stanislava63

Заповядайте
"Аз, ангелът на детето, помолен от идните поколения: Бащи, научете се да бъдете бащи, оставете порока, зарежете кражбата, печалбата, играта, чуждата жена, нечестността, забравете за празнотата на света и за студения и подкупен град. Оставете желанията си и вървете при децата си, те се нуждаят от вас. Давайте пример, защото той ще е определящ за човека на бъдещето."


Пророчество няма в текста, но пък има прекрасно послание :>

Аз също имам опитност, че най-силната молитва е без думи! Една жива сърдечна връзка! А до нея може да се стигне по много начини - чрез молитва, дадена от някой, с която резонираш. С молитва със свои думи, която преобразува психиката ти и освобождава свободно пространство за раждане на тихата сърдечна свързаност. Или чрез мантра, с която си свикнал. Чрез начин на живот, чистене на себе си, резониране с мъдрите слова на някой имащ и живеещ сливането с Вселената... Чрез постепенно градене на качества и трансформация на емоции и нагони... Но, каквото и да е, докато не стане собствено слово, собствена вибрация, дотогава е чуждо и далечно. А когато стане, ресвързва с вечността!

За мен предателството като усещане съществува само в човека, който се чувства предаден. Иначе промяната на състоянията е най-естествения процес. Нима цветовете се чувстват предадени, когато увяхват, за да може дървото да върже плода? Нима малките плодчета, които нашата слива изхвърля всяка пролет, за да може да изхрани останалите, трябва да се чувстват предадени? Нима листата наесен се чувстват предадени?
Когато настъпи моментът, ако сами не "предадем" старата форма, ако не предадем пашкула, за да излезе пеперудата, пеперудата и пашкула ще загинат заедно...
Всъщност за мен темата е формулирана малко по-различно - Юда се появява тогава, когато е време да се появи Живата Истина - да възкръсне старата форма, за да запази Духа.

Беше една хубава пролетна неделя! Всичко в природата говореше на езика на Любовта. Клонките се разлистваха, а априлските цветчета на джанките пръскаха парфюмите си до всяко кътче на душата ми. През деня имах честта да се уча от един от най-добрите психотерапевти в България - Алексей. А вечерта отидох на йога на смеха. Бях ходил и преди няколко пъти и тялото ми си спомняше как след един час смях му беше леко и заредено, а чувствата пълни с оптимизъм и малки бълбукащи мехурчета от цъфтящи усмивки! Аз обикновено бях с най-много години от присъстващите. Другите бяха момчета и момичета в ранните двадесет, а аз на цели 40 . Този път на смехотерапията се появи един различен господин. Имаше вид на около 60 годишен, нисък, с костюм и вратовръзка. Сякаш се беше объркал. Но не беше . По време на всички упражнения, шеги и смях участва заедно с всички нас. Накрая, след като завършихме с дишане и кратка медитация, тъкмо щяхме да ставаме, когато този господин поиска да каже няколко думи. - На колко години съм мислите?, - попита той. Хората се спогледаха. Някой се пошегува: - на 25... . Други опитаха да отгатнат - 60...- 58, - 63... - Не, на 91 съм, - каза той! ... - Роден съм 1920-та година... Младежите се спогледаха невярващо, а господинът с готовност извади паспорта си и ни показа датата си на раждане! Казваше се Велико Карачивиев. Оказа се, че е професор по философия и дълги години е преподавал по университетите преди време, а и днес не отказва, когато го поканят. Велико имаше кристално бистър ум, бърза мисъл и прецизна силна памет - на 91 години... Някой се обади, че дълголетието му се дължи само на добрия му ген. - Ген, ген, но братовчедите ми със същия ген, които прекаляваха с пийването, хапването и отдвна бяха забравлили що е това активно движение, си отидоха преди тридесет години. Като го попитахме каква е тайната на дълголетието и бликащото му здраве, Велико с удоволствие сподели с нас: "Имах един много шарен и въобще нелек живот. Много трудности, много опитности, от които обаче с готовност се учех. Не спирах цял живот да се уча - както от уроците на живота, така и от опита на другите, от книгите. За мен най-голямото богатство и щастие винаги е било свободното съзнание и философията, любомъдрието. Обичам знанието на свободната любознателна мисъл, която ме определя като съзнателен човек! За мен да мисля и интегрирам знанието в съкровищницата на мъдростта в сърцето си е истинското богатство и щастие. Пред това всички вещи и имущества не струват... Обичам да мисля, чета и творя - правя го постоянно и така мозъкът ми сега е по-свеж и силен отколкото преди 60 години. Смея се. Смея се много. С оптимизъм и радост гледам на живота, уча се от всичко и с лекота преминавам през трудностите. Живея от 40 години в един блок на 16-тия етаж. Не ползвам асансьора - даже когато нося багаж, се качвам всек ден по няколко пъти пеша. Тов аподдържа сърцето и тялото ми здраво и гъвкаво. Движа се много, разхождам се и спортувам. Откак се помня, съм вегетарианец. Понякога си правя бонбони - топчета от стрити ядки и мед и си ги хапвам с удоволствие... Хубав е животът - чувствам се млад и мисля да живея поне до 120 години!"...
След йогата поговорихме надълго и широко с Велико. професор Карачивиев ми подари една от книгите си: "Религията и нейните корени".

