Станимир

Значи, никой учител не изисква сляпо подчинение. В същото време ако ученикът всичко трябва да си проверява сам, то едно че учителят става ненужен, а и сигурно ще са нужни милиони години в налучкване. Разумно е да се посочат основите, а надграждането и задълбочаването на разбирането идва с практиката. Практиката е за затвърждаване на наученото. Дори и в учебните системи от училищата това се спазва.
Има едно понятие goal-fitness. Това го споменавам във връзка с достойнството и гордостта. Когато имаш някаква цел, то е от значение дали си подготвен за нея; дали отговаряш на условията за да я постигнеш. Нищо не може да се случи без наличието на съответните условия за това. Иначе отиваме в сферата на чудесата. Когато го има това съответствие, това покриване на изискванията за да се следва някаква цел или за да се заема някаква позиция, то може да се говори за достойнство. Но достойнството е различно от гордостта. И от горделивостта също. Всъщност това разграничаване на гордост от горделивост е доста изкуствено за мен. Някак си е трудно да се види проблемът с това чувство. Ненапразно Луцифер е паднал поради гордостта си, с което показва скритата опасност в нея.
 

По-добро със сигурност. Думата "копие" ми навява други асоциации. 
Всичко се променя в търсене на съвършенството. Старото и ненужното не се губи - то си има своето запазено място в новата форма, като част от веригата от последователни събития довели до появата й. Ако във въображението си разгледаме една форма с всичките й промени като един неизменен обект извън времето, то миналото ще съществува в тази форма наред с настоящата форма. Това всъщност е и в основата на паметта и на т.нар. акашови записи.

Това е така, но точно в това "производно" е ключът. Добавя се нещо допълнително и май ненужно. Има едно сравнение с другите, едно чувство за открояване. Да, всички сме различни, но в същото време никой не е изключителен. Гордостта може да е съпътствана и с едно задоволство от вече постигнатото, от миналото; може да доведе до пропускане на слабите страни...
За мен е достатъчно човек да има увереност. Да знае, че може, стига да положи търпеливо, последователно и настойчиво правилните усилия. Всичко над това е сякаш излишно, задържащо го.

А страхът да загубим "постигнатото" в умствен план, колкото и да се кривим как да го наречем си е "Малодушие".
Голямата Душа е захранвана от силен Дух!
Силния Дух се крепи на Истинна Вяра!
При Истинна Вяра, страхът, че ако рестартираме ще се получи нещо кофти, отпада от самосебе си.
При Истинна Вяра, това което ще се изгради наново, ще бъде по-добро копие на предишното!
П.П. Ако си сътворил къща с всичките налични тухли, то за съграждането на нова къща ще бъде със същите тухли! Единственото ново ще е Формата на "Къща", но Идеята ще е същата - "Място, в което Живееш"

Ами тя веригата от причини и следствия може да се върне и по-назад - примерно до осъзнаването на погрешността на дадена наша мисъл, постъпка и още по-назад до присъствието на някаква слабост или погрешна нагласа в психиката ни. Идеята ми беше, че без поемането на отговорност за миналото и без намерението такава да поемаме и за в бъдеще, то процесът на искане на прошка остава някак си незавършен - само думи и намерения. Дори и да са съпътствани с вътрешно осъзнаване и разкаяние, то това все още е само предпоставка за промяна, но все още не е промяна. А прошката май има смисъл само ако доведе до промяна. Тя може би е този преломен момент, в който нещо в психиката ни се обръща и ние започваме да виждаме нещата по нов начин...

Първоначалната ми реакция беше, че "да простиш на Себе си", като израз, който използвах, е точно поемането на отговорност за собствените действия и минали такива.
Ама като се замислих (пуснах в ума си да се движи) , самото значение малко се раздели.
"Поемането на отговорността за живота ни" е по-скоро следствие на "прошката" и към самите нас.
Един вид, "прошката" клони към вътрешно изживяване на Катарзис. Некво "разтваряне на отминали напрежения", "успокояване" на потиснати кофти спомени, приемане... некъв микс общо взето. А поемането на отговорността е последствие на това.
 
