ivail

ДЯДО ВЛАЙЧО (1894-1981) - БОРИС НИКОЛОВ

Името му беше Влайчо Жечев от с. Коньово, Сливенско. Неговият живот е олицетворение на пътуващ пророк от времето на пророците в древния Израил. Имаше дарба, имаше връзка с Невидимия свят, пророкуваше и пророчествата му се сбъдваха. Как се извършваше този процес в неговото съзнание ние не знаем.

Обикновено пред него стоеше Еангелието, той прелистваше страниците, спираше се на някой стих, прочиташе го, тогава се обръщаше към този, който седеше пред него и чакаше пророчество и дядо Влайчо му казваше това, което имаше да му каже. После разказваше, че като чете Евангелието и като погледне този, който стои срещу него му се дават в съзнанието живи картини и той ги тълкува или ги превежда буквално. Той се подвизаваше по време на Школата на Учителя.

Познаваше почти всички хора в Братството и провинцията. Нашите хора мило и драго даваха, някой да им пророкува. Учителят е в София, Школата е открита, Словото на Учителя се излива като непресъхващ извор, но нашите приятели търсеха ясновидци, пророци и връзка с Невидимия свят. И всеки намираше това, което търсеше - едни Учителя, а другите - ясновидците...

А сега идваме до най-драматичното в този разказ. В разстояние на 22 години, докато е отворена Школата дядо Влайчо пътува по цяла България, посещава стотици хора от Братството в провинцията и е пророкувал на хиляди българи, но той нито един път през цялото време не е дошъл на Изгрева и не се е срещал с Учителя. Ето, виждате ли как работят пророците от времето на Израиля, които са се родили в България?

Тогава по времето на Израиля пророците казваха: „И рече ми Господ." Или „Слово Господне биде към мене и рече." Значи онези старовременни пророци разбираха, че Господ им говори и свидетелствуваха за думите Господни пред человеците. А тук в България какво става? Стана точно обратното. Учителят е тук на Изгрева, а те не Го зачитат за нищо.

А сега идва драматичния развой. Дядо Влайчо накрая решава да дойде на Изгрева, за да се срещне с Учителя. Учителят го приема и му казва: „Рекох, много късно дойдохте!" И си обръща главата в страни. След 20 дни Учителят си замина от този свят. Този факт дядо Влайчо на мнозина хора го е разказвал, когато са го разпитвали дали има някаква опитност с Учителя.

След 9.1Х. 1944 г. когато комунистите взеха властта дядо Влайчо започна да пророкува, че в скоро време комунистите ще паднат от власт и на тяхно място ще дойдат да управляват земеделците. А и те няма да управляват много време, след което ще дойде да управлява Бялото Братство. Ето ви сега разминаване със Словото на Учителя и с пророците. Комунистите тогава видяха, че това негово пророчество, подкопава властта им и го изпратиха в концлагер шест месеца, за да провери дали комунистите ще паднат от власт.

Когато един от следователите в милицията го заплашвал и се държал грубо с него дядо Влайчо му казал: „Внимавай, защото и ти ще дойдеш при мене". И наистина след два месеца този началник пристигнал в концлагера като затворник. Бил хванат, че прехвърлял политически противници на властта срещу пари и подкупи по нелегален канал в чужбина. Дядо Влайчо се приближил при него и му казал: „Добре дошъл! Нали ти казах, че ще дойдеш при мене!" Онзи го гледа, не може да се помири с пророчеството на дядо Влайчо и го пита: „Да имаш още нещо да ми кажеш." „Ще ти кажа: „Ако речеш да бягаш ще те разстрелят като псе!" Така се разделили.

След време следователя бил пуснат от концлагера и решава да бяга през границата в Югославия, но там бива разстрелян като псе при опита за бягство. Това му го съобщил по-късно един от началниците в милицията, на който дядо Влайчо помогнал със съвет за болната му жена. Казал му: „Ти знаеш ли, че оня дето те изпрати в концлагера и гдето ние го изпратихме след тебе също там, се опита да избяга през границата и го утрепаха." Дядо Влайчо поклатил глава: „Аз го предупредих!"

Комунистите приложиха друга нова тактика към затворниците. Те започнаха да ги карат да работят. В този концлагер, в който е бил дядо Влайчо затворниците са копаели каменни въглища в рудник. Един ден дядо Влайчо отишъл при началника и го предупредил да не изпраща затворниците в рудника, защото ще има свличане на пластовете и галерите ще се затрупат. Ще загинат стотици хора. А защо да загинат когато могат да работят.

Началникът го запитал: „От къде знаеш това?" Казал му: „Бог ми го каза." Началника не му повярвал. Но дядо Влайчо се приближил към онзи стария следовател, който го изпратил в затвора и който сега е затворник като него и го помолил да свидетелства пред началника, че това което му е казал се е сбъднало. „Началникът на концлагера не ми вярва, но ти можеш да ги убедиш като му разкажеш за пророчеството, което бе за теб и което се сбъдна. И тогава началника ще послуша теб и няма да изпрати стотици хора в рудника да бъдат затрупани."

Така и сторил и неговите думи хванали декиш. Онзи му повярвал. На следващият ден не изпратил никого в рудника, а към обед наистина станало свличане и затрупване в галериите. Всички стояли като втрещени. Началникът извикал дядо Влайчо и му казал: „Такъв човек като тебе не може и не трябва да седи в затвора. Излез от тука, но внимавай какво говориш." Дядо Влайчо излиза от затвора, няма пукнат грош в джоба си, а трябва да пътува. Чува глас: „Наведи се надолу!" Поглежда, вижда едно портмоне в краката си, отваря го и вътре толкова лева, колкото му трябват за път.

