Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Sign in to follow this  
Guest Христо

Теология на отделянето

Recommended Posts

Guest Христо6

Защо да се молим на Бог, ако ние и Бог сме едно и също ? В книгата "По - щастлив от Бог" на Нийл Доналд Уолш пише, че нямаме нужда от Бог, защото ...ние винаги сме имали Бог, Бог винаги е бил в нас/с нас, ние винаги сме го ползвали без дори да съзнаваме, и затова нямаме нужда от него, защото нужда имаш от неща дето нямаш, а ние имаме Бог...Цитирам подписа на Мария София :

"Божественият план не се нуждае от вас,за да се развива.

Но ако му обърнете гръб,той няма да се развива чрез вас.

В изпълнение волята на БОГА е силата на човешката душа."

Как хем ние сме Бог, хем божественият план не се нуждае от нас ? Ако въобще има план, той не би могъл да се развива без нас, защото ние сме Бог ? Ако ние сме Бог, тогава значи ли че не сме се отделяли от Бог, както ни учат някои религии ? Ако не сме се отделяли от Бог, значи не може да се говори за връщане при Бог ? Или може бе връщането не трябва да се разбира буквално, сигурно да се върнем при Бог означава да си спомним, че ние всъщност сме Бог ? Ако ние сме Бог, значи ние сме направили плана за развитие на вселената и сега просто го изживяваме и си припомняме вече създаденото ? Тоест ние всички сме един Бог, който се забавлява в илюзиите и в същото време все повече си спомня кой е ? Ако ние вярваме, че страданията са неизменна част от живота ни на земята, няма ли така да си привлечем още страдания ? Вярно ли е, че можеш да стигнеш до рая без да минеш през ада ? Тоест не е нужно да бъдеш в даден ад, само защото някоя друга душа е била в този ад, в тази бъркотия ? Ако ние и Бог сме едно, има ли разлика между нашата воля и волята на Бог ? Би трябвало да няма такава разлика, ако сме едно и също нещо ? Или може би разликата е в нашите съзнания, но душите на всички нас искат това, което иска и Бог, който пък живее във всеки един от нас едновременно ? Може би на съзнателно ниво имаме различни воли, но нашите души имат една и съща воля ? Имам чувството, че никога няма да разбера напълно що е Бог!:)Може би има някакви рамки, от които не можем да излезем, но какъв точно ще е животът ни в тези общи рамки зависи от нашите мисли/чувства/действия. Много е сложно, хем сме индивидуални души, хем сме Бог, който се проявява в много форми, хем имаме свободен избор, хем някои хора предсказват бъдещето удивително точно, пфффф...

------------------------------------------------------------------------------

П.п. : Ако не сме се отделяли от Бог, значи няма първороден грях и не сме сгафили, не трябва да се чувстваме виновни, че живеем в това състояние и то не е свързано с някакъв грях/гаф ? Явно просто сме тук, за да можем да изявим определени аспекти от същността си. Също така съм чел, че човек трябва да може да е щастлив при всяко положение, въпреки че е нормално да има предпочитания за живота си, които предпочитания не трябва да стават приСтрастия и несбъдването им не трябва да ни прави нещастни. Тоест обичаш повече сладолед, но си доволен и на ябълка. Значи не трябва да гледаме толкова драматично на сегашното си материално битие и да ПРИбързаме да се освобождаваме от него, в смисъл че трябва да го приемаме нормално, да си се развиваме духовно и всяко нещо с времето си, но това че живеем в материален свят не е повод за истерия/оплакване/дълбоко съжаление/усещане за окаяност/самобичуване. :D Всъщност колкото и идеални да ставаме, винаги ще има какво да се желае. :lol:

Редактирано от Христо6

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Според мен на някои хора им е много трудно да повярват, че може би Бога е в тях самите,след като имат вдъхната искра за живот, и затова те имат нужда да усещат, че този Бог е по-велик и най-велик и че те някак са разделени от него и трябва да му се молят за нещо. Имат нужда от авторитет, който да ги пази и защитава когато са в беда или имат проблем, Затова в повечето случаи хората ходят на църква, да се молят. Винаги съм се чудила защо вместо да е светло, чисто и весело в църквата се усеща една тъга и мрачност. Можеш да влизаш и в своята "вътрешна стаичка" и там да се молиш и да се заредиш със Светлина от чистия източник.

И мен това разделяне винаги ме е озадачавало, но да се върнеш при Бога, да станеш едно с него или по-точно да разбереш, че ти си част от Него и Той от теб, трябва време на осъзнаване и чисто отваряне на сетивата, което всеки постига по различен начин. и няма правилен или грешен...

