Станимир

Всеки си има своята заслужена почивка и без да е осъществил голям (или какъвто и да е) духовен напредък.
Човек може да се отъждестви с въплътената си личност или с божественото в себе си, с истинската си същност. Ако гледаме на себе си като недобри, то със сигурност се отъждествяваме с въплътената си личност. Но божественото няма нужда от развитие и подобрение - от нас се иска единствено да му дадем път да се прояви. Ние сме добри и трябва да се научим да проявяваме тази доброта. 

Поради това, че аз все още не съм се освободил напълно и непрекъснато от тъмните мисли; поради това, че в себе си все още забелязвам егоизъм; поради това, че съзнанието ми все още се отъждествява с личността ми, вместо с душата или висшето аз; поради всичко това, аз се чувствам прекалено здраво стъпил поне с единия си крак на първото стъпало, за да мисля за третото. След първото стъпало (това на егоизма) стои второто (това на отъждествяването с висшето аз, душата). Който в съзнанието си (не само на думи) е станал едно със своята душа, нека мисли за третото стъпало. Само че тогава е възможно в липсата на аз и на мисли да влага малко по-различно значение.

Интересно ми е, как може да се отрича умът и в същото време да се затъва в безсмислени философски съждения, като се говори и за средния път? Как може любовта да е навсякъде, а в същото време да се отрича възможността на мисълта да бъде неин носител? Как може да се отрича способността на човека да изпраща любов чрез положителните си мисли? Затъва се в чужди разсъждения за аз-а, като се забравя, че това неизменното, което е в неговата основа, не го отрича, а го съдържа в себе си. Ако в момент на необходимост от милосърдие започнем да разсъждаваме върху това дали мотивацията ни е егоистична или не е, то най-вероятно въобще не притежаваме милосърдие, а моментът ще бъде пропилян. И всъщност защо ни е да знаем дали сме проявили милосърдие според някакви критерии? Постъпили сме така както сме преценили, възоснова на качествата, които притежаваме (духовни или не). Може да се окаже правилно или не съвсем. Това трябва да оценим и ако е необходимо да поправим. Дали се вписва в определението ни за милосърдие, няма никакво значение. Всъщност, кое е милосърдието: нашето вътрешно отношение или предприетото от нас действие и резултатът от него? Аз си мисля, че милосърдният човек чувства милосърдието в себе си. За него няма никакво съмнение дали го притежава или не. А и няма особено значение, тъй като по този начин човек просто е себе си. Да, има и такива, които само се мислят за милосърдни. Разликата между тях и първите е, че постоянно изпитват необходимост да го доказват (милосърдието си). При тях обаче истинското милосърдие все още спи някъде надълбоко.

- има живот след смъртта, но човекът не е способен да ви се яви в съня ви и да ви съобщи информацията, за която сте се разбрали години преди той да почине
плюс вероятно
- вие самите не сте способен да контактувате със съответната душа
Но за първото съм убеден.
 

Колко добре можем да се научим да проявяваме Живота? Колко добре го можем индивидуално и съвкупно? Животът няма цел, Животът е. Развива се не Животът, а нашите способности да го проявяваме и осъзнаваме. Той тече през нас като река. През нас като индивидуалности и през групите живи същества като съвкупности. Законите които обуславят физическото ни тяло са същите, които организират и тялото на космическия човек. Съществува диференциация и тя се основава на функциите, които следва да се изпълняват. Простите организми са на нисшите стъпала на развитие на съзнанието. Колкото по-развит е един организъм, толкова по-разнообразна и сложна е структурата му. Тогава как можем да очакваме, че с развитието си хората стават еднакви. Не, те стават все по-различни и по-различни. Защото и функциите, които изпълняват в тялото на космическия човек са различни. А индивидуалността няма как да се загуби, защото така ще се загуби и възможността да изпълняваме съзнателно функцията си в цялото.

Предполагам, че не.

​Поне окончателно ще се убедиш, че наистина вече не го желаеш.
Силното желание може да блокира възможностите за реализирането му. Проблемът е, че желаейки нещо хората насочват по-голямата част от енергията си хаотично. Например когато присъства страх дали желанието ще се реализира, това е хаотична енергия, която пречи. Ако енергията е насочена правилно тя ще спомогне за реализиране на желанието.
 
