Jump to content
Порталът към съзнателен живот
maggee

Здравето, целите в живота, желанията и смирението

Recommended Posts

Вероятно това е въпрос, който интересува всички, поне в този портал - желанията ни, доколко те са редни или не, да ги удовлетворяваме или да ги потискаме, доколко имаме право да преследваме собствените си желания и доколко трябва да ги жертваме за хората, които обичаме, когато съществува конфликт на интереси.

Наскоро посетих курс по източна медицина. Две неща, които чух там, ме поразиха, въпреки че идеите не баха нови за мен. Въпреки че са известни факти, осъзнах ги по нов за мен начин. Първото - че за да оздравее човек, за да запази здравето и жизнеспособността си, той трябва да има цел, заради която да живее - човек не може да бъде здрав и да запази здравето си заради самото здраве. И второто - че всяко потиснато състояние на човека е свързано с определени физиологични процеси; преподавателката се изрази така: "Когато сме нещастни, тъжни и потиснати, клетките ни получават съобщение 'На стопанина не му се живее', когато сме щастливи и радостни, обратно 'Стопанинът иска да живее, стягайте се'." Именно желанието за живот е свързано с мобилизация на жизнените сили в организма. Стана дума за древни сексуални техники, осъзнах още един факт по нов начин - че сексът е равнозначен на раждане на нов живот и за организма е именно това. Сексуалният акт съобщава на тялото да се готви за нов живот, да даде най-доброто от себе си - да се приведе в оптимално състояние.

Природата ни е дала съвършена система за оценка на добро и лошо - доброто е онова, което ни прави щастливи, лошото е онова, което ни кара да страдаме. Това и децета го знаят. За да получим щастието често сме готови да извършваме големи усилия, да променяме себе си, да променяме света чрез промяната в себе си. Целите, които си поставяме, почти винаги са предизвикателства за нас - такава е природата ни. Лесните неща не ни интересуват, постигнатите цели не ни вълнуват вече. Защото човекът има един стремеж - да върви напред. Основните инстинкти на човека - инстинктът за оцеляване и инстинктът за продължение на рода, вероятно стоят в основата на стремежа ни към развитие, към даване на максимума от себе си. И ако понякога умът ни играе лоши шеги, обърквайки добро с лошо, то тялото ни никога не греши. Успехът, победата е свързан с продукия на хормони на щастието, неуспехът - обратно, с хормони на депресията. Ако понякога можем да залъжем ума, че приемаме тази болка в името на духовна цел, то тялото не можем да излъжем - депресията и потискането на жизнените процеси, усещането за нещастие са сигурни критерии, че сме в заблуда.

Преди време размишлявах върху свой проблем, нещо, което имах стремеж да направя, но умът ми ме спираше - дали е правилно или не? Поради този конфликт в продължение на много дълго време се чувствах зле. В един момент осъзнах всички тези неща, които написах по-горе - че ако не направя това, което цялото ми същество желае, правилно или не, просто няма смисъл да живея. Щеше да дойде един ден, в който нямаше да намеря смисъл да стана от леглото. Защото животът без смисъл няма смисъл. Усетих как животът си отива от мен. И тогава отхвърлих всички мисли и си казах - майната му, ако е правилно - ок, ако не е - ще си понеса последствията, но аз ще го направя. И всичко се промеин за миг - приток на сили, приток на живот, ентусиазъм, оптимизъм, щастие, изчезнаха болките в гърба, които ме мъчеха от няколко дни - само при решението, че аз ще го направя. И го направих - резултатът беше прекрасен, и то за всички участници в ситуацията :)

Няколко дни по-късно "случайно" попаднах на научно-популярен филм - Human instinct (BBC) (4 части, има ги в www.kolibka.com). От толкова езотерики почти бях забравила медицината, но фактите са си факти:

Всеки от нас има желание да печели. Когато сме близо до победата нашият мозък и тяло работя в хармония, което ни дава сладостта от победата. Щом осъзнаем, че победата е близо, вниманиено ни се изостря, а рефлексите ни стават по-бързи и започваме да се чувстваме непобедими. В момента, в който победата ни е "в кърпа вързана", получаваме пълно увлетворение. Хормонът допамин стимулира центровете на удоволствие в мозъка, създавайки дълбоко чувство на благоденствие. След това ендорфинът се разпространява в тялото, като ни кара да изпитваме еуфория. Това е естествения пик на тялото. Ендорфинът прави и още едно забележително нещо. Боксьорът, дори и да е счупил ребро, едва ли би го усетил, защото ендорфинът блокира болката, като спира комуникацията между гръбначния и централния мозък. Адреналинът от надбъбречните жлези и тестостеронът се резпрастраняват в кръвоносната система. Те са ни дали вече сила по време на борбата и сега ни поддържат готови и ускоряват възстановяването ни. Дишаме по-дълбото и сърдечният ни ритъм се увеличава, консумирайки повече кислород и доставяйки обогатена кръв на мозъка и мускулите. Сега сме в разцвет и готови да приемем нови предизвикателства. Тъй като тялото е, което ни дава мощно възнаграждение при всяка победа, ние продължаваме да искаме още.

