Венцислав_

http://lifestyle.ibox.bg/news/id_1192991642 http://lifestyle.ibox.bg/news/id_1938261052

http://lifestyle.ibox.bg/news/id_1869990581

">" type="application/x-shockwave-flash" wmode="transparent" width="425" height="350">

http://news.ibox.bg/news/id_1085604832

Уау... Японска естетика... http://lifestyle.ibox.bg/news/id_847195487 не отминавайте, вижте - ще подобрите самочувствието си

Съвсем друго е вече, като си ми определил коя представа е правилна. Добър въпрос - Как можеш да утвърдиш божественото в себе си - но ти сам видя моя отговор, който за мен е непоклатим в логичността си. Разбира се, че аз, човек, не бих могъл да утвърдя божественото в себе си. Аз мога да утвъждавам само човешкото. Разбира се, Бог може да утвърди себе си в мен, но само ако му позволя. На това позволяване му се казва новораждане от вода и дух и то не е просто психическа нагласа. Водата, за която става дума, която винаги е била символ на първоматерията, на първичния астрал, в билбията е наречена Мария. Мария (море), която е девица. Тоест - чист, недокоснат астрал (но ние сме астрални урагани от положителни мисли, добронамерености и жертвоготовности и горките хора, на които желаем да помагаме, които съвсем против волята си са въвлечени в етерно-магнитни свързаности с нас). Само тя може да зачене от светия дух (зрънце от който имаме и ние, което е нашата божественост, но съвсем заспала) и само тогава може да роди Иисус. В нас. А после тепърва ще трябва да избегне атаките на Ирод (егото) и да му се позволи да расте в Египет (стария храм), преди напълно да го разруши и да построи нов за три дни. Тогава вече може и да си поговорим за нещо истинско... Това е път към Всетвореца и към неговото абсолютно Слово. А онова, което се опитваме да култивираме, защото ще ни отведе до отеца ни и т.н. е пътя към другия ни творец - висшия аз. Този, който е природния бог и напълно ни управлява. Същият, с който Иисус се среща в пустинята след 40 дневен пост (пълно изчистване на 4-те тела) и от чиито изкушения (целия свят) не бива примамен, за да може вече да каже "Аз и Отца ми - едно сме". Е, знам как ще звучи това за тези, които не искат да го чуят. Пък и толкова пъти е дъвкано, горкото... Профани много, ама аз съм за трима. Светлина!

В обективността няма "жертва", ни оценка. Това, което наричаш пък "има истински", го няма сред хората и им е абсолютно против природата. Каквото и да правят и да отдават, целят резултата. Тоест, правят всичко за себе си. Най-малкото, за да се издигнат в божиите очи, да печелят благородства и т.н. Простотии. "Бог не гледа на лице" Нито пък (от много отдавна) може да живее в хората. Не и докато те са толкова големи, умни и добри. Егоцентризъм е всичко, което ние сме и вместо някой да се дразни от това определение, само да се замисли над подобните му - личност, индивид и пр., както и за строежа и финоматериалния обмен на човека. Всичко е егоцентризъм. Размисълът тук ще открехни и вратички към разноаспектно мини-виждане на т.нар. грехопадение. И на тази база вече можем спокойно да си говорим за истински жертви, желания и духовно... лутане. И нека, настоящото отричане на тези думи, се замисли за собствения си произход. (разбира се, самите те също идват от моя пълноценен егоизъм)

