д-р Тодор Първанов

Не знам към кого е адресиран въпроса, дали към Орлин или към мен но ще отговоря, все едно че е адресиран към мен .

1. Никъде не съм правил сравнение между моите умения и уменията на един психоаналитик. За себе си мога да кажа, че в 30-40% от случаите работя само с една сесия( тази сесия понякога е с продължителност от 2 до 5 часа), в 50% средно са

6-8 сесии и 10% от пациентите ми са с терапия повече от 10 сесии.

Става дума за състояния от тревожния спектър като обектни фобии - те се лекуват само с една сесия. Няма механизъм по който лечението да бъде с повече сесии, всъщност има, но той е направен с цел да се вземат повече пари. Затова с обектни фобии аз работя твърдо за свършена работа и не приемам почасово заплащане. Приема ли го, това означава да се стремя да удължа сесиите до 10 и повече, което за мен е безсмислено. Ясно ви е, че тук не включвам агорафобията (за нея са нужни 6-8 сесии) и социалната фобия, като за последната има хора, които са ме търсили (дори оттук) и аз съм отказвал, препоръчвайки им групова терапия. Там могат да тренират нови социални умения.

Около 40% от пациентите с ПР също се справят само с една сесия, но (подчертавам) това са високо мотивирани пациенти и не приемат медикаменти. Да, едно от момичетата, писало в този сайт, се справи само с една двучасова сесия и беше на серопрам, но това е изключение. По правило медикаментите удължават терапията.

Не знам на един психоаналитик колко време ще му е необходимо в такива случаи. Не познавам методите на психоанализата.

«Любопитно ми е какви методи използвате?»

Няколко пъти съм писал, че работя в областта на краткосрочната стратегическа психотерапия, с основоположник Милтън Ериксон, Ериксонова хипноза, НЛП и краткосрочна, фокусирана към решение терапия.

«Вторият въпрос е свързан с планирането. Доколко то е удачно, ако клиентът в основата на своя проблем има обвързване с мания за контрол и планиране»

90% от пациентите, които идват при мен са насочени от мои бивши пациенти. От тях те знаят срока на лечение, така че на мен дори да ми се иска, не мога да го удължавам много и да лавирам - една сесия за фобия, 6-8 за ПР без медикаменти и от 3 до 20-25 за ОКР( там нещата са непредвидими, като всичко зависи и от медикаментите)

» В такъв случай няма ли по-скоро да се засили проблема? Или ако случайно се надскочи планираното време дори с един сеанс, това няма ли да върне нещата назад? «

Говорим за среден брой сесии – 6-8. Всеки разумен човек разбира, че това означава, че при някой сесиите са 2, при друг 12. В интерес на истината аз винаги се презастраховам, след първата вече знам как ще се развият нещата, но винаги казвам с една –две повече. До сега това никога не е било проблем. Сайтът се чете от мои пациенти и те могат да потвърдят, винаги терапията е свършвала по- рано.

«Та какви методи могат да решат сериозен проблем за до десет сеанса?»

Не разбирам какво означава сериозен проблем – сериозен за мен или за пациента? Има неща, в които съм компетентен и други, които не са в моята компетенция, така че за мен сериозен е проблема в който аз самият нямам нужната компетенция. Наскоро ме потърси човек с проблем с половата идентичност. Препоръчах му да отиде при друг колега, това не е в моята компетентност. Аз съм специалист по тревожни разстройства и когато човек постави въпроса си в тези рамки, за мен не е сериозен проблем, защото имам алгоритми за решаването му. За мен половия идентитет и социалната фобия са серизен проблем, защото за тях нямам ефективен алгоритъм в рамките на моите психотерапевтичн школи. Така че под сериозен проблем аз разбирам труден за разрешаване проблем за терапевта, а не за клиента. От тази гледна точка ми е много жал, четейки постовете на хора с паника или ОКР, които наистина страдат, а алгоритъмът за решаването с помощта на психотерапията, е сравнително лесен.

Орлине, ти май казваш, че заекването намалява гордостта, защото най-малкото създава трудности в общуването. Както при изразяването на себе си, така и заради възможния начин, по който другите биха възприели заекващия. Съответно и наличието на задръжки при общуване.

Да, ама не!

Не заекването създават трудности в общуване и задръжки, а трудностите и задръжките в общуването създават заекването.

Когато заекващият си позволи да изрази и изкаже всичко, което напира от несъзнаваното и всичко свързано със сексуалността, което всъщност му се иска да изкаже, то тогава ще изчезне и заекването.

Това, да си мислиш, че заекването има роля да намалява гордостта, си е обикновен психичен механизъм на самозалъгване Че ти даже си намерил начин и със заекването да се гордееш

По същия начин мисълта, че самоуверените жени са чаровни е пак замаскиране. Замаскиране на преклонението към властните жени.

Наистина доста неща не изказваш. Колкото пъти и да те провокирам, всичко потъва все едно в дупка. Пълна липса на реакция с цел подкрепяне на замаскирането.

С най-приятелски поздрав,
Божо


П.С.

Аз също съм заеквал понякога в ситуации, когято съм фиксиран към резултата от общуването и към това как хората ще се отнесат към мен.
Елементарен пример е дори начина, по който бих се почесал. След като приех, че почесването, както и да е направено, си е човешко и не нещо лошо, съвсем по различен начин се излива себеизразяването.

След няколкомесечно отсъствие от форума и след подкрепата, която получих от вас, се чувствам отговорна да ви споделя за развитието на ситуацията при нас.
Чувствам се щастлива и обичана!
Получих много ценни съвети. Най-важното от всичко мисля, че беше съветът на Ники да обграждам съпруга си с любов и да го привлека отново към себе си.
Както и споделеното от Орлин за това какво се случва по корабите и как това влияе на мъжете. Това ми разкри неща, които дори и да съм подозирала, не съм предполагала, че могат така да действат на психиката.
Дадох си сметка за това, че той дълго време е лишен от нежност и внимание. И вместо аз да очаквам от него внимание, загриженост, ласки, му ги давах аз, без да чакам активност от негова страна. Опитах се да бъда повече съпруга, отколкото майка. Да го обграждам с любов. Да бъда търпелива. И нещата се случиха! Не сме имали такава хармония от първите години на връзката ни. Беше доста активен сексуално. И отдаден на семейството.
Както бях писала, беше за кратко тук и не исках да "развалям" хармонията с настояване да посети специалист.
Казах му единствено, че не желая докато е тук да гледа порно. В настоящия етап ултиматум не му поставих. Приблизителните ми думи бяха "Прекалено дълго сме самотни и двамата, за да си струва да пропускаме това, което можем на живо. Всичко, което поискаш, можеш да го получиш".
Определено му беше неловко. Каза, че все едно майка мъмри сина си. Категорично му казах, че държа на това. И повече не подвдигнах въпроса.
Повечето време бяхме заедно и дори да е имало такива моменти с гледане на порно (не мога да съм сигурна), не се е отразило на желанието му.
Дори странно за него започна да проявява някаква съвсем малка доза ревност.

Споменах му за книгите за Култивиране на сексуалната енергия и учудващо за мен, не ги отхвърли категорично.
Трябва да имаме повече време заедно, за да можем да ги осмислим и практикуваме.

Благодаря много още веднъж за това, че с ваша помощ сърцето ми отново е пълно!
Поздрави

В един храм бил назначен нов проповедник.Никой не знаел,че това бил истински учител.Паството се събрало и той произнесъл първата си реч.Всички били развълнувани, проповедта била много хубава.Никой не бил слушал такава хубава проповед по-рано.На вторият ден храма се изпълнил с още повече хора.Учителят обаче повторил същата проповед.Хората започнали да скучаят и се питат ,,Що за човек е това ?’’

На третият ден дошли отново, а учителят повторил същата проповед.Мнозина напуснали по средата, много малко хора останали накрая и то само за да го попитат,,Само една проповед ли знаете и всеки ден ли се каните да ни я държите?’’

Един даже го хванал за расото и попитал гневно,, Що за проповядване е това?Три дни идваме да ви слушаме ,а вие и трите дни ни повтаряте едно и също дума по дума.Не знаете ли друга проповед?

Проповедникът отговорил ,,Имам няколко.Но вие не сте направили нищо относно първата .Докато не направите нещата свързани с първата нямам намерение да ви изнасям втората.Безполезно е.’’

Хората престанали да ходят в храма, защото ако някой отидел проповедникът започвал да изнася първата проповед.Разправят,че хората започнали дори да не минават по пътя към храма,,Там е онзи проповедник който само една и съща проповед изнася’’.


Хака, проблема е,че хората обичат да слушат, да мислят, да се самонаблюдават, но не и да направят нещо дори и най-малкото, което да ги промени.

Ти искаш курс по мотивация.

Мотив означава причина.Искаш курсове, търсейки причината, която да стои зад твоята активност.Няма кой да ти я даде-причината. Сам трябва да ги откриеш тези свои причини, които да ти дадат енергия за действие.

За това и тези курсове дават енергия за седмица две и след това всичко се връща в обичайните релси.
Вярно е и друго -няма курс който да пребори човешкия мързел. Не напразно според много философи мързела е най-големия човешки порок.

Така,че съм любопитен, какво стана с дъската и колко активен си в търсенето на работа?

Започвам темата, провокиран от многото случаи на хора, които имат психични проблеми, ходят продължително на психотерапия, където дават не малки суми, без да има някакъв резултат от терапията. В някои случаи, ефектът е дори отрицателен. Отдавна се каня да взема отношение по този въпрос, но все не ми оставаше време. Последният такъв случай наистина ме изкара от кожата.
Kасае се за смело и борбено момиче (нека не забравяме, че само 20% от хората с тревожни разстройства искат да се справят и дават всичко от себе си, включително и пари, за да го постигнат), което е вложило и пари и време за да се справи със страховете си, а накрая беше изправено пред ситуация да преживее сериозен житейски провал поради неефективността на терапията.
С нейно разрешение ще опиша случая.
Момичето е от обикновено семейство- разбирайте- работи, за да се издържа като студентка. Преди 3 години, когато е на 21 години, в резултат на стрес получава първата си паническа атака.
Като всеки интелигентен човек, който иска да се справи с проблема, сяда пред компютъра и започва да търси психотерапевт. Избира си човек, в рекламата на който пише, че е в управата на психотерапевтична школа, която широко се препоръчва за лечението точно на ПР. Момичето започва терапия и едновременно с това и се назначава лечение с АД (това е безумие, на което ще се спра по-късно) като всичко това продължава цели 3 години. Да, момичето се чувства относително добре, но това е на фона на медикаментите. Миналата година завършва бакалавърска степен и решава да замине да учи магистратура в чужбина. Очаква, че проблема с ПР е решен. Заминава, пие си лекарствата съвестно, но в резултат на стрес и пренапрежение, тревожността се връща под формата на натрапливи мисли. Момичето праща мейл на терапевтката си, с която 3 години 2 месечно се е срещала, плащайки по 30 лв. Последната не и отговаря. Нормално е, тя ако е можела да и помогне с нещо, би трябвало да го е направила за този период. Ето какво са постигнали за тези години терапия:
,,, С нея бях стигнала до определен етап на разбиране на проблемите си (силната амбиция на майка ми, желанието ми да я направя щастлива, невъзможността да казвам "не" и т.н.), но не много повече.’’
Пари и време, хвърлени на вятъра. Ще направя скоба, за да отправя апел: престанете да търсите причините. Намирането им не е разковничето за решаване на проблема. В психотерапията знанието не е еквивалент на решение. Милиони хора по света знаят, че цигарите са вредни и 90% от рака на белия дроб е сред пушачите, но не намират решение как да ги спрат. Ще дам за пример и Нора ( писа наскоро тук), която според терапевта си трябва да приеме и гали детето в себе си. Терапевтът си халюцинира, че в нея има някакво дете, тя се съгласява с халюцинациите и после двамата се чудят защо терапията не върви и като спре лекарствата, симптомите се връщат. По-добре да и беше внушил, че в нея има ламя или змей и всеки път, когато натрапливия импулс се появи, ламята я подгонва, за да я погълне. Повярвайте ми, ако го беше направил, момичето сигурно отдавна щеше да е забравило за проблема, защото никак не е лесно да бягаш пред триглава ламя, бълваща огън. Да, но ламята е архаична, страшна, а детето е мило, сладко и трудно за откриване. Затова и момичето има да го търси.... И за да не помислите, че в случая аз халюцинирам, ще ви кажа, че по същия начин, само че не със змей, а с тигър, Милтън Ериксон е лекувал нещо много по-сериозно от тези натрапливости - болката на терминални раково болни хора, които са спирали морфина, изживявайки последните си дни в ясно съзнание, без болков синдром.
Но да се върнем на момичето. Изправено пред проблема си и невъзможността да се съсредоточи и да учи, тя се връща в Бг. Оставя половината си изпити невзети и започва отново да търси възможно най-бързо и ефективно лечение, иначе губи всичко, постигнато до сега. От нета избира много титулован професор по психиатрия. Отива при него, за 20 минутен преглед плаща 50 лв., научава, че диагнозата е ПР с депресия и получава отново рецепта с АД (антидепресант). Но няма отговор на въпроса, кога ще и мине, за да завърши следването. Отчаяна, отново в нета, избира известен психотерапевт. Това, което и казва той е - да увеличи двойно дозата. На втората среща, тя установява, че той изобщо не я помни. Примирена, пише на един по-малко известен психотерапевт - Орлин, който и дава моя телефон, защото тя живее близо. На 1-ви май се видяхме. За резултата ще пиша по-долу.
Това, което чух от нея, наистина ме вбеси - млад, умен, борбен човек, който наистина иска да се справи с проблема си, попада в един омагьосан кръг, от който буквално няма измъкване. Ще се опитам чрез анализа на нейния случай да предпазя тези хора, които искат искрено и силно да се справят с психологичния си проблем, да не попадат в подобна ситуация.

