Станимир

Да, но в други случаи снизходителността към учениците може да е на място. Например, ако учителят види, че ученикът полага усилия за да научи материала, но въпреки това не успява, то една по-висока оценка намирам за оправдана. Децата все пак са с различни възможности, които се развиват с различна скорост и в различно време в отделните случаи, а учебната програма е унифицирана. Правилното обучение предполага учебната програма по която учи дадено дете да е съобразена с неговите индивидуални особености.

Да, но в други случаи снизходителността към учениците може да е на място. Например, ако учителят види, че ученикът полага усилия за да научи материала, но въпреки това не успява, то една по-висока оценка намирам за оправдана. Децата все пак са с различни възможности, които се развиват с различна скорост и в различно време в отделните случаи, а учебната програма е унифицирана. Правилното обучение предполага учебната програма по която учи дадено дете да е съобразена с неговите индивидуални особености.

Да, приемам себе си, приемам и другите. Но в същото време аз не ги приемам като нещо окончателно и завършено. Човекът е процес. Ако нечие действие не ми хареса, аз знам, че това е само временно негово проявление. Това действие вече е факт, затова го приемам. Човекът има свободна воля да се проявява както иска – и това приемам. Тук обаче е необходимо да се направи разграничението между приемане и одобряване. Все пак трябва да сме в състояние да разграничаваме действията носещи полза от тези носещи вреда. Само така можем да се развиваме. Аз донякъде съм взискателен към себе си и към другите. Към другите обаче тази взискателност се изразява по-скоро като надежда и очакване, че те сами ще поискат и ще се развиват в положителна посока, а не по някакъв задължаващ начин. Въпреки взискателността която понякога проявявам, това не е съпроводено с отправяне на обвинения или самообвинения. Миналото не може да се измени, затова е по-добре усилията да се насочат към бъдещето. Нещата никога не свършват. Чувството за вина предполага, да приемеш едно нещо като завършено. Ако го възприемеш обаче просто като етап от един безкраен процес, какъвто в действителност е, то вината се обезсмисля. В проявения свят всичко се променя и това също е необходимо да се научим да приемаме. Този е такъв, онзи е такъв – това са илюзии, временни положения.

Да, приемам себе си, приемам и другите. Но в същото време аз не ги приемам като нещо окончателно и завършено. Човекът е процес. Ако нечие действие не ми хареса, аз знам, че това е само временно негово проявление. Това действие вече е факт, затова го приемам. Човекът има свободна воля да се проявява както иска – и това приемам. Тук обаче е необходимо да се направи разграничението между приемане и одобряване. Все пак трябва да сме в състояние да разграничаваме действията носещи полза от тези носещи вреда. Само така можем да се развиваме. Аз донякъде съм взискателен към себе си и към другите. Към другите обаче тази взискателност се изразява по-скоро като надежда и очакване, че те сами ще поискат и ще се развиват в положителна посока, а не по някакъв задължаващ начин. Въпреки взискателността която понякога проявявам, това не е съпроводено с отправяне на обвинения или самообвинения. Миналото не може да се измени, затова е по-добре усилията да се насочат към бъдещето. Нещата никога не свършват. Чувството за вина предполага, да приемеш едно нещо като завършено. Ако го възприемеш обаче просто като етап от един безкраен процес, какъвто в действителност е, то вината се обезсмисля. В проявения свят всичко се променя и това също е необходимо да се научим да приемаме. Този е такъв, онзи е такъв – това са илюзии, временни положения.

Когато говорим за чистотата е добре да направим една разлика между физическия свят и света на човешката психика. Иначе ако се опитваме да приложим принципите валидни за материалния свят към човешкото съзнание, това няма да ни доведе до желаните резултати. В материалния свят за да постигнеш чистота е необходимо да „изхвърлиш боклука“. Друг начин няма. В по-фините светове обаче чистотата се постига като се утвърждава самата тя. Там ние изграждаме чистотата. Това е повече творчески процес, отколкото почистване, така както сме свикнали примерно в домакинството. Чистотата е хармония и красота. Красотата и хармонията не могат да бъдат постигнати с отхвърляне на техните противоположности, но където имаме красота и хармония за техните противоположности просто няма място, където да се проявят.

