Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Проблеми които си създаваме сами, защо?


Recommended Posts

Здравейте

Основният проблем е че поведението ми е като кардиограма, нямам ден с ден, настроението ми се мени постоянно. Събуждам са в невероятно настроение, отивам на работа случва се нещо не според очакванията и нагласата ми и се скапвам. Същото се случва и в личният ми живот, не разбирам очакванията ми ли са прекалено големи към хората или имам мания за контрол. Не разбирам защо допускам действията на други хора около мен, които не са ми близки да ми влияят, колега идва и ми казва нещо неприятно, подигравателно, без да съм го предизвикала и започвам да се чудя къде е проблема, с какво съм предизвикала такова отношение и това започва да ме тормози, да го мисля и преживявам, а дразнителя сигурно е забравил или пък нарочно ме е предизвикал, защото знае че ще се впечатля. Определя себе си като затворен човек, или по скоро предпочитам да общувам с хора които познавам и според собствената ми преценка съм опознала много добре. Мога да общувам на много теми с различни хора, но дали от притеснение или друго не смятам за необходимо да го правя. Знам че не е редно, но търся контакт само когато на мен ми се иска, сигурно е доста егоистично, но не съм от хората, които бълват по 100 думи в секунда, ангажирайки вниманивто на хората около себе си с непоследователна и ненужна информация. 

Омъжена съм, имам дете и не искам това дете да понася странностите на майка си. Изпитвам вина за поведението си и не намирам разбиране от страна на съпруга си. Опитам ли се да говоря с него, наясно съм че когато нещо не се получава както е говорено или обещано не зависи изцяло от нас, но аз харесвам плануваните неща, и тук идва още един проблем, с него не мога да планувам нищо, което направо ме побърква. Решаваме нещо и той после прави точно обратното без дори да сме го обсъдили, липса на всякаква комуникация, той така е преценил и край. А аз искам само постоянство в приказките и действията, и изведнъж започвам да се чувствам досадна, дребнава, злобна, неориентирана и заядлива и в момента съм оставила нещата да вървят на самотек, което само ме отдалечава още повече от него. Не веднъж съм водила разговори, дигала съм и скандали опитвайки се да разбера защо е така, да го приема, винаги има обяснение, или аз не съм била приветлива когато се прибере, или съм търсила все за нещо да се заяда, променя отношението си за няколко дни после отново същото. Ядосва ми се когато искам да обсъдим вечерята или нещо което според него е дребно, толкова ли не съм можела да реша. Странното е че ако си направя план да отидем някъде с детето той се чувства изолиран, сърди се. И в същото време непрекъснато ме кара да си намеря хоби. Реално това няма как да ми се случи защото основно аз се грижа за детето, и вместо контакта ми с него да ми доставя удоволствие аз го приемам като ангажимент, от което се чувства още по зле. Мъжът ми все много работи и все е изморен и вече се чувствал стар, а реално и финансово не сме много добре, което също не проумявам, защото хем работи хем нищо налице, и изпадаме в дребни битовизми и съмнения и лошо отношение, непризнателност и недооценяване.Не изпитвам удоволствие, радост и свобода към живота си и непрекъснато се обременявам с лоши мисли и чувства и съмнения към хората, че не са честни, добронамерени и открити, не мога да спя. Не искам детето ми да бъде затворено и обременено, защото не мога да му покажа красотата и доброто в хората и света. Стана много объркано за което се извинявам, но поне като пиша какво чувствам малко се успокоявам. Ще съм благодарна на всеки който ми пише.....

Линк към коментар
Share on other sites

Здравей,

насочи ни какво да ти пишем - да ти съчувстваме ли, да ти разкажем истории, подобни на твоята или да опитаме да ти дадем насоки как да се справиш със ситуацията, която споделяш.

Линк към коментар
Share on other sites

Здравейте

 Честно казано и аз не съм сигурна, така като чета написаното звучи супер елементарно, но когато виждаш че не си влияеш добре, че и околните не се чувстват добре, че нищо не можеш да направиш, колкото и да се опитава е отвратително. Може би съвет, как се справяте с намесата на хора в отношеният с близките ви, от които не зависи живота ви, но се налага да се съобразявате с тях. Как овладвате негативните си мисли и емоции, и продължавте да се усмихвате въпреки грубостта на хората. Улавяла съм се че не се усмихвам на хората, защото съм имала моменти в които на база благоразположението ми са ме използвали и след това забравяли. Може би дали имам смисъл да занимавам някой психолог с пробллемите си или е безсмислено. Как успявате да се спасите от дребнаво поведение, когато се налага да се съобразявате с незавършили актьорско майсторство хора, набърквайки се в семейният ви живот. Как се усмихвате на човека до вас след поредно скарване, без да лишавате себе си от достойнство и в същото време да ви приемат че сте искрени. Определено насоки....не търся съчувствие или истории, със сигурност има много и то по-сериозни от моята. Благодаря!