Знам я тази приказка, тя ми е една от любимите. Има и една друга, по Учителя: вървял си един епископ и гледа един овчар прострял кожухчето си на земята, и го прескача. Епископа се спрял и го попитал:
- Какво правиш, сине?
- Моля се, отче.
- А, не, сине. Така не трябва да се молиш. Слушай да ти кажа каква е молитвата.
И му казал "Отче наш". Овчаря му благодарил, повторил молитвата да я запомни, и епископа си отишъл. Качил се на кораба, който го чакал на пристанището, и скоро кораба отплувал в открито море.
По едно време епископа излязъл на палубата на чист въздух и какво да види: овчаря, седнал на кожухчето си, се носи след кораба и вика:
- Отчеее, забравих как беше молитвата, да ми я кажеш пак!
Епископа само се усмихнал и казал: "Няма нужда, сине. Карай както си знаеш, твоята молитва е по-добра."

Някои приличат на онзи бьлгарин, който минал покрай един кладенец, на въжето на който били закачени две кофи за вода; пуснал въжето в кладенеца и напоил добитъка си; но, като си тръгвал, дотрябвало му въже за колата, взел че отрязал това, на което били закачени кофите, свършил с него работата си и си заминал. След малко време той пак минава през същия път, иска да пие вода, но вижда, че няма кофите, и си казва: „Бре, кофите ги няма тука". Така хората сами развалят своето щастие – отрязват въжето на кофите, а после се чудят, че ги няма. Аз правя уподобление. Двете кофи – това са кротостта и смирението. Без кофи няма с що да напоите душата си. Въжето, което държи кротостта и смирението, го няма. Втори път, като дойдете при мене, искам да турите въжето намясто, отгдето и да е, да го купите.
.........
Като ви гледам, виждам, че всичко у вас е разбъркано. Това показва, че кофиге ви не са съединени с въже.
КРОТОСТТА И СМИРЕНИЕТО

И на практика може да се постигне.
Човек може да е зависим дори и от надличностните си желания. Не липсата на желания е смирението, а независимостта от тях.
В света има всякакви страдания. Желанието за промяна в тази връзка не е лошо, и малкото, което човек може да направи, следва да бъде направено. Когато обаче яростно се бунтуваме, че не може да направим нещо повече от това което е във възможностите ни – тук вече смирение няма. Възможностите на човек са такива, каквито сам е развил в себе си, а върху обкръжаващия ни свят влияе не само нашия избор, но и този на останалите хора. Наистина понякога смирението и примирението е трудно да се различат. Смирението не е отказ от целите си. Понякога смирението може да чака хиляда години, но то често вместо да се откаже, просто ще изчака или дори търпеливо ще работи по създаването на подходящите условия; ще направи това, което е възможно в дадения момент, но с мисълта, че бъдещето ще му отвори повече възможности. И няма да страда от това, че възможностите не му позволяват повече, а ще работи над себе си, за да разшири тези възможности. Има цели, които са глупави, но има и такива без които човек е изгубен. Смирението няма да се откаже от вторите, но ще се прояви в самото им следване. Човек не може да се откаже от любовта или от истината, или от благородството и всички стремежи свързани с тях – това би го погубило. Смирението е в разумната работа по постигането на тези цели. Смирението е винаги разумно.