1. Ще започна с това, че това момиче бе дало 3000 лева до тук и беше в риск да загуби още повече, от провала на следването си в чужбина. (за вредата, която лекарствата нанасят на един млад организъм, не ми се иска да говоря). За това първото, което трябва да знае всеки един, който иска да посещава психотерапевт е, че психотерапията има цена. Тази цена се определя много просто - броят на сесиите се умножава по парите, които се дават на всяка една сесия. Няма такса от едиколко си лева, както пишеше Орлин в предната тема, това заблуждава клиента. Психотерапията си има цена и вие трябва да я знаете предварително, защото вие ще я платите.
Трябва да се знае, че в психотерапията има 4 психотерапевтични направления по отношение на нейната продължителност. Има дългосрочни - при които срещите протичат регулярно, в продължение на 3-5 години. Има средносрочни- срещи от 6 месеца до 1,5 години. Има краткосрочни, при които срещите са 8-12 срещи в рамките на 3-4 месеца и power терапии, при които нещата се решават само с 1-2 срещи. Знаейки това, можете да разберете, че ако изберете дългосрочния вариант за решаване на вашият проблем, дори при цена 10 лв. на сесия, можете да дадете с пъти повече пари, отколкото ако отидете при един краткосрочен терапевт, който работи за „огромната” сума от няколко десетки лева. Затова първия съвет е да попитате терапевта, в рамките на школата, в която той работи, колко средно на брой сесии са нужни за решаване на вашия проблем. Важно е да се знае, че опитността на самия терапевт също има значение: един ще работи на ръба на скоростта, която позволява школата, друг, по-малко опитен, ще работи по-бавно. Не приемайте отговор „не знам.” Всеки един от нас си има собствена статистика и знае какво време средно му е нужно. За да не съм голословен, ще дам пример с двама души, които са писали в този сайт и са вече бивши мои пациенти и студентката, чиято история описах по-горе- всички с ПР. Никовете на моите бивши пациенти са: illy_83- това момиче беше с ПР от 3 години и Adriana.
И на двете съм казал едно и също: статистиката ми в случай като техният е 6 до 8 сесии, ако разбира се преценя, че са високо мотивирани и ги взема за пациенти. С illy_83 проведохме една 3-часова среща. Момичето беше страшно мотивирано, спазваше плана, който изготвихме и след 20 дни беше овладяла паниката и страха; с Adriana имахме 5 часа, и терапията беше прекъсната поради мой здравословен проблем. Чухме се скоро, но тя каза, че има сили да се справи сама. В краен случай ще се видим още един или два пъти.
Отговорът ми към студентката в чужбина беше, че според статистиката ми конкретно в нейният случай ще са ми нужни от 3 до 30 срещи./Тя имаше и натрапливи мисли, и приемаше висока доза антидепресант/ На втората среща, нещата се проясниха и казах, че часовете ще са 10-12. В момента прогнозата е още по-оптимистична. Разбира се, макар и рядко, има и случаи, в които психотерапевта просто може да каже ”ще опитам, може и да стане.” Такъв беше случая с жената с 14 години натрапливости, която в момента е бременна. Така и казах , но днес вече мога да предположа по-точен брой - около 15 ч. за около година. Разглеждайки парите, които получаваме като цена, може да се разбере защо ние полагаме усилия да се обучаваме, да ставаме все по-бързи и ефективни. Реално цената, която плащат моите клиенти днес и преди 15 години е почти една и съща въпреки, че днес вземам с пъти повече пари за сесия. Въпросът е, че съм станал с пъти по-бърз и ефективен и сесиите са многократно по-малко. От това печелят и двете страни: клиентът по-бързо решава проблема си, а терапевтът – повече свободно време и възможност да приеме повече клиенти, ако иска. Защото така, като Орлин беше поставил въпроса, че парите от клиента са такса, наистина се пораждаше въпроса каква е логиката да се е работи бързо? Нали като се излекува клиентът, тези пари се губят. Това, че говорим за цена, позволява и тя да бъде съобразена със сложността на случая и това което съм казал и на тримата, с които давам пример е, че цената за един астрономически час варира „от-до.” В зависимост от сложността. Така те спокойно могат да си направят сметка на парите, които биха похарчили за излекуването си, смятайки макс. брой часове по макс. брой лева на сесия - реално и тримата платиха много по-ниски суми от максималните. Не само аз правя това. Много мои колеги също го правят и това е много положителна практика. Една скоба: има някои проблеми, които са точно измерими, например монофобиите - страх от височина, тъмнина, вода, както отказването от цигари и др. и при тях е възможно да се работи за „свършена работа.” Клиентът заплаща след като се убеди, че страхът е изчезнал от живота му. Това е възможно и в други измерими случаи –нощно напикаване, сваляне на килограми и т.н. Например човек пуши 30 цигари дневно и иска да ги намали или спре. Договаря се точната цена, която се заплаща при пълно спиране и срока на терапията. Броят на часовете вече не е фактор за цената и психотерапевта може да го вика колкото си иска. Накрая се отчита резултата и ако той е 100%, се плаща пълната цена, ако е частичен - се получава процент от уговореното. В случая, ако клиентът пуши в края на уговореният срок 10 цигари, се заплащат две трети от цената.
Разбира се може да поискате и първата сесия да е безплатна, както прави Орлин. Това също е коректно, защото е един вид запознаване. Вие не познавате психотерапевта и ако той в разговора ви се стори некомпетентен или просто не е „вашият” терапевт, е редно, според мен, да не се заплаща.
Мисля, че нахвърлих основните идеи за психотерапия - цена. Някои колеги могат да дадат още идеи как да не се получи така, че клиентът да не дава много пари за нищо.

2. Второто нещо, което е довело момичето до неблагополучие, е неудачен избор на психотерапевт. Клиентката ми е търсила най - доброто в нета, мислейки, че това са титлите, завършените курсове, административните постове. На мен самият ми става много смешно и чудно, гледайки десетките курсове, който са изброени във визитките на някои колеги и се питам: кога от учене им е останало време да работят с реален пациент? За да ви подскажа как да търсите човека, ще ви дам пример. Счупи ми се автоматичната скоростна кутия на колата. Цената на ремонта е около половината от стойността на колата, майсторите в страната са малко, което предполага риск да похарча няколко хиляди лева напразно, за това направих следното: потърсих хора със същата кола, със същия проблем, и след техни препоръки се срещнах с автомонтьора, ремонтирал техните скорости. Човекът ми хареса, условията му бяха приемливи и колата ми е готова. Така че, когато търсите психотерапевт, намерете хора, които вече са си решили с негова помощ проблем, идентичен с вашият. Не се доверявайте на някой, който ви казва, че ходи на терапия безкрай и въпреки, че няма промяна, е много доволен, защото скоро попаднах на жена, изключително доволна от психотерапевта си, но напредъка и за 3-4 години психотерапия бе минимален.( Това е възможно само ако искате да си говорите като с приятел и да споделяте мисли и впечатления) Можете да поискате от психотерапевта, към който сте се насочили, да ви свърже с някой бивш негов пациент. Ако ви отговорят, че бившите пациенти не обичат да говорят за проблемите си, не е така. 90% от бившите ми пациенти с ТР с голямо удоволствие биха помогнали на някой със същия проблем казвайки му ”да, аз бях като теб, но ми помогнаха и се справих”. Едно е терапевта да казва колко е велик, друго е излекувания да каже: ”да, така е, с негова помощ се справих.”

3. Третият проблем е: не може психотерапията и лекарствената терапия да се провеждат успоредно продължително време и тревожността- фобия, натрапливост и т. н. да бъдат премахнати трайно. Проблемът е, че лекарството тушира симптомите, човек започва да вярва в него и не предприема промените, които трябва да направи, за да реши кардинално нещата. Тревожността и депресията са един сигнал, че нещо не правим както трябва, че нещо трябва да променим, но как да се решим на промяна, когато симптомите са притъпени от медикамента? Ако сте попаднал на добър психотерапевт, то лекарство не би трябвало да има. Ако приемате такива, трябва заедно да направите план как да ги спрете. Например illy_83 спря серопрама на 2-ия или 3-ия ден след нашата среща. Всъщност това, което според мен е много важно, е пациентът да дойде на първата среща без медикаменти и с възможно най-добре изразена симптоматика. Така, когато в резултат на терапията получи облекчение, ще се убеди в неговата ефективност, ще прави нещата, които трябва, от тях ще дойде промяната и така ще реши трайно проблема. Аз не знам как би могъл някой да прави психотерапия и да мотивира клиента си да прави промяна, при положение, че той се чувства относително добре с лекарства, сетивността и реактивността му е притъпена от тях и им вярва.
Не бива да мислите, че аз съм против лекарствата. Понякога за седмица и на мен ми се е случвало да изписвам нещо леко, но винаги съм описвал детайлно как действа препарата, защо го давам, и че е само за няколко дни. Наблюдавам и друго нещо - човек с невротичен проблем да се лекува медикаментозно от психиатър, а прави психотерапия при друг специалист.( това го пише като съвет почти навсякъде). Лишено е от ефективност – обясних по-горе защо.

4. Четвърта препоръка ще илюстрирам със случая, с който започнах. На първата среща момичето ми каза, че има две възможности; да замине в края на месеца и си вземе 2 от изпитите, а другите 2 есента или да отиде есента и да вземе 4-те изпита наведнъж. Преди седмица замина, вече взе единия си изпит, в началото на юни ще вземе и втория, веднага на следващия ден ще намали АД с половин доза, есента ще вземе и другите два изпита и веднага ще го спре след това напълно. Ако всичко върви според плана ни, последната сесия ще е около Коледа, когато тя ще се прибере, т.е. 3 години хапчета и психотерапия ще са заменени с около 6 часа само психотерапия. Разбира се, като нейн психотерапевт, тя може да разчита на мен, ще си пишем, ще се чуваме, ако и когато е нужно.
Нарочно описвам в детайли плана на това, което ще правим, за да разберете и четвъртият ми съвет – психотерапията е планов процес и вие заедно с терапевта си трябва да имате този план. Той ще търпи развитие и промени, но е нужен и трябва да го искате. В противен случай години ще има да търсите децата в себе си, да се бунтувате срещу майките си и още какви ли не глупости да правите, губейки време, пари и енергия.

5. Като цяло нормалната посока на терапевтичния процеса трябва да бъде към положителна промяна, т.е. след 2-3 час трябва да има ясни, измерими подобрения, които да се отчитат и от двете страни. (Отнася се за краткосрочната и power -терапията. За другите не знам как е) Ако дотогава няма промяна, някъде нещо не се прави както трябва и трябва да се преосмисли целия план отново.

Искам да благодаря на всички, които проявиха търпение да прочетат моите размисли по тези въпроси.

И ако някой помисли, че аз се хваля с мой успех, това не е истина. Аз хваля необикновените си, високо мотивирани клиенти. Истината е, че не всеки, който казва ”искам да се справя” е готов да отдели време, средства и положи усилия, за да стане това факт.

Предполагам, че и други колеги ще се включат с препоръки, с които да бъдат полезни на клиентите.

Здравей!


Дългият път е съставен от малки крачки.