Има по-силен инстикт, който ни мотивира още по-силно. Притежаваме още по-мощна мотивация - това е страхът от провал. Разбира се, загубата ни кара да се чувстваме лошо, и това е заради една добра причина. Резултатите могат да са катастрофални. Загубата е много по-трайно и мощно приживяване от това, което разултата от победата може да бъде. Загубата ни кара да се чувстваме ужасно и за да радберам защо, трябва да погледнем вътре в нашето тяло. Загубата е завладяваща. Когато започнем да губим, механизмът ни за възнаграждение се изключва. Хормоните допамин и ендорфин, които ни карат да се чувстаме добре и да продължаваме да се борим, започват да изчезват. Ние влизаме в снижаваща се спирала, което ни кара да губим увереност. Изведнъж усещаме изтощение, болки в мускулите и страдание. За разлика от победителя. Изведнъж осъзнаваме че губим и това отключва освобождаването на стрес-хормона кортизол. При смесването с адреналина, който вече циркулира в кръвта, ние се чувстаме обезпокоени, дори изплашени. Ако загубата е катастрофална, ние се демобилизираме - един примитивен инстикт, който имат и другите животни. За да предпази се мозъка, всички вторични функции на тялото се изключват. Вегитативната нервна система внезапно забавя сърдечния ритъм. Кръвта се изтегля от червата и ние усещаме „буца в гърлото“ и тежест в стомаха. Мускулите се отпускат и ние губим контрол над крайниците си. Тялото ни има един последен начин за да получим урок. Всеки път, когато губим, хипокампът в мозъка се стимулира, за да гарантира, че ние ще запомним загубата завинаги. Центърът на емоциите, амигдала, активира в паметта дълбоко чувство на нещастие. Всичко това създава силен спомен на неуспеха, предпазвайки ни от повторение на същата грешка."

И тогава на практика осъзнах, че всичките ни проблеми се раждат в ума ни, че са плод на някакви наистина изкривени морални ценности - идея, която не беше нова за мен, но в онзи момент я почувствах с цялото си същество. Осъзнах, че идеите за добро и лошо на западното общество са коренно противополжни от това на източното общество, това са огледални светове - след като в един момент различни хора по света приемат различни неща за добри и лоши и това им помага да живеят добре, следвайки различни идеали - има ли всъщност обективна преценка за добро и лошо?

Освен усещането ни за щастие и нещастие.

И тогава се замислимх за целите в живота, за желанията. Аз съм човек, който винаги е следвал желанията си и не съжалявам за това - всичко се е получавало по прекрасен за мен и за другите хора начин. Ако можех да се върна назад в живота си, не бих променила нищо, бих изживяла живота си по същия начин. Всяка мъничка цел, всяко мъничко желание ме е превръщало в по-добър човек - с повече знания, повече умения, изчиствало е характера ми от вредни черти. Да, имало е болезнени моменти, но днес болката я няма - остава само удовлетворението. Само удовлетворението от това, което сами сме постигнали, може да ни донесе радост и самочувствие, може да ни накара да се обичаме, да обичаме и другите.

Когато сме влюбени например, ние се радваме на всички влюбени двойки, ние изпитваме истинска любов към света, към хората, склонни сме да помагаме, да даваме всичко от себе си - безусловно. ние сме влюбени и летим, можем всичко. Когато ни липсва любов, същите тези влюбени двойки ни дразнят; можем да поомгнем на човек в беда, но не го правим - да не сме ние най-големите балъци, нека всички се мъчат като нас.

Разбира се, винаги може да бъде поставен въпросът - това, което желая, дали е добро за мен и за хората, които обичам, а за другите хора? Ясно е, че няма ситуация, която да удовлетворява всички хора едновременно. Но на първо място сме самите ние - отговорност носим на първов място за себе си, собствения си живот, собственото си щастие. Другите хора имат същите отговорности към себе си и всеки има възможността да гради осбественото си щастие - те не са беззащитни кукли, за които ние тррябва да носим отговорност.

