Търси в Портала
Showing results for tags 'Моменти'.
26 резултата
-
А когато ти се плаче от умора, и когато вече няма да пребориш змея зъл на измерение триглаво, ти легни и с изтерзани кости във земята упорито пускай корени, а гръдта разкъсай и Сърцето ще разцъфне в рози, рози, рози...
-
по Вендор Понякога - дали и утре пак - облечен топло в новите си дрешки, ще подаря монета на бедняк, за да изкупя черни стари грешки. Понякога - дали и утре пак - ще се разсеят облаците тежки и ще разказвам на децата смешки като безпаметен влюбчив глупак. Ще искам да изтрия всички драми. Ще искам да останат в паметта ми единствено вълшебните воали, с които любовта ме гали понякога. Дали и утре пак?
-
Не виждам грозота в живота. Калта - храна и сила за бъдещи цветя и плодове. Мазутът - паметта на древните хилядолетия. Как приказен е прахолякът - съкровищница от мини-вселени под моя микроскоп. Завистта - стремеж на слабия към красота. Злобата - зов за вниманието на по-силните. Алчността - премълчана покана за любов. Болестта - времето за почивка, което не сме си разрешили сами. Грозота - нашата умора да търсим красивото. Очите ти са прелестни. Отвори ги и се усмихни!
-
Изхвърлена на пясъка, изгубва блясъка си твойта мокра красота. Викът на болка - неразбран и ням в раззината уста. Ще вдишаш ли оранжевото слънце? Хрилете ти ще станат ли Криле? ... Оттатък огледалото на вечната вода да бъдеш птица пожела, а то е същото - сега разбра.
-
Сто-лица в есента се размиват, като тях аз не искам да бъда. И все пак есента ти отива, столице тъжно красива. Бях дете и не мислех, когато във душата ми светла бе лято. Как дойдох в този град, обкръжен от войници - планински масиви. Тук човечните смятат за диви, а диваци размахват ръжени. Ей така - не помислих, когато размених свойто лято за листата от преходно злато. И потънах в мъглата, в тълпата, в тъгата ...
-
Не ме болят одраскванията от черния котак. И кратерите малки от зъбите му остри. Аз знам - така обича този мой юнак. Безгрижно белези от любовта му нося. И аз не го обичам адекватно. Да се боричкаш и търкаляш е така приятно! С усмивка слушам хорско "ах" и "ой". Довечера ще дойде грозен черньо мой, ще мърка меко и от грижите ще изпреде покой.
-
"Божественият Промисъл е строго определил всички неща и явления; нищо не е случайно; всички събития, от какъвто характер и да са те – физически, психически или обществени, – се ръководят и направляват от едно висше Същество, което бди за техния ход." Из "Божественият промисъл" ( http://triangle.bg/books/1914-11-02--1.199...5-05-24--1.html ) Не го очаквам, той е тук. Плувец без въздух, и трева без слънце бих бил без неговия огън. Неспирно влива погледът му тих огромна мощ в кръвта ми, възторг и тържество. Това е той - преди умът да го познае, преди сърцето да го спомни - живот свещен във всяка моя клетка.
-
Аз виждам Луната винаги бяла. Винаги бяла, меко изгряла, сладко засмяна, другарче добро. Навеждам се, пиша, и пиша, и бриша , тя кротко наднича и с пръстче докосва мойто перо. И сладост напира - сияеща свила, платинена сила, и бързам, събирам елея й благ. А тя се усмихва и мило намигва: "И утре, и утре, приятелю маг, при теб ще съм пак." Аз виждам Луната - винаги бяла.
-
Ти пак си плакала в чаршафите. От уморени мигли грим размазан е нарисувал две крила на птица, безмилостно пресована в асфалта от грайфери на дни безоки. Загубили и смисъл, и посока, и твоите мечти унищожени попили са в чаршафа - невидими кристали сол -Сол на Живота- те са там, в нелепо пъстрия уют на мекия памук. Напук на всичката материя, напук на алчност и мизерия, аз искам да се върна в онзи миг, когато сълзите по страните ти изтичаха като кръвта на повалена птица, и да те прегърна.
