Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Иво

Смъртта – какво е отношението ви към нея

Recommended Posts

(Неизвестна поетеса)

***

Ти ужасно приличаш на мама

имаш същите топли очи.

Нека вън още малко остана.

Ще си дойда, не се тревожи.

Ще се върна сама, ще разкажа

от игла до конец своя ден,

както винаги - мъничко важна,

много влюбена, луда съвсем.

Успокой се, ще бъда разумна,

снощи дълго лекувахме раната.

До разсъмване с мен беше будна.

Смърт, ужасно приличаш на мама.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest hrisko_89

Смъртта - брат близнак на съня ,като сме живи няма значение дали някой ден ще умрем ,като умрем няма да ни интересува че вече не сме живи .

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest НиколаДамянов

Когато умра,искам да ми бъде направена аутопсия,за да разбера с точност от какво съм умрял!

Мисля,че ще имаш проблем,ако не можеш да четеш диагнози приживе...А и те самите лекари вече трудно си разбират какво пишат,така че и с медицинско образование да си...пак можеш да имаш проблем! :)

Все пак не се отчайвай...Изход ИМА,да се задоволи любопитството ти.

Още приживе се намери хирург за аутопсията и се уговорете как ще "комуникирате"...с почукване,потропване...може и други "нишани" да уточните!

Важно е доктора да има що годе окултна подготовка или поне да вярва в Отвъдният свят.

Аз лично ти препоръчвам Кристиян! За мен той е авторитет и има доста познания в окултната област и ще ти свърши работа...Дано да се навие да ти помогне,че трудно се намират хем да е доктор,хем да е с окултни познания...хем да е хирург!

Успех ти желая!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Смъртта не е нищо повече от края на една илюзия.

НиколаДамянов, хирурзите не си играят с потропване и почукване. Те направо режат.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Когато умра,искам да ми бъде направена аутопсия,за да разбера с точност от какво съм умрял!

Извини ме за цинизма.., но как точно смяташ да разбереш/след смъртта си/ резултата от аутопсията? :D

Да кажем, че съумееш. За какво ти е нужно да знаеш това...

След нашата физическа смърт предполагам малко ще се интересуваме от телата си, които са просто един инструмент...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Смъртта........днес при споменаването на тази дума, чувствам само болка, защото научих, че моя приятелка е починала на 32г. от рак...

Мир на праха и!

Думите заседнаха в гърлото ми,пръстите отказват да пишат...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте,

Ето малко нахвърлени мисли по темата...

Смъртта е едно ново начало, в което съдбата и материята (хората) нямат власт. Тя е освободителят на душата от железните окови на живота и пътят към просветлението.

Смъртта е в центъра на кръга, тоест оста около, която се върти кръговрата на живота. До известна степен лицемерите както и атеистите не се примиряват със схващането, че един ден ще настъпи и техният край в матерялната им форма. Те не желят да възприемат идеята, че ще загубят всички земни блага въплащаващи техните желания и матерялни ценности. Така те се отдалечават все повече от възможността да се просветят в рамките на човешкото си съществуване. Едва когато лицемерите и атеистите се примирят с тази мисъл ще бъдат готови да започнат своето съзнателно духовно развитие и с всеки следващ живот ( в матерялният свят) да продължават обагатяването на своите човешки души.

“Смъртта е свобода за душата и рай за идеята. Когато смъртта настъпи душата става едно цяло с най-висшата форма на религия и е в пряк допир с Демиургът (Платон).” С тази си фраза Платон се опитва да ни покаже, че когато душата е заключена в оковите на тялото тя е подвластна на нуждите на материята, която го изгражда. Когато организма (материята) огладнее се нуждае от храна под една или друга форма и това важи и за живата и не живата природа. Така еволюционно човешкото изживяване е на върха на пирамидата, но материята съдържаща душата я подчинява на рефлексни неосъзнати действия единствено просветения човек може да спре този не осъзнат процес. Неосъзнатите и рефлексни действия и нужди породени от материята и оставени на произвола на съдбата са тези, които ни спират да се откъснем дори и за миг от небитието.