Откакто започнах да се замислям за желанията си, започнах и да ги преценявам и да търся критерий, по който да разбера дали те са добри или не за мен и хората, които обичам. След 2-годишно главоблъскане най-после намерих разрешението за себе си. Ако се върна към горния пример, желанията, които имаме в състояние на щастие и любов, не могат да бъдат лоши и вредни; реализирането им може да бъде свързано с трудности, но това са дълбоки, базисни желания, те определят хода на живота ни, нашата същност - без тях ние няма за какво да живеем. Когато изпитвам любов и си пожелая нещо, то се сбъдва за много кратко време, най-често до 24 часа - още един критерий за това, че желанието ми е добро за мен: спонтанното, без каквито и да било действия, и бързо реализиране на желанието. Една мисъл задвижда процеси и сътворява чудеса - а в света процесите протичат по най-лесния и целесъобразен начин, без насилие и напрежение - пътят на любовта. Добро е онова, което събужда у нас желанието ни да живеем, да се борим, да се развиваме, да отстраним болестите и неприятностите от живота си, да постигнем щастието си. Добри са желанията и целите ни, които подтикват организма ни към живот - и под живот нямам предвид съществуване.

И в този ред на мисли осъзнах и смисълът на идеята за смирението - спокойствието на ума, при което човек може да улови тези подтици към действие, които в правилния момент му подсказват правилното действие. Импулсите, които ни подтикват към "нелогични" постъпки с приказно развитие на събитията след това - мисля, че всеки в живота си има примери за това. Смирението няма нищо общо с подчинение - това е състояние, в което можем да чуем вътрешния си глас, а никой по-добре от него не знае какво е добро за нас. Умът ни е безсилен - душата обаче знае къде и какво трябва да се направи, за да постигнем това, за което сме дошли на този свят. От нас се иска само спокоен ум, за да я чуем. И, разбира се, да я последваме.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Мона

Съгласна съм с всичко онова, което пишеш, но по принцип.

Защото това е философията на добруването в един пределно егоистичен начин на живот, разпределен между правилни желания, правилни цели и правилни постижения ... И всичко това зад маската на източната мъдрост и фолософията на savoir-vivre.

Егото над всичко, щастието преди всичко, постигнатите цели - заветна цел.

С такова впечатление оставам аз.

За да сме здрави, трябва да имаме правилни желания и ако страдаме за нещо, значи неправилно живеем ... И ако сме болни, какво става тогава? Неправилно мислим ли? Или имаме неправилни желания?

А защо забравяме, че животът без страдание е просто немислим, без болки, без болести, без смърт ... По тази логика и смъртта е страдание от неправилен начин на живот?!

Животът е всичко онова, което ни се случва, независимо от това какво смятаме ние за правилно или неправилно, дали биваме опровергавани, или, напротив, оправдавани от битието си. И всички ние имаме различни съдби, които трябва да следваме, не да упорстваме. Да се подчиним на съдбата си - дали това ще е смирение, ожесточение, ярост, каквото и да е - добре е да следваме пътя си. За мен това е пътя на сърцето, където абстрактни понятия като правилно и неправилно звучат неразбираемо и непонятно.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

А защо забравяме, че животът без страдание е просто немислим, без болки, без болести, без смърт ... По тази логика и смъртта е страдание от неправилен начин на живот?!

най сигурното нещо в този прекрасен свят е смърта и тя е прекрасна защото по този начин се завръщаме в собственият си ДОМ и във великата вселенска библиотека ще бъде добавено това което сме научили в тоз живот а тоз живот е такъв какъвто ние си го направим в нашите мисли и въжделения

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Има два вида цели. Истински цели на човека, цели на душата, чието постигане води до удовлетворение, щастие, развитие на човека. И цели на ума, които са наложени от обществото, семейството, околните ни хора - вила на брега на морето, скъп автомобил, много пари - цели, чието постигане води до прогресивна душевна пустота, до искане на още и още и колкото повече постига човек, толкова по-празен остава. Очевидно, природата се е погрижила човек да следва истинските си цели. Така че тук изобщо не говорим за егото - не всяка цел и желание на човека идва от егото. Желанията на егото не носят удовлетворение, а още по-големи желания, които ни правят още по-нещастни и неспосособни да постигнем удовлетворение.

