Андрей Филипов

Когато започнах чета учебниците по медицина, бях като теб.Не само аз бях така, и жена ми бе така и повечето ми колеги, имаха твоите оплаквания.Няма как, да четеш за болести, без да се уплашиш от тях.Това е станало и с теб.За разлика от теб, ние, студентите по медицина, не можехме да спрем да четем и страховете ни продължават и до днес.Ти имаш избор, спри да четеш каквото и да е, за болест или здраве.Няма да се успокоиш веднага, ще ти трябва време, но ще стане.Не си, нито болна, нито луда, просто си обикновен, уплашен човек.

Здравей,
Това, което е нужно е  просто да се научиш на ново  отреагиране. Ти знаеш и спазваш само един модел. Въпросът е не дали ще успееш или ще бъдеш скъсана, въпроса е за кого или за какво е значимо в теб това да успееш. Тук може да има чужди авторитети, вътрешен морал, високи летви, които си поставяш, но зад тази особа, която описваш седи една прекалено отговорна личност. Ти ако сега си така преди изпит, представи си, че имаш две деца, куче и ходиш на работа. Тогава буквално ще си разбита. Отпусни се вдишай и издишай, постарай се да се изложиш дори. Сложи си го като фикс идея, докато не разбереш какво е провалът и че от него не се умира и не боли, то ти винаги ще се движиш нагоре- надолу, като махало. Ако имаш възможност потърси специализирана помощ съмнявам се, че само изпитите са проблемът.
Поздрави и действай!

Здравей,
Включвам се, защото имах същия проблем. В първи курс в университета бях абсолютно същата. Описаната картина беше преживявана преди всеки изпит.  Всичко идва от страха да не се изложим. Какво ще си кажат преподаватели, колеги и хората изобщо.Единственото лекарство тук е да спре да ти пука. Позволи да се излагаш и да те късат на изпити. Прави най-доброто, на което си способна, но приеми, че има вариант да не се получат нещата и това не е краят на света.Наистина и да те скъсат на изпит, не е фатално.Няма да си първата, няма да си и последната. 
От опит знам, че когато спре да ти пука всички неща, които описваш, спират да се случват.
Успех! 

" се чувствам нищожна, малка, ставам свита, сериозна, започвам да превъртам в ума си моите собствени недостатъци, намирам си хиляди, започвам да се чудя как той изобщо ми е обърнал внимание, че не съм това, което той очаква и накрая бия отбой, отказвам се. Външно изглеждам самоуверена, но вътрешно съм притеснителна."
Сама даваш отговора си. Когато си с нормален мъж с нормални плюсове и минуси, се фокусираш тунелно в минусите, дисквалифицирайки позитивното и раздувайки негативното. Защитно поведение - защитна свръхкритичност, уж пазеща от нараняване. Уж... Защото всъщност е бягство от самата себе си, от сянката си. По-интересно е, когато си с наистина силен и качествен мъж. Тогава се вади същото, но няма в какво да се проектира и затова го виждаш по-ясно. Тоест и в двата случая става дума за теб самата. Да, била си в дисфункционална връзка, носиш си характеровите заложби - каквото и да е, вижда се, осъзнава се и фокусът се премества в преработката му, в решението. Като старт, задръж се в една връзка, без да бягаш. Тогава осъзнай ясно какво в теб се събужда. С помощта на психотерапевт ще преработиш страховете си и продължиш напред. 

Е разгеле... 
Влязъл си в натрапливо хипохондрично състояние, което явно се обосря в социални ситуации, тоест има и социофобичен елемент. Всичко това обаче е психика и единствено през работа с нея можеш да промениш нещата. Тоест - психотерапия! 

Момче, терапията е процес, през който се преминава.Всеки преминава по различен начин, защото самият той е различен и какъвто и отговор да получиш, той няма да е релевантен за теб.
Ти не си предходният ми клиент, не си и следващият.Това е.Но ако не те мързи и имаш пари, може да си купиш тази книга - https://www.helikon.bg/books/53/-Да-се-чувстваш-добре%3A-Клинично-доказано-лечение-на-депресията-без-медикаменти_150622.html
в нея, всичко за работата на този вид терапия е обяснено.
 