"Тоест ние всички сме един Бог, който се забавлява в илюзиите и в същото време все повече си спомня кой е ?" може би илюзиите си идват от нашия разум, който се опитва да си обясни всичко чрез чист ум, без интуиция, а може би нарочно сме в "илюзия", за да си спомним точно това :)

" Ако ние вярваме, че страданията са неизменна част от живота ни на земята, няма ли така да си привлечем още страдания ?" тази мисъл приемат хората, които са се поставили в ролята на жертва и не приемат със смелост "страданията", които просто са всъщност са изпитания, чрез които да се осъзнаеш и да достигнеш по-високо разбиране.

"Тоест не е нужно да бъдеш в даден ад, само защото някоя друга душа е била в този ад, в тази бъркотия ?" а това е другото което си мислих, че ада не е след смъртта, той може да бъде живян и тук. но по-скоро правиш асоциация с Адам???

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Защо да се молим на Бог, ако ние и Бог сме едно и също ?

Бог е в нас и във всичко около нас. Много по-вярно ще е ако Бог се разглежда като един Абсолютен и Неизменен Принцип, отколкото да се персонифицира. Бог се проявява чрез всичко съществуващо, но не е тъждествен с формите, чрез което се проявява. Молейки се на Бог ние реално се молим на съществата, които са осъзнали и са в състояние да проявят този Божествен Принцип в далеч по-пълна степен от нас самите. На молитвите ни ще бъде отвърнато по принципа на съответствието. Всъщност ако молитвата ни е изпълнена с егоизъм и корист, то съществата с които ще се свържем ще са всичко друго, но не и духовни, без значение колко пъти ще повторим думата „Бог“ в нея.

Как хем ние сме Бог, хем божественият план не се нуждае от нас ? Ако въобще има план, той не би могъл да се развива без нас, защото ние сме Бог ?

„Божественият план“ се нуждае от нас дотолкова, доколкото ние сме в състояние съзнателно да сътрудничим за осъществяването му. Това всъщност определя връзката ни с Духовното, с Божественото. Аз съм Бог само дотолкова, доколкото осъзнавам и проявявам Божественото в себе си, своята истинска вечна, безпределна и неизменна Същност.

Ако ние сме Бог, тогава значи ли че не сме се отделяли от Бог, както ни учат някои религии ?

Отделянето от Бога е само в нашето съзнание. Предчовешките царства са по-близо до Бога, но те са подвластни на този абсолютен Принцип безсъзнателно (сравнено с човека). Ние не можем да се освободим от Божествената си същност. Отделяне от Бога означава, несъответствие на мислите, желанията и действията ни с нея.

Ако не сме се отделяли от Бог, значи не може да се говори за връщане при Бог ? Или може бе връщането не трябва да се разбира буквално, сигурно да се върнем при Бог означава да си спомним, че ние всъщност сме Бог ?

...

Ако ние сме Бог, значи ние сме направили плана за развитие на вселената и сега просто го изживяваме и си припомняме вече създаденото ?

Не. Всеки прави план с такъв обхват съответстващ на степента на развитие на съзнанието му.

Тоест ние всички сме един Бог, който се забавлява в илюзиите и в същото време все повече си спомня кой е ?

Такова твърдение е по-скоро подвеждащо. Всеки е Бог в своята същност. Бог не се забавлява в илюзиите. Ние сме тези, които са подвластни на илюзиите си и ние сме тези, които затънали в блатото на илюзиите търсим и се стремим да достигнем до Божествената си същност. Ние откриваме за себе си и разкриваме за света все по-голяма част от този безкраен Божествен принцип, който е в нас самите, но това не е спомен. Това е едно ново осъзнаване за нас. Как можеш да си спомняш нещо, което не си осъзнавал? Не ние не си спомняме, а се научаваме да възприемаме със своето съзнание.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Малко ми е неудобно да навляза в тази тема с натуралистично сравнение, но истината е едновременно и гениална, и проста:

Христо, както клетките, тъканите и органите на твоето тяло са обособени части със свое наименование, но все пак СА твое тяло, така е и с душите - обособени, но въведени в една обща цялост от по-висш порядък.

Която от своя страна е въведена в друга обща цялост ... и т.н. по принципа на холограмата.

Редактирано от късметче

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ако ние вярваме, че страданията са неизменна част от живота ни на земята, няма ли така да си привлечем още страдания ?

Ако целта, която сме си поставили изисква преминаването през страдания за постигането й, значи страданията са необходими. Страхът от страданията и нежеланието ни да страдаме е много по-вероятно да привлекат бъдещи страдания в живота ни. Човек трябва да е над условията на физическия план, да е в „света, но не от него“, а това включва и страданията. Значи ние трябва да се научим, дори и преминавайки през земните страдания, да не страдаме, и дори да изпитваме радост ако преживяването им способства за нашето духовно израстване.

Вярно ли е, че можеш да стигнеш до рая без да минеш през ада ? Тоест не е нужно да бъдеш в даден ад, само защото някоя друга душа е била в този ад, в тази бъркотия ?

Раят и адът са в нашето съзнание.

