Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Ati

Панически пристъпи и страх- нормално ли е?

Recommended Posts

Здравейте!

 

Дълго се чудих дали да ви пиша, но смятам, че имам нужда от професионална помощ, а не съм сигурна каква точно трябва да бъде тя и към какъв специалист да се обърна.

 

Жена на 27 години съм, винаги съм смятала, че съм доста силен и издръжлив човек, но напоследък започвам да се съмнявам в това.

 

Ще започна с това, че преди 4 години майка ми почина от дълго боледуване и борба с рака. Тя беше най-близкия ми и мил човек. Почина пред мен, в големи болки. Излишно е да казвам, че го изживях тежко, но успях да се събера в себе си и да преодолея депресията, която се опитваше да ме поваля на няколко пъти. 

В последствие срещнах мъжа ми, който безкрайно обичам, влюбихме се, сгодихме се, решихме да имаме детенце и не след дълго забременях. Най- накрая отново бях щастлива и смятах, че от тук нататък е дошло моето време за щастие, но в 6-тия месец от бременността ми се оказа, че има шанс детето ни да има тежка форма анемия- Таласемия Майор. Тогава дойде втория момент в живота ми, в който трябваше да събера всичката си сила и да успея да премина с целия си разум през този момент. Нямахме друг избор освен да чакаме и да видим дали детенцето ни ще се роди здраво или не. За жалост когато дребосъчето беше на 6 месеца се доказа, че е с тежката форма на болестта и започнахме да се борим с това. На кратко, очаква ни трансплантация на костен мозък в Италия, където ни обещават успеваемост 96 % и един съвсем нормален живот за моето дете,без ежемесечни кръвопреливания и т.н. За целта обаче трябва да имаме донор на костен мозък, а най-добрия вариант е той да е братче или сестриче на сина ми. По тази причина в момента се опитваме да си направим второ детенце чрез ин витро, защото това е единствения начин, по който можем да създадем здраво детенце, което да е съвместимо със сина ни.

Пиша ви всичко това, защото така може да ви стане ясно колко много се очаква от мен. Аз трябва да забременея, да успея да износя и родя едно здраво детенце, да го отгледам, а след това и да замина с батко му за Италия и там да бъда човека, който да е свидетел на всяко действие, а първа стъпка от една трансплантация на костен мозък е химиотерапията, която да "убие" стария костен мозък...нещо, което свързвам с болката на майка ми. 

Та така...

През по-голямата част от времето съм съвсем ок, опитвам се да запазя здравия си разум и да вървя само напред и наистина го правя, но има моменти, в които започвам да се задушавам и да изпадам в паника, че когато отида в Италия ще видя как капе косата и на сина ми и после ще го видя как умира в същите мъки, в които и майка ми. Това ме докарва до състояния, в които почти потъвам и след 20 мин невероятна паника някак си успявам да се събера и да изплувам.

Опитвам се постоянно да си налея сама разум и да се държа, но осъзнавам, че имам голям проблем, който в последствие може да ми изиграе много лоша шега, когато детето ми има нужда от мен. Страх ме е да не се срина психически точно когато не трябва.Освен това вече веднъж не успях да забременея след първото ин витро и мисля, че всичко е от стрес. Дори и да успея да забременея, не мога да причинявам подобни състояния на детенцето, което ще расте в мен.

 

Затова ви моля за съвет...кой е начина за мен, който би ми помогнал през целия този път за да запазя психиката си. Дори не съм наясно как да задам въпроса си, но предполагам ,че разбирате какво имам предвид. Знам, че страхът е нещо нормално, но когато води до подобни състояния и въпреки, че има 96% шанс детето ти да живее ти да мислиш, че ще го видиш как умира...това вече не е нормално. Излишно е да казвам, че ще направя всичко, което трябва за да се преборя с проблемите си, но вече имам нужда от помощ.

 

Благодаря ви предварително, че ще обърнете внимание на объркания ми разказ.

