Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Александър Вутимски


Guest Ивета
 Share

Recommended Posts

Guest Мона

Това е любимият ми български поет. Реших да отворя тази тема, тъй като е все още твърде малко познат на публиката, а е прекрасен символист и лирик. Умира твърде млад (едва на 24 години), но това не му пречи да стои до имена като Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Емануил Попдимитров...

Между Вутимски и светлината, която възприемаме чрез музиката на очите, няма дистанция. Външният свят е светът, чиито стойности придават на поезията му великолепната прозрачност да чувства себе си. Но той не излиза от себе си, за да прецени рефлексиите на мисловния поток. Той е препълнен от светлина, доближаваща го до безумието да се съзерцава. Усилието му е да преодолее предчувствието. Касае се за ранната смърт на Вутимски, която го кара да извика в "Радостен монолог":

Не съм затворен кръг. -

Стоя пред цялата безкрайност на света.

Ако ние възприемем това "безумие" като същност на неговия характер, едва ли би стигнал той до "аморалните" си стихотворения.

Вутимски няма нищо общо с нихилистично-бохемския артистизъм на Рембо, с каквито и да било налепи.

И какво? Поетът търси гибелта си... Тъгата у Вутимски (и у най-големите поети) не е слепотата от чужди отражения, а прозрение зад светлината и крилете, които ние не познаваме преди полет. Не би могъл да раздели пространството, за да го видим под кръста на самодоволството.

В "Безумието" Вутимски ни казва: "Съдено ми е било, изглежда, още в най-ранната младост да се отдалеча окончателно от пътя на благоразумните."

Кой плаче? Вутимски или Лорка, Рембо или Бодлер? Шопен или Бетовен, Брамс или Берлиоз? Една цигулка или две очи?

Това е кладата, която всеки носи в себе си. Би трябвало по-скоро да говорим за провидения, отколкото за сантиментализъм. Вулгарна и груба, действителността преследва красотата. Твърде рано в живота на Вутимски времето не говори с голямо великодушие за забранените предели на бъдещето.

биография на поета

творчество

Link to comment
Share on other sites

Толкова тежка съдба! И толкова голям талант!

НОЩЕМ

В потаен час аз се измъквам сам

от мойта стара къщица безшумно.

Хазайката не бива да разбуждам

и аз пристъпвам бавно и внимателно.

В разкривената,потъмняла уличка

със флейта свирят кротко ветровете.

А някъде са се събрали кучета

под покрива и съзерцават месеца.

Градът е вече пуст. И е ноември...

Дърветата във тъмнината дремят.

Един след друг бездомните фенери

по ъглите и мостовете скитат.

И подир тях аз весело подсвирвам

и си приказвам сам във тъмнината.

При мен дохожда старият стражар

и ме разглежда в мрака подозрително.

И вече много късно призори

аз се прибирам мокър от мъглата.

Фенерите ми кимат за довиждане

и чак до нас ме изпровожда вятъра.

Един отминал свят. :(

Link to comment
Share on other sites

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.

Guest
Reply to this topic...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

 Share

×
×
  • Create New...