Това ви казах, за да имате в Мене мир. В света имате скръб; но дерзайте Аз победих света.
(Йоан 16:33)

Само който е победил света в смисъла на текста по-горе е истински смирен. Ако аз желая нещо от света така, че липсата му да ми причинява скръб, аз няма да съм смирен. Ако съм свободен в своите мисли и желания, ще бъда и смирен. Липсата на смирение всъщност е всяко наше желание и мисъл които ни владеят, на които не успяваме да устоим.

При мен често даже и молитва без думи се получава. Или въобще май се получава нещо, което не е молитва. И аз не знам. То кой съм аз, че да определям какво е нужно и да се моля за него? Например във връзка с Япония. Някои се молят да спрат земетресенията, а аз по-скоро се моля за това японците да останат спокойни и да вярват въпреки сполетелите ги нещастия. И пак ако трябва да съм точен не се моля, а просто им изпращам една положителна мисъл носещи моята вяра и моето спокойствие. Т.е. нищо не искам от никого и в този смисъл не знам дали се моля или не.

Ами то е ясно - когато пишем любовни писма, не използваме готови шаблони, а те се изливат от сърцето ни. Любовта ни диктува думите. Така е и при молитвата - няма по-добра молитва от тази, която се ражда от боговдъхновеното ти състояние в мига на общение с Бога. Дори тогава, когато използваш чужди думи, готова молитва, трябва да й вдъхнеш живот с топлината на сърцето си!

Молитвите със собствени думи винаги са били по-истински за мен.

Ако чета или произнасям чужди думи, предпочитам или да се запозная с тях предварително, така че мога да се „настроя“ към тях и след това да ги произнеса искрено.

Най-добрата възможност за мен е промяната на текста на някоя молитва. Просто довършвам редовете с подходящи според мен думи, или добавям някой друг ред... винаги се получава.

Но мисля, че собствените думи имат доста повече сила от молитвите, които се заучават... чрез тях човек може да прокара и насочи енергията си по-сполучливо.

Човек е противоречиво същество. Мъдрец е този, който успява да приеме своята вътрешна противоречивост с разбиране, да примири противоречията, да постигне вътрешна хармония и баланс, да съумее да изгради необходимата основа, наречена „душевен мир”, от която възрастват Божествените добродетели, необходими в процеса на Богопознание. Но трябва да се има предвид, че тази основа е производна – тя възниква от смирението. Ако не си смирен, не е възможно да имаш този мир, за който апостолът казва, че превъзхожда всяко знание. Поради тази причина смирението е основополагащ камък във всяка една религиозна система и духовна традиция. Ако липсва смирението, можем да говорим за интелектуалност, но не и за Мъдрост. Ако липсва смирението, достъпът до Божествената съкровищница ще ни бъде отказан, колкото и да упорстваме… ако ще и денонощно да се молим, защото закон е: „Бог на горделивия се противи, а на смирения дава благодат”, тъй като горделивостта е като планински връх, на който нищо не цъфти и зрее, а смирениенито – плодоносна долина. То поставя човека в състояние на възприемчивост, което позволява на Божественото да прелее в човешкото и така да се роди Богочовекът. Докато горделивостта, грубата или рафинираната самомнителност са като похлупак, който ни затваря за Благодатта и възпрепятства Тя да се излее в нас и да се превърнем в свещен съсъд Божий. В такъв похлупак се превръщат обикновено и личните връзки и отношения, когато липсва достатъчно осъзнатост. Тогава партньорите се захласват един по друг, вторачват се един в друг, и във взаимното желание да се притежават, да си принадлежат един на друг, се обсебват, отдавайки сърцето си на любимия човек, превръщайки го в свой емоционален център, изтласквайки по този начин Бог някъде в периферията и забравайки в опиянението си Словото: „Сине мой, дай Ми сърцето си!” И така, вместо да получим „хляба наш насущний”, получаваме само трошици от Божествената трапеза, които не могат да утолят глада ни. Ето защо не случайно Учителят казва: „Пази свободата на душата си!” Изкуството на живота се състои в това да обичаш хората, но да останеш верен на Бога, отдавайки сърцето си единствено Нему! И тогава ще ти се даде преизобилно според закона на Благодатта, наречен „Опуленс”, и ще видиш как от житеното зрънце на твоята монада израства класа на твоята множественост – полиада. Ето защо за този, който е предопределен да се превърне в мост между Небето и Земята, не е желателно да се обвързва, да встъпва в брак, защото закон е: „Този, който е слезнал, за да служи на Цялото, не може да намери щастие и удовлетворение в личните си взаимоотношения.” Опита ли се да го направи, ще се изпълни с усещането, че пие солена морска вода, за да утоли жаждата си - че не може да разгърне потенциала си и да изпълни предназначението си. Самото понятие „лично щастие” е абсурдно, защото по своето естество щастието е безпределно, а личността – пределна. Така че, ако една личност срещне действително щастието, тогава тя се разтваря в него, изчезва… защото Океанът Божественост не може да бъде побран в кафяна чашка… А когато личността по този начин е надмогната, унищожена (това, което в суфи традицията се нарича „фана”) се появява усещането за безпределност, за блаженство, за вечност. И единствено такъв човек не само може да се нарече „блажен”, но е блажен и в действителност!