Това което трябва да избереш да направиш още сега са три неща:

1. На два пъти в поста си пишеш, че си момче на 21 години. Това не е така. Ти си МЪЖ на 21 години. Нужно е да започнеш да осъзнаваш и приемаш този факт. Новата гледна точка, че си вече мъж /независимо хомо или хетеросексуален/, ще ти даде много сила и решителност, нещо, от което се нуждаеш в момента.

2. Веднага трябва да започнеш да си търсиш работа. Каквато и да е работа. Колкото и да е банално, трудът социализира. Парите, които ще получаваш, ще ти дадат относителна независимост.

3. За майка ти - умен си и знаеш, че нейната смърт няма нищо общо с теб. Ясно ти е че една любяща майка ще приеме детето си при всякакви условия. В този смисъл, ако е била разочарована и не е могла да те приеме, това е неин избор и той няма нищо общо със смъртта и. / дъщеря ми живее в един от градовете с много хомосексуални двойки, тя има много приятели с такава насоченост и с нея и майка и сме обсъждали въпроса, като отговора е един, тя е нашето дете и ние ще я обичаме и приемаме при каквито и да е условия/.

Така, хипотезата, че ти си причина за смъртта на майка си, не е издържана в никакво отношение.


Пиши когато започнеш работа за да ти дам нови стъпки.


Успех!

Здравей!


Дългият път е съставен от малки крачки.


Това което трябва да избереш да направиш още сега са три неща:

1. На два пъти в поста си пишеш, че си момче на 21 години. Това не е така. Ти си МЪЖ на 21 години. Нужно е да започнеш да осъзнаваш и приемаш този факт. Новата гледна точка, че си вече мъж /независимо хомо или хетеросексуален/, ще ти даде много сила и решителност, нещо, от което се нуждаеш в момента.

2. Веднага трябва да започнеш да си търсиш работа. Каквато и да е работа. Колкото и да е банално, трудът социализира. Парите, които ще получаваш, ще ти дадат относителна независимост.

3. За майка ти - умен си и знаеш, че нейната смърт няма нищо общо с теб. Ясно ти е че една любяща майка ще приеме детето си при всякакви условия. В този смисъл, ако е била разочарована и не е могла да те приеме, това е неин избор и той няма нищо общо със смъртта и. / дъщеря ми живее в един от градовете с много хомосексуални двойки, тя има много приятели с такава насоченост и с нея и майка и сме обсъждали въпроса, като отговора е един, тя е нашето дете и ние ще я обичаме и приемаме при каквито и да е условия/.

Така, хипотезата, че ти си причина за смъртта на майка си, не е издържана в никакво отношение.


Пиши когато започнеш работа за да ти дам нови стъпки.


Успех!

Здравей!


Дългият път е съставен от малки крачки.


Това което трябва да избереш да направиш още сега са три неща:

1. На два пъти в поста си пишеш, че си момче на 21 години. Това не е така. Ти си МЪЖ на 21 години. Нужно е да започнеш да осъзнаваш и приемаш този факт. Новата гледна точка, че си вече мъж /независимо хомо или хетеросексуален/, ще ти даде много сила и решителност, нещо, от което се нуждаеш в момента.

2. Веднага трябва да започнеш да си търсиш работа. Каквато и да е работа. Колкото и да е банално, трудът социализира. Парите, които ще получаваш, ще ти дадат относителна независимост.

3. За майка ти - умен си и знаеш, че нейната смърт няма нищо общо с теб. Ясно ти е че една любяща майка ще приеме детето си при всякакви условия. В този смисъл, ако е била разочарована и не е могла да те приеме, това е неин избор и той няма нищо общо със смъртта и. / дъщеря ми живее в един от градовете с много хомосексуални двойки, тя има много приятели с такава насоченост и с нея и майка и сме обсъждали въпроса, като отговора е един, тя е нашето дете и ние ще я обичаме и приемаме при каквито и да е условия/.

Така, хипотезата, че ти си причина за смъртта на майка си, не е издържана в никакво отношение.


Пиши когато започнеш работа за да ти дам нови стъпки.


Успех!

Здравей Гост -4,

Това, което описваш е много малко и не може по него да се съди какъв е проблема. Може да си в депресия, да имаш соц.фобия или личностово разстройство . Възможно е и да е комбинация от трите, за съжаление това по нета не може да се каже. Tрябва консултация със специалист.
По принцип съм категорично против самодиагностицирането. То не само е невъзможно, но и води до такива самозаблуди, които карат хората да губят години в излишни страдания.

Здравейте,

Ще се опитам на базата на горните сведения да предположа какво се е случило (разбира се, при повече информация бих бил и по-точен).

Започваме от първия симптом – световъртежа. Според авторката от него е започнало всичко. На възраст 18 години най-честите причини за това са две:


Ниско кръвно налягане. По тази причина питах за сезона. Много често през лятото кръвното налягане пада рязко и това води до световъртеж. Това не е трайно състояние, може да продължи от няколко минути до половин- един час. Възможно е след понижаването на кръвното налягане, то след това компенсаторно леко да се повиши. Всъщност най-често ПР започва през лятото и точно страхът от тези прилошавания прави паническите кризи. За съжаление авторката не отговори на този въпрос. Остър или хроничен стрес – адреналинът и кортизолът блокират част от невронните връзки, което при някои хора води до субективното усещане за „виене на свят”. Реално вестибуларният апарат не е засегнат, няма силно залитане или падане на земята, но страхът, това да стане, е голям и сам по себе си поддържа „виенето на свят” чрез отделянето на все повече адреналин и кортизол. Жената споменава за катастрофа година, преди да започнат оплакванията. Самата катастрофа не може да се разглежда като причина за паническите кризи – много е дълъг срока за това. Но несъмнено е прибавил капките адреналин в развитието на ПР. Според мен по-голямо значение имат напрежението около кандидат - студентските изпити и следването. От там са дошли първите оплаквания . За съжаление, късното разбиране, че това е психологичен проблем, изиграва съществено значение за положението днес. Първият възлов момент е – няколкото години ходене по болници. Няма здрав човек, който 3-4 години да не се чувства добре, да ходи по болници, да си прави изследвания и да се лекува и то без резултат, без да развие хипохондрия. Няма как през съзнанието ти да не преминава мисълта за всички тежки заболявания, а отхвърлянето им от изследванията вместо да те успокои, да те напряга още повече. Защото все пак не можеш да разбереш какво ти е. И тогава неврологът я насочва към психиатър. Той прави това, което никой до сега не е направил - поставя диагноза. Идва облекчението – момичето знае какво има. Има психично заболяване и то си има име „страхова невроза”.

След 4 години лутане, всичко е ясно- тя е психично болно, казано по народному – луда или поне полудяваща.

Това е втория възлов момент. Психиатърът не е обяснил, или поне не го е направил убедително, че диагнозата страхова невроза (ПР) означава, че всичко в мозъка е наред. Трябвало е да обясни, че това няма нищо общо с истинските психитрични заболявания: БАР, шизофрения и т.н. Ако го беше направил, нещата нямаше да са такива. Изписал е терапия, с което я е убедил, че е психично болна и като ги пие, ще и мине. Анафранилът е стар антидепресант, той наистина блокира мозъка и премахва част от симптомите. След 8 месеца момичето спира лекарствата и е добре. Само че вече знае едно: има психично заболяване… Животът си тече, то дори е забравило за тези години. Докато един ден под влияние на малко повече стрес, умора или ниско кръвно, се пуска отново световъртежа. Той веднага изважда и спомена „ аз имам психично заболяване, може да полудея”, изръсва адреналина и цялата минала симптоматика. Идва втория цикъл. Отново лекари, лекарства и никакво разясняване на състоянието – т. е. всичко е една силно стресова реакция която се поддържа най – вече от убеждението, че може да развие психично заболяване.

„. В моменти когато ми се случва това безпокойство се чувствам някак изгубена, дезориентирана, всякаш се оказвам на някакво непознато мисто а всъщност е улица по която минавам всеки ден и познавам добре, това от паническото разтройство ли е също? „

На психиартичен език това усещане се нарича дереализация. Но неговата честота сред хората, особено сред младежите е до към 70% и НЕ Е сигнификантен белег за психична болест.

Трябвало е да обясни на тази жена, че това, което усеща, е обичайно усещане, когато част от невроните в мозъка блокират и не означава нищо повече. Дори някои хора съзнателно търсят това усещане. Преди години работих със сноубордисти. Оказа се, че една част от тях използват халюциногенни гъби или други леки наркотици, търсейки тези усещания. Доста хора, медитирайки, също ги получават и им се наслаждават. Това са неща, които е трябвало да се обяснят подробно още от първия психиатър, но и следващите не са го направили.

Какво трябва да се направи в момента?

1. Медикаментите трябва да се продължат - страхът е много ескалирал и вече има натрапливи мисли. Нещата не биха могли да се овладеят само с психотерапия.

2. Да се продължи с йогата. Проведена с опитен инструктор, тя успокоява. По време на медитация леко намалява кръвотокът в тази част от мозъка, която определя границите на тялото по отношение на заобикалящата среда. Може да има лек световъртеж, загуба за усещането за собствено тегло, но това са неща, от които човек не бива да се бои..

3. Психотерапия – в случая целта е ясна - тя трябва да доведе до трайното убеждение на съзнателно и подсъзнателно ниво, че страхът си е страх и между него и полудяването(шизофрения) няма нищо общо. Когато това убеждение се премахне, жената няма да гледа на световъртежа, дереализацията и другите симптоми като признак за психично заболяване – ще знае, че те са признак на обикновен стрес, в резултат на което паник атаките няма да се развиват и проблемът ще се реши трайно. Това не става с убеждаването, което се използва при обикновения разговор. Има специфични подходи и психотерапевтични техники. Да го направи е ангажимент на лекаря, който посещава сега.

И един съвет към всички, които вече са започнали психотерапия!

Спрете да влизате във психологични форуми, да пишете или четете! Всеки терапевт има собствен система на работа, собствен план за работа и нещата са много индивидуални. От тази позиция дори консултацията в този сайт може да попречи на ефективостта на психотерапията Ви. Ще дам пример: един от подходите, които използва Орлин е да накара човека да приема и обича страха си. Това е само един от десетките подходи. Представете си, че психотерапевта на rak80 не ползва този подход. Отивайки при него rak80 ще очаква той да я учи да приема и обича страха си. Само че психотерапевтът няма да го прави, защото ползва друг подход и тогава нейното очакване ще я накара да загуби доверието си в него и терапията трудно ще успее. Скоро писах тук как едно момиче в края на терапията си при мен сподели, колко объркана е била от това, че не съм я питал нищо за миналото, нещо, което не ми беше необходимо в случая. . По тази причина започне ли се психотерапия, всяко влизане в психологични форуми и консултации с други специалисти трябва да бъдат спрени. Това, което съветвам е, преди започването на терапията да има приблизителен план, с който терапевтът да ви запознае, приблизителни срокове и периодично оценяване на ефективността. Например ако ви каже, че терапията ще продължи 6 месеца, непременно трябва поне на третия месец да се направи анализ на резултат и прогреса. За 50% от обявения срок, напредъкът трябва да е поне 30%, а към 6-ия месец трябва да е 75%(за съжаление процесът върви не винаги така, както на нас ни се иска, но колкото по-опитен е терапевта, толкова е по-точни са предвижданията му)

Забележка: възможно е при нова информация хипотезата ми да се промени, но от написаното не виждам друго обяснение на състоянието и.



ПП rak80, моят пост беше написан днес, преди да прочета последния Ви пост.

Както виждате, част от моите разбирания не съвпадат с разбиранията на вашия психотерапевт. По тази причина аз съм до тук, за да не ви объркам. Определете си един разумен срок и ако прецените, че нещата не вървят, може би ще трябва да смените психотерапевта си.

Успех!

Здравейте,

Ще се опитам на базата на горните сведения да предположа какво се е случило (разбира се, при повече информация бих бил и по-точен).

