Jump to content
Порталът към съзнателен живот
lolita

Притеснявам се за приятеля ми

Recommended Posts

Приятелят ми е 26 годишен мъж. Проблемът е баща му- не е лош човек , но е много , много странен.  Баща му е затворен човек, сякаш живее само, за да работи. От работа се прибира и работи нещо вкъщи. Ходи до работа с работните дрехи, които са изгладени с ръб.  Забранявал е много неща на приятеля ми ( добре, че е бил дядо му " Х"  , за да го заведе на море). За да си купи нещо сам е събирал пари и е помагал. Живял е в много лишения. Баща му освен това цял живот не е разговарял със своя баща( дядо му "У"), който е бил не по -малко странен( мир на праха му).Най-лошото е, че бащата на моя приятел прави грешките на собствения си баща. Например дядо му " Х" купил колело на моето момче, което бил малък, а баща ми казал: - Келеш с келеш, аз имах колело, когато бях на 18 чак. След като е завършил училище приятелят ми е започнал работа в завода, в който работи и баща му. Още преди да завърши се е преместил в стара къща , закупена от баща му, за да не живее при тях, понеже в 9 часа не са му се карали като се прибира. Спял е в мизерия, на един диван, плащал си е сам ток, вода. Впоследствие с баща му са започнали ремонт на въпросната къща, но всичко е трябвало да става така както казва баща му, а уж прави къщата за него.  Не го пускал да излизат, постоянно му намирал работа.  А той е младеж и искал поне малко да излиза. Къщата , в която баща му живее се водила цял живот на дядото "У",и той е живял в постоянен страх да не я предпишат на сестра му и да не остане без покрив. Когато се запозна с мен много трудно ме запозна с родителите си ( срамуваше се от тях). Освен това нямаше мечти. Аз силно вярвах ,че човек трябва да учи и да се развива ( така бях възпитана). И когато пътищата ни се разделиха, понеже мен ме приеха в далечен град, той пожела да дойде при мен. Моето условие беше да учи. Приеха го само редовно и дядо ми " Х" извика баща му да се разберат да го издържат и да си делят разходите наполовина. Баща му обаче казал : " аз пари за учене нямам". Приятелят ми ми каза по телефона, аз се разплаках и казах, че може само хляб и сол да ядем , но ще се справим. Дойде при мен като се издържаше с обезщетения за безработица,а и дядо ми " Х" помагаше. После започнахме да работим лятото, убедих го да отидем на морето и изкарахме късмет, а и той е много работоспособен и бързо го харесаха, започна даже да се развива малко по-малко. Самочувствието му се вдигна, а и си изкарахме пари , за да изкараме цялата година с малко лишения. Баща му обаче откакто замина да учи спря да му говори. Това му тежеше, аз го карах напук пък той да му говори и да прави опити да се сближат. 

Моите мечти обаче продалжиха. На мен на морето не ми хареса особено и исках да отида на бригада в Канада ( имах много приятели, които бяха ходили). Той обаче нямаше от къде да вземе тези пари и заем дори от нашите не искаше, а и имаше планове да се развива на морето и аз спрях да настоявам. Заминах сама, беше трудно , но беше добре и за мен като личност.

Сега баща му съвсем е полудял. Първо, си купи супер скъп телевизор ( маниак е на тема телевизори има 5 в една стая и ги завива, пуска старите вместо новия, че нямал време да пусне новия), което тежи на приятеля му, защото си купува такива неща, а пари за единствения си син няма. Второ, докато е мразил котки, сега е завъдил 20 котки , които рушат дома му. Трето, нашите ги поканиха на гости( защото за 5 години никога не са се виждали, а с родителите на брат ми на приятелката станаха първи приятели), а той отказа, защото имал работа ( да вари ракия, да не говорим, че само вари ракия , а му се свиди да даде на приятеля ми).

Аз отидох у тях на гости, но бях афектирана от други неща и първо ми замириса много гадно, едва се сдържах да не повърна, после ги сравних с една луда съседка, която си говори сама и също има 20 котки. Гнус ме беше да хапа и давах зор на приятеля ми да отидем в другата къща. Той ме попита какво има и аз не издържах, казах му всичко ( винаги съм прекалено искрена и не се замислям, дали ще нараня нечии чувства). Започнах да изпитвам панически страх да се обвържа по-сериозно с него. Ставах и лягах с мисълта за техните, не исках да се храня. Чудех се, съдех майка му, защо не се развежда. Представях си ,че моя приятел ще стане такъв, че е някакво проклятие в този род и аз ще взема живота на майка му. Мислех си един ден те ще са баба и дядо на детето ми как ще вкарам дете при тези котки. Хубаво е да си жалостив и да обичаш животни, но това граничи с лудост. Той поставя котките над жената и детето си. Скоро се били карали, защото им писнало и на приятеля ми и майка му, но сега единственото постигнато е, че пак не му говори, А на мен най-големия ми страх е приятеля ми да не превърти един ден и да не стане като баща си, защото генът си е ген. Искам да се среща с хора, защото само хората променят и затова го карам да отидем на бригада в Канада , да преживее нещо ново, което да го промени, а не да е като баща си ,който не е излизал от родния си град. И май прекалено го подсещам и му говоря, защото приятелят ми е станал супер изнервен, откриха му прескачане на сърцето ( той казва ,че е от стрес) , намразил е семейството си. Иска баща му да му предпише къщата, но аз съм сигурна, че няма да стане , а и вече се надявам да не стане, по-добре да сме в др град на квартира, далеч от него. Но нещо в мен вярва или иска да вярва, че ако той на лошото отговаря с добро и показва обич на баща му ,може би баща му ще се промени. Но той не иска да опитва, много му се ядосах, когато не му се обади за рождения ден ( а ставаше на 50), защото като прави тези неща се превръща в него. Има ли начин да повлияем на баща му? Няма да се съгласи да отиде на психолог. А дали не е добре моят приятел да отиде, защото вече много неща го мъчат, а и между нас напоследък с тези неща много не върви? Какво да правя, как да му помогна, без да му натяквам? 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Извинявам се - не съм специалист, но ще си позволя да изкажа мнение. 