Всичко добро ви желая! :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Нека специалистите ти дадат насоки, аз искам само да ти напиша: Мила Ати, прегръщам те силно!!!!! Ти си истински смела! Би трябвало да премахнеш въпроса "нормално ли е?" от заглавието на темата :) желая ти вяра и успех!!!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте отново :)

 

Много ви благодаря за подкрепата. Много е ценно да усетиш подобно нещо от напълно непознати хора :)

 

В момента успяваме да се справим с разходите по инвитрото, имаме помощта на близки и роднини, които са запознати с положението ни. Имаме надеждата, че Фонда за деца с редки заболявания ще ни помогне когато му дойде времето за трансплантацията, но дори и да не е така, в момента имаме да извървим няколко други стъпки и се опитвам да се фокусирам върху тях- забременяването и отглеждането на второто ни детенце е основното, над което искам да се съсредоточа. Когато започна да мисля в далечен план за нещата изскачат толкова неизвестни, че просто блокирам и се започва с паниката, душене, ревове, страхове и всичко ме завърта и засмуква. Оказва се, че нищо друго не може да помогне повече в тази борба от здравата ми психика, а там нещата започват сериозно да издишат. 

 

Хубав ден от мен! И отново благодаря за подкрепата! :3d_041:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Пиша ви всичко това, защото така може да ви стане ясно колко много се очаква от мен. Аз трябва да забременея, да успея да износя и родя едно здраво детенце, да го отгледам, а след това и да замина с батко му за Италия и там да бъда човека, който да е свидетел на всяко действие, а първа стъпка от една трансплантация на костен мозък е химиотерапията, която да "убие" стария костен мозък...нещо, което свързвам с болката на майка ми."

 

В ума ти има толкова много "АЗ ТРЯБВА", "От мен се очаква", "Длъжна съм". А зад това стои огромно усещане за безпомощно безсилие, изпълващо те с ужас. Това е основното противоречие, което причинява тревожността ти. Колкото повече вдигаш летвата на свръхотговорността и себеочакванията си, толкова повече експлоадира страха ти. Аз наричам такава психодинамика... гордост. Можеш ли да контролираш забременяването си, износването, раждането? Не можеш. Но решаваш, че ти си отговорна за това и психически пробваш да го правиш. Така обаче отнемаш функциите на ... Живота, на Бога ако щеш. А между другото, колкото повече се тревожиш, по-трудно е забременяването и износването. А се тревожиш, поради мисленето си, в което автоматично приемаш, че трябва да поемеш отговорност. Тоест, със самите свръхзавишени очаквания към самата себе си, пречиш на Живота да тече, да се случват нещата природно. Същото е по отношение на преживения рак и смъртта. Има рак, има смърт. Не ти пиша това изсмукано от пръсти - аз самия минах през един от най-смъртоносните ракове и не се знае колко ще ме бъде, както и у дома сега гледаме родител, който си отива от рак. Когато обаче човек приеме, че близкия, когото гледа, е жертва, през емоционалната си свързаност с него, той самият се преживява като безпомощна жертва. Нищо такова обаче - ракът е в 99% психосоматика. Нито е лош, нито е случаен, нито е чак пък толкова смъртоносен, когато има разбиране, обич, доброволие и смирено доверие във вечността си, отвъд воалите на преходното телце. Но, в някои случаи се умира. Понякога смъртта е начинът душата да бъде лекувана. Защото същинска смърт няма, извън невежеството на материалистичното човечество... Когато в човека присъства такава мъдрост, той знае, че прави каквото зависи от него, но се случва както и каквото е нужно за Живота. Онзи любомъдър Живот, за който "и космите на главата ни са преброени" и случайности няма. Говоря ти за рака, защото пренасяш безсилната си битка срещу него, в която очевидно няма разбиране, в свръхочакванията си за предстоящото в живота ти. А именно тези свръхочаквания, с които някакси ти се иска да контролираш тревожността ти, я препораждат и увеличават, увековечават и хронифицират. Когато си позволиш да намалеят до нормалното, се научаваш да прегръщаш страховете си от слабост, безпомощност, смърт, болка, собствена непълноценност като майка или жена, провал и т.н. и т.н. Страхове, които сега усилено потискаш с огромните си очаквания към самата себе си, които се явяват битка/ бягство от описваните страхове. Колкото повече се бориш/ бягаш в свръхконтрол, "трябва" и очаквания, толкова повече страховете се акумулират и взривяват в тревожни атаки. Забележи, че в случая става дума за страхове, не за реалност. Можеш да ги преработиш, когато оставиш безплодната, защитна свръхотговорност да се стопи, погледнеш страховете си право в очите, видиш, че са само филм в главата ти и се научиш умело да работиш с този филм, до преобразуването му в смирено доверие в Себе си, в Бога, в Живота и съдбата ти. Да, трудно е да загубиш мама, болезнено е за всеки. Но, самото ти възприятие на случващото се като свръхнегативно, лишено от смисъл, като нещастна несправедливост, е тригерирало присъствието на въпросните страхове и битката с тях. Вероятно си била предразположена характерово и преди това, но преживяванията с мама са били силен стимул, безспорно. Пиша ти това, не без капчица съжаление. Защото да съжаляваш, е да проектираш страха си, че и на теб може да ти се случи, а при мен такъв страх липсва. Обаче с чиста сърдечност ти пращам обичта и подкрепата си! Може би съм малко по-твърд и директен в горните си писаници. АКо е така, спокойно ми направи забележка, ще се съобразя! 

