приписва, независимо дали става дума за материален или духовен свят. От нея обаче може да се излезе чрез осъзнаване на природата на ума, който е и творение и творец едновременно, това е единицата, тя има отношение към всичко (Любовта), всичко се дели на нея без загуба на реалност (точност). Преди нея е само нулата, т.е. непроявения Абсолют, спрямо който отношение не може да се изгради, или не може да делим на нула защото изпадаме в сингулярност, както се казва в науката.

Паневритмия се играе само през пролетта и лятото, когато активни са ян енергиите, сутрин при изгрев когато Земята на конкретното място е заредена все още с ин енергии през нощта, тогава при изгрева се получава най-силен обмен защото слънчевите лъчи са ян енергии и Земята ги приема най-интензивно. Обаче северното и южното полукълбо имат обратни сезони, следователно когато се играе в едното полъкълбо се почива в другото. Изгревът на Слънцето действително е общ за конкретния мередиан, т.е. и за северното и южното полукълбо, но сезоните са обратни. Сезоните са важни защото освен денонощния цикъл на ин-ян зареждане, има и годишен, именно затова през пролетта и на изгрев обмена е най-интензивен, тогава и двата цикъла имат ин максимум. Това се набляга и в началото на паневритмията с "Първия ден на пролетта". Идеята е добра, но трябва да се направи по полукълба.

Да, сътвореното е преходно и ограничено, но само докато е отделено от Създателя. Когато сътвореното и Създателя станат отново едно цяло ("Аз и Отец ми сме едно"), тогава се получава връщане към Абсолюта (Парабрахман, "пълнота в Божието единство"). Понеже нищо друго освен Абсолюта не съществува, то "творението" е тази част от Абсолюта която е поставена в невежество (мрак), илюзия (мая) за да стане възможен процеса на възвръщане към светлината и реалността. Създателят е тази част която способства за излизането от това състояние. Така "творението" и "Създателя" са всъщност колективно име на всички същества които играят тези роли. Това са само временни и преходни роли, в крайна сметка нищо не създадено, нито ново съвършенство или знание е постигнато, така Абсолюта остава непроменен и независим от играта на роли. Единствения смисъл е намирането на правилното отношение между преходните и ограничени изяви на Абсолюта, това е Любовта. Така че крайната цел не е ново съвършенство или познание на Абсолюта за себе си, което е абсурдно, а Любовта която се изявява в процеса на търсенето му, тя е истинската ценност. Например в преходния човешния свят най-голяма ценност имат отношенията между хората, те се запазват и Любовта е тяхния измерител, тя именно трябва да бъде намерена и изявена. Процесът на възвръщане към Абсолюта минава през етапи включващи загуба на сътворената индивидуалност, това създава представата за саможертва, страдание и съпротивление (т.нар. луциферични същества), тогава явно Любовта не е намерена защото не включва свободата. Свободата при намирането на Любовта е част от изявата на Любовта, макар да се изявява спрямо ограничени и преходни същества, защото свободата е Пътя към Абсолюта, т.е. към липсата на ограничения.

Тази опастност в духовния Път е била игнорирана от Буда, и той и учениците са яли каквото им дадат, макар Буда да е имал стомашни проблеми които са довели и до смъртта му, последното му ядене се описва като "любимо на свинете" или направо свинско. Такова му било нивото на човека, нито е бил миров Учител, нито е имал нужда от мирови ученици. Така е и в традията Теравада, традицията Махаяна поддържа вегетарианството, отделните секти и манастири могат да избират, но не се приема като критерий за напредък. Вегетарианството има и други сфери на изява освен физическата, като ментална и емоционална, именно те имат нещо общо със състраданието и освобождението от самсара, първата стъпка в това съвсем не е е физическото вегетарианство а осъзнаването на илюзорността на аза.

За мен най-голямата опастност в духовния път е да се занимавам с неща, които всъщност не са моя работа. Илюзиите и фантазиите са най-голямата пречка в постигането на това, те от своя страна се задвижват от силните желания и страховете, а има и външни сили и фактори които благоприятстват този процес. В крайна сметка прицелната точка на всичко това е аза, с неговата история и нагласи, плюс социалното влияние и базисния стремеж към щастие.