Изобщо не искаш да помогнеш на приятеля си, а на себе си! Искаш да задоволиш собствените си представи, предразсъдъци и потребности, променяйки него. 

Не виждам приятелят ти да иска да се осъществи сам, без тази болна връзка с родителите си. 

Защо трябва вашите да се познават с неговите родители?

Защо трябва ти да ходиш у тях и се сближаваш с баща му?

Защо трябва той да отиде на бригада? 

Защо непременно трябва да учи?

 

И последно - приятелят ти дойде ли да те помоли за помощ или ти (комплексите ти) решиха, в колко голяма нужда е той?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Леле, този отговор доста ме попари. Аз искам наистина да помогна на него и не съм крила, че искам да поногна и на себе си.

Смятам, че за 5 години е нормално нашите да се познават( не казвам да станат първи приятели) и да, имам представи, мечтая за едно сплотено семейство, което да си помага и за нормални човешки взаимоотнишения.

Аз не искам аз да се сближавам с баща му, искам той да се сближи с баща си, а не да го мрази, защото усещам , че започва да го мрази и да го обвинява за всичко, а той все пак е направил и добри неща. Пак казвам баща му не е лош човек, но е много странен и наранява собственото си семейство. Според мен има нещо в детството му, което го е направило такъв. Не се е чувствал обичан от собствения си баща. Затова търся помощ, защото не искам чувството , че на баща ти не му пука за теб да се отрази на приятелят ми. Вярвам, че не трябва да съдим баща му, а да го разберем и да му помогнем, но не не знам как, затова пиша тук.

За бригадата съм съгласна. Ние с приятеля ми сме противоположности( дори според типологията на Юнг). Аз харесвам много негови качества, които той се опитва да ми придаде, а и аз така на него. Смисълът според мен е да се учим едни други. Искам малко от малко да се научи да рискува, затова го карам за бригадата, а и съм убедена, че ще му хареса.

Бях на 18, когато го накарах да учи, а и той не се е дърпал. Смятах, че така от връзката ни ще излезе нещо положително. Сега аз се депресирам и се чудя има ли смисъл от ученето, а той ми казва, че е много доволен от това, че учи и дори и да не се реализира има нови знания и умения и се е запознал с много, много нови хора.

И последно, не ме моли за помощ, но ми се оплаква, че много стрес му се е насъбрал покрай баща му, постоянно ми разказва всички странности, които върши баща му. Виждам, че му тежи , защото често споменава темата дори пред приятели и пред нашите. А сега и за това прескачане на сърцето са му казали, че е от стрес. Та ние сме студенти, какъв стрес??? Вярно е, че и ние се караме от време на време допускам и аз да съм виновна за този стрес,но и това с баща му страшно много му тежи, а аз не знам наистина как да му помогна, дали да го посъветвам да се борим и да отвръща на лошото с добро, да показва на баща си , че го обича, да му говори, когато той му мълчи насреща или да избягаме далеч- в по-голям и далечен град или в чужбина.

Редактирано от lolita

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Напълно нормално е приятеля ти да е под стрес. От една страна е притиснат от родителите и особеностите на баща си ( които според описаното минават към психологичен проблем), от друга страна е притиснат от теб. Родителите му имат едни претенции към него, ти други, той е, както се казва метафорично, "между чука и наковалнята".

За теб обаче е по - важно да изясниш за себе си, как си представяш партньора и партньорската връзка:

като човека, на който да "помагаш" доминирайки и определяйки посоката на отношенията , с по - скоро майчинска загриженост от колкото с женска любов.