Виж на колективен план вече е доста по-сложно и аз поне мога да си шляфотя, но няма да е обективно, щото не съм подготвен добре по темата.
Щото Един път - Времето тече доста по-бавно при реализирането на промяната на това ниво. Даже колкото по-голяма е соц.групата, толкова по-ниска е скоростта.
А второ - едно е един човек с некъв микс от родови духове и среда, в която е "извайван" и се е "изваял" чрез изборите си, а друго е множеството от всички хора в соц.групата. Сумати "родови духове", обединени в "племенни духове"( македонци, шопи, лудогорци, мизийци, Габровци...), формирана народопсихология, регионални и континентални "сборни" духове....
.... и така до плана на "Духът на Времето"(поредицата от филми с това заглавие са впечатляващи, Zeitgeist). Цивилизацията.

О, какви предположения.  Не, не съм горда с нищо. Преодоляла съм една разновидност на гордостта преди доста години - тогава именно Учителя и Лазарев ми помогнаха да осъзная какво нося в себе си, и как да го изчистя. Не че няма още за чистене - излиза от време на време по нещо, но отдавна не може да ме ръководи и да ми влияе. Да, има разлика между гордост и горделивост, но тя не променя смисъла на корена, а само проявленията. Дори горделивостта ми се струва по-малко агресивна от гордостта. 
Колкото до беседите и Учението - благодарна съм, че са в живота ми. За себе си - не, не усещам никакви оценки към себе си - само разбиране, когато проявя някоя слабост, но веднага идва старанието да го преодолявам. От време на време усещам, че Небето ме "потупва по рамото" - например с прегръдката на моята внучка, или с доверието в очичките на някой от моите малки ученици... Е, има и моменти, когато си усещам как ми казва "Опитай отново"

Всъщност това да "простиш на себе си" не е ли еднозначно с поемането на отговорност за действията си и приемане на последствията от миналите такива? 
В колективен план като нация, повечето хора за съжаление не са готови да поемат своята част от отговорността да не говорим за нещо повече), а винаги търсят на кого да я прехвърлят. Думите "нищо не зависи от мен" са често срещани. Но с такава нагласа, ако съдбата ги постави на желаното място, където всичко да зависи от тях, те също няма да се справят. Именно заради неразбирането и нежеланието да се поеме своята част от отговорността.

Всъщност това да "простиш на себе си" не е ли еднозначно с поемането на отговорност за действията си и приемане на последствията от миналите такива? 
В колективен план като нация, повечето хора за съжаление не са готови да поемат своята част от отговорността да не говорим за нещо повече), а винаги търсят на кого да я прехвърлят. Думите "нищо не зависи от мен" са често срещани. Но с такава нагласа, ако съдбата ги постави на желаното място, където всичко да зависи от тях, те също няма да се справят. Именно заради неразбирането и нежеланието да се поеме своята част от отговорността.

В темата се появиха няколко идеи, които са принципно верни, но въпросът е към коя точно трябва да отнесем думите от дискусията. 
Противникът е според силата ни, така че колкото по-свят е човек, толкова по-яростни ще са опитите на тъмните сили да го променят или унищожат. В Библията се споменава за тези, които не са нито горещи, нито студени, а топли. И горещите, и студените са пробудени, но едните използват силите си за добро, а другите за - зло. И е по-лесно да се смени поляризацията - положителното да стане отрицателни или отрицателното положително, но ако няма пробудена енергия, за никаква поляризация изобщо не може да става дума. В повечето религии са описани случаи, в които хора вършещи зло, стават светци. Но поляризацията не може да е едновременно положителна и отрицателна. Затова е важно да се определи какво означава "да напуснат човека". Силният е от голяма полза и за едните, и за другите, но това не означава, че са в него. Човек в определен момент може да е само с едните, според това какви са мислите и чувствата му. После може много бързо да смени настроението си и да допусне другите в съзнанието си. Но от един момент, когато човек се е утвърдил в светлината, то демоните остават извън него и всичките им атаки и изкушения са обречени. А светлите сили не само, че не го напускат, но стават едно с него. Това разбира се е въпрос на бъдеще.