Преодоляването на самосъжалението е труден изпит, особено за жените които са били глезени като деца. Обикновено участието в житейската борба учи и на себеконтрол, но ако липства нужда от професионална кариера се получават разминаване на мисленето с реалността, в резултат околните спират да ги приемат сериозно. Мъжете са облагодетелствани защото европейската култура не толерира самосъжалението при тях. Други култури не го толерират и при жените, например тези повлияни от будизма. Базисните постановки на Буда ("Живота е страдание", "Причината за страданието са силните желания" и т.н.) не оставят място за романтични понятия и превземки.

Според мен тази тема, както много други в този форум, е резултат на смесване на понятия с различно значение и други понятия и цитати от Библията. Нещата обаче не са толкова прости колкото ни се иска да бъдат, или както казва Айнщайн: "Светът е прост, но не е най-простия възможен". С цитати от Библията например са били оправдавани много престъпления, дори са горили хиляди живи хора за да им спасяват безсмъртните души. Приемането не означава автоматично и одобрение, неприемането не означава автоматично и осъждане. Приемането и неприемането са резултат от упражняване на избор, а одобрението и осъждането са резултат от изразяване на позиция. Това са относителни понятия зависещи от обстоятелствата, така че не може да се говори за абсолютно приемане/неприемане и одобрение/осъждане в реалния свят на баланс на желанията и възможностите. Избора се основава на налични външни възможност за избор и вътрешни дадености. Например приемам определена храна, която може и да не ми е точно по вкуса защото при дадени обстоятелства това се налага, но преценявам че все пак ще ме нахрани и няма да навреди на тялото ми, при други обстоятелства обаче няма да я приема. Или приемам да понасям недостатъците на някого докогато мога заради необходимиостта да свършим някаква важна работа, не защото го одобрявам или осъждам. Така е с всеки който се ангажира с някакъв избор. И Христос прие горчивата чаша след като стана ясно че не може да го отмине, носи кръста колкото можа и после го хвърли. Позиция се изразява много по-рядко от упражняването на избор, защото може да ни ангажира в обмен който не винаги е оправдан, дори и да ни се иска да изразим позицията си за да задоволим егото си. Например мога да изразя протеста си че ми се предлага храна която не ми е по-вкуса или да върша работа с човек който има дразнещи ме недостатъци. Вината винаги се дефинира спрямо обективна инстанция, например "вина пред закона", "вина пред хората", "вина пред Бога", "вина пред съвестта си", пред която сме дефинирали някакъв ангажимент, което може да стане и след извършването на деянието. Думите на Христос за сламката и гредата се отнасят за отношенията между братя, а с притчата за самарянина се обяснява кой ти е ближен. Христос обаче критикува остро фарисеите макар че знаеше че те ще го осъдят за това, обратно на правилото което изказа "Не съдете, за да не бъдете съдени". В името на по-голяма цел понякога се налага да се мине през изразяването на позиция и носенето на кръста й.

Кое понятие не е в ума на този, който го използва? Според мен простащината най-общо се изразява в директно и умишлени принизяване на статуса, състоянието на околните хора, среда, общество и т.н. с цел повдигане на собствения статус, за лично удобство, от скука, от мързел, за излизане от депресия или неудобство и т.н., въобще най-различни съзнателни и несъзнателни лични състояния които съзнателно и директно се оправят за сметка на околната среда. Действително в България тя е доста повече от други страни и за много много познати това е най-трудния яспект на живота в България, причина да избягват българи в чужбина, лекарство срещу носталгията и т.н.. Одумването и бъркането в личните работи на другите също е много разпространено в България, покрай представата за намалени дистанции между хората в българската менталност, т.нар. манталитет. От окултна гледна точка се сравнява със земната стихия, където равновесието на всяка частица се постига само чрез противодействие на околните частици. Директността в изявата на простащината се дължи на неовладяна емоционалност, която не е минала през базисно обучение, т.нар. седем години, като такава тя представя миналото на човешката култура. Привлекателността на простащината идва от чувството за свобода което предизвиква и което разтоварва от негативни чувства, така че тя е самотерапия на едно болестно състояние, но директно за сметка на околните и околната среда. Буда е обърнал особено внимание на контрола на емоциите и неразумните желания и в страните със силна будистка нагласа разликата се усеща, в други страни се постига чрез т.нар. обща култура и образование, .т.нар. "първите седем години".