Jump to content
Порталът към съзнателен живот

дълбоко вкоренени страхове


Recommended Posts

Здравейте,

 

Моля Ви за помощ, защото всичко което до сега предприех като мерки не ми помогна. Посещавах психиатър, пих три вида антидепресанти и накрая- нищо. Мисля, че страдам от някаква генерализирана тревожност и нетърпимост. Сега съм на 27 и мисля, че всичко започна около 16-тата ми година. На 13 години бях напълно сама в големия град, понеже кандидатствах след 7-ми клас. По природа съм крайно чувствителна, наистина крайно и лесно се тревожа. Като дете, когато родителите ми са се разболявали или карали помежду си го изживявах ужасно драматично. Преместих се от малкото село в големия град, без хората които обичам се чувствах безкрайно самотна и напрегната. В училище ми беше много трудно, понеже заеквах, а децата бяха безмилостни- подиграваха ми се. В побертета /16 г./ нещата съвсем се оплетоха. Загубих всякакъв тонус и енергия, напълнях, постоянно бях мрачна и притеснена. Страдах, защото винаги съм била атлетична и харесвана от мометата на моята възраст и в един момент всичко в света ми сякаш рухна. Съвсем се изолирах от света, отказвах компанията на приятелите си, през годините съответно много от тях изгубих. Страдах също, че не съм достатъчно добра, достатъчно привлекателна, неможеща да комуникирам както ми се иска- както го правеха връстниците ми. Аз се притеснявах, ипотявах, получавах сърцебиене. Всеки ден в училище беше един малък ад, една непрекъсната тревожност, дали ще ме изпитват по някой предмет и как ще се представя, как ще ме видят съучениците ми, каква представа ще си изградят за мен. Този страх предизвикваше ужасни спазми в слънчевия ми сплит. С годините нещата се пооправиха, намерих си добра работа, не заеквам, но страховете си останаха. Без причина се чувствам тревожна, уплашена, невъзможно ми е да се зарадвам на живота. Понякога си мисля, че няма смисъл в живота ми. Все още страдам от липса на енергия и живец. Фонът, на който живея, е силен страх, който няма явна почва... поне не на повърхността, а това за което съм се притеснявала в миналото, въобще не е актуално, но усещанията са някак вкоренени в мен. Не мога дори да релаксирам пълноценно, дори тогава не мога да се отпусна. Умът ми е много неспокоен, напрегнат до скъсване... Не мога да се справя сама с това положение, ходя на йога отскоро, бях на психиатър както по-горе споделих. Ако някои отстрани трябва да даде оценка на живота ми на пръв поглед ще каже, че е напълно задоволителен, понеже има хора които са щастливи и имат по-малко. А аз имам семейство, което ме обича, мъж, който държи много на мен, добра работа... 

Този болен ум искам да излекувам. Утешавам се с няколко чаши вино вечер и с храна, но това още повече ме депресира.

Ще съм благодарна на всякаква помощ и съвети. 

Благодаря предварително.

Линк към коментар
Share on other sites

 

 

 невъзможно ми е да се зарадвам на живота. Понякога си мисля, че няма смисъл в живота ми.

Наистина няма как да се зарадваш на живот, от който толкова много се страхуваш.

 Човек, който се страхува, няма как да си постави цел или да изгради стратегия. След като не си в състояние да направиш това, смисълът от съществуването ти изчезва. Цялото ти внимание се свежда до простичкото преживяване на деня, като ти реално не си и в него, тъй като мислите ти те държат в миналото и в бъдещето ти, където реално няма нищо. 

Имаш разни неща в живота, но нямаш най - важното - себе си. Нямаш увереността си, нямаш смелостта си, нямаш себеобичането си.

За да се промени това е нужна работа по основни твои гледни точки за света и отношенията, както с другите така и с теб самата.

Кога последно направи нещо само за себе си? Как се награждаваш? Кога и на какво се зарадва последно? Кой е последния ти успех? 

Линк към коментар
Share on other sites

Благодаря Ви, напълно сте права, усещам липса на цел в живота. Усещам как умът се разпъва между хиляди мисли, нямам елементарно спокойствие.

Относно въпросите Ви: нищо не правя лично за себе си, на първо място са другите и ако остане за мен- остане. Не се награждамвам, понеже не мисля, че заслужавам да си обърна специално внимание. Радвам се на малките мигове, когато ми просветва и усещам някаква хармония в себе си. Успехите ми се ограничават в ежедневието, нищо грандиозно. Обичам да рисувам и когато приключа с картина усещам удовлетворение, но и то не ми дава смисъл. 

Води се борба в съзнанието ми. Съвсем ясно разбирам какво трябва да правя и какво трябва да мисля, как трябва да живея, но не мога да спра настоятелния глас в главата си, че нещо не ми е наред, че не заслужавам, че няма да се справя с живота, който искам да имам.

Линк към коментар
Share on other sites

Води се борба в съзнанието ми. Съвсем ясно разбирам какво трябва да правя и какво трябва да мисля, как трябва да живея, но не мога да спра настоятелния глас в главата си, че нещо не ми е наред, че не заслужавам, че няма да се справя с живота, който искам да имам.

Осъзнаваш, че в главата ти се води борба, но виждаш само единия от двамата играчи в дуела на мислите ти. 

Забележи, колко пъти си написала "трябва". Това "трябва" е отрова, която играе ролята на единия играч в твоя мисловен дуел. Нищо не трябва на този свят. Нищо. Колкото повече попадаме в капана на трябването, толкова повече се отдалечаваме от истинския смисъл на съществуването си. Влизаме в норми на поведение, които не са нашите, в роли, които искат от нас да играем, в избори, които ни тласкат в противоположната на желаната от нас посока. Изобщо трябването е вредно.