 

С уважение и съпричастност, Орлин

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте, Орлин!

 

Твърдият и директен изказ ми е съвсем по вкуса :)

В написаното от вас намирам много от себе си и имам нужда да го осмисля. Много ми се иска да мога да стигна до мъдрост, която да ми позволява да приема загубата на близките ми хора като нещо нужно и смислено, опитвала съм се да стигна и до там и то много често, но дори в момента едно малко диване на година и три месеца ме гушка за крака докато пиша и всичката мъдрост ми отива на кино. 

Наистина имам нужда да прочета на спокойствие това, което сте ми написал и да го "смеля" по-добре. Ще пиша отново.

 

Благодарности!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Препрочитам няколко пъти това, което сте ми написал и знам, че всичко е така. Аз съзнателно се натоварвам с цялата отговорност за случващото се, защото имам сама доверие на себе си, че всяко нещо, което трябва да бъде свършено ще го свърша на 100% и някак си не искам да разчитам на друг. Искам да контролирам всичко за да съм сигурна, че ще минимизирам риска нещо лошо да се случи, но някак си така се побърквам. До някаква степен явно съм и сърдита на Господ за нещата, които се случват и искам да го разбера, а не мога. Възпитана съм от вярващи и много широко скроени родители, които винаги са ме учили да вярвам, че нещата се случват с причина и сме прекалено малки за да смятаме, че това, което се случва на нас е съществено спрямо всичко останало в тая вселена. И все пак...за човек като мен, който е свикнал да се бори до дупка за всичко, което смята за правилно, който е свикнал да контролира живота си и да взима правилни решения, е много тежко да попаднеш в ситуация, в която не съществува правилно решение, защото просто трябва да чакаш и да видиш какво ще се случи и какво е писано да стане. И понеже миналия път (така да се каже) това, което беше писано не беше добро (от егоистична гледна точка), сега изпадам в паника, че всичко ще се повтори. Не искам да приема, ма*ка му, че някой там горе е решил, че мога да нося на много и че на тази вселена й трябва загубата на моята майка и на моето дете за да продължава да се върти света, а се чувствам точно така и явно се поставям в позиция на жертва. Не знам как да се успокоя и просто да оставя нещата да се случват. Не знам как да спра всичките тия блъскащи се мисли в главата ми. Опитвам се, но явно характерчето ми не позволява. Мозъкът ми не може да разбере как да остави нещата този път на същия тоя Бог, който ми взе майката. Уж вече съм голям човек, а лапето в мен е бясно и сърдито.

Голямо его, гордост, незрялост...достатъчно съм се анализирала за да открия грешките и слабите си страни. Струва ми се, че знам всяко нещо за мен и знам причините за проблемите ми, но не знам как да обърна силата си за разрешаване на тия проблеми за да спра с паниката, страховете и всичко останало, което ме трови и ми пречи да постъпвам адекватно.

 

Как се смирява човек? Как успява човек да прави това, което трябва и остава спокоен за резултата? Как гордостта и егото се свиват до степен, в която притихнал чакаш съдбата си?