След това започна неговото велико разпъване на кръст. Хората го търсеха, а той пътуваше само нощем, а през деня се укриваше в домовете на приятелите. Там го намираха онези, които имаха нужда от него. То беше кри-ене, както за него самия, така и за онези, които търсеха от дядо Влайчо помощ и съвети. Помагаше на всички. И комунистите го търсеха. Имаше един случай, когато противниците на големият партизанин и след това голям човек в новата власт Чочоолу му се беше случила беля. Изведнъж изчезва и му открадват внучето.

Търси го милиция, търсят го всички, но няма следа. Отиват при дядо Влайчо, той се моли, прелиства Евангелието и му казва: „Казаха ми, че детето е укрито в един запустял кладенец." Почват да търсят пресъхнали кладенци и го намират там. Хайде сега отидете и обяснете на атеиста и невярващия как може да се случи такова нещо. Е, може! Така дядо Влайчо помагаше на всички. Властите му показаха по какъв начин да работи. Да се крие и скришно от погледа на обществото да работи. Името му се носеше като жива легенда. Всички, които отиваха при него и получаваха помощ, той след това ги насочваше да посещават Братствата в провинцията, да слушат Словото и да четат беседите на Учителя. Е, някои се опитваха да изпълнят съветите му, но после се отдалечаваха. Те бяха от друг свят. В Школата на Учителя идват само ученици, които са определени.

За дядо Влайчо могат да се разкажат хиляди случки, които не са преувеличени, където се е сбъднало неговото пророчество, където са дали плод неговите съвети и е помогнал на мнозина.

Той беше жив пример и образец на пророк от времето на Стария завет. Служеше на пророческия Дух в себе си за доброто на другите.

Той беше жив пример и образец на апостол от времето на Христа. Носеше Евангелието и с думите Христови отваряше вратите на едно знание, с което даваше помощ на страдащите и ги упътваше в живота им.

Той бе определен да бъде ученик на Учителя. Но той закъсня и не дойде при Учителя, макар че Той го чакаше цели 22 години. Дойде, но много късно!

След заминаването на Учителя той работи с Христовото Слово и Евангелието между този народ. Четеше беседите на Учителя, но беше се разминал с Учителя и с времето, което бе определено в Школата на Учителя.

Затова внимавайте да не се разминете с времето, когато сте дошли между този народ, да се срещнете със Словото на Учителя. Разминете ли се, ще имате за поука живота на пророка дядо Влайчо.

Повечето хора не влияят съществено на действителността,
защото не вярват, че могат.

Начинът, по който наблюдаваме околния свят, е онова, което се връща при нас.
И причината животът ни да е лишен от радост, щастие и удовлетвореност, е защото не се фокусираме точно върху тези неща.

Като жертви трябва да се запитаме дали имаме манталитет на жертви.
Ако непрестанно се сблъскваме с нещастия и трагедии, това може би е защото съзнанието ни е настроено, че такъв е животът и точно това се случва.

Защо не мога да постигна тези неща? - Основно поради липса на фокус.

Средностатистическият човек се разсейва на всеки 6-10 секунди.
Фокусирането трябва да се изразява в еднопосочност на съзнанието.

Затова някои от старите окултни учения
учат да се съсредоточаваме върху пламък от кибритена клечка.
Така се учиме да се съсредоточаваме в много тесни граници.
Така енергийната плътност нараства.
Структурата на ума е на слоеве, също както Вселената -
от повърхностното към дълбокото.
Ако използваме ума на повърхностно ниво на обикновената мисъл,
силата ни е ограничена - не можем да преместим и прашинка.
Толкова слабо е съзнанието ни.
Но в най-дълбокото си ниво съзнанието сътворява вселени.
Но ние все се чудим, нали?
На всички ни се иска да изцеляваме с докосване, да възкресяваме мъртъвци,
в ръката ни да се появи хляб...

И винаги ще се питаме "Защо не можем да го направим?" -
но ние не можем да зададем въпрос, на който вече да не знаем отговора.

А отговорът е:
Защото не вярваме, че можем да го направим.

Но Вярата е несъвместима с нашите егоистични и сиви планове, пристрастявания, самоопределяне.
Никога не сме имали достатъчно време да се грижим за нещо друго,
освен за собствените си емоционално пристрастени нужди.
Може би просто сме слаби наблюдатели.
Може би не сме усъвършенствали умението да наблюдаваме.
Може би толкова сме пристрастени към външния свят,
неговите стимули и реакциите ни на тях,
че мозъкът започва да работи, реагирайки, вместо създавайки.

Ако ни бъде дадено подходящо познание, разбиране и инструкции,
би трябвало да започнем да виждаме осезаема обратна връзка в живота си.
Ако положиме усилие да седнеме и измислиме нов живот, и това стане най-важното нещо за нас, ако му отделяте време всеки ден, както градинарят отглежда семенцето, ще създадеме плодове.
Ние колективно управляваме холографския спектакъл.

Той е там, и е толкова гъвкав, че ще създаде всичко, което си представиме.

Повечето хора не влияят съществено на действителността,
защото не вярват, че могат.

Начинът, по който наблюдаваме околния свят, е онова, което се връща при нас.
И причината животът ни да е лишен от радост, щастие и удовлетвореност, е защото не се фокусираме точно върху тези неща.

Като жертви трябва да се запитаме дали имаме манталитет на жертви.
Ако непрестанно се сблъскваме с нещастия и трагедии, това може би е защото съзнанието ни е настроено, че такъв е животът и точно това се случва.

Защо не мога да постигна тези неща? - Основно поради липса на фокус.

