Станимир

Това в никакъв случай не е основната роля на мъжа. А щом мъжът и жената имат равен достъп до работа, то следва и отговорността за финансите на семейството да е еднаква. Ако се очаква отговорността да е преобладаващо у мъжа, то равнопоставеността изисква мъжете да са привелегировани при търсене на работа. Но те не са. Като цяло няма дори равнопоставеност.

А как правим оценката дали един човек е щастлив? Дали преценяваме как той възприема живота си? Дали според това, как ние бихме се чувствали на неговото място? Дали сравнявайки го с други хора, вкл. себе си, или с някакво средно равнище? Отделно от това, щастието може да се основава на заблуди, зависимости и какво ли още не. В тези случаи е за предрочитане хората да страдат. Още по-добре би било, ако намерят щастието в преодоляването на моментното си състояние в бъдеще, но това е по-трудно. Само с мисъл за бъдещето можем да сме щастливи в свят в който ние и всички останали сме толкова далеч не само от съвършенството, но и от един преобладаващо добър живот. За това, колко са нещастни българските мъже даже не ми се мисли. Аз се чувствам щастлив. Ако някой си мисли, че нямам основание да се чувствам щастлив - ами съжалявам за този нещастник. Такъв човек първо трябва да намери собственото си щастие, преди да се опитва да запълни празнотите в себе си търсейки нещастието в другите.

Предполагам, че не само атмичният свят. Вероятно е добре да се види и самият контекст, където е използван този израз.

Не забелязвам никакви проекции. А все някой трябва да познава истината, нали така? Защо пък да не съм аз? Не, всъщност не се чувствам достатъчно свободен, нито достатъчно сигурен. Процесът на опознаване на истината е безкраен, но да, считам, че съм постигнал някакво частично нейно познаване - само на една мъничка част. Това обаче съвсем не ми е достатъчно. Наречи го духовна алчност ако желаеш. Всеки има някакви духовни натрупвания. Все пак духът не е от вчера и ние сме резултат от милиарди години еволюция. Времето разбира се губи своето значение пред вечността.

Мислех да пропусна темата, но няма. Смисъл има, най-малкото защото тези, които ще се включат ще се опитат да създадат една невидима връзка помежду си и да насочат събраната енергия в определена посока. Доколко ще успеят? Ами, доколкото - дотолкова. Аз бих подкрепил по-конкретни усилия, защото повишаването на вибрациите ми изглежда малко отвлечено и безсмислено, но самата идея за молитва ми допада.

Всъщност, свободата и сигурността са едно и също нещо. Най-малкото и двете са следствие от познаването на истината. Сигурност може да имаме само познавайки вечните и неизменни основи на битието. В света на промените няма сигурност, няма и свобода. Утре планетата може да я няма и какво ще остане от разбиранията ни за свобода и сигурност? Ще остане само нашия дух с елементите непреходно знание, което е успял да събере. Човек може да бъде заблуждаван, лъган, да му случат хиляди случайни и неслучайни нещастия, но зад всичко това съществува определен ред, който може да бъде опознат от нас. Всичко си има своето значение, което рядко разбираме напълно и вярно. Различавайки преходното от непреходното ние можем да построим за духа си дом, който ще надживее смъртта на планетата и няма да умре с нея. Но какво ако съзнанието не може да надскочи Земята? Тогава и свободата, и сигурността ни ще бъдат ограничени от земното и няма да имаме с какво да живеем в надземните сфери.

Ние не знаем почти нищо за изкуството на духовните наставници или това на други по-духовни светове. Аз поне съм попадал само на някои кратки насоки в това отношение. Емоционалното въздействие е по-силно, особено за един емоционално фокусиран човек. По-голямата дълбочина е доста спорна. Ако се замислим например за музиката, ще видим, че въздействието е свързано със стила и типа музика, и зависи от индивидуалните предпочитания на слушателя. На някой човек може да му въздейства силно рок музиката, на друг джаз музиката, на трети класическата. Главното, което искам да кажа е, че за всеки тип човек намиращ се на всяко ниво на духовно развитие има изкуство, което ще му окаже силно и дори разстърсващо влияние поради сходството във вибрациите. Съществуват и модни тенденции на които човек се поддава. И ако ни бъде представено изкуството на висшите светова, аз съм сигурен, че то ще е твърде далечно за хората, дори и за гениите в изкуството да го разберат. А и изразните средства са по-различни. Друг момент е, че на настоящия етап хората се нуждаят от развитие на мисълта. Но тази тема е дълга. Гениалността на хората се определя от съвремениците и хората от следващите години. Но оценката е строго субективна и в крайна сметка един творец, който е прекалено далеч от вкусовете на обществото, колкото и да е гениален ще си остане неразбран. А разбраните гении все пак ще се окаже, че не са чак толкова далеч от същото това общество, щом са признати от него. Постът се получи малко хаотичен и разпокъсан, но сега бързам. После може да продължа някои от идеите в него.

