Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Станимир

Глобални Модератори
 Моят Профил  Моята Активност

  • Общо Съдържание

    7082

  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

  • Days Won

    92

 Съдържание Тип 

Блог Постове добавени от Станимир

  1. Станимир

    ...

    От Станимир,

    Когато погледа Ти не желая
    и търся да се скрия като мъничко дете,
    дори когато тъй отдалечавам се, аз зная,
    към мен протегнати са Твоите ръце.

    И търпеливо чакат бурята в мен да утихне,
    мъглата от илюзии да се стопи,
    В сърцето ми Ликът Ти пак да засияе
    и Твоята усмивка да ме озари.

    Единствена опора нерушима,
    е мисълта за Твоята Любов –
    безбрежна, вдъхновяваща и... недостижима,
    завинаги пленила ме със своя зов.

    Далечна, и все пак колко близка,
    даряваща надежда и крила,
    и колко лека, извисяваща е Любовта ти,
    всеосвещаваща със своята светлина!
  2. Станимир

    ...

    От Станимир,

    Стоях на брега и наблюдавах грозните патенца.
    Но те не знаеха, че са грозни патенца
    – просто си плуваха безцелно.
    Лебедите бяха надалеко.

    -------------------------------------------------

    Вълните пламват и угасват.
    Да те люлеят нагоре-надолу е толкова унасящо.
    Лодките обаче не са в морето заради вълните.

    -------------------------------------------------

    Черупката на яйцето защитава пиленцето.
    После то я разчупва и излиза на свобода,
    но си е пак същото пиленце.

    -------------------------------------------------

    Мъдрецът трупа съчки там,
    където иска да запали огън.
  3. Станимир

    ...

    От Станимир,

    Аз съм сълза изплакана от Твоето Сърце,
    тъгуващо със хорските неволи
    и с Любовта Ти жадните ще напоя,
    ще ги даря с надежди нови.

    Аз съм искра от вечния ти Пламък,
    сияещ с необгаряща и жива Светлина,
    и ако в мрак сърцето е сковано като камък,
    ще го даря с частичка топлина.

    Аз тих полъх съм от Песента Ти,
    с чиито звуци птиците летят,
    и ако някоя обхване я безверие,
    с попътен повей ще я подкрепя.

    Аз съм усмивката на Радостта Ти,
    повдигаща дори най-тежкия товар,
    и ако трудностите някого отчайват,
    всепобеждаваща усмивка ще е моят дар.
  4. Станимир

    ...

    От Станимир,

    Казват: Ти си просто човек.

    – Но нима да бъдеш човек е тъй „просто“ –
    да настъпваш в живота век подир век?

    Казват: Ти света не ще промениш.

    – Сякаш не съм част от света
    и не участвам в него изобщо,
    а съм само роб на действителността?

    Казват: Нужно е да се смириш.

    – Но на кого е нужно моето смирение
    пред отрицанието и невъзможността?
    На кого е нужно моето съмнение
    в туй що постижимо е тук и сега?

    Казват: Всеки си има своите ограничения.
    те са непреодолими – приеми това.

    – Но нима не е предателство подобно приемане –
    спрямо себе си и вечността?

    Казват: Злото в света е нещо нормално –
    приеми го и не се бори.

    – И нима в себе си следва да го приютя официално,
    а може би да му служа дори?

    Казват: Бог е промислил за всичко.
    Предопределеното неизбежно е, знай.

    – Сякаш човеците животни сме в цирка,
    въвлечени в чужда игра до безкрай?

    Казват: Живей в настоящето – това е реално.
    Бъдеще още няма – не го мисли.
    Сега все още е много рано
    за планове и за мечти.

    – Но нима има нещо по-неизбежно
    от бъдещето в нашия живот?
    А миг подир миг настоящето нима не чезне
    оставяйки в бъдещето своя плод?

    Казват: Ти не си съвършен – да грешиш си обречен.
    Има кой да решава наместо теб.

    – Да, може би тъй ви се иска – да бъда вовеки
    жалък и глупав, послушен човек?

    Казват: Ти в Господа трябва да вярваш и Нему да служиш.

    – Вярвам, но не във вас и вашия „Бог“ –
    моят Бог няма нужда от пешки бездушни,
    които да направлява ход подир ход.

    Казват: Да знаеш всичко е невъзможно.
    Примири се с тази своя съдба.

    – И най-малкото знание ценя, но безспорно
    с невежеството не мога да се примиря.

