kipenzov

Осъзнах се, че сънувам, когато докато в съня си вървях по пътя и усетих, че ставам по лек. Жената, която вървеше пред мен се обърна, за да види какво правя и защо се издигам. Внезапно, с лекота същата тази жена се понесе пред мен, а странното беше умилителното и отношение. В този момент се усетих, че след като е сън трябва пак да пробвам да си полетя, но този път, за разлика от други, полетът трябваше аз да го стартирам. Започнах да "отскачам" с крак, а самото "избутване" с крака ми позволи да набера височина и от там летежа вече ми е "познат".  Отвсякъде идваха радостни "гласове", които казваха "Ей, най-накрая и ти да се научиш". Явно настроени на вълна "бъзици"
Жената беше интересно облечена - с открито лице, но с некво подобно на монахините покривало за главата, което отиваше зад гърба й. Странното стана, когато тя се спря и в този момент започнах да си фокусирам погледа. Установих, че тя не е пред мен ами е на 300-400 м пред мен и беше висока колкото кедровото дърво до нея, в градинката до светофара в началото на Сандански.
В един миг жената се превърна в кедрово дърво. Долетях над групичката от дървета и този път си преодолях страха от приземяването. "Избутвах" с крака, за да компенсирам гравитацията и застанах до дървото, в което се бе превърнала жената. Чудех се и реших, че след като е сън мога да легна да заспя и да изследвам и по-дълбокия слой от съня ми.
Веднага след като заспах се оказах в сън, в който се движех в някакво общо спално помещение, в което отделени от бели чаршафи или пък светли като цвят стени,  си намираха множество легла с хора, облечени в бяло. Странно ми беше усещането за това, което уж изглеждаше като общ дом, а всъщност имах интуитивното знаене, че това е лазарет. Минавах между леглата и когато загледах по-отблизо лицата на хората, виждах едни гротескни, измъчени физиономии. Малко се смутих, но продължих да търся жената, докато не ме "хванаха" през мишниците няколко човека и с неква тяхна си радост ме заведоха до баните на "лазарета", за да мина ритуала на посвещаване с ръсене на "светена вода от чешмата !?!?!". Двама човека ме държаха за ръцете, а трети пусна водата от чешмата. В този момент фокусът ми на наблюдение беше без усещане за тялото, а само на главата ми, върху която усещах попиващата вода, но гледах надолу и виждах струйките от капки, които се спускаха в тъмна бездна. Хората около мен си "мрънкаха" некви "молитвени" слова, а не мен ми писна от цялата история, защото усещах как се опитват да ми отнемат свободата с манипулации.
Не се спомням как, но "излезнах" от съня, събуждайки се в "по-горния" сън и без много да се бавя се събудих в леглото.

А осъзнато сънуване ли е, когато навлезеш в 'базата данни от сънища' и например си кажеш - тази вечер искам да сънувам нещо подобно и посочиш например някой вече сънуван сън и съответно сънуваш негова модификация или нещо подобно? Аз често си избирах пътуване до разни острови.
Аз нямам проблеми с контролирането на сънищата си.
По-интересен ми беше момента, когато се навлиза в 'базата данни от сънища', а още по-интересно е, когато не се насочиш към базата данни от сънища, а се опитваш да се 'огледаш' наоколо. То е като коридор с различните нива на съзнателно навлизане в подсъзнанието и все едно избираш през коя врата да влезеш - една от вратите е 'базата данни от сънища'.
Някой с подобни изживявания?

Установено е! Аз лично си го установих и сигурно няма да го вземете насериозно, след като ви кажа, че нямам психотерапевтично или друго подобно образование. Но преди да си го установя сама, проблемът излече наяве по време на Семейни констелации. Но тогава не ми казаха, че отигравам този архетип. Просто после вследствие не само на това, но и на други неща, като се самоизследвах разбрах, че отигравам точно този архетип. Четох книги по психоанализа по въпроса и се припознах в този архетип.
 
Сега ще ми кажете ли някакви конкретни стъпки, как трябва да се действа, за да се измъкна? Защото имам усещането, че ми е трудно да се измъкна, това е точната дума.