Човекът е процес. Това е свободата, която ни е дадена от вселената. В Живота където се преплитат животите на всички хора свободата ни е ограничена, защото нямаме право да предявяваме претенции над това как другите живеят. Има механизми, които водят всеки човек до точното му място и ако някой си мисли, че не е попаднал там където трябва, този човек има още да се учи.

Да, засега е абсурдно да търсим гении във всички аспекти на живота. В самоубийството няма нищо гениално, нищо възвишено, нищо продиктувано от свободата и от таланта. Защо оценяваме самоубийството на един гений по различен начин от самоубийството на един обикновен човек? Геният е велик в своята област, но самоубийството не е част от тази област. Защо пренасяме гениалността му там където я няма? Темата е за самоубийствата на гениите. Да, контраст между гениалността и посредствеността има и той може да бъде преодолян, и е правилно да бъде преодолян без да се стига до самоубийство. Неовладяната свръхемоционалност е разрушителна сила. А неспособността да владееш себе си е слабост. Тук няма упрек, а констатация. Ако не можеш да приемеш действителността, промени я или поне участвай в промяната. Но това не става за ден, нито за век.

Няма как да оценим едно действие ако не вземем под внимание последствията от него. И то всички последствия, част от които при самоубийството са невидими. За тях е писано много. Тук мога да цитирам много и Дънов, и примерно "Ключ към теософията" на Блаватска, и редица други трудове и автори.

Смелостта е доста относително понятие. Някой може да шофира с риск на ръба на възможностите си и в същото време да изпитва неописуем страх от пчели. Добре е да почитаме гениалността, но нека да не я търсим там където я няма. Ненапразно написах, че никой не е гений във всички аспекти от живота. Най-малко самоубийството трябва да бъде представяно като пример за подражание. И това ли е всъщност посланието на самоубийците? Търсят ли самоубийците нашето възхищение? Не. Те си имат своите си лични подбуди в които рядко има нещо красиво. При самоубийството винаги има заблуда и то в огромни количества. Няма послание, няма саможертва, а само илюзии. Стойноста на едно действие се определя единствено от последствията. Кое точно самоубийство от тези, които коментираме тук е оказало благотворни последствия?

Смелост ли е самоубийството или бягство от болката да останеш жив? А който знае защо живее, никога няма да си помисли за самоубийство. И това последното не задължително защото го е страх от смъртта. Тя винаги идва, защо да бързаме? От смъртта не можеш да избягаш, но от живота можеш. Защо е нужно в тази тема да превъзнасяме глупостта, пък била тя и глупостта на гениите?

Основното, което трябва да знаем е, че възмездието винаги е справедливо. В този смисъл обобщенията не са много на място. Може би има изключения, но като цяло самоубийството е крайно нежелано и не води до бягство от това, поради което е допуснато. Не можеш да избягаш от съдбата си.

Великите личности не са имунизирани срещу слабости. Те може да са много надарени в едно, две, три, пет направления, но все пак са далеч от всестранното развитие. Ще оставя всеки сам да продължи мисълта ми. Самоубийството в повечето, а може би във всички случаи е емоционално решение. Силната емоционланост е стихийна и разрушителна в същността си. И тук трябва да можем да я различим от творческата чувствителност. А двете толкова лесно преливат едно в друго при хората...

Качеството на продуктите е ниско поради чисто пазарни причини. Колкото до глобализацията, тя е неизбежна. Процесът вече е започнал и е необратим. Усилията следва да се насочват към правилното му протичане, т.е. към минимизиране на вредните съпътстващи го последствия и подпомагане на положителните такива. Нациите принципно не се различават от индивидите. Принципите на базата на които се обединяват нации и индивиди в колектив са едни и същи. И ако в момента едни нации търсят начин да се наложат над други нации, то това е защото същото се случва и в индивидуален план между самите хора в рамките на всяка отделна нация.