Би било да се види контекста в който са казани въпросните думи. Първата асоциация, която правя с демоните в човека е неразумността. Човекът спира да мисли, говори и действа разумно. Прави неща без оглед на последствията. Ангелите в човека свързвам с обратното. Така че възниква въпросът: може ли човек да бъде разумен и неразумен едновременно? Че може да смени едното състояние с другото, е ясно. 
По-сложният въпрос: Заблудата трябва ли да се отнесе към влиянието на демоните? При нея човекът може да действа разумно, но поради незнание и погрешна преценка, резултатът може да не е добър.

Би било да се види контекста в който са казани въпросните думи. Първата асоциация, която правя с демоните в човека е неразумността. Човекът спира да мисли, говори и действа разумно. Прави неща без оглед на последствията. Ангелите в човека свързвам с обратното. Така че възниква въпросът: може ли човек да бъде разумен и неразумен едновременно? Че може да смени едното състояние с другото, е ясно. 
По-сложният въпрос: Заблудата трябва ли да се отнесе към влиянието на демоните? При нея човекът може да действа разумно, но поради незнание и погрешна преценка, резултатът може да не е добър.

Грешник, т.е. човек, който допуска грешки. Никой не казва, че веднъж грешник означава завинаги грешник, нито пък човек по-ниско качество. Но под влияние на християнството думата се свързва с някакъв вид обреченост.
Признава се нещо, което се знае. В случая е по-скоро невяра и незнание.

Мисля си, че Те не гледат на нас като  на грешници, а по-скоро като на незавършени картини. Ако искаме нашата мисъл да се свърже с Тяхната и ние ще гледаме на себе си и на ближните по същия начин. Бог, като най-разумното Същество е дал на всеки един човек, такъв товар, който да е според силите му. Оплакваме ли се, че не можем да носим товара си, мисля си, че положението ни вместо да се подобри, ще се влоши и товарът ни ще стане още по-тежък. Защо? Защото не признаваме, че Бог знае повече от нас. В случая не Бог ни наказва, а ние сами се наказваме, защото сме прекъснали връзката си Божията мисъл. Възстановим ли тая връзка и помощта от Бога и от Висшите разумни същества няма да закъснее. Значи, от прощаване с живота, минаваме вече във нова фаза - свързване с живота, което ще рече единение с Божията мисъл, т.е. освобождение или ново раждане.

Интересни разсъждения! Благодаря! Докато ви четях, си спомних преди доста време д-р Първанов, психиатърът (огромното ми уважение!) беше писал някъде, че според статистиките им огромното болшинство от самоубийствата и самоубийците всъщност съзнателно или подсъзнателно "наказват" някого - когото смятат за виновен за своето страдание; или "налагат волята си" в смисъл - след като светът не става такъв, както АЗ искам, напускам го. Сигурно има изключения, но като се замисля, има нещо много вярно... Лазарев, и не само той, често напомнят, че психичните отклонения обикновено са "блокаж на агресия срещу света такъв, какъвто е създаден от Бог", т.е. на амбиции за безгранична власт над ситуациите и хората в тях. Аз лично познавам няколко такива примера... 

Ние сме обикновени хора . Значи само с мислене нищо не може да променим . В окултните школи обучението върви с практика . С практика се изгражда воля и вяра . А практиката е според ученика .А практика е всичко което правиш . От помръдването на пръста , отварянето на очите , подбора на мисли за определен момент , формули , молитви , промяна на чувствата , смена на настроенията .