Първо искам да благодаря на Орлин, щото ми показа един аспект, който ми беше мъгляв - за съжалението и самосъжалението! По същия начин ми се разшири кръгозора и като "ми подсказаха" за puer aeternusa. Към момента дори работя по  "преработка на невротичните "жертва" програми, е себезаявяваща, истински любяща отговорност за собствения живот."
Човек_88, първият път, когато ми излезна пост от сайта беше преди 3 г., когато се интересувах за херметическите принципи. А вторият - дискусията за употребата на психофармаци преди около няколко седмици. От тогава доста твои постове съм изчел. Да ти върна уважението, че четеш, пък и да ти благодаря за искреността и разбирането, че просто се опитвам до помогна!
Вероятно предположението ти за сегашното ми състояние "до което съм се докарал" е от поста ми до Bigapple, но това отразява живота ми преди 4 години. Вече не отричам, че имам проблем, за това и пиша, защото без да запиша мнението си, възможността да се погледна "отстрани" е доста по-малка. А без да имам представа къде ми е проблемът, как да го реша?!
Наистина не бих искал да те нараня в деликатната ситуация, в която описваш, че си, защото знам от личен опит колко лесно се "преобръща корабът без котва" и приемам критиката ти!
Само искам да разширя смисъла зад самосъжалението, което явно не използвах коректно, извън следващият контекст.
Замислял ли си се дали коренът на състоянието ти не е по-дълбок? И по-широк!
Защото освен индивидуалности, ние сме и социални индивиди, които трудно се учат "да обичат", както съм стигал до изводи като съм чел Ерих Фром. В тази връзка, не знам дали ми е достоверна хипотезата, но ми е направило впечатление, че си има и регионални колективни мисловни модели. А когато колективната анима, опосредства "натиска" откъм обществото за придържането към обществени идеали, които са доста "трудни" за постигане, с оглед на неофеодалната система в нашия югозападен край, то "програмираната" ни самокритичност е доста вероятно да "избие" в автоагресия и самосъжаление, че не можеш да промениш статуквото. Трудно се "прегръща" отблъскващата безпомощност на "македонското" ни общество към промяна, при положение, че "конците се дърпат" от определени велможи, които се обграждат с послушници, прикрити неблагодарници.
Предвид интелекта ти и вътрешното желание да изследваш, няма как още отдавна тази обществена особеност да не ти е направила впечатление, а как е "навлезнала" в съзнанието ти, да е "кокошия трън", който постоянно се "появява".
Човек_88, пак ти се извинявам, а зад проекциите се надявам да видиш споделен опит, а не желание да те променям!
 
 

Психолог съм, не телесен доктор. Самосъжалението е активна съставка в динамиката, да. То е да изнасяш рационализирано обвинително неразбирането на нежеланите собствени психични съдържания във вярванията за "лошата болест" или лошия друг, причиняващ ми еди си какво си. Действията - както писах, най-често хората с невротични преживявания живеят активно. Относно психотерапевтичните поведения - да, нужно е постоянно себепредизвикващо поведение, абсолютно безжалостно (както писах току що), но обичащо, разбиращо, прегръщащо експлицираните детски ирационални страхове. Защото са собствени, а не нещо външно. Това осъзнаване е ключово! 
Ето няколко мои реда по темата:
Да се обичаш, е да си безжалостен към себе си (клик за статията)
Съжаление и самосъжаление? Не, благодаря! 

Да съжаляваш някого, е да те е страх, че можеш да бъдеш на неговото място. Отвратително чувство, което няма нищо общо със съчувствието и състраданието. Да проектираш несъзнавано страха си, че можеш да бъдеш като съжалявания, докато съзнателно фарисейски се поставяш по-високо от него!

Да се самосъжаляваш е да проектираш в света и другите невротичното си вярване, че си онеправдана жертва, чрез което инфантилно отказваш да поемеш зряла отговорност за живота си. Вярване, идващо от непознаване както на себе си, така и на синхроничната неслучайност и житейска мъдрост, предоставящи най-подходящите уроци във всеки един миг в училището на живота. Да си безжалостен към себе си, означава да живееш в любовта, мъдростта и свободата на Себе си!
"Оплакването на "жертвата" съдържа всъщност доста враждебност и е маскирано желание за превъзходство." Алекс Заркова   Прозорливо видяна и допълваща пъзела динамика! Съжалението към някого, както знаем, няма общо с любовта. То е страх да не бъдеш на мястото на човека, когото съжаляваш. Дотук динамиката на сянката. Сенчестият страх обаче се маскира като поведение на съжалителна грижа, докато всъщност прикрива фарисейската радост от преживяваното превъзходство: "Добре, че не съм на твоето място!". Отвратителна е емоционалната слуз на съжалението.   Самосъжалението споделя същата динамика, с тази разлика, че обектът му е самият човек. Съжалявайки и приемайки се за жертва, обвиняваш света, хората, тялото си, съдбата, Бог и какво ли не, поставяйки себе си в нарцистичната позиция на садистично превъзходство над обвиняваното. Ако обвинява човек и той приеме манипулативно натрапваната вина, самосъжаляващият е постигнал целта си.   Смърди психодинамиката на съжалението и самосъжалението. Липсва познание, липсва мъдрост в тях.
Безжалостността, при такова разбиране, се оказва, че няма нищо общо с невротичното клише за жестокост, а при преработка на невротичните "жертва" програми, е себезаявяваща, истински любяща отговорност за собствения живот! 