-
И пак сама със Интернет и времето, отмервано на капчици мълчание, с небето нощно начумерено, сама със крехкото си земно знание. Защо съм все във изпитание, как да ме води Любовта в тъмата? Опитвам неумело да обичам себе си, на дело - да обичам и Земята. Земята ври, кипи и всеки иска. А аз не съм безкраен източник. Забравила отдавна риска, усещам как кръвта изтича. Котакът черен свит във мене дреме, отнема скърби и въпроси. Не съм сама - със него, с нета, с времето, и с бремето, което неумело нося.
-
За зелето с ориза, за щастието в прозата ще взема да напиша два реда, малко бозави. Не рози, орхидеи, не замъци и феи, не лято на Бахамите, недейте да се мамите - за кактуса, мушкатото, разцъфнали сред зима, за туй, че и във делника мъничко радост има. А малко или много - коя съм аз да съдя. За щастието в прозата - Благодаря! Да бъде!
-
Нарисувах ти вятър, ти изпя ми звездите, замразих късче лято и със зимата литнахме в топли страни. Остани!
-
http://www.snimka.bg/album.php?album_id=31...amp;pid=9351655
-
Безпричинно весела, безпричинно жива, дните вихрено в мен се сливат. Безпричинно ласкава, безпричинно дива, в нощи приказни, мълчаливи. И безгрижно истинска, и безгрижно права, без почивка, радостно, се раздавам здраво. И в безгрижна есен, и в безгрижна вечност световете мои ме приветстват с песен. С песента на птиците - безразсъдно пъстри, с мъдростта на рибите - нереално бляскави, и с небето, влюбено в изумрудни ниви - аз на всичко радвам се - безразсъдно жива.
-
Мъртвородени дечица плахи, по ризки продрани, плахо със боси крачета носят в прозрачните длани восъчни тънки свещици. Топли свещиците греят, ала в студени зеници сухо и призрачно тлеят страх и невяра, и спомен от писъци. Тъжно зениците взират се, с мрачни и знаещи ириси. Бавно минават децата и мълчалива е болката, синьо-студени телцата. Те ще отминат прокудени ей тъй, без стон, без сълзица, непожелани, осъдени - мъртвородени дечица. Тихо ще носят огньовете през необятните нощи, че мълчаливи сърцата им молят ...за майките прошка!
-
Черно Черна нощта е над Витоша. Черна - и мойта душа. Как ми се искаше, искаше, днес поне да не тъжа. Как ми се искаше, знаеш ли, да призова пролетта, тук, през прозореца, в стаята, стихнала от самота. Тук, край прозореца, с вятъра приказки южни да спрат, да ми разкажат за лятото и с тях да тръгна на път. Но все по-черна нощта е . Няма те. Чакам те. Сам. Черен и ням - сред безкрая. А ти си някъде там. Някъде там в светлината, някъде там в младостта. Някъде - сред смеховете на неродени деца. Черна нощта е над Витоша. Черна и мойта душа. Как ми се искаше, искаше днес поне да не сгреша.
-
(щрих) Денят протече от съвършената елипса на плановете ми като счупено яйце - тъй неприятно хлъзгав и неуправляем. Живият белтък не-елегантен, нехармоничен и нелеп надви чрез земното притегляне. И в безизходица - нацапах шепи с живота истински, безпланов, безутешен и неумолим. Нацапах шепи да запазя сияйния жълтък - утробата на ценните калории, енергията на една вечеря, за да го има утрешния ден за моето дете и мен.
-
Искрящо-люляково слънце зад челото е на Всемира светло откровение, то нежно осветява и осмисля човешките възторзи и съмнения. Искрящо-люляково слънце зад челото разлива светли нишки сред безкрая, пулсира с мислите на неизвестни видове и плува в сънища, но няма да узная къде танцува със сияйни атоми, с гигантски огнени планети и докога тъй скромно ще ми свети искрящо-люляково слънце зад челото.
