Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Sign in to follow this  
selsal

Тайната да преценяваме себе си

Recommended Posts

Охо, хайде и тук така - има тема, която не ни допада нещо - има проблем, няма тема - няма проблем.

Е, идеята за приключването беше моя. Може да имам по- голяма потребност от приключване , която се разплисква в най- различни посоки. "Рецензията" на Силвия може да означава, че при това е добре да внимавам да не опръсквам другите със своите си потребности! :) Съжалявам за "опръскването"!

Но имах предвид следното: Ако развоят на една тема е балансиран- значи е поставена добре. Или дискутиращите по нея са достатъчно балансирани. Но ако не е особено балансиран (което констатирах, и което ме навенде на мисълта, че посоката не е тази), а същите дискутиращи в други теми постигат по- осезаем баланс, нещо в постановката на темата е подозрително. Обаче пък и от такива експерименти има нужда. Как ще разберем коя постановка е тази, и коя не е... :)

Ето, ще се види: Ако негативните тенденции спрат и в темата се появат и доказателства за това, колко и кога е ценна себепреценката, ако започне да се вижда как тя може да подпомогне търсещия духовна светлина, всичко ще бъде наред. :). Може и изобщо да не спрат негативните тенденции. От което пак ще има полза. При себепознаването научаваш всичко, не само положителни неща. Тъкмо ще се убедим и кое е достатъчното условие за успешно себепознаване...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Май е необходимо да се уточни, че себепознаването е безкраен процес. И това е така защото микрокосмоса е отражение на макрокосмоса, а последния е безкраен. Необходимите условия могат да бъдат определени, но съществува ли достатъчно? Самото битие тласка единиците съзнания, които го съставят към еволюция, развитие на съзнанието и постигане на истината за себе си (себепознание) и за цялото. Това е вътрешно заложено в самото съществуване. По отношение на настоящия етап на развитието ни, имам чувството, че ни липсва достатъчно наблюдателност. А без нея себепознанието е невъзможно.

Редактирано от Станимир

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Тази среща минава през вратата на Смъртта. Тя е неописуема и е невъзможно да бъде словесно предопределена.

Умирането е занимание самотно...

...болезнено, агонизиращо и раз~криващо...

...а е прекрасно да си жив!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Умирането е занимание самотно...

...болезнено, агонизиращо и раз~криващо...

...а е прекрасно да си жив!

Прекрасно е, стига да си жив... в достатъчна степен.

Станимир, напълно съм съгласна, че за качествено себепознание (в един малък отрязък от време, или в една ограничена област- може да се разгледа и като себепреценка) ни липсва наблюдателност, но ми се струва, че това не е току- така. Струва ми се, че за това има дълбока причина. и тя е свързана с достатъчното условие.

А Висоцки предлага начин за виждане на приятел. Несъмнено методът работи и за себевариант

"Если друг оказался вдруг

и не друг, и не враг, а так,

если сразу не разбереш,

плох он илихорош,

парня в горы тяни, рискни,

не бросай одного, его

пусть он в связки в одной, с тобой,

там поймеш кто такой"

Тъкмо и сезонът е подходящ... :)

Редактирано от Багира

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

себепознаването е безкраен процес. И това е така защото микрокосмоса е отражение на макрокосмоса, а последния е безкраен.

Така е ако го гледаш времепространствено - безкраен е, но гледната точка е изключително несъстоятелна, понеже е миниатюрна част от неговата позната есенциалност(на макро/микро, значение няма и разлики също). И Пътят на душата не е обвързан с тази безкрайност, а повече с освобождаването от нея, понеже точно тя е най-ограничаващата рамка на живота. А животът в неговата чистота не е обвързан нито с пространства, нито с тяхното дете - времето.

Ако погледнем откъм дълбочината на проявление ще видим също безкрайност, но само отнесена към нашата възприемчивост, а в същото време ще усетим, че съществува и място но покой - не на временен отдих, а на пълен покой. Разбира се и това в известна степен е отнесено към сегашната ни възприемчивост, но когато ти си самото развитие, с всичкия му необхванат потенциал, какво точно ще се развива в теб; когато ти си самия път, с безкрайната му положеност и неположеност, какво още ще се извървява?