Редактирано от paparak
Линк към коментар
Share on other sites

".Не изпитвам удоволствие, радост и свобода към живота си и непрекъснато се обременявам с лоши мисли и чувства и съмнения към хората, че не са честни, добронамерени и открити, не мога да спя. Не искам детето ми да бъде затворено и обременено, защото не мога да му покажа красотата и доброто в хората и света "

Ама лесно е да искаме да обясним колко е хубав света и добри хората. Но как да го постигнем, като самите ние не изпитваме радост и удоволствие от живота и все си мислим, че другите ни прецакват.

И защо въобще си поставяш такива цели. Да обясняваш на хората колко е хубав света.

 

Линк към коментар
Share on other sites

Цитат

не разбирам очакванията ми ли са прекалено големи към хората или имам мания за контрол.

Отлично сте определили проблема. Сега остава със същата интелигентност и чувствителност, която сте проявили, да откриете своя личен път и начин за преодоляването му. Уверявам ви, отвъд него светът е наистина слънчев и прекрасен. Струва си да опитате. 

Линк към коментар
Share on other sites

преди 16 часа, el9 каза:

".Не изпитвам удоволствие, радост и свобода към живота си и непрекъснато се обременявам с лоши мисли и чувства и съмнения към хората, че не са честни, добронамерени и открити, не мога да спя. Не искам детето ми да бъде затворено и обременено, защото не мога да му покажа красотата и доброто в хората и света "

Ама лесно е да искаме да обясним колко е хубав света и добри хората. Но как да го постигнем, като самите ние не изпитваме радост и удоволствие от живота и все си мислим, че другите ни прецакват.

И защо въобще си поставяш такива цели. Да обясняваш на хората колко е хубав света.

Не ме рзбирайте погрешно, но подобни тълкования на думте си мога и сама да направя, не се чувствам длъжна да обяснявам на някого каквото и де е, а се чудя как да покажа света на детето си, хубавата му страна. И не случайно написах темата с такова заглавие, защо?  

 

Линк към коментар
Share on other sites

преди 1 час, Донка каза:

Отлично сте определили проблема. Сега остава със същата интелигентност и чувствителност, която сте проявили, да откриете своя личен път и начин за преодоляването му. Уверявам ви, отвъд него светът е наистина слънчев и прекрасен. Струва си да опитате. 

Търся този път от доста време, но нещата става още по-объркани, все едно се губя. Не знам как да стигна до него, защото се чувствам като чковек който показвайки че се справя с живота си и че може отговорностите и очакванията на хората около мен стават все по-големи и това налага този контрол и съответно след като към мен има очаквания започвам и аз да очаквам и да искам. Ако променя нещо в поведението си бивам обвинявана сега какво се опитвам да докажа, да направя, и подобни и се връщам към старото си аз от което не се чувствам добре и е един кръговрат. Знам че няма как всички да са доволни, но семейството е важно за мен и ми се иска да е сполотен и да можем да разчитаме един на друг, но все едно само аз искам това. 

Линк към коментар
Share on other sites

В 25.06.2016 г. at 13:03, paparak каза:

изпадаме в дребни битовизми и съмнения и лошо отношение, непризнателност и недооценяване.Не изпитвам удоволствие, радост и свобода към живота си и непрекъснато се обременявам с лоши мисли и чувства и съмнения към хората, че не са честни, добронамерени и открити

Привет,

относно битовизмите - голямо предизвикателство е, особено в този подивял откъм щения за материални придобивки свят. Но каква беше моята изненада, когато започнах да се срещам с хора с проблеми като твоите, но доста добре уредени в битово отношение и можещи да си позволят не един, ами трима психотерапевти едновременно. Трябваше им помощ, както се изразяваха обикновено, за да "се насладят на това, което имам, пък другите могат само да мечтаят". Така излиза, че дали има или няма материална и финансова подсигуреност, на практика е без значение що се касае до изпитването на някаква удовлетвореност в ежедневието и хармонични взаимоотношения.

Много добре си ги подредила в изложението си едно след друго, защото именно във втората част от цитирането е разковничето на т.нар. твои проблеми, а именно, че разглеждаш и приемаш света като едно враждебно място, в което ти незнайно как и защо оцеляваш редом с мнооооого по-важните други хора, които имат честта и правото да ти се подиграват, обиждат или уязвяват по начин, който им щукне.