Започваме от първия симптом – световъртежа. Според авторката от него е започнало всичко. На възраст 18 години най-честите причини за това са две:


Ниско кръвно налягане. По тази причина питах за сезона. Много често през лятото кръвното налягане пада рязко и това води до световъртеж. Това не е трайно състояние, може да продължи от няколко минути до половин- един час. Възможно е след понижаването на кръвното налягане, то след това компенсаторно леко да се повиши. Всъщност най-често ПР започва през лятото и точно страхът от тези прилошавания прави паническите кризи. За съжаление авторката не отговори на този въпрос. Остър или хроничен стрес – адреналинът и кортизолът блокират част от невронните връзки, което при някои хора води до субективното усещане за „виене на свят”. Реално вестибуларният апарат не е засегнат, няма силно залитане или падане на земята, но страхът, това да стане, е голям и сам по себе си поддържа „виенето на свят” чрез отделянето на все повече адреналин и кортизол. Жената споменава за катастрофа година, преди да започнат оплакванията. Самата катастрофа не може да се разглежда като причина за паническите кризи – много е дълъг срока за това. Но несъмнено е прибавил капките адреналин в развитието на ПР. Според мен по-голямо значение имат напрежението около кандидат - студентските изпити и следването. От там са дошли първите оплаквания . За съжаление, късното разбиране, че това е психологичен проблем, изиграва съществено значение за положението днес. Първият възлов момент е – няколкото години ходене по болници. Няма здрав човек, който 3-4 години да не се чувства добре, да ходи по болници, да си прави изследвания и да се лекува и то без резултат, без да развие хипохондрия. Няма как през съзнанието ти да не преминава мисълта за всички тежки заболявания, а отхвърлянето им от изследванията вместо да те успокои, да те напряга още повече. Защото все пак не можеш да разбереш какво ти е. И тогава неврологът я насочва към психиатър. Той прави това, което никой до сега не е направил - поставя диагноза. Идва облекчението – момичето знае какво има. Има психично заболяване и то си има име „страхова невроза”.

След 4 години лутане, всичко е ясно- тя е психично болно, казано по народному – луда или поне полудяваща.

Това е втория възлов момент. Психиатърът не е обяснил, или поне не го е направил убедително, че диагнозата страхова невроза (ПР) означава, че всичко в мозъка е наред. Трябвало е да обясни, че това няма нищо общо с истинските психитрични заболявания: БАР, шизофрения и т.н. Ако го беше направил, нещата нямаше да са такива. Изписал е терапия, с което я е убедил, че е психично болна и като ги пие, ще и мине. Анафранилът е стар антидепресант, той наистина блокира мозъка и премахва част от симптомите. След 8 месеца момичето спира лекарствата и е добре. Само че вече знае едно: има психично заболяване… Животът си тече, то дори е забравило за тези години. Докато един ден под влияние на малко повече стрес, умора или ниско кръвно, се пуска отново световъртежа. Той веднага изважда и спомена „ аз имам психично заболяване, може да полудея”, изръсва адреналина и цялата минала симптоматика. Идва втория цикъл. Отново лекари, лекарства и никакво разясняване на състоянието – т. е. всичко е една силно стресова реакция която се поддържа най – вече от убеждението, че може да развие психично заболяване.

„. В моменти когато ми се случва това безпокойство се чувствам някак изгубена, дезориентирана, всякаш се оказвам на някакво непознато мисто а всъщност е улица по която минавам всеки ден и познавам добре, това от паническото разтройство ли е също? „

На психиартичен език това усещане се нарича дереализация. Но неговата честота сред хората, особено сред младежите е до към 70% и НЕ Е сигнификантен белег за психична болест.

Трябвало е да обясни на тази жена, че това, което усеща, е обичайно усещане, когато част от невроните в мозъка блокират и не означава нищо повече. Дори някои хора съзнателно търсят това усещане. Преди години работих със сноубордисти. Оказа се, че една част от тях използват халюциногенни гъби или други леки наркотици, търсейки тези усещания. Доста хора, медитирайки, също ги получават и им се наслаждават. Това са неща, които е трябвало да се обяснят подробно още от първия психиатър, но и следващите не са го направили.

Какво трябва да се направи в момента?

1. Медикаментите трябва да се продължат - страхът е много ескалирал и вече има натрапливи мисли. Нещата не биха могли да се овладеят само с психотерапия.

2. Да се продължи с йогата. Проведена с опитен инструктор, тя успокоява. По време на медитация леко намалява кръвотокът в тази част от мозъка, която определя границите на тялото по отношение на заобикалящата среда. Може да има лек световъртеж, загуба за усещането за собствено тегло, но това са неща, от които човек не бива да се бои..

3. Психотерапия – в случая целта е ясна - тя трябва да доведе до трайното убеждение на съзнателно и подсъзнателно ниво, че страхът си е страх и между него и полудяването(шизофрения) няма нищо общо. Когато това убеждение се премахне, жената няма да гледа на световъртежа, дереализацията и другите симптоми като признак за психично заболяване – ще знае, че те са признак на обикновен стрес, в резултат на което паник атаките няма да се развиват и проблемът ще се реши трайно. Това не става с убеждаването, което се използва при обикновения разговор. Има специфични подходи и психотерапевтични техники. Да го направи е ангажимент на лекаря, който посещава сега.

И един съвет към всички, които вече са започнали психотерапия!

Спрете да влизате във психологични форуми, да пишете или четете! Всеки терапевт има собствен система на работа, собствен план за работа и нещата са много индивидуални. От тази позиция дори консултацията в този сайт може да попречи на ефективостта на психотерапията Ви. Ще дам пример: един от подходите, които използва Орлин е да накара човека да приема и обича страха си. Това е само един от десетките подходи. Представете си, че психотерапевта на rak80 не ползва този подход. Отивайки при него rak80 ще очаква той да я учи да приема и обича страха си. Само че психотерапевтът няма да го прави, защото ползва друг подход и тогава нейното очакване ще я накара да загуби доверието си в него и терапията трудно ще успее. Скоро писах тук как едно момиче в края на терапията си при мен сподели, колко объркана е била от това, че не съм я питал нищо за миналото, нещо, което не ми беше необходимо в случая. . По тази причина започне ли се психотерапия, всяко влизане в психологични форуми и консултации с други специалисти трябва да бъдат спрени. Това, което съветвам е, преди започването на терапията да има приблизителен план, с който терапевтът да ви запознае, приблизителни срокове и периодично оценяване на ефективността. Например ако ви каже, че терапията ще продължи 6 месеца, непременно трябва поне на третия месец да се направи анализ на резултат и прогреса. За 50% от обявения срок, напредъкът трябва да е поне 30%, а към 6-ия месец трябва да е 75%(за съжаление процесът върви не винаги така, както на нас ни се иска, но колкото по-опитен е терапевта, толкова е по-точни са предвижданията му)

Забележка: възможно е при нова информация хипотезата ми да се промени, но от написаното не виждам друго обяснение на състоянието и.



ПП rak80, моят пост беше написан днес, преди да прочета последния Ви пост.

Както виждате, част от моите разбирания не съвпадат с разбиранията на вашия психотерапевт. По тази причина аз съм до тук, за да не ви объркам. Определете си един разумен срок и ако прецените, че нещата не вървят, може би ще трябва да смените психотерапевта си.

Успех!

Искам да отбележа някои съществени разлики между ПР и социалната фобия. Разлики, които обуславят и различните подходи към тяхното лечение. Тук ще поясня защо въпросът за социална фобия, зададен от едно момиче, остана без отговор

http://www.beinsadouno.com/board/index.php?showtopic=10852
Ще отговоря и на Студент за каква диагнза се касае при него. Започвам с няколко уточнения: 1.В поста си ще използвам цитати от Международната класификация на болестите 10 ревизия/ МКБ-10/ За тези, които не знаят, това е класификация изработена от СЗО, в която са описани всички критерии за поставянето на която и да е медицинска диагноза. МКБ позволява лекарите от цял свят да ,,говорят ‘’на един език. Така, когато аз поставя диагнозата социална фобия и напиша кода и, всеки лекар, независимо каква специалност е и в коя страна е, може да си направи справка в МКБ-то и разбере за какво точно става дума.

2. Написаното ще важи само за социална фобия и Паническо разстройство. В практиката те се съчетават с други психични разстройства, например депресия и агорафобия - тези случаи не са обект на поста ми.

3. За отговора на Студент ще използвам написаното от него, но до датата на моята задача (нямам възможност да следя всичките му постове).

4.Някои от пациентите, с които съм работил, преди да се видят с мен, са писали в различни форуми, посветени на тревожните разстройства. С тяхно разрешение, за да няма спекулации относно истинността на думите ми, нарочно ще ползвам техни постовете. Ще използвам и цитат от форума на човек, който не познавам, но изразява добре същността на ПР.



Започвам с дифиницията, дадена в МКБ-10 за соц.фобия и ПР.

Соц.фобия е – страх от критично отношение от страна на други хора, водещо до избягване на социални контакти. По – тежките соц. фобии обикновено се съпровождат с понижена самооценка и страх от критика. Те могат да се изразяват в страх от изчервяване, треперене на ръцете, гадене или позиви на уриниране. / тук може да влезе всеки симптом, предизвикан от симпатиковата нервна система, подчинена на адреналина - за по кратко ще пиша само адреналин – мое уточнение/. Пациентът понякога е убеден, че една от тези вторични прояви на тревожност, е основният му проблем. Симптомите могат да се задълбочат до пристъпи на паника / но въпреки това в случая няма да се пише диагноза Паническо разстройство, ще се разбере по долу защо-мое уточнение/

Паническо разстройство (епизодична пароксизмална тревожност) –

Основна характеристика са повтарящи се пристъпи на тревожност/паника/, които не се ограничават до определена ситуация или обстоятелства, поради което са непредвидими.

……….Често се среща вторичен страх от смъртта, от полудяване и загуба на контрол.

И така вече става ясно защо соц.фобия не е ПР и защо ПР не е соц. фобия.

Първо - пристъпите на паника трябва да са непредвидими и внезапни.

Второ - те трябва да са епизодични, като между кризите поне в началото имаме нормално функциониране.

Трето – мисълта, която е в съзнанието на човека с ПР е ,,АЗ УМИРАМ’, а на човека с соц фобия – „ИЗЛОЖИХ СЕ… ЩЕ МЕ ПОМИСЛЯТ ЗА ЛУД ИЛИ ГЛУПАК”

Четвърто - в езика ни има различни нюанси за изразяване степента на страх- опасение, уплаха, страх-лек или силен, паника /ужас. Думата фобия означава страх, т.е. соц. фобия означава, че човекът изпитва само страх /подчертано е, че рядко може симптомите да са толкова силни, че да се говори за паника/ Докато при ПР те са винаги силно изразени до степен на паника.

Защо от постовете на Студент диагнозата Паническо разстройство се изключва?

Цитат- „Няма час от деня, в която да нямам никакви симптоми. Те са толкова много....»

----МКБ_10 - казва обаче за ПР – повтарящи се пристъпи, даже се подчертава, че става дума за Епизодична пароксизмална тревожност

При Студент нещата не са на пристъпи. Само това е достатъчно да изключи диагнозата ПР.

Нека видим как са нещата при ПР – цитат от форума/не познавам потребителя/

,,,,за определено време всичко е идеално и изведнъж пак се появяват паническите атаки.при мен те са свързани със сърцебиене и започвам да си мисля че ще получа сърдечен пристъп.инфаркт или нещо подобно.вече мисля че няма да изляза никога от това състояние.когато премине па си казвам че нищо няма да ми се случи ,но по време на самата атака просто изпадам в ужас’’’’

Както виждате човекът има пристъпи, но има и периоди, в които няма никакви оплаквания. Обърнете внимание и какво си мисли по време на паниката - инфаркт, естествено това е свързано и с представата за умиране.

Да се върнем на Студент - преглеждайки постовете му ще видите, основно пита за възможността да падне или припадне пред хора. Ето какво казва:

,,,,,,Но на следващият ден отидох на лекции, там имаше много нови и непознати хора, пред които ме е страх да не е изложа.. и симптомите и страхът се появиха с пълна сила, защото се появиха и мислите, които ги провокират. Симптомите се появиха отново, а запомних и мислите, които залагах в момента - Ще се изложа, какво ще ме правят другите като падна, ще ме видят слаб, ще си направят заключение че съм болнав, защото съм паднал и мн други такива.. Много ми е трудно да съумея да не е страхувам от мнението на другите, много. А знам, че спре ли да ми пука за него, ще изчезнат всичките ми симптоми и тревоги’’’’’’’

И ето нещо изключително важно, изключващо ПР-

,,,,,,Толкова ми беше писнало, че отидох на кафене и си казах: "този път вече наистина не ме интересува дали ще припадна, дали ще падна, дали ще се олюлея и дали ще се изложа пред някой". Даже исках точно това да се случи - най-после да взема и да падна. И познай - за пръв път престоят в кафенето мина без никаква симптоматика.’’’’