Иска ми се отново да обърна внимание на един цитат в темата отпреди година и половина.

Значи чистотата не е цел, а условие за нашето развитие. Тя наистина е нещо индивидуално, защото най-добрите условия за различните хора също се различават. Чистотата нищо не отхвърля, а утвърждава необходимото за духовния ни прогрес. Това, което е несъвместимо с последния, си отпада съвсем естествено в съответното време.

Когато говорим за чистотата е добре да направим една разлика между физическия свят и света на човешката психика. Иначе ако се опитваме да приложим принципите валидни за материалния свят към човешкото съзнание, това няма да ни доведе до желаните резултати. В материалния свят за да постигнеш чистота е необходимо да „изхвърлиш боклука“. Друг начин няма. В по-фините светове обаче чистотата се постига като се утвърждава самата тя. Там ние изграждаме чистотата. Това е повече творчески процес, отколкото почистване, така както сме свикнали примерно в домакинството. Чистотата е хармония и красота. Красотата и хармонията не могат да бъдат постигнати с отхвърляне на техните противоположности, но където имаме красота и хармония за техните противоположности просто няма място, където да се проявят.

Съответстват си, но никога не са еднакви. Подобието не е еднаквост. Жалко е, че четеш без никакво желание да вникнеш в смисъла на написаното. Но това си е твой избор. Думата „духовен“ не съм я използвал нито веднъж. А разделянето което направих е по-скоро между вътрешното и външното (външния физически свят и вътрешния свят на човешката психика), при това без да оценявам едното като чисто или положително, а другото мръсно или отрицателно.

Аз не бих поставил реализма, между оптимизма и песимизма. По-скоро бих го отъждествил с оптимизма (но не с всеки оптимизъм разбира се). В крайна сметка човека надживява всички събития в живота си. От всяко от тях може да бъде извлечена полза – дори и от най-трудните, неприятните и болезнените. Оптимизмът вдъхновен от разкриването на божествената, духовна същност в човека не е нещо отвлечено. Та има ли нещо по-реално от божествената същност в човека? Да, физическия живот е важен, защото именно в него израстваме. В него събираме елементите които в бъдеще ще образуват нашето духовно съзнание. Без това, съзнателното ни пребиваване във висшите светове е невъзможно. Но във физическия живот няма реално щастие. Това не означава, че не можем да сме истински щастливи тук на земята, а че в този случай причината за щастието ни няма да е от земята.

Човешкия дух е вечносъществуващ и извън всякакви граници. Това е реалността, това е същността му и тя е гаранция, че в крайна сметка духовните стремежи, които човек следва ще бъдат постигнати и всъщност ще постигнем много повече от това, което сме в състояние да си представим.

Иска ми се отново да обърна внимание на един цитат в темата отпреди година и половина.

Значи чистотата не е цел, а условие за нашето развитие. Тя наистина е нещо индивидуално, защото най-добрите условия за различните хора също се различават. Чистотата нищо не отхвърля, а утвърждава необходимото за духовния ни прогрес. Това, което е несъвместимо с последния, си отпада съвсем естествено в съответното време.

Простащината може да е израз на безпомощност. В каква област е безпомощността зависи от конкретния случай;
Простащината може да е израз на вътрешна неуравновесеност и липса на спокойствие;
Простащината може да е израз на желанието да нараниш, много често възникнало в резултат на усещането, че самият ти си наранен;
Простащината може да е израз на желанието да се надсмееш над условията на живот, един вид бунт срещу всичко външно, което ни ограничава и потиска, забравяйки обаче, че истинските ограничения са в нас самите;
Простащината може да е просто опит да направиш впечатление – добро или лошо, според случая.

