Донка

Не понякога - винаги! Напоследък често си задавам точно този въпрос - Оставям ли другите свободни сами да намерят своя път, сами да отворят очи за Любовта, да си направят грешките, да си износят болките...? Как да помогна без да наруша свободата на този, на когото помагам? Как да помогна без да позволя да ограничат моята свобода? Лесно е може би да се отговори на теория....

Бъгът е според мен в това, че ума си използваме да си мислим какви сме и се стараем етикет да си сложим "дъгав" или "бъгав" - че и не само на себе си, а и на другите. За мен това е силата на молитвата - отлепва етикетите, почиства съзнанието и очите ни за себе си и за света ни; напомняме си, че каквото Бог е създал и ни е дал не е бъгаво нито недъгаво, а божествено; разваля "женитбата между доброто и злото", успокоява страховете на ума ни и му напомня за какво ни е даден...

Да напомня само, че "деградацията" също е част от развитието. Когато промених начина си на мислене много хора възмутено заявиха, че вървя към деградация на чувството ми за отговорност и взискателността ми. - Аз обаче знаех, че се развиват крилете ми и се уча да летя и се уча да разбирам другите и да ги приемам такива каквито са - летящи и различни от мерките за правилност и нормалност. Всеки сам избира пътя си на развитие - само после да не се сърди на другите и на света си, че го боли и е нещастен и му е мрачен животът...

Колко много предположения само в един пост. За инфо - моята работа е 11 часа на ден да създавам временни екипи от деца и възрастни, усвояващи нов език в процес на общуване. Така че..... това по-горе ми звучи малко... Прости ми - нищо лично, само ми е смешно, че точно аз съм опонент на екипността. По думите на Майкъл разбирам, че той има опитност само с формален тип екипи. Моята е с неформални групи - те са доказано по-ефективни. Тях Бог ги събира. Не пиша оценки - смятам мотивацията тип "шестица" (перфектен резултат, превъзхождащ останалите и даващ висок авторитет) за най-страшната болест на нашата образователна система. Надявам се, че ще успеем да я преодолеем (Аз вече имам положителен опит) ...някой ден не знам дали ще успеем до 2012. Тук става дума обаче за екипност в "творене на добро" и в "борба със злото" в името на определено учение или идеал и с цел въздействие върху съзнанието и поведението на големи групи хора.И тези екипи се предполага да получат правото и задължението да ограничават "индивидуализма" - т.е. свободата на индивида .. Дано грешно да съм разбрала. Ако обаче правилно съм разбрала, искрено съветвам мераклиите да прочетат отново "Фашизмът" на Жельо Желев. А за силата на индивидуалното влияние върху човешкото съзнание....Не училищата, а Учителите стигат до сърцата и умовете на децата; не болниците, а Лекарите помагат на болните да се излекуват... нали? Бог праща при ВСЕКИ човека или хората, който му са нужни в момента.... Очи в очи, сърце до сърце, аурите да са съвместими ...никак не е просто и лесно... прави се само с много Любов и без зависимост от резултати, без ограничаване,без налагане. Така си представям моята професия през 2012.

Ние все говорим тук за агресията, която е насочена срещу нас. Напълно споделям мненията, че агресията, насочена срещу нас е следствие от агресията, която ние самите носим в себе си. А как се справяме със собствената си агресия? Как да разберем в какво се състои тя? Как да я "лекуваме" с Любов?

Да, добра идея , съгласна съм за сравненията и оценките за добър - лош. Сравнението наистина е дар от Бог - когато сравняваме да виждаме с какво всяко нещо или някой са различно красиви (а не по- и най-) и добри. Красотата на теменужката не се конкурира с тази на розата нито на бора макар и да ги сравняваме. Бог ни го е показал - друг е въпросът дали искаме да го видим или презираме природата като "несъвършен свят" , а своите идеали издигаме като признак за "ангелски произход" и търсим "другия свят" на някакво "небе", а не тук - и сега съвсем до нас. Каквото Бог ни е подарил - то има смисъл и предназначение и не да се отказваме и да го презираме, не да се борим срещу него - а да благодарим за дара и да го обичаме и разбираме и да си служим с него с Любов. Нека сравняваме, но да не противопоставяме, защото Бог не противопоставя - той съчетава в хармония разнообразието. Нека обичаме думите - дар е езикът човешки - и ако като дар с благодарност го приемем - като дар на другите да го раздаваме - да топлим и лекуваме с думи (не да се защитаваме и съдим другите с тях). Старият човек = зависимият от ограниченията в съзнанието си. Новият човек = Свободният и Благодарният.