Исая 45:7
Аз създавам светлината и творя тъмнината; Правя мир, творя и зло! Аз Господ съм, Който правя всичко това.
Не искам да навлизам в дискусия, реагирам асоциативно на "Розово бонбонен позитивизъм" и "воин на светлината".

Голяма ябълка, интересен никнейм! Само от тук, ако тръгнеш да задълбаваш в себе си ще идеш далеч! Искам да споделя и аз нещо!
Символиката в събитията, през което преминаваме ни носи доста полезна информация за неосъзнатите ни нужди и за потиснатите ни страхове.
Принципно в темата пишат специалисти, но си позволявам да пиша конкретно на теб, защото съм минал през много лека форма на твоето преживяване и бих искал да ти споделя как и защо според мен не се докарах до твоето положение.
За първи път имах замайване преди 8-9 години. Непредизвиканият от реални външни събития прилив на ирационален страх ми беше необясним. Получи се леко замайване - сякаш ми се подкосиха колената. Все едно бях на четири големи ракии, но без гаденето. А бях с горските ми стражари в една кръчма и имаше само един човек извън екипа ми - един работник по добива, който определено винаги ме е респектирал с поведението си, главно с импулсивността си и непризнаването на авторитети. Това доста контрастираше, да не кажа беше пълна противоположност на моето поведение.
Когато паник атаката ми се повтори след няколко месеца, в идентична компания и обстановка, вече започнах да разсъждавам защо се случва това. Единственият обект, към който да отправя "обвиненията" за случващото се (освен мен, разбира се) беше този работник. Определено силата на характера му, ме вкара във филма за личния магнетизъм и невербалното въздействие, некви пси обмени за подчиняване и още куп други сценарии, от които поне ми се прояви желание да чета специфична литература. Страхът и бягството от болката са ни доста добри мотиватори  , но и ни забиват в "трета глуха" често.
Въпреки тези първи "сигнали", процесът на себеизследване не продължи в дълбочина към мен, ами в посока на оценка на външната среда и взаимодействието ми с нея.
Няма и 2-3 години след това служебната обстановка, както всичко в живота се промени. Замайването все още не се появяваше толкова. Успявах да одържам в разумни граници емоционалните сривове, но събитията вече започваха да "загрубяват". Особено след като и колегата, с който бях доста близък го смениха като Директор и най-накрая бившата секретарка, която взе задочно магистърска степен по горско стопанство се докопа с интриги до поста му и започнаха индивидуални атаки по моя линия като първата беше да ме премести в друг ГСУчастък, с други горски стражари, с доста по-силни характери, с други селища, с друга съвсем "разхайтена" обстановка. Целият ми 10 годишен труд внезапно се изпари.
Наместо да се замисля за преходността на нещата, напрежението неусетно го прехвърлих вкъщи. Не споделях, защото не е "мачовско", затворих се в себе си. Пропуснах, така да се каже, първата година на дъщеря ми, карах се с жена ми, щото ми "досаждаше" с ежедневни въпроси и желание за комуникация. Играех по цели нощи на компютъра, за да не мисля за служебните ми проблеми, които противно на мнението ми за самия мен, се дължаха на мои си грешки, допуснати от недоглеждане на бумащината.
Да, вероятно от концентрацията в играта, която беше стратегия в реално време, замайването спря и премина в ярост към противниците в играта, както и често към съотборниците. Изпадал съм в мисли, че мога да убия човека, ако ми е реално отсреща. Приятели и близки познати ми "подхвърляха" леки намеци, че не са ми у ред бакиите, но чак когато се усетих колко злоба, агресия и нетърпимост изпитвам от играта се замислих.
По същото време, в работата ми започваха да излизат всички дори и най-леките грешки, а целият колектив странеше от мен, като основен неприятел на "новата шефка". Дори женският "управителен съвет" около директорката често умуваха как да ми досъсипят авторитетът, чрез хиперболизирането на грешките ми и подвеждащо поднасяните въпроси, на които ми се изискваха писмени отговори. Да не добявям подробности пък за променилото се отношение на другите двама колеги-началници, които съм обучавал.
Всичко като напрежение и чести, но кратки моменти на замайване, беше докато не "изщраках".
Беше нещо като вътрешно пречупване. Просто не можех да побера в ума си, как толкова неуки хора успяват да установят пропуските ми, пък и да формират такива интелигентни последващи действия. Пречупването дойде, когато през тимбата ми мина асоциацията между техните действия и евентуалните мои действия, ако бях на тяхно място. Беше толкова ясна представа! Просто се борех със себе си. По някакъв странен начин зареждах действията им с моят интелектуален потенциал! Все едно гледах себе си, зад техните действия и планове.
Едва тогава разбрах, какво значи его. На този процес му казват дисоциация. А същия се случва, когато прекалено дълго време задържаме непроменлива себепредставата си. Моята в онзи момент беше прекалено позитивна и несъобразена с проявените ми способности, които се изискваха за заеманата длъжност. Всъщност, започвайки да се гледам отстрани, започнах да виждам реални недостатъци, които тогавашната ми его-идентификация "изтласкваше" като неприсъщи за мен.
Това е в общи линии. Доста дълго, но така самият процес на трансформация е по-проследим, а това беше нещото, което исках да ти споделя.
 
