Диан Георгиев

В евангелските истории е доре да се различава това което е казал Христос от това какво са казали другите, които както се вижда от въпросите им към Христос не са били особено наясно какво се говори и какво предстои да става. Христос никъде не е говорил за врагове, това другите около него са го направили после, даже предостатъчно. Да се свързва интелектуалния подход към духовността с предателството на Йуда не е сериозно, Петър като не е бил интелектуален пак се отрекъл три пъти от Христос защото искал да го оставят да се топли на огъня, докато Христос бил настрани окован. Другите ученици пък съвсем избягали, само Йоан все пак после се върнал и отишъл на Разпятието. Петър в неделя пак си отишъл за риба както преди. В тяхното съзнание тези събития са били изненадващи и доста неясни, така че трите години не са били достатъчни и са били учени-недоучени. Йуда също не е разбирал защо искат да арестуват Христос посред нощ и като е разбрал се е разкаял, така че явно не е бил осъдил Христос предварително в себе си, това са направили тези които са го арестували и техните подръжници на другия ден. Въобще единствен Христос е разбирал какво става и първосвеществениците, за тях разгонването на обменителите на пари за пожертвуванията в храма (монетите с цезаря на тях не ставали за това) е било последната капка дето препълнила чашата.

Развихрянето на излишни емоции около тази история причиниха сума страдания за тези 2000г, не интелектуализирането около нея. А ако сте намерили истината за нея по емоционален или интелектуален път, тя направи ли свободни по някакъв начин? Защото именно освобождението е дал Христос като критерий за истината.

А и отговорите на Христос на отправените въпросите към него съвсем не са нелогични и изискват сериозно мислене за да бъдат разбрани. Това започнало още откакто посетил храма за пръв път като дете, където говорил с мъдреците. През цялото му проповядване интелекруалците на времето му са го разбирали, разбирали са го и простите, т.е. тези с предимно емоционално нагласа, на които предстои да работят по интелекта. Така че противпоставянето на емоционалността и интелекта като път към духовността е несериозно, най-малкото защото няма такова нещо като една единна духовност. Има различни духовности, също както в един свят има много места на които можеш да бъдеш, но не и едновременно.

Според мен най-важно не е че човекът има низша и висша природа, това е само един факт. Най-важно е че човек може да бъде щастлив и посредством низшата, и посредством висшата си природа. Това го прави специален и мост между световете. Така че борбата не е между низшата и висша природа, както и да драматизираме и описваме тази борба използвайки духовни персонажи, а между желанията на човека да търси дадено щастие с едната и друго с другата, ако е възможно. Единия или другия избор е логичен, но траданието е крайния резултат от постигането на щастие посредством нисшата природа, която най-общо е базирана на сетивата и материалния свят към който са насочени, вкл. менталното сетиво. В този смисъл страданието е повратна точка, понеже насочва ума (съзнанието) към търсене на щастие по друг начин. Това е показано от Христос, но ясно е описано от Буда, за съжаление в Евангелията от много емоции се губи смисъла.

Кои минуси? Аз не видях минуси.

Те знаели ли са това? За тях ситуацията е била обратна: те са имали най-добрите условия за живот спрямо всички други същества в природния свят около тях и са се стремели още да ги подобрят. Постепенно при развитието на човешкото общество обаче социалното влияние става много по-силен фактор при избирането на начина на живот отколкото живата природа. Всяко влияние, дошло от социума или природата, в крайна сметка рефлектира до избора на доминиращи желания и оттам до начина на живот. Затова докато по-голямата част българите живееха на село и близо до природата, не намаляваха. Откакто по-голямата част от тях се потопи в градска среда и попадна под доминиращо влияние на социум собствено и глобално производство, те намаляват, но това е само един от страничните ефекти, тях всеки лесно може да ги види.

Според мен живота в сегашната епоха е голямо предизвикателство и труден изпит особено за българите, всеки трябва да намери за себе си "правилните желания", които го водят до щастието и съотвестващия "правилен" начин на живот. Учителят набляга на изучаването и следването на законите на живата природа, преди 60-80 години това е било много по-разбираемо. Сега това обаче е вървене срещу налагания модерен начин на живот на мнозинството хора, а за това трябва индивидуална вътрешна сила и решимост, защото българите са индивидуалисти и трудно ще се организират. Знакът на Козирога се вписва с бъгарската поговорка "Всяка коза на свой крак".