Ако ние и Бог сме едно, има ли разлика между нашата воля и волята на Бог ? Би трябвало да няма такава разлика, ако сме едно и също нещо ? Или може би разликата е в нашите съзнания, но душите на всички нас искат това, което иска и Бог, който пък живее във всеки един от нас едновременно ? Може би на съзнателно ниво имаме различни воли, но нашите души имат една и съща воля ?

На това вече отговорих в предходния пост. Не нашата душа, а нещо по-дълбоко в нас е тъждествено с Бог. Приписването на воля в Бог е само условно. Където има индивидуализация, там има и воля. Бог в абсолютния смисъл на думата не е нещо индивидуализирано, затова в началото (на предходния си пост) писах, че е по-правилно Бог да се възприема като Принцип.

Редактирано от Станимир

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Христо6

Еврика ! Евала ! Алилуя ! Прочетох книгата втори път и разбрах най - сетне какво се има предвид, като се казва, че Бог и ние сме едно и също нещо, че Бог е всичко и всичко е Бог, че Бог е навсякъде и че няма нещо което да не е Бог, че Бог постоянно преживява себе си, припомня си всичко сътворено ползвайки различни форми, изживява себе си отново и отново, изживява своите аспекти постоянно, припомня си творението. Разбрах неща дето ме вълнуваха от години и не ги разбирах ...Няма добро и лошо, явно всичко е божие дело и по божия воля, защото само Бог съществува. Осъзнах някои неща, сега трябва да ги почувствам. Все пак не мога напълно да разбера, явно Бог е голям шизофреник. Щом ние сме Бог, значи вечно сме съществували ?

"Молейки се на Бог ние реално се молим на съществата, които са осъзнали и са в състояние да проявят този Божествен Принцип в далеч по-пълна степен от нас самите." Това щях да кажа. Явно няма конкретен Бог Абсолют, на когото човек може да се моли, Бог е нещо абстрактно, което се проявява в безброй нива на разум. Може ли да се молим за едно и също нещо от користни и от безкористни подбуди ? Тоест възможно ли е за една и съща цел различни хора да имат различни подбуди ? По принцип би ли било лошо ако човек се моли да има щастливо семейство ? Или да се занимава с това, за което е най - подходящ ? Ами ако молитвите са смес от користност и безкористност ? Можем ли да си навредим ако казваме : "Боже направи ме по - добър, по - справедлив, по - трудолюбив и т.н....? Има ли опасност ако усещаме/чувстваме липса на тези неща докато се молим, да задържим липсата им, вместо да ги привлечем ?! По - добре ли е не да се молиш, а директно да казваш : " аз съм такъв, аз съм онакъв..." Сигурно няма лошо да имаме и земни цели? Или може би когато визуализираме трябва да сме максимално безкористни и насочени към общото благо без грам лични целички ? Станимире разбрах защо заедно с положителния полюс се изявява и отрицателния ( закона за противоположностите). Когато казваш "аз" сякаш е по - лесно да си внушиш някои неща, но пък когато се молиш на Бог е по - приятно: чувстваш се по - сигурен, по - спокоен, оставяш се на неговата воля, някак си се притеснявам от идеята аз всичко да си творя и да не се обръщам към по - висша сила, защото ако само аз правя нещата може да сгафя, макар че съм Бог.;) Има и по - осъзнати мои версии.;)

"Отделяне от Бога означава, несъответствие на мислите, желанията и действията ни с нея." Но нали не може нещо да стане, без Бог да го допусне, излиза че Бог върши дори гадориите в тази Вселена, защото Той е Всичко ? Охх, малко ми е неприятна идеята, че няма Конкретен Абсолют на който да се моля.

"Ние сме тези, които са подвластни на илюзиите си и ние сме тези, които затънали в блатото на илюзиите търсим и се стремим да достигнем до Божествената си същност." Имах предвид, възможно ли е ние самите да си създаваме среда/контекст, в който да изживаваме различни аспекти от божествената си същност. Възможно ли е всичко, което би могло да се създаде, вече да е създадено в някакво безвремево пространство и ние просто да го извикваме към живот, за да можем отново и отново да се наслаждаваме на творението си, да забравяме какво сме създали и пак да си припомняме и така непрекъснато Бог ( ние) да преживява себе си, съзидателната си мощ, да преживява сътвореното отново и отново ? Четох че освен освен да помага на другите да израсват духовно, да са щастливи, да се проявяват по - добре, да постигат земни цели( първата му цел) има право да постига и лични цели. Лошо ли е да създадеш идеал за себе си, който да следваш и като изпълниш да продължиш да създаваш все по - високи и високи идеали, които да достигаш, лошо ли е ако идеалът ти е смес от материално благополучие и голяма духовност и в същото време ако желаеш/визуализираш тези неща и за останалите хора ?

