Лора Витанова

Много се радвам, че тази идея стана факт.
В момента, а и не само, има много хора, които се вълнуват от трудови отношения/правоотношения. Всеки от нас попада в ситуации, които не разбира и понякога не избира правилното решение за него. Надявам се да съм полезна на хората, с това, което работя.

Не е задължително човек да разбира от всичко свързано с трудовите отношения, но има неща, на които задължително трябва да се обръща внимание.
Нещо, което е много важно са трудовите договори, но понякога хората не обръщат нужното внимание и след това стават доста недоразумения, поне моят опит говори за това.
Искам да Ви дам един съвет: Винаги гледайте по какъв член от Кодекса на труда сключвате трудовия договор и на колко часа трябва да работите. Това е изключително важно!

Предлагам в тази тема да обсъждаме отделните казуси, които възникват с трудовите договори. Вие сте.

Мисля си, че като се зъвърти това колело с лошото, като че ли няма спиране и е нормално човек да се пита, защо се получава така, и дали нещо не се е сбъркало.
Относно светлите периоди, които уж следват, дори за момент да има някакви проблясъци, отново нещо може да те върне в началото. И съм се питала има ли още нещо, което може да се случи и се оказва, че има, и може да се случи.
Дъното - къде е дъното, кой преценява колко то е дълбоко - винаги може още и още. До къде не знам. До където издържи психиката, може би.
Какво поучително има и какъв урок ще получи човек, когато гледа болен човек от рак примерно - близък, щото тая болест вече не жали никой, независимо от възрастта, и не можеш да му помогнеш по никакъв начин, ако ще каквото ще да направиш, да продадеш нещо, защото трябват пари за лечение примерно - ти го губиш. Кое е справедливото тук??? Къде е справедливото??? Такива примери има много, за този се сещам, щото е личен.
И понякога колкото и положително да си мисли човек, лошото си идва само - никой не го вика, лошото е че след себе си води още!

Мисля си, че като се зъвърти това колело с лошото, като че ли няма спиране и е нормално човек да се пита, защо се получава така, и дали нещо не се е сбъркало.
Относно светлите периоди, които уж следват, дори за момент да има някакви проблясъци, отново нещо може да те върне в началото. И съм се питала има ли още нещо, което може да се случи и се оказва, че има, и може да се случи.
Дъното - къде е дъното, кой преценява колко то е дълбоко - винаги може още и още. До къде не знам. До където издържи психиката, може би.
Какво поучително има и какъв урок ще получи човек, когато гледа болен човек от рак примерно - близък, щото тая болест вече не жали никой, независимо от възрастта, и не можеш да му помогнеш по никакъв начин, ако ще каквото ще да направиш, да продадеш нещо, защото трябват пари за лечение примерно - ти го губиш. Кое е справедливото тук??? Къде е справедливото??? Такива примери има много, за този се сещам, щото е личен.
И понякога колкото и положително да си мисли човек, лошото си идва само - никой не го вика, лошото е че след себе си води още!

Не съм се замисляла защо това е точно така, но всъщност е факт. Понякога си мисля, че е нещо като порочен кръг, от който няма излизане. Започва от "малко" лошо и става лошото все по-голямо.
В моето семейство около 10 години се случваха много лоши неща, най-лошите - най-страшната болест, смърт и то не една. Мислила съм си, защо се случва точно това, точно така, но нямам обяснение, поне не досега.
Между другото много интересна тема! Поздравления.

Няма нищо по-лесно от това, когато на човек не му върви или има проблеми да каже - "имам магия". Удобно е!
Да не забравяме, че и телевизионните предавания ни го напомнят непрекъснато, с разните му там черни магии, вуду магии и не знам си още какви . А пък и щом народа вярва в това защо да не си правят реклама разните му там гледачки и баячки, които развалят такива.
Аз мисля, че просто човек трябва да се вземе в ръце и да не се заплита в тези приказки за магии и да си търси оправдания за същите, защото за тях винаги ще се намерят такива.

Много си права и е добре да се говори за това навсякъде и да се разсейват тия мистични мъгли, обикновено, плод на страха да се поеме отговорността за собствените действия, за собствения живот.
Просто така е по-лесно, ако има друг виновен; а най-удобният виновен е магията: хем ни гали егото и ласкае свръхценните мисли, хем внушава апокалиптичен ужас ...
Ама, че театър.

Като се обърнем към българския фолклор обаче, намираме уникални клетви и пустосвания, псувни и наричания, нямащи адекватен превод на нито един съвременен език

Ние искаме помощ, но когато се стигне до това да дадем - не можем. Възможно е и да не сме способни на това. Сякаш забравихме "човешкото".
Питам се, хората защо все искат някой да се занимава с тях. Защо правят проблемите си обществено достояние на всички. На кого е нужно? В егоизма си забравяме, че всички са хора, човеци. Всичко си има граници, но кой да го разбере.
Конкретно за Вера Кочовска, прочетох нещо, от което се потресох - грозно е просто, да се иска помощ, а всъщност кой има най-голяма нужда от нея - самата тя!
Питам се защо направеното добро се наказва защо? Жестоко е!