Вече разбрахме, че за ПР говорим когато паниката се стовари абсолютно неочаквано и непредвидимо върху човека. Тя не само е неочаквана но и неконтролируема на разсъдъчно ниво. Всеки с ПР се е опитвал да си казва каквото и да е – това там не работи или поне не до степен да спре пристъпите на паника.

И за да приключим със Студент давам следният цитат:


Отивам в кафене и замайването в началото е точно толкова силно, колкото и вкъщи (т.е поносимо и съвмем необезпокояващо). След малко обаче, ако леко се засили за секунди, веднага минават мислите, които го насищат със страх и те са: ще падна, ще се изложа, ще изглеждам слаб и други познати механизми

Така че категорично може да кажем - в случая се касае за социална фобия. Паническото разстройство като диагноза се изключва.

Това разграничение е важно за лечението.

Нека да кажа няколко думи и защо никой не отговори на въпроса, зададен от момичето.

В България диагнозата „социална фобия” рядко се поставя. Ако някой я постави, то е или психолог, или самият потърпевш /За Бога хора, престанете да четете форуми и си поставяте разни несъществуващи диагнози. Внушаемостта варира от 35 до 90 %. След като си внушите нещо, после кой и как ще ви помага?/ .

Защо психиатрите не поставят тази диагноза? Нима те не могат да я диагностицират? Могат, разбира се. Всеки начинаещ психиатър знае кога пациентът има социална фобия, ПР или друго невротично р-во. За него това обаче няма никакво практическо значение. Всички невротични разстройства се лекуват с комбинация от главно две групи лекарства – антидепресанти и транквилизатори. Много рядко се използват и невролептици в ниски дози. Поради това няма да ги споменавам. Ако някой смята, че за всяко невротично разстройство има специфична комбинация от лекарства, греши. Няма такaва. Всеки психиатър има 2-3 схеми с медикаменти и започва с едната. Ако тя не проработи, я сменя с втората и т. н. Затова и човек с монофобия, ПР, соц. фобия и т.н. попаднал при един психиатър, ще се лекува с едни и същи медикаменти и това ще бъде правилно.

Когато човек със соц фобия посети психиатър, в почти всички случаи той му поставя диагноза ПР, а не соц.фобия. Защо? Защото ПР или страховата невроза( името му преди години) е много по-популярно сред хората. А и форумите са пълни с хора, които са се самодиагностицирали като болни с тази диагноза. Така лекарят избягва многото обяснения, а казва просто:”имаш ПР, пий тези лекарства и ще ти мине.”

Ако пациента попита – на какво се дължи ПР –отговорът е кратък -серотонина ти е малко./Мнението на повечето психиатри е, че лекарствата трябва да се приемат цял живот, както при диабет. Това разбира се е абсурд, защото твърдението, че ПР се дължи на ниски нива на серотонин няма потвърждение./

Ако обаче психиатърът каже: „Вие имате соц. фобия” ще трябва да влезе в много и противоречиви обяснения, които в никакъв случай няма да обосноват приема на медикаменти. Един диалог би протекъл примерно така:


Лекар - вие имате соц. фобия


Пациент – какво е това?

Лекар – имате страх от критично отношение от страна на други хора(цитатът е отМКБ-10/

Пациент – на какво се дължи това, от къде идва този страх?

Лекар – от ниската ви самооценка. Понеже оценката ви е ниска, вие се самооценявате чрез мнението, което изказват другите за вас. Ако самооценката ви бе стабилна, нямаше да се интересувате какво мислят другите за вас и всичко щеше да е наред.

Пациент – вярно, ако самооценката ми беше висока, нямаше да ми пука за това, което другите ще си кажат, когато ми стане лошо и понеже нямаше да ме е страх от мнението им, страхът щеше да бъде невъзможен. Каква е причината за моето ниско самочувствие?

Лекар-всеки студент знае, че това, детето да има стабилна самооценка, е фукция на бащата. Вашият баща е този, който не си е бил на мястото, не ви е научил да бъдете смел /ако е момче/, че сте страхотно момиче/ако се касае за жена/.

Пациент-питам се обаче, как лекарствата ще променят моята самооценка? Как практически ще я повдигнат? И тук лекарят няма какво да отговори. Никой няма да се хване на въдицата да твърди, че някакво хапче ще може да вдигне самооценката на пациента (изключвам наркотиците но и там е за няколко часа, а и кой лекар би искал да влезе в затвора, давайки наркотик, за да повиши самочувствието на пациента си)

Мисля, че вече е ясно защо няма много поставени диагнози „соц. фобия” и всички те се дагностицират като ПР.

От гледна точка на психиатрията това не е грешка и няма значение точността на диагнозата. Друг е въпросът, че те, лекарствата, не помагат за повишаване самооценката на пациента и проблемът не може да бъде решен по този начин. Това може да бъде постигнато единствено с психотерапия.

Защо болшинството от психотерапевтите също не говорят за соц. фобия и не я различават от ПР?

Според мен причините са следните:

1. Голяма част от школите твърдят, че причината човек да има невротични оплаквания е залегнала някъде далеч в миналото. Това са някакви нерешени конфликти с родители или други хора и когато те се разрешат, невротичните оплаквания ще изчезнат заедно със симптомите. От тази гледна точка тях не ги интересува това фобия ли е, ПР, или соц. фобия. Принципът е – реши проблемите в миналото и всичко се нарежда.

Тук не мога да се стърпя да не разкажа нещо. Декември месец приключих работа с една пациентка от сайта за ПР на Розали. Тя от 8 години бе на АД. На края на терапията момичето ми каза следното:” След първата си среща с Вас през целия път до дома си мислех „този човек изобщо знае ли какво прави? Та той нищо не ме пита за миналото”

Развеселих се от признанието и. За какво ми е да се връщам в миналото? ПР се формира или от едно рязко стресово събитие, или на принципа „капка по капка”. В писмото си тя не ми беше казала да е имала рязък стрес и по тази причина знаех, че ПР при нея е от множество малки стресови ситуации. Това ми беше достатъчно. Разбира се, понеже работя на час, можех да отделя 4-5 часа, ровейки се ненужно в миналото и. Но смятам, че след 8 години страх и лекарства, човек заслужава максимално бързо да се чувства свободен. (отплеснах се малко)

2. Други психотерапевтични школи твърдят, че невротичните симптоми се дължат на някакъв подсъзнантелен конфликт. (това ми е много сложно и не мога да го разбера) Казват, че всеки симптом си има тълкование и т.н. По тази причина те не говорят за диагноза, а за симптом – стягането било израз на нещо, сърцебиенето на друго нещо и т. н. При мен са идвали такива клиенти, на които предишните им психотерапевти са им направили подобни внушения. .....Въпросът опира до това – въпреки, че знаеха тълкуванието на симптома, страхът не ги напускаше.Няма и как да се повиши самоценкта ти ако мислиш,че стомаха ти се свива защото имаш скрита агресия към баща си или майка си.

Ето накратко и моето мнение.


Психотерапията е средство, което трайно и завинаги може да реши проблема с ПР и със социалната фобия. Но за да е ефективна, тя трябва да раздели едното от другото, защото се използват различни подходи.

Лекарствата няма как да доведат до трайно овладяване на страха.За да се обоснова, ще цитирам отново МКБ 10.

ПР е :Основна характеристика са повтарящите се пристъпи на силна тревожност (паника), които не се ограничават до определена ситуация или обстоятелства, поради което са непредсказуеми.

От опита ми- отделните пристъпи продължават няколко минути или по-дълго. От медицинска гледна точка пристъпът се прави от внезапното изръсване на адреналин и активиране на симпатиковата нервна система и колкото по-силна е кризата, толкова е по-кратка тя. Това е просто за обяснение – адреналинът е крайно количество. Бързото отделяне води до бързо разграждане и успокояване. В този смисъл стремежът да се избегне кризата я прави по – слаба, но по- продължителна по време. Характерно е, че след силна криза идва период, чист от кризи.(причината е – няма адреналин) Разбира се, с времето синтезата се увеличава и се стига до няколко кризи дневно. Има още един феномен. Тъй като основния страх при ПР е от смъртта, то след кризата често настъпва известно облекчение – дължи се на ендорфините. Mисълта ”все пак и сега оцелях” води до отделянето им. (предствяте ли си какви катаклизми претърпява човешкото тяло, каква каша е понякога в него?)

Искам да подчертая, че истинската паническа криза няма нищо общо със страхa при соц. тревожност. То затова и едното е ПР(паника), а другото фобия (страх).

Защо адреналинът при хора с ПР се отделя толкова силно и рязко, а при хора със соц. фобия не? Причината е проста: основната мисъл при ПР е „аз умирам”. Този човек има страх, че ще умре по време на криза. Нещо повече - в началото той е уверен в това и трябва да минат години понякога, докато се убеди, че няма да умре. Тогава и паниката става по-лека, но зад нея пак стои мисъл за някакво неоткрито тежко заболяване.

Каква е основната мисъл при соц. фобия? „Да не се изложа, да не ме помислят за луд или глупав.” Ясно е колко по-малко адреналин ще се отдели при такава мисъл. Да, но затова и тревожността е почти постоянна, с усилване в ситуация с много хора. Обърнете внимание на тези думи на студента- ,,,Вечер пък преди заспиване получавам някакъв огромен прилив на енергия и едвам заспивам.’’’’

Прилива идва от успокоението, че вече няма да излиза –е ндорфините и тук са се вдигнали, както и при паниката, но там е веднага след кризата, а тук - едва вечерта.

Накарах Студента да чете постовете на Донка. Те са много наистина, но дори 4-5 да беше прочел, той щеше да разбере, че тази жена има стабилна самооценка и много добре знае коя е. По тази причина тя никога не може да започне да се страхува до такава степен от мнението на другите, че да се говори за соц. фобия. Стабилната самооценка е ваксината и и тя е доживотна по отношение на възможността – соц. фобия. /Четейки постовете на Максим, Божидар-Зим, Иво и още доста хора, мога да кажа същото./

Каква е самооценката на хората с ПР и играе ли тя роля във формирането на проблема?

Наблюденията ми са, че в повечето случаи тя е стабилна. От тази гледна точка въпреки добрата си самооценка, Донка може да има ПР, както го може и всеки, сблъскал се със силен, остър стрес, продължителен стрес с ниска интензивност, или човек с малко по-хипохондрична основа (разбирай хипохондрични родители, а не на последно място и лекарските внушения

Още една подробност: по определение паниката при ПР е пароксизмална (непредвидима). Всъщност това я прави още по-страшна. Докато соц. фобия е конкретна – Студент говори за кафето, улицата, аудиторията. Страхът при нея е предвидим и може да се избегне като човек започва да бяга от тези ситуации.

Така че вече е ясно: задължително условие за формиране на соц. фобия е ниската самооценка. Само нейното наличие кара човек да почне да се страхува от мнението, което може да има човек/хора за него в определена ситуация. И то толкова да се страхува от това мнение, че страхът да ограничи свободата му. Затова дадох задачата с постовете на Донка. Има един, в който тя споделя как не се притеснява какво ще си кажат хората, гледайки ги как играят паневритмия.

От тази позиция мога да кажа, че поне 50% от студентите по медицина са имали панически кризи или хипохондрия. Откъде бихме могли да знаем толкова добре симптомите на кризата? И това е нормално. Когато след втори курс влязохме в болниците(до тогава нямахме достъп до пациент), никой не ни беше предупредил какво ще видим и как хората могат и да умират в ръцете ни.

Разбира се, че има и малка част от хората с ПР, които са с нестабилна самооценка. Малка са, но това трябва да бъде разграничено диагностично добре, защото развитието на проблема при тях е различно от тези, със стабилна самооценка и ПР.

Така като обобщим, се получава, че има следните възможности:

- социална фобия със задължително ниска самооценка.

-ПР - много голяма група със стабилна самооценка( след няколко години кризи самооценката се повлиява и в тази група в значителна степен, защото започват дасе губят социални функции)

-ПР - малка група с ниска самооценка

Подходът при първата група: психотерапията трябва да бъде насочена към повишаване на самооценката. Няма как да се овладеят трайно симптомите без тя да стане стабилна. За да се ускори процеса, аз бих работил успоредно и за овладяване на симптомите, но никога само за овладяването им. Това не е възможно да стане в разумни срокове. А и да стане, животът може да му предложи нови, непознати срещи и тогава нещата да се върнат в изходно положение.

