Александър Вутимски

[Guest Мона]

Това е любимият ми български поет. Реших да отворя тази тема, тъй като е все още твърде малко познат на публиката, а е прекрасен символист и лирик. Умира твърде млад (едва на 24 години), но това не му пречи да стои до имена като Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Емануил Попдимитров...

Между Вутимски и светлината, която възприемаме чрез музиката на очите, няма дистанция. Външният свят е светът, чиито стойности придават на поезията му великолепната прозрачност да чувства себе си. Но той не излиза от себе си, за да прецени рефлексиите на мисловния поток. Той е препълнен от светлина, доближаваща го до безумието да се съзерцава. Усилието му е да преодолее предчувствието. Касае се за ранната смърт на Вутимски, която го кара да извика в "Радостен монолог":

Не съм затворен кръг. -

Стоя пред цялата безкрайност на света.

Ако ние възприемем това "безумие" като същност на неговия характер, едва ли би стигнал той до "аморалните" си стихотворения.

Вутимски няма нищо общо с нихилистично-бохемския артистизъм на Рембо, с каквито и да било налепи.

И какво? Поетът търси гибелта си... Тъгата у Вутимски (и у най-големите поети) не е слепотата от чужди отражения, а прозрение зад светлината и крилете, които ние не познаваме преди полет. Не би могъл да раздели пространството, за да го видим под кръста на самодоволството.

В "Безумието" Вутимски ни казва: "Съдено ми е било, изглежда, още в най-ранната младост да се отдалеча окончателно от пътя на благоразумните."

Кой плаче? Вутимски или Лорка, Рембо или Бодлер? Шопен или Бетовен, Брамс или Берлиоз? Една цигулка или две очи?

Това е кладата, която всеки носи в себе си. Би трябвало по-скоро да говорим за провидения, отколкото за сантиментализъм. Вулгарна и груба, действителността преследва красотата. Твърде рано в живота на Вутимски времето не говори с голямо великодушие за забранените предели на бъдещето.

биография на поета

творчество

[Силвия СД]

Небесата прибират рано чедата си.

[Ани]

Толкова тежка съдба! И толкова голям талант!

НОЩЕМ

В потаен час аз се измъквам сам

от мойта стара къщица безшумно.

Хазайката не бива да разбуждам

и аз пристъпвам бавно и внимателно.

В разкривената,потъмняла уличка

със флейта свирят кротко ветровете.

А някъде са се събрали кучета

под покрива и съзерцават месеца.

Градът е вече пуст. И е ноември...

Дърветата във тъмнината дремят.

Един след друг бездомните фенери

по ъглите и мостовете скитат.

И подир тях аз весело подсвирвам

и си приказвам сам във тъмнината.

При мен дохожда старият стражар

и ме разглежда в мрака подозрително.

И вече много късно призори

аз се прибирам мокър от мъглата.

Фенерите ми кимат за довиждане

и чак до нас ме изпровожда вятъра.

Един отминал свят.