Е, докато съществува нуждата(субективна) да познаваш нещо, каквото и да е то, то познаването му не ще вижда край.

Редактирано от Венцислав_

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ще се опитам да снема сатанинските представи, които се вмениха на самопреценката.

Досега се каза, че преценката и самопреценката са нещо лошо, защото оценяват нещата по начин, който напомня поставянето на клеймо. Призивът е: нека да не критикуваме, това не е добро нещо. И се добавя: нека започнем да се опознаваме, защото опознаването е едно безкритично вглеждане в самите нас.

В същото време самият отказ от преценки и самопреценки е категоричен, тоест върху критичния подход се поставя нещо като анатема. Това много добре личи там, където безапелационно се отхвърля самопреценката, с други думи – има нетърпимост към преценяването въобще. Аз вече посочих, че въпросното отхвърляне на самопреценките не е нищо друго, освен една изключително натвърдена преценка, която се явява истинската основа на безкритичното самоопознаване. Тази натвърдена преценка е метапреценка. Тя е толкова критична, че е готова да зачеркне докрай и до кост. Любопитното е, че ония, които имат нагласата да приложат в живота си тая метапреценка, не забелязват, че отказвайки се от себепреценяващата критичност, изпадат в една особена и хипертрофирала критичност, която в действителност е основата на безкритичното им самоопознаване.

Добре е да се отбележи, че метапреценката не е еднократен акт, извършен в миналото, посредством който “добрите” души са се отказали да бъдат лоши. Напротив, метапреценката се осъществява от “добрите души” всекидневно, те постоянно изричат отказа си от преценяване и то с единствената цел да се самозаблуждават, че са добри, и по тоя начин да могат да вменяват на някой друг, че е лош.

Нека сега видим какво в действителност е преценката и в какво се състои нейната тъй ужасяваща, според метапреценяващите, критичност?

Да бъда самокритичен е да издържа да гледам на себе си нееднозначно, да виждам и опаката си страна. Критичността не е сочене с пръст, не е да осъдя някого, критичността в своя здрав вид няма нищо общо с отхвърлянето. Напротив! Критичността е приемането на обратната позиция, на позицията, която обикновено заемам. Критичността е способността дълго време да удържам на напрежението на различни гледища вътре в себе си. Ако човек е критичен в тоя смисъл, той ще може да преценява вярно. Преценката е умението да виждам лицевата позиция у себе си, посредством вижданията на опаката, и да поглеждам на опаката позиция чрез парадигмата на лицевата. Това е същинската преценка! Така аз не само няма да етикирам света или себе си, а точно обратното, защото и двете блюда от моята вътрешна везна ще се намират пред очите ми. Здравата, и в тоя смисъл осъзната критичност е винаги синтетична. Към това, мисля, Станимир толкова дълго ме призовава. Но доколкото познавам психологията, човешката везна никога не е равновесна, единствено мъртвото е равновесно. Самопреценката успява да постигне една нагласа към уравновесяване, което е истинската цел. Затова в себе си и в обществото човек е добре да дава своята подкрепа за подцененото блюдо на везната, онова, което обикновено не се забелязва.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ще се опитам да снема сатанинските представи, които се вмениха на самопреценката.

Не съм особено внимателна, но като че ли не съм видяла до тук такова определение- "сатанинско". Ако го има- моля за извинение за невнимателността си. Ако наистина го няма, тогава се срещаме с едно любопитно явление: вменяваме на събеседниците си мнения, които те не са изказвали, а след това разгромяваме посоченият от самите нас и вменен на другите аргумент.

Аз вече посочих, че въпросното отхвърляне на самопреценките не е нищо друго, освен една изключително натвърдена преценка, която се явява истинската основа на безкритичното самоопознаване. Тази натвърдена преценка е метапреценка. Тя е толкова критична, че е готова да зачеркне докрай и до кост.