Физическото тяло може да изпитва болка. Страданието е вид оценка, която даваме на случващото се с нас. Най-вече поради трудността да я превъзмогнем. Както споменах, важна си самата ти. И леките, и тежките моменти ще отминат. Ти ще останеш и само научавайки се как да преминаваш през трудностите без това да се отрази негативно на теб самата, само тогава те ще спрат да се появяват. 
Условията за живот са тежки, защото хората сами си ги правим такива. И докато човекът масово не се промени, те ще продължават да са тежки - няма какво да се заблуждаваме с илюзии, че нещата могат да се случат по друг начин.

Защото те те правят това, което си. Те са истиското ти аз. Едно и също действие може да бъде продиктувано от страх, от желание да изглеждаш добре в очите на другите, от чувство за задължение или от добри намерения. Самото действие може да се окаже полезно като видимо за теб последствие и в четирите случая. Но тези видими последствия нямат значение за бдещия ти живот, а това, което си ти реално - твоята психика. Тя се преражда и нейната промяна е от значение. 

Въпрос: средата в която човек се ражда, според теб, как се определя? Примерно раждаш се в Африка, в някое гето в Найроби (Кения), където шансовете да водиш лесен и безгрижен живот са почти нулеви. Ясно е, че ако отговорът ти е, че раждането в подобни условия не е случайност, то след самоубийството пак ще се родиш в също толкова лоши или по-лоши условия. Т.е. нищо не си спестяваш, нищо не печелиш - нито знания, нито твърдост на характера, нито гъвкавост, нито опит, нито разбиране. В най-добрия случай само отлагаш. Всяка житейска ситуация е като една задача, която трябва да решиш правилно. Иначе ще я повтаряш, докато не се научиш как да го правиш. 
Ако допускаш пък, че условията в които човек се ражда не са обвързани с действията му в миналото, то тогава за справедливост не може да се говори.

Дали критерият ти за щастие не е твърде висок? Или самооценката ти е нереално ниска? Търсиш щастието сякаш то е някакво постижение изискващо заслуги и усилия. Това ти пречи да го изпиташ, отдалечава те от него. Не съм в течение на писаното в темите в Психоогия, но виждам нереална оценка на теб самата и на представата ти за щастие. За теб сякаш щастието е високо горе, ти си ниско долу, а страхът е да не паднеш от високото. 
 

На теория нещата са лесни. Каквото можеш променяш, а останалото приемаш без страх и изживяваш. Ясно е, че така е само на теория. Да, имаме други животи, но страховете ще си останат и те ще породят аналогични обстоятелства. Истинското решение идва когато откриеш същинската причина породила ситуацията в която се намираш. Тук отново конкретните възможности за безброй така че отговорът всеки си го намира сам за себе си. Всеки следва сам да изследва мотивацията за всякое едно свое действие, мислите си, чувствата и да изчисти тези, които прецени, че . Особено важни са тези мисли, които се появяват често в съзнанието ни при определени аналогични ситуации, защото те показват предразположения, създават навици и е въпрос на време да провокират някакво събитие в живота ни - този или следващия. 
Конкретно за страданието, може би е добре да се отговори на въпроса: какво точно поражда страданието в конкретния случай? Дали е физическа болка; психическа болка; трудност; страх; неприемане... 
Мислите са като магнит. Например, когато се страхуваш да не те ограбят, то с мисълта си е много вероятно да привлечеш някой крадец към това, което се страхуваш да не изгубиш. В крадецът има предразположеност да открадне, а в теб страх да не изгубиш нещо на което държиш - имаме два противоположни полюса, които съвсем естествено е да се привлекат, ако интензитетът на силата е достатъчен. Звучи странно когато подобни закони се прилагат за психиката, но те си действат.