Между другото има и един ефект, за който първо четях с насмешка, но след като загледах приложената в статията графика се усетих, че в някои области съм експерт, но в други съм пълен лаик и това е естествено, а не "женско" -   Ефектът на Дънинг-Крюгер

Alexeo, човек, разбирам, че към момента трудно ще успееш да погледнеш нещата от друг ъгъл.
В голяма заблуда си, ако мислиш, че има безкрайно множество поведенчески модели. Индивидуалността ти е неповторима, но поведението ти е прогнозируемо.
 Фанатизмът в поведенческия модел тип "Войнът на светлината" е до време. Ала характерното за този тип поведение, с който се е идентифицирал Азът ти, в следствие на его-поривите, е избирателното отхвърляне на неприемливата информация от външната среда, както и тази, постъпваща от интуицията. Това съм сигурен, че си го чел ( когнитивен дисонанс), но не си вникнал дълбоко в значението му и структуроопределящото му значение за твоя мироглед.
В искреното желание да твориш Добро се корени и енергията да поддържаш изцяло позитивната си себепредстава, но пък това проектира и фанатичното убеждение, че атрибут на Бог е добротата или пък рационализациите ти за ВСЕблагостта, като отражение на безкрайната доброта. Така просто "изтласкваш някъде вън от себе си" лошотата, което ма изобщо не те прави обективен. Още по-малко приемащ.  
Дори, ако отделиш малко внимание на следния цитат на Орлин Баев http://orlinbaev.blogspot.com/2018/07/blog-post.html:
"Розово бонбонен позитивизъм на всяка цена
Наивният позитивизъм е също вид байпас, през който нежеланите импулси и съдържания се замитат под съзнанието чрез на всяка цена позитивно мислене и чувстване, откъдето необезпокоявани се акумулират и започват да се процеждат като невротични емоционални и телесни симптоми. (N.B): Има зрял позитивизъм - самата дума positum означава цялостност, нежели частичност чрез отричане на нерешености и изместване (друг защитен механизъм) на вниманието в его желаното."
Може и да ме разбереш какво имам предвид.
 
Само ще добавя, че съм бил в твоето положение, а това, че синхронично за мен комуникирам с теб, означава че все още не съм отработил тази ми характерова черта, но пък от опитът ми в това отношение произтича и желанието ми да те оценя. Защото знам, че ще ти е полезна гледната ми точка, колкото и да ти е неприятно.
 
А в цитираната притча, която искрено (за което съм ти благодарен) заяви, че не си прочел, просто исках да обясня защо няма смисъл повече да коментирам с теб и съдържа и посланието - нарисувай твоя картина, щото моята май е безмислено да я рисувам.

Alexeo, човек, разбирам, че към момента трудно ще успееш да погледнеш нещата от друг ъгъл.
В голяма заблуда си, ако мислиш, че има безкрайно множество поведенчески модели. Индивидуалността ти е неповторима, но поведението ти е прогнозируемо.
 Фанатизмът в поведенческия модел тип "Войнът на светлината" е до време. Ала характерното за този тип поведение, с който се е идентифицирал Азът ти, в следствие на его-поривите, е избирателното отхвърляне на неприемливата информация от външната среда, както и тази, постъпваща от интуицията. Това съм сигурен, че си го чел ( когнитивен дисонанс), но не си вникнал дълбоко в значението му и структуроопределящото му значение за твоя мироглед.
В искреното желание да твориш Добро се корени и енергията да поддържаш изцяло позитивната си себепредстава, но пък това проектира и фанатичното убеждение, че атрибут на Бог е добротата или пък рационализациите ти за ВСЕблагостта, като отражение на безкрайната доброта. Така просто "изтласкваш някъде вън от себе си" лошотата, което ма изобщо не те прави обективен. Още по-малко приемащ.  
Дори, ако отделиш малко внимание на следния цитат на Орлин Баев http://orlinbaev.blogspot.com/2018/07/blog-post.html:
"Розово бонбонен позитивизъм на всяка цена
Наивният позитивизъм е също вид байпас, през който нежеланите импулси и съдържания се замитат под съзнанието чрез на всяка цена позитивно мислене и чувстване, откъдето необезпокоявани се акумулират и започват да се процеждат като невротични емоционални и телесни симптоми. (N.B): Има зрял позитивизъм - самата дума positum означава цялостност, нежели частичност чрез отричане на нерешености и изместване (друг защитен механизъм) на вниманието в его желаното."
Може и да ме разбереш какво имам предвид.
 