    Казват: Нормално е понякога да се обезсърчаваш,
    когато в смут и отчаяние скован е духът.

    – Нормално е винаги да продължаваш
    след кратка почивка напред своя път.

    Казват: Нормално е от време на време
    искрица омраза да загори
    или в сърцето си да почустваш съмнение,
    но туй е човешко – недей се плаши.

    – Нима е човешко да се откажа
    дори и за миг от любовта?
    Нима е възможен животът без вяра,
    дори и за миг, без светлина?
  5. Станимир

    Безмълвие

    От Станимир,

    Здравей, приятелю! – убежище последно –
    единствено във теб аз мога себе си да бъда,
    свободен, цялостен, единен,
    всред всепоглъщащото ти спокойствие неземно,
    дълбоко като бездната на океана,
    и необятно като пясъка пустинен!

    Какво от туй, че другите те ненавиждат,
    уплашени от самотата, всред пронизващата тишина,
    в която страховете им задвижват
    фантомни образи лъжа?!
    Лице в лице изправена пред светлината
    топи се вътрешната нищета,
    защото тишината ти е огън
    изгарящ всяка суета.

    Във тебе хората се губят,
    но аз намирам своята душа,
    свободна в твойта безпределност,
    обагрена в безмълвна красота!
    И как без тебе бих намерил сили,
    да бродя в този свят от грим,
    и пътя как бих знал без тебе... ?!
    ... но стига думи – нека замълчим!
  6. Станимир

    Да

    От Станимир,

    Като стрела свистяща в бъдещето устремена,
    в летеж изпълнен с красота,
    зовяща, непреклонна, всепобедна –
    най-мощното оръжие е ,да'!

    Като елмаз блестящ с на знанието красотата
    и пътя осветляващ във нощта –
    надеждата неугасима във душата,
    на вярата щита е ,да'!

    Като грижовната прегръдка на Земята
    над семенцето бдяща с топлина –
    разперени на птицата крилата
    и бронята сърдечна – пак е ,да'!

    И като ручея извиращ от недрата
    във порив за живот на свобода –
    и Слънцето възхождащо във небесата,
    и на вечността короната е ,да'!
  7. Станимир

    За вярата

    От Станимир,

    Вярата, това са крилете,
    които те пренасят през пропастта
    между теб и обичания.


    Обичта без вяра ще си остане несбъднат блян, доброто – само пожелание.
    Вярата е силата, която води до осъществяване.




    МОЯТА ВЯРА

    Моята вяра е Пътя към Теб!
    Моята вяра е всичко що имам,
    но имайки нея смело напред
    аз през живота си ще премина.

    И никакви бури, нито беди
    вярата в мене не ще угасят,
    нито заплахи или смърт дори
    пътя към Тебе ще пресекат.

    Бил си далече, недостижим –
    тъй говори се по света.
    Но аз имам вяра – имам крила,
    дори над безкрая ще прелетя.

    Аз имам вяра – имам очи,
    с тях виждам огнените Ти следи,
    искрящи с мека топлина лъчи,
    оставени, сякаш заради мене.

    Гласа Ти чувам в своето сърце,
    тихо упътващ ме по всяко време –
    глас тъй окрилящ, тъй зовящ,
    глас тъй нежен и тъй зорко бдящ.

    Към Тебе протегната във безкрая
    е моята вяра-ръка все напред,
    и знам, тя докосва Те, също тъй зная,
    че ако имам вяра, имам и Теб!
  8. Станимир
    Всички знаем, че светът около нас е изграден от противоположности. В настоящия труд ще се опитам накратко да изложа един, мисля, интересен факт и ще дам някои съвсем общи насоки за връзката му с действащите в природата принципи и закони. Целта ми е да представя на читателя поне частичка от красотата, мъдростта и хармонията, които ни заобикалят, като в случая насоча вниманието му в една малко по-нетрадиционна посока.