За да не си зависим от желанието си, трябва да си подготвен както за възможността то да се изпълни, така и за възможността то да не се изпълни. Трябва да си готов да понесеш последствията и в двата случая. Ако не си готов дори само за единия вариант, вече си зависим от желанието си. Тук зависимостта може да има различни степени. Когато говорим за робство, вероятно трябва да разбираме много силна зависимост, която очевидно пречи на целесъобразното вземане на решения. Защото някаква степен на зависимост винаги ще има, поне на този етап от развитието ни, но добре е тя да не е прекалено силна.

За вярата колкото синапово зърно и планината не трябва да се разбира буквално. Всичко е възможно, когато е в съгласие със законите на битието и нищо не е възможно извън тях. Но за всяко нещо да се реализира са нужни и съответните условия. Нищо не може да бъде реализирано без да са налице нужните условия за това. Силната вяра може да доведе до натрупване на необходимите условия, но това може да отнеме време. Т.е. планината може да се премести примерно след 1000 години. Силните ни стремежи задължително ще се реализират, но това може да стане в следващ живот, когато ще са налице нужните условия.
Колкото до мечтите, те са ограничени от нашия кръгозор и нашите стремежи, интереси и наклонности. В този смисъл мечтите ни са си изцяло наше творение. Ако идва нещо от висшите светове, то това са идеи, които ние въплъщаваме в мисли, мечти, желания и др. подобни.

На англ. е Bruce MacLelland. Не съм от прекалено съчувстващите, но пък написаното е наистина крайно. Не всяко страдание е следствие от човешкото минало, т.е. карма, а още по-малка част хората избират. Не на всички страдащи им е приятно да играят ролята на жертва, търсейки съчувствие и внимание. И нека да не бъркаме състраданието с помощта. Човек винаги трябва да е състрадателен, но се помага разумно.

Сега може да опитвате волята си в малките неща. Кажете, че утре ще станете точно в 4 часа. Допуснете, сега е зимно време, студено и вие почнете да разсъждавате: „Ще настина“. – Не, това не е воля. Ще станеш в 4 часа да се облечеш, може да се разхождаш в стаята си, но ще станеш. Често в окултизма много ученици не сполучват, защото те трябва да се концентрират. В концентрирането съзнанието трябва да мине безпрепятствено от едно състояние в друго.

Волята има два начина на проявление: смаляване и разширяване, но първото нещо: волята започва с ограничаване – без ограничаване воля не може да се прояви.

И следователно, воля има онзи човек, който на едно добро желание, след като му откажат 99 пъти да постоянствува и на стотния път твоята воля ще сполучи. Сега, в този си живот, вие кармически имате ред препятствия, някои по-големи, някои по-малки. Някои от вас ще развият волята си по-скоро в тази посока, а други – по-мъчно. Пък някои от вас ще дойдат до някъде и ще кажат: „Тази работа не е за мене, в някой друг живот... аз съм млад, та като стана малко по-възрастен, сега не му е времето“. Не, сега, сега. Сега не направите ли туй и в бъдеще пак е същият закон. И тъй, всички ще започнете с ограничаване, не измъчване. Ще гледате да се освободите от всички излишни неща, които ви спъват в живота; а други неща, които ви липсват, ще притурите.

И тъй, във волята вие ще има да се справите първо с физическия човек, първо с тялото, ако искате да развиете волята; второ – с чувствата си и трето – с мислите си. Така ще насочите вашата воля. Гледайте да пресъздадете тялото си, да внесете ония елементи, които ще внесат по-голяма бодрост и издръжливост на тялото; да внесете ония елементи, които ще дадат по-голяма устойчивост на чувствата ви и по-голяма сила на мисълта ви.