Всъщност всяка действена психотерапия е когнитивна(работеща с мисленето), поведенческа (преживелищно, през тялото и социалността насочена) и в резултат, въздействаща върху емоциите. Така че, CBT е просто съкращение, служещо предимно за обособяване на поредната преподавателска бизнес пирамида. В България никой уважаващ се и държащ на ефективността си психотерапевт не ползва КПТ в чист вид, както се ползва в Щатите примерно - таблици, схеми и т.н. когнитивно счетоводство за лявомозъчни "дървета"...   . Добавят се фокусирани в решение подходи, психотелесна работа, анализ като познавателен контекст за терапевта, хипнотерапия и т.н. и т.н. Въобще, наблюденията ми показват, че колегите, които се справят, са холистици - не само на думи, а като способността си реално да бъдат такива и да прилагат в действена сплав холистичността в познанието през интегрирацията около целостта си. 

"Аз съм жена ...... не съм сигурна къде се корени проблемът ми ........ чувствам сякаш съм във някой филм .........  Сякаш не съм аз а някой друг .......... не можех да се справя сама ............ всички около мен не забелязват промяната, .................. гледам в огледалото и виждам непознат ."
Избрах тези твои думи,защото така те чух. Ако не беше написала на колко си години щях да си помисля, че пише 30 годишна жена. Прочети извадката, но не като физически симптом, а като душевно преживяване. Само извадката. Как го чуваш?
За физиологията на симптомите сме писали много, няма да те насочвам към това. Ще ти дам малко аналитичен поглед. Това което усещаме като симптоми е всъщност външното проявление на това как се чувстваме като личности, като души, като хора. Ето така се чувстваш, но логиката, разума, рациото до сега го е подтискал и някак си го е превъртал в живеене. 
Може би твърде рано си пораснала, може би "всичко е наред" всъщност означава "искам да виждам всичко така". Не е нужно в живота ни да има драми и тежки събития, за да влезем в конфликт със себе си. Много често това се случва, точно в моментите, когато истинското ни АЗ иска да заживее своя живот, а околната действителност някак си не му позвалява. И тук идват нервните кризи, в тази възраст аз ги наричам кризи на порастването. Не случайно точно тази е възрастта, в която взимат момчетата войници. Така те по- лесно правят отделянето от семейството и то в екстремна среда и постоянна физическа и психическа ангажираност. Не случайно само до преди 20 години твърдо се вярваше, че това е и най- добрата възраст за момичетата да порастната и се отдалят, като станат майки. Всичко това днес някак се обърка. И рамките, които казваха как трябва - паднаха и социума съвсем се обърка в нравите, морала и ценностите си и хората започнаха все по - трудно да преживяват отделянето си и себеоткриването.
Имаш тези кризи, защото може би от година имаш някакви вътрешни противоречия. Какви са? Не знам. Но там е отговора. Физическите симптомите минават бързо с правилна насоко, проблемът е, че докато не решиш вътрешните противоречия те ще се появяват периодично всеки път, когато се сблъскаш с усещането за това противоречие. 

Здравей, чудя с се с тази настройка, как изобщо стигаш до решението да тръгнеш да правиш новите неща в живота си. Правиш си страхотно самовнушение - слаб съм, за нищо не ставам, смотан съм. И по - лошо - вярваш си. Как можеш да покажеш нещо различно? Как може друг да види в теб нещо, което ти самият не си позволяваш да видиш в себе си?
Не разчитай на терапевтите- те не са панация. Никой терапет на света не може да те направи смел без твое участие, това е лична кауза. Методите също са много лични. Виктор Франкъл е казал нещо много ценно по въпроса, той говори за метода на логотерапията, но то е идентично за всички методи:
 

"....какво всъщност е логотерапията, препоръчително е първо да кажем какво тя не е: тя не е панацея] Определянето на „метода на избора" във всеки отделен случай се свежда до уравнение с две неизвестни:
у = х + у,
при което х е неповторимостта и своеобразието на личността на пациента, а у - не по-малко неповторимата и своеобразна личност на терапевта. С други думи, нито всеки метод може да бъде използван във всеки случай с еднакви изгледи за успех, нито всеки терапевт може да прилага всеки метод с една и съща ефикасност."
 
 
 
Аз бих добавила, че какъвто и да е метода, трябва да имаш доверие на терапевта си и когато той ти даде насока да я приемеш като най- доброто, което можеш да направиш за момента. Ако не можеш, значи не си готов или имаш съпротива спрямо човека, специалиста и т.н. Отиваш и намираш своя.
 