Страданията и болестите не са нищо друго, освен признаци, че човекът върви в погрешна посока - да, съществуват и са точно признак на неправилно мислене. Да кажем, че светът е създаден такъв, какъвто е, че има природни закони, които действат безусловно и ако ние имаме правилно отношение към тях, ако ги разбираме и се съобразвяаме с обективната реалност, няма да имаме причини да страдаме. Страданията са плод на нашето неразбиране и идват да ни покажат точно това - че в нещо грешим. Страданието изчезва в момента, в който човек приеме и се откаже от заблудата си - поне това показва моят опит. Болка, която съм търпяла години, е изчезвала за минути с едно просто решение, решението да приема ситуацията каквато е.

Имам щастието (нещо, което дълго време смятах за голямо нещастие) да получавам бърз отговор от страна на реалния свят в резултат от мислите, чувствата и действията си - и затова не смятам, че съдбата е нещо, което се търпи. Сътворяваме съдбата си във всеки момент с всяко свое решение. във всеки момент имаме избора да продължим по стария път или да тръгнем по нов, а всяко промяна води до голяма промяна в живота ни, в обкръжението ни от хора, в начина на на мислене. Не смятам, че болестите са нещо, което човек трябва да търпи. Известно е, че всеки проблем, характеров или физически, който оставим неразрешен, се предава на децата ни - това ли искаме за тях? Има хора, които успяват да променят това - значи може и трябва. Не съм съгласна, че трудните ситуации са нещо, което трябва да влачим до края на живота си. Дадена ни е възможност да променяме нещата - да променяме себе си, да променяме отношението на другите хора към себе си, да лекуваме тялото си, да се борим за щастието си - и това е, което всеки уважаващ себе си човек би направил без да се замисли - би избрал най-доброто за себе си.

Сещам се за историята за жабата, която паднала в млякото, но в отказа си да умре избила маслото :)

Преди няколко дни попаднах на книгите на Ноел Батън (които горещо препоръчвам на всички, които не са ги чели) - човек, който се е излекувал сам от "нелечими" и неразбираеми за меицината болести.

Скуката е естествена реакция, предназначена да ни предпази от бездействието и застоя.

Отегчението е хормонална реакция, която поддържа тази функция на организма ни. Чувството на отегчение изчезва незабавно в мига, когато просто сме завладени от мисълта за нова и предизвикателна цел. В момента, в който спрем да се развиваме, нашият организъм е устроен да намали отделянето на хормоните на въодушевлението и да увеличи хормоните на безпокойството (кортизол и други хормони), които пораждат чувството на скука. Ако не се погрижим за себе си в този момент, отделянето на тези хормони ще се повиши още повече, засилвайки безпокойството ни, и вероятно ще породи потиснатост и недоволство. Щом започнем да работим за постигането на определена цел, особено ако тя развива личността ни или ни носи чувство за сигурност, отделянето на кортизол ще се нормализира, а в същото време ще се увеличи отделянето на хормоните на вълнението (адреналин, интерферон и други) и на хормона на удовлетворението и любовта (допамин), които ще породят и засилят чувството ни на любов към живота. Добрите цели, към които се стремим и в които се съсредоточаваме, са изключително ефикасни при регулирането на отделянето на хормоните, които повишават качеството на съня ни.

Научно доказано е, че хубавата идея също предизвиква това отделяне на положителни хормони и именно това ни кара да се чувстваме въодушевени от добрата идея, която ни е завладявала. Влюбването също води до тази реакция на щастие и положителни реакции, тъй като за сърцето и тимусът чувството на любов е като блестяща идея. Само хормоните на радостта и щастието позволяват истинското възпроизвеждане на клетките ни по време на R.E.M. съня, а отделянето на тези хормони се предизвиква единствено от положителното и радостното отношение към света и чувството на любов към живота.

“Радостното чувство” на любов и слънчевата светлина, действащи заедно, предизвикват отделянето на хормона на любовта (допамин). Доказано е, че положителното отношение поражда отделянето на допамин от substantia nigra в средния мозък. Допаминът често бива определян като “хормонът на любовта” и неговият недостиг се забелязва, когато човек преживява депресия. Допаминът е също така много силен имунен медиатор.

Ние сме устроени така, че трябва да завършим и изживеем докрай всяко нещо в нашия живот, за да можем да постигнем мъдрост.

Функциите на паметта ни зависят от две части на нашия мозък, наречени hypocampus и amygdala. Тези две части на мозъка се грижат за подреждането и обработването на информацията от различни секции на мозъка, подобно на задачата на библиотекаря в библиотеката. Науката предполага, че преди спомените да бъдат допуснати и предадени за “дългосрочно” съхранение, те се държат в кората на предната част на главния мозък.