Средностатистическият човек се разсейва на всеки 6-10 секунди.
Фокусирането трябва да се изразява в еднопосочност на съзнанието.

Затова някои от старите окултни учения
учат да се съсредоточаваме върху пламък от кибритена клечка.
Така се учиме да се съсредоточаваме в много тесни граници.
Така енергийната плътност нараства.
Структурата на ума е на слоеве, също както Вселената -
от повърхностното към дълбокото.
Ако използваме ума на повърхностно ниво на обикновената мисъл,
силата ни е ограничена - не можем да преместим и прашинка.
Толкова слабо е съзнанието ни.
Но в най-дълбокото си ниво съзнанието сътворява вселени.
Но ние все се чудим, нали?
На всички ни се иска да изцеляваме с докосване, да възкресяваме мъртъвци,
в ръката ни да се появи хляб...

И винаги ще се питаме "Защо не можем да го направим?" -
но ние не можем да зададем въпрос, на който вече да не знаем отговора.

А отговорът е:
Защото не вярваме, че можем да го направим.

Но Вярата е несъвместима с нашите егоистични и сиви планове, пристрастявания, самоопределяне.
Никога не сме имали достатъчно време да се грижим за нещо друго,
освен за собствените си емоционално пристрастени нужди.
Може би просто сме слаби наблюдатели.
Може би не сме усъвършенствали умението да наблюдаваме.
Може би толкова сме пристрастени към външния свят,
неговите стимули и реакциите ни на тях,
че мозъкът започва да работи, реагирайки, вместо създавайки.

Ако ни бъде дадено подходящо познание, разбиране и инструкции,
би трябвало да започнем да виждаме осезаема обратна връзка в живота си.
Ако положиме усилие да седнеме и измислиме нов живот, и това стане най-важното нещо за нас, ако му отделяте време всеки ден, както градинарят отглежда семенцето, ще създадеме плодове.
Ние колективно управляваме холографския спектакъл.

Той е там, и е толкова гъвкав, че ще създаде всичко, което си представиме.

Повечето хора не влияят съществено на действителността,
защото не вярват, че могат.

Начинът, по който наблюдаваме околния свят, е онова, което се връща при нас.
И причината животът ни да е лишен от радост, щастие и удовлетвореност, е защото не се фокусираме точно върху тези неща.

Като жертви трябва да се запитаме дали имаме манталитет на жертви.
Ако непрестанно се сблъскваме с нещастия и трагедии, това може би е защото съзнанието ни е настроено, че такъв е животът и точно това се случва.

Защо не мога да постигна тези неща? - Основно поради липса на фокус.

Средностатистическият човек се разсейва на всеки 6-10 секунди.
Фокусирането трябва да се изразява в еднопосочност на съзнанието.

Затова някои от старите окултни учения
учат да се съсредоточаваме върху пламък от кибритена клечка.
Така се учиме да се съсредоточаваме в много тесни граници.
Така енергийната плътност нараства.
Структурата на ума е на слоеве, също както Вселената -
от повърхностното към дълбокото.
Ако използваме ума на повърхностно ниво на обикновената мисъл,
силата ни е ограничена - не можем да преместим и прашинка.
Толкова слабо е съзнанието ни.
Но в най-дълбокото си ниво съзнанието сътворява вселени.
Но ние все се чудим, нали?
На всички ни се иска да изцеляваме с докосване, да възкресяваме мъртъвци,
в ръката ни да се появи хляб...

И винаги ще се питаме "Защо не можем да го направим?" -
но ние не можем да зададем въпрос, на който вече да не знаем отговора.

А отговорът е:
Защото не вярваме, че можем да го направим.

Но Вярата е несъвместима с нашите егоистични и сиви планове, пристрастявания, самоопределяне.
Никога не сме имали достатъчно време да се грижим за нещо друго,
освен за собствените си емоционално пристрастени нужди.
Може би просто сме слаби наблюдатели.
Може би не сме усъвършенствали умението да наблюдаваме.
Може би толкова сме пристрастени към външния свят,
неговите стимули и реакциите ни на тях,
че мозъкът започва да работи, реагирайки, вместо създавайки.

Ако ни бъде дадено подходящо познание, разбиране и инструкции,
би трябвало да започнем да виждаме осезаема обратна връзка в живота си.
Ако положиме усилие да седнеме и измислиме нов живот, и това стане най-важното нещо за нас, ако му отделяте време всеки ден, както градинарят отглежда семенцето, ще създадеме плодове.
Ние колективно управляваме холографския спектакъл.

Той е там, и е толкова гъвкав, че ще създаде всичко, което си представиме.

Повечето хора не влияят съществено на действителността,
защото не вярват, че могат.

Начинът, по който наблюдаваме околния свят, е онова, което се връща при нас.
И причината животът ни да е лишен от радост, щастие и удовлетвореност, е защото не се фокусираме точно върху тези неща.

Като жертви трябва да се запитаме дали имаме манталитет на жертви.
Ако непрестанно се сблъскваме с нещастия и трагедии, това може би е защото съзнанието ни е настроено, че такъв е животът и точно това се случва.

Защо не мога да постигна тези неща? - Основно поради липса на фокус.

Средностатистическият човек се разсейва на всеки 6-10 секунди.
Фокусирането трябва да се изразява в еднопосочност на съзнанието.

Затова някои от старите окултни учения
учат да се съсредоточаваме върху пламък от кибритена клечка.
Така се учиме да се съсредоточаваме в много тесни граници.
Така енергийната плътност нараства.
Структурата на ума е на слоеве, също както Вселената -
от повърхностното към дълбокото.
Ако използваме ума на повърхностно ниво на обикновената мисъл,
силата ни е ограничена - не можем да преместим и прашинка.
Толкова слабо е съзнанието ни.
Но в най-дълбокото си ниво съзнанието сътворява вселени.
Но ние все се чудим, нали?
На всички ни се иска да изцеляваме с докосване, да възкресяваме мъртъвци,
в ръката ни да се появи хляб...