Сега очаквам резултат от поведенчески експеримент на клиент, който има за задача да тренира отказване и сблъсък с чувството за излагане и отхвърляне. Задачата му е, да влезе в максимален брой магазини да премери по 5 ризи и да си излезе, като откаже да купи която и да е. Има насоки какво да наблюдава в себе си. Ако не успее сам ще отидем двамата /динамична консултация/ Така той влиза в конфронтация. Но той е готов приема това с желание и интерес въпреки страховете си. При теб явно е приложен същият експеримен, но с момичета, Не си бил готов, или не си чул насоките или настройката ти е била да си успешен от първия път, нещо което е немислимо. Необходимо е да го правиш с настройката, колко от тях ще ти откажат и как ще се случи това. Едва тогава има конфронтация. Ти просто си я отхвърлил. Това е най- бързия метод. Другото е поредица от вайкане и спор със себе си и специалистите, колко не можеш, а това отнема време. Съпротивата е най- голямата спънка в терапветичния процес, особено когато е подплътена с нещо невротично.
 
Така че поведенческата техника е добра, но не се самонадъхвай, преди да отидеш при момичето, а отиди с любопитство и готовност да приемеш всико което ще се случи, приеми го като експеримент със себе си, а не като война, която трябва да спечелиш.

,,До като четеш адреналина пак се вдига , Значи пак спираш и се успокояваш . Тогава прочиташ отговорите . Дори след няколко дена е добре . ..
Много добър съвет.Направи го, забави четенето, то не ти помага.
Другият вариант е, ние да спрем да пишем, за да се успокои6.

Силен е този, който побеждава другите, а могъщ е този, който владее себе си. Защото докато е млад, човек иска да промени света, после държавата, семейството си, докато едва на смъртния си одър, при това само понякога, стига до осъзнаването, че е трябвало да започне преди всичко от промяната на себе си. Започни от вътрешната си промяна сега! Когато знаеш и с всяка клетка на съществото си чувстваш, че стабилната самоувереност, щастие, смисъл и сила, които търсиш, идват от свръхсъзнателната ти, трансперсонална същност, частица от Бога, чрез работа с вътрешния диалог, молитва и медитация, можеш да задоволиш тези си нужди, черпейки от извора им. Влагайки удивителния, вдъхновено щастлив заряд, който заживява в теб, в силен социален, професионален и партньорски живот, знаеш че си способен да направиш това сега. Защото Ти като вечна същност винаги си го знаел, а преодоляването на страховете и вкопченостите ти и превръщането им в свобода, ги прави ценно гориво в огъня на все по-разгарящия се творчески пламък на духа ти! Тогава, разбирайки, че няма нужда със светлината на вътрешния си огън да търсиш външни мъждиви пушеци, които само дават илюзия за пламък – тогава яденето на силата ти вече е сготвено!
Горното е извадка от моя статия. Но, не е нужно да четеш мен - книгата на живата природа говори през думите на мъдреците като Учителя Беинса Дуно. А когато ти самата имаш способността да я четеш, думите на такива мъдреци се превръщат само в нагледно описание на собствената мъдрост. Не става дума за възхваляване на страданието, а за учене от него, за виждането му като възможност при неотбягването му, през виждането му като стълбица към растежа. Както и никой не говори за отбягване на удоволствието, Напротив, ползваме го на макс, като обаче се стараем да няма прилепване. Тоест, поглед отгоре (линк към моя статия за това), от позицията на Себе си. 
Сполай ти!

,,,Или аз просто съм по-чувствителна и пречупвам думите през някаква странна призма? ,,
Наистина, малко ми е странна призмата ти.
Попитах, последният клиент с кого завърших терапия какво е най-важното което е научил по време на нея.Отговора му бе ,, Научих се да не гледам на живота толкова на сериозно,,
Това е.
Пропиляваме живота си в подробности…

Опростявай, опростявай.

  Хенри Торо

О, много е лесно да реагираш смело. Например, ОКР-те кара да направи6 ритуал, който да те ,,спаси,, от нещо-казваш си ,,да става каквото ще,, и не правиш ритуала.
По същият начин реагираш, когато те кара да правиш проверки.
Изобщо, когато имаш ОКР, възможностите да се изяви6, като смел, е много голяма, аз, като нямам натрапливости, доста рядко имам възможност, да се покажа като смел човек.