Когато говорим за чистотата е добре да направим една разлика между физическия свят и света на човешката психика. Иначе ако се опитваме да приложим принципите валидни за материалния свят към човешкото съзнание, това няма да ни доведе до желаните резултати. В материалния свят за да постигнеш чистота е необходимо да „изхвърлиш боклука“. Друг начин няма. В по-фините светове обаче чистотата се постига като се утвърждава самата тя. Там ние изграждаме чистотата. Това е повече творчески процес, отколкото почистване, така както сме свикнали примерно в домакинството. Чистотата е хармония и красота. Красотата и хармонията не могат да бъдат постигнати с отхвърляне на техните противоположности, но където имаме красота и хармония за техните противоположности просто няма място, където да се проявят.

Психотерапевтът, според мен, преди всичко трябва да бъде уверен в себе си. Не само това, но той трябва да излъчва тази увереност. Само така тя може да бъде пренесена в пациентите (т.е. те да почувстват едновременно доверие в психотерапевта и в последствие да развият увереност в самите себе си). За такова излъчване разбира се са нужни определени индивидуални качества, знания, а също практика и опит.

Колкото до поемането болките на пациента (в случая когато говорим за психотерапия – психически), то според мене това е доста криворазбрано прилагане на състраданието. Целта на последното е състоянието, вибрациите и тонусът на страдащия да се повишат, а не тези показатели при лекаря/психотерапевта да бъдат принизени до нивото на страдащия. Законът за резонанса винаги може да бъде използван, но волята на лечителя трябва да е силна и той трябва да владее в голяма степен своя микрокосмос (чувства, мисли, емоции). При енергийното лечение също е възможно лечителят да приеме част от болестта на пациентите, но там това става по енергиен път (лечителят приема в себе си проблемната енергия от пациента и е заменя с друга, т.е. тук обмяната не се извършва на принципа на резонанса). При принципа на резонансът лечителят/психотерапевтът оказва влияние на пациента си чрез пълен контрол върху собственото си вътрешно (емоционално и ментално) състояние. Тук не се оказва пряко въздействие върху пациента. Това на практика не е лечение, а нещо, което може (и е добре) да съпътства лечението.

Това е възможен вариант. Обаче да се правят генерализации, че всички или преобладаващите случаи са такива... не знам на кого е нужно.

Колкото до общуването ми с песимисти (или хора, които временно са в негативно настроение) то не мисля, че външно нещо в мен е по-различно. Стремя се обаче да поддържам вътрешното си състояние приповдигнато.

Това е възможен вариант. Обаче да се правят генерализации, че всички или преобладаващите случаи са такива... не знам на кого е нужно.

Колкото до общуването ми с песимисти (или хора, които временно са в негативно настроение) то не мисля, че външно нещо в мен е по-различно. Стремя се обаче да поддържам вътрешното си състояние приповдигнато.

Психотерапевтът, според мен, преди всичко трябва да бъде уверен в себе си. Не само това, но той трябва да излъчва тази увереност. Само така тя може да бъде пренесена в пациентите (т.е. те да почувстват едновременно доверие в психотерапевта и в последствие да развият увереност в самите себе си). За такова излъчване разбира се са нужни определени индивидуални качества, знания, а също практика и опит.

Колкото до поемането болките на пациента (в случая когато говорим за психотерапия – психически), то според мене това е доста криворазбрано прилагане на състраданието. Целта на последното е състоянието, вибрациите и тонусът на страдащия да се повишат, а не тези показатели при лекаря/психотерапевта да бъдат принизени до нивото на страдащия. Законът за резонанса винаги може да бъде използван, но волята на лечителя трябва да е силна и той трябва да владее в голяма степен своя микрокосмос (чувства, мисли, емоции). При енергийното лечение също е възможно лечителят да приеме част от болестта на пациентите, но там това става по енергиен път (лечителят приема в себе си проблемната енергия от пациента и е заменя с друга, т.е. тук обмяната не се извършва на принципа на резонанса). При принципа на резонансът лечителят/психотерапевтът оказва влияние на пациента си чрез пълен контрол върху собственото си вътрешно (емоционално и ментално) състояние. Тук не се оказва пряко въздействие върху пациента. Това на практика не е лечение, а нещо, което може (и е добре) да съпътства лечението.