Нима някой се надява (или са му обещали) да мине по "шорткъта" към Живота , преди да се е научил как да живее в земните животи без да трупа карма; преди да е изчистил сам натрупаната карма; преди да е подал ръка на свои братя и сестри, които сега търсят пътя си и осъзнават кармата си? Новата епоха, струва ми се, ще започнем тогава, когато вече ни е все едно къде и в каква форма живеем - с радост сме готови да се преродим тук, защото за щастие и с Любов идваме; когато се научим на изкуството да Живеем и живота в тленните си одежди.

И като такива инструменти нашите личности са част от Божествения Промисъл - нямаме право да ги топим, нито да ги мачкаме значи... само се очаква от нас да ги поддържаме тези инструменти чисти, работещи по предназначение и в хармония с останалите "инструменти" - личности. Молитвата-благодарност е точно механизмът, по който се прави това. А колкото до раковото раздуване на личността - то е болезнена реакция на липсата на тази връзка и страхът на "инструмента", че ще бъде смачкан и откъснат от цялото. До това води насилието над Егото, обявено за Враг. Молитвата-благодарност го успокоява, дава му усещането за връзка с Организма - усещането, че някой се грижи за неговата безопасност и щастие - вместо да се бори за оцеляването си, личността впряга енергията в работа за Организма си. Като награда личността получава щастие, спокойствие, Любов (по време на молитвата-връзка) - и така кръгът се затваря.

Бог ни дава Любов и ни оставя свободни, но и отговорни за това, което сме, което вършим и мислим. Бог не е справедлив бащица, нито Учител, нито съдия - това са твърде стари представи за Бог. Светът е такъв, какъвто нашите очи го виждат и какъвто нашето съзнание го създава. Майката, която убива детето си вероятно носи агресивност или генетичен материал, който не бива да се възпроизвежда, защото влиза в разрушително силна дисхармония с Цялото. Деца убиват деца, защото превръщаме в "геройство" агресията - те остават с впечатлението, че това е проява на сила, смелост, свобода и начин да извоюваш вниманието на хората. Всеки добър педагог знае, че за да наложим спокойствие и обич и уважение между децата, е необходимо да се поощрява с внимание и добра дума и благодарност точно това поведение и да се изтъкват добрите качества на децата, които са склонни към агресивност. Мрак, лъжа и злоба има само в затъмнените, изплашени умове на някои хора - но в същите тези умове има и светлинки - защо да не раздухаме тях? Защо не събираме и показваме светлината, искреността, добродушието, обичта - те са истинските лекарства за раните, които раждат агресията. Страхът от живота, не от смъртта, според моите скромни наблюдения е в корена на агресивността на човека.

Понаблюдавах се през това денонощие и разбрах за себе си, че : - вътрешният ми човек не се моли - няма смисъл и няма на кого - той е частица от Божественото цяло, към което отправям молитвата си - балгодарност - моли се личността ми - материализацията на Вътрешносто ми аз тук и сега. Моли се, за да се хармонизира с вътрешното ми аз и с Божественото цяло. Хармонизацията и дава "храна", зарежда я, за да функционира според предназначението си, определено от Божественото цяло и зададено като индивидуален код във вътрешното аз. Нещо като клетката и хомеостазата на организма... После намерих ето това: източник: Изворът на доброто - Вътрешната работа на ученика; Беинса Дуно Според мен по-горе се описва състоянието на личността и влиянието на молитвата за нейното почистване, израстване, получаване на енергия от Божествения свят и нещо като "рестарт на заложената програма"

Не е страшна болката, когато осъзнаваме нейния смисъл. Родилните болки са сладки - даваме живот на нов човек - знаем, че си струва да ги преживеем, забравяме ги, когато чуем първия плач и долепим туптящото сърце на рожбата си до своето - отново. Анагажираността на роднините? - нали не биваше да облекчаваме щангата на щангиста?

Разбирам - и съвсем не си крия главата в пясъка Газовият пистолет и бодигардовете са демонстрация на безсилие и обърканост. Липсата на Любов може да се преодолее само с.... повече Любов, нали? Освен госпожа Х, която злослови, няма начин да няма и госпожа У, която винаги се усмихва... Когато децата започнат да споделят как някой ги тормози, аз им задавам въпроса: А има ли друг учител, който не постъпва с вас така? Който ви разбира, обича, с когото ви е спокойно? Личицата им веднага светват Децата забелязват и оценят доброто и любовта. След като ми разкажат за "добрите" си учители - предлагам им да видят доброто и в тези, от които досега са се оплаквали... Божидар (5 клас): Да, госпожо, разбирам, че тя е взискателна за да научим по-добре уроците си, но как да и кажем, че като се подиграва само ни отблъсква от тях?" - простете и, че така вижда нещата и не се обиждайте, обичайте историята, не уроците и оценките...

