Ines Raycheva

Здравей! Това, което усещаш не е чуждо за много хора. Ти осъзнаваш, че си в токсични и безплодни отношения - това е добре! Струва ми се, че дълбоко в себе имаш убеждението, че не ставаш, не си достатъчно добра и трябва да се нагаждаш, за да заслужиш любов. С 6 психотерапевтични срещи това трудно може да се трансформира. А и много зависи какъв е подходът на терапевта ти, разбира се, доверяваш ли му се, как усещате заедно работата си и т.н. Твоят проблем не е в конкретния овек - той е просто проявлението му. Ревността, желанието да притежаваш, страха да не бъдеш изоставена, заради друга - все са си признаци на ниска себеоценка, себелюбов и себеуважение. Тоест, при една качествена терапия, идеята би била да се видиш и познаеш, да обикнеш цялостта си и сенките си - всички онези малки чудовищенца, които не искаме да бъдем. Тогава вече цениш и даваш любов на себе си и подобни връзки няма как да са част от живота ти - ти вече знаеш, че не заслужаваш това. Любовта не е просия от Другия, тя е даване. Имаме любов и даваме - тогава се появяват хора, които не просто черпят от нея, а и ни дават от своята в една красива симбиоза, която се чувства, дори и в погледа само. Затворилили сме се обаче за тази най-първа и важна любов - към собственото ни същество, към живота, към душичката ни, тогава никой и нищо отвън не може да запълни бездната, макар понякога това да е една много жива и цветна илюзия. Така че - не, тук фокусът не е как да спреш да мислиш за този човек и да се "избавиш" от него - фокусът е КЪМ ТЕБ самата. И умението да обичаш човека, който виждаш в огледалото всеки ден - и всичко невидимо зад този Образ, което иска да бъде чуто и прегърнато. Успех!

Здравей! Разбирам, че темата е важна и деликатна, че имаш нужда да споделяш за нея. Препоръчвам ти да се срещнеш с психотерапевт и да насочиш въпросите си към него. Може би ще е полезно и да му предоставиш възможност да се свърже с психиатъра, назначил ти медикаментите. Ако не знаеш към кого да се обърнеш, можеш да споделиш града, в който живееш, и тук да ти препоръчат терапевт. Онлайн няма как да се води такава дискусия и да получиш изчерпателен отговор, наистина. Желая ти успех!

Здравей! Чудесно е, че осъзнаваш своите страхове, това е голяма стъпка! На колко години беше, когато влезе в сектата, колко години прекара там? Убежденията, които тази секта ти е създала, всъщност резонират с твоите вътрешни болки, травми - просто кликват заедно и формират доста плътен и труднопробиваем "слой", който спира качествения, любящ живот, който съвсем реално можеш да живееш. Тоест - в твоя характер дълбоко и устойчиво си съществува страхът от изоставяне и отхвърляне, което вероятно те е накарало да потърсиш и секта - дали е така? Кое според теб е провокирало това търсене? Пишеш и за употреба на субстанции - усетила си вече, че те нито ни дават обич, нито с тях можем да избягаме от проблемите си. Те са пасивно "удоволствие" - същинското, истинското удоволствие идва от общуването, от обичта, която имаме към себе си, към другите, към Бога. "Бог" - това е самата любов. Обичаш ли искрено, по човешки - вече си в едно с него, можеш да усетиш присъствието му. Да, хора сме, всички грешим - извършваме грехове, част от земния път е. Но винаги можем да обръщаме платната на лодката. Да се научим, да поискаме прошка и да простим - нали за това сме на тази земя, ако не грешахме, щяхме самите ние да сме божества. Но не сме - човечета сме. Дошли сме тук на училище и неуспехите вървят редом с успехите - и така ръка за ръка. Разбирам и знам, че понякога животът става сякаш непоносим, сякаш вече сме уморени и нямаме сили да продължим да вървим по незнайните му пътища... Но точно в тези моменти идва Доверието - в Бога, в живота, в съдбата, в нас самите. Доверието в Колелото на Живота, което неспирно се върти и както горе, така сме и долу. Това е естествената цикличност на живота и ние имаме възможността да я приемем. И Любовта, Бога - те са В нас във всеки момент, ако им позволим - ние самите, ако им позволим, да бъдат. ________ Един месец на психолог - това е крайно недостатъчно. Трудностите ти датират от години, за месец няма как да бъдат преработени. Съветвам те да започнеш да се учиш на доверие точно през работата си с психолога си, довери се на процеса, на препоръките му - довери се на друго човешко същество. Разбирам, че е трудно, че събужда съпротиви, но е възможно и много красиво усещане. Както казваше Стивън Хокинг: "Докато има живот - има надежда!"