Други нации, които не са толкова индивидуализирани, са направили подобен преход много по-лесно и успешно. Например Япония през епохата Мейджи също е търсела правилния баланс между външното влияние и вътрешните си ценности. Като островна нация японците са били предпазени от насилствено наложени външни влияния и доминиращо за оцеляването е било хармонизирането с вътрешния ред вместо индивидуализиране. Оригиналното име на Япония е "страна на хармонията", "страна на изгряващото слънце" е дошло по-късно - така е била наречена от китайците. Затова е било много по-лесно да намерят баланса, дълбоко насаденото, включително и от будизма, чувство за хармонизиране и с природата, и със социума, включило учене и вписване на външното влияние в съществуващата хармония. Японците не намаляват и сега, макар и да са много развити, минаха 120 милиона, а територията им е само три пъти повече от българската.

Всяка епоха идва с нови задачи и отново трябва да се избира между хармонизиране и индивидуализиране спрямо природата и обществото.

Кои минуси? Аз не видях минуси.

Те знаели ли са това? За тях ситуацията е била обратна: те са имали най-добрите условия за живот спрямо всички други същества в природния свят около тях и са се стремели още да ги подобрят. Постепенно при развитието на човешкото общество обаче социалното влияние става много по-силен фактор при избирането на начина на живот отколкото живата природа. Всяко влияние, дошло от социума или природата, в крайна сметка рефлектира до избора на доминиращи желания и оттам до начина на живот. Затова докато по-голямата част българите живееха на село и близо до природата, не намаляваха. Откакто по-голямата част от тях се потопи в градска среда и попадна под доминиращо влияние на социум собствено и глобално производство, те намаляват, но това е само един от страничните ефекти, тях всеки лесно може да ги види.

Според мен живота в сегашната епоха е голямо предизвикателство и труден изпит особено за българите, всеки трябва да намери за себе си "правилните желания", които го водят до щастието и съотвестващия "правилен" начин на живот. Учителят набляга на изучаването и следването на законите на живата природа, преди 60-80 години това е било много по-разбираемо. Сега това обаче е вървене срещу налагания модерен начин на живот на мнозинството хора, а за това трябва индивидуална вътрешна сила и решимост, защото българите са индивидуалисти и трудно ще се организират. Знакът на Козирога се вписва с бъгарската поговорка "Всяка коза на свой крак".

Други нации, които не са толкова индивидуализирани, са направили подобен преход много по-лесно и успешно. Например Япония през епохата Мейджи също е търсела правилния баланс между външното влияние и вътрешните си ценности. Като островна нация японците са били предпазени от насилствено наложени външни влияния и доминиращо за оцеляването е било хармонизирането с вътрешния ред вместо индивидуализиране. Оригиналното име на Япония е "страна на хармонията", "страна на изгряващото слънце" е дошло по-късно - така е била наречена от китайците. Затова е било много по-лесно да намерят баланса, дълбоко насаденото, включително и от будизма, чувство за хармонизиране и с природата, и със социума, включило учене и вписване на външното влияние в съществуващата хармония. Японците не намаляват и сега, макар и да са много развити, минаха 120 милиона, а територията им е само три пъти повече от българската.

Всяка епоха идва с нови задачи и отново трябва да се избира между хармонизиране и индивидуализиране спрямо природата и обществото.

Кои минуси? Аз не видях минуси.

Отново бъркане на понятията. Без желание за нещо, изява на нещото не става и за желанието съвсем не са необходими само лични мотивации, а единствено обект който го задейства и ум/съзнание което го изпитва. Разбира се съзнанието трябва да познава обекта и да може да изпитва съответното желание, то меже да е чисто сетивно или производно на сетивата (вкл. менталното), например резултат на обучение. Например кучето може да се опита да помогне на хора защото ги познава и/или желае да им помогне, или защото желае да следва командата на треньора си, без да има развити лични мотивации. Личните мотивации са изкуствена надстройка на съзнанието, която е резултат на обществено влияние и възпитание и така те може да влияят на желанията за някои хора. Ако ги няма, то нещата са прости, виждаш страдащ и желаеш да помогнеш, тялото се възприема само като инструмент на желанието на ума и ти не си социална единица, която трябва да бъде почетена подобяващо за помощта.

Така че даже и някой да е избрал да служи, той служи само когато има обект на служене и вътрешно желание да му служи. Когато няма обект или вътрешно желание, той не служи, а си почива и прави други работи. Когато някой друг е служил вместо него и обект за служене вече няма, няма и служене. В случая говорим за служене, но всъщност се отнася за всяка дейност. Желанията са разковничето за всички съзнания, това Буда е разбрал и обяснил.