 

Прощавайте ако тук не е мястото за всичките ми въпроси и за цялата тема като цяло, но съм длъжна да опитам да открия някой или нещо, което да ме насочи в една по-различна посока.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Скоро моя позната ми писа задавайки ми подобен въпрос- как да се справи с егото си.

 

В писмото няма нищо лично така че ще го цитирам-

 

Може би си спомняш преди известно време ти писах с въпроса какво е всъщност егото. Ти ми даде отговор, но той мен така и не ме задоволи защото въпросите ми продължиха да ме заливат. Вместо да спра аз продължих да ровя докато не се урових като къртица, че чак не мога да дишам. Всъщност дори не знам как да продължа да пиша, но всъщност се обърках най-много от една книга, може би си я чел, ще ти я пратя за да видиш какво всъщност ме омота още повече. Любопитството ми и жаждата ми да знам нямат задоволяване. Реших да спра да чета, защото тази книга едва ли не ми казва, че егото е много лошо. Да добре лошо е, но в днешно време за да оцелееш не трябва ли човек да има поне малко его в себе си, нали то е нещото което търси постоянно сигурност, да е значимо, да е важно. Та кой човек няма нужда от това. Аз когато съм тревожна нямам нужда нито да съм важна или специална, единствено търся сигурността да не се случи нещо с мен. Честно казано съм толкова объркана. Едва ли не егото е толкова гадно, че трябва да се отрека от него. Как да го направя?? Автора предлага не да се борим с него а да признаем че го има, е да признавам че го имам, о като е толкова лошо защо да не му покажа че аз съм повече от него, за да се махне, а в същото време трябва да го приема. Е как се приема нещо което те кара да страдаш, същото е и със страха ми. Каква е връзката не мога да разбера. Пише че егото работи на базата на мисъл и емоция и какво почва да прави то с мен като се появи мисълта и страха ми???? не разбирам...........моля те би ли ми обяснил този процес. Заорах много надълбоко май и се омотах, но ми се искаше да си навържа нещата затова почнах да чета тази книга, но се обърках тотално . После си казвам а защо трябва да знам какво се случва, все едно да се чудя как точно работи вяка моя клетка или даден орган, уф защо съм такава. Моля те помогни ми да ми светне, че съм потънала в .......Спрях да чета и не знам дали да продължа, пращам ти я и на теб да видиш за какво се обърках още повече.............

Ще отбележа само,че става дума за книгата Нова земя.

 

Това бе моят отговор -

 Чел съм  Толе и не ми импонира.За егото ще споделя моят опит.Той е ,че то отпадна когато приех,че има Бог и той е на моя страна.Приех,че душата ми си е направила план за живота ми и всичко, което става е за мое добро.Приех и, че съобразно плана, не аз, а тя-БОГ, върши нещата и се успокоих.Дори и сега не ти пише доктор Първанов ,а Бог. Знаейки това, съм спокоен,че ти получаваш най-добрата информация.

Предполагам, има и други методи за работа с егото, аз само казвам, как то изчезна при мен.
Редактирано от д-р Тодор Първанов

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Умувам, умувам...Добре...свикнала съм да контролирам нещата за да се случват така, както аз искам. Това явно се случва заради егото ми (и още разни други мои проблеми, в чиято основа вероятно си е все то). Страх ме е, че оставяйки ги да се случват по друг начин, те няма да се случат правилно. 

 

От там се нагърбвам със свръхотговорност, която от своя страна ме кара да се страхувам и да се чувствам отчаяна и безсилна. И така се въртя в кръг...така ли излиза? И единствения изход е да оставя нещата просто да се случат.

 

Лошото е, че напоследък с Бог не сме в особено добри отношения, особено от моя страна :) Когато бях по-малка вървях по улиците и много пъти безпричинно изпитвах щастие и благодарност, вярвах, че някъде някой се грижи за мен и съм истинска късметлийка. От много време не мога да усетя подобно нещо и не вярвам истински. Нали за да приема, че Господ, душата или вселената са направили правилния план за мен аз вътрешно трябва да вярвам в това, а аз им нямам доверие. Не, че имам избор...така или иначе ще се случи каквото е решено, но аз имам нужда да вярвам, а не мога. Не го чувствам. Не е искрено. Като че ли се боря с тях, а не сме от един отбор.