Само виж отношението ти към теб самата. Смятаща, че не заслужава любов - Защото това определено не е любов и няма нищо общо с такава; вкарваща се в ролята на жертва, просейки внимание и болни представи за "обич". "Дай ми малко обич и внимание, аз си нямам, моля те, зависима съм от теб, ти си въздуха и водата в моя свят!" Основният ти проблем е със самата теб - отношението ти Към теб, представата ти за любовта и връзките, за женствеността ти, за мъжествеността, която да те допълва - и в теб самата - твоят Анимус, и отвън - човекът до теб. Трудно е, когато си неуверена и необичаща себе си, да. Тогава си зависеща от валидацията на другите. Това е работа за психотерапия и ти препоръчвам да опиташ - имаш да изграждаш себеоценка, себеуважение - преди това да се познаеш цялостно и да приемеш всичко това - твоите наличности в момента, каквито са си. Това е началото. Във форума пишат терапевти, можеш да ги попиташ за съвет при избора на специалист, спрямо града, в който живееш. И последно, няколко въпроса за теб: Какъв мъж искаш до себе си? Опиши го на едно листче - визия, поведение, отношение. Как виждаш и връзката си с такъв мъж? Какви са очакванията ти? Успех!

Страхотно е, че осъзнаваш нуждата си от разрешаване на несъзнавани все още вътрешни конфликти! Това не става за един ден, да. Бързото решение ще замаже временно симптома на проблема, тоест имаме пак същото - нещо е неудобно, трябва да се промени, но няма да го позная дълбинно, а ще го побутна, колкото да не ми пречи. Тялото ти ти казва нещо, ти си сякаш готов да го чуеш - това е пътят! Вярвам, че ще се справиш с оцялостяването си - приемането, обичането и уважението към цялото си същество! Невролог или психиатър дали могат да са в помощ тук, не се наемам да кажа - решенията са твои. Но, виж си я и тази си настройка - "нямам време, не мога, трябва да измисля бързо нещо, за да се справя!" Представям си клапи, бутала, всякакви механизми, работещи на ужасно бързи обороти нон-стоп! Колко ли ще издържат така, чудя се?

Здравей! Ще споделя тук цитати от две книги - и двете могат да се намерят безплатно в интернет. Първото по твоята тема е от книгата "Твоето тяло ти казва: "Обичай се!" на Лиз Бурбо Това са самите въпроси: Друга книга, в която се дават кукички за осъзнаването на метафизичния проблем, е "Болестта като път" на Рюдигер Далке и Торвалд Детлефсен. Ти самият пишеш това: Това си е един бунт, който всъщност остава неизживян - бунт, на който тялото реагира, но съзнанието изглежда, остава подчинено, спазват се някакви наложени норми от по-големите и по-силни хора. Непоносимостта винаги избива отнякъде и някакси, намира си просека. Може би намирането на причината ще подейства освобождаващо. Успех!