В момента, ОКР-то те е хванало яко и целият ти мисловен процес е блокиран.Ти чуваш само гласът на собственият си страх и няма как да се измъкне6 от ситуацията сам.Спри да си задаваш каквито и да е въпроси, потърси веднага помощ от специалист и работете, за да овладеете стреса и натрапливите мисли.ВЕДНАГА!

Здравей, много си уплашен, а няма смисъл от това. Уплахата ти към новата ситуация, в момента те вкарва в съмнения и колебания, а това води до ступор. Това е естествен процес на това състояние.
Преди всичко е добре, двамата с приятелката ти да се запознаете с това какво представлява тревожното състояние. Да поговорите за начините за преодоляване и тя готова ли е да ти съдейства или не. В този етап е добре партньора да е разбиращ, и да е наясно с поведението и мислите които се случват.
Най- големия ти страх в момента е, че осъзнаваш мислите и нервната криза която преживяваш, но не можеш да я спреш. Вместо подкрепа те изправят пред нова плешеща за теб ситуация и това води до ступора.
Не си овладял на време хипохондричните мисли, вероятно защото не си усвоил механизма за разпознаването и овладяването им. Това постепенно е отключило страха, страхът работи с фантазията, тя когато работи за страха не е особено приятна. Следствието е, че си останал твърде дълго в състояние на безпокойство и това е довело до рязко и бързо увеличение на тревожността, а тя пък се е проявила през паник атаките.
Това се случва с теб.
Сега запознаваш с това приятелката си и двамата вземате решение как да процедирате, за да излезеш от нервната си криза. Нищо необичайно не се случва с любовта ти към нея. Всичко си е наред, просто чувството страх в тази "доза" смачква всички останали чувства. Те са там, но нямаш енергия, сила да стигнеш до тях. Когато страхът се върне в нормата всичко ще си дойде на място.
В такива състояния, в никакъв случай не се взимат житейски решения и не се правят промени. Това е важно.

"Този страх може да се засили до така наречения страх от леглото: през целия ден човекът с нарушен сън е уморен, но когато дойде време за лягане, го обхваща страхът от поредната безсънна нощ, той става неспокоен, напрегнат и тази възбуда вече не го оставя да заспи. И сега той прави възможно най-голямата грешка: дебне заспиването. С напрегнати сетива той следи какво става с него; но колкото повече напряга вниманието си, толкова по-малко е способен да се отпусне дотолкова, че да може да заспи. Защото сънят не означава нищо друго освен пълно отпускане. Той се стреми съзнателно към съня. Но сънят не означава нищо друго освен потъване в несъзнаваното. И всяка мисъл за него, всяко желание, насочено към него, не позволява на човек да заспи.

Сънят прилича на гълъб, който каца на ръката, когато я държиш спокойно, но отлита веднага, щом посегнеш да го хванеш. Стремейки се към съня, човек само го пропъжда, и то толкова повече, колкото по-напрегнато прави това. Който нетърпеливо чака заспиването и при това се наблюдава със страх, прогонва съня.

Ние можем да отнемем вятъра от платната на страха-очакване на една безсънна нощ, когато убедим клиента, че организмът винаги си набавя минимума сън, от който задължително се нуждае. От това знание той трябва да черпи доверие в собствения си организъм.

Този минимум сън е определен и различен при всеки човек. Не става дума за продължителността на съня, а за количеството сън и това количество сън се определя от продължителността и дълбочината на съня, т. е. има хора, които изобщо не трябва да спят дълго и които нямат нужда от това, защото спят малко, но дълбоко. При един и същ човек дълбочината на съня се променя в продължение на нощта; съществуват различни типове в зависимост от графиката на съня: някои спят най-дълбоко преди полунощ, а други достигат максимума дълбочина на съня едва призори. Ако на  такъв човек се отнемат няколко часа от сутрешния му сън, така естествено му се отнема по-голямо количество сън, отколкото на типа с полунощния сън, при когото сутрин графиката на съня вече е спаднала.
Ако е вярно това, което споменах в началото: че напрегнатото устремяване и съзнателното желание за заспиване, че всяко съзнателно желаене вече пропъжда съня -какво би станало, ако човек си легне и не се опитва да заспи, а може би дори опитва точно обратното, или поне нещо друго, а не да заспи? В резултат на това той ще заспи. С една дума: на мястото на страха от безсънието трябва да дойде намерението да се прекара една безсънна нощ, т. е. съзнателният отказ от сън. Трябва само да си кажеш: тази нощ изобщо не искам да заспивам, тази нощ искам само да се отпусна и да си мисля за това-онова: за последната отпуска, за предстоящата и т. н. Щом, както видяхме, желанието за сън прави невъзможно заспиването, то желанието за безсъние парадоксално предизвиква съня. Защото тогава човек поне не се страхува от безсънието и така вече е поел най-сигурния път към съня" 