Грешното разбиране на понятията прави следващите разсъждения бесмислени. Понятието "изява" е по-общо от понятието "служене" и го включва, защото служенето е изява на желание да се служи. Може ли някой да служи без да се изяви като служещ? Мотивацията на това желание може да е любов към обекта на служене, чувство за дълг, парично или материално възнаграждение и т.н., а често е комбинация от мотиви. Същевременно качествата и способностите на човека (или добродетелите в духовни термини) определят как ще се изяви той/тя, включително и как ще служи.

Примери много, и наши от по-близка епоха като "добра служба", "служител", "министър"(буквално слуга), и чужди, например "самурай" (буквално значи служител), поздрава "сервус" в Бавария/Австрия значи роб/слуга на латински, т.е. съкращение на "Аз съм ваш слуга" и т.н. Няма да коментирам качествата на българските "служители", защото ще се загуби общия и безпристрастен поглед върху нещата, а той е най-ценен в духовен смисъл. Толкова могат, толкова правят и съответно така живеят, тяхна работа т.е съдба, карма.

Това че някой е избрал да бъде индивидуалист, служещ, философ, егоист, материалист, идеалист, алтруист и т.н. е само роля, чрез която е пожелал да се изяви по определени лични и външни причини. Обаче как ще се изяви в нея зависи доста от качествата и способностите му, а те могат да бъдат впечатляващи и да респектират, независимо от ролята и сцената. Те съвсем "не падат от небето" само защото мотивацията му е относно общото благо или "небесните работи", защото "лозето иска мотика" и то не само на материален план.

И кое е общото между индивидуалиста, егоцентрика и "дървения философ"? Според мен това е желанието за изява, което може да е основано на развити способности при индивидуалиста, може и да е подвластно на желанието за налагане при егоцентрика, а при философа е само желание за "произнасяне" по всяка възможна тема. Важен е резултата от тези желания, ако ги задоволява, всеки ще продължи с избраната си роля и трудно би могъл да бъде убеден да се откаже от нея. Ако обаче не могат да бъдат задоволени, има шанс за промяна, затова трудните условия са нужни в крайна сметка, те дават възможност за излизане от удобни модели на поведение и навлизане в нови. Ако резултатите са по-добри от преди, то това е крачка напред.

Тогава е по-лесно да се осъзнае че всичко се свежда до избора на ръководни мисли и идеи, под влияние на средата, обществото, обстоятелствата и т.н. Например идеята за индивидуализирането може да се балансира с идеята за хармонизирането и ако станат ясни предимствата които хармонизирането би донесло в дадена ситуация, то желанието да се постигнат тези предимства ще се пребори с желанието за лична изява. В западния начин на мислене това е по-лесно, защото там насоката е по-прагматична и рационална, при емоционалните народи като българския тя не е толкова ясна и постоянна, често следва текущи импулси.

В крайна сметка най-важна е способността за оценка на ситуацията и възможните модели на поведение с предимствата и недостатъците им, тогава произнасянето, индивидуализирането и хармонизирането са резултат на избор, не на съдба.

И кое е общото между индивидуалиста, егоцентрика и "дървения философ"? Според мен това е желанието за изява, което може да е основано на развити способности при индивидуалиста, може и да е подвластно на желанието за налагане при егоцентрика, а при философа е само желание за "произнасяне" по всяка възможна тема. Важен е резултата от тези желания, ако ги задоволява, всеки ще продължи с избраната си роля и трудно би могъл да бъде убеден да се откаже от нея. Ако обаче не могат да бъдат задоволени, има шанс за промяна, затова трудните условия са нужни в крайна сметка, те дават възможност за излизане от удобни модели на поведение и навлизане в нови. Ако резултатите са по-добри от преди, то това е крачка напред.

Тогава е по-лесно да се осъзнае че всичко се свежда до избора на ръководни мисли и идеи, под влияние на средата, обществото, обстоятелствата и т.н. Например идеята за индивидуализирането може да се балансира с идеята за хармонизирането и ако станат ясни предимствата които хармонизирането би донесло в дадена ситуация, то желанието да се постигнат тези предимства ще се пребори с желанието за лична изява. В западния начин на мислене това е по-лесно, защото там насоката е по-прагматична и рационална, при емоционалните народи като българския тя не е толкова ясна и постоянна, често следва текущи импулси.