И винаги ще се питаме "Защо не можем да го направим?" -
но ние не можем да зададем въпрос, на който вече да не знаем отговора.

А отговорът е:
Защото не вярваме, че можем да го направим.

Но Вярата е несъвместима с нашите егоистични и сиви планове, пристрастявания, самоопределяне.
Никога не сме имали достатъчно време да се грижим за нещо друго,
освен за собствените си емоционално пристрастени нужди.
Може би просто сме слаби наблюдатели.
Може би не сме усъвършенствали умението да наблюдаваме.
Може би толкова сме пристрастени към външния свят,
неговите стимули и реакциите ни на тях,
че мозъкът започва да работи, реагирайки, вместо създавайки.

Ако ни бъде дадено подходящо познание, разбиране и инструкции,
би трябвало да започнем да виждаме осезаема обратна връзка в живота си.
Ако положиме усилие да седнеме и измислиме нов живот, и това стане най-важното нещо за нас, ако му отделяте време всеки ден, както градинарят отглежда семенцето, ще създадеме плодове.
Ние колективно управляваме холографския спектакъл.

Той е там, и е толкова гъвкав, че ще създаде всичко, което си представиме.

На цял екран е красиво

На цял екран е красиво

Мисъл за деня-13.10.2012г.

Сега слушам често хората да казват: Да си уредим живота. Обикновените хора го уреждат по един начин, талантливите – по друг, гениалните – по трети, и светиите, и те уреждат живота си – всеки урежда живота си. Мисля, че светиите са най-близко, които най-добре са уредили живота си. Дотогава, докато човек не се научи да жертвува себе си за другите, той не може да разбере смисъла на живота. Дотогава, докато чака, другите да се жертвуват заради него, той не разбира живота.

Новият век

Молитвен наряд за всеки ден:

Добрата Молитва
Псалом 91
Псалом 23
Господнята молитва
Да се прослави Бог в Бялото братство... – формула


Молитвен наряд за събота:

Бог е любов – песен
Малката Молитва
Псалом 25

Мисъл за деня-08.10.2012г.

Трябва да обичаме Господа. Изучавал ли си закона, как се обича Господ? Кажете ми сега, как трябва да обичаш Господа? Как ще го обичаш? Срещнеш ти на пътя една котка, на която кракът е счупен. Ако вземеш и поправиш крака, то е вече обич към Господа. Къде ще покажеш любовта си към Бога? Видиш някое растение, изкопано някъде, оставили го, ще изсъхне, ще умре. Ти защото обичаш Господа, ще го вземеш, ще го посадиш. После ще дойдеш до хората. Бедни хора навсякъде има, ти ще помагаш и никой да не те знае, то е любов.

Първата светлина

Молитвен наряд за всеки ден:

Добрата Молитва
Псалом 91
Псалом 23
Господнята Молитва
Да се прослави Бог в Бялото Братство...– формула


Молитвен наряд за понеделник:

Благославяй - №8 от "Духът Божий"
Молитва на царството
Псалом 143

Видях нещо изключително прекрасно според мен. За това го споделям с благодарност към Духа!







П. П. За някого може да е нещо познато, но аз сега го открих...

sadlife,

Моля те, отговори на въпросите, които ти зададох в пост #64. Нека комуникацията върви структурирано. Няма нужда за момента да разказваш цялата си житейска история. По-разумно е да се фокусираме върху най-простичките и конкретни неща, напр. ежедневието ти.

Колкото и да не ти се вярва, ти не си някакъв уникален случай. И понеже наблягаш на думата "разбиране", искам да те попитам.. Какво точно искаш хората да разберат? Че страдаш? Това го разбраха всички, уверявам те. Никой не оспорва болката ти. Всички разбраха, че се чувстваш безсилен и безпомощен. НО - много важно - ТОВА ЧЕ СЕ ЧУВСТВАШ БЕЗСИЛЕН И БЕЗПОМОЩЕН НЕ ЗНАЧИ ЧЕ СИ ТАКЪВ! И хората тук точно това ти казват и ти си мислиш, че не те разбират. Чувстваш се безпомощен? Да, така е. Си безпомощен? Не, не е така. Разбираш ли какзва е разликата? Чувство и факт са две много, ама много различни неща.

Нали знаеш как понякога човек когато трябва да направи нещо, казва "Не мога да направя еди какво си, страх ме е". Но за да не можеш да направиш нещо, трябва да има някаква обективна причина, някакъв факт. Страхът не е факт, той е емоция. Това че се чувстваш уплашен да направиш нещо не значи, че не можеш да го направиш. Значи само и единствено, че се чувстваш уплашен.

Моля те прочети пак нещата, които съм ти написала. Доста се потрудих да ги формулирам, в момента като ги игнорираш ме караш да си мисля, че писането ми е било напразно.

Да, появата на мамут в някой зоопарк определено ще е зрелище, което ще донесе много печалби. Но дали това е необходимо за еволюцията??? То е все едно някой да вземе твоята душа и да я постави в тяло с мозък на неандерталец. Е, със сигурност ще представляваш огромно зрелище и ще донесеш много печалба. А как се чувстваш, каква полза ще имаш от всичко това - няма значение. Науката преди всичко.