А можем ли да вземем/получим нещо, което не можем да дадем самите ние? Това не е ли пладнешки обир! Дори и да е замаскиран зад откровено незнание или пък осъзнато лицемерие?

Разбира се, тези мои размисли са поровокирани от конкретен случай: единият се отнася до самата мен, другият - до обществена личност и то обществена в буквалния смисъл на думата.
Имам предвид феномена Вера Кочовска. Че е феномен, феномен е, но е и човек - боледува и страда, но малцина явно искат да го разберат. Всичките тия пълчища от търсещи помощта й хора, не спират да я търсят, да говорят за проблемите си, да изискват специално внимание и едва ли не се сърдят на съдбата, че ги лишава от "услугите" на тази велика жена.
Жертвала е години наред от живота си да помага на тези и на онези, на всички. Жертвала е живота си, защото е отдадена.
В нейния случай архетипа е победил, егото е било низвергнато в служба на общността. Същата тази общност, която е просмукана от един жесток егоизъм ... Егоизъм, който не признава граници.

Няма ненаказано Добро спокойно може да се трансформира в Няма ненаказана Жертва.
Защото всеки извор пресъхва и живата вода си отива с пожертваното добро ...

Отговорността да си майка е може би най-важното нещо , която една жена поема в живота си. А ако реши и сама да отглеждаш детето си съвсем.
Свидетели сме на двете крайности и на 12-13 год. невръстни майки и на 62 годишната майка. И за двете крайности е нужно преди всичко здрав разум. Доколко той е, аз лично незнам.
Като чух, че родителите и не са и давали да има деца, не можех да го разбера откъдето и да го погледнех . До 18 год. решават родителите, след това самият ти.
Възхищавам се на майките, които продължават да опитват да заченат няколко пъти. Колко нерви, колко пари, колко угаснали мечти и надежди преживяват тези жени, някой успяват други не. И се питам понякога нужно ли е това - колко много деца има в домовете, но осъзнавам, че това е преди всичко много личен въпрос.
Познавам момиче, чиято майка е приемен родител, отглеждаща дете от дом САМА. Искрено и се възхитих - настръхнах като разбрах - за мен това е геройство, а не другото. А като чух и какви абсурдни въпроса са задавани на тази жена се втрещих, но не се и учудих - такива са повечето хора.

Отговорността да си майка е може би най-важното нещо , която една жена поема в живота си. А ако реши и сама да отглеждаш детето си съвсем.
Свидетели сме на двете крайности и на 12-13 год. невръстни майки и на 62 годишната майка. И за двете крайности е нужно преди всичко здрав разум. Доколко той е, аз лично незнам.
Като чух, че родителите и не са и давали да има деца, не можех да го разбера откъдето и да го погледнех . До 18 год. решават родителите, след това самият ти.
Възхищавам се на майките, които продължават да опитват да заченат няколко пъти. Колко нерви, колко пари, колко угаснали мечти и надежди преживяват тези жени, някой успяват други не. И се питам понякога нужно ли е това - колко много деца има в домовете, но осъзнавам, че това е преди всичко много личен въпрос.
Познавам момиче, чиято майка е приемен родител, отглеждаща дете от дом САМА. Искрено и се възхитих - настръхнах като разбрах - за мен това е геройство, а не другото. А като чух и какви абсурдни въпроса са задавани на тази жена се втрещих, но не се и учудих - такива са повечето хора.

Отговорността да си майка е може би най-важното нещо , която една жена поема в живота си. А ако реши и сама да отглеждаш детето си съвсем.
Свидетели сме на двете крайности и на 12-13 год. невръстни майки и на 62 годишната майка. И за двете крайности е нужно преди всичко здрав разум. Доколко той е, аз лично незнам.
Като чух, че родителите и не са и давали да има деца, не можех да го разбера откъдето и да го погледнех . До 18 год. решават родителите, след това самият ти.
Възхищавам се на майките, които продължават да опитват да заченат няколко пъти. Колко нерви, колко пари, колко угаснали мечти и надежди преживяват тези жени, някой успяват други не. И се питам понякога нужно ли е това - колко много деца има в домовете, но осъзнавам, че това е преди всичко много личен въпрос.
Познавам момиче, чиято майка е приемен родител, отглеждаща дете от дом САМА. Искрено и се възхитих - настръхнах като разбрах - за мен това е геройство, а не другото. А като чух и какви абсурдни въпроса са задавани на тази жена се втрещих, но не се и учудих - такива са повечето хора.