Само ще добавя, че съм бил в твоето положение, а това, че синхронично за мен комуникирам с теб, означава че все още не съм отработил тази ми характерова черта, но пък от опитът ми в това отношение произтича и желанието ми да те оценя. Защото знам, че ще ти е полезна гледната ми точка, колкото и да ти е неприятно.
 
А в цитираната притча, която искрено (за което съм ти благодарен) заяви, че не си прочел, просто исках да обясня защо няма смисъл повече да коментирам с теб и съдържа и посланието - нарисувай твоя картина, щото моята май е безмислено да я рисувам.

Прозрачни за виждането на мистика (мист-мъгла). А мистикът е "мъгла" за сивата актуална мъгла в ума на маймуночовека, идентифициран със социалното си его и тяло.

Д-ре, нали сложната противоречива система в електричния заряд ,,протон-неутрон-електон'' има анти такава триада - ,,антипротон-антинеутрон-антиелектрон''. Даже, ако не се лъжа на антиелектрона, май , му казват позитрон. 
Тука имаме и трилектика и хексалектика. Не знам дали са синтезирали антиатом, но поне електрон-позитронната реакция е анихилация, с отделяне на фотони, което простичко казано си е, че като се ,,сблъскат''  две противосъщности се оказва, че няма две, а едно, което е светлина.   
Холистичното си е цялостност, но трудно се научаваме как ,,се прегръща'' тъмнината. На мен поне ми е трудно за момента.
 
А иначе споделената ти образна представа за спиралата ме изкефи!

Д-ре, какво мислиш за думите на Лао Дзъ - "Всички са прозрачни, аз съм мъгла", щото ям малко шамари, вероятно заради погрешната ми интерпретация.
А иначе хич и не си далече от физиката, щото освободената енергия от анихилация на противосъщности си е в основата на терапиите, с които, докато ти чета блога, си перфектно запознат. Верно,  правили са ми бележка, че психичната енергия няма нищо общо физичната, но идентичните принципи, които долавям постоянно ми стимулират въображението .

Горе-долу се приближавам до Всичко, което е, но ми се губи самата мотивация.
Дори и да не се опирам о херметическото "предложение" в тази насока, няма как първопричината да е друга освен Волята. Защото, дори и будиското "предложение" за първопричината в лицето на Желанието пак е производна на Волеизявата, а пък тя се явява опосредствана Воля?
 

Отвъд личните ми "хумористични" отклонения стоят и сериозни следствия, де.
За да стигна до мотото на твърдението "Бог е Всичко" има още елементи, които бих могъл да доловя като фрагменти от съществуването. Не за друго, а защото така работи ума ни - разделя, фрагментира, за да може да осмисли и да разбере. А пък този процес, бидейки част от патологията ми следствие на травмите, които си съхранявам в полето на миналото, са просто опити Логосът да си обясни причините за "движенията" в Еросът. Умът да разбере Чувството. Янът да "оплоди" Ина. Духът да срещне душата.
Би могло и по-романтично да се опише този вътрешен(субективен) процес, но като цяло става въпрос за противоречията или пък "полярностите на махалото", от чиито разлики в потенциала "се ражда" вътрешния заряд на психичната ни енергия ( уж да не е романтично, но то пак на там избива след като сам си го "предписах" в изречението,  ) 
Тези противоречия "си вървят" още от самото ни раждане ( а според някои изследвания вероятно и преди това) даже в момента се сещам как учудено ме питаше докторката, която изследваше с видеозон бременната ми съпруга, за какво се интересувам кой орган започва да функционира първи - сърцето или мозъкът 
Така "живеем" в свят на полярности, дуалности, дилеми, аз и светът, субективното и обективното, тяло и психика.
Изредих пет атрибута на Бог в твърдение -
, които даже мога и да фрагментирам всяко във вид - Воля-волеизява, Идея-форма, Енергия-сили, Време-процеси, Пространство-вещество, щото материята ми клони повече към Идеята, но май е излишно.
Така май идва ред да добавя и материалистическата гледна точка на субективното и обективното. Обективното, което съществува независимо от наблюдаващия Субект. Схващане, което само по себе си е ограничаващо, защото отрича всякаква друга връзка между човека и заобикалящата го среда, освен действията му с тялото 

Преди- планините са планини, реките са реки. По време планините не са планини, реките не са реки. След - планините са планини, реките са реки.