В крайна сметка най-важна е способността за оценка на ситуацията и възможните модели на поведение с предимствата и недостатъците им, тогава произнасянето, индивидуализирането и хармонизирането са резултат на избор, не на съдба.

Като всеки друг обмен и уеб обмена по духовни и други теми донякъде върши работа, донякъде пречи. Трябва всеки да си прецени според конкретната ситуация на обмен дали да го използва или да го игнорира. Това е просто и ясно на всеки, но проблема идва когато това използване или неизползване не ни е приятно.

Така че в крайна сметка пак стигаме до вечния проблем, само че в модерна форма: зависими ли сме от използването на Портала? Ако сме зависими, значи робуваме на желанието си за получаване на приятни или поне релаксиращи емоции от обмена, които щом престанат да идват го чувстваме като загуба. Това желание никога не е само, трябва всеки да си изброи сам различните му проекции в неговия живот. Вярно е че обмена със сходни хора е полезно, но този Портал е само една миниатюрна и изкуствена среда, тя не може да остане недокосната от външно влияние от най-различен характер, дори и ако участниците са много ограничени на брой. Има безброй фактори върху участниците за това: психични, физиологични, възрастови, професионални, социални и т.н.

Според Буда: "Страданието следва силните желания както колата следва вола", аз поне не съм срещал изключение от това правило, независимо дали става дума за духовни или материални желание. Така че когато дойде някое страдание, виж кое силно желание си оставил да те доведе до него и го "вразуми", т.е. вземи само разумната част от него. Така че не понататъшното регулирането на Портала е изпита, а способността ни да се саморегулираме, това обаче става не с дискусии и цитати от типа на "Ученика трябва да може това, ученика трябва да може онова", а с индивидуална работа по моженето.

Като всеки друг обмен и уеб обмена по духовни и други теми донякъде върши работа, донякъде пречи. Трябва всеки да си прецени според конкретната ситуация на обмен дали да го използва или да го игнорира. Това е просто и ясно на всеки, но проблема идва когато това използване или неизползване не ни е приятно.

Така че в крайна сметка пак стигаме до вечния проблем, само че в модерна форма: зависими ли сме от използването на Портала? Ако сме зависими, значи робуваме на желанието си за получаване на приятни или поне релаксиращи емоции от обмена, които щом престанат да идват го чувстваме като загуба. Това желание никога не е само, трябва всеки да си изброи сам различните му проекции в неговия живот. Вярно е че обмена със сходни хора е полезно, но този Портал е само една миниатюрна и изкуствена среда, тя не може да остане недокосната от външно влияние от най-различен характер, дори и ако участниците са много ограничени на брой. Има безброй фактори върху участниците за това: психични, физиологични, възрастови, професионални, социални и т.н.

Според Буда: "Страданието следва силните желания както колата следва вола", аз поне не съм срещал изключение от това правило, независимо дали става дума за духовни или материални желание. Така че когато дойде някое страдание, виж кое силно желание си оставил да те доведе до него и го "вразуми", т.е. вземи само разумната част от него. Така че не понататъшното регулирането на Портала е изпита, а способността ни да се саморегулираме, това обаче става не с дискусии и цитати от типа на "Ученика трябва да може това, ученика трябва да може онова", а с индивидуална работа по моженето.

Като всеки друг обмен и уеб обмена по духовни и други теми донякъде върши работа, донякъде пречи. Трябва всеки да си прецени според конкретната ситуация на обмен дали да го използва или да го игнорира. Това е просто и ясно на всеки, но проблема идва когато това използване или неизползване не ни е приятно.

Така че в крайна сметка пак стигаме до вечния проблем, само че в модерна форма: зависими ли сме от използването на Портала? Ако сме зависими, значи робуваме на желанието си за получаване на приятни или поне релаксиращи емоции от обмена, които щом престанат да идват го чувстваме като загуба. Това желание никога не е само, трябва всеки да си изброи сам различните му проекции в неговия живот. Вярно е че обмена със сходни хора е полезно, но този Портал е само една миниатюрна и изкуствена среда, тя не може да остане недокосната от външно влияние от най-различен характер, дори и ако участниците са много ограничени на брой. Има безброй фактори върху участниците за това: психични, физиологични, възрастови, професионални, социални и т.н.

Според Буда: "Страданието следва силните желания както колата следва вола", аз поне не съм срещал изключение от това правило, независимо дали става дума за духовни или материални желание. Така че когато дойде някое страдание, виж кое силно желание си оставил да те доведе до него и го "вразуми", т.е. вземи само разумната част от него. Така че не понататъшното регулирането на Портала е изпита, а способността ни да се саморегулираме, това обаче става не с дискусии и цитати от типа на "Ученика трябва да може това, ученика трябва да може онова", а с индивидуална работа по моженето.