Нормално е в християнството да са застъпени неща от предходни учения и религии. И да, не вярвам, че всички притчи около Христос са се случили действително с него. Това не ги прави по-малко верни. Но да се различи историческата действителност от митовете е невъзможно. Всъщност няма значение как ще бъде представена истината, а нейното осъзнаване. И не, нямам нищо против християнството, но то не е нищо повече от моментно представяне на истината, едно късче от нея. То съществува само и единствено за да представи част от истината по начин подходящ за хората от последните векове. Извън това християнството няма никакъв смисъл, както всъщност и всяко друго учение.

Нека да не изместваме темата. И без това, възгледът, който се преписва тук на Христос е малко спорен. Все пак ние имаме черно на бяло думите на П. Дънов, но с казаното и направеното от Христос разполагаме единствено като разказ от свидетели, а може и свидетели да не са били, като не знаем доколко легендата е примесена с историческата истина. Когато Христос казва: прости им Господи, защото те не знаят какво вършат, това не е любов към врага. Никъде няма прошка към тези, които се стремят да навредят съзнателно, т.е. към съзнателните служители на черната ложа. Любовта е към тези, които не знаят какво вършат, т.е. невежите. Прошката е за тях. Ако се прости злото на другите, това означава да им станеш съучастник. Когато някой къса връзките си със светлината, това единствено трябва да породи съжаление за погрешното решение, но решението му трябва да бъде уважено и той да бъде оставен да си понесе последствията. Любовта към човека не може да надхвърля любовта към Бога. А любовта към Бога е почитане на принципите върху които е изградено битието. Не може в любовта си към някого да пристъпваме тези принципи.

Истината ни прави свободни, защото извън илюзията, с която сме оградили себе си, ние и сега сме свободни. Ние не сме от този свят и нищо в него не може да ни повлияе в действителност. Ние сме отвъд материята, извън времето и пространството, отвъд преходността, отвъд ограниченията и единствено съзнанието ни принуждава да се съобразяваме със споменатите окови. Но и те са преодолими именно в съзнанието, а оттам и в реалността. Но за това е необходимо да бъде осъзната действителността, която е зад очевидността - не просто да знаем за съществуването й, но да можем да я вместим в съзнанието си, т.е. последното да е достатъчно широко (разбирайте безкрайно) за да може да вмести действителността в себе си.

Любовта свързва, а когато се свързваме със сили които не искаме да ни повлияят негативно, то ние трябва да сме по-силни от тях. Защото в един момент може да се окаже, че не ние сме упражнили благотворно влияние чрез любовта си, а сме се станали подвластни на сили от низш характер.

Лошите за които говори Дънов, казвайки да не им даваме любовта си, много добре знаят какво е любов. Поставянето на етикети е неизбежно. Не е задължително точно да определиш един човек като добър или лош, но при всички случаи трябва да определиш дали той може да оползотвори това, което му даваш, или просто ще го разпилее. Защото във втория случай, отговорността е на даващия.

За да се намери нещо, трябва да сме наясно какво търсим. Всеки е имал допир с тъмните сили, както и със светлите.

Ако човек е решил да се движи надолу в развитието си, малко е това, което можем да направим за него. Всъщност - почти нищо. Ако говорим за любов, в която жертваме себе си за другия, по-добре е да не го правим за всеки. Ако любовта ни се заключава само в пожелание за по-добро бъдеще, то няма проблем тя да е насочена и към устремилите се надолу. Но да се правят жертви заради последните е лудост, поне за обикновения човек.

С всяко свое действие хората вършат добро и зло в някакво съотношение. Всяко наше действие има определени положителни и отрицателни последствия. Няма неутралитет, има избор. Въпросът е доколко разумен е този избор. Част от злото сме доколкото последствията от нашите действия са лоши, т.е. не отговарят на хода на еволюцията. Но по принцип за човека е предопределено да бъде добър и нищо друго. Другото е отклонение, съществуващо като възможност, тъй като свободата е преди всичко, но не водещо след себе си нищо добро за отклонилия се.

Не. Това означава само, че нещата може и да не се получат съвсем както трябва, но това не е причина за въздържане от действия. В крайна сметка ако намеренията са добри от евентуалните грешки можем да се научим и да не ги повтаряме в бъдеще.

Двама души трябва да са заедно само когато това е кармически предопределено. В този случай е по-добре да се оставят господарите на кармата да се погрижат за ситуацията. Във всички останали случаи всичко си зависи от техните решения, като магията най-вероятно ще наруши свободата на единия от двамата.