Закон за внушение и закон за равновесие

Изгледах доста от интервютата и съм на мнение, че тези попове направиха едно голямо добро за всички. Трудно се измисля начин за толкова голяма реклама на Учението ) Дано Бог да им дава здраве и още много години да продължават в същия дух ( и дори без да разбират) да популяризират Учението

Благодаря! Сега точно внимателно чета темата за захранването. Както казах, режимът мина учудващо леко за някой като мене, който обича да готви, обича да яде и да вкусва, със засилен интерес към източните кухни. Вярно, че съм на село, без много контакти и излизания, т.е. в спокойна среда сред природата. Това което констатирах, че е много по-приятно човек да не яде, отколкото да яде. Имах приятното самочувствие на човек със самодисциплина, който не се оставя във властта на вкусови прищевки. Реализирах колко ненужно време и енергия отделяме за храненето в ежедневието. Реализирах че голяма част от храненето днес представлява повече удоволствие на небцето плюс преяждане плюс вреда, отколкото действителна нужда и полезност. Не на последно място усетих колко е важно и благотворно организмът да не се товари излишно с храна, особено тази която е мъртва.
Като се има предвид възрастта ми - половин век - и килограмите в повече, смятам че този режим е подходящ трамплин да продължа да проявавам същата самодисциплина и минимализъм и занапред в храненето.
Тази година започна с пречистване - навръх Нова Година прекарах тежък грип, който ме отказа от кафето и цигарите. Житният режим беше естествено продължение. Да прибавя, че с месото .съм приключила по-отдавна.
Всичко това дава едно много приятно чувство на освобождение, придружено с едно смирение, с едно по-мъдро и спокойно преосмисляне на приоритети, начин на живот, гледни точки и отношение към случващото се около мене и по света.

Току що разгърнах една любима книга от Петър Димков, която е от две части: "Хигиена и лекуване на душата" и "Новият човек творец на съдбата си". Той е космополитна личност, последовател на няколко светли учения, включително Учението на Беинса Дуно. Петър Димков е самоотвержен представител и служител на Бялото Братство в глобален мащаб. Имал е огромни познания, направил е безброй добрини. Неговият внук и съименник понастоящем продължава делото му.Често съм отваряла книгите на Петър Димков за лекуване на болестите и много са ми помагали съветите му за духовно израстване и лекуване на душата.
Човек трябва да е изключително внимателен и критичен към себе си, ако има видения, които не намират реални доказателства. Не бива и да споделя подобни лични опитности още повече, ако в резултат хвърлят сянка върху някого. Да опетниш или да си агресивен към човек, който не го заслужава, още повече пред други хора, това си има последствия. Не бива да съдим дори и виновните, не е наша работа. Човек трябва да има чувство винаги къде е твърдата почва, на която да стъпи, защото в противен случай може да допусне развитие на патологични модели на мислене и чувстване, които водят до душевно заболяване. Трябва наистина да сме много внимателни в мислите и чувствата си.
Изключителна почитателка съм на лекуването с природни средства, душевна хигиена и духовно израстване.
Поклон пред Петър Димков и Благодаря!

Аз не съм нито добра, нито лоша. И ако живея в мир със себе си, външният свят е без значение

Ако разбирам и обичам себе си, ще разбирам и обичам другите

Някой идва при мен и ми казва: „Не зная как да постъпя с другите.“
Казвам му, че това е много лесно, когато се спазва следното правило:
когато някой дойде при теб, ти се постави на неговото място и виж как ти би искал да се постъпи с теб; така и постъпи с него.
Беинса Дуно (мото на деня)

Винаги ми е приятно да слушам или чета историята на Паневритмията, затова я помествам тук.