Ако отказваме да се изправим и да “приключим” определени преживявания, като ги осъзнаем и разберем своята истина за тях, amygdala и кората на предната част на главния мозък се превръщат в “нашите препълнени кофи за боклук”. Ако веднъж се справим с нашите потиснати чувства и преживявания и се научим от тях, те могат да продължат пътя си към складовете на паметта и amygdala и мозъчната кора ще се освободят от товара си, а функциите на нашата памет и биологичния ни часовник ще възвърнат идеалната си форма.

Освобождаването на amygdala и на мозъчната кора от “незавършените дела” позволява на дълбокия R.E.M. сън да настъпи. Без постигането на това състояние на дълбок сън, ние намаляваме ползотворността на митозата, което от своя страна води до липса на енергия и отслабване на имунната система. Ето защо можем да кажем, че за да излекуваме всяка форма на дисхармония и разстройство на тялото ни, е най-добре да започнем с подобряване на ефективността на дълбокия R.E.M. сън.

Тъй като амигдала и мозъчната кора имат здрава и тясна връзка с хипоталамуса, когато бъдат задръстени с огромно количество незавършени дела, те дават на хипоталамуса сигнал да попречи на настъпването на R.E.M. съня, на натрупването на енергия и на хармоничното функциониране на нашите органи. Хипоталамусът е нашият главен емоционален контролен център, нашият център за реагиране на органите и биологичния часовник, който измерва работата на нашето тяло.

Ако отказваме да изпразним препълненото с неразрешени проблеми кошче на нашето съзнание и нашият потиснат негативизъм продължава да расте с годините, накрая ще предизвикаме безпокойство, емоционална неуравновесеност и пристъпи на депресия, а в някои крайни случаи и автоимунни разстройства.

Любовта във всичките й аспекти е единственото нещо, което ни позволява да постигнем редовен дълбок R.E.M. сън. Тези аспекти включват и любовта към живота, любовта към близките около нас, уважение към нещата, които създават щастието.

***

Бележита личност, която е преодоляла невероятни препятствия на съпротива и нещастен късмет, за да остави неизменна следа в историята на успеха, е Ейбръхм Линкъл, шестнадесетият президент на САЩ. Неговата лична история е доказателство за наградата, която получават постоянството и човечните дела, и често се използва като пример за мотивираност и постигане на целите. След избирането му за президент той премахва робството и обявява равенство за всички хора.

Невероятната упоритост на Ейбръхъм Линкъл, роден през 1809 година

Майка му починала през 1818 година, когато той бил на десет години.

Сестра му умряла при раждане през 1828, когато той бил на деветнадесет години.

Баща му се отказал от него през 1831 година и той напуснал дома си на 21.

Претърпял провал в бизнеса през 1833 година.

През 1835 година загубил любимата си от детските години.

През 1836 година претърпял нервен срив.

След като през 1842 година се оженил, имал четирима синове и трима от тях умрели, преди да пораснат. Първият починал през 1850 – на четири години, вторият през 1862 – на дванадесет години, а третият през 1871 година – на осемнадесет.

Препятствията в политическата му кариера

1832 Загуба на избори за щатския законодателен орган.

1838 Победен е в изборите за говорител.

1843 Загуба на предварителни избори за кандидати за конгреса.

1848 Загуба на изборите за конгресмен.

1849 Кандидатства за длъжностно лице в службата за управление на публичната собственост и молбата му е отхвърлена.

1854 Загуба на изборите за Сената на САЩ.

1856 Загуба на предварителни избори за номинация за вицепрезидент.

1858 За втори път не успява да спечели на избори за Сената.

1860 В крайна сметка е избран за 16-тия президент на Съединените щати.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравей, Маги!

Харесвам постовете ти, защото дават винаги нещо ново. А и съвпадат с моя начин на мислене и възприемане на света.

В конкретната тема разбирам, че посетените лекции са те подтикнали да сбъднеш някакво свое желание, което е в известно противоречие със западните норми.

Ако аз бях на твое място, сигорно бих казала просто: Направих това и това , сега съм щастлива. Смятате ли ,че съм права?

Тогава някой щеше да ти отговори:

"Обичай ближния си, колкото и себе си."

В материалния свят нещата са крайни. Ако си взела нещо за себе си и с това си причинила болка на друг, нека тази болка да е приблизително толкова силна, колкото е била твоята преди, когато си чувствала липса.