Не знам доколко ще е полезно на темата, но ще цитирам прощалното писмо на Габриел-Гарсия Маркес:
 
„Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук.
Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават.
Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина. Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!
Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си.
Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им…
Боже, ако имах едно късче живот… Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам. Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта.
На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват! На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата. Научих толкова неща от вас, хората… Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят,че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон. Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръстта на баща си, го пленява завинаги.
Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко само, когато трябва да му помогне да стане.
Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш. Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти. Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш от вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново. Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам “обичам те” и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш.
Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя.
Утре-то не е гарантирано за никого – нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание. Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш “извинявай”, “прости ми”, “моля те”, “благодаря” и всички думи, изразяващи любов, които знаеш. Никой няма да се сети за скритите ти мисли. Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изразиш.
Покажи на приятелите си какво означават за теб.“

Хубаво - а Лао Дзъ не е стигнал до тетралектиката? И как без количествени натрупвания, качествени изменения? А не е ли диалектиката всъщност трилектика, когато борбата и натрупванията ѝ преминат в третата позиция на синтеза? И защо диалектически или тетралектически или трилектически материализъм, а не холистицизъм? А не е ли именно опростяването от повече в по-малко, по-близо до гениалността на природните закономерности на ядрено/ ключово за познанието ниво? Tя и трилектиката, погледната в развитие, сформира нови две противоположности на по-високо условно ниво, които също биват надраснати в шеста - та, можем да наречем дотук процеса шестлектика или познаване на шесторността, но и това е част от по-голяма и постоянна спирала и отново стигаме до основата, заложена в природата - ян и ин, плюс и минус. Антиматерията - как извън философското разсъждение антиматериалните атоми са тетралектично свързани с материалните? Вероятно са, защото всичко е, но сами по себе си в същата диа/ три лектична спирала...
 

Принципно още не съм осмислил концепцията за тетралектиката, но ми отваря доста мисловни хоризонти. Самата идея като конструкция - диалектичните полярности, които се удвояват с антиполярностите им в четворична система. 
Ето един интересен пост на потребител kotaraka в един форум, който си прави негови изводи, но по мое мнение, доста му влияят идеите на трансхуманистите /h+/
А, ако интересът е по отношение на гробокопача на системата, която го ражда, като пример бих посочил ентропията и негентропията. Малко по-подробно съм си пописал в темата за Ентропията.

В предния ми пост бях твърде лаконичен, а това определено е портал за навлизане на двусмислието на тълкуването на думите ми, ще се опитам да поясня какво исках да предам като изводи от собствения си опит. Отделно, тъй като има два варианта да допълня градивно поста на Велина, ще използвам не подкрепа на тезите и', а ще спомена различна гледна точка.
Дълбоко в несъзнаваното ни, в процеса на ,,живеене'', като входяща информация /дали сетивно, дали интуитивно, дали чувствено и после интелектуално преработено/ сме избрали система от убеждения, в по-голямата си част - несъзнателно.Тези убеждения се проявяват като вяра в някаква стрктура на реалността. Аз поне, в живота си по-често срещам хора, които са възприели йерархична организация на тази ,,структура'', като ,,на върха''  се намира един вездесъщ субект. В различните религии има различни имена, понякога и същност, пък и природа / напр. Шунятата, Пустотата, при адвайта веданта/. Всичко предносподелено е за това, че тези ни убеждения влизат във връзка с друг вътрешен, паралелен процес - формирането на морално-ценностна система. Така се образува нещо като оценъчна система, по която Азът синхронизира изборите си. Ако попиташ - Да, според мен азът е носителя на волята да избираш, а не съзнанието.
Тази оценъчна система определя богатата палитра от вътрешно-психични преживявания. Защото входящата информация от външната среда попада в предсъзнаваното част от съзванието ни, където я обработваме-оценяваме и под формата на избор на действия /това включва и оценката на чуждите действия/ се проявява в последващата ни реакция на външните стимули. Не му е мястото в тази тема на коментара за вътрешните интуитивни стимули, според мен.
От така описаната ми позиция няма как да не подкрепя твърдението на Велина, че най-доброто, т.е. градивното, е да откриеш Хармонията.
Но противотезата ми е, че тази хармония е синхронизирането на оценъчната система с реалните обстоятелства в живота ти.
Ако си възприела концепцията за Бог в убежденията си, то имаш достанъчно примери за морално-ценностни системи, които да приемеш за своя. Но не забравяй, че има поне два вида морални системи.
Пример за едната е християнският морал, който явно е водещ при Велина и както личи и при мен, но не в толкова идентична степен. А пример за дргият вид е древногръцкият морал, където слабостта, бедността и грозотата са отхвърляни като добродетел.
Егоизмът не е лошо нещо, както няма отрови, ами има дози. Ако има Бог / в което вярвам/ , то има творческа идея зад проявената форма на съществуването на живота. И след като съществувам, то в мен има Божествена частица. Аз съм аз,  защото се самоосъзнавам като аз. А за да съм в синхрон с мислите и чувствата си трябва да опозная и да се сприятеля с основното ми проявление в света - моето его. Защото без обособен и солиден център на изборът на действията ми с какво бих допринесъл в повече за реализирането на божествената идея за съществуването, освен само със съществуването си както са животните?
Та, Калисто, в този ред на мисли, в предния ми пост исках да кажа, че не е нужно да се обръща толкова внимание на това как ни възприемат другите и да се чувстваме задължени да бъдем учтиви. В комуникацията с другите разбираме голяма част от това какво сме, но тази опитност се трупа и без напрежението от непременността и изкуственото поставяне на граници и чувството, че трябва да се бориш, за да ги отстояваш. Просто при синхронизиране на мислите, чувствата и действията изчезва и вътрешното усещане за страх от преминаването на границите ти.
А че се осъществяват енергийни връзки при контакт с хората - ми то това е същността на самата комуникация. Друг е въпросът могат ли да ти точат енергията, защото въпросната енергия като проявление, което могат ,,да ти точат'' е личното ти внимание. На това се базират всички манипулации!
Надявам се, че въпреки обстоятелствеността ми съм бил полезен!