    Противоположностите са навсякъде. Тяхното разнообразие е безкрайно, но аз няма да се спирам на него, защото желанието ми е да насоча вниманието на читателя към нещо по-дълбоко, което е в основата на тяхното видимо проявление. Нека заедно да си представим една двойка противоположности като две квадратчета – по-светло и по-тъмно: . Няма никакво значение дали светлото квадратче ще е първо или второ. Би било погрешно ако свържем по-тъмното квадратче с нещо отрицателно, а по-светлото – с положително. Просто имаме две противоположности, без да ги конкретизираме. От закона за съответствията знаем, че малкото е отражение на голямото и съдържа като потенциал всичко, което и голямото съдържа. Освен това знаем, че този потенциал е безкраен. Нека да се опитаме да представим това нагледно. Ако разгледаме горната двойка противоположности като едно цяло, каквито те от определена гледна точка са, можем да изведем тяхната обща противоположност: . Тук виждаме две двойки „малки“ противоположности, които са отражение на една „голяма“ противоположност. Последната се получава ако разгледаме първите две квадратчета като едно цяло и последните две квадратчета, също като едно цяло. Можем да повторим това действие безброй много пъти и в резултат ще се получат следните последователни комбинации:




    ,


    ,


    ,…















    (фиг. 1.)






    Всяка следваща комбинация се получава от предходната, като към последната се добави нейната противоположност (такава комбинация, при която цветовете на квадратчетата са разменени). Представил съм последния вариант като квадрат, единствено за удобство. Последователността от светли и тъмни квадратчета би могла да се изрази и на един ред или по всякакъв друг начин. Вече споменах, че поредицата може да бъде продължена до безкрайност. Освен това всяко едно съставящо я квадратче може да се раздели според описания начин също безброй много пъти. Получава се една фрактална структура, т.е. структура при която всяка част е отражение на цялото – също като вселената в която живеем. С малко повече въображение, не е трудно да се забележат в поредицата от квадратчета, различните йерархически нива на вселената: атомът, човекът, планетата, звездите, галактиките – всяко ниво съдържащо се в друго, по-обширно ниво. Всичките тези нива обаче, в крайна сметка са съставени от едни и същи противоположности (базови елементи). И наистина, цялото творение е резултат от взаимодействието на духа и материята – единни в своята същност, но разделени в проявения живот. Нека не забравяме, че противоположностите са в основата дори и на основополагащия Закон за Равновесието – този, от който произтичат всички останали закони. Единството на противоположностите, също изисква противоположности. Дори самото Единство го изисква.

    Нека сега да оставим настрана философията и обърнем внимание на някои математически закономерности в описания модел:

    1) ако разгледаме една двойка противоположности: , то каквито и числа да поставим в полетата, числата от тъмното и светлото квадратче повдигнати на нулева степен ще бъдат равни. (Знаем от математиката, че всяко число повдигнато на нулева степен дава единица.)

    2) ако разгледаме една двойка противоположности и нейната противоположност: , и поставим в квадратчетата четири последователни цели числа, то сумите в тъмните и светлите полета ще бъдат равни. Например: . Лесно се вижда, че 8 + 11 = 9 + 10. Всъщност, споменатите числа не е задължително да са последователни. Равенството се получава и ако използваме последователните членове на всяка една аритметична прогресия (общата форма в случая е a*n + b, като a и b са произволно избрани числа, а n е поредния номер на съответния член на прогресията). Отново ще дам пример: , което e -3*n + 46. Сборът на числата в тъмните и светлите полета и този път, съвсем очевидно е равен.

    3) ако към модела от точка 2) добавим неговата противоположност, ще получим поредицата от осем квадратчета, която вече беше по-горе, но тук пак ще я повторя: . Ако в квадратчетата запишем вторите степени на които и да са осем последователни числа, то сумите в тъмните и светлите полета ще бъдат равни. Например: . В случая става въпрос за вторите степени на числата от 3 до 10, а сборовете в тъмните и в светлите полета са по 190. Равенство ще се получи и при всяка една прогресия от типа: a*n2 + b*n + c, където a, b и c са произволно избрани числа, а n е поредния номер на съответния член от прогресията. Ето и пример: , което е 17*n2 - 39*n + 4, а сумите в тъмните и светлите квадратчета са по 1048.

    4) ако към модела от точка 3) добавим неговата противоположност, ще получим поредицата от шестнадесет квадратчета, която вече беше показана по-горе, но тук пак ще я повторя: . Ако в квадратчетата запишем третите степени на които и да е шестнадесет последователни числа, то сумите в тъмните и в светлите полета ще бъдат равни. Например: . В случая става въпрос за третата степен на числата от -3 до 12, а сборовете на цифрите в тъмните и светлите полета са по 3024. И тук равенството ще се получи при всяка една прогресия, но този път от типа: a*n3 + b*n2 + c*n + d, където a, b, c и d са произволно избрани числа, а n е поредния номер на съответния член от прогресията.