Като всеки друг обмен и уеб обмена по духовни и други теми донякъде върши работа, донякъде пречи. Трябва всеки да си прецени според конкретната ситуация на обмен дали да го използва или да го игнорира. Това е просто и ясно на всеки, но проблема идва когато това използване или неизползване не ни е приятно.

Така че в крайна сметка пак стигаме до вечния проблем, само че в модерна форма: зависими ли сме от използването на Портала? Ако сме зависими, значи робуваме на желанието си за получаване на приятни или поне релаксиращи емоции от обмена, които щом престанат да идват го чувстваме като загуба. Това желание никога не е само, трябва всеки да си изброи сам различните му проекции в неговия живот. Вярно е че обмена със сходни хора е полезно, но този Портал е само една миниатюрна и изкуствена среда, тя не може да остане недокосната от външно влияние от най-различен характер, дори и ако участниците са много ограничени на брой. Има безброй фактори върху участниците за това: психични, физиологични, възрастови, професионални, социални и т.н.

Според Буда: "Страданието следва силните желания както колата следва вола", аз поне не съм срещал изключение от това правило, независимо дали става дума за духовни или материални желание. Така че когато дойде някое страдание, виж кое силно желание си оставил да те доведе до него и го "вразуми", т.е. вземи само разумната част от него. Така че не понататъшното регулирането на Портала е изпита, а способността ни да се саморегулираме, това обаче става не с дискусии и цитати от типа на "Ученика трябва да може това, ученика трябва да може онова", а с индивидуална работа по моженето.

Като всеки друг обмен и уеб обмена по духовни и други теми донякъде върши работа, донякъде пречи. Трябва всеки да си прецени според конкретната ситуация на обмен дали да го използва или да го игнорира. Това е просто и ясно на всеки, но проблема идва когато това използване или неизползване не ни е приятно.

Така че в крайна сметка пак стигаме до вечния проблем, само че в модерна форма: зависими ли сме от използването на Портала? Ако сме зависими, значи робуваме на желанието си за получаване на приятни или поне релаксиращи емоции от обмена, които щом престанат да идват го чувстваме като загуба. Това желание никога не е само, трябва всеки да си изброи сам различните му проекции в неговия живот. Вярно е че обмена със сходни хора е полезно, но този Портал е само една миниатюрна и изкуствена среда, тя не може да остане недокосната от външно влияние от най-различен характер, дори и ако участниците са много ограничени на брой. Има безброй фактори върху участниците за това: психични, физиологични, възрастови, професионални, социални и т.н.

Според Буда: "Страданието следва силните желания както колата следва вола", аз поне не съм срещал изключение от това правило, независимо дали става дума за духовни или материални желание. Така че когато дойде някое страдание, виж кое силно желание си оставил да те доведе до него и го "вразуми", т.е. вземи само разумната част от него. Така че не понататъшното регулирането на Портала е изпита, а способността ни да се саморегулираме, това обаче става не с дискусии и цитати от типа на "Ученика трябва да може това, ученика трябва да може онова", а с индивидуална работа по моженето.

Като всеки друг обмен и уеб обмена по духовни и други теми донякъде върши работа, донякъде пречи. Трябва всеки да си прецени според конкретната ситуация на обмен дали да го използва или да го игнорира. Това е просто и ясно на всеки, но проблема идва когато това използване или неизползване не ни е приятно.

Така че в крайна сметка пак стигаме до вечния проблем, само че в модерна форма: зависими ли сме от използването на Портала? Ако сме зависими, значи робуваме на желанието си за получаване на приятни или поне релаксиращи емоции от обмена, които щом престанат да идват го чувстваме като загуба. Това желание никога не е само, трябва всеки да си изброи сам различните му проекции в неговия живот. Вярно е че обмена със сходни хора е полезно, но този Портал е само една миниатюрна и изкуствена среда, тя не може да остане недокосната от външно влияние от най-различен характер, дори и ако участниците са много ограничени на брой. Има безброй фактори върху участниците за това: психични, физиологични, възрастови, професионални, социални и т.н.