Всички действия освен сънят, който ни доближава на крачка от смъртта. Спяйки ние навлизаме в света на не осъзнатото съществуване единственно тогава за миг изглеждащ цяла вечност ние ставаме едно с Демиургът. Има много видове сънища в зависимост до колко човека се е осъзнал и до колко далеч му е позволено да отиде. Не е нужно най-всишите сънища да се помнят за да достигне знанието до човека – страшно е когато съня стане реалност защото живота е един сън миг от вечността. Сънувайки ние се опитваме да намерим нерационално решение на инче рационалните си проблеми. И като всяка поезия и тази идва под формата на метафори (архетипи), но под формата на картини, цветове и символи. Това е така защото ние можем да изтълкуваме развръзката на проблема само в пълно съзнание, а тогава се нуждаем от матерялизиращи идеи.

Съня е висшо дело на първопричината даваща шанс на душата и в затвора на човешкото тяло да сложи начало на своето развитие чрез нирваничното състояние до, което ни водят сънищата. Малцина успяват да разтълкуват сънищата си и още малко са тези, които сън без сън сънуват. Ето защо в много случаи състоянията близки до смъртта, или самата смърт на тялото са единствения път към просветлението и началото на нов живот.

Живота е спиралата на падението в центъра на която е смъртта. Смъртта от своя страна е спиралата на възхода и пътят към началото на ново падение.

Редактирано от sybil_wolf

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Научно ще изследват феномена "живот след смъртта"

16563.jpg

Дали съзнанието наистина се отделя от тялото

или това са само халюцинации на умиращ мозък?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Вчера неслучайно попаднах на :

"Ние често плачем за някой,че е умрял,но ако се изпитаме по-основно,ще видим,че ние сме плакали не защото той си е отишъл,но защото неговото съществуване ни е доставяло удоволствие.Удоволствието е,за което плачем " - от "Методът на цветните лъчи на светлината"

Какво ще кажете за тази мисъл на Учителя? Мен направо ме разтърси.Пробуди въпроси,даде ми отговори.....обърка ме и ме подреди :mellow:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest azbuki

Никога не съм плакала на погребение. Особено ако е на човек, който не си е отишъл внезапно, много млад и т.н. Но дори и тогава не е желателно, макар и да е разбираемо. Душата има нужда от спокойствие, за да се отдели от тялото. Ако ревем и се жалваме, предизвикваме смут. Пречим.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Вчера неслучайно попаднах на :

"Ние често плачем за някой,че е умрял,но ако се изпитаме по-основно,ще видим,че ние сме плакали не защото той си е отишъл,но защото неговото съществуване ни е доставяло удоволствие.Удоволствието е,за което плачем " - от "Методът на цветните лъчи на светлината"

Какво ще кажете за тази мисъл на Учителя? Мен направо ме разтърси.Пробуди въпроси,даде ми отговори.....обърка ме и ме подреди :mellow:

Taka e , тъжим не защото човека е починал ,а защото ние няма да го видим повече.

Ако същия този човек ни каже че си заминава за винаги и няма да се видим повече в този живот усещането ще е същото,не защото е умрял ,а защото ние няма да сме вече част от неговия живот (и особено ако това ни е доставяло удоволствие).По тази причина не тъжим за смъртта на далечните си познати или на непознатите,защото нямаме отношение към смъртта по принцип ,а към житейските си връзки.Смъртта ни интересува когато става въпрос за нас ,защото ще трябва да се разделим с най-милото -с материалното себе си.Или когато се отнася до хора които обичаме и то не защото ще умрат ,а защото ние трябва да се разделим с тях.

По същата причина не се тъжи особено за починал след дълго боледуване възрастен човек ,защото малко или много е бил в голяма тежест,тъжи се много за млад и здарв човек ,който ни е носил главно само положителни емоции и т.н.

Отношението към смъртта е чисто егоистично чувство от гледна точка на тъгата и човешките взаимоотношения.