Подходът при втората група: когато самооценката е добра, по нея няма какво да се работи. Остават симптомите. Те карат човека да мисли, че ще умре и поддържат страха. Какво ще стане ако го науча да контролира 2-3 симптома от тях, по възможност най-плашещите го? Когато добие контрол, дори частичен върху симптомите, то митът, че ще умре, рухва. Край. Човекът се успокоява, разбира че не е болен и паниката изчезва. Няма да се появи отново.



Подходът при третата група: контрол върху симптомите и паниката се овладява. При малка част остават елементи на соц. фобия, но се работи за повишаване на самочувствието и нещата се решават. В тази група има един много неприятен вариант. Паниката е овладяна, човекът знае, че няма да умре, но самочувствието му е ниско. То отново генерира адреналин, той дава повишена тревожност и идват натрапливостите. (ОКР) Такива хора се молят паниката да се върне, защото натрапливостите са нещо много по-неприятно. Но паниката няма как да се върне- човекът знае, че няма да умре.

Има и значителна разлика в мотивацията за справяне с проблема. При хората с ПР, особено ако са били в състоянието 8-10 години, тя е много голяма. При соц. фобия мотивацията е доста по ниска.

Затова когато дадох задачата на Студента да прочете постовете, той ми отговори следното: «Д-р Първанов, потребителят към който ме насочвате до момента има 4100 поста. Не бих си направил труда да прочета тези постове дори да съм на смъртно легло и от това да зависи живота ми.»

А това е пост от друг сайт на една моя бивша клиентка с ПР:

„От осем години страдам от паническо разтройство.Опитала съм всички лекарства, които са известни: Ривотрил, серопрам, пароксат, анафранил...сигурно съм пропуснала нещо.От 10 дни съм седнала пред компютъра и търся някакво разрешение на проблема - мисля, че намерих.”



Сами виждате – макар и 4000 поста, студентът би прочел постовете на Донка за не повече от 2-3 дни. Само че той знае, че няма да умре. И не го прави. Докато Илиана/ така се казва жената/ беше уверена, че ще умре по време на кризата. Затова е седяла десет дни да чете и търси решение.

Мисля, че отговорих изчерпателно и, надявам се, разбираемо и на двата въпроса.

И накрая ще завърша с изказването по въпроса за разликата между ПР и соц. фобия, която ми даде една клиентка: „Какво ми пука какво ще кажат за мен хората, след като аз умирам? ”



ПП.От думите ми може да се помисли, че Орлин води Студента в грешна посока. Това не е така. Както казах, в случая трябва да се работи за да се изгради в момчето една стабила самооценка. За съжаление с консултация по нета това няма как да стане. Така че и аз да бях, щях да работя само за овладяване на симптомите, разбира се по свой начин.

След като ги овладееше, бих му пояснил, че за да бъде трайно състоянието се нуждае от поне малко реална терапия с цел повишаване на самооценката. Студента би ме изслушал, но понеже е добре, не би го направил. Резултатът ми е ясен, след няколко години отново щеше да пише в този или друг форум по повод на същият проблем. По тази причина се опитах да насоча мисленето му в друга посока. Не успях и сега плащам неуспеха си с този дълъг пост.

Здравей Гост -4,

Това, което описваш е много малко и не може по него да се съди какъв е проблема. Може да си в депресия, да имаш соц.фобия или личностово разстройство . Възможно е и да е комбинация от трите, за съжаление това по нета не може да се каже. Tрябва консултация със специалист.
По принцип съм категорично против самодиагностицирането. То не само е невъзможно, но и води до такива самозаблуди, които карат хората да губят години в излишни страдания.

Предполагам, че постът на г-н Тодоров е адресиран към мен, защото се използват мои думи и принципи, които спазвам в практиката си. При това тонът е почти назидателен. Идеята вероятно е да се започне дискусия или дори спор. Искам дебело да подчератя, че дискусия и спор не може да има. Няма как да се случи това. Както виждам, ние практикуваме диаметрално различни психотерапевтични школи, с различна философия, техники, подходи, мащаби, а вероятно и с различни резултати. Това е все едно да се сравняват риба и птица. Несравними са.

Ще коментирам само ника. Това наистина досега не съм го пояснявал и сигурно някои се питат защо съм hip? Когато започнах да пиша в този форум, аз бях началник на отделение с основна дейност психотерапия на тревожни разстройства към БА и не беше уместно да излизам с истинското си име в нета, за да не се тълкуват някои от постовете ми като изтичане на класифицирана информация. По същата причина и постовете ми в сайта на СУ, са подписани или само с малкото ми име, или с името ми на латиница.

Колкото до идеите за психотерапия, които се опитвате да внушите – за мен са опасни и вредни за потенциалните клиенти. Няма как човек да не се интересува за срока и цената на терапията. Тя не може да бъде безкрайна и трябва да има определена цел, план и срок. Това означава честност, коректност и точност към съответния клиент. И поради това, че аз зная какво мога, отговорям на тези въпроси конкретно. Знам възможностите на своята школа. Аз съм краткосрочен терапевт. Това означава среден брой 8-12 сесии. Знам много добре и своите възможности и благодарение на опита ми сесиите са средно 6-8 при повечето случаи. Така работя 16 години психотерапия и нямам съмнение в принципите си. (когато започнах психотерапевтична практика в България имаше само две утвърдени имена: д-р Давид Йерохам и д-р Тома Томов). Имам достатъчно опит в практиката, за да се опитвам да доказвам нещо на Вас или някой друг. В рамките на психотерапевтичната школа, в която работя, всяка специфична психологична интервенция, която води до промяна в мисленето, поведението и отношението, водещи до положителна промяна в качеството на живот на клиента Е психотерапия. Без значение на продължителността на терапията. Съжалявам, ако това не Ви харесва.

Плашите с връщане на симптомите. Да, това е възможно или когато терапевтът е неопитен, или когато няма достатъчно клиенти и иска да създаде зависимост към собствената си персона. Нито съм неопитен, нито се нуждая от повече клиенти.

Нямам нужда от никаква реклама. Моля всичките си клиенти ако са доволни от мен, да не пишат името ми в нета, ако са недоволни – да пишат където и колкото искат. Това е уговорка още при започването на терапията. Тук четат и пишат мои бивши пациенти, те могат да потвърдят това.

Когато през 2004 година пишех в сайта на СУ за историята на психотерапията в България, Вие (ако става въпрос за същия Т. Тодоров), пишехте като студент в Шуменския университет. Зад мен стоят няколко хиляди решени терапевтични случаи...някои от които са уникални за страната. Винаги съм твърдял, че не членуването в една или друга структура, а отзивите на хората, с които работиш, са най-добрата атестация за един терапевт. От тази позиция каква дискусия очаквате да започна с Вас?

Казвате, че написаното не е срещу личности, и ако е нападателно, е срещу професионални роли. Ще Ви разочаровам. Аз не съм клоун или актьор. Аз съм личност. Имам своя опит, знания, авторитет и успехи, които стоят зад гърба ми.



ПП Смятам, че в поста си изложихте добре вашите виждания за психотерапията. Всеки от четящите би могъл да ги разбере. Колкото до дискусията, която очаквате: като навлезете в практиката на психотераевтичната школа, в която работите и добиете достатъчно социален опит и зрялост, ще видите, че тя няма как да се осъществи. Всяка школа се е появила, за да отговори на изискванията на времето си и място за сравнение, дискусия и спорове няма.

Аз разбирам виждането Ви за психотерапията, но не го споделям. Ако искате да дискутирате своите подходи в психотерапията, можете да продължите дискусията в някой професионален форум или в собствения си сайт. Още повече, както разбирате по името, това е сайт, посветен на Учителя и вярата – идея, която, както се вижда, Вие не споделяте. Аз съм до тук.

През 20-те години на миналия век Фройд в една от лекциите си се обръща към бъдещите лекари в Австрия с призив да не стават психиатри, защото всеки един австриец мисли, че знае повече от който и да е психиатър и така те ще умрат от глад. В България развитието на психотерапията е такова, че тепърва хората научават за нея.
За приятеля си препоръчвам да направите следното: Да отидете и двамата на срещата с психотерапевта. Негова работа е да разясни на приятелят ви с какво провеждането на психотерапията ще бъде полезна не само за вас самата, но и за него като ваш приятел, както и за близките ви. Аз, ако съм на мястото на вашия психотерапевт и вие ми кажете какво е мнението на вашия приятел за това да ме посещавате, бих настоявал на следващата среща да дойдете и двамата(подчертавам, че това е моя стил на работа и той не е задължителен , но по този начин аз ще махна една много важна пречка за бързата и ефективна психотерапия) Ако продължите да ходите на терапия и знаете, че той е против, ще се чувствате гузна, ще започнете да се криете, от друга страна ще се настроите срещу него и ще го обвинявате, че не ви разбира и по тази причина терапията или ще върви много бавно, или ще се откажете от нея. В този смисъл мое задължение е да убедя и мотивирам вашия приятел и дори го включа като активна съставна част в терапевтичния поцес. Още повече ако психотерапевта ви е мъж, защото няма начин вашият приятел да не започне без да иска да ревнува, не знаейки какво правите там на сесиите. Но дори да е жена, ние мъжете сме склонни да се чувстваме отговорни за всеки един проблем,който приятелките или съпругите ни споделят. И когато ние не можем да помогнем, защото нямаме нужната компетентност, виждайки, че партньорите ни отиват при друг , го приемаме като усещане за провал на самите нас. Оттам идва голямата съпротива. Всичко това трябва да бъде преодоляно.

Не знам към кого е адресиран въпроса, дали към Орлин или към мен но ще отговоря, все едно че е адресиран към мен .

1. Никъде не съм правил сравнение между моите умения и уменията на един психоаналитик. За себе си мога да кажа, че в 30-40% от случаите работя само с една сесия( тази сесия понякога е с продължителност от 2 до 5 часа), в 50% средно са

6-8 сесии и 10% от пациентите ми са с терапия повече от 10 сесии.

Става дума за състояния от тревожния спектър като обектни фобии - те се лекуват само с една сесия. Няма механизъм по който лечението да бъде с повече сесии, всъщност има, но той е направен с цел да се вземат повече пари. Затова с обектни фобии аз работя твърдо за свършена работа и не приемам почасово заплащане. Приема ли го, това означава да се стремя да удължа сесиите до 10 и повече, което за мен е безсмислено. Ясно ви е, че тук не включвам агорафобията (за нея са нужни 6-8 сесии) и социалната фобия, като за последната има хора, които са ме търсили (дори оттук) и аз съм отказвал, препоръчвайки им групова терапия. Там могат да тренират нови социални умения.

Около 40% от пациентите с ПР също се справят само с една сесия, но (подчертавам) това са високо мотивирани пациенти и не приемат медикаменти. Да, едно от момичетата, писало в този сайт, се справи само с една двучасова сесия и беше на серопрам, но това е изключение. По правило медикаментите удължават терапията.

Не знам на един психоаналитик колко време ще му е необходимо в такива случаи. Не познавам методите на психоанализата.

«Любопитно ми е какви методи използвате?»

Няколко пъти съм писал, че работя в областта на краткосрочната стратегическа психотерапия, с основоположник Милтън Ериксон, Ериксонова хипноза, НЛП и краткосрочна, фокусирана към решение терапия.

«Вторият въпрос е свързан с планирането. Доколко то е удачно, ако клиентът в основата на своя проблем има обвързване с мания за контрол и планиране»

90% от пациентите, които идват при мен са насочени от мои бивши пациенти. От тях те знаят срока на лечение, така че на мен дори да ми се иска, не мога да го удължавам много и да лавирам - една сесия за фобия, 6-8 за ПР без медикаменти и от 3 до 20-25 за ОКР( там нещата са непредвидими, като всичко зависи и от медикаментите)

» В такъв случай няма ли по-скоро да се засили проблема? Или ако случайно се надскочи планираното време дори с един сеанс, това няма ли да върне нещата назад? «

Говорим за среден брой сесии – 6-8. Всеки разумен човек разбира, че това означава, че при някой сесиите са 2, при друг 12. В интерес на истината аз винаги се презастраховам, след първата вече знам как ще се развият нещата, но винаги казвам с една –две повече. До сега това никога не е било проблем. Сайтът се чете от мои пациенти и те могат да потвърдят, винаги терапията е свършвала по- рано.

«Та какви методи могат да решат сериозен проблем за до десет сеанса?»