Според Буда: "Страданието следва силните желания както колата следва вола", аз поне не съм срещал изключение от това правило, независимо дали става дума за духовни или материални желание. Така че когато дойде някое страдание, виж кое силно желание си оставил да те доведе до него и го "вразуми", т.е. вземи само разумната част от него. Така че не понататъшното регулирането на Портала е изпита, а способността ни да се саморегулираме, това обаче става не с дискусии и цитати от типа на "Ученика трябва да може това, ученика трябва да може онова", а с индивидуална работа по моженето.

Като всеки друг обмен и уеб обмена по духовни и други теми донякъде върши работа, донякъде пречи. Трябва всеки да си прецени според конкретната ситуация на обмен дали да го използва или да го игнорира. Това е просто и ясно на всеки, но проблема идва когато това използване или неизползване не ни е приятно.

Така че в крайна сметка пак стигаме до вечния проблем, само че в модерна форма: зависими ли сме от използването на Портала? Ако сме зависими, значи робуваме на желанието си за получаване на приятни или поне релаксиращи емоции от обмена, които щом престанат да идват го чувстваме като загуба. Това желание никога не е само, трябва всеки да си изброи сам различните му проекции в неговия живот. Вярно е че обмена със сходни хора е полезно, но този Портал е само една миниатюрна и изкуствена среда, тя не може да остане недокосната от външно влияние от най-различен характер, дори и ако участниците са много ограничени на брой. Има безброй фактори върху участниците за това: психични, физиологични, възрастови, професионални, социални и т.н.

Според Буда: "Страданието следва силните желания както колата следва вола", аз поне не съм срещал изключение от това правило, независимо дали става дума за духовни или материални желание. Така че когато дойде някое страдание, виж кое силно желание си оставил да те доведе до него и го "вразуми", т.е. вземи само разумната част от него. Така че не понататъшното регулирането на Портала е изпита, а способността ни да се саморегулираме, това обаче става не с дискусии и цитати от типа на "Ученика трябва да може това, ученика трябва да може онова", а с индивидуална работа по моженето.

Бог не може да бъде "нещо" спрямо други "неща", защото всяко отношение е ограничение, например "над", "под", "извън", "вътре", "в центъра", "в периферията" и т.н. положения в геометрично или друго умствено пространство. Другите "неща" обаче могат да бъдат "нещо" спрямо Бог, това отношение не ограничава защото Бог е отправната точка, единицата мярка за измерване, истината като понятие, което не може да се изведе или обясни (т.е. не може да се отговори на въпроса на Пилат "Що е истина?"). Така че формата се измерва точно спрямо Бога, не и спрямо другите форми, също и индивидуалността, монадата, местните закони спрямо Божествените и т.н. Този процес на взаимно съпоставяне, на измерване, на оценка, на метрика е в основата на отделното съществуване в ментално пространство, което в повечето случаи е функционално, освен обичайното геометрично. Това съществуване обаче е извън Бога, или както се нарича в индуизма, в мая, тази дума има значение и на илюзия и на мярка. В мая не може да има нищо абсолютно, всичко е преходно и няма значение с какви думи и на какво ниво на съществуване в мая, всички форми, възприятия, индивидуалности, монади, взаимни отношения и т.н. В мая най-много може да се постигне доближаване то точността, т.е. до Бога, но не и да се излезе от нея ако съпоставянето е в ход за ума и продължава. Затова и Буда въобще не говори за Бога, само за излизането от илюзията и страданието.

Според мен Божията воля е тази на освобождение от ума от мая, не е изявата на потенциалността на илюзията. Първия ученик на Буда постигнал просветление, го е резюмирал с изречението "Всяко нещо в чиято природа е да има начало, има и край".

Едва ли става дума за честолюбие, колкото за чувствителност в случая на съпруга ви. На чувствителните хора никъде не им е леко, в България обаче наистина е много трудно, защото българите са известни със слабото си чувство за справедливост едни към други. Освен това при чувствителните хора възрастта е по-сериозен проблем, защото се намаля отделянето на някои хормони които съдействат за справянето със стреса, при младите хора те са достатъчно и затова са непукисти и оптимисти. За да намалят външните фактори за стрес, чувствителните се изолират социално, а това още повече задълбочава проблема на намирането на работа.

Контакта и работата сред природата е начин за излизане от ситуацията, в големия град за съжаление това не е опция. Остава да се гледа на социалните отношения и работата по-повърхностно и да не се допуска зацикляне в негативни констатации, да се поддърждат колкото се може повече социални връзки и да се развие наблюдателност към околните. Работата извън природата е всъщност участие в една социална система, тя трябва да се разбере и използва, тогава тя се отплаща. В сегашната епоха тя се променя бързо и е необходима гъвкавост и приспособяване, професионалния опит често се оказва ненужен.