Викор Франкъл - "
ТЕОРИЯ И ТЕРАПИЯ НА НЕВРОЗИТЕ"

"Този страх може да се засили до така наречения страх от леглото: през целия ден човекът с нарушен сън е уморен, но когато дойде време за лягане, го обхваща страхът от поредната безсънна нощ, той става неспокоен, напрегнат и тази възбуда вече не го оставя да заспи. И сега той прави възможно най-голямата грешка: дебне заспиването. С напрегнати сетива той следи какво става с него; но колкото повече напряга вниманието си, толкова по-малко е способен да се отпусне дотолкова, че да може да заспи. Защото сънят не означава нищо друго освен пълно отпускане. Той се стреми съзнателно към съня. Но сънят не означава нищо друго освен потъване в несъзнаваното. И всяка мисъл за него, всяко желание, насочено към него, не позволява на човек да заспи.

Сънят прилича на гълъб, който каца на ръката, когато я държиш спокойно, но отлита веднага, щом посегнеш да го хванеш. Стремейки се към съня, човек само го пропъжда, и то толкова повече, колкото по-напрегнато прави това. Който нетърпеливо чака заспиването и при това се наблюдава със страх, прогонва съня.

Ние можем да отнемем вятъра от платната на страха-очакване на една безсънна нощ, когато убедим клиента, че организмът винаги си набавя минимума сън, от който задължително се нуждае. От това знание той трябва да черпи доверие в собствения си организъм.

Този минимум сън е определен и различен при всеки човек. Не става дума за продължителността на съня, а за количеството сън и това количество сън се определя от продължителността и дълбочината на съня, т. е. има хора, които изобщо не трябва да спят дълго и които нямат нужда от това, защото спят малко, но дълбоко. При един и същ човек дълбочината на съня се променя в продължение на нощта; съществуват различни типове в зависимост от графиката на съня: някои спят най-дълбоко преди полунощ, а други достигат максимума дълбочина на съня едва призори. Ако на  такъв човек се отнемат няколко часа от сутрешния му сън, така естествено му се отнема по-голямо количество сън, отколкото на типа с полунощния сън, при когото сутрин графиката на съня вече е спаднала.
Ако е вярно това, което споменах в началото: че напрегнатото устремяване и съзнателното желание за заспиване, че всяко съзнателно желаене вече пропъжда съня -какво би станало, ако човек си легне и не се опитва да заспи, а може би дори опитва точно обратното, или поне нещо друго, а не да заспи? В резултат на това той ще заспи. С една дума: на мястото на страха от безсънието трябва да дойде намерението да се прекара една безсънна нощ, т. е. съзнателният отказ от сън. Трябва само да си кажеш: тази нощ изобщо не искам да заспивам, тази нощ искам само да се отпусна и да си мисля за това-онова: за последната отпуска, за предстоящата и т. н. Щом, както видяхме, желанието за сън прави невъзможно заспиването, то желанието за безсъние парадоксално предизвиква съня. Защото тогава човек поне не се страхува от безсънието и така вече е поел най-сигурния път към съня" 

Викор Франкъл - "
ТЕОРИЯ И ТЕРАПИЯ НА НЕВРОЗИТЕ"

Парадоксалното намерение, за което говори Виктор - това е, което донякъде върши работа при безсънието. Ако се отпускаш интенционално, потискаш тревожността и съответно, вероятността да продължиш да не спиш, е много по-висока. Затова, пожелаваш обратното, четеш книжка, отдаваш се спокойно на дразненето, което често се ражда отвъд всякакво съдене. Постепенно зарядът му се изчерпва, преминава в спокойно смирение, появява се благодарност, проявена в с думи или тихо сърдечна молитва. Тогава се заспива!