А замисляла ли си се, че ,,изискването'' да споделиш повече лична информация не произтича от отсрещната страна в разговора, ами е продукт на несъзнавана лична нужда?
На мен лично ми трябваше доста време да се усетя, че заявяването на интерес към моя живот доста често е просто ,,от куртоазия''. Повечето хора са прекалено заети да оглеждат суетно себе си, за да ги интересува животът на другите. 
А пък тези, които проявяват ,,нездрав'' интерес, ако те е страх да се впуснеш в комуникация, ги ,,отсявай'' без задръжки. Решението си е твое. Но пък един човек, който цял живот ,,минава между капките'' накрая се оказва ,,на сухо'', :)
Страхът определя границите, в които живеем, според мен.
 
 

Живеем като част от система. Колизията между индивидуалното и колективното желание ,,ражда'' емоционалните ни ,,премеждия''. Живеем продуктът на собствените ни избори, обаче тези избори ги правим като избираме между обективни възможности, т.е. и без да имам некви философски претенции с твърдост бих застанал зад мнението, че свободната воля е илюзия.
Тогава, след отпадането на свободната воля, ,,търсенето на смисъла'' се ограничава единствено в поредицата от житейски избори. А от този ,,информационен низ'' какъв смисъл би синтезирал всеки, който си го е произвел вече води до концепцията, че живеем, за да се опознаем творчески подхождайки към саморазкриването ни пред самите нас.
От това пък съм си изкарал изводът, че животът е игра, чийто смисъл е просто да я играеш.
Защото, ако от една, малко ,,отнесена'', перспектива, ти имаш всичко, то за да познаеш себе си ти трябва страничен поглед , за да се ,,видиш''. И ,,имайки'' всичко, то за да се ,,видиш'' отстрани, трябва да ,,забравиш'' че ,,оттам'' пак се наблюдаваш,  От тук пък ,,идва'' и красотата на тази игра, наречена живот, защото ти предоставя възможни ситуации, от които чрез избора си да добиеш представа какво си, изразено от качеството и количеството на действията ти в света на ,,споделената реалност''.
 А когато ,,излезна'' от солипсистичния мироглед и ,,добавя'' и другите хора, с идентичично безгранично ,,имане'', за да открия някаква смислена идея защо от ,,цялата им безгранична същност'' аз комуникирам с точно определен техен аспект на проявление, т.е. човекът срещу мен, около мен, до мен и т.н., то решението е просто. Ма наистина е просто, но в това е и сложността му. Просто за модела ми е нужно допълнително измерение, в което да се ,,разположат'' всички възможни житейски ситуации.
В обобщение на малко хаотично поднесеното ми мнение, бих казал, че смислите, които бихме открили без да ,,задълбаем'' в същността на Времето са ограничени. Но това не ги обезценява