ЧУДОТО С ПОЯВЯВАНЕТО НА НЕБЕСНАТА ПАНЕВРИТМИЯ

Петър А. Вангелов

Невероятното събитие се случва може би за пръв път в историята на човечеството. По Всевишно разрешение то става над територията на България, защото по това време в нея работи Всемировият Учител. Било е възможно да се наблюдава само от едно място от най-високата точка на България и Балканския полуостров – връх Мусала. Струва ни се, че е можело да бъде видяно само от един човек. Видял го е представител на българския народ – Методи Шивачев. Чудото е било определено да се случи точно в средата на двадесетте години на ХХ век от новата ера. Но ние знаем,че още един човек го е видял, 50 години по-рано. А за масово наблюдение на загадъчното явление е нямало подходяща енергийно чиста полева среда.

Огромната роля на необикновеното явление е била да покаже на българите и света, че земната Паневритмия, дадена от Учителя Петър Дънов има НЕБЕСЕН ПРОИЗХОД.

Горя от нетърпение да ви предоставя незабравимата случка. Отказвам се да я разказвам сам. Когато говорят автентичните свидетели на това чудо на чудесата – показване на Небесната Паневритмия на представител на човешкия род, ние мълчим. Затаяваме дъх и с благоговение следим необикновения разказ на една от най- напредналите ученички на Учителя – Мария Тодорова/1898-1976/. Тя се е сетила да запише с подробности случката, така както я е разказал самия Методи пред учениците и Учителя: “...През нощта Методи усеща, че някой го буди. Оглежда се – няма никой. Поглежда часовника си – вече е два и нещо. ... Какво ще се облича – та той е спал така с дрехите си. Решава да вземе фенер, но не знае къде са го сложили.А сега е тъмница, къде ще го търси – всички спят. Решава да тръгне без фенер, нали има пътека, по нея, по нея – та горе. Така решава и пак не знае защо така решава, и тръгва. Постепенно свиква с тъмнината.

Намира пътеката. И когато стъпва на пътеката, изведнъж се появява един СНОП СВЕТЛИНА. Да, сноп светлина, като че ли някой върви пред него и над него, и със светлината на джобно фенерче му осветява пътя на 1-2 метра разстояние пред него. Обръща се назад, гледа – няма никой. И пред него няма никой. Поглежда нагоре над главата си, нищо не вижда, няма никой. Но светлината идва от два метра височина над земята и една педя над главата му и е насочена косо като сноп надолу, един- два метра пред него и му осветява пътя. Преодолява страха и изненадата..., той разбира, че това е работа на Учителя. Благодари му мислено и тръгва все по-уверено, и без да се бави. Където трябва светлината спира да се движи и това значи, че трябва да направи почивка. Когато тръгне светлината, тръгва и той. Мислено преживява онези събития в Библията, когато Духът Господен във вид на огнено кълбо нощем и огнен стълб денем е водил евреите през пустинята... След 2-3 часа той е горе, на връх Мусала. Снопът от светлина го води и спира на едно точно определено място. ... Светлината, която го е завела изведнъж угасва. Тишина. И тъмнина. Изведнъж чува във висините над главата си ПЕСНОПЕНИЯ И МУЗИКА. ... Методи, вдига главата си на 60 градуса нагоре към небето ... и какво да види! Горе, във висините на небето, под формата на ГОЛЯМА ЕЛИПСА се откроява една СВЕТЛИНА. Вторачва се в светлата елипса.Разглежда я и вижда как, в светлини, С БЕЛИ ОДЕЖДИ И С ЧОВЕШКИ ФИГУРИ танцуват същества наредени по двойки и в КРЪГ. Танцуват, правят някакви движения с ръце и крака, и се движат в кръг, съпровождани от необикновена музика и песнопение. А над тях и около тях – НЕЗЕМНА СВЕТЛИНА! Чува се песнопението и музиката… Фигурите на двойките излъчват бяла светлина, която с нищо не може да се сравни. ТЯ Е ЖИВА, трепти, и тази светлина се движи в кръг. Всичко се движи в кръг – и елипсата, и светлината в нея, и фигурите в светлини, а песнопението и музиката ги съпровождат.

Методи Шивачев е унесен и прехласнат, и само наблюдава. Минават минути, почти час. По едно време горе кръгът от светлина придобива по-силен блясък. Танцът е свършил, светлите същества се събират, поздравяват се, събират се вкупом в центъра и после като едно огнено кълбо се отдалечават в пространството. Светлината горе над главата му изчезва. Настъпва отново тъмнина. Звуците от песните и музиката още звучат в ушите му. След малко се развиделява. Методи наблюдава величествения изгрев на Слънцето.”