А това ми харесва! Звучи ми прозорливо, елегантно и точно!

Всъщност, когато човек открие възможностите на безкритичното опознаване и самоопознаване, открива, че има възможност за много повече научаване! И възможност за освобождаване, за прекрачване, за да не изпадне в безкрайно самосъзерцание, както, може би, Венцислав предупреждава, че може да се случи.

В края на краищата, може да е време да поотворим някой и друг тълковен речник. Защото думите...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Не съм особено внимателна, но като че ли не съм видяла до тук такова определение- "сатанинско".Багира

Определението “не е особено балансиран”, имайки предвид развоя на тази тема, както и определението “негативни тенденции” са твои определения, ти видя ли ги накъде преди да ги използваш? Тук май имаме един особен препсихологически феномен: правим нещо, не забелязваме, че го правим, после когато някой друг го направи и стои съзнателно зад него, го обвиняваме за това, като така и не си спомняме, че и ние сме го направили. Но защо някой ще прави това? Ами за да сатинизира! Последният ти пост в неговата първа част е ярък опит за такова действие.

А това ми харесва! Звучи ми прозорливо, елегантно и точно! – Багира

Само дето си го разбрала превратно. Може би под въздействието на някой тълковен речник /впрочем съветваш ме да чета повече ли?/. За възможностите на безкритичното опознаване едва ли разбираме много от твоя прежен пост? Как мислиш? Но за метапреценката, като ежесекудно отричане в другите на това, което ние самите с такава страст правим, постът ти е най-пръв модел.

Само осъзнатата критичност ще ни спаси от тъмните и неосъзнати влечения да цензурираме, да отхвърляме и да се натъкмяваме на пиедестала на доброто.

Редактирано от selsal

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Олеле, страхотно сте се развихрили по тази тема през последните няколко дни. Какви са тези интелектуални шамари, selsal бил груб, себепреценката била представена като сатанинска - нищо не разбирам. Но тъй като всичко това се е разразило след моя пост №71, бих искала да се извиня на всички, които са били въвлечени в тези негативни емоции и особено на selsal, който в никакъв случай не съм целяла да засегна. Да, споделянето на моя личен опит в пост №71 исках да прозвучи като контрапункт на основната тема, но явно е създало прекалено голяма дисхармония тук. Обаче, хубав или лош, това си е действително моят личен опит и единствено мога да помоля модераторите в Технически проблеми, ако е възможно да го преместят в другата тема за себепознанието.

Пожелавам успешно развитие на темата оттук нататък!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Аз доколкото познавам selsal, той нито е груб, нито е засегнат. Може Диана Илиева, когато е била - някога - selsal, се е чувствала груба или засегната. Но това, надявам се - и тогава, както сега, - си е технически проблем.

Обръщам се към ония, които умеят да се преценяват, отвъд техническата проблематичност: кога рязахте живо месо от себе си, вместо да опознавате що за уникати сте? Имало ли е случаи, в които изведнъж сте прозрели, че сте се лъгали колко добри сте, а всъщност сте се оказали не дотам добри? Кога бяхте лоши, негодни, малоценни, кажете своите най-мъчни преоценки, но преоценки, в които не се крие колко лоши са другите? Кой умее да споделя? И кой си играе на откровен?

Аз дадох два примера /ако трябва ще дам трети/, shelter все ни насочва в тая посока. Време е да свършваме със схоластиката.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Всеки ден, ако не всеки час, но без да се замислям много, го правя. И трябва да ти кажа, че и тези хора тук също, предполагам. И преценям, че повече съм лоша, много, много повече съм лоша, отколкото добра.

"Понякога, понякога, понякога съм бяла и добра. Как рядко ми се случва да съм бяла!"

Но, selsal, случва се и това... понякога.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Имало ли е случаи, в които изведнъж сте прозрели, че сте се лъгали колко добри сте, а всъщност сте се оказали не дотам добри? Кога бяхте лоши, негодни, малоценни, кажете своите най-мъчни преоценки, но преоценки, в които не се крие колко лоши са другите?