"Раят и адът са в нашето съзнание." Имах предвид, може ли да постигнеш Вътрешно и външно щастие без да преминаваш през дадени мъчнотии ? Някои хора страдат и пишат книги. Може ли въз основа на тези книги по - лесно да си подреждаме живота, без да се налага също като авторите да минаваме през една камара каши ? Тоест да използваме техния опит/знание.

"Не нашата душа, а нещо по-дълбоко в нас е тъждествено с Бог." Духът Божи който ръководи променливата душа ? Охх, ще ми се все пак да съм реално същество, малко тъпо и странно ми се струва само Бог да съществува. Харесва ми идеята за Бог създател/баща, който обича творенията си, не ме кефи много това че всички са Бог и няма сътворени, много съм свикнал да мисля че аз не съм Бог и ми е трудно да проумея как толкова много форми на живот са Бог, Бог би излязъл голям шизофреник актьор. :D

Късметче, в книгата се дава пример със стволовите клетки : Бог е все едно океан от който се обособяват формите на живот, стволовите клетки биха могли да се превърнат във всеки един орган на тялото, но произходът им е един и същ. Бог е наречен "прамайка на своловите клетки". Значи в крайна сметка Ние не сме Бог буквално, все пак сме обособони душици ? Ако Бог е същество, значи не е единственото същество ? :) И не всички неща дето стават са божествени, макар че са по божие допущение ? Много ми се иска да усещам силата на мисълта, да усещам творчеството, да творя, да създавам, да усещам безсмъртието : тук има две тези ( едната както казах е че това е Бог който чрез формите си усеща/изпитва себе си отново и отново, припомня си творческия процес , а другата тези би могла да бъде, че Бог споделя любовта/щастието си с нас неговите деца, позволява ни и ние да изпитаме радостта да се проявяваме). :)Обаче и авторът на книгата май също прави някакво разграничение между Бог и форми, защото има места в книгата,в които той се обръща към Бог. Може би още не съм осъзнал напълно нещата. Нужно ли е когато твориш с мисълта си за другите и себе си да ползваш думата "Бог", сигурно на Бог не му дреме дали му се молим, на него за нищо не му дреме, сигурно важното е това което правим да е в хармония с вселената, а не дали се молим/визуализираме и т.н. Сигурно Бог не се сърди ако творим без да казваме името му и без постоянно да молим прошка за грехове и да му се кланяме като на някой император и да му правим четки??! :3d_146:

Редактирано от Христо6

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
:3d_146: Ами, сърди се - просто не ни забелязва, когато ние не се сещаме за него. Само дето той не усеща, че не мислим за него, но ние определено усещаме, когато той не се сеща за нас....

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Може ли да се молим за едно и също нещо от користни и от безкористни подбуди ? Тоест възможно ли е за една и съща цел различни хора да имат различни подбуди ?

Да, защо да не може.

По принцип би ли било лошо ако човек се моли да има щастливо семейство ? Или да се занимава с това, за което е най - подходящ ? Ами ако молитвите са смес от користност и безкористност ? Можем ли да си навредим ако казваме : "Боже направи ме по - добър, по - справедлив, по - трудолюбив и т.н....?

Молитвите обикновено са смес от корист и безкористност в различно съотношение. Колкото до останалите въпроси, то лошото може да се търси не в самата молитва, а другаде – в това човек само да се моли без да полага реални усилия за постигане на това, за което се моли.

Има ли опасност ако усещаме/чувстваме липса на тези неща докато се молим, да задържим липсата им, вместо да ги привлечем ?!

Опасността е, дотолкова силно да желаем това за което се молим, че всъщност да сме станали зависими от желанието си. Човек трябва да е готов да приеме едно евентуално несбъдване на молитвата си. Често хората не само се молят, но имат и претенции кога и по какъв начин ще се реализират молитвите им. Нерядко обаче се случва (и то най-вече с глупавите ни желания), молитвите ни да се сбъднат, когато вече не желаем това.

Прекалено силното желание блокира енергията. За молитвата е необходимо не желание, а вяра и сърдечен устрем. Под „желание“ в случая разбирам една лична зависимост от сбъдването или несбъдването на молитвата.

Стана късно, затова че засега спирам дотук :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Мона

Средновековните схоластици биха намерили място в този спор, ала не и живи хора.

Докъде води скуката?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

По - добре ли е не да се молиш, а директно да казваш : " аз съм такъв, аз съм онакъв..." Сигурно няма лошо да имаме и земни цели? Или може би когато визуализираме трябва да сме максимално безкористни и насочени към общото благо без грам лични целички ?

Дали ще се молим или ще използваме утвърждаване, не мога да преценя кое е по-добре. Вероятно всичко зависи от конкретния случай. Това, което утвърждаваме, също има нужда да бъде приложено в живота, т.е. да положим реални усилия да го изявим и физически, а не само да знаем, че е възможно да го изявим. За егоистичните и алтруистичните цели, всеки си решава сам. Освобождаването от егоизма не може да стане отведнъж. То е пряко свързано с любовта, със загрижеността за хората, а това са неща, които се култивират бавно.