Едва ли става дума за честолюбие, колкото за чувствителност в случая на съпруга ви. На чувствителните хора никъде не им е леко, в България обаче наистина е много трудно, защото българите са известни със слабото си чувство за справедливост едни към други. Освен това при чувствителните хора възрастта е по-сериозен проблем, защото се намаля отделянето на някои хормони които съдействат за справянето със стреса, при младите хора те са достатъчно и затова са непукисти и оптимисти. За да намалят външните фактори за стрес, чувствителните се изолират социално, а това още повече задълбочава проблема на намирането на работа.

Контакта и работата сред природата е начин за излизане от ситуацията, в големия град за съжаление това не е опция. Остава да се гледа на социалните отношения и работата по-повърхностно и да не се допуска зацикляне в негативни констатации, да се поддърждат колкото се може повече социални връзки и да се развие наблюдателност към околните. Работата извън природата е всъщност участие в една социална система, тя трябва да се разбере и използва, тогава тя се отплаща. В сегашната епоха тя се променя бързо и е необходима гъвкавост и приспособяване, професионалния опит често се оказва ненужен.

Прераждането не може да се разбере в светлината на европейската духовност защото тя е центрирана около изявата на аза, така създателя му (ума) остава надеждно скрит зад творението си. Затова се въвеждат ред абстрактни термини като "дух", "душа" и т.н. които уж са създатели на аза и свързани с него, но пребивават на по-висш план. Като стане дума обаче за други живи същества, като животните например, тази схема престава да работи и затова се въвеждат "гупови духове, души" и т.н. Когато обаче се зададе въпроса "Кой създава духовете, душите, индивидуални или групови?" трябва да се въведат нови понятия - вече за същества от по-висш порядък, като ангелски йерархии. Това отговор обаче поражда на свой ред нови въпроси, защото всяко ново понятие трябва да се впише в познание на нова разширена система. Тя обаче няма откъде да дойде и се стига до догма. Догми обаче има предостатъчно, наследени от предишни половинчати отговори през историческите епохи. Затова се бяга в абстрактни и проповдигнати термини, които са предназначени да значат всичко, а всъщност не означават нищо, но нищо което дава храна на въображението. В съвременната епоха това бе започнато от Блаватска и достойно продължено.

Проблемите в тази схема идват от поставянето на йерархичността на съзнанията в света над законите на същия този свят. Например понятието "господари на кармата" е явно недоносче. Може ли някое съзнание да е господар на кармата, под чието влияние това съзнание се намира на текущата си степен? Например хората могат да изглеждат "господари на живота" на животните, но така ли е в действителност? Това че хората могат да правят много с живите форми под тях не означава че тяхната жива форма не е продукт на живота и не е преходна като всички други. Интересното е че хората живеят в свят в който явно има йерархия на съзнанията, но когато стана дума за по-висши йерархии от тях самите, там се приема че нещата са съвсем различни, макар и да е казано "Каквото е долу, това е и горе".

На социален план подобни илюзии битуваха през социализма за живота отвъд желязната завеса. Цезар е формулирал "Човекът е склонен да вярва в това, което му се иска да бъде истина", политиците и писачите добре използват тази максима, тя работи добре при емоционални и наивни хора и народи, те са съгласни да има "господари на законите" им. Такива истини никого не са освободили, нито на физически, нито на социален, нито на духовен план, а е казано че "Истината ще ви направи свободни".

Човекът (като такъв) не помни защото няма какво да помни, неговия аз се формира според новите условия в които е поставен ума (съзнанието) и този аз е само едно поредно създание на ума (което е също временно). Последното предишно създание е вече неактуално и няма база за съществуване в новата информационна обстановка. Единствено в преходния период на превключване на ума от един аз в друг е възможно да се задейства спомена за предишните създания. Това е възможно не само в ранните детски години преди обособяването на новия аз, но при други преходи на ума от една роля в друга. Тези преходи могат да бъдат естествени (например различни сънни състояния) или изкуствено предизвикани с външни средства, които не са препоръчителни.