Пишеш за наука, но това не е наука, а бизнес. Аз нямам нищо против експериментите с гени на растенията и животните, но мащабите в които се правят тези експерименти не са научни. Това си е бизнес от който определени компании печелят много. Внедряват се недостатъчно добре изследвани открития, а голяма част от истината свързана с тях се прикрива умишлено. Това вече не е експеримент с гени, а експеримент с хората, които употребяват ГМО.

Из гл.13 от I Коринтяном

1. НАДЕЖДАТА – това е настоящето – близко бъдеще.
ВЯРАТА – това е бъдещето – далечно бъдеще.
ЛЮБОВТА – съединява настоящето с бъдещето – настояще реализирано.

2. Божията любов оставя човек свободен, да се развива сам, като му дава всички добри условия. За нашата работа се следи по плода, който ще получим – контролът е нашата съвест.

3. Человек, който има Любов, е всесилен, непобедим.

4. ЗЛОТО – без него не може, всякога и във всякой человек трябва да го има. Злото за душата има същото назначение, каквото жлъчката за тялото на човека. Злото е полезно за человека, когато не бездейства, а работи, ако бездейства, то ни разлага, ако работи, то ни учи. Затова страданията са учител за човека. Злото трябва да побеждаваме с добро. Имаме ли зла мисъл, веднага да противопоставяме на нея добра – ето работа на злото. Тук вече се явява необходимост от смелост и решителност. Със знания трябва да побеждаваме злото, но не и да се възгордяваме с тях.

5. Вътрешните блага в человека придобиват всякога и вънкашните – обратното обаче никога не бива.

6. Миналото на человека е неговото тяло, огледай се в себе си и ще се познаеш. За миналото никога да не мислим.

7. Бъдещето се определя от настоящето - каквото сега сме турили в нашия живот, това ще бъде и нашето бъдеще, или все едно - каквото посеем, това ще жънем.

8. Человек се повдига със самопожертвувание – така Христос направи за спасение на человечеството – да вървим и ний по същия път.

9. БЛАГОГОВЕНИЕТО – това е центърът на живота – едничката способност да видим Бога на прозореца, през който ще гледаме.

10. МИЛОСЪРДИЕТО – това е чистилището. За Бога се казва, че е човеколюбив.

11. Плътта, светът и дяволът са учители.
Плътта се побеждава с любовта.
Светът се побеждава с вярата.
И дяволът се побеждава с надеждата.

12. Дълготърпението е силна воля – то побеждава, то е изпитание. Волската търпимост няма воля, ето защо такава имат само слабодушните, боязливите и незнающите.

13. Да придобием Царството Божие – всички останали добрини сами ще ни намерят – те ще ни потърсят. Царството Божие е в нас.

14. Един цар на земята се почита от своя народ, един слуга на Бога се почита от цялото небе.

18 февруари 1910 г., 21 – 22 ч., четвъртък

http://www.beinsadou...dex.php/Любовта

Из гл.13 от I Коринтяном

1. НАДЕЖДАТА – това е настоящето – близко бъдеще.
ВЯРАТА – това е бъдещето – далечно бъдеще.
ЛЮБОВТА – съединява настоящето с бъдещето – настояще реализирано.

2. Божията любов оставя човек свободен, да се развива сам, като му дава всички добри условия. За нашата работа се следи по плода, който ще получим – контролът е нашата съвест.

3. Человек, който има Любов, е всесилен, непобедим.

4. ЗЛОТО – без него не може, всякога и във всякой человек трябва да го има. Злото за душата има същото назначение, каквото жлъчката за тялото на човека. Злото е полезно за человека, когато не бездейства, а работи, ако бездейства, то ни разлага, ако работи, то ни учи. Затова страданията са учител за човека. Злото трябва да побеждаваме с добро. Имаме ли зла мисъл, веднага да противопоставяме на нея добра – ето работа на злото. Тук вече се явява необходимост от смелост и решителност. Със знания трябва да побеждаваме злото, но не и да се възгордяваме с тях.

5. Вътрешните блага в человека придобиват всякога и вънкашните – обратното обаче никога не бива.

6. Миналото на человека е неговото тяло, огледай се в себе си и ще се познаеш. За миналото никога да не мислим.

7. Бъдещето се определя от настоящето - каквото сега сме турили в нашия живот, това ще бъде и нашето бъдеще, или все едно - каквото посеем, това ще жънем.

8. Человек се повдига със самопожертвувание – така Христос направи за спасение на человечеството – да вървим и ний по същия път.

9. БЛАГОГОВЕНИЕТО – това е центърът на живота – едничката способност да видим Бога на прозореца, през който ще гледаме.

10. МИЛОСЪРДИЕТО – това е чистилището. За Бога се казва, че е човеколюбив.

11. Плътта, светът и дяволът са учители.
Плътта се побеждава с любовта.
Светът се побеждава с вярата.
И дяволът се побеждава с надеждата.

12. Дълготърпението е силна воля – то побеждава, то е изпитание. Волската търпимост няма воля, ето защо такава имат само слабодушните, боязливите и незнающите.

13. Да придобием Царството Божие – всички останали добрини сами ще ни намерят – те ще ни потърсят. Царството Божие е в нас.

14. Един цар на земята се почита от своя народ, един слуга на Бога се почита от цялото небе.

18 февруари 1910 г., 21 – 22 ч., четвъртък

http://www.beinsadou...dex.php/Любовта

Ето още малко за проясняване на Истината:


Кристализиране на човешката душа - 6. Октомври, 1935 г. 10 ч.с., София — Изгрев.

Трите свещи

Из Условията на вечния живот

Трите първични принципа - 4 септември 1933г., София, Изгрев

Да се облечете с новия человек -НБ от Учителя на 4 октомври 1931 г, София, Изгрев.