“...Към обяд пристига в бивака на хижата. .. Методи Шивачев приближава до Учителя и му целува ръка. Методи е мълчалив и смутен, но едновременно и радостен, и затворен в себе си. Учителят го поглежда и пита: “Е, Методи, какво видя горе?” Методи започва да разказва, а ние слушаме. Разказва всичко подробно. Когато свършва разказа си за светещия танц на онзи кръг в небето над Мусала, където Ангелите небесни са пеели и играели, Учителят се изправи на крака, вдигна дясната си ръка за поздрав и най-тържествено каза: “Всичко това, което ти си видял горе, в небето на Мусала, ние ще го свалим долу, тук на земята! Ще го свалим, за да бъде “както горе на Небесата, така и долу на земята.”


Чест прави на Мария Тодорова, че е записала спомените си, и на Вергилий Кръстев, че ги е събрал, съхранил и представил в печатан вид, за да могат бъдещите поколения да знаят за тези необикновени явления. Жалко, че Методи Шивачев не е бил художник, за да предаде видението си в картина. Но чудото е, че видението не е останало не запечатано. Човечеството разполага с уникална Небесна картина на Божествената Паневритмия! Как е станало ли? – Половин век по-рано е живял и творил френският художник – гравьор Густав Доре. Той е успял да наблюдава същото чудо. Не се знае дали е било в планините на Шотландия или в Алпите; за нас остава загадка как и кога се е добрал до видението на Небесната тайнствена Паневритмия. Но факт е, че има такава картина, на която по необясним начин, гениалният Доре е нарисувал този танц.

За нас е важно, че можем да я покажем, макар и в несъвършен технически вид. Вече знаем едното чудо: Небесна Паневритмия има! Другото чудо ще бъде да я видим в земния й трансформиран вариант, в три концентрични кръга, с над 1000 участници в бели дрехи, с хор и оркестър в центъра, когато се играе най-тържествено в Рила, до петото от Седемте рилски езера, на 19 август. Друг по-тържествен аналог на планетата Земя – няма!

Третото и най-важно чудо е лично да я научим и да влезем в “живия кръг” за да я изиграем. Тогава всеки ще усети силата на небесните токове и благословение, които потичат през него. И той ще се новороди! Амин!


Петър А.Вангелов

Мисля, че беше преди 3 години-играехме Паневритмия само двама човека в малък провинциален град, от всички страни имаше противодействие за да се откажем,тогава погледнах нагоре и видях Небесен кръг,мисля, че беше само от жени,те играеха точно над нас,облечени с ефирни дрехи и дълги, сплетени на плитки коси. Тогава аз категорично продължих да играя Паневритмия и до днес продължавам.

Точно преди месец имах рожден ден и получих безценен подарък от едно много любимо същество – потребителка на този форум, която интуитивно беше доловила моето желание или аз интуитивно бях доловил нейното желание, без предварително да сме отваряли дума изобщо за това. Подаръкът беше прекрасната, изпълнена с Мъдрост книга на Елиф Шафак, с многозначителното заглавие „Любов”. Съмнявам се, че ако сам си бях купил книгата, щях да разгръщам страниците й с такъв трепет и щях да я чета с такъв огромен интерес, и да изпитвам такава наслада от прочита, както го правя сега, защото (според моето усещане) този подарък е направен с много Любов. А точно Любовта превръща и най-обикновените неща в необикновени и специални. И винаги когато погледна книгата и разтворя страниците й, се сещам с благодарност и Любов за това обично същество, което наистина ме накара да се почувствам така, сякаш съм получил не обикновен подарък, а Божествен дар, който ми напомня една любима история от същата книга, която ще си позволя да преразкажа:



Шамс седял пред духовното училище, където Руми изнасял своите беседи, и спирал всеки, който искал да влезе вътре, като го питал защо отива при великия Маулана и какъв подарък Му носи. Обикновено хората се стъписвали и почвали да мънкат – не знаели какво да отговорят. Някои от тях се връщали след няколко дни и носели различни дарове – плодове, сребърни дирхами, копринени килими или току-що родени агнета. Но щом виждал това, Шамс се ядосвал още повече.

Веднъж един от посетителите не се стърпял и се развикал на Шамс:

- Кой ти дава право да препречваш вратата на Маулана? Все питаш хората какво са Му донесли. Ами ти? Ти какво Му донесе?