После, всички, които влизате в този клас, може да си определите два положителни часа през 24-те часа. Единият час може да е сутрин: като станете, да си препратите по едно добро желание за усилване на волята си; а другият – вечерно време. За сега изберете си само един ден в седмицата, да видим кой ден бихте си избрали. – Кажете вие кой ден. – Е, вие си имате един ден, който си обичате. Сутрин, като станете, ще си пожелаете и вечер преди да си легнете. Ще седите, колкото имате разположение. Гледайте да имате разположение, защото без разположение вие не може да си пратите една добра мисъл. Според разположението на сърцето ви ще бъде изпращането на мисълта. Индивидуално, ще изпращате мислите, не общо. Вие ще изпъквате като индивиди. Само на тези от вашия клас, ще направите един малък опит, нали? Та после от малкото към великото, нали тъй? Ако ученикът не напише първата буква, после един слог, първата дума, той не може да напише тия сложни предложения. Всички лица ще ги прекарате образом и ще пратите мисълта. После друг, трети, докато изредите всички, както поливате цветята: ще идете при всяко цветенце, и ще му полеете водица, ще го погладите, а не с маркуча, това не е поливане. В окултната школа туй не се позволява. С маркуча то е практично, но резултатите са лоши. А тъй, повече време ще ви вземе, но има отлични резултати. Петдесет души сте, вие ще дадете по 10 секунди за всеки един, може по 20–30. Ако е по 1 минута, много ще се уморите, по 10, по 20 секунди, 1/2 минута. Туй, което пожелаеш за себе си, ще го пратиш на другите. Като пратиш туй пожелание на другите, ще поляризираш своята воля.

Качества и проявления на волята

В духа няма зло. Злото е следствие от свободата на избора. Когато изборът е в несъответствие с общия ход на развитие във вселената, на реда съблюдаван от духовно-развитите същества и космическите закони, тогава имаме зло. Разбира се то си има градация, нива. От гледна точка на съвършенството, всичко в проявения свят е зло. Има школи разглеждащи нещата дори и от тази гледна точка, която според мен дори и вярна, наблягането на нея не носи полза на хората. Да проявеното не може да бъде съвършено, и от гледна точка на това, че проявените същества бидейки несъвършени, никога не могат да предизвикат съвършени последствия, които да имат само добри резултати (значи в резултатите им винаги ще се появи нещо лошо, пък било то и нежелано от предизвикващите го същества). Това, обаче, както вече казах е доста ненужно отъждествяване на доброто с някакво дори можем да кажем предполагаемо абсолютното добро, тъй като никой никога не го е наблюдавал и няма как да го наблюдава, защото това би означавало нещо проявено да достигне съвършенство. То е като безкрайността – знаем какво не е, но не можем да я определим в положителна словесна форма).


П.П. Ако трябва да бъдем точни, в Библията се споменава змията, а не сатана, като изкушаваща Ева и Адам. Разбира се всеки е свободен да свързва змията със сатана, но в самата Библия това не е направено.

П.П. За това, какво е казал Б. Дуно за доброто и злото има тема тук.

„Злото е действие, което се върши безразборно, без оглед на другите. Когато правиш нещо, което е приятно само на тебе, това е зло; когато вършиш нещо, което е приятно и на другите, това е добро. Злото има предвид отделния човек; доброто има предвид всички хора, т.е. Цялото.

И тъй, чрез злото вършиш това, което е угодно на тебе; чрез доброто – което е угодно на другите, а чрез любовта – това, което е угодно на Бога.“

Из „Малките неща“ – УС, 26 декември 1937 г.


„Бог е вложил доброто в човека, да работи с него. Доброто, любовта, вложени в човешкото сърце, дават истинската стойност на душата. Като работиш съзнателно върху себе си, нищо не е в състояние да те спъне. Голямо богатство е вложено в човека, и той трябва да го обработва. Във вътрешното богатство на човека се крие неговото бъдеще.“

Из „Красивите линии в природата“ – ООК, 12 юли 1933 г.


„Човек се засрамва в два случая: когато го намериш на местопрестъплението, или като го намериш на място, дето прави добро. Той искал да направи добро, без да го види някой. Като прави зло, също иска да мине незабелязано. И двамата казват: Не можахме да запазим тайната.

Като правиш зло, всички трябва да знаят. Като правиш добро, никой не трябва да знае. В първия случай, ти си в изба. Щом знаят хората, къде си, веднага ще дойдат да те освободят. Като правиш добро, ти си свободен, не се нуждаеш от освобождаване. Ето защо, като правиш добро, никой не трябва да знае. Като правиш зло, ти вредиш на себе си. Като правиш добро, ти си полезен и на себе си, и на другите. Значи, човек не живее само за себе си.“

Из „Прави разсъждения“ – ООК, 3 май 1933 г.

