Сякаш зад плета на страховете,
в пясъчна пътека се превърна
вятърът, преминал през лицето ми.
И надолу сви – към слънчогледите,
есента от жълтата му дреха.
...Къщата понякога е ничия.
С камъче,в което се препъват
стъпки, в тъмното изтичали.
По един отминал спомен.
В този сън останали. Помежду ни.
В лъсналите шипове на болката.
Думите ми ще подреждат нежно
твоите въпроси. В хроника…
Скрита зад плета на страховете,
къщата понякога е име.
Сред бялата постеля на мъглата
Дървото е настръхнало, безмълвно.
С една корона. И гнезда от вярност.
Или от някога звъняла пролет…
Осъдено дърво. С един щурец,
събрал във него летните си песни.
Дърварите замахват…И навред
потъва в тишина самата есен…
Дъждът връхлита бялата мъгла.
Накацалите птици разпилява.
Високо, нейде над света,
осъмва в себе си мълвата…
Дърварите замахват…И една
Пътека с тях поема. За нататък…
Дървото –днес изсъхнала
…И когато поспре тишината
в моята празна неделна къща.
Сред стените с отминало време.
А денят с рязко щракване
свърши. И заключи остатъка думи.
В непотребния слънчев пясък
от брега запустял на чувствата…
И когато засипе вятърът
изтънелите диги на залеза.
С нощен мрак…отлежал.
И безпаметен.
И когато преде в самотата
своята зимна студена риза…
Аз за теб ще измоля от лятото
късче синьо, дъга…сянка близка.
…Този миг, в който крие сърцето ми
самота
Наесен дните ми потичат бавно.
И косо някак преминават…
С оранжеви, протрити дрехи.
Надничат в старомодните пространства
очите им. С далечни пътища…
С лица от клони, мъх. И минало.
В ресниците на слънчогледа
наесен дните са роднини.
Пред прага вечер ме очакват.
И палят нощната камина
телата им, попили вятър…
Тогава някъде…у мене
един щурец такъв, окъсан…
събира недопети песни.
И с тях камината покръства.
Щурец, от лятото дотичал,
размеква восъ
Гласовете си
бавно събирахме.
В листопада сребрист
на ноември.
Тишината внезапно свършваше.
С бреговете на твоята усмивка.
И събудени,
тука изстиваха
всички спомени от мастилото.
Или късните думи
в шепа
зад завоя, останал след зимата…
2
Самотата си тръгваше. С лятото.
Зад смокините. Кея. И залеза.
Гласовете ни бавно се спускаха
с мокри стъпки. В студения пясък.
А косите ти спряха в картината
цветовете на всички посоки.
Толкова улици
скитат в сърцето ми.
Някъде.
С твоя глас.
Знам, не обличам
с дъха си
лицето ти.
И…не сънувам мечта.
Толкова улици…
С дните.
И думите.
С летния вятър.
И мрак.
Спят, кадифени от погледи,
пейките.
С гарата.
С нощния влак…
Още горчи
от толкоз завръщане
сухият делничен хляб.
В хорските погледи,
сити от къшея,
търся за думите праг.
Есенни улици…С охра
под стрехите.
Плочник.
И стар тротоар.
Няк
на Румяна
В теб са нощували – сенки и сънища…
минали дни.
Аз съм оня, вечерният вятър…
топъл и тих.
Есен съм минало, пролет- начало…
ручей в снега.
Късче от облак, нощем летяло…
в твойта ръка.
Стъпката в пътя, с пясък зарита…
тайна следа.
Зими от листи, скитници думи…
крия в леда.
………
Капките сън по твоите мигли…
с утрото гоня.
Аз съм оня – без път. И посоки…
в теб проговорил.