В предния ми пост бях твърде лаконичен, а това определено е портал за навлизане на двусмислието на тълкуването на думите ми, ще се опитам да поясня какво исках да предам като изводи от собствения си опит. Отделно, тъй като има два варианта да допълня градивно поста на Велина, ще използвам не подкрепа на тезите и', а ще спомена различна гледна точка.
Дълбоко в несъзнаваното ни, в процеса на ,,живеене'', като входяща информация /дали сетивно, дали интуитивно, дали чувствено и после интелектуално преработено/ сме избрали система от убеждения, в по-голямата си част - несъзнателно.Тези убеждения се проявяват като вяра в някаква стрктура на реалността. Аз поне, в живота си по-често срещам хора, които са възприели йерархична организация на тази ,,структура'', като ,,на върха''  се намира един вездесъщ субект. В различните религии има различни имена, понякога и същност, пък и природа / напр. Шунятата, Пустотата, при адвайта веданта/. Всичко предносподелено е за това, че тези ни убеждения влизат във връзка с друг вътрешен, паралелен процес - формирането на морално-ценностна система. Така се образува нещо като оценъчна система, по която Азът синхронизира изборите си. Ако попиташ - Да, според мен азът е носителя на волята да избираш, а не съзнанието.
Тази оценъчна система определя богатата палитра от вътрешно-психични преживявания. Защото входящата информация от външната среда попада в предсъзнаваното част от съзванието ни, където я обработваме-оценяваме и под формата на избор на действия /това включва и оценката на чуждите действия/ се проявява в последващата ни реакция на външните стимули. Не му е мястото в тази тема на коментара за вътрешните интуитивни стимули, според мен.
От така описаната ми позиция няма как да не подкрепя твърдението на Велина, че най-доброто, т.е. градивното, е да откриеш Хармонията.
Но противотезата ми е, че тази хармония е синхронизирането на оценъчната система с реалните обстоятелства в живота ти.
Ако си възприела концепцията за Бог в убежденията си, то имаш достанъчно примери за морално-ценностни системи, които да приемеш за своя. Но не забравяй, че има поне два вида морални системи.
Пример за едната е християнският морал, който явно е водещ при Велина и както личи и при мен, но не в толкова идентична степен. А пример за дргият вид е древногръцкият морал, където слабостта, бедността и грозотата са отхвърляни като добродетел.
Егоизмът не е лошо нещо, както няма отрови, ами има дози. Ако има Бог / в което вярвам/ , то има творческа идея зад проявената форма на съществуването на живота. И след като съществувам, то в мен има Божествена частица. Аз съм аз,  защото се самоосъзнавам като аз. А за да съм в синхрон с мислите и чувствата си трябва да опозная и да се сприятеля с основното ми проявление в света - моето его. Защото без обособен и солиден център на изборът на действията ми с какво бих допринесъл в повече за реализирането на божествената идея за съществуването, освен само със съществуването си както са животните?
Та, Калисто, в този ред на мисли, в предния ми пост исках да кажа, че не е нужно да се обръща толкова внимание на това как ни възприемат другите и да се чувстваме задължени да бъдем учтиви. В комуникацията с другите разбираме голяма част от това какво сме, но тази опитност се трупа и без напрежението от непременността и изкуственото поставяне на граници и чувството, че трябва да се бориш, за да ги отстояваш. Просто при синхронизиране на мислите, чувствата и действията изчезва и вътрешното усещане за страх от преминаването на границите ти.
А че се осъществяват енергийни връзки при контакт с хората - ми то това е същността на самата комуникация. Друг е въпросът могат ли да ти точат енергията, защото въпросната енергия като проявление, което могат ,,да ти точат'' е личното ти внимание. На това се базират всички манипулации!
Надявам се, че въпреки обстоятелствеността ми съм бил полезен!

А замисляла ли си се, че ,,изискването'' да споделиш повече лична информация не произтича от отсрещната страна в разговора, ами е продукт на несъзнавана лична нужда?
На мен лично ми трябваше доста време да се усетя, че заявяването на интерес към моя живот доста често е просто ,,от куртоазия''. Повечето хора са прекалено заети да оглеждат суетно себе си, за да ги интересува животът на другите. 
А пък тези, които проявяват ,,нездрав'' интерес, ако те е страх да се впуснеш в комуникация, ги ,,отсявай'' без задръжки. Решението си е твое. Но пък един човек, който цял живот ,,минава между капките'' накрая се оказва ,,на сухо'', :)
Страхът определя границите, в които живеем, според мен.
 
 

А замисляла ли си се, че ,,изискването'' да споделиш повече лична информация не произтича от отсрещната страна в разговора, ами е продукт на несъзнавана лична нужда?
На мен лично ми трябваше доста време да се усетя, че заявяването на интерес към моя живот доста често е просто ,,от куртоазия''. Повечето хора са прекалено заети да оглеждат суетно себе си, за да ги интересува животът на другите. 
А пък тези, които проявяват ,,нездрав'' интерес, ако те е страх да се впуснеш в комуникация, ги ,,отсявай'' без задръжки. Решението си е твое. Но пък един човек, който цял живот ,,минава между капките'' накрая се оказва ,,на сухо'', :)
Страхът определя границите, в които живеем, според мен.