Правилното издигане на кундалини е отражение на възхода на съзнанието от нивото на личността до нивото на духа. Пътят на кундалини през главните енергийни центрове всъщност е пътя на човека към неговия източник – през астралното тяло, умственото тяло, висшия манас, будхи и се стигне до Атма. Не кундалини определя възхода на човека, а последният определя издигането на кундалини.

Едва ли Вальо поставя парите като главно условие за да бъде щастлив (не знам защо му се приписват подобни възгледи, след като в мнението си не е дал основание за това). Не знам защо трябва да се противопоставят организацията и порядките на канадското и българското общество. За едни хора подредеността може да е скучна, докато за други да не е. В едно прекалено подредено общество, хората нямат стимул да мислят и да се променят, но и това си зависи от самите хора. В едно хаотична обстановка, като тази в България, изпитанието е много по-голямо, защото този хаос трябва да се приведе в хармония. Но и тук съществува рискът обкръжението да повлияе и повлече човека в своята хаотичност, вместо обратното. Духовното развитие може да се осъществи при всякакви условия (и се осъществява при всякакви условия). Ако моите мисли и чувства са подредени, ако аз съм развил силна воля, уравновесеност и способност за самоконтрол, то безпорядъка царящ в обкръжението ми няма да ми повлияе и аз мога да водя подреден и хармоничен живот в средата в която се намирам. Но ако съм със слаба воля, несигурен в мислите, стремежите и чувствата си, то аз няма да мога да устоя на средата в която се намирам. В този случай дори и да живея в подредеността съществуваща в Канада примерно, аз вътрешно ще си остана несигурен и нестабилен, но обкръжението ще ми въздейства в известна степен положително, възпитавайки в мене някакво усещане за хармоничност и подреденост. Разбира се това е механическо въздействие наложено отвън, но то може да пробуди вътрешния ми импулс за хармония. В България, ако този импулс не е вече пробуден, то социалната действителност едва ли ще спомогне за пробуждането му. За вече пробуденото желание за хармония обаче, тукашното обкръжение ще действа като възможност за утвърждаване и добиване на сила (и пак говорим само за възможност, защото в повечето случаи хората просто биват смачкани от действителността). В подреденото и организирано общество рискът човек да бъде повлечен от средата е не по-малък и опасен. И понеже той е свързан с приятни усещания, с чувства за сигурност, с по-малко изненади и повишена предвидимост, тази възможност човек да бъде погълнат от съществуващата обществена система по-трудно се забелязва. За духовното израстване обаче, човек трябва да намери себе си отделно от средата в която живее. Той трябва да е независим от нея. Тя е просто условие в което човек се развива; задача, която човек трябва да разреши.

Между управляващите и населението винаги има съответствие. Ние избираме управниците си, но не чрез парламентарните и др. избори, както на пръв поглед се струва на повечето хора. Избираме ги чрез личните си мисли, желания и стремежи. Съвкупната сила на мислите на населението на една държава привлича и съответните управляващи. Повечето хора не са доволни от последните правителства, но ако се вгледат в себе си ще забележат, че самите те управляват семействата си и личния си живот по същия начин. Хората масово са потънали в материята и са заслепени от егоизма си. Това отдавна е предвидено за нашето време, но тъмнината и невежеството оставени сами на себе си, неизменно се самоунищожават. Едва тогава ще бъде уместно да се съгради нещо ново. В момента силите трябва да са концентрирани преди всичко за защита на духовността от обкръжението, преди всичко в неголеми групи. За масово разпространение на духовността и дума не може да става (това разбира се е само мое мнение).