"Този страх може да се засили до така наречения страх от леглото: през целия ден човекът с нарушен сън е уморен, но когато дойде време за лягане, го обхваща страхът от поредната безсънна нощ, той става неспокоен, напрегнат и тази възбуда вече не го оставя да заспи. И сега той прави възможно най-голямата грешка: дебне заспиването. С напрегнати сетива той следи какво става с него; но колкото повече напряга вниманието си, толкова по-малко е способен да се отпусне дотолкова, че да може да заспи. Защото сънят не означава нищо друго освен пълно отпускане. Той се стреми съзнателно към съня. Но сънят не означава нищо друго освен потъване в несъзнаваното. И всяка мисъл за него, всяко желание, насочено към него, не позволява на човек да заспи.

Сънят прилича на гълъб, който каца на ръката, когато я държиш спокойно, но отлита веднага, щом посегнеш да го хванеш. Стремейки се към съня, човек само го пропъжда, и то толкова повече, колкото по-напрегнато прави това. Който нетърпеливо чака заспиването и при това се наблюдава със страх, прогонва съня.

Ние можем да отнемем вятъра от платната на страха-очакване на една безсънна нощ, когато убедим клиента, че организмът винаги си набавя минимума сън, от който задължително се нуждае. От това знание той трябва да черпи доверие в собствения си организъм.

Този минимум сън е определен и различен при всеки човек. Не става дума за продължителността на съня, а за количеството сън и това количество сън се определя от продължителността и дълбочината на съня, т. е. има хора, които изобщо не трябва да спят дълго и които нямат нужда от това, защото спят малко, но дълбоко. При един и същ човек дълбочината на съня се променя в продължение на нощта; съществуват различни типове в зависимост от графиката на съня: някои спят най-дълбоко преди полунощ, а други достигат максимума дълбочина на съня едва призори. Ако на  такъв човек се отнемат няколко часа от сутрешния му сън, така естествено му се отнема по-голямо количество сън, отколкото на типа с полунощния сън, при когото сутрин графиката на съня вече е спаднала.
Ако е вярно това, което споменах в началото: че напрегнатото устремяване и съзнателното желание за заспиване, че всяко съзнателно желаене вече пропъжда съня -какво би станало, ако човек си легне и не се опитва да заспи, а може би дори опитва точно обратното, или поне нещо друго, а не да заспи? В резултат на това той ще заспи. С една дума: на мястото на страха от безсънието трябва да дойде намерението да се прекара една безсънна нощ, т. е. съзнателният отказ от сън. Трябва само да си кажеш: тази нощ изобщо не искам да заспивам, тази нощ искам само да се отпусна и да си мисля за това-онова: за последната отпуска, за предстоящата и т. н. Щом, както видяхме, желанието за сън прави невъзможно заспиването, то желанието за безсъние парадоксално предизвиква съня. Защото тогава човек поне не се страхува от безсънието и така вече е поел най-сигурния път към съня" 

Викор Франкъл - "
ТЕОРИЯ И ТЕРАПИЯ НА НЕВРОЗИТЕ"

Да, както Саша казва, всичко е лично. При някого една сесия стига, при друг година е малко. И всичко по средата. Пътеката по справяне при социофобията е ясна като последователности. Изисква много настъпателност, постъпателност, упоритост, активно "скачане" в страховете, постоянно вадене от комфортната зона и влизане в зоната на възможностите!
При социофобия се иска много предизвикване на страховете, като докато се прави, се ползва работата с мисленето и промененото,в хипнотерапия отношение. Личните сесии са стартови, а главната работа тук се върши в група/и и на терен. Прочети внимателно всичко от страничката ми за социофобията. В нея ще намериш 14 статии по темата, плюс още две като линкове. 

Имам един списък, със събрани към 250 техники. Ако седна и го разширя, ще станат повече от 300... Това, което в психотерапията виждам е, че техниката в най-добрия случай служи за прихващане на ума на човека, като фасилитатор за предаване на принципите зад нея. А тези принципи, били те приемане, заявяване, връзка с реалността, доверие и т.н., се предават от мен. Тоест, техниката е вторична. Проходилка за бебета са техниките. Дори това сравнение не е точно, тъй като бебето има естествен импулс, който г онаучава да ходи, с или без проходилката. При възрастния невротик този импулс, или себеактуализиращата тенденция, присъства, но защитните механизми на неврозата го "затулват". Когато която и да е и колкото и добра техника, се ползва през динамиката на неврозата, се превръща в част от самата нея. 
Та, принципите отвъд техниките са по-важните. Ако човек има интелект, но и самосъзнателност да ги в-разумее, може и сам. Ако ли не, личността на терапевта е тази, която с присъствието си трансмитира тези принципи: любов, приемане, мъдра неслучайност, учене и т.н. 