Само живите неща имат съзнание, доколкото знам. Също така ще се радвам някой да посочи източник, където да се твърди, че Бог или каквото и да е друго същество е създало живота. Няма такова нещо, никъде. Бог създава света, а вдъхва на живите същества от своя живот.

Смисъл можем да търсим само в това, което можем да обхванем с мисълта и съзнанието си. Ние можем да търсим смисъл в живота само дотолкова, доколкото го познаваме. А ние почти не го познаваме.
 
От друга гледна точка смисъл можем да търсим само в това, което е сътворено от някого, защото творението всъщност има за цел да прояви въпросния смисъл вложен от неговия творец. Но сътворен ли е животът? Очевидно не.

Смисъл можем да търсим само в това, което можем да обхванем с мисълта и съзнанието си. Ние можем да търсим смисъл в живота само дотолкова, доколкото го познаваме. А ние почти не го познаваме.
 
От друга гледна точка смисъл можем да търсим само в това, което е сътворено от някого, защото творението всъщност има за цел да прояви въпросния смисъл вложен от неговия творец. Но сътворен ли е животът? Очевидно не.

Винаги ще има неща, които не можем да направим и това не прави живота безсмислен. Нито пък животът се осмисля от нечии спомени. Всяко действие се осмисля от своите последствия, а животът в известен смисъл е низ от действия. Това докъде се простират последствията наистина е въпрос на светоглед. Тук сега няма да споря безсмъртна ли е душата, съществува ли прераждане и други подобни въпроси. Ако разглеждаме живота като 60-100 години прекарани на земята, той наистина е безсмислен. Но животът е повече от това.

Аргументите ти за безсмислеността на живота са абсурдни. Опитай с други. Аз нямам нужда да си доказвам, че животът е безсмислен, нито вярвам, че неоткривайки смисъл в живота си го изживявам по-пълно. Не, последното зависи изцяло от съзнанието и ако търсим смисъл, който да направи живота ни по-пълен, това е разширяването на съзнанието. Животът е постоянно надрастване на себе си и това може да бъде наблюдавано.

Никой не може да ме убеди, че животът е безсмислен, пък бил той човешки или нечий друг. Достатъчен ми е само един красив миг днес, за да осмисли деня ми. А те обикновено са далеч повече. Но и да не са. Животът има толкова много прекрасни аспекти, че ми е трудно да не видя смисъла. Нима една поема, картина или пък песен, не осмислят битието ни? Или пък познаването на тайните, които ни се разкриват от науката и математиката и които нямат граници в своята дълбочина? Дори и на нашата малка планета, разнообразието на проявите на живота е огромно.

Няма Бог, който някога да не е бил човек. Няма и такава разумна сила. Ако една сила е разумна, т.е. направлявана от разумни същества, то какъв е проблемът да и придаваме човешки качества?

Няма Бог, който някога да не е бил човек. Няма и такава разумна сила. Ако една сила е разумна, т.е. направлявана от разумни същества, то какъв е проблемът да и придаваме човешки качества?

„Поезията запознава човека с висшите светове, с небето; музиката доставя вътрешна наслада на човека и го тонира. Каквато работа и да започва човек, да обмисля някой въпрос, да чете, да пише или да учи нещо, преди всичко той трябва да започва с музика. Музиката е ключ за тониране. Който не е музикант, не може да влезе в Царството Божие. На това основание в Питагоровата школа не са приемали за ученици ония, които не са музиканти. Някой казва: Аз не искам да свиря. Казвам: Който не иска да свири и пее, ще остане за дълго време на земята; такъв човек не може да влезе в Царството Божие. Като говорим, че всеки човек трябва да свири и да пее, ние не разбираме да стане музикант или певец, като съвременните музиканти и певци. Ние говорим за музика и за пеене, в които душата се излива. Такива музиканти и певци се срещат много рядко на земята. Те са извънредни таланти, които идат на земята да свирят и пеят на хората, да ги повдигат и по този начин да изкупят греховете си. Ако те не изпълнят своето предназначение, както трябва, невидимият свят ще ги изпрати отново на земята, но вече като обикновени хора. Дойде ли един велик музикант на земята, той трябва да съзнава своята мисия, да свири, да работи със своя талант за облагородяване на човечеството. Неговата музика трябва да вдъхва вяра между хората и да ги примирява.