Неведнъж съм го правил и нямам никакво намерение да спирам процеса на само-дисекция. Все още има много което да се желае.

Ходихме навремето в група по радж йога със съпругата ми.

В определен момент тя имаше хубаво видение как астралното и тяло отлита и това бе съпроводено с много щастие, радост и свобода. Изпитах ревност и завист дотам че се изказах да спрем да ходим в тази група по йога.

Отстояването на "собственото" мнение също ми е създавало доста проблеми, макар и вече да има светлина в тунела.

"Аз" е широко понятие в общоприетото му значение, всъщност е "те".

Различаването между реалното и фалшивото е неоценимо.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ходихме навремето в група по радж йога със съпругата ми.

В определен момент тя имаше хубаво видение как астралното и тяло отлита и това бе съпроводено с много щастие, радост и свобода. Изпитах ревност и завист дотам че се изказах да спрем да ходим в тази група по йога.

Нагледен диалектичен пример, как всяко нещо се превръща в противоположността си.

Всъщност, допускам, че съзнаваш как си направил добро на съпругата си от завист.

Самокритичност, добре, но последвалото надграждане на новите тухли върху старата основа до какво ли води? До срутване, поредно... А понякога и няма срутване, стига се дотам, че постройката остава, а ние - затворени безвъзвратно вътре.

За кой ли път - храмът стар трябва да бъде тотално разрушен. И после, новите тухли и нови ръце да издигат, неличностни.

Разрушаването става чрез затихване, а тогава сами идват новите ръце и водят към река Йордан... Пустинята... Пасха, безквасен хляб... Тайната вечеря в горната стаичка... Предаването... Разпятието... Възкресението...

Пък тогава вече и самокритичност няма....

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

... водят към река Йордан... Пустинята... Пасха, безквасен хляб... Тайната вечеря в горната стаичка... Предаването... Разпятието... Възкресението...
icon12.gif

Пък тогава вече и самокритичност няма....
:)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Току-що видях ценната мисъл за деня.Дон Мигел Руис е един от авторите,които още препрочитам,та ето едно негово уточняване по повод на това,дето го коментираме тук.

:3d_016: "Първото споразумение-бъди безгрешен в словото си-означава никога да не използвате силата на словото срещу себе си при създаването на своя разказ.Безгрешен означава "без грях."Всичко,което правите срещу себе си, е грях.Когато вярвате в лъжи, вие използвате силата на словото срещу себе си.Когато вярвате, че никой не ви харесва, че никой не ви разбира, че никога няма да успеете, вие използвате словото срещу себе си."

Когато си слагаме сами"лоши оценки",когато се чувстваме виновни, няма нужда някой да ни наранява,ние го правим сами.Понякога се държим със себе си по-лошо, отколкото някой друг би го направил.

:3d_016: "Да бъдеш безгрешен означава да не използваш собственото си знание срещу себе си и да не позволяваш на гласа в главата ти да те обижда.....Как ще разберете кога сте безгрешни в словото си?Ами-чувствате се щастливи.Доволни сте от себе си. Изпитвате любов."

Ето как пак стигаме до емоционалната реакция,пак стигаме до любовта.Според мен,всички верни пътища водят към нея. :3d_046:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ако някъде в нас има строшена костица, която ни пречи да вървим, а някак ни принуждава да пълзим, или пък в нас има лъжлив дух, който ни внушава качество точно там, където то липсва, струва ми се, именно словото, посредством което разпознаем болното място, ще възроди любовта, която така лелеем. Кой беше казал, ако окото ти те съблазнява... пфу, как беше... какво трябваше да му сторя на това пусто око?

Мое желание е, чрез себепреценката, да се попитаме: възможно ли е да къткаме някой малък бяс у себе си; и то така да го къткаме, че да си го любим; и то така да си го любим, че да се идентифицираме с него - да смятаме, че няма ли го него, няма да ни има и нас?