Статистиката сочи, че най- много статии има написани по повод техники и методики, но ефективността от тях е в края на скалата, т.е. доста малка.  Трансмитера е самият терапевт. Неговата личност, връзката, която ще направи с клиента, за да може вторият да усвои и приложи това, което усвоява в процес на работа.

Преодоляването на социофобията е сигурен, но постепенно постъпателен процес, изискващ упоритост, следване на определени стъпки отдадено, целенасочено, с малки, но ежедневни усилия. Помощни техники много, но илюзията за магически метод само пречи, тъй като човек не е болен ,за да махне гадното нещо, а е призван да го ползва в процес на преобразуване на страховете в смелост! Описал съм главните стъпки в този път в различните статии тук. При много висок интелект и мотивация, упоритост и разбиране, може и сам. Най-често обаче сам е с пъти и пъти по-бавно, трудно, дълго.  

Здравей, за съжаление съветите не са ефективни, почти никога, затова и никой не ги цени и ги раздава в изобилие. Имаш си работа с един много изобретателен страх - страхът от излагане и критика, от провал. В основата му разбира се стои друг доста по екзистенциален, но.... това е сложна тема. 
Този твой страх работи преди всичко с фантазията ти, тя е тази от която се храни и става все по - силен. Вариант е просто да се опитваш да стоиш в действителната ситуация, а не във фантазията. Едно предложения за това:   Когато ти дойде в повече, просто изключи мислите си и се слей с нещо хубаво - звук, аромат, гледка.
Никога не можеш да знаеш какво мислят хората, това е привилегия на Бог, ние можем само да фантазираме за това, като извършваме един сложен, но доста често употребяван психологичен механизъм - проекцията и идентификацията. Това ще рече, да си представя собствените си мисли и отношението което аз имам към себе си в главите на другите и да си внуша, че те мислят същото като мен за мен. Сложно и много тормозещо. Приеми, че всичко онова, което си представяш, че хората мислят за теб всъщност е твоята собствена оценка за себе си и другите нямат нищо общо с това. След това си изброй трите варианта на развиване на ситуацията :  1. Да се изложиш, 2. Да не се изложиш и 3. Да бъдеш това което си, каквото и да е то. 
И на финал, ако решиш, че си се провалила или изложила спомни си един много хубав цитат, който вече не помня от кого е, но е много въздействащ:
Ти си се провалял много пъти, макар и да не помниш това. Първият път, когато опита да ходиш, ти падна. Първият път, когато се опита да плуваш, едва не се удави? Първият път, когато удари топката, не улучи, нали? Не се тревожи за неуспеха! Тревожи се за шансовете, които ще пропускаш, ако поне не опитваш!”
 

Султан пътувал с един от най-добрите си слуги на кораб. Слугата, който никога не се бил качвал на кораб, нещо повече, като син на планината дори не бил виждал морския бряг, седял в празния трюм и крещял, стенел, треперел и плачел. Всички се държали добре с него и се опитвали да успокоят страховете му. Но добрите им думи стигали само до ушите му, не и до свитото му от страх сърце. Султанът вече трудно търпял виковете на своя слуга и пътуването по синьото море под синьото небе не му доставяло вече радост. Тогава към него се приближил мъдрият хеким, неговият лекар. „Ваше Височество, с ваше позволение бих искал да го успокоя.” без да се колебае, султанът разрешил. 
Хекимът заповядал на моряците да хвърлят слугата в морето и те, крещейки с цяло гърло от удоволствие, изпълнили заповедта. Слугата размахвал ръце, дишал уплашен дълбоко, вкопчил се здраво за кораба и помолил да го качат на борда. Издърпали го за косата. Оттук нататък той седял съвсем тихо в един ъгъл. Повече не чули дума на страх от устата му.
Султанът се учудил и попитал хекима: „Каква мъдрост се крие в това действие?” Хекимът отговорил: „Той никога не е вкусвал солта на морето. И не е знаел колко голяма е опасността във водата. Затова и не е могъл да знае колко е ценна здравината на корабните дъски под него.
Цената на мира и спокойствието знае само този, който се е сблъсквал с опасността. Ти, ситият, не познаваш вкуса на обикновения селски хляб. Момичето, което за тебе не е красиво, е моята любима. Има разлика между този, който е при любимата си и онзи, който жадно я чака.”