"Отделяне от Бога означава, несъответствие на мислите, желанията и действията ни с нея." Но нали не може нещо да стане, без Бог да го допусне, излиза че Бог върши дори гадориите в тази Вселена, защото Той е Всичко ? Охх, малко ми е неприятна идеята, че няма Конкретен Абсолют на който да се моля.

Защо да не може да стане нещо, без „Бог да го допусне“? Има космически закони, които определят какво може, какво не може и съответно последствията. Но тези закони не действат съзнателно. Хората са тези, които могат съзнателно да ги използват в една или друга посока, в което се състои и свободата им. Това разбира се е пряко свързано с познаването на тези закони. Абсолютът може да бъде всичко друго но не и конкретен. Но никой не е казал, че не можеш да се молиш на Бог в образа на човек, защото това е най-близката форма до нашето съзнание. Ние не можем да си представим Бог по друг начин. Не можем да го обичаме по друг начин. Всъщност възприемането на Бог като идеалния човешки образ притежаващ в най-висша степен всички духовни качества, които можем да си представим, е в основата на учения като Бхакти-Йога например.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Христо6

Средновековните схоластици биха намерили място в този спор, ала не и живи хора.

Докъде води скуката?

Кокошката перушината си мени, но нрава никога. За пореден път прояви заядливост. Въпросите които задавам са важни за мен, поне на този етап. Интересуват ме живо. Като не те интересува темата, не я чети и не пиши в нея.:) Намери си друг начин да се справиш със скуката, айде къш ...Май ти доставя удоволствие да правиш подобно коментари ?

Редактирано от Христо6

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Христо6

"Молитвите обикновено са смес от корист и безкористност в различно съотношение. Колкото до останалите въпроси, то лошото може да се търси не в самата молитва, а другаде – в това човек само да се моли без да полага реални усилия за постигане на това, за което се моли. " Да, естествено че трябва да има и реални действия.:) Вярата без дела е мъртва. Мисля че сега съм по - спокоен отколкото съм бил преди време, но не знам дали се дължи само на молитвите ( и те мисля че имат заслуга) или просто съм свикнал да не реагирам с агресия на определени повтарящи се и дразнещи ме по принцип житейски ситуацийки ...Цял ден бях спокоен въпреки тези ситуации ( добре се справих и се зарадвах на успеха си), но като се прибрах у нас след дълго отсъствие и като видях, че нетът работи адски бавно и постоянно прекъсва, не можах да се сдържа и доста се издразних...Ако това е било изпитание, явно не съм го издържал, удавих се като власите на края на Дунава, цял ден спокоен и накрая ...:D Как да не се ядосаш, точно когато се прибрах у дома и тогава да се появят проблеми с нета, много време нищо не му е имало, дори в момента текста който пиша излиза дразнещо бавно ...:D

" Станимир каза : Но никой не е казал, че не можеш да се молиш на Бог в образа на човек, защото това е най-близката форма до нашето съзнание." Аз се моля без да си представям човешки образ. Като много малък съм го правил това с човешкия образ ( но тогава вярвах, че Бог има човешки образ).Но сега нямам желание пак да го правя, защото мисля че Бог е навсякъде. Предпочитам да се моля без да си го представям като конкретен образ, а най - много да си представям че е навсякъде и ме чува, разум който изпълва въздуха и ме обгръща. Концентрирам се върху самите слова, които изричам и върху искреността ( към която се стремя) и върху положителните чувства, с които ги изричам думите. Няма да ми е много приятно като се моля и да виждам в съзнанието си как човешко лице ме гледа : все едно се моля на човек, това мисля че би намалило вярата ми в божествената мощ и величие, може би не бих могъл и толкова да се отпусна.

Редактирано от Христо6

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Христо6

В момента чета втори път книгата, която споменах по - горе. Явно Нийл Д. Уолш слага знак за равенство между Бог и божи закони. Защото казва, че ние постоянно използваме Бог по най - различни начини дори без да знаем и да искаме. Дава пример със силата на мисълта : казва че като ползваме нея всъщност ползваме Бог. Че Бог е безкрайна енергия, чист разум, част от енергията е обособена във форми, а необособената част можем ние да я обособяваме според желанията си и че ние обособовяме Бог ( енергията) дори без да съзнаваме... Че Бог винаги изпълнява волята ни. В общи линии като че ли слага знак за абсолютно равенство/тъждество между Бог, хора, животни, сила на мисълта, духовни същества и т.н. : абе в общи линии все едно казва, че абсолютно всичко съществуващо е Бог , защото Бог е във всичко и навсякъде, защото всичко е енергия и Бог също е енергия, енерията има различни нива на разум, заема различни форми и т.н., че няма как нещо да стане извън Бог защото Бог е самият живот, животът който постоянно се създава сам и се разширява, и еволюира вечно, живот който няма начало и край. Но виждам, че ти ( пък и не само ти) НЕ слагаш знак за равенство между Бог и неговите закони и че има неща, които стават и без Бог да ги иска. Значи има места/неща, които Бог не обитава, но пък нали Бог е навсякъде ?:) Абе объркана работа. Няма да се задълбавам толкова.:lol::D

Редактирано от Христо6

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Но виждам, че ти ( пък и не само ти) НЕ слагаш знак за равенство между Бог и неговите закони и че има неща, които стават и без Бог да ги иска.