 

Бихте ли ми препоръчали някаква литература, която да ми помогне да осмисля нещата. Предстои ми второ инвитро след няколко дни, което няма да е в Бг и ще имам достатъчно време за да се опитам да помогна на съзнанието ми да се насочи в малко по-различна посока от сегашната.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ние хората говорим постоянно за Бог , като се сравняваме с неговото всемогъщество .Стремим се към всемогъщество ...Примирението не е отказ . То е признаване на на нашите крайни , възможности .Приемане  реалността  , нищожноста на собствените сили в сравнение , тези  на света ...Човек може да направи само това което е по силите му , нищо повече . Обикновено го прави ...

Безпокойството идва когато живеем във времето . Когато преживяваме миналото или фантазираме бъдещето . Докато живота в настоящето носи възможността за максимално използване на силите ни .Не е грешно да търсим успокоение , то е опит да живеем в този момент . Когато ми е трудно , си припомням ,,многоизмерноста "на всеки момент . Всеки момент е точка , към която може да подходиш от много страни .

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Его е психоаналитичен термин, който с времето доста се е поизтъркал и се употребява в популярната реч по много странен начин. Сякаш се говори за някакво митично животно... Всъщност в самата психоанализа употребата на този термин е твърде плаваща и недиференцирана. А в научната психология не се и споменава - говори се за внимание, сензорна, работна памет, дългосрочна семантична, епизодична, процедурна, емоционална и т.н. памет, възприятие, метакогниция, аналогия, дедукция, индукция и т.н и т.н. Но, думичката се ползва масово, като в нея се влага... кой каквото си реши. В такъв широк контекст на говорене, изчезване на его едва ли може да има, дори и при великите души, Учители, адепти... Някои мисловни, емоционални и поведенчески патерни остават, макар и овладени. Както се казва в дзен, "Преди Сатори обичаш копривена чорба, след Сатори обичаш копривена чорба...". Между другото, аз също не резонирам с Екхарт Толе. Но, Тодор е много прав, че това, което ни определя като хора, е божествеността, която се проявява през носителя на тялото! Ще ми се да напиша като мога малко повечко по въпроса за щастието и страданието, който ти, Ати, засягаш директно с думите си!

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Само с няколко думи искам да се включа, без да се разпростирам. Това за мен са ключови думи и те са отрицание, гняв и агресия. Ако някога сме имали усещането, че сме закриляни, то тогава ние сме били меки и приемащи. Тогава не сме се съпротивлявали и зад лошото сме виждали надеждата, че всичко ще продължи по добър за нас начин. В мига, в който сме си позволили да повярваме, че съдбата ни е враг, се втвърдяваме, ставаме неотстъпчиви и вероломни. Тогава се чувстваме и изоставени и ни става страшно, но вече не знаем как да намерим пътя обратно.  А той е смирение. Гордостта няма да приеме лесно това, но няма друг начин. Иначе се обричаме на живот в страдание. Не защото съдбата ни е такава, а защото ние правим изборът да не вярваме, да не се доверяваме. Гневим се, отричаме това, което ни се случва, не го искаме, бягаме от него и се изпълваме с яд и агресия, защото това все пак е факт в живота ни. Липсва ни отваряне и приемане.

Ати, имаш избор. И време да помислиш. 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Учителят е говорил много за смисъла на страданието, болката, болестта. Има ги, те са път по възстановяване синхрона с Бога, с мъдроста. Но, страданието може да бъде прието спокойно, без излишна битка с него, а удоволствието да бъде преживявано непривързано, когато и двете бъдат виждани от позицията на душата. Защото ние сме душата. Иска ми се да цитирам думите на Далай Лама от книгата "Изкуството на щастливия живот". В будизма не се говори за душа, нито за каквото и да е аз, било то физиологично или духовно, освен временно натрупване на причини и резултати. Но, извън теологията и специфичния изказ, на практика будистката психология казва същото, което и християнската. Християнинът говори за духовен аз, докато будистът отказва, защото във въплътеното ни, обусловено състояние, умът не може истински да го разбере. Затова пък и двете традиции, през практиката си на съзнателен живот, сърдечно добротворчество и милосърдно съчувствие, молитва и медитация, преживяват допира и сливането с безкрая. Християните го наричат душа и дух, теософите и индусите другояче... Ортодоксалните (южни) будисти проповядват липсата на аз (анатман). Северните (махаяна) също, но през интуитивното религиозно мислене, което силно е навлязло в практиката им, заявяват много подобни на християнските небесни пантеони от ангелски същества (деви), както и степени на лично развитие - нирманакая, самбхокакая, дхармакая, аналогични на християнските тяло на славата, душа и дух. Както и да е, това са много широки теми, в които без да искам се отклоних...