Често наблягаме все на това - да обичаме ближния. Забравяме да обичаме себе си. Смятаме за редно да живеем в жертва за някого. Да, редно е за известно време, а после ще дойде ред на друг да страда заради нас - материята е крайна и не можем да си позволим безкрайни количества от нея. Времето също.

Ако имаме една круша и си я разделим, и двете ще сме полугладни, няма как да изфабрикуваме втора ( има, но това е друга тема).

Ако имаме една къща, един мъж, ...

Тук идва представата за мяра, мярка.

Именно нея съвременното общество се опитва да изкриви с реклами и др. средства.

Колкото до болката - разбира се, че може и без нея. Може го този, който прави от една круша две. Това е излизането от двуполюсния модел. Точно на това ни учи Учителят.

А за смъртта Златния е прав. :thumbsup:

Има и цяла тема, толкова се изписа там!

П.П."...цели на ума, които са наложени от обществото, семейството, околните ни хора - вила на брега на морето, скъп автомобил, много пари - цели, чието постигане води до прогресивна душевна пустота"

Впрочем и материалните неща могат да бъдат цели на душата. Във вилата мога да събирам приятелите си ( все някъде трябва да се събираме), с колата мога да возя децата до училище/ учители, които иначе не могат да посещават..., многото пари = благотворителност.

Т. е . да не заклеймяваме материалното, без него и целите на душата не могат. :)

Пак опираме до мярата, мярката.

Колко ми е достатъчно?

Редактирано от късметче

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Късметче, благодаря за горния ти пост. Харесва ми много това, което си написала. Благодаря ти.

Редактирано от Аделаида

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря и аз, късметче :)

Идеята ми беше по-скоро за отношението и отговорността ни към другите хора - защото винаги някой остава засегнат и винаги стои въпросът аз или някой друг (директно или индиректно). С ума си намерих отговора, с душата си все още не мога. В избора между своята болка и болката на другия все още избирам своята - като се замисля, може да е защитна реакция, защото моята болка е под мой контрол, тя преминава за известно време, но съвестта ми остава чиста, а това, от което съм се отказала заради друг, най-често получавам по друг начин. Може би да обичаме другите е висшата форма на любов към себе си.

За материалните неща съм напълно съгласна - живеем в материален свят. Но те не са истински цели на душата.

Наскоро попаднах на едно упражнение, което се оказа доста популярно. И много ефективно.

Разделяме един лист на две части и за 5 минути пишем всички цели, всички желания, всички мечти, без значение дали ги смятаме за възможни или не. След това си представяме, че ни остават 5 години живот - зачеркваме целите, които за това време губт смисъла си. Остава ни 1 година живот - зачеркваме. = месеца, 1 месец, 1 седмица, 1 ден, 1 час. Това, което остане, преписваме в другата половина на листа. Остават истинските цели на душата, непреходните. За всички мои познати, които са правили този тест, останаха само душевни цели, остана любовта и отношенията с близките хора.

Всичко в живота ни има значение, всяко нещо тежи на мястото си. Просто някои неща имат по-голямо значение - това имах предвид. Важно е да можем да оценим приоритетите си и да действаме според тях.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Днес почувствах болка, състрадание и тъга.

Наистина Здравето е неоценим дар, за който трябва да Благодарим.

В предучилищната група на дъщеря ми има едно момченце, което е на 6 години, но изглежда много по-малко за възрастта си. То расте в дом за деца без родители.

Учителката ми каза, че има заболяване и тя не знаеше точно какво, заради което не може да се храни нормално. И му дават да яде по-малко, защото повръща, та затова изглежда така мъничко. Целият този разговор за момченцето започна, защото държах банан и детето застана до мен, поисках да му дам, учителката му отчупи малко и ми обясни всичко това. Преди това предположих, че момченцето е по-малко братче, дошло с родител да вземе по-голямата си сестра или брат от училище, не знаех, че самото то е на училище.

На света има много болка, много болести, но ми се иска да можем да помогнем. Защото колкото и храна да има у нас, колкото и да му се яде на това дете, то не може.

Желанието ми в момента е да помогна. Не зная какво е заболяването, лечимо ли е. Постоянно се набират средства за хора в нужда.

...

Редактирано от wonderful

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

С ума си намерих отговора, с душата си все още не мога. В избора между своята болка и болката на другия все още избирам своята - като се замисля, може да е защитна реакция, защото моята болка е под мой контрол, тя преминава за известно време, но съвестта ми остава чиста, а това, от което съм се отказала заради друг, най-често получавам по друг начин. Може би да обичаме другите е висшата форма на любов към себе си.