Проблемът ти идва от това, че не знаеш кой е другия "играч". А той е "мога". Как ти звучат твоите думи, но от позицията на другата гледна точка:

" Съвсем ясно разбирам какво мога да правя и какво мога да мисля, как мога да живея, ..."

"Ти можеш" на иврит "Тимшел". В диалог с Кайн , Бог казва за първи път това послание. Което е първото, даващо ИЗБОР.

Забранила си си да правиш избори, робуваш на правила, предразсъдъци и норми. Те определят визията, и живота ти. Затова си се изгубила. Защото си твърде отдалечена от собствените си избори.

Не умението ти да боравиш с "АЗ МОГА" те вкарва в постоянно търсене на одобрението на другите. Искаш техните мнения, за да се припознаеш някъде там, без да си даваш сметка, че така все повече се изгубваш. 

Всеки човек има свой единствен и неповторим смисъл за живеенето си. В момента, в който се изгуби /което често се случва/, хората започват да залитат в една много водниста и мъглява посока на търсене на някакъв глобален смисъл и нещо много важно и ценно. Тогава те приличат на хора, тръгнали да търсят най - добрия ход на пешката на  шахматна дъска, на която няма фигури, няма партия, няма и играчи. Т.е. такъв общосветовен смисъл не съществува. Всеки е важен и необходим, когато играе от собствената си позиция, в която има специфични правила.

Та, коя си ти? И какво харесваш в това свое Себе си?

Това са въпроси, които ще те отведат обратно във вярната посока.

 

 

Линк към коментар
Share on other sites

А как се култивира тази любов към себе си? Това, което мисля и усещам в момента много дълго се е повтаряло и е станало част от мен. Трудно ми е да не се идентифицирам с него. Не знам как да избягам, а много искам. 

Линк към коментар
Share on other sites

Любовта към себе си, всеки я има, но в хода на живота хората, които го отглеждат без да искат го научават да я позабрави.

Идва момент, в който импулсът за себеобичане излиза напред и започва да подтиква личността да се върне към своето естествено състояния на себеуважение.

Процесът по връщането се нарича себепознание, това ти е нужно, за да си спомниш колко много се обичаш.

Линк към коментар
Share on other sites

Здравейте отново,

 

Бихте ли ми предложили някаква литература на тая тема, такава която да ме мотивира или просто да ме накара да разбера основни положения или да ми даде някаква насока къде и как да търся. Светът ми, както казвате, се е ограничил в елементарно преживяване на деня, в който всъщност ме няма...

В момента чета материали от Ошо. Впечатлена съм от това какви определения дава за ума, където смятам ми е проблемът. Предполагам е нужно доста време за да попият идеите в съзнанието ми. На 03.11. съм си записала час за психотерапевт Петър Николов от Варна. 

Готова съм да подходя напълно сериозно, без никакво самосъжаление и отчаяние. Помогнаха ми много от коментарите Ви, също тези на Орлин Баев и д-р Първанов в другите теми от сайта. Имам стимул, искам дете, съответно искам да му създам една хармонична среда, в която да расте, а това няма как да стане с една объркана и нестабилна, емоционално, майка.

Там, дълбоко в мене, преди години нещо се е пречупило... Но вярвам, че имам потенциала и силата да поправя нещата и да се върна там, където преди десетилетие оставих себе си. Да се намеря.

Нужна ми е професионална помощ, защото имам въпроси, на които не мога да си отговоря, а са ми важни за да продължа.

Благодаря Ви.

 

Линк към коментар
Share on other sites

,,А как се култивира тази любов към себе си? ,,

 

Много е просто-ти какъв човек би обичала?

Доста сложен въпрос, ако ме питате. Човек, който вярва в потенциала си, емоционално здрав, поставящ си цели в живота и борещ се за тях. Човек, на когото сътресенията в средата не му влияят, тоест има център в себе си... Човек, който знае, че като посади домати примерно, трябва да почака няколко месеца, за да бере, тоест търпелив /на мен търпението ми куца/. Знам каква мога да бъда, но не знам по кой път да поема, че да стигна до този човек в себе си.

Редактирано от stelyana
Линк към коментар
Share on other sites

Пътя е много прост-трябва да научиш мозъка си, че си точно този човек който си.

Как се учи мозъка? Чрез системно повторение.Ако дадено твърдение бъде повтаряно  достатъчно пъти за един дълъг период от време то мозъка го приема за истина и тази истина се проявява в поведението и чувствата ни.

С две думи-тази представа която си написала за човека когото би обичала трябва да формулираш точно и подредено и за започнеш периодично да си а повтаряш-започвайки с ,,АЗ съм....,, Така постепенно то ще стане истина за твоят мозък и ти ще започнеш да се обичаш.Повечето хора казват, че това няма как да се превърне в истина защото те не вярват в думите си.Това не е така, тук вяра не е необходима, на мозъка му трябва само повторение.Прави се и друга грешка, заявлението се прави няколко дни и се спира, казвайки че няма ефект.За няколко дни мозъка няма как да се обучи.Нужно е време.Поне няколко месеца.

Звучи много просто, но мозъка така работи и който се съобразява с неговата физиология, може да направи чудеса.

Линк към коментар
Share on other sites

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.
Note: Your post will require moderator approval before it will be visible.

Гост
Отговори в тази тема...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Добави...