Имаш известен път за извървяване, докато осъзнаеш, че хората са добри и правят най-доброто, на което са способни. Това не означава, че злото не съществува, не, просто не във вида и не бива да се борим с него по начина, по който то решава да ни подведе. Разбира се, тези хора ако не знаят нещо по-добро от една стъпкваща човешкото ти достойнство постъпка, това не означава, че го правят от позицията на величието си, избрали да те смажат - напротив, те толкова могат и това е жалкото! Обикновено върши работа, когато се сблъскаш с такъв тип хора да се помолиш за тях - те наистина са обречени, неосъзнавайки, че могат да израстват личностно и да се занимават с по-продуктивни и полезни дейности и, забележи - тогава да бъдат щастливи. Защото не е възможно да имаш досег до щастливи хора и да изпитваш чувствата, които описваш. Така че, моли се за тях, но същевременно направи действия в посока да се обградиш с хора, които са зрели, щастливи, зачитайки от тази си позиция всяка твоя човешка особеност като техен другар и спътник в живота. Само това има смисъл - другото е загубена кауза, не можеш да промениш хората.

За мъжът ти - въпросът трябва да го решиш кардинално. Предполагам, че сте водили разговори на тема сплотеност на семейството, единност, любов и зачитане. Ако не сте - направете го. Ако не се получава - предложи му съдействие и идете на семеен терапевт. Ако откаже и това - отговорността за щастието ти и това на детето ти остава изцяло твоя. Един сърдещ се човек на екскурзия няма място до теб, няма правото да те лишава от ограничения брой мигове на тази Земя и те занимава с неща, които не ти позволяват да изживееш величието на живота си. Ето защо, ако ти сама започнеш психотерапия и повишиш собствената оценка за себе си (то дори не е просто повишаване, а припомняне, възвръщане на способността да се доверяваш и радваш на себе си и със себе си света), тогава ще имаш смелостта да продължиш за известен период от време сама, докато си намериш партньор, който да е достоен в споделянето на щастие. Защото партньорите не могат да се правят един другиго щастливи - те могат само да споделят личните си щастия и така да го увеличават, радвайки се и повишавайки доброто във Вселената въобще.

Да, наистина въпросът е чак с такъв мащаб - Вселенски, не просто личностно затруднение. Не напразно Хорхе Букай е казал, че "ние хората нямаме правото да бъдем щастливи, ние имаме задължението да бъдем щастливи".

С две думи - потърси квалифицирана помощ и час по-скоро възвърни естественото си състояние на щастие.

Редактирано от Кермит
Линк към коментар
Share on other sites

преди 8 часа, paparak каза:

Търся този път от доста време, но нещата става още по-объркани, все едно се губя. Не знам как да стигна до него, защото се чувствам като чковек който показвайки че се справя с живота си и че може отговорностите и очакванията на хората около мен стават все по-големи и това налага този контрол и съответно след като към мен има очаквания започвам и аз да очаквам и да искам. Ако променя нещо в поведението си бивам обвинявана сега какво се опитвам да докажа, да направя, и подобни и се връщам към старото си аз от което не се чувствам добре и е един кръговрат. Знам че няма как всички да са доволни, но семейството е важно за мен и ми се иска да е сполотен и да можем да разчитаме един на друг, но все едно само аз искам това. 

Знаех си, че сте на правилен път вече. Поздравления. По какво съдя? По претенциите и недоволството на хората, които са свикнали със стария ви взаимно-манипулативен кръг. Щом ви обвиняват и завишават  претенциите си, значи те се чувстват заплашени от реалната опасност да им се изплъзнете и да им развалите кръговрата, с който са свикнали. Така че приемете тези реакции с любов като нормални и като похвали за вашия напредък. Сплотеността може да бъде вътрешна, т.е. истинска, и само привидна, за пред съседите и приятелите. Вие коя от двете искате? Да можем да разчитаме на друг човек така, както той на нас е доста висока претенция към него. Най-добре е да оставим на другия да прецени докъде ние можем да разчитаме на него, съответно да си запазим правото ние само да определяме границата, до която те могат да разчитат на нас. Научихте ли се в този живот да казвате "не" и "дотук"? може би най-ценното умение. Уверявам ви, когато се научите, ще ви обичат и уважават по-истински и по-качествено.И все пак нека с любов приемем затрудненията на човека до себе си да ни приеме в новия ни облик, да му оставим време, но без да си връщаме стария - за нищо на света. Всеки път, когато го правите, вие всъщност не му помагате, а му пречите.... 

Линк към коментар
Share on other sites

преди 20 часа, Георги Балджиев каза:

Привет,

относно битовизмите - голямо предизвикателство е, особено в този подивял откъм щения за материални придобивки свят. Но каква беше моята изненада, когато започнах да се срещам с хора с проблеми като твоите, но доста добре уредени в битово отношение и можещи да си позволят не един, ами трима психотерапевти едновременно. Трябваше им помощ, както се изразяваха обикновено, за да "се насладят на това, което имам, пък другите могат само да мечтаят". Така излиза, че дали има или няма материална и финансова подсигуреност, на практика е без значение що се касае до изпитването на някаква удовлетвореност в ежедневието и хармонични взаимоотношения.