    Вероятно е направило впечатление, че точка 4) до голяма степен повтаря точка 3). Същото би се получило и с всяка следваща точка – 5), 6), 7) ... Последно ще изложа точка 8).

    8) нека разгледаме тази част от матрицата съставена от 256 квадратчета, която вече беше показана по-горе (фиг. 1.). Ако в квадратчетата запишем седмите степени на които и да е 256 последователни числа, то сумите в тъмните и светлите полета ще бъдат равни. Вероятно разбирате, че даването на пример в случая чисто практически не е удобно, тъй като ще се получат прекалено големи числа. Равенството отново ще бъде вярно, не само за споменатия случай, но и за всяка прогресия от типа: a*n7 + b*n6 + c*n5 + d*n4 + e*n3 + f*n2 + g*n + h, където a, b, c, d, e, f, g и h са произволно избрани числа, а n е поредния номер на съответния член от прогресията.

    Понеже модела, който се опитвам да предложа на вниманието ви, всъщност представлява една безкрайна поредица, то можем да изведем следното общо правило, отнасящо се до неговата цялост: ако запълним полетата на матрицата последователно със стойностите на всяка една възможна прогресия от типа: a*n∞ + b*n∞-1 + c*n∞-2 + … + w*n3 + x*n2 + y*n + z, където a, b, c, ... , w, x, y и z са произволно избрани числа, а n е поредния номер на съответния член от прогресията, то сумата на числата в белите полета ще бъде равна на сумата на числата в черните полета.

    Иска ми се, читателят да съумее да види цялото великолепие, скрито зад последната формулировка, а именно, почти неограничената свобода и възможности, които вселената ни предоставя, като единственото нещо, с което трябва да се съобразяваме е n. Може би се изразих твърде абстрактно, но единствено това е по силите ми. Не виждам как мога да бъда по-конкретен. Това би означавало, да огранича до неузнаваемост идеята, която се опитвам да изложа.

    Може би отдавна съм отегчил читателя, но ако съм го направил, това е било продиктувано от желанието ми, той да се докосне до уникалната организираност в света около нас и до съвършенството на изграждащите вселената принципи. Надявам се, че с написаното съм успял бегло да демонстрирам перфектното равенството и баланса между противоположностите, независимо от цялата неповторимост на всяко едно конкретно тяхно проявление. Иска ми се да вярвам, че съм успял поне донякъде да покажа нагледно това, как един и същ закон (изразен чрез представената матрица) действа неизменно, независимо от различните конкретни ситуации в които се проявява (изразяващи се в различните комбинации от числа в матрицата). Опитах се, освен всичко друго, да представя и идеята, че малкото и голямото вътрешно не се различават и, че всяка част съдържа цялото в себе си (тъй както всяка квадратче от модела по-горе може да бъде разделено на двойка противоположности, а те от своя страна, на още по една двойка противоположности и така до безкрайност). Вярвам, че ако изложеното по-горе бъде старателно осмислено, то може в немалка степен да спомогне за едно по-задълбочено разбиране на организацията на проявения свят. Това е работа обаче, за която четящият тези редове, сам трябва да положи усилия, тъй като никакви обяснения на могат да заменят вътрешното усещане на истината, особено, когато става въпрос за толкова дълбока и всеобхватна материя, каквато са основополагащите принципи на битието. Всичко, което можах да направя, е да дам някои общи насоки, които да подпомогнат търсенията на стремящите се. Доколко съм успял, не мога да отсъдя, но искрено се надявам, че за някого, написаното от мен ще се окаже полезно.
  9. Станимир

    Звездното дете

    От Станимир,

    Звездното дете не познаваше нищо друго освен любовта. Накъдето и да погледнеше, тя беше там – красива, жива, незаменима. Дълбоко в него, изпълнено с обич, детското му сърчице биеше неудържимо, пламнало от желание да сподели това безценно богатство. Искаше му се да озари вселената с изпълващата го светлина. Искаше му се да разкрие и подари цялата безбрежност, която чувстваше в себе си. В своята мъдрост обаче, неговата майка грижливо криеше океана от светлина. Зорко бдеше тя над своето дете, пазейки го от света и за света. Знаеше, че неговата оживотворяваща любов ще възпламени всичко, до което се докосне. Знаеше, че щом съзрат неговата чистота, всички хора и звезди щяха да ослепеят. Единствено тя – майката – можеше да устои. Затова, внимателно събираше огнените лъчи. Тези, на които хората можеха да устоят, разпращаше по света; останалите търпеливо пазеше за бъдещето.
  10. Станимир
    Цветя - безброй цветя

    растящи, всяко в своята квадратна клетка

    от четири стени високи - непристъпни.