Ще я бъде ли България... не знам. Времената са решаващи за целия свят, не само за България. Българите нямаме духовна основа. Ако имахме, нямаше да си задаваме подобни въпроси. Ще направя сравнение с човека: егоистът се притеснява за съществуването си, докато духовния човек знае, че живота му в това тяло е само малка част от истинския му живот. Той не се опитва да оцелее, защото земния живот не може да бъде задържан вечно. Вместо това той се стреми към духовното, и нетленното. Само то ще остане във вечността и то е това, което ще му осигури безсмъртие. Принципите са едни и същи без значение дали става въпрос за хора или за държави. Не можем да обвиняваме друг човек, за това че нещо в живота ни не е наред. По същия начин, не можем да обвиняваме и други етноси, за проблемите си. Много се говори за величието и избраността на българския народ, но се забравя, че животите на великите личности почти винаги са преминавали в страдание и себеотрицание. Коя велика личност си е задавала въпроса: ще ме бъде ли? Духовността не може да умре. Ако в България има поне нещо мъничко духовно, то въпросът на темата се обезсмисля. А земното – то си се ражда и умира, и това никой не може да промени.

Едва ли Вальо поставя парите като главно условие за да бъде щастлив (не знам защо му се приписват подобни възгледи, след като в мнението си не е дал основание за това). Не знам защо трябва да се противопоставят организацията и порядките на канадското и българското общество. За едни хора подредеността може да е скучна, докато за други да не е. В едно прекалено подредено общество, хората нямат стимул да мислят и да се променят, но и това си зависи от самите хора. В едно хаотична обстановка, като тази в България, изпитанието е много по-голямо, защото този хаос трябва да се приведе в хармония. Но и тук съществува рискът обкръжението да повлияе и повлече човека в своята хаотичност, вместо обратното. Духовното развитие може да се осъществи при всякакви условия (и се осъществява при всякакви условия). Ако моите мисли и чувства са подредени, ако аз съм развил силна воля, уравновесеност и способност за самоконтрол, то безпорядъка царящ в обкръжението ми няма да ми повлияе и аз мога да водя подреден и хармоничен живот в средата в която се намирам. Но ако съм със слаба воля, несигурен в мислите, стремежите и чувствата си, то аз няма да мога да устоя на средата в която се намирам. В този случай дори и да живея в подредеността съществуваща в Канада примерно, аз вътрешно ще си остана несигурен и нестабилен, но обкръжението ще ми въздейства в известна степен положително, възпитавайки в мене някакво усещане за хармоничност и подреденост. Разбира се това е механическо въздействие наложено отвън, но то може да пробуди вътрешния ми импулс за хармония. В България, ако този импулс не е вече пробуден, то социалната действителност едва ли ще спомогне за пробуждането му. За вече пробуденото желание за хармония обаче, тукашното обкръжение ще действа като възможност за утвърждаване и добиване на сила (и пак говорим само за възможност, защото в повечето случаи хората просто биват смачкани от действителността). В подреденото и организирано общество рискът човек да бъде повлечен от средата е не по-малък и опасен. И понеже той е свързан с приятни усещания, с чувства за сигурност, с по-малко изненади и повишена предвидимост, тази възможност човек да бъде погълнат от съществуващата обществена система по-трудно се забелязва. За духовното израстване обаче, човек трябва да намери себе си отделно от средата в която живее. Той трябва да е независим от нея. Тя е просто условие в което човек се развива; задача, която човек трябва да разреши.

Ако аз имам сладкарница и искам в нея да не се пуши, ще махна пепелниците от масите, а няма да разчитам на клиентите да се съобразят, че примерно една голяма част от клиентите идват с деца. Ако във форума се въведе опция за отрицателно оценяване, смисълът е тя да бъде използвана. Иначе защо ще се въвежда? За някакво изпитание на участниците? А и проблема не е само в атмосферата. Писах, че по този начин се дава израз на отрицателното. То и да мислиш негативно за нечие мнение, без да го оценяваш с минуси, не е много хубаво, но така нещата стават съвсем явни.