Много добре си ги подредила в изложението си едно след друго, защото именно във втората част от цитирането е разковничето на т.нар. твои проблеми, а именно, че разглеждаш и приемаш света като едно враждебно място, в което ти незнайно как и защо оцеляваш редом с мнооооого по-важните други хора, които имат честта и правото да ти се подиграват, обиждат или уязвяват по начин, който им щукне.

Имаш известен път за извървяване, докато осъзнаеш, че хората са добри и правят най-доброто, на което са способни. Това не означава, че злото не съществува, не, просто не във вида и не бива да се борим с него по начина, по който то решава да ни подведе. Разбира се, тези хора ако не знаят нещо по-добро от една стъпкваща човешкото ти достойнство постъпка, това не означава, че го правят от позицията на величието си, избрали да те смажат - напротив, те толкова могат и това е жалкото! Обикновено върши работа, когато се сблъскаш с такъв тип хора да се помолиш за тях - те наистина са обречени, неосъзнавайки, че могат да израстват личностно и да се занимават с по-продуктивни и полезни дейности и, забележи - тогава да бъдат щастливи. Защото не е възможно да имаш досег до щастливи хора и да изпитваш чувствата, които описваш. Така че, моли се за тях, но същевременно направи действия в посока да се обградиш с хора, които са зрели, щастливи, зачитайки от тази си позиция всяка твоя човешка особеност като техен другар и спътник в живота. Само това има смисъл - другото е загубена кауза, не можеш да промениш хората.

За мъжът ти - въпросът трябва да го решиш кардинално. Предполагам, че сте водили разговори на тема сплотеност на семейството, единност, любов и зачитане. Ако не сте - направете го. Ако не се получава - предложи му съдействие и идете на семеен терапевт. Ако откаже и това - отговорността за щастието ти и това на детето ти остава изцяло твоя. Един сърдещ се човек на екскурзия няма място до теб, няма правото да те лишава от ограничения брой мигове на тази Земя и те занимава с неща, които не ти позволяват да изживееш величието на живота си. Ето защо, ако ти сама започнеш психотерапия и повишиш собствената оценка за себе си (то дори не е просто повишаване, а припомняне, възвръщане на способността да се доверяваш и радваш на себе си и със себе си света), тогава ще имаш смелостта да продължиш за известен период от време сама, докато си намериш партньор, който да е достоен в споделянето на щастие. Защото партньорите не могат да се правят един другиго щастливи - те могат само да споделят личните си щастия и така да го увеличават, радвайки се и повишавайки доброто във Вселената въобще.

Да, наистина въпросът е чак с такъв мащаб - Вселенски, не просто личностно затруднение. Не напразно Хорхе Букай е казал, че "ние хората нямаме правото да бъдем щастливи, ние имаме задължението да бъдем щастливи".

С две думи - потърси квалифицирана помощ и час по-скоро възвърни естественото си състояние на щастие.

Много благодаря, ще послушам съвета Ви и колкото е възможно по-скоро ще се консултирам с психолог.

Линк към коментар
Share on other sites

преди 14 часа, Донка каза:

Знаех си, че сте на правилен път вече. Поздравления. По какво съдя? По претенциите и недоволството на хората, които са свикнали със стария ви взаимно-манипулативен кръг. Щом ви обвиняват и завишават  претенциите си, значи те се чувстват заплашени от реалната опасност да им се изплъзнете и да им развалите кръговрата, с който са свикнали. Така че приемете тези реакции с любов като нормални и като похвали за вашия напредък. Сплотеността може да бъде вътрешна, т.е. истинска, и само привидна, за пред съседите и приятелите. Вие коя от двете искате? Да можем да разчитаме на друг човек така, както той на нас е доста висока претенция към него. Най-добре е да оставим на другия да прецени докъде ние можем да разчитаме на него, съответно да си запазим правото ние само да определяме границата, до която те могат да разчитат на нас. Научихте ли се в този живот да казвате "не" и "дотук"? може би най-ценното умение. Уверявам ви, когато се научите, ще ви обичат и уважават по-истински и по-качествено.И все пак нека с любов приемем затрудненията на човека до себе си да ни приеме в новия ни облик, да му оставим време, но без да си връщаме стария - за нищо на света. Всеки път, когато го правите, вие всъщност не му помагате, а му пречите.... 

Благодаря за думите и подкрепата, знам че ще го намеря правилният път за мен :)

Линк към коментар
Share on other sites

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.
Note: Your post will require moderator approval before it will be visible.

Гост
Отговори в тази тема...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Добави...