Може ли да поясниш какво имаш предвид под "изостави" - за прекратяване на отношенията ли става дума или за отиване другаде, където в момента не можеш да го последваш - предполагам имаш предвид партньор? Когато имаме дълбок, понякога параноиден страх от изоставяне, това е отдавнашна работа - отдавна е у нас, дълбоко заложено в характера ни е. За преодоляването на този страх ефективно би било да работиш с психотерапевт - на практика има да се осъществяват процеси, единствено на теория няма как да се случи тази промяна. Най-обща насока е необходимостта да се намести в твоя живот Доверието - към самата теб, към твоята самостойност и способност както да се справяш сама в много отношения, така и спокойно да умееш да търсиш подкрепа и съдействие от хората, вярвайки, че ще ги получиш. Необходимостта смирено да приемаш чуждите "не" - та, както и да умееш искрено и честно, вярна на себе си, да ги даваш самата ти, когато така желаеш. Има работа, мисля си, и по отношенията, които си имала със своите родители - за това е добре да се говори, да споделиш своите усещания, спомени. Сбогуванията са естествени за нашия човешки живот - ние всъщност често, по-често, от колкото осъзнаваме, се сбогуваме - с живи създания, със събития, с всякакви неща. У нас може да остане благодарността от изживяното и споделеното, както и спокойното, любящо Доверие, че отново ще преживяваме и съпреживяваме специални, вълшебни моменти. Но всичко това идва, когато приемем и загубата, и траура, и мъчнотията в нас, защото те са си част от цялото. Там е радостта, любовта, там е и болката, мъката. Всичко това заслужава обич и обгрижване! ☀️ ❤️ Успех!

Те все към нещо/някого са насочени. И са черешката на тортата на нездрава самооценка, от която понякога плъзва и тревожност... Та чак до тези мисли, които са като своеобразни пипала. Малко споделяш и ми е трудно да отговоря, защото качеството на тези отношения също има значение, макар че най-важното е ти как ги преживяваш, как ги виждаш и поемаш. Всъщност какъв е твоят въпрос/и? Някак ми се струва, че е повече от това:

Разбира се, че ще те зареже, НЕНОРМАЛНО е да имаш проблеми, независимо от какво естество! Трябва да си СЪВЪРШЕНА, след което вече поне имаш шанс за връзка. Да си решила всичките си проблеми - до един, и да имаш перфектен живот - преди това няма как да имаш връзка. А и любовта е, за да ни е хубаво, за какво ни е човек с проблем/проблеми?! Шса обичаме ли или шса мъчим?!? Ирония беше това. В качественото партньорство би следвало да има подкрепа, обич, топлота, приемане. Не да крием проблемите си един от друг, страхувайки се, че Не заслужаваме. Ето ти недоверие отново - "Ще ме зареже, ако разбере за проблема ми!" Ако това е истина, значи за никаква любов не може да става дума. А вероятно е твоя проекция - ти се самобичуваш за трудностите, през които преминаваш, очаквайки, че и другите ще реагират така. Ето ти я черупчицата, за която писах вече. Още няколко въпроса: - Защо смятам, че НЕ заслужавам любов и подкрепа? - Какво мисля, че ще стане, ако другите разберат за моя проблем? - Защо мисля, че е страмно да имам проблеми? - Позволяам ли си понякога да бъда уязвима? Усещаш, че страхът ти е взел превес в момента, а от него има и други пипалца - срам, вина, малоценност, самоподтискане, самобичуване - > автоагресия. Затова ти зададох и въпросите. _______________ Съветвам те да се обърнеш към психотерапевт, защото иначе има да се луташ още време в едни и същи мисли. Тук можем да ти дадем насоки, но имаш потребност от дълбинна, качествена работа, а през форума не можем да ти я осигурим.