    Тухла върху тухла, камък върху камък,

    старателно са подредени

    в търсене на някакъв уют гротесков.



    И само песен - нежна песен -

    всред задушаващите камъни се чува,

    но рядко тя достига до цветята,

    неразривно срастнали се със стените.



    А песента все пак не секва -

    да се чудиш на старанието на певеца

    всред каменния лабиринт

    тъй всеотдайно пеещ на цветята.
  11. Станимир

    Копнея

    От Станимир,

    Едничък лъч да ти даря копнея,
    да го посея в твоето сърце
    и любовта ми с твоята да заживее.
    Под песните на звездното небе
    и боровия аромат на свежест
    пробуждащ тихо утринта
    сияеща в неповторимата си прелест
    живея лъч едничък да ти подаря.
  12. Станимир

    Медитация

    От Станимир,

    Изнемощял от търсения и провали,
    амбициите си предадох в плен
    и позволих безмълвието да ме обладае.

    Дочух аз шепота на тишината,
    зовящ: „Ела, ела, ела!“
    „Но как? Къде си? Кой си?“
    „Аз съм тук и, по-важното: сега.

    Повярвай и ще ме намериш,
    в сърцето на безименния океан,
    пулсиращ в огнено спокойствие, ...
    но за да успееш, трябва да си сам.

    Далеч отвъд вълните от въпроси,
    аз винаги съм с теб – ела!
    Но първо всичко трябва да оставиш,
    за да пристъпиш в моята свобода.

    Ръката си ти дръзко протегни –
    отдай се на безкрая мой.
    Повярвай смело и ме докосни,
    и аз завинаги ще бъда твой.“
  13. Станимир

    Надежда

    От Станимир,

    Ръка, протегната
    към утрото усмихнато.
    Искрица, неудавена
    във времето.
    Дочут глас в самотата
    от стонове и викове.
    И глътка въздух
    потушаваща съмнението.

    За миг поспри и погледни
    простора от лъчи,
    над руслото водовъртежно
    криволичещо.
    Ръка подай
    и смело полети
    с вятъра
    в пътуване магическо.

    Повярвай
    и с пръсти докосни
    ликът на слънцето в небето –
    сред звездите.
    Към царството космическо
    се устреми
    в което неизменно
    сбъдват се мечтите.
  14. Станимир
    Понякога хората се чувстват щастливи.

    Понякога са изпълнени с вяра и надежда.

    Понякога обичат и усещат близост помежду си.

    Понякога им се случват чудеса...


    Как трепетно очакват хората това „понякога“

    и как безпомощно се молят да не ги отмине!

    Как мечтаят да му се насладят поне за малко,

    ... поне за още малко.


    А трябва само да поискат, но не да го притежават.

    Да го допуснат до себе си, без стремеж да го задържат.

    Да го приемат, вместо да се чудят защо, дали и как ще ги навести,

    и въпреки измамната несигурност, че може би не го заслужават.

    Да му се зарадват истински, без страх, че ще го изгубят...

    Та нали птиците са най-красиви, когато са на свобода?!


    Но за тези, които обичат птиците в клетка,

    е трудно да ги обичат свободни...

    ... поне докато не се научат – после е лесно.


    Оставете птиците на щастието, вярата, надеждата и любовта свободни,

    и те няма да са с вас само понякога, а винаги!


    Защото, не е ли щастието свобода?

    Не е любовта свобода?

    Не са ли вярата и надеждата свобода?

    И не е ли свободата чудо – всеки път различно и удивително?!

    Защо да трупаме старите мигове, когато неизменно ще дойдат нови?


    Свободата е независима от времето и пространството.

    Свободата е отвъд от нашите очаквания, представи и предразсъдъци.

    Ако заключим свободата в клетка, тя вече няма да е свобода.

    Щастието, любовта, вярата и надеждата трябва да бъдат свободни!

    И, всъщност, не толкова тях трябва да пазим, а свободата им.


    Свободни, те са непобедима сила!

    Свободни, те са незаменим приятел –

    винаги на наша страна!