Аз не подтиквам никого към това да не цени съкровеното "себе си", а към това - да не го замести с някое опашато и рогато "себе си", което на всяко второ изречение се тръшка и казва "пък добро съм, на!"

Безгрешни ли ще сме, ако гримираме именно греха си с помадата на добродетелта? Онзи, който отбягва преценката се плаши от преценката, защото... какво ли ще му открие тя?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Тук ще кажа така:"Кой каквото търси си го намира."

И ще добавя, че никой не е само добър, но посоката да е тази, към доброто в нас.От отрицателното към положителното да се движим, не обратно;по-добре да се чистим,а не да се цапаме.Казват,че не малко сълзи са проляти от сбъднати мечти.Е, не е ли по-добре да внимаваме за какво си мечтаем, в какво вярваме,какво си мислим за себе си?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

където безапелационно се отхвърля самопреценката, с други думи – има нетърпимост към преценяването въобще.

Дали има нетърпимост....не мога да твърдя. Но, отхвърлянето е безапелационно, защото, кой може да остане безпристрастен при използването на преценка и особено на самопреценка? Какво гарантира истинност, безпртистрастен поглед и пр.? Винаги се стига до "изместване" дори и при най-силно желание за достоверност!

Докато познанието и самопознанието ни предпазват от поставянето на грешни "диагнози"! Единствения недостатък е постигането на псевдопознание;но,това вече си е личен избор!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Защото съм с деца всеки ден,/а те ми дават много:),позволяват ми и да ги наблюдавам,без да се крият в "театралничене"//ще повторя вероятно ,което всеки е виждал.Въпросът в очите на детето:"Аз,какво правя?!Ти,ми кажи!"

Колко много трябва да порасне човек,за да намери отговора на:"Аз, какво и защо го правя?!"Но това Аз е и аз и ти-аз.Отказът от преценка е защото, как да покажа нещо,ако вече то не е било различено.А,щом е различено значи в някого е видяно,дали качеството ,което посочвам не е мое,като го наричам твое.Дали това, което тебе виня,че правиш не правя аз?Но това вече беше обяснено!:)Пак приличам на някой,който повтаря за да се убеди дали правилно е разбрал.:)

Тъй ги имам аз:) тези аз и алтер аз./Не употребявам вече познатите термини ,защото по моя преценка си мисля,ме разбирате по-добре,защото според мен може и да има други,на които те не са известни.Както на мен. :)Ето я играта,която знанието ни погодява.Светът е такъв защото го мисля ,преценям за такъв./Двама воини в бой и в прегръдка,с еднаква сила и умения.И понеже си мислих за въз-държане и за из-държане ,се чудя какво е да /се/ държиш."Всичко,което е повече от истината би било прекалено много."Р.Фрост Не можах да се въз-държа да го напиша.Но не знам защо,нито какво ще последва след него.С което някак доказвам,че случващото си е феномен и то неизбежен./Т.е въпреки моята преценка,която аз"имам"за вярна,т.е.според мен - единствена възможна.Правя ли преценка,вече отхвърлям чуждата,освен ако не съвпада с моята./

И в края, да хванеш това "си"за опашката,си струва понякога.:)Е,може и да не рогато!По-лошо.Може и да е мекичко и пухкавичко!Много усмивки?!?Дали не ме е страх от тебе selsal,та гледам да те подкупя!:)Не.Не е след дали.Но пък отреченото?! :)Добре,че си далече.Иначе...

Редактирано от shelter

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Самокритичност, добре, но последвалото надграждане на новите тухли върху старата основа до какво ли води? До срутване, поредно... А понякога и няма срутване, стига се дотам, че постройката остава, а ние - затворени безвъзвратно вътре.

За кой ли път - храмът стар трябва да бъде тотално разрушен. И после, новите тухли и нови ръце да издигат, неличностни.

Разрушаването става чрез затихване, а тогава сами идват новите ръце и водят към река Йордан... Пустинята... Пасха, безквасен хляб... Тайната вечеря в горната стаичка... Предаването... Разпятието... Възкресението...