Изходният път
Лятото на 1924 година. На двора, в градината, пък и в стаята, навред мушици всевъзможни, малки и големи. Понякога на нас, обикновените хора те ни досаждат и гледаме час по-скоро да се освободим от тях. Но не е така за Мъдреца. Той използва и най-малките същества за своята велика работа, за него те са символи, сътворени от Бога, както и ние, с тях той се разговаря като с хора. Вън е топъл юнски ден. Пеперуди, пчелички, буболечки, мушици летят свободно и весело от цвят на цвят. Но на мене не ми е весело, нито топло. Някакво психическо, мрачно състояние ме гнети. Ден, два, три - не мога да се освободя от него. Никакъв изходен път не виждам.
В един от тези дни бях при Учителя по работа. Свърших работата си, влязох в стаичката при него, но не с намерения да споделя с него за това обзело ме състояние, защото съзнавах, че се намирам в някакъв затвор, в безизходно положение и никой не може да ми помогне. Казах на Учителя какво съм свършила и се готвех да си отивам. Учителя веднага стана от стола си и се упъти не към мене. Аз очаквах да му целуна ръка и да си ида, но отиде до затворения прозорец. Видях на прозореца една муха, която се блъскаше ту на едното, ту на другото стъкло, искаше да намери път да излезе. В това време Учителя я гони ту с едната ръка, ту с другата. Мухата лети, не се спира на едно място, но и Учителя не спира. В един неочакван момент мухата се изгуби. Де е хвръкнала, не видях. Зная хората как се справят с мухите, но също знаех и Учителя как постъпва, затова, взимайки живо участие в движенията и живота на мухата, попитах:
- Къде отиде мухата?
Учителя каза:
- Виждаш ли тук, в ъгъла на прозореца една малка дупчица. Аз я гоних по стъклото, за да я отправя към тази дупчица, откъдето може да излезе и да хвръкне на свобода. Тя мисли, че като хвърчи по стъклото, няма изходен път за нея. Обаче аз й показах малкото отверстие, в което ще намери изходен път.
Слушах Учителя внимателно и като свърши да говори, приближих се до прозореца, за да видя дупчицата, през която излезе мухата. Наистина беше толкова мъничка, това ме трогна. Седнах отново на стола си. Не ми се тръгваше, забравих да бързам.
Как стана, не зная, аз намерих изходен път. Почувствах се като волна птичка, като пеперуда. Причини и последствия на моето предишно състояние - всичко изчезна като дим.
След години чух безсмъртните думи на Учителя:
- Никога не забравяй, докато си в ръцете на Бога и пред Неговото лице, при каквито и трудни положения, тежки състояния да се намираш в живота си, и в най-отчаяни моменти да си, няма безизходен път. При всички условия на живота помни - всякога се моли, мисли и работи. Навсякъде ще намериш изходен път и отворена врата.
Той на мухата беше казал: "Не се страхувай, ето един малък отвор, който ще те изведе на свобода.”
Сърдечно благодарих тогава и сега, и винаги ще благодаря за тази велика Любов.
15 август 1967 година
Из Спомените на Паша Тодорова
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Първо, ти няма какво да губиш. Второ, нямаш право да желаеш нещо повече от спасение - психическо, физическо. Претенциите ти за спокоен живот на този етап не трябва да включват пари, приятели, забавления... На теб ти трябва да излезеш от средата, в която се намираш в момента и да останеш насаме със себе си. В чисто място където няма много хора и няма наложено темпо. А градът е точно това. Трябва да си нещо за да не бъдеш нищо. Грешката при теб е, че желаеш да се освободиш от неволите си, но искаш това да стане сякаш си ударил шестица от тотото. Да, така си представяш живота според мен. Няма такъв живот, който от нещастен се превръща в щастлив в рамките на един ден. Ще разбия илюзиите ти, че съществуват спасители, които ще ти дадат жилище, работа и прилично заплащане. И ще те приемат за член на тяхното семейство или ще те причислят към компанията на приятелите си. Но се намират друг тип хора ( организации ), които биха били полезни за теб и ще изправят грешките в теб, разбира се, с твоя помощ. Та, направи си труда и се свържи с някоя еко ферма, както се спомена по-горе или се обърни към манастир. Спокойствието ще те погълне и ежедневните задължения ще те накарат да се почувстваш полезен в живота. Не се безпокой, че там ще бъдеш принуждаван да вършиш нещо, което не е по силите и възможностите ти. Забележат ли хората там, че искаш промяна и си добро момче ще почувстваш облекчение, а те чувство, че изпълняват мисията си достойно. Ще се успокоиш и в главата ти ще започнат да изникват идеи. Ще забравиш миналото си и ще започнеш да кроиш планове за бъдещето си. Ще бъдеш наясно със себе си и физическите си и умствени способности и лесно ще можеш да се ориентираш накъде да поемеш и какво да търсиш. Може да излезеш извън България и да заживееш друг живот, но това ще разбереш как да се случи, само тогава когато се освободиш от сегашното си положение, а това ще стане като се заселиш в предложените по горе места. Сигурно се питаш какво става и защо няма хора, които да приемат исканията ти. Ами положението ти е такова, че в момента всички ти прощават, но никой не ти помага! Няма как по друг начин да бъде. Това се случва защото ти не искаш някой да ти помогне и хората забелязват това. Ти не подаваш безпомощната си ръка, вместо това предлагаш бреме! Кой е този, който ще поеме отговорност за нечий живот?! Имай поне малко мъжка чест и себеуважание и проумей, че не си сирак, който чака да бъде осиновен! Разбери, че можеш да поправиш всичко и това не е никак трудно, но моля те - разбери, че сам на себе си трябва да помогнеш първо. Помогнеш ли сам на себе си няма да си длъжен никумо, а благодарен, което също е от значение в твоя случай. Напише поне един пост, в който да се забележи някакво вътрешно вдъхновение в теб и жажда за живот. Недей да се предаваш толкова млад, недей!!!