    Обикнете ги, такива каквито са

    и те ще бъдат с вас завинаги!
  15. Станимир

    Посвещение

    От Станимир,

    Пред Теб стоя аз онемял,
    смирено коленичещ, окрилен,
    изпълнен с обич, възхитен, пламтящ,
    копнеещ, благодарен и обнадежден.

    Пред Теб единствено намирам сили да застана
    без маски, дрехи, гримове и суета.
    На Теб сърцето си аз посвещавам,
    защото друго ценно нямам на света.
  16. Станимир
    Свечеряваше се. Пътникът ускори крачка, въпреки притискащата го умора. Вече беше близо, но съчетанието между ставащата все по-оскъдна дневна светлина и обилно сипещия се сняг, можеха да затруднят ориентацията му. Това, че валеше още от сутринта, пораждаше видимо недоволство в крачещия забързано мъж – на места се бяха натрупали големи преспи, които му се налагаше да преодолява. През този ден лицето му неведнъж бе отправило злобни и осъдителни гримаси към природата, заради безсмислената й снежна прищявка. А и вятърът на моменти също беше доста силен и неприятен противник, изпращащ насреща му сняг и режещ студ. Това, че през дългите си пътувания бе попадал в далеч по-тежки условия, не представляваше особена утеха за напористия пътник. Не успяха да го успокоят и изкараните сякаш от чудна приказка кътчета, които днешният ден му беше представил. Единствено значение имаше, да пристигне възможно по-скоро. Всички негови мисли, желания и надежди бяха там. Там! Ах, колко много пъти вече, това „там“ бе променяло местоположението си...

    Понякога сред мислите на пътника случайно изплуваха спомени от неговото детство, когато той все още не пътешестваше. Тези фрагменти от миналото неизвестно защо бяха изпълнени с носталгия, за която той нямаше разумно обяснение. Дали дълбоко в себе си не тъгуваше по изгубената детска наивност или усещаше умора от дългите си пътувания? Дали тайно не изпитваше желание да изостави своите, крепящи целия му път стремежи, отегчен от нескончаемото им преследване? Не знаеше и не искаше да знае. Той имаше важна цел. Тя беше там, очакваше го и при първата мисъл за нея всички неканени посетители в съзнанието му бързо се изпаряваха.

    Пътникът крачеше нетърпеливо в преследване на своя триумф. Няколко последни, разкъсващи нервите стъпки и... триумфът дойде, а плячката бе повалена...

    Вечният Пътник наблюдаваше безмълвно пътуването си. Виждаше себе си безпомощен и отчаян, изгубен в безкрайните търсения. Виждаше своите страдания, без обаче, самият той да страда. Знаеше, че тези наивни и глупави странствания все пак ще дадат своя резултат. Той изпрати лъч надежда към заспалото в изтощение тяло.

    На сутринта споменът за отминалата вечер все още беше жив, но разочарованието до голяма степен бе отшумяло. Пътникът за пореден път не намери това, което търсеше. Странно беше обаче, че чувстваше в себе си необяснима сила и надежда. Първите мисли при пробуждането му отново бяха свързани с неговото детство и, за разлика от преди, този път сякаш не бе склонен, така бързо да ги отпрати. Нещо дълбоко в него го увещаваше, че „там“ все пак съществува. Дали детските спомени не искаха да му подскажат, как да го потърси? Той отново реши да тръгне на път. Сега обаче посоката щеше да е различна – завръщаше се там, където бе отраснал. Може би у дома щеше да намери правилния ключ. „Там“ отново изглеждаше толкова далече и все пак по-близо от всичките му търсения досега.

    А „там“ стоеше Вечният Пътник и търпеливо наблюдаваше. Да, не този дом трябваше да бъде намерен, но и това беше добро начало. Вечният Пътник, всъщност, никога не бе напускал дома си при своите пътувания, защото и той, и домът му бяха навсякъде. Винаги бдящ и неуморно изпращащ пътеводни лъчи, той спокойно и мълчаливо чакаше да бъде намерен – там където всички пътища свършваха и започваха.
  17. Станимир

    Прибоят

    От Станимир,

    Вървя мълчалив край прибоя и, може би, малко отнесен

    от грохота страшен – грохот красив, дълбоко отекваща песен,

    с която той ми разказва за битката своя жестока, но славна,

    що непрестанно кипи покрай нас – започнала някога, много отдавна,

    във време, далеч отвъд всякакви спомени живи –

    борба що се води безспир със стихиите диви.