 

"С развитието на технологиите общото ниво на физически комфорт за мнозина от западното общество се подобрява. Точно тук се получава решаващо изместване на възприятията; Тъй като страданието става все по-невидимо, то не се смята за част от фундаменталната същност на човешкото същество, а по-скоро за аномалия, знак, че нещо е ужасно сгрешено, симптом за провал на някаква система, посегателство върху гарантираното право на щастие! 

Този вид мислене крие много опасности. Ако разсъждаваме за страданието като за нещо неестествено, нещо което не бива да изживяваме, съвсем не е трудно да започнем да търсим някого, когото да започнем да виним за своето страдание. Щом съм нещатен, значи съм жертва на някого или нещо - идея, която много често се среща на запад. Виновният може да е правителството, образователната система, лошите родители, разрушеното семейство, другият пол, нашият безразличен партньор (или пък Бог, Вселената, Животът, бел. ред.). Или пък можем да обърнем обвиненията към себе си: нещо не е наред с мен, жертва съм на болест, на дефектни гени... Но като продължаваме да се насочваме към търсене на вина и заемайки позицията на жертва, рискуваме страданието да продължи  с неизменните чувства на гняв, фрустрация и негодувание... Докато разглеждаме страданието като неестествено положение, като ненормално състояние, от което се боим, което избягваме и отричаме, никога няма да изкореним причините му и да започнем да живеем щастливо." Далай Лама

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Страданието е голяма тема, а истината е, че е пряко свързано с темата за щастието. Защото, в този свят всяко удоволствие е следвано от страдание, както и всяко страдание, от удовлетворение. Такъв е този свят. Само надрастването на тези противоположности, поглеждането им от позицията на вечна същност, до която визия се стига в практиката на медитацията, човек може да открие, че и двете могат да служат за Него самия. За безкрая му. Тогава нито бяга от болката, нито се свръхстреми към удоволствието. От такава позиция съзнателността се идентифицира с вечността, човек се преживява като частица от Бога. В това ниво на съзнание знаеш, че причинно следствените връзки неслучайно довеждат всяко преживяване и случване в живота ти, както и че най-важен е изборът, свободната ти воля. Тук сме на училище, не на почивка. Можем да се учим от умереното удоволствие, но без д априлепваме към него. Можем да се учим от даваната ни от живота болка, без да бягаме от нея. Развива се съзнателност за общност, за единство с всяко чувстващо същество, както и за Вселената и цялото битие като нещо живо, като тялото на Бога. В това съзнание човек познава вечността си, знае че е бил в материалното училище неведнъж и ще бъде, докато има какво да учи или докато иска да помага на събратята си да ги правят. 

 

"Единственото място, където можете да чувате тихия глас на Бога, това е областта на скръбта и страданието. Следователно, като дойде страданието при вас, не го отбягвайте, но вслушайте се в него, да чуете гласа на Онзи, Когото търсите. Къде ли не търсите Бога? Обаче не предполагате, че ще Го намерите в страданието. Той не е във външното страдание, което всички виждат, но във вътрешната тъга, която човек изпитва при съзнаване на своите грешки. Това наричаме морално страдание. Тук, именно, ще чуеш тихия глас, който ти нашепва: „Не постъпи добре“. Като не одобрява твоята постъпка, ти страдаш и си недоволен от себе си. Ако не познаеш Бога в страданието, никъде и никога няма да Го познаеш..."