От тук написаното, както и от заглавието става ясно, че подхождаш с недоверие. За мен това е основното, което има да се разрешава. Ти си в постоянно стягане и отхвърляне - а да получиш, това идва от Отпускането. Ти не Допускаш до себе си, пазиш се под дебела черупка като охлювче. И съответно това те мъчи. Задай си въпросите: - Какво ще стане, ако оставя черупчицата си и изляза? - Какво ще стане, ако казвам и правя ТОЧНО ТОВА, което искам, без да има значение кой какво, как и дали го приема? - Към кое/какво и кога имам доверие? А към кое/какво и кога, в какви ситуации не? - Кое кара моето доверие се топи? Аз имам ли отговорност за тази динамика? Мога ли да ѝ повлияя? Писала си, че искаш да се оттървеш - да, така функционира света днес, режем части от себе си, тъпчем се с хапчета, пием алкохол или хапваме сладичко, за да се чувстваме добре. "Искам да съм щастлив!" е главна цел. А лошичкото и трудничкото да си ходи форевър. Да, но в нас има МНОГО за обгрижване, за забелязване, не са само щастието, радостта. Писах наскоро един текст, бях много Долу на колелото на живота, което винаги си се върти безспир, в момента на писането му. Кръстих си го "Моята кутийка с болка". Но самото му писане ме Вдигна. Защото приех. Приех това, което е, без борба и съпротива, оставих го да диша - и то си отмина като вълна. Съветвам те да го прочетеш и останеш с него известно време. С това чувство - не, не искам да се отърва. Обичам си и болката. И тя е част от мен! Уважавам я така, както уважавам и любовта си! Стефан ти е написал много хубави думи, много ценни, прочети ги няколко пъти поне, ще откриваш още и още в тях.

Е, каква работа ти върши точно това? Все едно родителите да са разочаровани и да ги е срам, че 5-месечното им бебе не може да ходи... Ти си голям човек и си вече родител на самата себе си - и по-точно на онова мъничко хлапе в теб - на малката ти. Можеш да бъдеш търпелив, обичащ, подкрепящ родител - е, паднала си сега, ударила си се, боли те, но това не е повод да наказваш себе си. Нали ти трябва опит, за да се научиш да ходиш, без ежедневно да падаш по нос. ВЕЧЕ знаеш повече за себе си отпреди, бъди благодарна! Всеки човек, който срещаме, всяка ситуация, ни учи, дава ни едно рамо да опознаем себе си! Оттам и света, другите, отношенията ни с тях. Бих препоръчала няколко психотерапевтични срещи, за да поработиш, да усетиш това вътрешно дете, връзката ти със самата теб, ценностите ти, някои от които може още да не си разбрала. Също така да преоткриеш свои хобита - прави неща, които са ти приятни, движи се, разхождай се, танцувай, пей. Имай и време да останеш сама със себе си, приемайки емоциите си, усещанията си, давайки им свободата да бъдат. Няма място за срам и разочарование там - каквото е, нека е, ценно е при ВСИЧКИ положения!

Съгласна съм с Донка и Георги. Освен болка, не виждам какво друго могат да акумулират такива отношения. Всъщност ти се дават, за да прегърнеш и заобичаш искрено себе си, цялостта си, която сега не виждаш съвсем. Да се запиташ: "Това ли заслужавам, наистина? Такива отношения ли искам?" Забелязала съм - през своя опит, и през разкази на други хора, че в такива взаимоотношения влизат хора, с илюзорната надежда, че нещо ще се промени и те, давайки и давайки от себе си, ще помогнат на другия да започне да обича по здрав, а не болен начин. Да, но всъщност зад това седи една жертвеност, едно послание за "мачкай ме, прави каквото искаш, стига ми присъствието ти да ме грее като Слънце". Една просия седи. Аз нямам любов и прося от теб! Наистина присъства този модел и аз съм го виждала - И усещала. Не знам дали ще ни послушаш или ще изживееш онова, което сме ти написали - изборът е твой. Но те съветвам наистина да си зададеш искрено въпроса - "Такова отношение ли смятам, че заслужавам?"