или:

като Жената, която обича, разбира, приема човека до себе си такъв какъвто е и дава времето, което му е необходимо, за да вземе сам решенията за живота си, да определи сам посоката на развитието си и ако това съвпада с нейната да вървят заедно.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря! Аз разбирам, че го притискам, но реагирам емоционално и си казвам всичко, което мисля и ме притеснява. Ще се питам да се владея и да го разбирам повече. Но как да процедираме с баща му? Има ли начин да му повлияем или просто да си живеем живота и да го оставим той да си живее неговоя?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Често съм имал клиенти, по на 50 години, които са идвали при мен с множество невротични оплаквания, в основата на които е било това, че отказват да приемат родителите си, такива каквито са.

 

И както се досещаш, техният проблем е рефлектирал и върху семействата им.

С две думи-той трябва да реши проблема с приемането на баща си, иначе ще страдате и двамата.

Сам не може да го направи, нужно е, да посещава известно време психолог.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря бързия отговор.

Искам да попитам само при събирачеството на вещи и животни от страна на член на семейството в следствия на загуба, могат ли близките да помогнат като се консултират с психолог или няма смисъл при положение, че самият събирач на животни категорично ще откаже да се срещне със специалист?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Първият ми импулс беше да напиша "Ако той не иска, безсмислено е!" Всъщност, има някакъв шанс в него да се събуди желание за промяна, ако се направи мотивираща интервенция. Събират се максимален брой хора, които той все пак уважава и би чул. Преди посещението оттренират репликите и мотивирането си. Отиват и меко и по-директно и отново меко и сърцато, се опитват да събудят в него мотивация за работа по себе си. Шансът не е голям...

Като цяло обаче, виж какво ти е писано по-горе: можеш да помогнеш на мъжа си да приеме баща си, когато ти самата вътрешно го приемеш! Това не означава да си съгласна и във възторг от поведението и характера му - приемането е допускане на различието, идващо от високата позиция на любовта, въпреки.

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравей, в текста ти освен обич и загриженост личи и покровителско отношение - на места се отнасяш към приятелят си като към духовно по-малък от теб и по-незрял. Това е често срещата грешка, която всички допускаме в желанието си да помогнем някому.
Запитай се обаче - ти майка ли искаш да му бъдеш или любима? Да вървиш редом с него, наравно из пътеките на живота, или като орлица да го напътстваш накъде да лети?

Взаимоотношенията му с бащата му са си негова грижа (частично и твоя, но предимно негова). Той сам може да се освободи и да преодолее комлексите си. Да, с твоята любяща (повече приемаща, отколкото наставляваща) подкрепа, но главно сам - човекът си има свой уникален живот, път и мисия.

За да изравниш везната спрямо тези си преценки, може да си помислиш - "За какво моят приятел ми е помагал, за какво съм му благодарна?" (не е нужно чрез действия, може само чрез отношението си към теб).

Ако съм на твое място ще посетя психотерапевт/психолог и ще се опитам да преразгледам отначало всичките си позиции по темата. Имаш някои мисловни схеми, които идват от ролята, в която си влязла с времето при взаимоотношенията си с него.
Дори можеш да отидеш заедно с партньора си. "Така и така нещо ни куца връзката, нека поне заедно се преоткрием." С което ако заедно вдигнете нивото си на себеосъзнатост, вече ще можете през любящо състрадание, изпълнено с мъдрост и смирение да помогнете и на близките ви.

И всъщност - "Как е добре да се отнасям към нещата, които не ми харесват" - чрез състрадание или чрез гняв?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Много благодаря за изчерпателните отговори.

Всъщност първият ми пост от 2015г. е повлиян от първоначалния шок, който изпитах, когато се сблъсках със събирачеството на животни, а и самата година за мен в личен план беше доста объркана и ми предстоеше ново начало, което ме плашеше.

Много неща се промениха положително оттогава във връзката ни, а и дори в отношенията ни с родителите му.

Определено искам да посетя психолог, за да ме насочи аз как трябва да подхождам към родителите на мъжа си, защото не ходя у тях и се чувствам виновна/ това не значи, че изобщо не ги виждам, виждаме се, но не ходя в дома им и често чувам упреци и подмятания от разни хора/.

За съжаление, колкото и да се опитвам да живея в настоящето се питам: "- Ами ако имаме деца? Как ще ги заведа у тях?" Все пак толкова животни могат да причинят болести.

Това всъщност продължава да ме тормози.

Знам, че хората са различни и се опитвам да приемам различията, наскоро бях дори вдъхновена от книгата " Човек на има Уве", защото там се разказваше за подобен типаж.

Извадих си извод от книгата, че ако съм много досадна спрямо баща му, може нещата могат малко да се променят..

За да дойде с мен на психолог ще трябва убеждавам мъжа си, а от казаното от Вас разбирам, че е по-добре да не го насилвам за такива неща.

Иска ми се и той да говори със специалист от гледна точка на страха ми от това как ще му се отразят тези отношения с родителите му след години.

Може би наистина съм го чувствала за духовно по-незрял, той е малко по-материален от мен, но определено аз също съм научила много неща от него. 

В момента не смятам, че нещо "куца" във връзката ни, просто изпитвам някакъв страх за бъдещето.

 

Редактирано от lolita
Тавтология

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×