Илияна Ето - това е - за моето съзнание няма по-правилен критерий за това дали съм на Пътя си и творя Добро. Ако тъпча себе си, в името на някакво измислено добро, няма ли да започна да го правя и с другите "за тяхно добро"? Ако сама започна да се тъпча в името на това да "творя добро воистину", няма ли да го очаквам и от другите? И ако другите не искат да тъпчат нито себе си, нито света си, а искат да обичат и да са благодарни за всичко казано по-горе в молитвата, и вместо да презират светлината и живота се радваме на дадения ни живот и изпълняваме Неговата Воля (не стремежите и копнежите на неудовлетворимото си Духовно Его) няма ли да ги отнеса в графата "низши и заблудени", а себе си да самопровъзглася за "извисен и благороден"? Не ни ли завеща Христос, че единственият начин да "творим добро воистину" е

по това ще я познаем "нашата молитва" - благодарността не ни "заличава" като личност, а ни преобразява, чисти и ни създава условия за растеж.

А може би личността не е разрив с общността, а средство за реализацията и? Да, всичко е квантова супа - но тя съществува като структури - материя, енергия.... Смисълът на съществуването на квантовата супа не е в статичната хомогенност, а в разнообразните и прояви и енергийния обмен... Когато смятаме личността - своята и на другите - за "отклонение", което е наш враг, така не сме ли агресивни към Общото, което ни е създало такива личности каквито сме? Така не дръзваме ли да го заместваме с друго - измислено от нас (или от някой наш Авторитет) Общо? И дали когато някой ни убеждава да се борим срещу личността си и да я топим, всъщност не се опитва да ни контролира за своя сметка? Може би вместо да обявяваме Его за цар или да го унищожаваме, бива да го оставим да си изпълнява кротко и смирено това, за което ни е подарено и само да му помагаме с Любов (не да се идентифицираме с него)? Тогава ще сме в хармония - без да страдаме от несъответствието между илюзорния свят на Цар Его и Божествения свят - без да се налага да унищожаваме и нараняваме личността, в която сме сега по силата на онази Промисъл, от която сме частица и затова никога няма да осъзнаем изцяло.

Не съм съгласна със заглавието на темата! Насилието, за което говорим няма нищо общо с училищата, по-точно с има отсъствието от тях. Насилието в ромските квартали е стара реалност, но това е техен избор - те са обществена група с по-различни от нашите ценности. Ние дали имаме право да им налагаме нашите? Между тях има прослойка, която е по-работлива и разумна от много българи. Те учат децата си на уважение и трудолюбие, домовете им не са богати, но децата им не са на улицата... Колкото до училищата ни - в тях има и много радост и любов... Защо не посветим и една тема на радостта на децата в училище? Вашите деца идват ли си радостни оттам, разказват ли ви развълнувани какво се е случило днес? Казвали ли са ви: "Много си обичам..., защото винаги ни се усмихва и разговаря и играе с нас"? Защо не разкажем за деца и учители, които раздават и излъчват Любов?

Според моето скромно житейско разбиране Молитвата е синтезирала същността на отношенията личност - Бог. Не се стопява личността ни, а се смирява пред Божията Воля и се хармонизира с Нея, защото разбира, че Бог е този, който знае какво е най-добре за нея сега и тук. Личността е благодарна за насъщното, няма желания, породени от Гордостта и суетата. Личността се учи да се отнася към света си както Бог се отнася към живота и самата нея - с Любов безусловна. Тя се учи да прощава - да разбира смисъла на всичко, което не се побира в нейните представи за добро и да го обича и оставя свободно - както и себе си. Личността разбира, че причината за страданията и са "изкушенията", които са в нея самата - гордостта, ревността, суетата - и лекарството срещу тях е вярата в Божията Воля - Любов и Свобода. Така си ги разбирам аз тези думи - така ги живея и съм щастлива, че става това, което Бог реши да стане - аз само внимавам да приемам каквото дойде с благодарност и да правя всичко и само това на което съм способна в конкретния момент - това е моята личност - аз съм пратена в този свят от Бог в "дрехата" на тази моя личност и моят дълг е да я пазя и поддържам чиста каквато ми е подарена с Любов, за да се уча и служа на Бог каквато ме е създал сега и тук.