    Пред взора ми бягат стотици вълни-зверове

    и вият зловещо, и мятат се като бесове,

    и безразсъдно отприщват яростта своя

    върху голата каменна гръд на прибоя.

    Настъпват стихиите в своя рушителен марш

    крещят гръмогласно, но всичко е шарж –

    борбата изглежда на живот и на смърт,

    но как смърт ще достигне нерушимата твърд?

    Туй спокойствие каменно кой ще смути,

    що откликва единствено когат зазвучи

    зовът на победните химни сред гранитно мълчание?

    Нима е възможно това беснувание

    безспирно редуващо щурм подир щурм

    прибоя да стресне със врява и шум?



    Вървя край прибоя, замислен, унесен,

    и сякаш частичка съм станал от таз чудна песен –

    отекват химните победни в моето сърце,

    аз вече съм част от прибоя, част от челните редове.
  18. Станимир

    Пътят

    От Станимир,

    Пътят –
    една ръка протегната от Небесата,
    една ръка протегната към Небесата
    и две сърца туптящи в едно,
    тъй дръзко поглед вперили в Безкрая.
  19. Станимир

    Пътят към Шамбала

    От Станимир,

    Беше слънчев пролетен ден. Всъщност, първия след дългата зима. Улиците на малкото градче се радваха както на позабравените топли лъчи, така и на повече хора от обикновено. Навсякъде се усещаше приповдигнатост – в бодрата песен на птичките, в полюшващите се, сякаш танцуващи клонки на дърветата, в закачливо играещият си с тях ветрец… Дори сред хората – дори и сред тези, които бяха изцяло погълнати от ежедневните си дейности и тревоги, се усещаше някаква необяснима тържественост и лекота.

    Но освен неочакваното пролетно празненство, което топлото слънце бе предизвикало, през този ден се случи и нещо друго – необичайно и до голяма степен загадъчно. По една от градските улички крачеше старец. Не беше само източния му, невиждан по тези места вид, който привличаше хорското любопитство. За странника от няколко дена се носеха най-интересни слухове. В цялата околност се ширеше мълвата за чуждоземеца дошъл далеч от изток и разпитващ хората за пътя към Шамбала.

    „Не знае ли този чужденец, че Шамбала се намира именно там откъдето идва – на изток?“, „Защо я търси тук?“, „Какъв глупак, намерил къде да търси!“, „Няма ли си друга работа, че е тръгнал да се занимава с глупости?“, „Колко много неща могат да се видят по света, а той преследва някаква си химера!“ – тези и други подобни въпроси и възклицания възникваха в недоумяващите хорски умове.

    А старецът вървеше бавно, без да обръща особено внимание на любопитните, често съдържащи и нотка на подигравателност погледи. Осанката му беше висока и стройна, излъчваща увереност; походката – плавна, устремена, изпълнена със сила; погледът – пронизителен, но в същото време даряващ топлина и спокойствие. Хората обаче избягваха да гледат странника в очите.

    Повечето хора всъщност и за Шамбала не бяха чували. За други пък това беше просто една станала модерна напоследък дума. Наистина, малцина бяха тези, които осъзнаваха дълбоката й ценност! Последните не знаеха кой е този така загадъчен чужденец, нито дали наистина търси пътя за Шамбала или питанията му бяха провокативни и подбуждащи. Но това нямаше никакво значение. Въпросите на странника по някакъв начин бяха докоснали сърцата им. Нещо дълбоко в тях бе затрептяло, … пламнало. Може би късче от Шамбала?! Шамбала!!! – колко близка бе станала и колко силно я усещаха!

    И другите, за които идването на стареца бе просто едно забавно събитие, разведрило иначе сивото им ежедневие – дори и те, ако не друго, поне чуха името на това свещено място . Какво значение щяха да му предадат: дали все пак в някой далечен ден на свой ред нямаше да се решат да го потърсят; дали в търсенето си щяха да открият нещо истинско зад многобройните, често противоречащи си твърдения, писания, слухове и разкази на „очевидци“ – едва ли някой би могъл да каже. Едно обаче бе сигурно: Дълго щяха да помнят хората в малкото градче чудатия старец. А някои – някои със сигурност никога нямаше да го забравят.