"Запазената светла точка в съзнанието"

Историята на приятеля с двамата сина-пирати, чиито имена и портрети се намираха във френската енциклопедия, за които бе казал Учителят, завърши с един изключителен и интересен финал. Баща им започнал да гледа по друг начин на синовете си. Завършили гимназия и ги повикали да отбиват военната си служба като войници. Понеже учели в един и същ клас - единият тръгнал с една година по-рано - така че двамата отишли войници в една и съща година, на едно и също място.

Дотук всичко е добре. Но след първата седмица родителите им отишли да ги видят, а те гипосрещат с думите: "Татко, ние повръщаме непрекъснато. Не можем да ядем тази храна. Нали сме вегетарианци. Не че не искаме да я ядем. Харесва ни, но като я изядем, веднага започваме да я повръщаме. Не понасяме месото и ястията, сготвени с него. Затова ядем само хляб и сме гладни. И всички ни се смеят."

Бащата нищо не казва. Отива на следващия ден при Учителя и Му разказва целия случай - как синовете му, вече войници, повръщат всяка храна, в която има месо. Какво да прави? А синовете му харесвали тази храна от общия казан на войниците, но понеже били вегетарианци досега, затова повръщали. Учителят го изглежда и му казва: "Слушай какво, брат. Историята с твоите пирати от онова време е вече изминала история. Това не може вече да се повтори. Нещата и формите не се повтарят. Те сега имат друга задача в този си живот. Но че повръщат от месната храна, за това си има причина. Това е единствената светла точка в тяхното съзнание, останало от теб в тях. Но има опасност тази светла точка да изгасне и те ще поемат друг път." И Учителят замълчал, показвайки с това, че разговорът е приключил.

Приятелят веднага отива в казармата. Поискал свиждане със синовете си. Позволили му. Седнал на пейката и чакал. И ето, задават се и пристигат двамата му сина - левенти, облечени във военни униформи, прави, високи, да гледаш и да не се нагледаш. Като го видяли, изведнъж се втурнали към него и извикали в един и същи глас: "Татко, ние вече не повръщаме!" И запрегръщали баща си от радост. Бащата седнал на скамейката, сълзи се ронят от очите му и плаче от жалост за изгубения Висок Идеал. Синовете му се радват, подскачат и мислят, че баща им плаче, че споделя тяхната радост, че вече не се измъчват да повръщат храната, която ядат от общия казан. А бащата тихо ронел сълзи. Той плачел за загубения Висок Идеал на синовете си. Той знаел вече, че единствената светла точка в тяхното съзнание, останала от него, е угаснала.

Разделили се. Дошло време, те се уволнили от казармата, после завършили университета, получили хубави професии, отлични служби, оженили се, задомили се, народили им се деца. Синовете често ходели на гости при баща си, който сега бил вече дядо с много внуци. За внуците той бил добрият дядо, който, кой знае защо, не яде месо, чете някакви чудновати книги, сутрин и вечер се моли, пее понякога необикновени песни и толкоз. А за него те били само внуци и толкоз. Повече няма какво да се каже, защото като изгасне светлата точка в съзнанието на човека, след нея идва тъмната точка, която поставя край на всеки разказ. Така завършвам и аз своя разказ.


ИЗГРЕВЪТ НА БЯЛОТО БРАТСТВО ПЕЕ И СВИРИ УЧИ И ЖИВЕЕ Tom 1

Hо разказът продължава :


Аз доживях да видя как децата на нашите приятели се втурнаха в света и се изгубиха за нашето общество. Не можех да се примиря. Трябваше до има някакъв отговор. Молих се дълго на Учителя да го получа, защото смятах че децата на нашите приятели ще бъдат наши приемници. Накрая го получих. Отварям веднъж една беседа от Учителя и прочетох точно това, което ми трябваше. В нея Учителят разказваше един случай с една баба, която всяка година насаждала яйца под квачката, която й излюпвала пилци. Но една година бабата заменила половината от яйцата на кокошката с яйца от патица. Квачката излюпила всички яйца и пилците тръгнали да се разхождат с нея. Като видели един гьол, излюпените малки патета се втурнали към водата, влезли в него и започнали да плуват. Кокошката стояла на брега и започнала да кряка от ужас, че нейните рожби пилци ще се удавят в блатото. Горката кокошка не знаела, че бабата е заменила половината яйца с яйца от патица и че гьолът е естествената и истинската среда за половината от нейните пилци и свидни рожби. А Учителят продължава и казва, че по същия начин някой път Невидимият свят подменя яйцата и децата на нашите приятели са половината пилци, а половината патета.

Така че тези, които заминават в света, няма да се удавят в блатото, защото то е тяхна естествена среда. Опасността е за ония, които са пилци и могат да се удавят. И Учителят продължава като казва: "Не забравяйте, може би вашите истински деца са вън в света и когато дойде време ще се върнат при вас, както се връща блудният син при баща си, за да поеме вашето духовно наследство и да свърши вашата работа."

Аз имах рядката привилегия да проверя, че тези думи на Учителя се сбъднаха. При мен дойде човек от света, който свърши моята работа и аз му предадох моето духовно наследство. Така се сбъднаха думите на Учителя. Амин!

В началото на



века Ани Безант намира едно индуско момче с име Кришнамурти и през 1910



година издава една негова малка книжка: "При нозете на Учителя".