Аз бих казала - разбери себе си, преди да очакваш друг да го направи. Фокусът ти е върху другия човек, а всъщност... Имаш да опознаваш себе си. Приеми ситуацията като фенерче, което осветява сенчици в теб, показва ти ги. Там гледай - накъдето свети фенерчето. Казваш, че е студен и безразличен - значи ти всъщност искаш такъв партньор, така ли? Или се надяваш, че ще се промени, на което аз лично не бих разчитала. Защото ти липсва увереност по-скоро. И точно натам свети фенерчето.. Понеже искаш съвет - аз лично бих пуснала, не бих се борила. Да си блъскаш главата в стената, се оказва неплодотворно и в един момент осъзнаваш, че няма разбиване. Не и с блъскане и борба... Има едно банално казване, но пък много смислено - ти правиш 10 крачки, и другият прави 10 крачки, за да се срещнете по средата. Ако някой не направи своите крачки - балансът се разпада, а след това следват доста други разбалансирания... Не твърдя, че когато е трудно, "правилният" ход е да си тръгнем. Но когато тази трудност е обект на справяне само за единия, а другият е неприсъствен, незаинтересован, смисълът се разпада. А и глупави ходове няма. Точно от толкова ходове имаме нужда, колкото докато не се научим как да се отнасяме КЪМ себе си. Ако си искрена, открита, любяща към теб самата, ще си такава и към останалите. И познавайки собствения си вътрешен свят, ще кореспондираш по-успешно и с външния. Заслужаваш човек, който те обича, който също проявява грижа за отношенията ви и това личи - но първо бъди обичаща и грижовна в отношенията си с ТЕБ.

След разговор с психотерапевт, ще имаш по-голяма яснота какво точно се случва. Не ти препоръчвам да бързаш с етикетите, които си лепиш. Това, че наблюдаваш и осъзнаваш поведението си, е ценно. Благодарение на тази ти способност, съм убедена, че ще се справиш качествено с подкрепата на терапевт. В този форум пишат хора, които могат да откликнат на питането ти, сигурна съм, че ще се отзоват.

@Iza-bella, с горния си пост описваш основни елементи от живота на всеки човек с ОКР. Когато започнеш да посещаваш терапевт, който наистина разбира това състояние, ще те поведе в ученето на това как да не се връзваш на мислите си. Те просто ще спрат да имат власт над теб. Отдели възможност за такава терапия, за да можеш да живееш живота си пълноценно! Тук, във форума има теми на хора, преработили ОКР - ето едно такова мнение. Можеш и темата да прочетеш. Ето още един полезен линк.

Чак пък доста сериозно... Симпатично ОКР е! Жълтият кантарион ми се струва, че няма да замести терапията..... Трудно да посещаваш специалист - едва ли - на фона, на това, в което живееш в момента, колко пък да е трудно? Във Варна - Диляна Колева. Тя пише и тук, във форума, може да я попиташ.

Препоръчвам ти психотерапия, защото отплитането от ОКР-то, когато го правиш сам е по-трудно и продължително. Наистина тук, с писане, няма как да те подкрепим в справянето ти качествено. По темата можеш да прочетеш това и това. Можем да ти препоръчаме терапевти, също.

Вярно е, отговорността е колкото негова, толкова и твоя. Терапевтът работи С теб, заедно. А, че няма баланс не бих се съгласила. Според мен всичко е самобалансиращо се, поне в моя живот - но то и убеждението ми е такова, така че нормално. Просто не винаги успяваме да забележим, че всъщност балансът си е там. Не е нужно да е на момента, обаче... Просто в цялата картинка го има, там си е. И понеже тези дни ми е много свойствена темата за женската енергия - струва ми се, че имаш да я пускаш на свобода. Пишеш, че трябва да развиваш, да правиш, да променяш... Това е мъжка енергия. Оставяш ли се и по течението? Оставяш ли се да си автентична пред хората, близки или не - примерно в момента не се чувстваш добре - би ли го показала? Но да е истинско, неподправено, не с цел манипулация, която всички понякога прилагаме. Женската енергия е в животинското, виж поведението на котките. Някоя от тях изглежда ли така, сякаш има нещо да поправя, да променя? Не, те са такива, каквито са, там няма вина, притеснение, усещане за недостатъчност. Другите трябва да са благодарни, че изобщо могат да са около тях! (При кучетата, например, има вина и притеснение или поне като хора, така го разчитаме - спрямо техния език на тялото.) Не става дума да се държим като егоцентрични примадони, стъпващи върху червения килим, а да си вземем хомеопатична доза от това котешко поведение. Та, струва ми се, че имаш нужда да се поотпуснеш и да не мислиш постоянно за "Как Трябва да бъде, пък то не е, значи е грешно". Имаш доверие, пусни го да подиша. Така, както е в момента, нека е. Кажи си: "Добре, приемам това, което е днес, знам, че в някакъв момент ще имам шанса да го разреша. Но днес е така и това има своето място в мен и около мен." Това е тематично.