Не разбирам какво означава сериозен проблем – сериозен за мен или за пациента? Има неща, в които съм компетентен и други, които не са в моята компетенция, така че за мен сериозен е проблема в който аз самият нямам нужната компетенция. Наскоро ме потърси човек с проблем с половата идентичност. Препоръчах му да отиде при друг колега, това не е в моята компетентност. Аз съм специалист по тревожни разстройства и когато човек постави въпроса си в тези рамки, за мен не е сериозен проблем, защото имам алгоритми за решаването му. За мен половия идентитет и социалната фобия са серизен проблем, защото за тях нямам ефективен алгоритъм в рамките на моите психотерапевтичн школи. Така че под сериозен проблем аз разбирам труден за разрешаване проблем за терапевта, а не за клиента. От тази гледна точка ми е много жал, четейки постовете на хора с паника или ОКР, които наистина страдат, а алгоритъмът за решаването с помощта на психотерапията, е сравнително лесен.

Първата стъпка е да спрете да влизате във всички форуми за психични заболявания и да четете по темата каквото и да е. Преди минути писах за това, че внушаемостта при хората достига до 90%. И внушенията, които може да си направите са наистина неприятни. Второ: започнете редовно да спортувате. Трето: има доста написано по темата за ОКР тук от Орлин. Мисля, че и аз съм писал по нея. Не четете всичките ни постове, за да не се объркате. Просто изберете някоя техника(подчертавам-една) и я правете. Ако имате проблем с осъществяване на техниката, питайте този, който я е дал за допълнителни пояснения. Четвърто: ако в рамките на 10 дни няма ефект, потърсете специалист, който да ви помогне.

Постът на Донка ме накара да споделя мои наблюдения по този въпрос. Доста години съм се занимавал с подбор на хора. Подборът беше на базата на много критерии, включително и стандартизирано психологично интервю. Постепенно един от най-важните въпроси от това интервю, от който можеше да се съди за евентуалните бъдещи конфликти и проблеми, стана въпроса за отношението към родителите. Пряко видях как хората, които отговаряха, че са в конфликт с родителите си и не признаваха техния авторитет, особено на бащата, веднага пренасяха този конфликт на работното си място с началниците си. Така разбрах, че човек, който не се е научил още в ранните си години да уважава родителите си, трудно ще го направи на каквато и да е възраст, ще отхвърля всички авторитети като колкото по-голям е даден авторитет, толкова повече той ще се стреми да го отхвърли. Така той се опитва да докаже себе си. В случая Учителят и Бог са на върха на пирамидата и оттам нататък.....

За протокола: На 50 години съм и съм бил винаги в добри отношения с родителите си. Те са ме научили да приемам спокойно авторитети и мнения на хора, различни от моето. Това е и в основата на цялото ми обучение и като лекар, и като психотерапевт.

Постът на Донка ме накара да споделя мои наблюдения по този въпрос. Доста години съм се занимавал с подбор на хора. Подборът беше на базата на много критерии, включително и стандартизирано психологично интервю. Постепенно един от най-важните въпроси от това интервю, от който можеше да се съди за евентуалните бъдещи конфликти и проблеми, стана въпроса за отношението към родителите. Пряко видях как хората, които отговаряха, че са в конфликт с родителите си и не признаваха техния авторитет, особено на бащата, веднага пренасяха този конфликт на работното си място с началниците си. Така разбрах, че човек, който не се е научил още в ранните си години да уважава родителите си, трудно ще го направи на каквато и да е възраст, ще отхвърля всички авторитети като колкото по-голям е даден авторитет, толкова повече той ще се стреми да го отхвърли. Така той се опитва да докаже себе си. В случая Учителят и Бог са на върха на пирамидата и оттам нататък.....

За протокола: На 50 години съм и съм бил винаги в добри отношения с родителите си. Те са ме научили да приемам спокойно авторитети и мнения на хора, различни от моето. Това е и в основата на цялото ми обучение и като лекар, и като психотерапевт.

Интересно мнение и гледна точка. Благодаря ти, че сподели тези твои разсъждения с нас!

Знаеш ли, тук има участници, които биха могли доста убедително и задълбочено да ти отговорят на повечето ти въпроси. НО.... това според мен ще е напълно безмислено. В този форум, и в хората, които пишат тук има нещо отвъд думите, нещо отвъд безкрайните въпроси и отговори и може би точно това е, което ти търсиш. Ако правилно разчитам, това което пишеш, въпреки интелектуалните провокации тук таме, ти си много повече вярващ от много други.
Странно защо, но докато четях твоите разсъждения се сетих за историята на Херинг за това как той е станал хомеопат. Разрови се в нета и намери тази история, може би ще ти бъде интересно.

Относно психотерапията и учението на г-н Дънов, както ти го наричаш, мисля, че най-добре е да се запознаеш с неговите лекции. Така ще имаш пряко и лично наблюдение. Едва ли е толкова важно какво казват хората за него или как го наричат. По-важно е ти какво мислиш, след като си прочел да кажем 100 лекции.

Желая ти да намериш отговорите на всички въпроси, които искрено те интересуват, както и да можеш да включиш тези свои открития в практиката си!

Какво е психотерапия?

Колкото терапевти, толкова и определения ще срещнете. Психотерапията е взаимоотношение и като всяко взаимоотношение е успешна, когато и двете страни са удовлетворени. Съществуват много терапевтични школи, сред които когнитивната, бихейвиористката, аналитичната, хуманистичната, гещалтната.

За постигането на положителни резултати няма значение коя точно се прилага, важно е взаимоотношението пациент — терапевт. Макар до известна степен да е полезно да знаете на какъв тип терапия ще бъдете подложени, първото и най-съществено условие е доверието ви в психотерапевта. На моменти в хода на лечебния процес вероятно ще сте сърдити или разочаровани от него (това е нормално), но доверието трябва да е неизменно налице. Не по-малко важна е и компетентността. В тази област опитът е от голямо значение. Психотерапевтите са хора. Хората правят грешки, следователно и психотерапевтите не са застраховани. Звучи парадоксално, но е по-лесно да се довериш на някой, който признава, че е сбъркал, отколкото на такъв, който е убеден, че винаги е прав.

Психотерапията е преди всичко и най-вече процес. В много отношения тя е аналог на живота. Най-лесният начин да вникнем в същността й е да си представим двама души, терапевт и пациент, които заедно фокусират вниманието си върху живота на дадената личност. Този вид внимание и концентрация могат да бъдат много силни. Често пациентите изискват само внимание, което също може да има лечебен ефект. Но за добрата терапия е необходимо нещо повече. Във всички случаи компонентът обучение е съществен. Понякога подходът е директен и терапевтът наподобява учител. Друг път е по-завоалиран и обучението е индиректно. Процесът на промяната обаче трябва да включва непременно обучение, възприемане на нов начин на съществува не и действие, премисляне и преструктуриране на менталните схеми.

Мнозина искат от психотерапевтите си да поемат отговорност за живота им. Това е несъвместимо с добрата терапия. Тя нито дава съвети, нито решава проблеми, нито взима решения, въпреки че понякога всички тези елементи присъстват. Би било лоша услуга, ако пациентът бъде превърнат в безпомощен и зависим от терапевта индивид. Важно е да му се помогне да стане независим. Другите цели на психотерапията може да са свързани със зрелостта, ефективността, самоконтрола и по-доброто самочувствие на човека, но независимостта му, възможността да мисли и действа самостоятелно е в основата на всичките й разновидности.

Терапиите, насочени към добиване на себеуважение, се базират на насърчаването. Приличат на другите видове поддържащи лечения по това, че безусловното приемане и загрижеността са най-важната част във взаимоотношението терапевт — пациент. Това не означава, че терапевтът харесва всичко в пациента си, нито пък че насърчава всяко негово поведение. По-скоро приема целостността на личността му и го обнадеждава и възнаграждава за опитите му да възприеме ново поведение.

Тази книга може да има психотерапевтичен ефект с това, че се опитва да ви научи на нов модел на живот, да ви въоръжи с нов начин да погледнете себе си и да ви предложи различни възможности за избор. Ако трябва метафорично да определя психотерапията, бих казала: добавяне на повече инструменти към комплекта ви, за да можете при всякакъв случай да разполагате с онзи, който ви е нужен, или пък на повече цветове в палитрата ви, за да обогатите изразните си средства и да творите още по-артистично.

Може би най-важната мисия на психотерапевта е да насърчава}. Всички пациенти по един или друг начин са обезсърчени от себе си или живота. Изисква се смелост, за

да дадете най-доброто, на което сте способни, в този луд свят. Насърчавайки пациента, терапевтът му предоставя сигурна почва, за да пробва нови идеи и нови инструменти.

СУЗАНА МАКМАХЪН---,,ДЖОБЕН ПСИХОТЕРАПЕВТ''

Предполагам, че постът на г-н Тодоров е адресиран към мен, защото се използват мои думи и принципи, които спазвам в практиката си. При това тонът е почти назидателен. Идеята вероятно е да се започне дискусия или дори спор. Искам дебело да подчератя, че дискусия и спор не може да има. Няма как да се случи това. Както виждам, ние практикуваме диаметрално различни психотерапевтични школи, с различна философия, техники, подходи, мащаби, а вероятно и с различни резултати. Това е все едно да се сравняват риба и птица. Несравними са.

Ще коментирам само ника. Това наистина досега не съм го пояснявал и сигурно някои се питат защо съм hip? Когато започнах да пиша в този форум, аз бях началник на отделение с основна дейност психотерапия на тревожни разстройства към БА и не беше уместно да излизам с истинското си име в нета, за да не се тълкуват някои от постовете ми като изтичане на класифицирана информация. По същата причина и постовете ми в сайта на СУ, са подписани или само с малкото ми име, или с името ми на латиница.

Колкото до идеите за психотерапия, които се опитвате да внушите – за мен са опасни и вредни за потенциалните клиенти. Няма как човек да не се интересува за срока и цената на терапията. Тя не може да бъде безкрайна и трябва да има определена цел, план и срок. Това означава честност, коректност и точност към съответния клиент. И поради това, че аз зная какво мога, отговорям на тези въпроси конкретно. Знам възможностите на своята школа. Аз съм краткосрочен терапевт. Това означава среден брой 8-12 сесии. Знам много добре и своите възможности и благодарение на опита ми сесиите са средно 6-8 при повечето случаи. Така работя 16 години психотерапия и нямам съмнение в принципите си. (когато започнах психотерапевтична практика в България имаше само две утвърдени имена: д-р Давид Йерохам и д-р Тома Томов). Имам достатъчно опит в практиката, за да се опитвам да доказвам нещо на Вас или някой друг. В рамките на психотерапевтичната школа, в която работя, всяка специфична психологична интервенция, която води до промяна в мисленето, поведението и отношението, водещи до положителна промяна в качеството на живот на клиента Е психотерапия. Без значение на продължителността на терапията. Съжалявам, ако това не Ви харесва.

Плашите с връщане на симптомите. Да, това е възможно или когато терапевтът е неопитен, или когато няма достатъчно клиенти и иска да създаде зависимост към собствената си персона. Нито съм неопитен, нито се нуждая от повече клиенти.

Нямам нужда от никаква реклама. Моля всичките си клиенти ако са доволни от мен, да не пишат името ми в нета, ако са недоволни – да пишат където и колкото искат. Това е уговорка още при започването на терапията. Тук четат и пишат мои бивши пациенти, те могат да потвърдят това.

Когато през 2004 година пишех в сайта на СУ за историята на психотерапията в България, Вие (ако става въпрос за същия Т. Тодоров), пишехте като студент в Шуменския университет. Зад мен стоят няколко хиляди решени терапевтични случаи...някои от които са уникални за страната. Винаги съм твърдял, че не членуването в една или друга структура, а отзивите на хората, с които работиш, са най-добрата атестация за един терапевт. От тази позиция каква дискусия очаквате да започна с Вас?

Казвате, че написаното не е срещу личности, и ако е нападателно, е срещу професионални роли. Ще Ви разочаровам. Аз не съм клоун или актьор. Аз съм личност. Имам своя опит, знания, авторитет и успехи, които стоят зад гърба ми.



ПП Смятам, че в поста си изложихте добре вашите виждания за психотерапията. Всеки от четящите би могъл да ги разбере. Колкото до дискусията, която очаквате: като навлезете в практиката на психотераевтичната школа, в която работите и добиете достатъчно социален опит и зрялост, ще видите, че тя няма как да се осъществи. Всяка школа се е появила, за да отговори на изискванията на времето си и място за сравнение, дискусия и спорове няма.

Аз разбирам виждането Ви за психотерапията, но не го споделям. Ако искате да дискутирате своите подходи в психотерапията, можете да продължите дискусията в някой професионален форум или в собствения си сайт. Още повече, както разбирате по името, това е сайт, посветен на Учителя и вярата – идея, която, както се вижда, Вие не споделяте. Аз съм до тук.