Смятам, че божествените закони са единственото проявление на Бог (приеман като абсолютната и неизменна същност на всичко съществуващо) във феноменалния свят. Всичко друго в света на формите е в резултат от действието на индивидуалните съзнания на различните същества, всяко от които влияе върху този свят според степента на своето развитие. Божествените закони нищо не могат да искат.

Значи има места/неща, които Бог не обитава, но пък нали Бог е навсякъде ?smile.gif Абе объркана работа. Няма да се задълбавам толкова.laugh.gifbiggrin.gif

В контекста на казаното от мен по-горе: божествените закони се проявяват абсолютно навсякъде във феноменалния свят. Мястото е твърде илюзорно понятие. Разстоянието също. Близостта и отдалечеността във висшите светове се определя от човешките мисъл и съзнание. Ако аз мисля за Бог, аз съм при Бог. Ако мисля за нещо друго, аз съм там, където е това нещо, без значение на разстоянието. Последното има значение единствено на плана на грубата инертна материя. Проблемът е, че хората дотолкова са се идентифицирали с физическите си тела, че са здраво закотвени в своите мисли към тях и към съответното местопребиваване.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Мястото е твърде илюзорно понятие. Разстоянието също.

Близостта и отдалечеността във висшите светове се определя от човешките мисъл и съзнание...

Да.

"Мисловното разделяне на случващото се с нас на нива или измерения ни позволява да се занимаваме по-умело с отделните ситуации в живота си, но житейският ни опит обвързва всички измерения в едно. Причините и резултатите рефлектират на всички нива..." из "Тибетско лечение с енергия и светлина" ~ Тензин Римпоче

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На тая тема края й не се вижда... и началото не е ясно.

Ясно е, че ние сме се отдалечили от нашия Първообраз, за да можем да познаем чудесата на живота които Бог е сътворил, като работим най вече със съзнанието си.

Бог се нуждае от нас (имам предвид всички същества, монади) като приемници на живота, за да можем да изявяваме неговите принципи и осъществяваме неговите идей.

Какво щеше да се стане, ако Той ни беше създал (без еволюция) като несъзнателни полу-автомати, които изпълняват Божията програма, както им е написана. Какъв ще е този живот от наше гледище, как да се радваш на нещо, което не познаваш с Душата и Духа си!!. Как ще проявяваме Любовта, която има нужда от свобода на духа, мисълта.

Затова явно трябва да минем през етапа на познаването на добро и зло, на съзнателния избор, през света на противоречията, за да дойдем до по-високо ниво на съзнателни съработници, които изпълняват Божията програма по воля и с желание, защото само така могат да се насладят на Благата.

Затова и Живота (както ни го е устроил Господ) има смисъл, защото еволюцията е създадана така, че със всеки следващ етап да придобиваме по-нещо хубаво, и ни учи че Благата на Бог не са безплатни, трябва да платим (доброволно) с нашата Вяра, преданост, трудолюбие, за да ги придобием. Целта ни е съвършенството, което Бог сам е определил като крайна точка.

Така намирам смисъл аз, в отделянето ни от Бога. Живота е процес, развитие, движение и това определя нашето съществуване. Постоянният стремеж към съвършенство :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Христо6

Според Н.Д. Уолш теологията на отделянето е довела до социология на отделянето, тя пък до патология на отделянето. Той смята, че изходът от патологията на отделянето е в теологията на единството.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Способностите на човека са в неговото сърце (емоционалност) и ум (мислене), така че поставяйки си цел да достигне нещо той/тя избира на коя способност да се облегне. Тук неминуемо идва и количеството, защото живеем в количествено ограничен свят: колко емоционалност и колко мислене ще вложи в стремежа си и как ще ги балансира. Емоционалността е много по-бърза и служи за двигател в началния етап на постигането на целта, мисленето е по-бавно и отчита ограничеността и нуждата от балансираност.

Така е и в стремежа към Бога. Предимно емоционалния стремеж ангажира в пътя на вярата, предимно интелектуалния стремеж ангажира в пътя на знанието, странични продукти на тези пътища са религията и науката. И двата пътя имат силни и слаби страни, те изпъкват на определени етапи на вървенето по тях. Историята на обществото дава много примери за такива етапи, но за всеки от нас е по-близка и по-важна историята на личните емоционални преживявания и интелектуални търсения. Книгите не са елементи на тази персонална история защото те съдържат описания на чужди преживявания и на резултати от чужди търсения, ако поне частично не резонират с нашите собствени опитности, ползата от тях е само да ни задържи на пътя, вървене напред обаче няма.