    „Кой бе той?“, „Откъде бе дошъл?“, „Колко земи бе пребродил?“, „Накъде отиваше?“, „Пратен ли бе от някого или пътуваше самоволно?“, „Наистина ли търсеше пътя за Шамбала или всъщност го посочваше?“ … – много въпроси остави след себе си странникът, но отговорите е най-добре да останат неизказани.
  20. Станимир

    С Теб

    От Станимир,

    Какви ли пътища аз не пребродих по земята –
    къде ли не се скитах, къде не търсих?
    Преследвах и достигах, после – губех,
    и все оставах с празнота в душата.
    ---
    Сега не искам нищо от света...
    Единствено желая сили –
    да мога дирята Ти огнена да следвам!
    Не ще сломят ме ни вълни, ни бури!
    Не ща живот във слепота –
    ръката Ти подадена не ще изпусна! Зная:
    сърцето ми не ще помръкне в Твоята Светлина
    и с Тебе заедно ще прекося Безкрая!
  21. Станимир
    Дари ми сила да съм неотклонно с Теб –
    да пазя Твоя образ в мислите си всеки път,
    когато от илюзии коварни аз съм обграден;
    когато мрак прегражда пътя ми напред
    и бури яростни бушуват срещу мен;
    когато сякаш свършил е светът.

    С Теб единствено ще устоя!

    Учителю, с Теб ще победя! –
    нали Духът е вечен победител,
    а Твоята сила е в Духа –
    неугасим и огнен предводител?!

    С Теб единствено ще устоя!

    Опора, щит, посока, светлина,
    съветник и приятел всеотдаен...
    Нима заслужил съм това,
    с което ти даряваш ме – не зная.
    Какво без Теб, Учителю ще е света,
    защото твоят Свят е Свят безкраен?!

    С Теб единствено ще устоя!
  22. Станимир

    Сбогуване

    От Станимир,

    Благодаря, Живот!
    Благодаря ти, майско, топло слънце!
    Благодаря, приятелю, незаменим!
    Благодаря, Живот, – аз си отивам утре –
    поклон, приятелю, и ми прости:

    Едвам сега аз оцених те,
    когато губя те, уви.
    Но не тъжи, приятелю, –
    нали все пак открих те
    и веч сме неразделни – аз и ти.

    Последно, моля те, ти обещай ми,
    че ще прегърнеш здраво всеки „луд“,
    когото чуеш сутрин рано да изрича:
    „Здравей, Живот, аз пак съм тук!“
  23. Станимир

    Свобода

    От Станимир,

    Как искам да съм птица в небесата –
    без пътища да следвам своята посока
    и да усещам вятъра в крилата –
    свободен да се рея нависоко.

    Как искам насред въздуха край мене
    да се пробудят хиляди цветя засмени
    и да се сипят над света
    в дъжд ароматна топлина.

    Как искам във човешките сърца
    да посея светли семенца
    и с утринните слънчеви лъчи
    да разцъфнат техните души.

    Как искам заедно да полетим –
    като безчет звезди да заблестим
    в ширта безкрайна над Земята,
    искрящи в Царството на Светлината.
  24. Станимир

    Стъпки във снега

    От Станимир,

    Стъпки във снега по пътя към олтара,
    всред белоснежна тишина.
    Изгарящи следи сърцето ми оставя,
    но ще достигна въпреки това
    и там смирено ще положа
    букет от огнени цветя.

    Стъпки във снега бележат пътя ми
    към Тебе –
    поникнали сълзи в поле от чистота.
    Дали цветята ми достойни са –
    не зная,
    но те са част от моята душа.

    Прости стремежа ми да Те докосна
    във тишината на нощта,
    но ако цветята ми приемеш само,
    за мене ще настъпи утринта
    и ще излекува слънцето следите
    останали от стъпките в снега.
  25. Станимир
    Сърцето ми отплава надалече...
    Ах, колко близък стана ми светът,
    погледнат със очите на Безкрая!

    Видях как като дъжд сипят се
    звездите над земята
    във огнена феерия на Светлината,
    поящи цветовете на Духа.

    Видях и знамето на Любовта –
    окрилящия зов на Небесата.
    Видях безчет зрънца на Красотата
    посети в житните поля
    космически – тъй необятни!

    Видях времето
    рисуващо със своите багри
    одеждите на Вечността.
    Видях и неугасващия Пламък,
    туптящ във живите сърца.

    Сърцето ми отплава надалече
    и аз го следвам в своя път.
    Къде ме води то – не зная,
    разкривайки ми чудесата на света.
×
×
  • Добави...