Това се отнася до относителността ни и самото твърдение е твърде относително. Хронос, да, същността му е да се разплита и вплита, но той не е универсален. Променя се той, а миналото е само проекциям която вече се свежда през различен ъгъл. Променяме се ние, създаваме един астрално-магнитен фокус, друг угасва, а самите те са проекторите на субективната картина, наречена минало. Но то не е съществуващо само по себе си. Следствието винаги определя причината точно толкова, колкото и обратно, само зависи от посоката на приплъзване на погледа ни в малоизмерната плоскост. Радвам се, че донякъде споделяш казаното и от мен, макар да си мислиш, че не искаш. Това казах и аз, но и - отказ може да извършва егото. И още невщо важно - то винаги знае защо/причина/повод/за какво конкретно се отказва. Демек - дори си поставя нещо като цена и разбира се, медалче на гърдите. А една друга възможност е, когато действаш според същността си и даряваш (по-скоро препредаваш) светлина на всичко, без цел и устременост към това, а само според същността си. Когато не помагаш, а природата ти е помощ. Самата индикация "помогнах" е просто една допълнителна астрално-магнитна връзка със земята, капчица в язовира "карма". И тук не притежаваш нищо, освен свързаност и участие в тялото на Логоса - от какво ще се отказваш? От възможности. Отказваш се от възможност която ти е дадена по право, т.е. която си заслужил. Много ярък пример, който ни е дадено да познаваме на нашето ниво на развитие, са Бодхисатвите, отказали се от нирвана, за да останат сред хората да им помагат. Човек в своята същност е съвършен, неотделима част от Бог. В същността си човек притежава безкраен потенциал - безкрайна мъдрост, любов, състрадание и всякакви други добродетели, но те са непроявени, а способността за проявяването им е нещо което човек развива бавно и продължително, с много трудности и борба. Тази способност на човека да изявява вътрешната си същност, която способност е уникална за всеки човек, си е негова и никой не може да му я отнеме. Тя не може и да бъде жертвана (поне аз не знам за такава възможност). Малко виждам нещата така: мускетарите са трима / не е вярно, Портос е един. И аз уважавам отказването и нека всеки, който е силен в него, просто да се откаже от себе си, а не от хапките си илюзия, за да нагости с нея друг. Това е, да, протегната земна ръка. Но и Христос протяга към нас, а ние, заети с ръкостискания преходни, нямаме място в графика си за неговата. "Който изгуби живота си ще го намери" Нима това е указание за една земна отвореност. Тя е личностна характеристика, имаш или нямаш, но чак да я закачаш на стената в златна рамка... А Иисус няма къде глава да положи... в нас. Само Той е светлина и само Той може да я дарява. Ние го не приемаме в стремежите си към светлина, защото самите те са сенки. И се опитаха да ни учат, че "Бог е любов", а ние си мислим, че можем да я даряваме на хората. И сме горди, дарявайки им лицемерие. С радост се раздаваме, но с по-голяма радост си спомняме как сме се, видиш ли, раздали. Много приказки. Извират си от тъмната ми същност. Лесно ще се откажа от това да ви ги показвам, но същността ще си остане "много приказки". А тишината (там където ме няма напълно, никакви други сенки) не признава "възможности", ни "отказ", тя е само тишина... Чистота... Пълнота... Пълнотата е извор и друго не може, освен да извира. Страшно ще е, когато реши, че се жертва.

Радвам се, че донякъде споделяш казаното и от мен, макар да си мислиш, че не искаш. Това казах и аз, но и - отказ може да извършва егото. И още невщо важно - то винаги знае защо/причина/повод/за какво конкретно се отказва. Демек - дори си поставя нещо като цена и разбира се, медалче на гърдите. А една друга възможност е, когато действаш според същността си и даряваш (по-скоро препредаваш) светлина на всичко, без цел и устременост към това, а само според същността си. Когато не помагаш, а природата ти е помощ. Самата индикация "помогнах" е просто една допълнителна астрално-магнитна връзка със земята, капчица в язовира "карма". И тук не притежаваш нищо, освен свързаност и участие в тялото на Логоса - от какво ще се отказваш? Ако знаеш какво тепърва ни чака... И не само, че не е случайно, а няма други предпоставки и причини, освен начина на човешкото съществуване. И познавайки, дори най-слабо, финоматериалните аспекти на земността си, на нас трябва да ни е ясно, че отговорността е съвсем солидарно поделена между всички хора. И аз съм не по-малка част от причината за някой геноцид, пред непосредствения извършител или организатор, който само е бил в допълнение и инструмент. И сега остава да поприказвам малко за алтруизъм и да повярвам в абсолютността на жертвоготовността си, за да си поплисна мъничко кръвясалите очи. Но, разбира се, не се и обвинявам чак толкова, защото главният управник на тези процеси е подсъзнанието, което мога само да си мисля, че донякъде познавам (в настоящото си телопребиваване) и което е вратата към всеобщия любимец - висшия аз (и към комплексния земен астрал). Това са нашите и рай, и ад. Свободата, обаче, не влиза в техните рамки. Пък за нас е твърде тясна...

Няма да говоря с напъни към обективност. Не съм постигнал и себепознание въобще. Но мога да кажа следното: Бих дал живота си, за да спася друг, който и да е и какъвто и да е. Това ми действие (и желание да го направя) не идва от друго място, а само от егото ми. Навярно и това е бездушност, ако не се напасва удобно към чужда душевност, но... Изводите човешки са табела за път с предимство пред вдигнат мост. Там, където няма его, никой не би правил жертва за нищо, понеже там няма какво да бъде жертвано и понеже целта на "жертвата" не е нещо отделено. Ще позацапам това с още дрънканици (считам го за грозно, но нужно в случая, според постоянната липса на желание да се разбираме - не постингова, не форумска, а общочовешка): жертва се нещо, което се притежава, а притежанието е атрибут единствено на егото; жертвата се извършва за благоприятстване на нещо отделно от нас, но отделността е атрибут само на егото. Жертвата е най-добрия начин едно култивирано, фино, хитро его да се утвърждава. И да се опитва да нарича културата си, която представлява система от закостенелости - духовност.