:) За това получих обяснение тук във форума преди време - че се касае за собственото ми его, което трудно приема подаръци.

Маги, постави се на мястото на другия - дали той няма същата сила да изтърпи болката за малко, но и правото да се почувства с чиста съвест.

Излиза, че ти се възприемаш като по-силна, по-... а той е принуден да живее от духовните подаръци на другите. Ами може и той да иска да подари нещо, може и неговата душа да е силна като твоята ...поне ...

wonderful, такива заболявания често изкупват грешки от минали животи.

От друга страна - ти, а и всички ние съжаляваме детето, мерейки с нашия аршин.

На нас една хапка ни е малко. На него може да му е добре ( освен ако това забавя умственото му развитие), особено като знае, че повече храна не му понася.

Остава сега някой да му обясни, колко е нещастно, че не консумира точно същия грамаж храна като средностатистическото дете ... и да му внуши, че е нещастно.

Точно по същия начин нас ни обработват с рекламите.( Те поне имат цел, макар и комерсиална. )

И двата случая - на Maggee и на wonderful са някак аналогични -

- аз имам силата да се справя

-моят стомах поема най-добре храната ...

А дали е така?

П.П. Моля да не бъда разбрана погрешно - и аз смятам, че е редно да се търси начин да се помогне на това детенце, но докато се намери такъв, обществото да не го дискриминира със съжалението си.

Аз лично също бих опитала да помогна.

Редактирано от късметче

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Не съм изпитала съжаление към това дете, това чувство никога не съм го изпитвала, а болка и не е въпроса в това точно колко яде, а в това, че детето е болно и не зная дали някой му е подал ръка. Със сигурност не и неговата майка, на тези деца им липсва майчина любов.

Дъщеря ми ми разказа за тези две момченца. Каза ми , мамо, в училище има две момченца, които са по-мънички, защото нямат майка. И едното е много сладичко, казва се Мехмед. Днес се запознах с Мехмед и му се усмихнах. Дъщеря ми също много го е харесала.

Почувствах се смирена пред една човешка съдба и усетих любов, която искам да дам на едно дете.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

wonderful,

мнението ми се отнася по-скоро за обществото, за което имам някакив впечатления. Не за теб, тъй като твърде малко те познавам. :)

Аз също исках да пиша, че детето / явно вече децата се нуждаят първо от майка. Това е ясно. Била съм свидетел на къде по-тежки състояния, когато майката откаже да бъде майка или не знае как.

Излизаме от темата, но децата от дом не учат ли в самия дом? Кой ги води и прибира преди и след у-ще?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

С ума си намерих отговора, с душата си все още не мога. В избора между своята болка и болката на другия все още избирам своята - като се замисля, може да е защитна реакция, защото моята болка е под мой контрол, тя преминава за известно време, но съвестта ми остава чиста, а това, от което съм се отказала заради друг, най-често получавам по друг начин. Може би да обичаме другите е висшата форма на любов към себе си.

:) За това получих обяснение тук във форума преди време - че се касае за собственото ми его, което трудно приема подаръци.

Маги, постави се на мястото на другия - дали той няма същата сила да изтърпи болката за малко, но и правото да се почувства с чиста съвест.

Излиза, че ти се възприемаш като по-силна, по-... а той е принуден да живее от духовните подаръци на другите. Ами може и той да иска да подари нещо, може и неговата душа да е силна като твоята ...поне ...

Поставям се непрекъснато. Затова и по-горе, в началото на темата написах, че към настоящия момент смятам, че на първо място сме самите ние - отговорност носим на първо място за себе си, собствения си живот, собственото си щастие. Другите хора имат същите отговорности към себе си и всеки има възможността да гради собественото си щастие и задължението да носи отговорностите си.

И въпреки това за мен все още си остава отворен въпросът - до каква степен помощта ни е помощ за другите хора?. Преди време някъде бях прочела, че помощ е онова, което прави другия човек по-силен, по-независим. И въпреки това преценката е много трудна.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Попаднах на интересна книга - "Психосоматика, отношения и здраве" (Курт Теппервайн).

За съжаление не е преведена на български, открих я на руски, но стилът е стегнат и ясен и се чете лесно и без кой знае какви познания по този език. Авторът е разгледал физиологичните ефекти на емоциите от психологична гледна точка, засягането на отделните органи и системи, а така също и основни заболявания във връзка с техния с пдихичен праизход. Основно внимание е отделено на отношенията и на мотивите, които стоят зад съзнателните ни мисли и действия.