Духовно и философски погледното отношението е съвсем различно-продължение.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Никога не съм плакала на погребение. Особено ако е на човек, който не си е отишъл внезапно, много млад и т.н. Но дори и тогава не е желателно, макар и да е разбираемо. Душата има нужда от спокойствие, за да се отдели от тялото. Ако ревем и се жалваме, предизвикваме смут. Пречим.

Не плаках на погребението на майка ми през 73 година. Тя почина на 50. Аз бях на 20. Бях вцепенена може би. Но след 2-3 месеца започнах да припадам изневидилица. Неплакането ми не беше плод на духовно осъзнаване на нещата. Тогава нищо не смислях в тази материя. Дано все пак тогава да съм й помогнала като не съм плакала.

Положителното от това разтърсило ме изживяване, което ме извади от релсите за около 5 години, е, че вече не се страхувам от смъртта. Наистина не се страхувам.

Редактирано от НелиТ

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Отношението към смъртта е чисто егоистично чувство от гледна точка на тъгата и човешките взаимоотношения.

Духовно и философски погледното отношението е съвсем различно-продължение.

:rolleyes: То какво ли не е егоистично в тоя свят?! Все пак съм на мнение, че освен за материалните си играчки, човек би могъл да плаче и по нереализирания си дълбинен духовен копнеж - и един от отключващите фактори може да е смъртта на близък човек. Двама могат наглед по еднакъв начин да плачат за него, но единият да си реве за отминалите или пропуснати мигове на материално общуване с починалия, а другият да се е обърнал навътре и да се пита: и аз ли подобно на близкия ми, ще съм докрая вкопчен в нещата, които няма как да не ми се изплъзнат накрая? Първата тъга е ефимерна и човекът ще бърза да се утеши отново с потъване в материалното; втората обаче има трансформиращ потенциал. Много от видимо нетъгуващите съвсем не са светци, че да виждат реално вечността на всеки живот и изобщо да не се влияят от материалните промени при себе си и другите. Те по-скоро успешно подтискат обопокоителните размисли, които всяка подобна случка провокира у нас. Това ще си проличи, когато самите те се изправят на прага на Мистерията - дали ще имат същото безпристрастно отношение? Дано! :feel happy:

Редактирано от Добромир

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest НиколаДамянов

Смъртта е едно от най-красивите и хубави неща,които могат да се случат на човек...

при две условия: Първо,че тя никога не бива да бъде предизвикана умишлено

(което не значи,че не може да бъде очаквана),Второ - човек трябва да има много

ясна представа за нещата,които ще върши след преминаване на тази граница.

Разбира се относно второто условие не е достатъчно просто купища прочетена окултна

литература,а и опитности които са разширили човешкото съзнание до степен,при която

личността получава достатъчно много светлина (приживе).

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Представете си, че влизате през бяла врата в една абсолютно празна бяла стая - бял под, бели стени, бял таван. Какво изпитвате?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ставам,бяла,лека и ефирна...

Това е първото нещо,което почувствах :)

Latina,поздравявам те за хубавия въпрос!

Редактирано от pcheliza

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Аз също не можех да плача когато дядо ми и леля ми(които ми бяха наистина много близки)починаха.Бях едва на 16 години и съвсем не бях подготвена,нито бях чела за смъртта,за отвъдното.Усещането тогава беше една силна увереност,че тях ги има и то съвсем истински,вярно без физическото тяло,но с никаква друга промяна.Повтарях това на всички близки,които поради липсата на сълзите ми шушукаха,че съм коравосърдечна и ми казваха,че не съм права.Първа аз сънувах леля си след погребението и.Единственото,което тя ми каза,беше "Благодаря ти!Само ти вярваш,че съм жива."След като го разказах на майка ми тя се разплака.

Мисълта на Учителя ме потресе с това,че дори любовта,която казваме че изпитваме към близки и приятели до една голяма степен е плод на собствената ни потребност,плод на желанието и удоволствието да получаваме.Това ме шокира.Дори болката ни в такива тежки моменти не е причинена от Бог,а от Егото ни.Все едно си мислим,че някой ни е отнел нещо,че е откъснал част от нас,което реално е невъзможно.....ако имаме силна вяра и истински чиста любов.....