Предполагам, че постът на г-н Тодоров е адресиран към мен, защото се използват мои думи и принципи, които спазвам в практиката си. При това тонът е почти назидателен. Идеята вероятно е да се започне дискусия или дори спор. Искам дебело да подчератя, че дискусия и спор не може да има. Няма как да се случи това. Както виждам, ние практикуваме диаметрално различни психотерапевтични школи, с различна философия, техники, подходи, мащаби, а вероятно и с различни резултати. Това е все едно да се сравняват риба и птица. Несравними са.

Ще коментирам само ника. Това наистина досега не съм го пояснявал и сигурно някои се питат защо съм hip? Когато започнах да пиша в този форум, аз бях началник на отделение с основна дейност психотерапия на тревожни разстройства към БА и не беше уместно да излизам с истинското си име в нета, за да не се тълкуват някои от постовете ми като изтичане на класифицирана информация. По същата причина и постовете ми в сайта на СУ, са подписани или само с малкото ми име, или с името ми на латиница.

Колкото до идеите за психотерапия, които се опитвате да внушите – за мен са опасни и вредни за потенциалните клиенти. Няма как човек да не се интересува за срока и цената на терапията. Тя не може да бъде безкрайна и трябва да има определена цел, план и срок. Това означава честност, коректност и точност към съответния клиент. И поради това, че аз зная какво мога, отговорям на тези въпроси конкретно. Знам възможностите на своята школа. Аз съм краткосрочен терапевт. Това означава среден брой 8-12 сесии. Знам много добре и своите възможности и благодарение на опита ми сесиите са средно 6-8 при повечето случаи. Така работя 16 години психотерапия и нямам съмнение в принципите си. (когато започнах психотерапевтична практика в България имаше само две утвърдени имена: д-р Давид Йерохам и д-р Тома Томов). Имам достатъчно опит в практиката, за да се опитвам да доказвам нещо на Вас или някой друг. В рамките на психотерапевтичната школа, в която работя, всяка специфична психологична интервенция, която води до промяна в мисленето, поведението и отношението, водещи до положителна промяна в качеството на живот на клиента Е психотерапия. Без значение на продължителността на терапията. Съжалявам, ако това не Ви харесва.

Плашите с връщане на симптомите. Да, това е възможно или когато терапевтът е неопитен, или когато няма достатъчно клиенти и иска да създаде зависимост към собствената си персона. Нито съм неопитен, нито се нуждая от повече клиенти.

Нямам нужда от никаква реклама. Моля всичките си клиенти ако са доволни от мен, да не пишат името ми в нета, ако са недоволни – да пишат където и колкото искат. Това е уговорка още при започването на терапията. Тук четат и пишат мои бивши пациенти, те могат да потвърдят това.

Когато през 2004 година пишех в сайта на СУ за историята на психотерапията в България, Вие (ако става въпрос за същия Т. Тодоров), пишехте като студент в Шуменския университет. Зад мен стоят няколко хиляди решени терапевтични случаи...някои от които са уникални за страната. Винаги съм твърдял, че не членуването в една или друга структура, а отзивите на хората, с които работиш, са най-добрата атестация за един терапевт. От тази позиция каква дискусия очаквате да започна с Вас?

Казвате, че написаното не е срещу личности, и ако е нападателно, е срещу професионални роли. Ще Ви разочаровам. Аз не съм клоун или актьор. Аз съм личност. Имам своя опит, знания, авторитет и успехи, които стоят зад гърба ми.



ПП Смятам, че в поста си изложихте добре вашите виждания за психотерапията. Всеки от четящите би могъл да ги разбере. Колкото до дискусията, която очаквате: като навлезете в практиката на психотераевтичната школа, в която работите и добиете достатъчно социален опит и зрялост, ще видите, че тя няма как да се осъществи. Всяка школа се е появила, за да отговори на изискванията на времето си и място за сравнение, дискусия и спорове няма.

Аз разбирам виждането Ви за психотерапията, но не го споделям. Ако искате да дискутирате своите подходи в психотерапията, можете да продължите дискусията в някой професионален форум или в собствения си сайт. Още повече, както разбирате по името, това е сайт, посветен на Учителя и вярата – идея, която, както се вижда, Вие не споделяте. Аз съм до тук.

Предполагам, че постът на г-н Тодоров е адресиран към мен, защото се използват мои думи и принципи, които спазвам в практиката си. При това тонът е почти назидателен. Идеята вероятно е да се започне дискусия или дори спор. Искам дебело да подчератя, че дискусия и спор не може да има. Няма как да се случи това. Както виждам, ние практикуваме диаметрално различни психотерапевтични школи, с различна философия, техники, подходи, мащаби, а вероятно и с различни резултати. Това е все едно да се сравняват риба и птица. Несравними са.

Ще коментирам само ника. Това наистина досега не съм го пояснявал и сигурно някои се питат защо съм hip? Когато започнах да пиша в този форум, аз бях началник на отделение с основна дейност психотерапия на тревожни разстройства към БА и не беше уместно да излизам с истинското си име в нета, за да не се тълкуват някои от постовете ми като изтичане на класифицирана информация. По същата причина и постовете ми в сайта на СУ, са подписани или само с малкото ми име, или с името ми на латиница.

Колкото до идеите за психотерапия, които се опитвате да внушите – за мен са опасни и вредни за потенциалните клиенти. Няма как човек да не се интересува за срока и цената на терапията. Тя не може да бъде безкрайна и трябва да има определена цел, план и срок. Това означава честност, коректност и точност към съответния клиент. И поради това, че аз зная какво мога, отговорям на тези въпроси конкретно. Знам възможностите на своята школа. Аз съм краткосрочен терапевт. Това означава среден брой 8-12 сесии. Знам много добре и своите възможности и благодарение на опита ми сесиите са средно 6-8 при повечето случаи. Така работя 16 години психотерапия и нямам съмнение в принципите си. (когато започнах психотерапевтична практика в България имаше само две утвърдени имена: д-р Давид Йерохам и д-р Тома Томов). Имам достатъчно опит в практиката, за да се опитвам да доказвам нещо на Вас или някой друг. В рамките на психотерапевтичната школа, в която работя, всяка специфична психологична интервенция, която води до промяна в мисленето, поведението и отношението, водещи до положителна промяна в качеството на живот на клиента Е психотерапия. Без значение на продължителността на терапията. Съжалявам, ако това не Ви харесва.

Плашите с връщане на симптомите. Да, това е възможно или когато терапевтът е неопитен, или когато няма достатъчно клиенти и иска да създаде зависимост към собствената си персона. Нито съм неопитен, нито се нуждая от повече клиенти.

Нямам нужда от никаква реклама. Моля всичките си клиенти ако са доволни от мен, да не пишат името ми в нета, ако са недоволни – да пишат където и колкото искат. Това е уговорка още при започването на терапията. Тук четат и пишат мои бивши пациенти, те могат да потвърдят това.

Когато през 2004 година пишех в сайта на СУ за историята на психотерапията в България, Вие (ако става въпрос за същия Т. Тодоров), пишехте като студент в Шуменския университет. Зад мен стоят няколко хиляди решени терапевтични случаи...някои от които са уникални за страната. Винаги съм твърдял, че не членуването в една или друга структура, а отзивите на хората, с които работиш, са най-добрата атестация за един терапевт. От тази позиция каква дискусия очаквате да започна с Вас?

Казвате, че написаното не е срещу личности, и ако е нападателно, е срещу професионални роли. Ще Ви разочаровам. Аз не съм клоун или актьор. Аз съм личност. Имам своя опит, знания, авторитет и успехи, които стоят зад гърба ми.



ПП Смятам, че в поста си изложихте добре вашите виждания за психотерапията. Всеки от четящите би могъл да ги разбере. Колкото до дискусията, която очаквате: като навлезете в практиката на психотераевтичната школа, в която работите и добиете достатъчно социален опит и зрялост, ще видите, че тя няма как да се осъществи. Всяка школа се е появила, за да отговори на изискванията на времето си и място за сравнение, дискусия и спорове няма.

Аз разбирам виждането Ви за психотерапията, но не го споделям. Ако искате да дискутирате своите подходи в психотерапията, можете да продължите дискусията в някой професионален форум или в собствения си сайт. Още повече, както разбирате по името, това е сайт, посветен на Учителя и вярата – идея, която, както се вижда, Вие не споделяте. Аз съм до тук.

Предполагам, че постът на г-н Тодоров е адресиран към мен, защото се използват мои думи и принципи, които спазвам в практиката си. При това тонът е почти назидателен. Идеята вероятно е да се започне дискусия или дори спор. Искам дебело да подчератя, че дискусия и спор не може да има. Няма как да се случи това. Както виждам, ние практикуваме диаметрално различни психотерапевтични школи, с различна философия, техники, подходи, мащаби, а вероятно и с различни резултати. Това е все едно да се сравняват риба и птица. Несравними са.

Ще коментирам само ника. Това наистина досега не съм го пояснявал и сигурно някои се питат защо съм hip? Когато започнах да пиша в този форум, аз бях началник на отделение с основна дейност психотерапия на тревожни разстройства към БА и не беше уместно да излизам с истинското си име в нета, за да не се тълкуват някои от постовете ми като изтичане на класифицирана информация. По същата причина и постовете ми в сайта на СУ, са подписани или само с малкото ми име, или с името ми на латиница.

Колкото до идеите за психотерапия, които се опитвате да внушите – за мен са опасни и вредни за потенциалните клиенти. Няма как човек да не се интересува за срока и цената на терапията. Тя не може да бъде безкрайна и трябва да има определена цел, план и срок. Това означава честност, коректност и точност към съответния клиент. И поради това, че аз зная какво мога, отговорям на тези въпроси конкретно. Знам възможностите на своята школа. Аз съм краткосрочен терапевт. Това означава среден брой 8-12 сесии. Знам много добре и своите възможности и благодарение на опита ми сесиите са средно 6-8 при повечето случаи. Така работя 16 години психотерапия и нямам съмнение в принципите си. (когато започнах психотерапевтична практика в България имаше само две утвърдени имена: д-р Давид Йерохам и д-р Тома Томов). Имам достатъчно опит в практиката, за да се опитвам да доказвам нещо на Вас или някой друг. В рамките на психотерапевтичната школа, в която работя, всяка специфична психологична интервенция, която води до промяна в мисленето, поведението и отношението, водещи до положителна промяна в качеството на живот на клиента Е психотерапия. Без значение на продължителността на терапията. Съжалявам, ако това не Ви харесва.

Плашите с връщане на симптомите. Да, това е възможно или когато терапевтът е неопитен, или когато няма достатъчно клиенти и иска да създаде зависимост към собствената си персона. Нито съм неопитен, нито се нуждая от повече клиенти.

Нямам нужда от никаква реклама. Моля всичките си клиенти ако са доволни от мен, да не пишат името ми в нета, ако са недоволни – да пишат където и колкото искат. Това е уговорка още при започването на терапията. Тук четат и пишат мои бивши пациенти, те могат да потвърдят това.

Когато през 2004 година пишех в сайта на СУ за историята на психотерапията в България, Вие (ако става въпрос за същия Т. Тодоров), пишехте като студент в Шуменския университет. Зад мен стоят няколко хиляди решени терапевтични случаи...някои от които са уникални за страната. Винаги съм твърдял, че не членуването в една или друга структура, а отзивите на хората, с които работиш, са най-добрата атестация за един терапевт. От тази позиция каква дискусия очаквате да започна с Вас?

Казвате, че написаното не е срещу личности, и ако е нападателно, е срещу професионални роли. Ще Ви разочаровам. Аз не съм клоун или актьор. Аз съм личност. Имам своя опит, знания, авторитет и успехи, които стоят зад гърба ми.



ПП Смятам, че в поста си изложихте добре вашите виждания за психотерапията. Всеки от четящите би могъл да ги разбере. Колкото до дискусията, която очаквате: като навлезете в практиката на психотераевтичната школа, в която работите и добиете достатъчно социален опит и зрялост, ще видите, че тя няма как да се осъществи. Всяка школа се е появила, за да отговори на изискванията на времето си и място за сравнение, дискусия и спорове няма.

Аз разбирам виждането Ви за психотерапията, но не го споделям. Ако искате да дискутирате своите подходи в психотерапията, можете да продължите дискусията в някой професионален форум или в собствения си сайт. Още повече, както разбирате по името, това е сайт, посветен на Учителя и вярата – идея, която, както се вижда, Вие не споделяте. Аз съм до тук.