Разбраната скръб 

 

Защо страдаме? За да познаем Бога, казва Учителят. Защото, страдайки, се смиряваме. А в смирението социалните клишета, възпитателните модели, прилепването към зависимости и удоволствия, се разграждат - за да се изгради ново отношение към живота като свят, целокупен, далеч по-всеобхватен и безкраен. В страданието умът започва да се противи, излизат на бял свят всичките му съпротиви, защитни механизми и програмирани комплекси. Ако има съзнателност, човек се учи. Тогава страданието се превръща в съзнателна работа. Ако няма, се превръща в мъчение. Ако има благодарна съзнателност обаче и най-голямата мъка е ползвана като гориво за опит и израстване на свободата отвътре. Болежките, болестите, с аподтик към разширяване на осъзнаването, към промяна на мисленето, чувстването, начина на живот. Когато има съзнателно учене, болестта е път към Бога. Когато липсва, се превръща в невежо роптаене. А смъртта? Има я. Всички умираме - сега или след малко или след няколко години или десетилетия. А понякога и по-рано. Но болката от раздялата с живота е голяма само когато човек се идентифицира с тялото, през призмата на крайния и сляп материализъм. Когато човек живее като душа, нито той самият се страхува прекалено от собствената си смърт, нито тъжи чрезмерно за кончината на близкия. Защото живеейки като душа, чувства присъствието му. Някои дори общуват със заминалите. Ще кажеш, аз не съм от тях. Мъдростта вече е в теб - само воалите на невежеството я спират. Когато живееш отвъд оковите на малкия ум, си част от Бога и познаваш вечността си...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Казвате: „Господ ме е създал такъв.“ Господ те е създал не да бъдеш роб на Земята. Земята е доста умна. Като идат страданията, те имат за цел да ви помогнат. Те казват: „Не бъдете толкова глупави. С този ум, който сега имате, никъде не можете да отидете.“ Съвременните хора са много лениви, мързи ги да учат. И за да ви накарат да учите, ще ви създадат ред болести, ред притеснения. " Свърши се виното 

 

Страдания има, когато няма съзнателност. Те са насочване, вкарване в пътя на мъдростта, любовта, истината. Когато биват преживявани мъдро, нещата се променят. Вече не са страдания, а уроци, възможности, вложени в трудностите, приемани с отворено и благодарно сърце. Така разсъждавайки, мъдрото сърце знае, че и болестите и смъртта са временно положение в света. Ще дойде време, ще се смеем на детинските си разбирания, които днес имаме за смъртта като свършек... 

Когато човек има развита съзнателност за себе си като част от Бога, старото разбиране за страданията като мъка, се преобразува. Те са виждани вече като налягане, като противопоставяне, което материалният живот осигурява, за да преобразува дълбоко естеството на разбиранията, да приведе физическото съществуване към резонанс с божественото, както въгленът се превръща в диамант, благодарение на натиска.

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

 

 

Как се смирява човек? Как успява човек да прави това, което трябва и остава спокоен за резултата? Как гордостта и егото се свиват до степен, в която притихнал чакаш съдбата си?

 

 

Здравей Ати, задаваш въпроси, на които отговорът е : необходимо е време и живеене. 

 

Твоето живеене, в момента е много наситено. Има много емоция, много мислене, много важни решения. Спомена нещо за причинно - следствени връзки, моят съвет - забрави за това. Забрави и за логиката. В момента това са последните неща, които ще ти помогнат.

Пред теб стои поредица от вземане на решения и си даваш ясната сметка, че носиш отговорност за това, затова и цялата грамада от мисли и емоции, които са те разтревожили. 

Имаш един важен въпрос - Да имаш или да бъдеш - как да вземеш решението. И тук идва въпросът, Защо вярата е по - важна  от логиката?