Той сам се наказва. А кармата са просто последствията от действията ни. Думата "просто" е подвеждаща де, защото да можеш да проследиш последствията от едно действие всъщност е трудно, да не кажа непосилно за нас хората. 
Не знам защо примерът със самоубиеца точно ти е интересен, след като той всъщност не чак толкова често срещан, а е по-скоро изключение. Същественото в случая не е действието, а мотивите и мислите, които са довели до това действие. Те ще породят тези последствия, които ще се проявят след смъртта. С умирането на тялото самото действие се изчерпва и толкова. Но както споменах в предния си пост, моделите и тенденциите в мисленето ни, предразположенията, склонностите, желанията - остават. Как точно ще се прояви кармата в бъдеще зависи от това какви точно са тези характеристики на психиката на човека. На изток точния термин за тях е самскари. Точно описание на това какво ще се случи с убиеца не мога да направя, дори и да знам каква точно е била мотивацията му за въпросното действие, но при всички случаи имаме една злоупотреба с жизнения принцип или жизнаната енергия, които най-вероятно ще доведат до ограничеността и в бъдещ живот. Така човекът ще бъде провокиран да се научи да я цени и пази, евентуално. Но сигурно ще има и други съпътстващи последствия.

Справедлив е. Щом има общи правила и закони на които всичко е подчинено и които нищо не може да измени и избегне, следователно от гледна точка на тези универсални правила и закони, животът е справедлив. Оттам нататък започват личните интерпретации и оценки според които нещо може да изглежда несправедливо, нечестно и т.н.
А дали ще се получи точно шорткът? Затова, там където се говори за прераждане, се говори и за карма. Двете учения вървят ръка за ръка. Но и там където не се говори за прераждане, също се казва, че всеки си създава бъдещо съществуване според това, което е посял. Т.е. самоубиецът е в грешка и при двете. 
Смъртта не слага край на желанията, интересите, предразположенията и психическите зависимости. Даже напротив. Силните желания и влечения стават още по-силни. И за каквото мисли човек, към такава среда ще бъде привлечен. Но ако желанието е материално, то без тяло няма как да бъде удовлетворено. Това е адът на християните, който за щастие обаче не трае вечно. Зависи от това каква енергия е вложил човек през живота си подхранвайки въпросното влечение. Самоубиецът ако е нямал някакви нисши склонности, може и да не страда по описания начин, но ще остане в съзнание привързан към земната сфера за цялото време, което първоначално му е било отредено да живее, най-вероятно осъзнавайки допуснатата грешка и невъзможността да направи каквото и да е. Всъност възможните варианти са много и зависят от конкретния случай. Но самоубийството, освен ако не е някаква саможертва осъществена от човек, който е наясно какво точно прави, а не е подведен от емоции примерно, ще има неблагоприятни последствия за извършителя.

Физическото тяло може да изпитва болка. Страданието е вид оценка, която даваме на случващото се с нас. Най-вече поради трудността да я превъзмогнем. Както споменах, важна си самата ти. И леките, и тежките моменти ще отминат. Ти ще останеш и само научавайки се как да преминаваш през трудностите без това да се отрази негативно на теб самата, само тогава те ще спрат да се появяват. 
Условията за живот са тежки, защото хората сами си ги правим такива. И докато човекът масово не се промени, те ще продължават да са тежки - няма какво да се заблуждаваме с илюзии, че нещата могат да се случат по друг начин.

Въпрос: средата в която човек се ражда, според теб, как се определя? Примерно раждаш се в Африка, в някое гето в Найроби (Кения), където шансовете да водиш лесен и безгрижен живот са почти нулеви. Ясно е, че ако отговорът ти е, че раждането в подобни условия не е случайност, то след самоубийството пак ще се родиш в също толкова лоши или по-лоши условия. Т.е. нищо не си спестяваш, нищо не печелиш - нито знания, нито твърдост на характера, нито гъвкавост, нито опит, нито разбиране. В най-добрия случай само отлагаш. Всяка житейска ситуация е като една задача, която трябва да решиш правилно. Иначе ще я повтаряш, докато не се научиш как да го правиш. 
Ако допускаш пък, че условията в които човек се ражда не са обвързани с действията му в миналото, то тогава за справедливост не може да се говори.