Точно така: никога няма да бъдеш пак предишния човек. Вместо това бъди себе си. Миналото затова е минало, защото не може да се върне. Но пък бъдещето е пред тебе, подобно на празен лист хартия. От тебе зависи какво ще напишеш на него. Пишеш, че не знаеш коя си... Това е добре, защото повечето хора си мислят, че знаят, но всъщност се самозалъгват. Колкото до песимизма: той не е нещо ненормално. Погледни на него като на свой избор, какъвто в действителност е. Можеш да бъдеш весела и оптимистична, можеш да бъдеш отчаяна и тъжна – това са неща, които зависят изцяло от собствената ти воля, ... но така е когато от малки ни се втълпява, че настроението, емоциите, мислите и чувствата ни трябва да зависят от външните ситуации – в резултат се е сформирал навик да ни е неприятно при определени съчетания на външните условия и приятно при други съчетания; да се ядосваме в дадени ситуации, да се отчайваме, да ревнуваме, да мразим, да се чувстваме безсилни...

Точно така: никога няма да бъдеш пак предишния човек. Вместо това бъди себе си. Миналото затова е минало, защото не може да се върне. Но пък бъдещето е пред тебе, подобно на празен лист хартия. От тебе зависи какво ще напишеш на него. Пишеш, че не знаеш коя си... Това е добре, защото повечето хора си мислят, че знаят, но всъщност се самозалъгват. Колкото до песимизма: той не е нещо ненормално. Погледни на него като на свой избор, какъвто в действителност е. Можеш да бъдеш весела и оптимистична, можеш да бъдеш отчаяна и тъжна – това са неща, които зависят изцяло от собствената ти воля, ... но така е когато от малки ни се втълпява, че настроението, емоциите, мислите и чувствата ни трябва да зависят от външните ситуации – в резултат се е сформирал навик да ни е неприятно при определени съчетания на външните условия и приятно при други съчетания; да се ядосваме в дадени ситуации, да се отчайваме, да ревнуваме, да мразим, да се чувстваме безсилни...

За мен Портала е не само форум, но и една голяма библиотека. Не мислите ли, че като сведем всичко само до форумите и полезността им, избутваме настрани основната идея? Или може би аз неправилно съм схванала, че е място, където да намериш и прочетеш нещо, а не само да говориш? Точно това, че не сме като другите сайтове ни прави интересни и полезни. Желанието да си в "групата" обикновено води до обезличаване. Имало го в другите сайтове, ОК, защо каквото е там трябва и да е тук? Все пак това е сайт с духовна насоченост, за какви рейтинги и точки и гласуване говорим? Който иска да се репутира - ами да става политик. Там да се мери с другите надприказващи се.
И как точно се определя полезността на едно мнение? За мен е абсолютно субективно, защото ние сме много различни, със различни знания и начин на мислене. Ако едно мнение за някого е полезно и му се накликат плюсчета, а аз не схвана идеята, за какво са плюсчетата? По-добре е всеки да чете каквото му е интересно и да отсява това, което е достъпно и полезно за него. Нека не слагаме знак за равенство между всички. Защото има участници, които пишат интересно и увлекателно и не казват нещо кой знае колко съществено. А други с две думи казват това което мислят, макар и не всеки на първи прочит да го схваща.
Последно . На моменти се чудя как някои от участниците успяват да живеят (в истинския смисъл на думата) тук и да отделят по няколко часа само за да изказват мнение за всичко? Те естествено и щракат плюсчета, като имат свободно време . Не работите ли бе, хора? Всъщност, ако така както някои се вихрят из форумите (не само този) се и работи сигурна съм, че американците и европейците скоро ще ни дишат прахта. Ама на – само с приказване не се оправят работите. Трябва някои и да копа, както казва народа. Може да звучи грубо, но колкото и инициативи да подхваща Портала за конкретна работа, изискваща по 1/2 - 1 час да отделяме време на ден - познайте колко от активно рейтингуващите се се включват в тях? Тогава какво поощряваме? За мен предишното наименование - репутация ми звучи като его-тация. Да ме прощават привържениците на идеята. Същото е и за мненията.