 

"Дълбоко вярвам, че всеки има лична връзка с това, което наричаме Бог – нещо като отворена телефонна линия, през която получава най-подходящите послания за себе си. И когато се свързва с този канал, когато открива това състояние, съзнателно или не, придобива яснота по отношение на много неща от живота си – защо му се случват, как да ги тълкува, какво да предприеме. Осеняват го нови идеи и решения – истината става очевидна, знае, че трябва да направи точно това, а не онова. Обаче често само няколко часа след като сме направили тези интуитивни открития, след като сме осъществили тази ясна връзка, започваме да не им вярваме вече – твърде фини ни идват, за да ги предпочетем пред грубата материя на умствените заключения, която сме свикнали да възприемаме. И отново попадаме в капана на причинно-следствените връзки – взимаме едни и същи решения, които водят до едни и същи резултати или взимаме различни решения, водещи до същите резултати. Защото каквито и решения да вземем в ума, те не водят до различно ниво на осъзнаване и дълбоко удовлетворение – само до плитки, кратковременни изживявания. И когато им се наситим, пак започваме да търсим онова – дълбокото, защото вътрешно усещаме, че някъде там се крие нещото, което търсим. "
 
"Ние носим в себе си два свята. Единият е този на причинно- следствените връзки, така наречен от някои “карма”. Това е светът на ума ни, на логическите заключения, на енергиите, които сме излъчили и сега възприемаме обратно. Това е свят на дуалностите, където всичко има своята противоположност и ние не преставаме да се люшкаме между тях. Свят на егото и нетрайните материи, в които силно вярваме, защото можем да пипнем и да видим. Свят на ниските вибрации. Другия свят усещаме, когато надскочим първия, когато му се наситим или прогледнем зад него. Когато повишим вибрациите си. Той е свят на чисто, необезпокоявано от нищо, отворено съзнание. Свят на нашата истинска същност, свързана с всичко наоколо. Свят на решения и действия, свободни от логични последствия. Свят, в който основното гориво е любовта, а всичко притежава огромен потенциал и многобройни възможности. Именно той е изворът на радостта, покоя и удовлетворението, които нямат своя противоположна емоция, защото не са емоции. И двата свята се намират в нас и имаме възможност да превключваме между тях. Първият е илюзорен и променяем, защото съществува и се материализира, само дотолкова, доколкото сляпо му вярваме. Докато вторият е вечен и присъщ на всеки и всичко. Вратата към него е осъзнаването."
 
"Когато започнем да внасяме съзнание в живота си, се издигаме, повишаваме вибрациите си. А съзнание внасяме, не като пребиваваме в  мислите си или се поддаваме на всяка емоция, която ни завладее, а като присъстваме, наблюдаваме, когато ние избираме накъде да насочим вниманието си. Едва тогава започваме да усещаме истинската си природа и да взимаме решения в нейния дух и стил. Защото, замислете се, как взимаме дадено решение? Колко гласове вътре в нас слушаме? Забелязали ли сте, че понякога, колкото и да мислим, колкото и да променяме решенията, които взимаме, резултатът е един и същ – в крайна сметка изпитваме неудовлетворение? Защо? Защото често взимаме решения с помощта на ума. А за него са важни резултатите, крайната цел и решенията, действията. За нашата истинска същност, за нашето съзнание е важно самото пътешествие, състоянието, резултатът тук и сега – само там намираме, каквото търсим. Защото дълбоко в себе си ние търсим състояния, а не притежания. Всъщност умът се опитва да достигне до притежания, които ни носят състояния. Но притежанията носят само временни състояния, обикновено сетивни, достигнати чрез петте ни сетива. Трайните състояния не са в ума, а в съзнанието. И те не са сетивни. За тях нямаме нужда от притежания. "
 
 
 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Толкова ви благодаря! Прочетох по няколко пъти това, което сте ми написали и всяко от нещата си намери своето място.

Маги, права сте! От много време не знам как да се върна, но мисля че вече съм избрала. Търся начин да се спася от този гняв и агресия и да се науча на смирение. Търся начин и да вярвам отново. От много време знам, че сегашното ми светоусещане не води до нищо добро, напомня ми се дори физически.

Знам, че пътят е дълъг, но имам нужда да намеря покой и знам, че това е начина.

Орлин, всичко, което сте написал ми даде вяра. Благодаря!

Искам да знаете, че ми помагате да разбера много неща за мен самата! Понякога човек, който е изпаднал в подобно на моето състояние има нужда от шамар за да си поеме дълбоко въздух и да започне да функционира. Благодарение на вас днес с Бог позатоплихме отношенията ;)

Много ви благодаря, че ме търпите с цялата ми обърканост!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Моля регистрирайте се, за да коментирате

Вие можете да публикувате коментар след като влезете в акаунта си



Влизане Сега

×