Теософите смятат, че това момче подготвя тялото си, когато дойде време и



навърши годините, Мировият Учител или Христос да влезне в него и той да



бъде вторият Месия на човечеството. Започва една кампания по целия свят,



а тези книжки ги преведоха на български и теософите обявиха, че това е вече



Мировият Учител. Започнаха редовни събори на теософите в Холандия.



Създадоха си общество, наречено "Ордена на звездата на Изток" и се



събираха в гр. Омен - Холандия. На първия събор през 1924 година бяха



присъствували 400 души, през 1925 - 1 000 души, през 1926 - 2 000 души, а



през 1927 година - 3 000 души. Така че теософското общество набира сила и



чака момента, когато трябва да обявят Кришнамурти за Миров Учител и за



Христос. През 1932 година в Омен се състоя един от най-големите конгреси



на теософите от целия свят. Тук Кришнамурти трябваше да бъде обявен за



Миров Учител и за новия Христос. Тогава е бил на тридесет и седем години.



Разпратени са покани по целия свят и такива дошли в България.



Тукашните теософи започват своята подготовка и избират свои депутати за



предстоящия конгрес. Но събитията започват да се развиват най-неочаквано



- те започват от България, от София, от "Изгрева". Случва се така, че двама



представители от Школата на Учителя по различни пътища присъствуват



там, на теософския конгрес в Холандия, когато Кришнамурти трябваше да



бъде провъзгласен за новия Христос. Единият представител е жена. Това е



Магделена Попова, която отива лично там, изпратена от Учителя и която



носи писмо от Него, написано на английски - език, който Той знаеше от



следването си в Америка - чието съдържание ние не знаехме, а Го знаеха



само Учителят и Магдалена. Там тя изпълни своята мисия безупречно. За



това ще говорим в отделна глава - за нейната мисия.



Друг, който беше изпратен там, това бе един мъж, един теософ,



Атанас Димитров, който искаше да присъствува на техния конгрес. Поради



липса на средства той тръгва пеша за Холандия шест месеца преди тава,



пристига там в онзи замък, където ще бъде конгресът и понеже знае чужди



езици и понеже виждат, че е дошъл пеша и без средства, го правят главен



домакин и организатор за посрещането на гостите на конгреса. По този



начин той се запознава с всички теософски величия, посреща и



Кришнамурти, има много разговори с него и му е разказвал за Учителя и



Неговата Школа часове и дни наред, когато двамата са се разхождали в



парка на замъка. Атанас за 40 дни пешком пристига преди делегатите



теософи, в замъка наречен "Ерде". Понеже е пристигнал пръв, знаел е



няколко езика, той е определен да управлява замъка. Дават му средства да



се грижи за храната, за посрещането и настаняването на гостите и всичко



необходимо за тяхното пребиваване. А това не е малка работа. Тези делегати



не са били обикновени граждани, а са представители на аристокрацията от



цяла Европа и цветът на интелигенцията, защото това бяха членовете на



теософската ложа, събрали се да провъзгласят Кришнамурти за новия



Христос. Всяка сутрин Атанас излиза да се разхожда в градината, където на



едно и също място и в едно и също време се среща с Кришнамурти и заедно



се разхождат. Точно това е времето, определено от Невидимия свят, когато



Атанас му е говорил за Учителя и България и той най-внимателно е слушал.



Идва денят, когато трябва да се открие конгресът и да се обяви



Кришнамурти за Миров Учител и новия Христос. А преди това, нашата



приятелка Магделена Попова се среща нееднократно с него и му предава



писмото на Учителя. Той вече знае от двама човека за Учителя и за Бялото



Братство в България. На третия ден Кришнамурти държи една реч. Думите,



които той изрича са следните: "Вие очаквате Мировия Учител и искате да



вярвате, че този Миров Учител съм аз. Но това не е истина. Аз съм човек



като вас. Имам недостатъци и работя над себе си да се освободя от тях.



Истина е, че времето за идването на Мировия Учител е вече дошло. И Той е



вече във физическо тяло на земята, но не е тук между нас. Мировият Учител



е в България."



Кришнамурти обяснява това, което е разбрал от разговорите си с



Атанас Димитров, с Магдалена Попова и след като е прочел писмото на



Учителя. Това го слушат всички и остават крайно разочаровани, изненадани



и огорчени от неговото изказване. Като вижда това, Кришнамурти добавя:



"Аз ще продължа да работя за Божието Дело, обаче наравно с вас и като



равен с вас." Трябва да се отдаде заслужена почит на Кришнамурти, че



единствен той от всички теософи разбра Кой е Всемировия Учител и че той



наистина се намира при нозете на Всемировия Учител - така, както бе



озаглавена неговата първа книжка. На третия ден се разпуска конгресът и



всички делегати си заминават. Обаче там Атанас се влюбва в една теософка



на име Хилда, оженват се и след това пристигат в България. Те имаха дете,



на което сам Кришнамурти бе кръстник. Когато Атанас и Хилда дойдоха в



България заедно с дъщеря си, те често ни идваха на гости в малкия ни дом.



Атанас тогава нямаше работа и Борис Николов го взе в неговата



мозайкаджийска бригада. По този начин Хилда се сближи с нас и Атанас



разказваше с големи подробности всички събития от този конгрес на



теософите. А Хилда разказваше допълнителни подробности. Имаме много

хубави снимки от тези години с тях.

"Изгревът" том 1, спомен на Мария Тодорова, съставител - Вергилий Кръстев

Имам си и едно любимо ..като мантричка, което ми помага да не се самозабравям.. "Вяра, надежда, любов, мъдрост и себеотрицание - Христовото съзнание", това също води към себепознание - да не се самозабравяме.