За да има напредък е нужна чистота на сърцето и яснота на ума, те идват чрез целенасочени усилия, например по отношение на ума такива са задаването на въпроси и търсенето на отговорите им. Тези усилия ангажират човека в емоционални и ментални светове (или аспекти на съществуването), които са големи и имат своята специфика. Например в емоционалния свят може да се изпадне във въображаемост, в менталния свят може да се изпадне в илюзорност. Въпроса за отделянето на съществата от Бога е пример за такава илюзорност, тя е дала храна на много теологични спорове без особен резултат. Причината е в частичността на подхода: разделението не може да обясни реалността на съществуването на единството, или както се казва двойката е трудно число:hmmmmm:. Това е станала ясно още на гръцките философи чрез парадоксите на Зенон. За да стигне стрелата до целта, трябва да мине половината път, но преди това трябва да мине половината на половината и т.н., следователно минавайки логически не може да стигне до целта, което обаче става реално. Ако се окаже че стигаме до неделим участък на пътя (т.е. до единицата), парадокса не съществува зашото този краен път ще бъде минат за крайно време, иначе (с двойката) съществува. По тази причина и теологията на отделянето е безплодна, тя има нужда от теологията на единството, която е от емоционален характер.

Буда е разбрал това директно, наблюдавайки световете с духовни сетива той е видял че и материалните и духовните светове са безкрайно делими, че те вибрират с невероятна честота (която е доста близо до сегашните наблюдения на събатомните частици), т.е. че те появяват се и изчезват всяка секунда, че те са преходни и илюзорни, (включително и съществата в тях, т.е. и Буда) те са празни от съдържанието което съзнанието (ума) им приписва, независимо дали става дума за материален или духовен свят. От нея обаче може да се излезе чрез осъзнаване на природата на ума, който е и творение и творец едновременно, това е единицата, тя има отношение към всичко (Любовта), всичко се дели на нея без загуба на реалност (точност). Преди нея е само нулата, т.е. непроявения Абсолют, спрямо който отношение не може да се изгради, или не може да делим на нула защото изпадаме в сингулярност, както се казва в науката.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Това дето ни го дава Бога е Любовта. Любовта е магия, манна небесна, силно чувство. Всеки е усещал чувството да е бил влюбен - дар от Бога. Това е движение от центъра на вселената към периферията, усещането е като да пиеш от извора на живота. Бог е добър и винаги дава, защото той е ставането, и винаги иска да има живот.

След това идва обичането. Това е нашата част и нашата работа. Обичането е това което ние правим с Божията Любов. Какво сме изградили със нея, как сме подкрепили живота. Това дето сме почерпили от извора на живота, какво сме направили с него.

Така че, Любовта и Обичането са различни. Любовта е от Бога, тя е чудото. А Обичта е от нас, тя е изграждането. Любовта е от центъра към периферията, а обичта е от периферията към центъра. Така става кръговрата на Живота. Това е нашата божественост, като човешки същества.

Когато моля Бога, го моля за вдъхновение, със неговата Любов да можем да изградим. Така да обичаме и да можем да подкрепим Живота.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Христо6

Тоест ние и Бог сме съСъздатели.

Това дето ни го дава Бога е Любовта. Любовта е магия, манна небесна, силно чувство. Всеки е усещал чувството да е бил влюбен - дар от Бога. Това е движение от центъра на вселената към периферията, усещането е като да пиеш от извора на живота. Бог е добър и винаги дава, защото той е ставането, и винаги иска да има живот.

След това идва обичането. Това е нашата част и нашата работа. Обичането е това което ние правим с Божията Любов. Какво сме изградили със нея, как сме подкрепили живота. Това дето сме почерпили от извора на живота, какво сме направили с него.

Така че, Любовта и Обичането са различни. Любовта е от Бога, тя е чудото. А Обичта е от нас, тя е изграждането. Любовта е от центъра към периферията, а обичта е от периферията към центъра. Така става кръговрата на Живота. Това е нашата божественост, като човешки същества.

Когато моля Бога, го моля за вдъхновение, със неговата Любов да можем да изградим. Така да обичаме и да можем да подкрепим Живота.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Тоест ние и Бог сме съСъздатели.

Зависи от гледната точка. Пределната точка е (в) сърцето. Ако гледаш извън него си сам, никой не може да ти помогне, има разединение. Ако гледаш навътре в него ти и Бог сте едно. Всичко е едно. 