Относно бялата стая ...Усещането ми е релаксация,спокойствие и радост.Представям си я окъпана в есенна светлина,с един голям прозорец.Бих си направила такава стая за релаксация един ден.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Смъртта е едно от най-красивите и хубави неща,които могат да се случат на човек...

при две условия: Първо,че тя никога не бива да бъде предизвикана умишлено

(което не значи,че не може да бъде очаквана),Второ - човек трябва да има много

ясна представа за нещата,които ще върши след преминаване на тази граница.

Разбира се относно второто условие не е достатъчно просто купища прочетена окултна

литература,а и опитности които са разширили човешкото съзнание до степен,при която

личността получава достатъчно много светлина (приживе).

Човек може да мисли за смъртта като нещо красиво и да я очаква, едва когато е изчерпал всички възможности за развитие в настоящия си живот. Проблемът е, че подобна преценка малцина биха могли да направят вярно. Напредналите духовно над определено ниво могат да предизвикат смъртта си съвсем умишлено със силата на волята си, когато преценят, че продължаването на живота им не е необходимо, но повечето хора в това отношение трябва да се съобразяват с предначертанията на кармата.

За съжаление, за много хора животът след смъртта няма да е по-красив от този, който водят на земята. Хората с ниско развитие на съзнанието ще обитават в същия мрак и там. Желанията, навиците, зависимостите ще бъдат многократно усилени. Хората със слаборазвито и клиширано мислене ще бъдат затруднени неимоверно, тъй като в надземните светове всичко се управлява директно чрез мисълта. Да не говорим, че без преобладаване на любовта и всякакви надличностни чувства в човека, най-висшите сфери са съвсем недосегаеми.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest НиколаДамянов

"Човек може да мисли за смъртта като нещо красиво и да я очаква, едва когато

е изчерпал всички възможности за развитие в настоящия си живот.

Проблемът е, че подобна преценка малцина биха могли да направят вярно." Станимир

Бих казал,че подобна обективна преценка не е трудно да се направи,но няма да

навлизам в дълбочина.

Истинското "Изчерпване всичките възможности за развитие (на човека) в настоящият

живот" се получава само при осъзнато сливане на човешката Душа със Първоизточника.

Мисля,че най-важният момент,който трябва да се осмисли и разбере тук,

е че това става задължително приживе!

"Напредналите духовно над определено ниво могат да предизвикат смъртта си съвсем

умишлено със силата на волята си, когато преценят, че продължаването на живота

им не е необходимо..." Станимир

Това определено не е така!Необходимостта от един животи и преценката за това никога

не се прави и не може да се направи обективно от човек,...та дори и той да е

духовно напреднал.Всяка умишлена намеса със силата на волята за прекратяване на

живота се доближава до самоубийство.Ясно е,че самоубийството е насилствен акт,който

прекъсва естествения астрално-земен цикъл на развитие на Душата...Следствие са

хаос,екцесии,пренареждане на кармични зависимости,загуба на време и т.н. - все неща,

които не решават проблемите,ами ги задълбочават.Затова и всички религии са толкова

много против такива деяния,но това е друга тема. :)

Поздрави!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

При повечето хора, моментът на смъртта е кармично определен, но не при всички. Освен това закона за кармата е динамичен. Когато човек се опита да заобиколи закона за кармата, разбира се ще си понесе последствията, но случаите за които говоря не са такива.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest hrisko_89

Според вас защо понякога умират малки деца, има ли смисъл, какъв е, имате ли мнение по този въпрос ?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Ако едно зърно не падне и не умре, то остава само. Но ако падне и умре, то ражда плод и е много по-полезно." Цитирах тази мисъл на Учителя по спомен. Та това е смърта. Като завършим развитието си на Земята, смърта идва и ни прибира от там от където сме дошли. Затова смърта е добро, поне според мен. Както обичам да казвам смърта е едва началото - истинския живот е след смърта. Умре някой и се казва "замина си човека". Не, той се е освободил от физическото тяло и душата му е заминала за Божествения свят. И вместо ние да плачем, трябва да се радваме, че е на едно по-добро място.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Гост
Тази тема е затворена за писане.

×