От човешка гледна точка (а ние всички сме хора) смисълът на живота е постигането на щастие. Този стремеж стои в основата на всяко усилие, всяко човешко действие. Всички религии и всички философии се опитват да покажат пътя към удовлетворението на тази необходимост от щастие. Няма значение как изглежда целта и как се определя – тя е всичко, от което се нуждаем, и само тя придава смисъл на живота ни.

По пътя към целта става това, което става и със самата нея. В началото отсъства правилното разбиране на множеството мъдри съвети – невъзможно е те да бъдат разбрани до началото на пътя. Единствено в процеса на движение към целта човек постига разбиране.

Ако изпитваме непреодолим стремеж към нещо, значи можем да намерим пътя за удовлетворението на този стремеж. Само трябва да почувстваме и приемем това, което носим в себе си. Това е всичко. В качеството си на свободна същност, ние сме решили да преживеем нещо определено, дори да не го осъзнаваме. Преживявайки това, ние достигаме до целта си.

Ние осъзнаваме само желанията, които имаме реални възможности да реализираме. Колкото по-силна е вярата в собствените ни възможности, толкова по-точно ние възприемаме най-дълбоките си стремежи. Когато приемем желанието си, намираме и начина да го осъществим. Ние се нуждаем от щастие, а щастието ще постигнем, когато осъществим истинското си битие. Всяко желание, което носим в себе си, ни приближава към истинското ни битие.

Ако вече не желаем да изпитваме нещо, ние оказваме съпротивление. Вече не следваме жизенния поток, В това е и причината за всяко страдание – неприемане на преживяване, което сами сме избрали. Без да го преживеем напълно обаче, ние не можем да се отървем от него.

Голяма част от това, което е заключено в нас, ние не желаем да изпитаме. Ние не желаем да носим в себе си нищо подобно, отричаме ненавистта, агресивността, нетърпимостта, а така също и силата и т. н. Представите ни за добро и лошо, за това какви би трябвало да бъдем, определят какво приемаме и както отричаме и изопачаваме. Но ние носим в себе си тези качества и като не ги приемаме, ние създаваме състояние на напрежение и страдание. Всичко, което не приемаме в другите, което считаме за лошо, показва какво смятаме за лошо и в самите себе си, но не желаем да видим и признаем. Безпогрешно откриваме тези неща в другите, вярвайки, че с нас те нямат нищо общо. Прекрасна заблуда! Но другият, „противникът”, служи само за пусков механизъм. Причината за въздействието на другите хора върху нас се намира в самите нас.

В крайна сметка хората, с които общуваме, ни показват какво не ни достига. Така например агресивните чувства по отношение на друг винаги са насочени към техния носител. Нетърпимостта, ненавистта, гневът – винаги заслужаваме самите ние. А поведение, което не осигурява добро самочувствие, рано или късно става причина за развитие на различни заболявания.

Ако изявим готовност да преживяваме това, което сме избрали, ако прекратим съпротивлението, бихме разбрали, че не съществува добро и зло, правилно и неправилно. В това висше състояние на съзнанието всичко е единно, отсъства система за оценка, което разширява възможността за въздействие върху вътрешния ни свят.

Да бъдем честни означава не само да казваме истината, но и да действаме така, че да отразяваме истината. Усмивката не прикрива тъжното настроение, а гневът и злобата също трябва да се изразят открито. Всяка нечестна постъпка е израз на страх от нещо. Честността изисква сила за противопоставяне на страховете, но тя е единственият път към истинското щастие. Само честността може да разреши проблемите – „истината ще ви освободи”. Всяка криза, всеки конфликт е призив към честност.

Всички ние се стремим да обичаме себе си. Ако не сме в състояние да обичаме достатъчно себе си, търсим любов от другите хора. Ние представляваме любов и обичаме, когато сме самите себе си. Ако сме самите себе си, ние обичаме – любовта просто се случва, той като тя е нашата истинска същност, която се стреми да се изрази винаги и навсякъде. Но когато играем роли и сме заети с представления и навици, не съответстваме на себе си и не можем да обичаме истински.

Стремежът ни към щастие не е друго, а именно стремеж към любов. Когато обичаме, ние сме щастливи, а тъй като нашата искинска същност е любовта, то нашето предназначение е да бъдем щастливи. Ние не се нуждаем от нищо отвън, за да оличаме и за да бъдем щастливи. Любовта е нашата висша цел.

Колкото повече познаваме и признаваме себе си, толкова повече се обичаме, обичаме другите хора толкова по-често срещаме любовта във външния свят. Способността на човек да обича е показател за неговата душевна зрялост.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×