Пък тогава вече и самокритичност няма....

Това е.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

... така да го къткаме... така да си го любим, че да се идентифицираме с него?

:lol::3d_146:

... на всяко второ изречение се тръшка и казва "пък добро съм, на!"
:lol::D

Безгрешни ли ще сме, ако гримираме именно греха си с помадата на добродетелта? Онзи, който отбягва преценката се плаши от преценката, защото... какво ли ще му открие тя?

"Имай добро мнение за себе си, но бъди изключително внимателен и предпазлив."

Буда :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Мое желание е, чрез себепреценката, да се попитаме: възможно ли е да къткаме някой малък бяс у себе си; и то така да го къткаме, че да си го любим; и то така да си го любим, че да се идентифицираме с него - да смятаме, че няма ли го него, няма да ни има и нас?

Хубаво питаш. Защото точно така правим. И кътаме, и не един, и не малък бяс. И разбира се- идентифицираме се с него, затова и не ни се разделя с него.

Въпросите са: 1. как да успеем все пак да го видим; 2. Как се прогонват бесове?

Ще ми се да попитам: Какво става, когато заклеймим един бяс? Какво става, когато изработим програма за ликвидацията му, стъпка по стъпка? Освобождаваме ли се от него?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

...къткаме някой малък бяс ...си го любим...

Въпросите са: 1. как да успеем все пак да го видим; 2. Как се прогонват бесове?

...Какво става, когато изработим програма за ликвидацията му, стъпка по стъпка? Освобождаваме ли се от него?

Стъпка по стъпка също може за някакъв упорит недостатък или вреден навик.

Повечето от тези неща обаче са като листни въшки върху плевел.

Плевелът е чувството за "мое". Бесът се храни от страха за "моето".

Егото е "моето". My precious.

Енергията от вечното "Аз Съм" я концентрира върху "моето".

Конкуренция за вниманието следва върху хиляди малки потоци вихри от страхове и безпокойства.

Затова трябва да се унищожи его - идеята за "мое" в огнената лава на вулкана на Самадхи.

Първоначално - Савикалпа Самадхи. Да възприема истинското Аз - Вечно щастливо съзнание безсмъртно :)

Безбройните разклонения свършват съществуването си като листни въшки когато плевелът е изтръгнат от земята. Те изгубват силата си идваща от желанието и страха.

Само с по една добра постъпка добрите качества на благородството, обичта и честността идват лесно.

Постепенно ще дойде и Нирвикалпа Самадхи на непрекъснатото единение с Бога :feel happy:

Редактирано от Валентин Петров

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Т.е. въпреки моята преценка,която аз"имам"за вярна,т.е.според мен - единствена възможна.Правя ли преценка,вече отхвърлям чуждата,освен ако не съвпада с моята.

Чудя се, дали някой от вас се лови,както аз го правя,връщайки се към текста си отново?

Какво доказване на амбивалентност или амбитенденции/не знам точно как се нарича,но съвсем просто казано двойственност/!

Въпреки МОЯТА преценка,която Аз "имам"за вярна.

И по-надолу.

Правя ли/Аз/преценка,вече отхвърлям ЧУЖДАТА/?!чия/,освен ако не съвпада с МОЯТА./Дали първата МОЯТА е една и съща с последната МОЯТА/:))

Как се шегува мисълта с нас./КОИ сме ние?!/:)) :king:

Редактирано от shelter

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ами амбивалентността не ми изглежда нещо лошо. Действителността е доста повече, от това, което можем да "хванем" в една преценка. Затова- или е добре да не се заковаваме в една преценка, а да сме готови за "добавки" , или да и позволим да бъде многопланова, многомерна, развиваща се. Може ли това да бъде безпринципност? И да, и не. Принципност ли е да считаме, че електронът се държи само и единствено като частица? Или пък- само и единствено като вълна?

Редактирано от Багира

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Гост
Тази тема е затворена за писане.
Sign in to follow this  

×