-
Хрумка ... Признавам си обаче очевидното - аз чувам утрешните стъпки. Примигват плахо падащи звездите. Мечти като снежинки тръпнат, завихрени във въздуха. И палят огньове хладни върху миглите. А в топлината разискрят се във горестни кристали - усмивки с цветовете на дъгата.
-
Приятелка, учителка и фея - отиде си - най-тривиално - взе самолета. А след нея остана калната реалност. Отиде си, но хиляди искрици разискри в нас и в наш'те длани - на хората в дълбоките зеници да палим смях, за да зарастват рани. Ще дойде пак - учителка и фея, ще ни изпитва строго и изтънко, приятелството е дълбоко скрито в нея - вълшебница на средна възраст в дънки.
-
Рисуваш ми лунна пътека, чертаеща сребърен път навътре, навътре, полека, полека... С милувка на бриз е стихът, красиво морето е нощем, но аз... не съм го заслужила още.
-
Отговор В самсара страстите ми са почти изгаснали. Но някъде сред пепелта все още тихичко проблясва Любовта. Защото тя е чисто злато, което в огън не гори, а в странни слитъци разлято, красиви фигури твори. Какво да правя с нея - посъветвай ме. Дали и тя е част от кръговрата или в пътеката, която следваме, да я вплета като позлата.
-
Изгрев Все още луната е бяла и ясна като половин аспирин в теменужната длан на небето. И пак съм хлапето със болното гърло, но ето - като ситни трошички рояк черни птички програкват пред белия лик и за миг вълшебството спира, сълзите напират - и зяп- вам да глътна горчивия хап.
-
Плач ли чух... или смях,... или песен - безвъзвратно се скри зад завоя. Профуча по съседната релса във посока, обратна на моята. Всеки ден тъй животът отвежда сто съдби, сто лица, сто целувки. А с протрити обувки Надеждата от купето съседно поглежда. Тaзи скитница с поглед печален, неповикана, плаха, невзрачна, обикаля света ни глобален, уморена дори да заплаче. Неочаквана обич ни сепне и забързани с двеста задачи, из тунелите мрачни понесени , пак се питаме, питаме, ...значи... смях ли чух...или плач, ...или песен.
-
20.02.08. КОГАТО БОЛЕДУВАМ съм нежна пеперуда, а здрава ли съм, пак съм си мравчица отрудена. Под лека длан безплътна на болест щом затлея, притихвам и с луната долита бяла фея. Тя шепне ми във нощите, изящни думи вае, пленително и мощно държи ме във омая. Успявам твърде малко аз да драсна на хартия. Горчива тленност - с утрото нахлува шарения. И пак банално здрава съм - мравчица отрудена. но някога - завинаги ЩЕ БЪДА ПЕПЕРУДА. ---------------------------------------------------------- 20.02.08, 03.30ч. Вещерска нощ Мойте нощни приумици - глумици тъжни,тежки и тягостни тътрят се като облаци тътнещи, тръпнещи и тъгуват,тъгуват,тъгуват. Мойте мисли разжарени, шарени, жълти,жарки и жертвени раждат се като жадни и вечни пожарища и лудуват, лудуват, лудуват. От ръцете ми римите ронят се, разноцветна градушка от горести, руйно падат в реките ромонещи и римувам, римувам, римувам. Сред искрици разпалени, алени, в златни зали, изгубени в залеза, сини сънища светло сънувам - аз танцувам, танцувам,танцувам. ------------------------------------- 13.01.08 Моята поезия са двете ми деца. Румени и свежи са светлите лица. С тях в сърцето браних се от пошлост и тъма. Сладки са ми раните от битки за дома. В толкова премеждия рано побелях. Но втъках поезия в двете си деца.