П.П. Бога не можеш да го манипулираш, той не е копче за щастие. Каквото си мислиш за него, никога няма да стане. Каквото почувстваш за него, веднага става.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Преди време тук, в Портала, доста дълго стоеше линк към речта на едно 12 годишно момиче, с която тя разтърсила света. 12 годишно момиче накара света да замлъкне . Наистина, разтърсващо е това, което момичето говори. Всъщност е доста меко. Ще могат ли застъпниците на тезата, че Бог и човек са едно, да застанат пред децата си и без смут в душата си да ги погледнат в очите и да им го кажат? Какъв свят им оставяме? Какъв свят оставяме на техните деца? Какво общо има той с Божествения? Какво ще кажем за кървавия залив, облян от кръвта на избити делфини? Какво ще кажем за живите скелети на неща, което би могло да бъдат деца, ако не бяха живи скелети в Сомалия? На децата, които се задушават от градския въздух, който божествените възрастни им осигуряват? И още много, много ...

Отделеността на човека, във вида, в който е сега, не е илюзорна. Илюзорна е липсата и. Е, може да се каже, че няма отделеност, ако под "бог" се разбира нещо, което сами сме сътворили по свой образ и подобие. То е точно такова, каквото сме си го измислили. Грижовно, или гневно, любящо, строго, закрилящо, могъщо ... Но точно толкова небожествено, колкото и ние самите.

Но пък всеки от нас (надявам се) носи в себе си Божествен кълн. Спящ. Той чака своето пробуждане. Идеята не е моя. Древна е. И добре обяснява картината на света, която наблюдаваме. Хвърля мост между твърденията, че човек е Божествен, и - че не е божествен, като дава една много по- пълна, величава картина на възможности за развитие.

Но ...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Но пък всеки от нас (надявам се) носи в себе си Божествен кълн. Спящ. Той чака своето пробуждане. Идеята не е моя. Древна е. И добре обяснява картината на света, която наблюдаваме. Хвърля мост между твърденията, че човек е Божествен, и - че не е божествен, като дава една много по- пълна, величава картина на възможности за развитие.

Но ...

:thumbsup2:

Аз също се надявам, че всеки носи в себе си Божествен кълн, искра,...И най-важното е именно пробуждането Му! :3d_015:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Но пък всеки от нас носи в себе си Божествен кълн. Спящ. Той чака своето пробуждане. Идеята не е моя. Древна е. И добре обяснява картината на света, която наблюдаваме. Хвърля мост между твърденията, че човек е Божествен, и - че не е божествен, като дава една много по- пълна, величава картина на възможности за развитие.

:thumbsup2::3d_043:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Христо6

Багира, тези които застъпват тази теза, също не смятат, че въпросните неща са божествени и смятат, че тези неща трябва да изчезнат и че светът ще става толкова по - добър, колкото повече хората си припомнят божествената си същност. Не мога добре да схвана идеята. В книгата, която споменавам се казва, че ние всички сме Бог, който постепенно си припомня все повече и повече кой е използвайки различни форми, все повече и повече изживяващ себе си, все повече изживяващ отново и отново вече сътвореното от него, наслаждаващ му се отново и отново. Нещо такова. В по - предни постове съм го споменал. Мислите ли, че има повече от една Вселена и че всяка Вселена си има върховно божество/шеф/управител ( без това да изключва съществуването на Бог Абсолют Творец, който да е върховен шеф на всичко и всички)?

Преди време тук, в Портала, доста дълго стоеше линк към речта на едно 12 годишно момиче, с която тя разтърсила света. 12 годишно момиче накара света да замлъкне . Наистина, разтърсващо е това, което момичето говори. Всъщност е доста меко. Ще могат ли застъпниците на тезата, че Бог и човек са едно, да застанат пред децата си и без смут в душата си да ги погледнат в очите и да им го кажат? Какъв свят им оставяме? Какъв свят оставяме на техните деца? Какво общо има той с Божествения? Какво ще кажем за кървавия залив, облян от кръвта на избити делфини? Какво ще кажем за живите скелети на неща, което би могло да бъдат деца, ако не бяха живи скелети в Сомалия? На децата, които се задушават от градския въздух, който божествените възрастни им осигуряват? И още много, много ...

Отделеността на човека, във вида, в който е сега, не е илюзорна. Илюзорна е липсата и. Е, може да се каже, че няма отделеност, ако под "бог" се разбира нещо, което сами сме сътворили по свой образ и подобие. То е точно такова, каквото сме си го измислили. Грижовно, или гневно, любящо, строго, закрилящо, могъщо ... Но точно толкова небожествено, колкото и ние самите.

Но пък всеки от нас (надявам се) носи в себе си Божествен кълн. Спящ. Той чака своето пробуждане. Идеята не е моя. Древна е. И добре обяснява картината на света, която наблюдаваме. Хвърля мост между твърденията, че човек е Божествен, и - че не е божествен, като дава една много по- пълна, величава картина на възможности за развитие.

Но ...

Редактирано от Христо6

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега
Sign in to follow this  

×