Мисля, че започвам да се досещам защо душевната промяна ни се струва трудна и бавна... Някой или нещо е успяло да ни заблуди, че за да я постигнем, трябва да се освободим от егото си. Ако направим това сме застрашени от загуба на идентичност и естествено егото се съпротивлява. То се опитва да "вземе властта", за да не го терминираме - все пак егото наистина ни е необходимо за оцеляването и за интегрирането в обществото ни. Не е необходимо да се борим нито срещу егото, нито срещу страховете си. Да прилагаме Любовта за мен означава да се отнасяме с внимание, разбиране и подкрепа към егото си, за да не му се налага да се бори срещу самите нас за да оцелее. Да прилагаме Любовта към страховете си и към страховете на другите за мен означава да се опитаме да разберем тяхната причина и да помогнем на егото да се справи с тях спокойно - не с борба. Сега ми стана интересно дали тук не можем да си споделим конкретни случаи, в които ние сме се справяли със страховевте си с Любов.

Едва ли има човек, който не е застивал с усещането, че това вече го е сънувал или виждал или чувал - дори знае какво точно ще стане или ще прозвучи след секунда и какво точно ще каже или направи той самият.... Очевидно вече много малко хора си представят времето като едопосочна линия.

Че то не е вълшебно и се знае кое е - наркотиците И също така добре се знае как "премахват" страха по химичен път и каква е цената на тази "смелост" и "блаженство". И защо душевната промяна и развитие все ни се вижда толкова страшна, болезнена, трудна, бавна? Ами ако се опитаме да обикнем и разберем страхуващото се себе си, вместо да смятаме страховете си за врагове и да се боричкаме с тях, усилвайки ги по този начин само?

Ако поддържаме илюзията си за благородството на този копнеж, дали изкуствено не задържаме осъзнаването на Божественото, което пребивава в нас?

Ако АКТИВНОСТТА активните не е ШУМОТЕВИЦА, а Ако СИЛАТА на силните не е ВЛАСТТА, а неуморната тихата, анонимна ежедневна "сеитба" на "заразата" , наречена не в душите на ВСИЧКИ - на МАСИТЕ, а в душата на всяко малко и незначително за СИЛНИТЕ, но ценно за Бог Човешко съзнание.... Може би това ще е годината, в която ще се научим да не мислим за света си с понятията ДОБРО - ЗЛО....и съзнанието ни ще се хармонизира с Божественото?

На всички вас, приятели, ви желая да преживеете в този си живот всичко, което ви е необходимо за да постигнете това, за което Бог ви е създал тези, които сте сега и тук.... Мисля си с благодарност сега, че ако не бях преживяла сълзите и съжалението и самосъжалението на първия си брак, страха и несигурността за бъдещето на дома и децата си, нямаше сега да разбирам толкова добре онези наши братя и сестри, които го преживяват и онези, които бавно и болезненое отварят душите си за Любовта и Свободата, нямаше да имам за тях думите, които ние само да си разбираме между редовете дори. Ако не бях осмислила и преодоляла самотата аз самата, знам, че нямаше с толкова спокойствие да им давам кураж да поемат по своя път без да се страхуват от нея... Сигурна съм, че , ако не бях се "впуснала с затворени очи в авантюрата " на втория си брак - и усетила с цялото си същество какво означава женитба с Любов и Свобода за човека, който Бог е отредил за мен в този живот. (Признавам си, че преди промяната, щях да го отмина - не отговаря на старите ми критерии ми за мъж ), нямаше да имам силите да им кажа - Бог ти е приготвил щастие, ако се научиш да обичаш себе си и хората така, както Той ни обича.

Не се чувствам вече самозаточена - съвсем съм си на мястото и свободна. Мисля, че всичките ни аспекти са Божествени. Вътрешната ни същност се изразява във външността, излъчването и поведението ни. Пепелта не е част от нас - наслоена е върху нашата същност от груповите зависимости и предразсъдъци, оценките, моделите за добро и зло, сравнението и ревността, гордостта, суетата. Ако се научим да обичаме себе си и света си без условия, без оценки и сравнения с другите, пепелта се "топи" и трансформира в разбиране и "нежна сила".

Напълно споделям мненията на Багира и Добромир! Според мен преди да прилага подобни методи, човек е хубаво да провери дали става дума за желание на Егото и някаква зависимост или за перспектива на развитието. Не е сложно - желанието на Егото и зависимостите реагират болезнено на "Ако това се случи, ще съм щастлив, ако не стане - пак ще съм щастлив - Бог нека реши какво е най-доброто за мен и останалите!". Ако усетим прекалено силна тръпка и болка при визуализацията на двата противоположни варианта - това е предупреждение да спрем и обмислим добре какво визуализираме. Перспективата, която е нашата пътека обикновено предизвиква спокойна радост при изричане на по-горната формула.