А Шамс отговорил съвсем тихо, едва доловимо:

- Донесох Му себе си… Жертвах за Него главата си!



Приятели мои, ако искате да бъдете обичани, да почувствате своя живот като Божествен дар, обичайте – обичайте колкото е възможно повече, по-истински, по-всеотдайно, без да съобразявате, без да мислите какво ще стане след това и колко и дали ще получите нещо в замяна! Защото Любовта е безценен дар сама по себе си! И е важно не колко ни обичат (защото това е следствие), а ние колко обичаме! Любовта е нашият единствен надежден капитал!

Закон е: Който не иска нищо за себе си, е достоен да получи и получава всичко, от което действително се нуждае!



Посвещавам с обич това мое писание на всички, които по един или друг начин ми съдействат, като стават повод и основание, да разгръщам все повече и повече Любовта си!

Съгласна с отговорите на Донка (макар че аз не бих го окачествила като агресивност), дори мога да продължа по точки нататък в същия дух.
Но не знам има ли смисъл.
Само нещо друго искам да кажа - вместо да се вайкаме за меланхолията и да хабим енергия да я търсим и откриваме тук или там, в това или онова проявление в живота, не е ли по-конструктивно и няма ли да канализираме, както казваш Канел, нашата собствена енергия в нещо смислено, ако решим да действаме антимеланхолично . И ако повечко хора решат да действат така, дали пък няма да се промени (бавно и постепенно, разбира се) цялото общество

Това да се вглеждам в другите и да си мисля - Ах, колко са некадърни и корумпирани (примерно политиците, или чиновниците), Ах, колко са меркантилни ... какво беше - съвременните девойки май, от една друга тема, но сигурно важи и за съвременните младежи въобще и т.н. Това Ах, ах, ах ... за мен няма смисъл, най-малкото защото въобще за нищо не помагам с това Ах. Само си тровя моя живот и респ. допринасям с мъничко за тровенето и този на Цялото. Предпочитам да правя каквото мога, за да допринеса в положителна посока (вярно, според това, както аз го усещам, дано да съм на прав път), в колкото и микроскопични размери спрямо Цялото да е, това е.
Е, преди си мечтаех да мога да направя нещо по-значително (и сега продължавам да си мечтая, де ), но не се кося, че не успявам все още и не се притеснявам, че трябва да бързам с тези си мечти и планове, защото се убедих, че за всичко си има време, най-подходящото и то.

Krasi-11 , какво очакваш от сродните души?

Разбиране със сигурност ще получиш, но ще ти трябва и сила да понесеш мненията на другите, понякога много тежат. Може би ще има сблъсквания, ....можеш ли да носиш истината? Да не се обиждаш? Не очаквай че тук са събрани ангели. Ние сме същите като теб, най-много с една крачка разлика. Добре дошла страдаща душа! "Микрофонът" е твой!

Мисля, че меланхолията е симптом на дълбока вътрешна агресивност на мисленето.
Отговарям по точки:
* все още в страната ни се учи висше, за да НЕ се работи, или да се намери лека удобна и високоплатена службица. Обаче социализма свърши. В резултат остават излишни висшисти, които не знаят какво да правят и не искат да работят за "жълти стотинки". Голяма част от тях са с претупано или купено висше образование.

*жените и мъжете са разочаровани един от друг точно зашото имат очаквания, само че вместо да осъзнаят истинската причина за меланхолията си - т.е. техните очаквания и зависимости от модели на мислене и поведение, от измислени ценности, вместо да отворят път към безусловност на своята любов и дружба, към свобода в отношенията си, те упорито се обвиняват един друг и света, в който живеят. А светът е такъв, какъвто ние самите си го правим. Стара истина. Изпробвана лично от мен - живяла съм в меланхоличния свят, живея сега в свободния и щастливия, с хоризонтите. И знам как човек влиза в меланхолията и как излиза от нея.

Хайде да не продължавам, че ще се нацупи слънцето а на някого може да му дойде истината възгорчивичка.

Светъл ден!

Нищо не сме научили. На връх пълнолуние да се предприеме масирана атака срещу Либия - това означава, че нищо не сме научили. Според мен това, което се случи в Япония е едно сериозно предупреждение да не си играем с дестроктивните сили. Но уви.
Как се прилага христовото учение? Може би Ганди го показа.