Светослав, ще ти споделя и аз моя опит с "въртенето на свят". Няколко месеца съм била в това състояние, точно по време и след пика на най-високата си тревожност. И то винаги, докато съм на работа. А аз обичам работата си - преподавам на деца. Отне ми известно време да ми просветне - огромните очаквания, които стоварвам върху себе си, нетърпението ми, желанието ми Всичко да е идеално и да поема Аз цялата отговорност, щото нали трябва да има контрол, всъщност доведоха до... Липса на контрол. До липса на стабилност - "вие ми свят". Тук ще спомена малко за женската енергия, която всички имаме, но при повечето от нас е малко позатисната, непроявяваща се. Та, един от аспектите на женската енергия е да кажеш: "Ще направя каквото мога, но това, което останалите ще вземат, е тяхна отговорност." Да можеш да отвориш длан и да пуснеш. Да направиш това, което наистина желаеш, усещаш за вдъхновяващо, за естествено, а не, което "трябва", което Ти контролиращо мислиш, че някой друг иска и очаква - с други думи, да проявиш себелюбов и себеуважение. И менгемето на собствения ти контрол да отпусне хвата си. Струва ми се, че, както и другите вече са отбелязали, може да не иде реч за смяна на професията - а за твоето "смилане" на онова, което правиш, което очакваш. Може би там е разковничето. Ако пък искаш да я смениш - НИКОГА не е късно за това. Световъртежа е всъщност твой приятел, който ти казва: "Хей, я стой тук, никъде няма да ходиш, виж какво се случва в теб Точно тук и сега!" Аз лично трансформирах убежденията си и това промени моето състояние. За което (но и не само) благодаря на Орлин! Не е била външна промяната. Ако беше само външна, струва ми се, че отново щях да посрещна същия симптом, но през Друго.

Наистина се радвам, че авторката иска да разбере себе си и прави паралел с детството си. Не разбрах заявката, обаче: съвета/мнението, които очаква спрямо какво/кого да са? ___________________ Обидата се "забива" в теб само, ако я приемеш. В случая изкривяваш една не-обида като такава и я забиваш сама в себе си. Да, отговорността на човека, казал ти я, си е в него, явно не е имал точна преценка, но... Няма как да предвидим всичко. Обичам да давам този пример: Ако вървиш по улицата, усмихваш се и поздравяваш всеки минувач, помисли (или пробвай!) да видиш колко различни реакции ще посрещнеш! Едни ще се зарадват и отвърнат, други не, трети направо ще се обидят, мислейки, че... Им се подиграваш. Дори при директните обиди, тоест, когато човек наистина цели да те "уцели", важи това - дали ще приемеш обидата зависи от теб. Всеки обиждащ всъщност цели да нарани така, както е бил нараняван. Можеш да спреш този цикъл, невзимайки обидата и дори проявявайки състрадание към човека - той може да не го оцени и разбере на момента, но това няма значение. А и е любопитно защо се обиждаме на едни "определения", а на други не. Тук има тясна връзка с детството със сигурност - ако не сме достатъчно еди-какво-си, сякаш не заслужаваме... Обич. Сякаш няма да бъдем обичани, ако не сме достатъчно *това, което родителите ни са искали*. Сякаш ще бъдем отхвърлени. А това е страшно за нас, като социални същества. И се задействат едни животински, несъзнавани програмки, които сякаш ни хвърлят по течението...