Един американец мой познат, ми разправяше за едно свое силно преживяване, предизвикано от музиката на Камила Русо, ученичка на Паганини. Той разправяше: „Когато слушах Камила Русо да свири „Сънят на живота“, в мене стана цял преврат. От този момент аз бях готов да се примиря с всички хора, да раздам имането си на бедните и да започна чист и свят живот.“ Това значи да свири човек с вдъхновение. Само такава музика може да внесе нови импулси в живота на човека. Без музика животът губи смисъла си и постепенно се изхабява.“

Из „Новата земя“ – НБ, 13 февруари 1927 г.

"Музиката е една среда, в която човек е потопен. Той живее в нея и за да постъпва правилно, трябва да я възприеме вътре в себе си. Всяко нещо в живота, всяка негова проява има свой специфичен тон. За да схване силите на природата, човек трябва да схване техните тонове. Ако той не може да схване разликата между два тона, как ще схване онези велики сили, чиито тонове са по-високи? Като схваща и спазва специфичния тон на нещата, човек всякога ще бъде доволен.

Музиката подразбира проява на любовта във физическия свят. Без музика Любовта не може да се прояви в този материален свят, защото в нея всичко е отношения на хармониращи помежду си музикални тонове. Любовта е център. При нея отива Мъдростта, а от нея излиза Истината.

Музиката е връзка, съединителна нишка между човешкия и Божествения свят. Тя не принадлежи на физическия свят и не се създава от хората, но тя се отразява съобразно законите на невидимия свят. Целият органически свят е създаден върху законите на музиката. Светът е една неизявена музика!
В природата съществува един правилен ритъм, който се изразява в прилив и отлив на Божесвена енергия. Има музикални вълни в природата, които човек не може да схване. Това са висши трептения, които слизат от Божествения свят, организират материята, творят всички форми в природата. Под ритъма на музиката се гради светът. Музиката играе много по-голяма роля в живота на природата, отколкото хората си мислят. Без музика не може да се изрази животът.

Цялата вселена пее. Слънцето, земята, звездите - всички пеят. Всички планети пеят. Като отправи очите си към небето, човек ще види, че то е една музикална пиеса, и че всичките звезди са ноти на Божествената хармония.

Всеки тон е жив и продължава да звучи, и след като човек прекъсне пеенето си.

В бъдеще човек ще слуша как пеят цветята, горите, скалите, водите. Сега небето е място на истинската музика. Там всички пеят. От там музиката е свалена на земята. Тя е един извор без канали. Горе започват една мелодия, постепенно тя се усилва, усилва и така като дойдат на върха, тук на земята изгравя слънцето! Има сутрини, когато небето е тъй лазурно, има един цвят, с една мека астрална светлина, която прониква като че нещо вълшебно се носи върху слънцето. Това са ония тънки отзвуци от песента на ангилите, които се предават на земята. Това става през месец май. Тогава някак има прекръстосване, понеже през месец май земята минава през орбитата. Има един възел, през който земята минава. Тогава сме най-близо до ангелския свят. Всички цветенца започват да оживяват. Затуй в този месец всички чувстват нещо вълшебно.

Без музиката светът не може да се подобри. Тя е едно от средствата на възходящия, прав път на живота. Всеки един живот трябва да започне с музика, защото тя е един метод за повдигането на живота."

Из "Сила жива", Милка Кралева - съставител, ИК "Сила и Живот", ISBN 954-8164-05-3

В Библията поне нещата са казани ясно: Обичай своя Бог с цялото си сърце, душа и ум; обичай ближния си така, както себе си. Това е най-важната и в същото време най-малко прилаганата заповед. Те са две де, но аз не ги разделям.

В широк смисъл себепознанието е всичко и включва всичко. Няма истинско познаване на себе си, на своята същност, път, възможности, ако няма познание за същността, пътя и възможностите на всичко съществуващо.
 
В тесен смисъл себепознанието е познаване на собствените качества, силни и слаби страни, на своите желания, цели и стремежи, на своито възможности.

Мисля си - не. Но присъствието на наслада не означава, че обичаме заради нея. Освен това любовта е чувство, а не волево действие, което да правим с някаква цел. Любовта е следствие от осъзнаването на взаимовръзката, която съществува на духовно ниво между две живи същества.