Така че прераждане на постоянна същност няма, има качване и игра на различни сцени според качествата на актьора и ситуацията на изява, които могат да имат различна степен на съответствие, тя прави ефекта от играта силен или слаб, макар илюзорността й не се променя от това. След слизането на сцената (т. нар. физическа смърт) се влиза в друга сцена, колкото по-добър е актьора то на повече сцени може да играе той/тя, това става често и по време на антрактите (т.е по време на сън). Двигател е желанието на ума за изява според наклонностите си и според условията на средата, на физически план те минават през шестте възприятия (идващи от петте физически сетива + едно ментално). Ако умът се фокусира върху тях той не би могъл да играе, защото ще изчезне магията на сцената и илюзията ще бъде разбрана. Тогава Сизиф ще остава скалата да се изтъркули и ще си отиде в къщи.

Човекът (като такъв) не помни защото няма какво да помни, неговия аз се формира според новите условия в които е поставен ума (съзнанието) и този аз е само едно поредно създание на ума (което е също временно). Последното предишно създание е вече неактуално и няма база за съществуване в новата информационна обстановка. Единствено в преходния период на превключване на ума от един аз в друг е възможно да се задейства спомена за предишните създания. Това е възможно не само в ранните детски години преди обособяването на новия аз, но при други преходи на ума от една роля в друга. Тези преходи могат да бъдат естествени (например различни сънни състояния) или изкуствено предизвикани с външни средства, които не са препоръчителни.

Така че прераждане на постоянна същност няма, има качване и игра на различни сцени според качествата на актьора и ситуацията на изява, които могат да имат различна степен на съответствие, тя прави ефекта от играта силен или слаб, макар илюзорността й не се променя от това. След слизането на сцената (т. нар. физическа смърт) се влиза в друга сцена, колкото по-добър е актьора то на повече сцени може да играе той/тя, това става често и по време на антрактите (т.е по време на сън). Двигател е желанието на ума за изява според наклонностите си и според условията на средата, на физически план те минават през шестте възприятия (идващи от петте физически сетива + едно ментално). Ако умът се фокусира върху тях той не би могъл да играе, защото ще изчезне магията на сцената и илюзията ще бъде разбрана. Тогава Сизиф ще остава скалата да се изтъркули и ще си отиде в къщи.

Човекът (като такъв) не помни защото няма какво да помни, неговия аз се формира според новите условия в които е поставен ума (съзнанието) и този аз е само едно поредно създание на ума (което е също временно). Последното предишно създание е вече неактуално и няма база за съществуване в новата информационна обстановка. Единствено в преходния период на превключване на ума от един аз в друг е възможно да се задейства спомена за предишните създания. Това е възможно не само в ранните детски години преди обособяването на новия аз, но при други преходи на ума от една роля в друга. Тези преходи могат да бъдат естествени (например различни сънни състояния) или изкуствено предизвикани с външни средства, които не са препоръчителни.

Така че прераждане на постоянна същност няма, има качване и игра на различни сцени според качествата на актьора и ситуацията на изява, които могат да имат различна степен на съответствие, тя прави ефекта от играта силен или слаб, макар илюзорността й не се променя от това. След слизането на сцената (т. нар. физическа смърт) се влиза в друга сцена, колкото по-добър е актьора то на повече сцени може да играе той/тя, това става често и по време на антрактите (т.е по време на сън). Двигател е желанието на ума за изява според наклонностите си и според условията на средата, на физически план те минават през шестте възприятия (идващи от петте физически сетива + едно ментално). Ако умът се фокусира върху тях той не би могъл да играе, защото ще изчезне магията на сцената и илюзията ще бъде разбрана. Тогава Сизиф ще остава скалата да се изтъркули и ще си отиде в къщи.

Не всеки обмен е любов и при връзка се губи не цялата свобода, мисля че това е ясно. Същевременно любов без обмен е невъзможна и свързване без загуба на свобода също е невъзможно. Умът избира обмена си според наклонностите си изградени отпреди и се води от желанието за постигане на щастие, това важи не само за хората, но за всички същества. Когато това щастие е постигнато и любовта е намерена, ума не се нуждае от повече свобода, защото тя не му е нужна, стига му щастието. Това не е лесно във физическия свят, но все пак е възможно, в духовните светове е по-лесно постижимо и дхармата се изразходва по-бавно.

И все пак дори и това щастие да е постигнато в неговия пълен размер, то е преходно поради преходността на формите, това важи на всички планове, не само на физическия, но на физически план това става по-бързо. Тогава идва страданието и евентуално задейства търсенето на свобода от преходно щастие чрез навлизане в природата на ума, вместо чрез външен обмен. Така че страданието дава подтик на ума за търсене на свободата, не любовта, такъв е дизайна на света. После любовта идва, но като състрадание.