Танцуването е развиващо за женската енергия. Ще ти подейства "отблокиращо". Обикновено сме вдървени в танцуването, когато сме неуверени, свити в себе си. Това са просто категории на ума. Струва ми се, че ще мислиш себе си по-любящо без тях. Колелото се върти - развиваш се през целия си живот, крачки напред, после назад... Нормална е тази цикличност. Психотерапията ще даде прекрасни резултати при теб, интелигентна жена си. Убедена съм, че ще си помогнеш качествено!

Отговаряш си сама на въпроса. Че какъв е този живот в непрестанен страх? Наистина имаш нужда от психотерапия, която ще те изведе от страховете ти - ще ги преработиш, осъзнаеш качествено и ще живееш живота си без постоянен страх. И Орлин, и д-р Първанов са ти дали ценни съвети - последвай ги, ако искаш да си помогнеш. Сама пишеш "мъчително е" - да, такова е, когато не съзнаваш съвсем какво ти се случва и не можеш да си обясниш лабиринта, в който си попаднала. Добрият терапевт ще ти помогне да излезеш от този лабиринт! Успех с психотерапията! Пиши ни тук, като започнеш.

Защо донякъде? Един мой преподавател на времето ми каза едни много простички думи, но тогава сякаш за пръв път ги Чух: "Инес, не слушай хората какво говорят, гледай ги какво правят." Това е най-прекрасното! Но пуст егоизъм, искаме си вниманието, говоренето, докосването... Не че винаги опира до егоизъм, това са си потребности, но да се научим да обичаме по един по-висок начин, чист начин, би било Велико. Аз мисля, че съм го постигала спрямо определени хора, обаче - не спрямо всички, които обичам... Ако може да се обясни с думи, бих се радвала да го опишеш, споделиш...

Струва ми се, че разпознавам страха да обичаме, като страх от това да бъдем уязвими, да дадем "силата" на някого да ни нарани - сякаш този някой може да ни управлява, да ни вземе свободата... Това по моите представи всъщност не е любов - където има любов няма страх. Всъщност това видео ме наведе на темата отново - вижте как реагират животните. Отиват да се гушкат или да я ближат. Толкова е трудно за нас, като хора, да сме непосредствени. Да сме без някоя от всичките си защитни маски. Явно е толкова е страшно в представите ни просто да даваме и да получаваме любов. И толкова болно всъщност. Всичко, което е живо на тази земя страда точно от това - от човешкия страх да споделиш себе си, да обичаш безусловно, да си добър със себе си. Манията за сила и контрол, която съсипва. Защото ако си добър към себе си, няма вариант да нараняваш другите с думите и действията си, да не се интересуваш от тях и това, което... Оставяш. Живеем така, сякаш няма да си идем след няколко годинки (били те и 80, което пак е нищо време). Ако обичаш себе си, няма да постъпваш насилнически и да рушиш и в теб, и в другите, защото това е Винаги едновременно. ВИНАГИ. Децата и животните са учители на чиста Женска Енергия... Тази, която имаме да развиваме тепърва. И като гледам, сами ще превърнем нещо толкова просто и красиво в супер-сложен урок по преодоляване на самосъздаден страх. Вие какво мислите относно страха да обичаме? Изпитвали ли сте го, посрещали ли сте го?

Послушай Орлин. Всичко това Е отражение - на теб самия. На твоето отношение към теб. Ти мислиш тези неща за себе си, но ги оправдаваш с Другите. Не гледай в тях, а в себе си - решението си е у теб. Да, и аз мисля, че такъв ти трябва, за да попиваш увереност, да имаш силен и ярък пример пред себе си. Посмачкал си мъжествеността си, а на нея може да те научи само друг мъж - да си я припомниш, да я преоткриеш и развиеш в себе си.