и ражда свои собствени дъги но дали ще бъде в тях познат цветът, обагрил "Аз и Ти" тъгата път е, но и отказ и все е дрехата на празнина би могла да е и лодка водеща отвъд света тъгата е и скъп приятел в нуждата до теб е само тя но точно нуждата насам я прати нуждата от нечия душа

Интересното е, че с това не се изчерпват всички инструменти на отношението ни към желанията. И добре, че е така, защото нито отричането, нито култивацията ми се виждат полезни. Животните имат желания, под формите на нагон. Същото го имаме и ние, но и малко от онези, възпитаните. Но понеже всяко желание излиза насочено от нас, а също и се влива в нас (и то, предимно възпитаните) - то много добре оцветява личността ни и нейната най-атрибутивна характеристика - егоцентризма. Нека тук не говорим за бог и живот, че ще ги разболеем.

Смъкването на живота се извърши с обвързването му с желанието. Оттук-нататък нищо не съм интерпретирал, а вибрациите който както иска да си ги измерва. Но чудно ми е, живеейки нашите желания, местенце за друго остава ли, че да го порасваме дори с главни букви?! Природата на желанията е земно-астрална, това им е субстанцията и същността, дори в голяма степен "желание" и "астрална форма" е едно и също, а животът е много отвъд този вид форми. Абе, достатъчно писах и в предния постинг... Ако висш аз и бог е едно и също - то, да, наистина, желанието е пътя. За мен са не просто различни, но и противостоящи. И разделението не е според света на явленията, който е двуполюсен, а именно защото едното е негов създател, същевременно продукт, а другото няма общо с него и е много по-дълбоко. Съжалявам за миз-интерпретациите си, но е кръвно следствие от миз-съзнанието ми и миз-състоянието на живот, тъй че нека бъда състрадателно извинен.

За човека, незагубил връзка с висшия си аз (и с още по-силно, но рафинирано его), искането има много по-големи последици, което го прави още по-опасно. При всички случаи е свързано с голямото и окончателно чупене на главата. Без желание няма живуване, но само без нашата воля бихме могли да се докоснем до крайчеца на плаща на Универсална една. Тогава вече има ново желание и живот. А иначе, поземному, желание е и страхът, и всички нему производни и т.н. Желанието е явната ръка, която засилва махалото на съществуването ни и е ясно, че всичко, излязло от нас, ще се превърне в противоположността си. Нашият отказ да признаем ограниченостите си не ни освобождава от отговорността и последствията. Тази зависимост някои наричат "свободна воля". Ми... и ние си желаем на воля. При всички положения - не Неговата... А какво искаме знаем много добре. И тази устременост е едно от най-големите ограничения. Който отказва логическото признание, нека погледне отгоре - образно-геометрично, да види...

Повечето хора, които се занимават с това, наричат "сухо гладуване" онова с вода. Общо взето, образно, именно тя дирижира прочистването. Случаи на изчезващи карциноми и други подобни - бол, с вода. Книги много и ти вероятно си намерил най-походящите за теб, но имай превид, че всяка предоставена информация е била правилната за съответния автор. Човек предимно трябва да опознае организма си и на тази база да решава какво ще предприема, а от значение са дори моментните състояния. Преди време аз направих едно бързо гладуване, което след два кризисни дни ме събуди като нов в третия. А сега съм в четвърти, като не съм спрял да отслабвам (за сили говоря, не за мазнини) и посървам. (за правилността не се тревожи, имам си достатъчно добър специалист вкъщи) Правя това изказване само като допълнение към твоите постове.

Ми... мерси! Аз се чудех защо са и толкова ориенталски извивките.

Да, наитина, но може ли някой да каже чия е всъщност (първата част, втората е на мистерията...)?!

">" type="application/x-shockwave-flash" wmode="transparent" width="425" height="350">

Мила, моля те, отиди на преглед! Между смущенията в храносмилането и кръвта вероятно няма връзка. Ако тя беше по-вътрешна, въобще нямаше да я познаеш, че е кръв. Консултирай се с гастроентеролог за храносмилането (вероятно е някакво моментно разтройство), а за хемороидите - с хирург или проктолог.

"Music Should be so Beautiful" by ~Windcharmer at Deviant art